РЕЧНИК НА СРЕЩАНИТЕ ТУРСКИ ДУМИ И ТЕРМИНИ
Авариз, по-точно бедел-и авариз, „откуп за тегобите". През XV—XVI в. се наричал авариз-и дивание, т. е. държавни тегоби. Така се наричали държавните ангарии, налагани в случай на нужда от османската държава. Засвидетелствуванн в документи от първата половина на XV в. отначало те били изключително натурални и изглежда не са обхващали цялата рая едновременно. През 1462 г. за първи път вместо натурална ангария били изискани пари от всяко задължено домакинство, тъй като имало поход срещу о-в Митилини и война с Венеция. След това започнал да се налага периодично — веднъж на 4—5 години. Постепенно интервалите започнали да стават все по-малки и накрай се превърнал в ежегоден данък. С течение на времето растяла и сумата, плащана под името бедел-и авариз: от 20 акчета на хане през XV в., на 300 акчета през XVIII в. и до 600 акчета в края на XVIII в. Разбира се, трябва да се държи сметка за обстоятелството, че и парите били вече твърде обезценени.
Ага — букв. „батко". Титла и обръщение към по-възрастни и уважавани лица . Титла на командуващия еничарския корпус.
Аджеми оглани — „неопитни момци". Така се наричали младежите, които се подготвяли за встъпване в еничарските редове. Откакто през 1639 г. било премахнато събирането на християнски деца за еничарския корпус, в тази група се зачислявали децата на еничарите. През XVIII в. те получавали по 3 акчета дневна заплата, докато преминат пубертетната възраст и се включат в редовете на корпуса като редовни бойци еничари.
Акче — турска сребърна монета, сечена за пръв път при Орхан (1326—1361) и наречена акче-и османи, т. е. османска сребърна монета. Нейното тегло и пробата на среброто, от което се сечяла, непрекъснато се влошавали. През XVII — XVIII в. акчето станало вече най-дребната монета в империята. Три акчета съставлявали една пара, а 40 пари — 1 грош.
Алай-бей — началник на един алай (полк) от конницата на спахиите-тимариоти. Подчинен на санджак-бея на дадения санджак. В по-малките санджаци имало само по един алай-бей, който се явявал помощник на санджак-бея, управителя на еялета. През XVIII в. алай-беят бил командир на отреда спахии-тимариоти, — един от малобройните отреди в армията на валията.
Аянин — букв. „знатен", „виден". Почетна титла, давана на влиятелни градски първенци, които през XVI—XVII в. били представяни от местното население и утвърждавани от властите, за да следят местната администрация да не уврежда интересите на населението.
303
Те участвували в разхвърлянето на данъците и тегобите върху населението, в посрещането на столичните пратеници, при отварянето и прочитането на пристигащите заповеди и пр. Длъжността на аянина се превърнала постепенно в твърде доходна работа и през XVIII в. до нея се докопвали най-силните икономически и политически лица. Чрез нея те фактически овладяли властта в градовете и подчинените им кази, започнали борба за властта в съседните кази. Аянските борби станали един от главните източници на размириците през втората половина на XVIII в., чрез които икономически закрепналата частновладелческа аристокрация повела борба за трайно овладяване на властта по места и за изместване на послужебната аристокрация.
Бадж — виж бач.
Балемез (балйемез) — вид тежки дългобойни оръдия, употребявани за въоръжаване на корабите или като крепостни оръдия. Стреляли с ядра, тежки до 50 кг. Името им произлиза от италианските думи ballo mezzo — средни ядра.
Бач — мито, сухопътно мито за прекарване на стоки през даден район или за да се разреши внасянето им за продажба на пазара в даден град.
Баш — 1. глава, 2. главен.
Баш-ага — букв. „главен ага". Началник на външната свита на валията.
Баш чауш ага — длъжност в еничарския корпус, нещо като първи адютант на еничарския ага. Той имал ранг на чорбаджия, т. е. на командир на орта, но не бил свързан с никаква орта. Явявал се изпълнителен орган на еничарския ага. Освен него имало още двама адютанти: II адютант, наречен орта чауш, т. е. среден чауш и Ш-и адютант, наречен кючюк-чауш, т. е. малкия чауш.
Берат — султанска дарствена грамота, с която се предоставяло на приносителя ѝ да събира някакви данъци срещу изпълнението на определена служба. С берат се давали тимари, зиамети, мукатаи, гладишки длъжности, настойничества над вакъфи, — всички служби, чието изпълнение било свързано със събирането на някакви данъци.
Бейт юл-мал — 1. държавното съкровище на мюсюлманската държава, в което се стичала полагащата се на държавата част от феодалната рента. Буквално означава „дом на имуществата", т. е. съкровищница. 2. Със същото име се наричали и приходите от останали безстопанствени вещи, които се задържали в полза на държавата. Останалите без наследници имущества на починали военни лица-еничари също се предавали в бейт юлмала, но чрез самата военна корпорация, а не чрез граждански бирници. Към групата доходи на бейт юл-мала се отнасяли и конфискациите на имущества на обвинени в измяна лица.
Бешли-ага — началник на бешлиите. Бешлии се наричали лековъоръжените конни войски от свитата на валиите или включените в тези свити еничари, получаващи заплата по пет акчета на ден. От турската дума „беш" — „пет" идва и наименованието им.
Бостанджии — букв. „градинари". Категория придворна стража, която през XIV—XV в. охранявала двореца отвън, пазела разположена в градините, откъдето получила названието си. Бидейки част от платената от двора войска, бостанджиите скоро станали
304
особена полицейска част. Те отговаряли за особата на султана и се явявали изпълнители на особено важни административно-полицейски задачи. Привеждали в изпълнение издадените от султана смъртни присъди на лица от всички краища на империята, изпращали се с поръчения из вилаетите и пр.
Бостанджи-башия — началник на корпуса на бостанджинте. Тъй като Одрин бил старата столица на империята и в него имало султански дворец, там също имало корпус бостанджии. На техния началник, одринския бостанджи-башия се възлагали важни мисии от полицейско-административен характер в Румелия.
Бургаско киле — мярка за вместимост, за измерване на зърнени храни. Равнявало се на 1 1/2 цариградски килета или на 1/2 балчишко киле.
Бюлюк — букв. „дружина". 1. Еничарският корпус се състоял от 196 орти, които се разпадали на три поделения: бюлюци, сеймени и джемаат. Бюлюци се наричали ортите от 1 до 62-а. 2. Бюлюкът бил и поделение от 20—30 войници от платените конни войски на султанската гвардия. Шестте конни бюлюка на гвардията се разпадали на около 300 такива бюлюци, начело с бюлюк-башии.
Вакъф — приходоносно имущество, чиито доходи са завещани за някакви благотворителни цели. Когато посветеният за такива цели имот бил пълна собственост (мюлк) на посветителя, вакъфът се считал истински чист вакъф. Ако се посвещавала земя-мирие, върховната собственост върху която принадлежала на държавата, вакъфът се считал неистински, макар че неговите доходи можели да се използуват за вакъфски цели.
Валия — титла на управителите на ливи, на санджаци през XVII—XVIII в. През XVIII в. вече почти не се споменава старото име на тези управители — санджакбейове и новите управители — валиите били твърде слабо свързани с тимарскоспахийската система.
Везир — букв. „натоварен (с държавни дела)". Отначало тази титла се давала само на трима сановници в империята. През XVI в. броят на везирите достигнал 7 души, като всички били участници в султанския съвет. През XVIII в. титлата започнала да се дава и на провинциални управители. Везирът имал право да носи пред себе си 3 знамена от конски опашки, поради което се наричал и „паша с три опашки".
Вилает — название на административна единица, която през XIV и XV в. се равнявала на околия. През XVII—XVIII в. с това име се наричали санджаци (окръзите), а само в практиката при събиране на поголовния данък се запазвало значението „околия". След административната реформа през XIX в. с това име се наричали най-големите административни единици — провинциите, областите.
Войвода — длъжностно лице, което управлявало султанските хасове и държавните приходоизточници, намиращи се в дадена каза. Това била една от най-доходните длъжности в казата, защото давала възможност за неограничено ограбване на населението и на държавата. Войводата можел да даде хасовете под аренда или сам да влезе в ролята на техен арендатор, от което извличал допълнителни приходи.
Войнугани — категория зависимо българско население. В мирно време били задължени да се грижат за конете от държавните
305
конюшни, а във военно време служели в обоза на армията, копаели ровове и вършели други сапьорски работи. Войнуганите били групирани на оджаци (огнища), по 25 души в единия. От тях 5 души на смени отбивали повинностите им и се наричали „гьондер", нзпратени, „копне", а другите 20 души обработвали земите на оджака и издържали изпратените на служба. Те се наричали „ямаци", помагачи. Началниците на войнуганите се наричали войнук-бейове или черибашии и притежавали тимари в замяна на службата си.
Гази — победител, храбрец, завоевател.
Гурии — красиви женски същества, които според мюсюлманските вярвания в задгробния свят щели да развличат и забавляват попадналите в рая хора.
Гьонюллияни — букв. доброволци. Вид лека конна или пехотна войска, набирана измежду местните жители за отразяване на внезапни атаки на противника и за извършване на рейдове в тила му. Те се явявали наследници на някогашните акънджии. По време на война през XVII—XVIII в. те вече получавали заплата, която се разпределяла и събирала от местните жители. Само началникът им, гьонюллиян-агасъ получавал постоянна заплата, плащана му от средствата на еялета.
Дербенджии — категория зависимо население, което било задължено да охранява проходите, да осигурява безопасността на пътуването през тях. Срещу тези задължения било освободено от някои държавни тегоби.
Дестар — чалма; дълга ивица памучен или копринен плат, който мюсюлманите навиват около главата си.
Дефтердар — така се наричал везирът-шеф на главното финансово и кадастрално управление, дефтерхането. Явявал се финансов министър на империята. Отначало имало един дефтердар, а после, с териториалното разширение на държавата техният брой се увеличил. През XVIII в. те били сведени само на двама: I-и дефтедар, който се явявал главен дефтердар и водел делата за Румелия, и II дефтердар за Анадола.
Дефтерхане — най-общо название за финансово-счетоводното ведомство на Османската империя. Там се съхранявали дефтерите (регистрите), в които били описани населението, доходите, данъците, войсковите формации на империята, водели се приходните и разходните сметки и пр.
Джебеджии — военизиран корпус в Османската империя, който се занимавал с изготвяне на оръжие, с неговото съхраняване и ремонтиране, с подготовката на боеприпаси за армията. Не леели само топове. Основните им складове и работилници се намирали в Цариград, но хора от този корпус били разпръснати по всички градове, където имало еничарски гарнизони, особено в пограничните райони. Както еничарите, така и джебеджиите получавали заплата от държавната хазна.
Джебелия — наемен боец в спахийската конница. Ако доходът от тимара на даден спахия надвишавал определена граница, той бил задължен да води със себе си един издържан от него войник, наречен джебелия.
Диван — 1. Съвет, съвещателен орган на управлението. Съветът при великия везир се наричал диван-и хумайюн, т. е. султански
306
съвет. Дивани се наричали я съветите-канцелариите на провинциалните управители. 2. Сборник стихове от даден автор.
Диван-ефендиси — служител в свитата на даден паша, който се явявал главен секретар на съвета (дивана) на валията и водел цялото делопроизводство, цялата писмена работа.
Диздар — комендант на крепост, който имал тимар или зиамет за своя издръжка, а не заплатата от хазната.
Долама — къса горна вълнена дреха.
Долап — 1. Водно колело. 2. Тепавица. 3. Зидан в стената шкаф за дрехи или за храни.
Дюнюм — мярка за повърхнина, равна на около 920 кв. м.
Евляд-и фатихан — букв. „деца на завоевателите". Военизирана формация на тюркското население. Приписаните към нея били групирани в ханета, като всяко хане било задължено да издържа и изпраща един пехотинец за армията.
Емин — „доверен" чиновник. Натоварени били да събират доходите от някой хас или друг държавен приходоизточник, да събират провизии и др. неща за двореца и армията, да надзирават някои строежи, при които се плащало за извършената работа и пр.
Еминии — вид леки обувки.
Ешкинджия — лице, задължено по време на война да се яви в редовете на армията.
Ешемик — вид извара, получавана при изваряване на суроватката от сиренето.
Еялет — провинция, най-голямата административна единица в Османската империя през XIV—XVIII в. Империята се деляла отначало на два еялета: Румелия, включващ почти целия Балкански полуостров, и Анадола. Успоредно с териториалното разширение на империята се създавали нови провинции — Босна, Буда и др. През XVII—XIX в. често с това име се назовавали и санджаците, ливите.
Забитин (забит) — най-общо название за офицер и управител, съчетаващ в себе си административни и стопански функции. С нея можел да се нарича субашията на дадено село, спахията му, управителят на хас-войвода или емин, надзорникът на някой вакъф, арендаторите на всички тези длъжности и пр.
Заим(ин) — владелец на зиамет.
Захире-беха — букв. „цена на зърнените храни". Валиите обявявали, че ще трябва да посетят даден град и че жителите трябва да им приготвят храни. Понеже се предписвали грамадни количества, които не можели да бъдат консумирани, те карали хората да им заплатят онова, което оставало, което „връщали" на града. Често жителите предварително събирали стойността на поръчани храни и ги изпращали на валиите, само последните да не идват в града им.
Зиамет — ленно владение с доход от 20 000 до 99 999 акчета, от категорията на свободните ленове. Давало се на алай-бейовете, придворните чауши и др.
Имам (имамин) — ръководител на молитвата при мюсюлманите; глава на мюсюлманската община. Буквално: „преден", „стоящ най-отпред".
Имарет — страноприемница, в която безплатно се давала храна на отсядащите в нея пътници. Тези заведения се издържали
307
от завещани за благотворителни цели имоти, които също се наричали имарети, имаретски имоти.
Испенч — паричен данък, събиран от всеки годен да изкарва прехраната си немюсюлманин. Събирал се и от селските и от градските домакинства, както от главите на домакинствата, така и от неженените, но вече годни да работят синове. Възлизал на 25 акчета от човек.
Ихтисаб — общо наименование на няколко такси, събирани от изкарваните за продан стоки по пазарите. Сред тях били ресим-и мазан — такса за теглене с теглилка, ресим-и екиял — за измерване на храните с щемпеловано, официално киле, бадж-и пазар — мито за допускане на стоката да се продава на пазара и др.
Кадия — съдия. Заплатите на кадиите били в зависимост от ранга им, от града, в които служели. Кадията на Цариград получавал дневно по 500 акчета, кадиите на другите по-значителни градове — по 300 акчета, на по-малките градове — по 150 акчета и кадиите от най-ниска степен — по 60—70 акчета на ден. Кадиите се явявали органи на централната власт, наблюдавали да се изпълняват нормално разпорежданията на централната власт, да се събират данъците, контролирали пазара, финансовите дела на вакъфите, следели за доброто поддържане на джамиите, оформяли сделките за прехвърляне на земи и недвижими имоти, раздавали правосъдие въз основа на религиозното право и издадените от султана разпореждания.
Каймакамин — букв. „наместник". 1. Титла на каймакам-пашата, заместника на великия везир, когато той се намирал на война. 2. Наместник на старейшината на благородниците в дадена провинция. 3. С това име понякога се наричал и мютеселимът, наместникът на валията на даден санджак.
Каза — съдебно-административна единица, намираща се под юрисдикцията на един кадия. Приблизително равна на една околия.
Калга-султан — титла на лицето, което е обявено за престолонаследник в кримското татарско ханство; второ по значение лице в ханството. Царуващият хан изпращал своя престолонаследник далеч от столицата, обикновено в Турция, за да няма опасност от преврат.
Калемие — такса за написване на някакъв документ от съда или от друга официална инстанция. При издаването на документи за владеене на маликяне под името калемие се събирала твърде крупна сума.
Калъч — сабя, меч.
Капудан-паша — командуващият османската флота, главният адмирал в османската държава.
Капуджи-башия — букв. „началник на вратарите". Отначало наистина бил начрлник На стражата, която охранявала вратите на султанските покои и имало само един капуджи-башия. След това тяхният брой се увеличил. Те въвеждали в двореца чуждите посланици, изпращани били със съобщения до управителите на провинциите, оглавявали тайни мисии за ликвидиране на неугодни управители и пр. С течение на времето това звание се превърнало в благородническа титла в Османската империя, която се давала и на издигнали се в провинцията аяни, които понякога не били дори виждали вратата на султанския дворец.
308
Каваф (кафаф) — обущар, занаятчия или търговец на обуща.
Кафтан беха — при мюсюлманите кафтанът или халатът се смятат за особено почетни подаръци. При посещенията си из своите области управителите карали населението да им подарява кафтани или шуби, но не само в натура, а често да им даде само паричната равностойност на кафтана или шубата. Така и това се превърнало в един произволно налаган данък от страна на валиите и другите управители.
Кебе — вид плъстена тъкан.
Кесия — единица за броене на пари, равна на 500. Вместо 500 гроша се казвало 1 кесия, вместо 3500 — 7 кесии и т. н.
Кетхуда — представител, пълномощник, помощник.
Кехая — виж кетхуда.
Кетхуда-йери — букв. „като пълномощник", „вместо пълномощник". Старейшина на военните чинове в даден град, където се намирал макар и малък еничарски гарнизон. Там където имало еничари от две поделения или повече, определял се един старейшина, началник на всички военни чинове в града и околията му. Той можел да привежда в изпълнение всички присъди по отношение на военните, следял те да спазват обществения ред и пр. Назначавал се от агата на еничарския корпус измежду резидиращите в дадения град еничарски началници.
Кибля — посоката, в която мюсюлманите трябва да се кланят по време на молитва. Където и да се намират, при молитва мюсюлманите трябва да се обърнат към Мека. Напр. в Египет трябва да са с лице на изток, в Турция — с лице на юг, в Пакистан — на югозапад, у нас — приблизително на югоизток и пр. В джамиите или месджидите тази посока се указва от специална ниша (олтарче), наречено михраб.
Колджия — пазач, лице от въоръжената стража или охрана. „Кол" се наричала група от 10—15 въоръжени лица, определени да охраняват порядъка в дадена околия или град.
Кул-кетхуда — букв. „представител на робите". Вторият офицер в едничарския корпус, помощник и заместник на еничарския ага. Наричал се оше еджак-кетхудасъ или кул-кехая.
Кюрк — тежка, подплатена с кожа горна дреха.
Ляво крило на Румелия — областите на Беломорието, Македония и Албания. Виж дясно крило на Румелия.
Лива — букв. „знаме", както и санджак. С това име се замества понякога названието санджак, а санджак-беят се наричал мир-лива. През XIX в. означава дивизия, а мир-лива — дивизионен генерал. Виж санджак.
Малкият чауш — виж баш-чауш.
Мартолози — християни, задължени да поддържат реда и сигурността в някои планински и гористи местности, срещу което им се признавало правото да носят оръжие и се освобождавали от някои данъци. Названието им идва от гръцката дума „арматолос" — въоръжено лице.
Мевлеви — последовател на мюсюлманската дервишка секта, основана от Мевляна Джеляеледдин Руми. От прякора Мевляна и те били наричани мевлевии.
Мектеб — начално училище; бюро; канцелария.
309
Месчид — малка сграда за молитва, в която, за разлика от джамиите, нямало постоянен имамин и не се провеждала петъчна молитва с проповед.
Мешин — обработена тънка телешка кожа.
Мир-лива — виж лива.
Михраб — ниша в стената на джамия или месджид, сочеща точно посоката към Мека, накъдето трябва да са обърнати мюсюлманите по време на молитва.
Молла — титла, давана отначало на кадиите в големите градове, а по-късно на всеки считан за вещ в религиозната догматика и право. Означава господин, учител, господар.
Мукатаа — от арабската дума „катаа" — отсичам, отрязвам. Държавен приходоизточник, даден под аренда срещу определен откуп. Правела се оценка колко пари носи на държавата даден данък, митница, хасово селище или нещо друго и след това този приходоизточник се давал на откуп срещу определена годишна вноска, но за точно фиксиран срок от една до три години. Откупвачът получавал правото сам или чрез свои пълномощници да събира полагаемите се приходи. По този начин данъкоплатците се предоставяли на гнета и произвола на лихваря-откупвач.
Мухафъзин — букв. „защитник". Така се наричал управителят на дадена крепост и нейния район, началникът на разположения в нея гарнизон. Той бил длъжен да се грижи за отбраната ѝ. Мухафъзи се назначавали в крепостите и пограничните райони и в областите, изложени на неприятелско нападение.
Мюеззин — духовно лице, което от минарето на джамията трябвало да призовава мюсюлманите към молитва.
Мютевелия — лице, определено по завещание и утвърдено със султански берат да се грижи за даден вакъфски имот, да прибира доходите от него и да ги използува според предначертанието на завещателя. Обикновено завещателят оставял за мютевелия някой от синовете си или други близки родственици, като оставял и част от доходите за тяхната издръжка. По такъв начин вакъфската система се превръщала в средство за осигуряване на постоянни приходи за потомството на дарителя.
Мютесариф — 1. Владелец, притежател. 2. Така се наричали през XVIII в. управителите на онези санджаци, в които ленно-спахийската система била почти изчезнала и санджак-бейовете нямали хасове, а събирали определени данъци от населението. Това били предимно новосъздадени санджаци, в резултат на деленето на старите големи санджаци.
Мютеселим — заместник, лице на което е връчено управлението на средището на дадена административна единица, когато титулярът-управител пренесе резиденцията си на друго място. Напр. средище на Силистренския санджак била Силистра и когато санджак-беят резидирал в Силистра, там нямало мютеселим. Обаче поради зачестилите войни в Русия северните територии на Силистренския санджак станали особено невралгични и валията на санджака трябвало да се установи на резиденция в Очаков. В Силистра, като средище на санджака, от което постоянно отсъствува управителят, се назначавал мютеселим. Той бил подчинен на валията, но можел да се сношава и направо с централната власт. Назначавал се от централната власт, но непременно по предложение на самия валия. Понякога мютеселимът се наричал и каймакамин.
310
Мюфтия — мюсюлмански правовед-богослов, който имал компетенцията да издава писмени мнения-тълкования по някои възникнали неясни въпроси на религиозното право, да преценява дали дадено решение или деяние е допустимо от мюсюлманската религия. Издаваните от тях писмени мнения се наричали фетви.
Назърин — букв. „надзорник". Административно-фискална длъжност. Назърите били управители на даден град или район, в който имало много вакъфи или държавни приходоизточници, явявали се организатори на изпълнението на дадена стопанска задача, от която е заинтересувана държавата — редовното функциониране на рудници, солници, пристанища и пр.
Наиб (наибин) — наместник; наместник на кадията, пълномощник на кадията за даден район.
Накиб ал-ашраф — старейшина на благородниците. В Османската империя се ползували с особени права потомците от рода на Хашем, от който произхождал и самият мюсюлмански „пророк" Мохамед. Те се наричали шерифи, т. е. почтени, благородни, мн. ч. ашраф. Главата на това съсловие, който трябвало да се грижи за охраната на привилегиите им, се наричал накиб-ал-ашраф.
Нахия — административна единица. Преди въвеждането на казата като административна единица през XVI в. тя фактически представлявала каза, заемала нейното място в административната организация на империята. След това се превърнала в подразделение на казата. В нея нямало кадия, а се назначавал кадийски наместник.
Нуреддин-султан — вторият престолонаследник в Кримското татарско ханство. Управляващите ханове изпращали определените престолонаследници далече от столицата, обикновено в определените за тях места в Източна България, за да не се опитват да организират преврати и да им отнемат трона.
Оджак — 1. Огнище. 2. Еничарските казарми в столицата. Те се схващали като огнище, накладено от султана, върху което ври еничарският казан и около което са наредени всички еничари. От там думата „оджак" станала символ на еничарския корпус и се употребява като него синоним. „Син на оджака" означава член на еничарския корпус; „правила на оджака" — регламентът и традициите на корпуса. И след разпръскването на еничарите по всички краища на империята, те пак продължавали да се считат част от събраната край огнището еничарска дружина на султана и се ползували с автономията и привилегиите на еничарския оджак.
Ода — поделение в еничарската войска. Виж орта.
Ока — мярка за тежест, равна на около 1260 грама.
Орта — букв. „средища". Така се наричала основната организационна единица на еничарския корпус, който се делял на 196 орти, т. е .полка или дружини. Всяка орта от столичните еничари имала своя казарма, „ода", свое знаме, свой отличителен герб и свое име и пореден номер. Начело на ортата стоял чорбаджия, командир на ортата. След него идвал ода-башията, комендант ѝ командир на разположените в едно казармено помещение — одая — еничари и знаменосеца на ортата. Други подофицерски длъжности, помощници на първите лица, били ахчи-башията, шеф на кухнята; сака-башията — шеф-водоносец и кара-коллукчията — началникотговорник на тенджерите. Цялата терминология, всички наименования на длъжностите сочат, че при създаването им се е изхождало
311
от предпоставката, че се формира войска от хранени от султана хора, войска от негови хранени роби.
Пазванти — виж пандури.
Пандури — местни стражи, наети и плащани от градските власти за охрана на реда в града, през нощта особено.
Реби юл-ахър — четвърти месец от арабската лунна година. Има 29 дни.
Реби юл-аввел — трети месец от арабската лунна година. Има 30 дни.
Реджеб — седми месец от арабската лунна година. Има 30 дни.
Санджак — 1. Знаме. 2. Административна единица в Османската империя, включваща няколко нахии или кази, а няколко санджака съставлявали един еялет. Названието ѝ идвало от думата санджак — знаме, тъй като намиращите се в него спахии били длъжни да се явяват на война под знамето на съответния санджак-бей. Понякога тази административна единица се наричала и лива (знаме). Начело стоял санджак-бей.
Сахтиян — вид обработена мека кожа.
Сердар — букв. командуващ. С тази титла отначало се наричал командуващият действуващата армия. По-късно с нея започват да се наричат началниците на провинциалните еничарски части, на еничарските поделения в даден град. Еничарският сердарин на града се назначавал от страна на агата на еничарския корпус и имал задачата да урежда вътрешните дела на местния еничарски гарнизон, да изпълнява исканията на кадията за охраняване на реда в казата и пр.
Силяхдар — букв. „оръженосец. 1. Така се наричал вторият по значение служител от султанските покои (след хас одабашията — старейшината на личните покои). Той имал достъп до особата на султана въоръжен, по време на церемониални походи яздел отдясно до султана, като носел на рамото си сабята му. 2. Силяхдар се наричали два отряда от султанската гвардия, които се строявали на дясното ѝ крило. През XVIII в., поради това че султаните престанали да ходят лично на война, те също били разпръснати из по-важните градове на империята.
Софти — учащи се от горните курсове на богословските училища, студенти по богословие. Названието им идва от персийската дума „сохте", изсъхнал, като в случая се влагал смисъла изсъхнал от учение, всецяло отдаден на учението.
Старейшина на благородниците — виж накибалашраф.
Субашия — отначало с тази титла се наричал помощникът на алай-бея в даден санджак, който наблюдавал реда между подчинените му спахии-тимаристи в даден район — нахия или вилает, управлявал техните дела в мирно време, а при война ги предвождал на фронта. По-късно субашия започнал да се нарича всеки пълномощник на даден феодал — тимариот или заим, комуто било предоставено управлението на тимара или зиамета, да събира данъците от раята и да ги предава на спахията. Субашии имали и хасовете на санджак-бейовете, някои от вакъфските села, които не можели да се управляват пряко от емина на хасовете или мютевелията на вакъфите. Когато феодалът отдадял своя лен под аренда, преставал да се нуждае от субашия, — в такъв случай последният
312
можел да мине на служба при арендатора. Освен тези „тимарски субаши" имало и държавни, т. н. „мирни субашиси", които изпълнявали полицейско-надзирателски функции в градовете през XVI—XVIII в.
Сура — глава от Корана. Свещената книга на мюсюлманите се дели на 114 глави, сури, а всяка сура се подразделя на стихове (аяти). Броят на аятите в отделните глави е различен
Суфии — мюсюлманска религиозна секта, чието име произлиза от думата „суф" — вълна, груба вълнена дреха, власеница, Суфиите отричали земния мир, живеели аскетически, обличали се грубо и смятали, че висша наслада се крие само във вътрешното сливане в божеството, аллаха. Виж Е. Э. Бертельс, Суфизм и суфийская литература, М. 1965.
Теке — дервишко манастирче, обител; гробница на някой виден мюсюлманин, при която са построени и жилищни помещения ла живеещите при нея негови последователи и поклонници.
Телхисчия — чиновник в канцеларията на великия везир, който имал за задача да резюмира и подготвя за доклад пред султана обсъжданите въпроси и да оформи писмено взетите решения по тях. Названието на длъжността идва от думата „телхис" — резюме.
Тепелик — ковано метално украшение, поставяно на главата върху забрадка. Често от него се спускали метални висулки или други украшения.
Тимар — условно феодално владение, носещо доход до 19 999 акчета. Неговият притежател бил задължен да се явява на война, когато бъде призован, да идва сам или с още няколко въоръжени и издържани от него войници, ако доходът на тимара му е по-голям от определен минимум. В тимара обикновено се включвали едно или няколко села, чиито жители били длъжни да плащат десятък и други данъци на тимариота.
Тимариот — владелец на тимар, спахия.
Топ-арабаджии — военизиран корпус, който се занимавал с изготвяне на лафети за оръдията и с превозване на оръдията. Негови поделения имало разпръснати из всички градове и крепости на империята, където имало артилерия.
Топчии — артилеристи. Военна формация, която се деляла на два самостоятелни клона: оръдейници, които отливали и изготвяли оръдията, и артилеристи, които действували с оръдията във време на война. Корпусът започнал да се създава през XV в. с откриването и въвеждането на огнестрелното оръжие. Средище на корпуса бил Цариград, но негови поделения имало в множество погранични градове и крепости.
Топчи-башия — началник на топчиите, на артилеристите.
Тугра — монограм на султана, плетеница, в която се съдържа името на султана, на баща му и думите „винаги победител". Поставяла се в началото на издадени от името на султана фермани, берати и други документи, като емблема на султана. По-късно се превърнала в своеобразен герб на държавата, поставян върху държавните ценни книжа, монети, тапии за владеене на имоти и пр.
Тюрбе — гробница, над която е изградена куполна постройка.
Улеми — букв. „учени". Сведущи в религиозно-догматичните
313
и правни въпроси на исляма лица. Съставлявали особено привилегировано съсловие, понеже се считали познавачи и тълкуватели на свещените книги и предания на исляма. Към категорията на улемите се отнасяли кадъ-аскерите, кадиите, мюфтиите, преподавателите в медресетата, които оказвали силно влияние върху формирането на общественото мнение. Шеф и на улемите се считал шейх юл-исляма.
Фарсах — арабско-персийска мярка за разстояние, равна на около 6 км.
Фетва — консултативен отговор от страна на познавач на правно религиозните норми на отправено му писмено запитване по даден проблем. Въпросите се формирали така, че да може да им се отговори съвсем категорично с „може" или „не може" — т. е. допустимо или недопустимо е от гледна точка на религиозно-правната догматика. Лицата, които можели да издават такива консуттации, се наричали мюфтии.
Xадис — предание, разказ за живота на Мохамед, за някоя негова постъпка или пък изказване. Тези предания служели като важен източник за определяне правилата за поведение на мюсюлманите, за изработване нормите на мюсюлманското право и пр. Събирането, изучаването и тълкуването на тези предания съставлявало една от т. н. шериатски науки.
Хазинедар — касиер, ковчежник, пазител на хазната на султана или на който и да е сановник.
Хас — крупно феодално владение с годишен приход над 100 000 акчета. Хасовете се деляли на султански, принадлежащи на султана, и везирски — на везирите, бейлер-беевете и санджак-беевете. Към султанските хасове се отнасяли обикновено най-хубавите земи, градовете, пристанищата, т. е. най-доходоносните обекти. Към тях постоянно се прибавяли нови земи за сметка на съкращаването на тимарите и на везирските хасове. През XVIII в. хасовете на бейлер-бейовете и санджак-бейовете постепенно се премахвали и на последните се предоставяла парична рента — данъци, събирани пряко от населението на целия санджак.
Xане — букв. „къща", „дом", „домакинство". Единица за облагане с данъци, при която едно или няколко домакинства се групирали, за да изплащат един дял от наложения данък или тегоба. През различно време и при различните данъци домакинствата се групирали по различен начин в ханета. Съответно на данъците съществували: джизие-ханета, в които се включвали обикновено по едно средно домакинство (или повече от едно бедни), които трябвало да плащат една вноска на поголовния данък. Джизие-ханетата съществували до 1690 г., след което се преминало към поголовно облагане. Аваризки ханета — група домакинства, обединени за плащане на налога бедел-и авариз; нузул-ханета — за плащане на данъка бедел-и нузул; текущи ханета, с които оперирали властите в казата при разхвърляне на наложените ѝ тегоби и данъци. Общото при всички ханета е системата на кръгово поръчителство, взаимното обвързване на хората да изплатят пълния размер на искания данък. В този смисъл системата на ханетата е продължение на крепостническата политика на османската държава, при която отделният човек се оказва прикрепен и към своето хане, а неговите съучастници се оказват заинтересовани да не го пуснат да се отскубне от хането.
314
Харадж — по право така се наричал поземленият данък, който немюсюлманите-поданици на една мюсюлманска държава трябвало да плащат срещу позволението да живеят и обработват земя в тази държава. По-късно това наименование било пренесено върхи поголовния данък, джизието, в какъвто смисъл се употребява през XVIII и XIX в.
Хасекии — букв. „личен". Така се наричали две орти от бюлюшките орти на еничарския корпус, които се явявали като лична охрана на султана, пазели дворците и особата му. Началникът на първата орта хасекии се наричал „бююк ага", т. е. големият началник на хасекиите, а вторият — „кючюк (малък) хасеки ага". Към тези орти се числели лица, които подобно на бостанджиите изпълнявали административно-политически задачи из империята. В това отношение те се различавали от бостанджиите само по названието си.
Хашемити — лица, произхождащи от рода Бану Xашем. От този род бил и „пророкът" Мохамед, поради което родът се считал за особено благороден, за богоизбран. В мюсюлманските страни било много разпространено съставянето на фалшиви генеалогии, които да докажат, че едно или друго лице произхожда от Хашемитския род. Представителите на този род се наричали още „шерифи", т. е. свети. Смята се, че от този род произлиза Хашемитската династия, управляваща сега в Йордания.
Xуджет — съдебен протокол, съдържал изложение на гледаното в съда дело. Документ за собственост на недвижим имот-млък; къща, лозе, дюкян и пр., тъй като прехвърлянето на такива имоти се извършвало в съда.
Чауш — букв. „сержант". Нисши военно полицейски служители. В султанския диван с това име се наричали служителите, натоварвани да проведат взето вече решение или да съобщят издаденото нареждане на надлежното лице. Техният шеф — чауш-башията се смятал изпълнителен орган на великия везир. От неговата служба по-късно се развили органите на вътрешното министерство.
Челеби — господин. Най-старото значение на корена „чалаб", „челеб" е бог, господ. Произведената от тази дума титла челеби се давала на принцове и имала смисъл „божествен", „аристократ по кръв". По-късно започнала да се дава на първородните синове на всички знатни семейства, докато започнала да означава въобще благороден господин, аристократ, образован благородник, господин.
Чери-башия — букв. „шеф на войската". Титла на началниците на войнуганите. Титла и на един от помощниците на алай-бейовете в спахийската войска, — нещо като взводен командир.
Читак — тюркменско племе, разселено из Мала Азия и на Балканите, по чието име османската върхушка презрително наричала отседналите тюркики поселници.
Чока или чоха — сукно, тънък вълнен плат, за разлика от абата.
Шейх юл-ислям — букв. „старейшина на исляма", глава на улемите в Османската империя. Смятал се за върховна институция по правно-религиозните въпроси, давал мнение по неясните въпроси от догматиката и правото, издавал фетви. Той нямал
315
административни функции — освен над учебните заведения за изучаване на религиозното дело и право, но влияел върху политическия живот с тълкуванията, които давал на възникнали въпроси от шериата и религиозното право.
Шериат — сбор от догмите на мюсюлманското религиозно право, разработени през VIII—XII в. въз основа на Корана и сборниците с предания (хадиси) за постъпките и решенията на основателя на мохамеданската религия — Мохамед. През XII—XIII в. се налагало мнението, че поколенията вече не са годни да доразвиват установилите се норми и шериатът се превръща в закостеняла догматична система, несъобразяваща се с измененията в живота. Тя си остава религиозно-догматична основа на правната надстройка в османска Турция.
Юзбашия — началник на 100 души войници, стотник. След създаването на редовна армия през XIX в. — ротен командир.
Юруци (юрюци) — сборно название за тюркските номадски елементи, обитаващи Анадола и Балканския полуостров. Те се занимавали със скотовъдство и странствували със стадата си от едно място на друго. Османските власти създали специална организация, която да обхване и юруците в мрежата на данъчното облагане и да ги задължи да изпълняват определени военни повинности. Юруците не са отделно племе, както се смята обикновено в нашата литература, а сборно обозначение за всички чергарствуващи елементи от различните племена.
Юрюк-алемдари — букв. „знаменосци на номадите". Така се наричала част от свитата на пашите, която ги придружавала при обиколките им из подчинените им провинции.
Яй (яйове) — пружина, ресори на файтони, коли.
Яйлак — 1. Лятно пасище. 2. Летни кошари за овце. 3. Данък, плащан на феодалния господар за ползуване на територията на неговия ден като лятно пасище от страна на номадствуващи овчари.