1. На път от Цариград към Одрин
Неспокойна и разбунена земя е през XVI в. Румелия, накъдето се точи пътят ни. Няма сигурност за живот и чест, за стока и имущество нито в дясното й крило на североизток от Марица — към Черно море и Дунава,, нито в лявото — на юг към Родопите и Беломорието. Навсякъде върлуват разбойнически шайки от по няколко десетки и стотици души, срещу които се оказват безсилни и най-страшните султанови закани, и най-преданите му служители. Открай време едва ли не война води с тях уж „прочутият със своята неподкупност и честност” Давуд паша, но злосторниците — бивши султанови в`оини — джебеджии, топчин, левенди, успяват да му се изплъзнат. Нападат изневиделица градовете и селата, грабят храни и имущество, избиват невинни хора. С нарочна заповед са уведомени всички румелийски кадии да оказват на Давуд паша помощ и съдействие, да запишат в снджилите имената и отличителните белези на злодеите и да изпращат преписи от тях в столицата, та дано бъдат по-скоро и по-лесно заловени. Предписва им се също така как да водят разследването и какви от строги по-строги наказания да им наложат. Трудна за изпълнение ще да е била тази заръка, защото повелителят на правоверните бил уведомен, че въпросните разбойници нерядко са по-кровителствувани от собствените му субашии по хасове и зиамети. [1]
Знаел добре това султанът и горко се вайкал, че даже досами славната му престолнина, в подчинената на втория по големина град в империята Одринска каза вече десетилетия наред вилнеят сума разбойници, „които нападат къщи и грабят имущество”. И неуловими и неуязвими остават, въпреки воплите и жалбите на раята, защото местните субашии не давали съгласието сн да бъдат наказани според реда и закона под предлог, че вината им не била доказана. [2] Все пак от
17
време на време, колкото да не е без хич, към столицата потегляли под конвой неколцина измежду по-дребните и недотам опасни злосторници, та да не излезе, че никой не слуша и тачи тежката султанова дума. Така по донесение на одринския кадия заловени и оковани били разбойниците Али, Юсуф, Мухарем и Мехмед и изпратени на доживотна каторга — гребци на султановите кораби. [3]
Но един и двама ли били разбойниците. Свършване нямали. От изпратен в столицата препис от сиджил станало ясно, че лицата Пазарлъ, син на Абдулах, синът му Джафер, Курд, син на Ейпехан, Хюсенн, син на Мустафа и Сефер, син на Пири са разбойници, които вилнеят пак в района на Одринско. И тези размирници и смутители на реда следвало да бъдат изпратени на каторжна работа като гребци на галери. Така и било наредено на одринския кадия с нарочна заповед от 16. V. 1566 г. [4] Подобна заповед, този път предназначена за кадията на Димотика, била издадена пък по повод получено в столицата писмо, че на съвестта на някой си Тимур от Димотишка каза лежат много убийства и грабежи. Той причинил неизброими насилия и притеснения на раята. Други трима престъпници от Димотишко били заловени и осъдени па доста скромни като че ли за престъпленията им присъди от по 1 година, 6 месеца и 3 месеца затвор. [5]
Така или иначе, нищо чудно и ние на път от Цариград до Одрин, който, ако вярваме на пропътувалия го рицар от Немско Арнолд фон Харф, ще изминем за „пет дневни прехода” [6], да срещнем за зла слука някой друг от прочулите се като разбойници през 60-те—70-те години на века в района между Димотика и Люлебургаз — да кажем Гьочери Муса, син на Сефер и Мустафа, син на Хюсеин. [7] Вместо на тях обаче още около Силиврия се натъкваме на двама оковани във вериги мъже, подкарани под конвой към столицата — Кара Димо и някой си Араб, обвинени, право или криво, че откраднали заплатата на еничарина Абди. [8] Около Виза пък ни настига вестта, че с цел кражба било извършено нападение — кое ли поред, над дома на местен християнин, когото едва успели да спасят притеклите му се на помощ хора. [9]
Впрочем на жалбите на друговерците рядко се об-
18
ръщало нужното внимание. В това ни убеждава например султанска заповед от приблизително същото време до кадиите на Виза, Хайреболу, Пънар хисар и Родосчук. От нея става ясно, че на султана му се сторило, дето някой си Сейди бил несправедливо обвинен от пострадал християнин, вероятно търговец, че въпросният Сейди убил брат му и неговия другар и им откраднал 4 товара стока и 32 000 акчета в брой. Затова и наредил на кадиите още веднъж да проучат внимателно случая. [10]
Пък и друга, „по-важна” грижа имал сега султанът. Подготвял се поредният височайши лов в района на Чорлу — скъпо струващо на раята, но предпочитано от висшите османски сановници развлечение. По този повод кадията на Виза бил уведомен да има грижата да набави, „без да притеснява населението”, всичко необходимо за лова, та да не търпи султановата свита каквито и да било лишения. Особено се наблягало на необходимостта от доставянето на повечко дърва за огрев. Идела зима, тъй като заповедта носи дата 22. XI. 1568 г. [11] А сурова и опасна се случвала зимата понякога из тези макар и южни места. От нея бил настигнат през месец януари на път за Константинопол французинът Жак Гасо: „Бе валяло сняг безспирно цели тринадесет дни и нощи, поради което пътищата (главно по високите планини) бяха опасни колкото поради това, че бяха тесни и тягостни, толкова и поради обилните снегове, застрашаващи да се свлекат от планинските висоти” — записва в дневника си той. [12]
По това време Чорлу, в чиито околности неведнъж и не дваж предпочитал да ловува със свитата си султанът, бил „голяма паланка с хубави градини в нея”. Жителите му кореняци обаче пострадали силно от нескончаемите набези по време на нашествието, силно проредели и едва наброявали триста християнски къщи. А и натискът спрямо тях и вярата им не преставал. „Християните преди идването на турците са имали няколко черкви — съобщава Герлах, — но всички били опустошени от тях. Останала е само една, наречена „Св. Георги”...” [13] Затова пък и тук, както навсякъде из пътя ни, като гъби след дъжд никнели джамии, имарети, кервансараи и се струпвали тълпи ислямски проповедници, за да прославят пред мало и голямо си-
19
лата на османовото оръжие и величието на мохамедовата вяра.
Бързали да увековечат имената си султани и султанови сановници като
издигнат джамии и имарети, кервансараи и хамами, чешми и мостове. А безименни
оставали за поколенията изкусните майстори и строители измежду поробеното
население. И никой не броял колко кервани с камъни и вар, с пясък и чакъл,
с мрамор и олово извозвала ден след ден, в зной и студ раята, за да се
множат минаретата в покорените земи, колко стотици хиляди акчета от данъците
и налозите й били хвърлени в основите на тези дълговечни паметници на османовата
власт, докато децата й едно след друго измирали от глад и недоимък.
Така и сега, на път от столицата за Одрин, ни застига султановата повеля
неверниците от всички кази по пътя ни да правят, да струват, но овреме
да съберат и доставят за строежа на поредната одринска джамия всички необходими
строителни материали, коли и каруци за превоза им, че и колкото трябва
храна за строителите. [14] Пак по същото туй време захванал
да гради в Одрин баня за правоверните мюсюлмани везирът Мехмед паша Соколович.
Затова ще ни застигат и пресрещат тежки кервани откъм Димотика и Чирмен
на път за Едирне. Чирменската рая ще влачи 10 000 кантара вар, 1000 аршина
строителен камък, 400 аршина мрамор, 20 камъка специално за курните и 300
аршина огнеупорен камък за пещите [15], още 20 камъка
с отвори за прозорци и два — дето ще се тури вратата на хамама. [16]
Димотишката пък била задължена да достави още 10 000 кантара вар, 10 броя
тежки диреци за скелето, 7 броя греди от по 12 аршина едната, 200 броя
греди от по 40 каръша, 300 броя от по 35 каръша и какви ли не още други
такъми. [17]
Но и построени вече, имарети и кервансараи продължавали да се крепят и процъфтяват за сметка на раята. От нейния скромен залък се заделяло това, което султани и везири после щедро дарявали (уж безплатно) на странници и на изгладнели пътници, за да ги споменават с добро и да ги благославят. Нека надникнем например в одринския имарет на султан Баязид, където според султански документ от 20. II. 1575 г. ученици от съседното медресе излапвали набързо пред-
20
назначените за нуждаещите се пътници чорба и пилаф и оставяли странниците да си отминат прегладнели по пътя. [18] Откъде обаче идели средствата за чорбата и пилафа, султановата заповед премълчава. Това научаваме на свой ред, просто така, за да се знае истината, от един подробен регистър на мюлкове и вакъфи от средата на XVI в. На него, на одринския имарет на султан Баязид, било подарено с мъжете, жените и децата си, с данъците и налозите си далечното българско село Дряново от тогавашната Търновска каза — общо 248 домакинства. Неделко Белев, Братой Стойков, Влад Витанов, Драгомир Драганов, Йовица Радославов, Димо Върбанов, Никола Радев, Тодор Стайнов, Петко Райков, Слав Николов, Бранко Байчев, Ваньо Вълков, Стойко Балев, Иван Първулев, Кръстьо Костадинов, ковачът Неделко, Злато чобанът и Стойо чобан, поп Марко и поп Стойо, Богой Янев, Братан Алексиев, Добро Данов, Койчо Дамянов, Мирко Райков и още и още стотици техни бащи, братя, синове, зетьове, рода някаква или просто съселяни, били описани име по име и ред по ред в тоз регистър, за да се знае, че са наречени на султан Баязидовия имарет в Одрин.
И още нещо подсказват тези пожълтели и опърпани от годините списъци, съхранили имената на далечните прадеди на днешните дряновци. Къде насила, къде със съблазън, шестима измежду местните българи били вече помохамеданчени заедно със семействата си и с привилегията на „правоверни” имената им стоели начело в списъка: Ахмед Абдулах — женен; Хасан Абдулах — женен; Салтък Абдулах — женен; Хюсеин Абдулах — женен; Хамза Абдулах — женен; друг Хамза Абдулах — неженен. И по съществуващ отколе обичай, за да се забрави по-бърже, че българи и християни били бащите на приелите чуждата вяра, вместо с истинско бащино име, всички до един били обявени за Абдулаховци, т. е. за чеда на новия им бог — аллах.
Горди и непокорни балканджии били обаче дряновци. Оръжие носели и планински проход охранявали, децата ся за еничари и момците си за гребци на султановите галери не давали, за строеж на османски крепости люде не изпращали и по свой закон и обичай помежду си се съдели, та не успяло да пусне тук здрави корени мохамеданството нито до XVI столетие, нито по-подир. [19]
21
Но за султановия лов в околностите на Чорлу ни беше думата, че друга една вест, свързана с предстоящия лов, вълнувала сега падишаха. Военачалникът Мехмед му доложил, че някои жители от санджаците Виза и Къркклисе си позволяват да ходят на лов в частните султански гори, да секат там дърва, да строят мандри и кошари за овцете си. По този повод на тамошните кадии се съобщава, че в най-скоро време с нарочно поръчение да залови и накаже най-строго провинилите се в района щял да пристигне бьолюкбашията на сеймените Мурад. [20]
Много по-често и далече по-безнаказано се нанасяли по това време щети на раята от страна на султанови хора. В района на Люлебургаз например местният спахия Мурад от вакъфското село Бали ходжа държал в чифлика си над 30 кобили, повече от 100 говеда и биволи и огромни стада овце. За по-удобно се случвало неведнъж и не дваж да ги пасе по нивите и ливадите на раята от съседното село Инанлъ, причинявайки й по такъв начин големи щети. По жалба на пострадалите извикали спахията в меджлиса, но промяна в поведението му не настъпила. [21]
По-различна била реакцията на османските власти, когато съществувала опасност да бъдат накърнени интересите на самия султан. По данни на хюкюм до кадията на Одрин от 15. III. 1568 г. представители на с. Софулар (дн. с. Софикон, ном Еврос) отишли да се оплачат в столицата, че външни лица вкарват стада овце в мерата им на паша. Нерядко добитъкът им влизал и в посевите и им причинявал големи щети. „Тъй като в района се намират султански владения (хас-ъ хумаюн), които следва да се пазят”, нареждало се в бъдеще да не се допускат в мерата на въпросното село стада на външни лица. [22]
Документът не съдържа изрични указания кои и какви са всъщност споменатите „външни лица”. Не е изключено обаче да става дума за т. нар. джелепи и сюрюджии, които ден след ден, месец след месец и година след година съпровождали от покорените земи безкрайна върволица от стада овце за нуждите на столицата, която ги поглъщала като ненаситна паст. Нека надникнем по този повод в още няколко султански заповеди — от 1554, 1556 и 1559 г., издадени във връз-
22
ка с необходимостта от доставки на дребен рогат добитък за Истанбул.
Пред нас е султанска заповед до кадиите на казите, в т. нар. „дясно крило на Румелия”. Гореспоменатите длъжностни лица се уведомяват, че в столицата се чувствува остър недостиг от месо. Поради това всички кадии следвало срочно да изпратят достоверни сведения относно броя на овцете в подведомствените им кази, а така също и за това колко от тях ще бъдат незабавно изпратени към Истанбул. Освен това същите тези кадии трябвало лично да направят проверка как натоварените с доставката на овце местни джелепи изпълняват задълженията си и да се погрижат стадата да бъдат съпровождани от доверени и сигурни хора. Овцете трябвало да се изпращат ритмично, по сезони и да се предават по местоназначението им изцяло, без липси, съгласно бройките, записани в регистрите. Нямало да се приемат никакви извинения, че част от овцете били измрели по пътя или че били продадени на разни касапи. В столицата нарочни чиновници щели да броят добитъка и да сравняват действителния му брой с този, отбелязан в регистрите. В краен случай, ако населението от въпросните кази не било в състояние да осигури исканите бройки овце, разрешавало се вместо недостигащите овце да се изпращат кози. [23]
Подобна заповед пак до кадиите от казите в дясното крило на Румелия ги уведомява, че в столицата Истанбул били пристигнали определените бройки овце. Въпреки това обаче кризата за месо продължавала, поради което отново се нарежда да се изпрати още дребен рогат добитък. [24] За действително голямата продоволствена криза, обхванала не само столицата, но и цяла Румелия по това време, свидетелствува и един документ, в който се говори за значителни промени в цените на месото във всички румелийски кази. [25] Това повишение се оказало непосилно дори за военнослужещите от османската армия, чието дневно парично възнаграждение през средата и втората половина на века рядко надхвърляло 8—10 акчета. Нищо чудно тогава, че султановите джебеджии и топчии се били пръснали да убиват и грабят по пътища и паланки, а джелепите измежду подвластното население били доведени до пълна съсипия и се чудели къде да се укрият от поредната
23
заповед за доставка на овце и агнета, на кози и ярета. Ширели се злоупотреби и чевръсти спекуланти използували създалото се положение, за да изкупуват още по пътя към столицата обрания от изстрадалата рая до шушка добитък.
Подобни явления, които си остават неотменна част от ежедневието на населението от българските и съседните им земи през XVI в., са подробно изложени в султанска заповед от 7. XII. 1559 г. до кадиите на Чор-лу, Виза, Къркклисе, Бабаески, Хайреболу, Родосчук, Мигалкара, Ипсала, Гелиболу, Иноз, Кешан и Фереджик. Еминът по овцете изпратил писмо до столицата. Съгласно изискванията кадиите по места следвало да регистрират овцете, намиращи се из кошарите в границите на подведомствените им райони и да ги проводят в столицата с нарочни хора. Из пътя обаче голяма част от добитъка била продадена на разни касапи, а виновниците твърдели, че липсващите овце измрели.[26] Как точно е било и кой прав, кой крив не се наемаме сега да съдим, но султановите служители винаги бързали да стоварят вината върху онези измежду раята, които като джелепи били длъжни да доставят на държавата добитъка. Така са изложени нещата в друга една заповед до всички кадии на Румелия от същото това време и по същия повод, но този път насочена преди всичко към предизвикалите султановия гняв джелепи. Еминът по овцете Мехмед доложил пред Високата порта за безбройните нередности и злоупотреби и за всевъзможните хитрини, прилагани по време на събирането и придвижването към столицата на исканите количества дребен рогат добитък. Някои от джелепите, останали вече без сили от непрекъснатите доставки, напускали домовете си и се укривали, за да избегнат събирането на овце. Други пък твърдели, че са издължили определените им глави добитък и показвали фалшиви, според емина Мехмед, документи. Трети се кълнели, че били принудени по пътя си към столицата, минавайки през други не по-малко изгладнели градове, да продадат част от овцете си на местни касапи. При това част от добитъка измрял от дългия път. Според същия ревностен държавен служител вина имали и санджакбейовете, войводите и субашиите, които оказвали помощ на отклоняващите се от задълженията си
24
джелепи и им разрешавали да не откарват в столицата добичетата.
По повод на това донесение следва станалото вече традиционно султаново разпореждане всеки от кадиите в Румелия лично да се заеме и издири до един избягалите или укрилите се джелепи и да ги накара да предадат определените им според регистъра глави добитък. Тези, които твърдят, че са се издължили, въпреки всичко да бъдат заставени отново да карат към столицата овце. Имената на османските длъжностни лица, които взимали под покровителство джелепите, трябвало да бъдат незабавно записани и съобщени в столицата, за да бъдат приложени и спрямо тях съответни наказателни мерки. Самите кадии били предупредени, че гневът на султана няма да отмине и тях, ако проявят небрежност при изпълнението на възложената им задача. [27]
Хиляди стада овце и стотици джелепи и сюрюджии, лодкарани от строгите султанови заръки, бихме могли да срещнем по това време по пътя си от Цариград към Одрин, та няма да е възможно да упоменем и една стотна от тях. Затова ще изброим само някои, които ни отминават най-напред и са би?ли най-дългия път: от софийските махали „Куру чешме”, „Поп Калоян”, „Сонгурлар”, „Бузхане”, „Поп Милко”, „Семерджи”, „Банишор”, „Новосел”, „Бело” и „Мерджан бунар” — ежегодно стада от по общо 3500 овце, отгледани и събрани от джелепите-българи Стоян шивача, Радомир дюлгера, обущаря Лик Пеюв, свещаря Апостол, търговците на копринени платове Андрея и Нешо, от поповете Гьорго, Вое, Петко Москов и Герги Иванов, от коритаря Никола Раданов, кожухарите Михаил, Марко и Радивой, Тодор бакалина, златарите Обретен, Симчо я Рад, шербетчията Брайко, чехларите Борчо и Стоян, седларя Петко, рибарите Тоше и Драгоя, мутафчиите Дамшо н Петко, Иван хлебаря, Минчо сандалджията, Стано капанджията, Церко грънчаря, Велчо кръчмаря и няколко десетки други техни съграждани; от с. Карлъоглу (гр. Карлово) — всяка година стадо от по 720 овце, доставка от местните джелепи Добре Мачов, Драган Хранов, Степан златаря, Христо мутафчията, шивачите Яни и Гюре, Стоян Дамянов, Тодор овчаря, Крайчи Иванов и неколцина други; от с. Карнофол (дн.
25
с. Войсил, Пловдивски окр.) — пак така ежегодно стадо от по 1445 овце, дето ги били събрали Велко Дойков, Петко и Стоян Церови, поп Аврам Попиванов, Деян и Иван Мартинови, Трифон чалджи Драгославов, поп Михал Тодоров, бозаджията Стояноглу, Никола Райчинов, Кръстан Петкинов, Мате Богданов и десетина други измежду съселяните им; от селата Мехомия (дн. гр. Разлог) и Банско — по 2190 овце на година, подкарани от кошарите на Марко Райков, Миле Петков, Пею Бойков, Стойко Костадинов, Пешо Вълканов, поп Драйчо, Милко Куманов, Богдан Христодулов, Баязид Радославов, Кьосе Радуша Проданов, Доброслав Даюв, Милуш Райков, Богдан Бойланов, Продан Банов и други някои разлогчани и банскалии [28]; от другия край на българските земи — 515 овце, събрани от джелепите в шуменските села Янково и Могила Черню Дайчов, Добре Кръстьов, Рад Караджов, Стоян Петков, Рахни Стоянов, Велчо Тодоров, Трифон Вранков, Мано Неделков, Дако Радов, Манко Манчев, Рая Гъбаков, Михо Русев, Рад Браилов и др.; още 770 овце от селата Каварна (дн. гр.) и Кранево от тогавашната Варненска каза с регистрирани като джелепи Богдан Добрев, Михал Гергев, Куман Боюв, Цоне Михалев, поповете Иван и Димо, Иван Милев, Влад Иванов, Добре Златев, Хърсю терзията, Русе Николов, Витомир Богданов и др. [29]
Много джелепи имало и измежду мохамеданите в българските земи, а на някои от тях, записани по познатия ни вече начин като Абдулаховци, все още дори личало българското потекло: Хюсеин Абдулах и Махмуд Абдулах от с. Кеманлар (дн. гр. Исперих), Мустафа Абдулах и Дормуш Абдулах от с. Копузджи (дн. с. Падина, Варненски окр.), Балабан Абдулах и Рамазан Абдулах от с. Черковна (дн. с. Бойка, Русенски окр.), Касъм Абдулах и Насух Абдулах от с. Юч орман (дн. с. Тригорци, Толбухински окр.) и т. н. Още по-добре личал българският корен на ония измежду джелепите, чиито бащини или братови имена били изрично упоменати в регистрите: Максуд Михал Мехмед от с. Китен, Варненски окръг, Добрешко, брат на Юсуф ага от гр. Белослав, Йовчо, син на Айдън от изчезналото впоследствие варненско село Мъглиш и др. [30]
Освен за изхранването на жителите на многолюдната
26
османова столица, дваж по-голямо било усърдието на централната власт и за осигуряването на достатъчно продоволствие и средства за нуждите на дворцовата кухня в Истанбул. Така, съгласно ферман до длъжностните лица в Румелия и Босна, се настоявало за спешното изпращане към Истанбул на сумата 29 912 000 акчета като постъпления от тамошните ленни владения (тимари и зиамети). 750 000 от тях били предназначени за султанската кухня, 28 200 000 — за държавната хазна, а останалата част — за закупуване на някои скъпоценности, които щели да красят султана или неговите приближени, а именно: 700 000 акчета за пет пръстена, два от които с рубини и три с елмази; 120 000 акчета за голям рубин и елмаз; 92 000 акчета за четири пръстена със скъпоценни камъни, наречени на преводача (терджумана) Али; 50 000 акчета за Курд паша. [31] По такъв начин тази кратка сметчица създава много ясна представа къде отивали и за какви нужди най-вече се използували събраните от раята под формата на данъци значителни за времето си суми.
А с много акчета и алтъни, скъпоценности и красиви вещи се пълнела не само държавната хазна. На претъпкани сандъци и кесии се радвали цял рояк високопоставени османски сановници. Много от тях забога-тявали за сметка на българската рая. Леко спечеленото обаче понякога по волята на случая леко се и губело. Така например, когато на път за Одрин след Си-ливрия, Чорлу и Люлебургаз наближим Хавса, ще ни изненада новината, че гемията на никополския санджак-бей Ахмед, натоварена с имуществото му, за чието богатство и изобилие не ще да е нямала пръст и никополската рая, на път за Истанбул, близо до селата Теркос и Йени кьой, заседнала на сушата и се разбила. Корабът потънал заедно с всичко натоварено на него. Но неизвестно защо виновни за произшествието обявили селяните от споменатите села и местните рибаря. Същите били подложени на разследване и вероятно доста ще да са изпатили, защотб издадената по този повод султанова заповед съдържа между другото и указанието да не се използува случая като предлог за терор и насилие над населението. [32]
Това ни напомня за широко прилаганата в земите под османска власт практика при неизвестен виновник
27
за кражба или убийство отговорност да се търси от жителите на селището или стопаните на дома в най-непосредствена близост до мястото па произшествието. „Когато се намери на улицата убит човек — пише по този повод Стефан Герлах, — съседите трябва да платят на приятелите или на близките на мъртвия 40 000 аспри, но ако убият някого в къща и убиецът избяга, домакинът трябва да отговаря, докато намери убиеца. Ако не може да го открие, също трябва да даде 40 000 аспри за мъртвия, а на субашията и други да подари още повече. Няма ли, трябва да ги отлежи в затвора, дори може да го обесят...” [33]
Така че най-разумно е ние да побързаме да се отдалечим от мястото, където се случило да потъне цялото имущество на никополския санджакбей. Още повече, че районът между Люлебургаз и Хавса сега е кръстосван от освирепели потери, тръгнали по следите на група избягали роби. Става въпрос общо за 15 души — 13 роби франки, един маджарин и един молдо-ванец от Кара Богдан. Въпросните роби, както научаваме от султанска заповед до всички румелийски кадии от 5. I. 1555 г., работели на строеж в санджака Бергос (Люлебургаз). Успели обаче да разбият затвора, в който ги пазели през нощта, и да избягат. Заповядва се на кадиите да претърсят подведомствените им райони, да заловят бегълците и да ги изпратят обратно под сигурен конвой. [34]
По това време Люлебургаз „принадлежи изцяло на Мехмед паша (Соколович), подарил му го е султан Сюлейман. Градът е голям. В него има твърде малко селяни, неколцина шивачи, пекари и други, които нямат своя черква, но трябва да ходят в съседното село на литургия и др.” Затова пък, използувайки като всички други видни османлин труда на заробени пленници и местни християни „Мехмед паша е наредил там да построят една доста хубава джамия и внушителен керван-сарай, покрит с олово, много занаятчийски работилници и дюкяни, също и други къщи около джамията”. [35] Оформил се като значително за времето си тържище и един от многобройните пазари за продажба на роби в империята, около 1568 г. Люлебургаз и жителите му стават прицел на недоволство от страна на централната власт. Причината се заключавала в това, че „покупко-
28
продажбата на добитък, роби” и всякакъв вид търговски стоки в Бергос не ставала съгласно установения ред и закона. Така търговците на говеда, биволи, овце и кози, а и тези на товарни животни, на памук и други подобни не излагали стоката си на определените за целта места, за да избегнат плащането на различните бачове и пазарни такси.
По същия начин щети на държавната хазна, където следвало да постъпват тези приходи, нанасяли и робовладелците, еничарите, спахиите, излагайки за продан робите си на по-затулени и усамотени места, вършейки алъш-вериша си на четири очи. Разпространилата се порочна практика била заклеймена от султана с нарочна заповед, съдържаща заплахата, че имената на неподчинилите й се следва да бъдат записани и съобщени в столицата, за да се вземат строги мерки спрямо тях. [36]
Най-вероятно поради настойчивостта на споменатия вече Мехмед паша Соколович, само няколко месеца по-късно последвала нова султанска разпоредба с цел да се улесни „процъфтяването” на Люлебургаз и прилежащия му район. Тъй като градчето се намирало на проходно място, вероятно в замяна на някои задължения около строежа и поддържането на местния имарет, нареждало се населението му да бъде освободено от аварнз, нузул и от текялиф-и йорфие, т. е. от извънредни данъци и държавни повинности. [37]
Това облекчение на очевидно немногобройните данъкоплатци от Люлебургаз едва ли щяло да се отрази особено на държавния бюджет, особено като се имат предвид значителните постъпления от ред други данъци на населението от Одринския санджак, оформили се през XVI в. като отдадени на откуп под формата на мукатаа държавни приходоизточници. Ето кратки сведения само за някои от тях:
Мукатаа от приходите от бейтюлмал, мал-ъ гаиб, мал-ъ мевкуд, ява, качкун и джизие на неверниците ява от казата Едирне и прилежащия й район — за 3 години 530 000 акчета;
Мукатаа от бейтюлмала на самия град Едирне и околността — 190 000 акчета (възложена на лицето Джафер, начиная от 12. IX. 1564 г., като кандидат за откупуването й през следващия мандат от 3 години се явил в лицето на Юсуф, син на Оруч от село Сливен, дн. гр., подчинено на казата Ямбол);
29
Мукатаа от хасовете в нахията Ада в района на Одринския саиджак — за 3 години 560 000 акчета (откупена от Мустафа, син на Мехмед, комуто била възложена от 10. III. 1566 г.; кандидат за същата мукатаа е и Али, син на Искендер от Едирне, който е съгласен да я наеме при увеличена сума в размер от 570 000 акчета с поръчители Мехмед, син на Касъм, Сейфи, син на Мехмед, Ахмед, син на Бали, Касъм, син на Абедин и други, всички военнослужещи);
Мукатаа от таксата за поставяне на печат върху сукното, произведено в Солун — за 3 години 240 000 акчета (възложена на неколцина арменци и на евреите Йосиф и Исак, начиная от 9. VI. 1567 г.; следващи кандидати за откупуването й са Хасан, син на Мехмед от Едирне и Джафер, сии на Абдулах от същия град, които са съгласни да я наемат срещу увеличена сума от 255 000 акчета);
Мукатаа от оризищата по реките на Караферия и от хасовете в района — 541 000 акчета (възложена на четирима мюсюлмани от 1. III. 1568 г. с увеличение на откупа с 10 000 акчета)... [38]
Тези кратки, макар и фрагментарни сведения, ни съобщават следното: за всяко нещо в тази държава се плащало, като и най-дребните на пръв поглед такси в крайна сметка формирали значителен приходоизточник; отдаването на откуп на държавни приходоизточници било в разцвета си и носело очевидно големи облаги, за да се наддава така щедро предвид откупуването им през следващи години; между откупчиците все още се срещат немюсюлмани, които обаче, за да запазят позициите си, много скоро щели да бъдат принудени да се помюсюлманчат подобно на Абдулаховците и Абединовците, срещани сред имената на откупчиците и поръчителите им; всички тези внушителни суми лягали като тежко бреме върху зависимото население и тенденцията била това бреме да се увеличава; в Одринския санджак, из който пътуваме сега, ще да е имало през 60-те години на XVI в. немалък брой бегълци немюсюлмани от разни подвластни на султана места, щом се бил оформил като самостоятелно приходоносно перо и поголовният данък джизие, събиран именно от този род разпръснала се рая.
Не ни остава много време за размисъл върху дан-
30
ните на цитирания по-горе документ, тъй като досами стените на втория по големина град в империята [39] — Едирне или Одрин, ни застига група султанови вестоносци, понесли поредните две заповеди на своя повелител. Едни от тях не се задържат дълго в града, защото ги чака далечен път, докато предадат, освен на одринския кадия — още и на всички кадии и войводи от дясното крило на Румелия, спешната заръка да съберат колкото се може повече яки мъже от подвластните им кази и да ги изпратят незабавно като гребци на султанските галери. [40] Участта да бъдеш веслар по тия времена се смятала, и то с право, за една от най-тежките. Не случайно тя била предопределена за пленници, роби и държавни престъпници, за каквито считали например хайдутите. Но се случвало, види се, и то нерядко, султанът да посяга и на мирната рая, когато много измежду робите измирали наведнъж от непосилното напрежение, епидемии и полугладно съществувание.
Другите измежду султановите вестоносци, пресекли пътя ни, ще търсят в големия град заедно с одринския бостанджибашия три обвинени в убийство на мюсюлмани лица: поп Никола, Димитър и Константин от с. Коюн кяфири в казата Къркклисе. Какво били преживели тримата съселяни, за да се решат на убийство, остава неизвестно за нас. Знае се само, че след като го извършили, поп Никола, Димитър и Константин избягали с каруците си в Одрин, където се наели да работят като градинари. Удало им се да сторят това, защото изглежда султановите градинари бягали от Одрин и предпочитали да изкарват хляба си другаде. Така че опитни работници за одринските градини на падишаха се търсели под дърво и камък. [41] Нареждало се още поп Никола, Димитър и Константин да бъдат тайно издирени и изпратени в столицата за разследване. [42] Ние пък тайно се надяваме, че злата участ ще им се размине някак, защото и през XVI в. Одрин е наистина многолюден, „значителен търговски град”, „два или повече пъти по-голям от Виена в Австрия”, както твърди през 1583 г. Волф Андреас фон Щайнах. [43]
Според Мартин Грюневег през 80-те години на века в Одрин могат да се срещнат „хора от всякакви народности” — гърци и славяни, т. е. българи, които наред с
31
евреите съставлявали най-голям процент от тогавашните граждани, още — араби, цигани, арменци. И разбира се, правоверни „турци”, на много от които все още личал доскорошният нетурски произход. Не случайно всички „туркини” освен традиционните обици и позлатени гривни носели едва ли не без изключение на вратовете си по едно кръстче или накити с изображения на „Разпятието, Спасителя, Дева Мария и други свети изображения”, считайки ги при това „като знаци на велики хора и исторически сцени”. [44]
Все пак, за да не бият много на очи в този превърнат в крепост на исляма град, дори богатите и влиятелни гръцки и еврейски търговци, пък и арменците, предпочитали да „носят турски дрехи като българите”. [45] Тази маскировка обаче не винаги била достатъчно свидетелство за благонадеждност в условията на религиозна и народностна дискриминация. Сам султанът, пък и приближените му сановниди и съветници били уверени, че властта им няма да е трайна и сигурна, ако мохамеданският елемент не вземе връх, ако не навсякъде, защото било невъзможно, то поне в най-големите градове на империята. Затова и борба се водела да се разширяват и разпростират одринските мюсюлмански махали покрай джамии и месджиди и да се гонят и тормозят друговерците, а храмовете и домовете им да се рушат и палят. Така по времето, когато бродим из разноезичната тълпа по одринските улици, забелязваме група правоверни, живущи в съседство с месджида при Йени махале (т. е. Новата махала), да диктува на приклекналия сред тях с мастилницата и перото си писар арзухал, т. е. молба до султана. Оплаквали се османлиите, че евреи наемат или купуват къщи в близост до въпросния месджид и се настаняват да живеят в тях като по такъв начин оскверняват с близкото си присъствие храма им. И въобще това хич не било редно и прилично, та да издадял султанът заповед, че слага край на тази порочна практика. Той, султанът, наистина не след дълго издал такава заповед [46], но междувременно вече стотина еврейски къщи в Одрин успели да изгорят при уж случаен пожар. В обяснението по този повод се изтъква, че самите къщи имали дървени покривни конструкции, разстоянието помежду им било малко и запълнено от струпани дърва за огрев, тъй
32
че, почнал веднъж, пожарът не можал да бъде потушен и сградите изгорели до една. Заповядвало се занапред, за да се избегнат подобни произшествия, във всяка къща да има готови и заредени бъчви с вода и подходяща по височина стълба. [47]
Все пак случаят с пожара в одринската еврейска махала не може да не напомни за подобни събития, наблюдавани в столицата на империята от Стефан Герлах: „На пожарите идват еничарагата и неговите главни помощници, наричани яяпаши, заедно с еннчарите, защото никой друг освен тях и аджемиогланите няма това право — пише Герлах. Те обаче идват повече за грабеж и кражби, отколкото да гасят. Когато знаят някой богат евреин, те дори сами хвърлят дърво, увито в кълчища или слама и катран, близо до къщата му или направо в нея и когато пламне, веднага нахлуват вътре, събарят всичко и търсят съкровището и скъпоценностите...” И по-нататък: „Преди няколко години изгорели няколкостотин къщи на евреи, като казват, че в началото пожарът можел да се изгаси от десетина души, но еничарите с кълчища и катран запалили пожари и на други места.” [48]
Очевидно, твърде явното богатство и благополучие не носело щастие никому в империята — нито на мюсюлмани, пито на немюсюлмани. С иемюсюлманите не се церемонели много и направо ги ограбвали, а правоверните, особено ако били от по-висок ранг, обвинявали в злоупотреби и мошеиичество, а то рядко не отговаряло на истината. Вече след това неизбежно следвала заповед за конфискация на всичките им имоти и имущества в полза на честития султан. Така през няколкото дни, които прекарваме в Одрин, дочуваме местните граждани да шушукат помежду си, че била спукана работата на управителя на Старата джамия в града, някой си Хюсеин, син на Мустафа. Била му извършена внезапно финансова ревизия, която, ако вярваме на документ от 28. II. 1560 г., установила големи злоупотреби и станала причина за бързото му и по всичко изглежда окончателно падение. Управителят бил уволнен от доходната си и предавана по наследство длъжност и бил изпратен в столицата в съпровод от доверени на властта хора, за да отговаря за деянията си. [49]
А внушителна и впечатляваща гледка предлагат на
33
гостите на града прочутите одрински джамии — по-стари и по-нови, изградени от червен или бял мрамор, украсени с алабастър, цветни камъни, серпентин, порфир, посветени на султан Мурад, на султан Баязид, на султан Сюлейман, на султан Селим... Последната от тях, султан Селимовата, обикновено в най-голяма степен предизвиква възхищението на чужденците от далечни страни, отседнали за по някой и друг ден в Одрин. И всички като един твърдят, че е строена от пленени италианци или други някои довлечени като роби изкусни в строителното дело люде, „също и от гърци”, както често назовават западноевропейците всички източноправославни християни, в това число и българите. [50]
Строежът на нови джамии обаче изисквал твърде много средства и строителни материали, стотици майстори зидари, каменоделци и дърводелци и друга работна ръка. По-просто и по-евтино било да се преустройват в джамии оцелелите от нашествието християнски черкви. Според свидетелството на французина Пиер Лескалопие например от 1574 г. „вътре и вън” от Одрин по това време имало „множество красиви християнски черкви, превърнати в джамии”. [51]
През втората половина на XVI в. в Одрин все още се използували за нуждите на многобройното християнско население 15 черкви. „Митрополитската или главната черква е доста просторна, украсена е с икони, както другите черкви — разказва Герлах. — Между другото тя има една стара голяма икона на Пресвета Дева Мария. Те са я взели от друга голяма черква, която сега владеят турците.” Последователно са изброени и имената на петнадесетте одрински черкви: „1. Епископската главна черква „Пресвета Дева Мария”, 2. „Св. Димитър”, 3. „Св. Георги”, 4. „Св. Йоан”, 5. „Св. Николай”, 6. още един „Св. Георги”, 7. също „Св. Димитър”, 8. „Св. Атанасий”, 9. „Тихопархес”, 10. „Св. Апостоли”, 11. още една „Пресвета Дева Мария”, 12. „Исус Христос”, 15-ата поред може би е пак посветена на Христос. Но неговата майка има три, защото 13-та принадлежи пак на Пресветата Дева, 14. „Св. Стефан”, 15. пак „Св. Йоан”. Между тях 10 са по-главни и към тях има 10 свещеници с митрополита и малко калугери” — добавя в заключение Герлах. [52]
Търсели опора в християнството и своите духовни
34
пастири поробените българи, гърци, сърби и прочие източноправославни, но се случвало нерядко духовните им пастири, особено тези от по-висш ранг, да търсят от пасомите си предимно облаги. Защото всяка длъжност и пост в империята на султана се купувала и преоткупувала, в това число и патриаршеския и митрополитския сан. „Когато някой иска да стане митрополит — пише Герлах, — трябва да откупи длъжността от пашата, дефтердаря или Михаил Кантакузин” — всесилния по това време любимец на Мехмед паша Соколович, известен сред съвременниците си с прозвището Шейтаноглу, т. е. дяволско изчадие. Същият автор по-нататък много подробно разкрива механизма на назначенията и уволненията на епископи и митрополити. Претендентът „отивал при пашата и му обещава толкова и толкова дуката, за да стане епископ или митрополит някъде. Пашата винаги изпращал един чауш при патриарха с нареждане да направи от този монах епископ или митрополит или пишел на Кантакузин, или монахът сам отивал при него, подарявал му 500 или даже 1000 дуката, в зависимост от това колко голям доход има епископството, което иска. Тогава Кантакузин пишел на патриарха да направи това и това. Патриархът отвръщал, че е против техните статути, правила и закони да свалят някого и поставят друг на негово място и че той по-скоро ще напусне патриаршията, подарявал на чавуша 15, 20, 30 дуката и го молел да уреди работата при пашата...” [53] Или пък, подобно на йеремия II, получил сам патриаршеския си сан благодарение ходатайството на Кантакузин, чийто събирач на приходи дотогава бил, направо се подчинявал на така откровеното внушение. [54]
Впрочем по времето, когато се намираме в Одрин, християнската рая от града и подвластната му каза била пропищяла от алчността и изнудванията на бившия гръцки патриарх Йоаник. Макар и оказал се според османски документ от 23. IV. 1565 г. „неподходящ за длъжността патриарх на населението и отстранен от тази патриаршеска длъжност”, Йоаник продължавал вече години наред да тормози и оскърбява раята и поповете й от Одрин и околните села и градчета като настоявал да му се изплатят останалите неиздължени му от тях 3000 флорина. [55]
35
Няколко щрихи от биографията на Йоаник I допълват впечатленията от личността му. Бивш митрополит на Созопол, през 1522 г. той се възползувал от временното отсъствие на дотогавашния патриарх Иеремия I, съюзил се с неговите врагове и успял да си издействува патриаршески жезъл, въпреки неодобрението на пасомите си. Възможно е този пост да му е струвал значителна сума за подкупи. Във всеки случай веднага станало известно решението му пешкешът, с който дарявал властите да бъде увеличен от 2500—3000 флорина,. както било дотогава, на 4000 флорина. Съпротивата срещу неговата власт и увеличения финансов натиск на църквата ще да са били доста силни, защото само година след възшествието му на патриаршеския престол, през 1523 г., Йоаник бил отстранен. Макар и уж оттеглил се след това като монах на о-в Св. Иван срещу Созопол, [56] Йоаник продължил с учудващо упорство и настървение години наред да събира от православните българи и гърци поне в близката до Созопол Одринска каза неиздължените по собствените му сметки флорини. Така се и стигнало до султанската заповед, изпратена до одринския кадия, Йоаник да бъде заловен и затворен. Странно е все пак, че тази заповед откликнала на жалбите на раята от Одрин и Одринско години след като омразният й Йоаник бил отстранен от патриаршеската длъжност. [57]
За разлика от висшестоящите в църковната йерархия, обикновените селски и градски енорийски свещеници рядко имали особена изгода от длъжността си. Товарели ги с данъци и налози наред с останалата рая, правели ги и джелепи, и войнуци, и дервентджии, и соколари, нищо, че това не съвсем подхождало на свещеническия им сан. От тях, както и от останалите по-първи люде от градове и села, се дирела и по-голяма отговорност за изпълнението на султановите заръки — било то конаци да се осигурят в селото или махалата им за войниците на падишаха или за посланици някакви от свободните християнски земи, било то храни да се съберат от раята и да се превозят, докъдето е заръчано. И макар в документите това невинаги да било изрично указано, на тях най-вече се нареждало какво и как да стори раята, та да не предизвика султановия гняв, ами овреме да събере поредната доставка от брашно и фу-
36
раж, мед и масло, сирене и месо... Върху тях се случвало да прехвърли дертовете си и одринският кадия, когато го спохождал поредният султански ферман.
На 1.Х. 1567 г. например всички кадии по местата от столицата до Одрин били известени, че по този път ще мине султанска войска и султанови хергелета коне. Затова да се погрижат незабавно да осигурят за всеки от конаците, където ще отсяда войската, къде по 150, къде по 200 и 300 коли слама, сено и дърва за огрев и хляб на стойност от по 12 000 акчета на конак. [58] То се знае, не толкова кадията, колкото раята щяла да пати, защото преминаването на султанови войски било напаст не по-малка от разбойническо нападение. Нищо, че исканите продукти и фураж щели да бъдат уж заплатени „по текущи цени”. [59]
Не по-малка суматоха предизвиквало сред раята и първенците й почти ежегодното султаново преселение заедно с харема и цялата царска свита от столицата в Одрин. Осем конака можело да се наброят по това време между Цариград и Одрин и във връзка с подготовката им за височайшите пътници на раята се вменявало в дълг да ги зареди, както следва — всеки поотделно с по 100 коли сено, 200 коли слама, 50 коли дърва за горене и хляб за по 2000 акчета. [60]
А красив за окото е одринският сарай на султана, където той по сведения на анонимен автор от 1572 г. „идва тук всяка година и живее известно време в него”. Повечето пътеписци от Западна Европа обясняват това предпочитание с пристрастието на османските султани към лова, като цитираният по-горе анонимен автор допълва по този повод: „Понеже местността тук край Марица има много трева и ливади, той (т. е. султанът — б. а.) държи тук своите камили, много на брой — няколко хиляди — наредил е да се построи един обор с много стаи в него, с чешми, украсени с полирани бели мраморни камъни. В него (т. е. в двореца — б. а.) има една стая, в която султанът обикновено спи с жените си, дълга е около десет крачки и широка шест, снабдена е с емайлирани, златисти и бяло полирани мраморни камъни, твърде скъпо. Строежът на тази стаичка трябва да струва към 50 000 талера.” [61]
И така всяка година по осем конака в двете посоки — от столицата към Одрин и обратно, храна за сул-
37
тана, свитата му, жените му, грижи и фураж за камилите му (конете не влизали в сметката), поддържане на дворец, само една стаичка от който струвала 50 000 талера. „Ощастливени” по такъв начин, жителите на Одрин — предимно занаятчии и търговци, работели от тъмно до тъмно в скупчените псд каменния покрив на безистена дюкянчета. Освен за дом и челяд трябвало да изкарат пари за данъци и налози, за мита и такси, че на техния труд и техните данъци се крепяло цялото това султаново великолепие.
А като прочути майстори се славели едирнелии — „на конски такъми..., желязо с вковани златни украшения, игли, ножове, саби, железни наконечници за стрели и прочие”, „на гайтани и кожи във всички цветове”, „на тънки дамаски, игли и красиви марокени и кордовани от всякакъв вид”. [62] „Не можеш да си представиш никакъв занаят на света — твърди Мартин Грюневег, — който тук, както си ходиш по улиците, да не можеш да видиш с очи и да гледаш как всичко се върши.”
Нека се потопим и ние за миг в тази своеобразна атмосфера на многолюдния град отпреди четири века, където из одринския безистен „на някои улици има такава гюрултия и тракане, че ако там се провежда голяма стрелба, едва ли нещо ще се чуе”. Над шума обаче все пак успяват да вземат връх гласовете на усърдни търговци, възхваляващи стоките си и разговарящи помежду си „така високо, като че ли... ги дели голяма вода”. Да им пожелаем успех в алъш-вериша, защото те вече са заплатили на кадията за разрешението му да упражняват занаят и търговия, но трябва да припечелят достатъчно за наема на дюкяна и за по няколко аспри, които са задължени да дават ежеседмично на султана заедно с част от стоките си. Така повелявал законът и обичаят... [63]
Впрочем в одринските дюкяни „се продават не само обикновени стоки, но и хора — споделя Грюневег; и не само такива от чуждите страни, но често нуждаещи се родители оставят децата си за продан...” [64] Бързаме да извърнем поглед от скупчените за продан сиромашки рожби, но очите им на лишени от дом и родителска ласка деца ще ни преследват още дълго, след като напуснем Одрин с неговите контрасти на разточи-
38
телно великолепие и прескръбна сиромашия. Затова и някак по-безучастни ни оставят прегракналите викове на глашатаите по одринските мегдани, чийто занаят е по заповед на кадията да разгласяват сред населението новополучените десетина разпоредби на падишаха: че по пътя от Одрин за Кавала са изпратени следваща партида от 45 души, осъдени на каторжна работа като гребци на кораби в пристанището на Кавала [65]; че продължава набирането на кюрекчни измежду раята в района на Одрин, Силиврия, Чорлу, Ерегли, Родосчук и Мигалкара [66]; че в дома на някой си Синан в махалата Курд ходжа в Одрин били сечени фалшиви монети от Мустафа, син на Мехмед и последният бил заловен на местопрестъплението заедно с всичките си съоръжения и такъми [67]; че в Одрин били най-подир задържани неколцина души, заподозрени, че са крадци и разбойници и у тях били намерени злато, сребро, пари в акчета и грошове, дрехи и други ограбени вещи [68]; че предстои да се извърши проверка по домовете на одринските християни и ако се окаже, че притежават вино, дето не е местно производство, всичкото ще бъде превърнато в оцет, та да не отклоняват от правия път мюсюлманите, на които коранът предписвал да не пият вино и ракия... [69]
А прочути надалече били одринските лозя и местните „изискани вииа” и ракии, [70] та съблазънта за правоверните мюсюлмани наистина ще да е била голяма. За никого не било тайна, че не само обикновените, но и „всички високопоставени турци — везири, кадилешери, доктори и др., тайно пият вино”, но не бивало „да правят това открито”. [71] Пък и не от друго, ами от преливане, както говорят злите езици, умрели и неколцина измежду турските султани, но това не им пречело приживе да издават заповеди срещу производителите и почитателите на виното.
И така, наслушали се на виковете на глашатаите и нагледали се на одринските джамии и сараи, безистени и робски пазари, решаваме да напуснем града за следващия преход по-навътре из българските земи — към Мустафа паша (Свиленград), Семисче (Клокотница), Харманли и Хасково. Изключено е обаче да се придвижим нататък като използуваме за превоз т. нар. мензилски коне, предназначени специално за улаците, т. е.
39
за вестоносците на султана. Още повече, че неотдавна по повод на жалба от страна на мензилджиите — пак люде измежду раята, натоварени да се грижат за пощенските станции (мензилите) и задължени да държат винаги в готовност определени бройки коне — са оповестени две строги височайши разпоредби. С едната от тях се изяснява, че предимство при безплатно ползуване на мензилски коне имат онези измежду улаците, които носят писма от първостепенна важност за султана и държавата му. Останалите вестоносци са длъжни да си обезпечат превоз срещу заплащане. [72] В другата пък се порицават люде на санджакбея, насила иззели за свои нужди от мензилджиите конете им, след което, претоварени от наложилия се допълнителен преход за придвижването на пощенски куриери, животните измрели. По този повод на одринския кадия се заповядва да не разрешава в бъдеще никому, нито дори на хората на санджакбея, да използуват мензилски коне. Самите царски куриери пък следвало да бъдат наясно, че е недопустимо да използуват добичетата за повече от един преход, т. е. от един до следващия мензил, да се отклоняват от най-прекия път под какъвто и да е предлог и да вършат с мензилски коне своя частна работа. На мястото на измрелите животни се заповядва незабавно да бъдат закупени нови бързоноги и годни за целта коне. [73]
Така че благоразумно изчакваме цяла сюрия ездачи — все султанови вестносци — да профучат покрай нас, понесли на запад срещу течението на Марица и още по-натам — към София и Аладжа хисар, най-важната в момента султанова заръка. Тя носи дата 14. V. 1566 г. От нея кадиите по земите от Одрин до Аладжа хисар трябвало спешно да узнаят височайшата воля на падишаха и да впрегнат раята за изпълнението й. Във връзка с предстоящото придвижване на османските войски трябвало да се построят удобни пътища и мостове, а наличните да се отремонтират. За тази цел след вестоносците се придвижвал с хората си и специално назначен държавен чиновник — някой си Мехмед, кетхуда па столичните силяхдари. Негова щяла да бъде задачата да огледа състоянието на пътищата и мостовете и да определи из кои наводнени места и мочурища да се строят нови. [74]
40
Сега може най-подир и ние да тръгнем по пътя си. Подобно на немския посланик Давид Унгнад предпочитаме да наемем срещу плата от Одрин за следващия си преход десетина български каруцари. По-лек ще ни се стори така пътят като има с кого да се поразговорим. Пък и непридирчиви люде са, по думите на Стефан Герлах, тукашните арабаджии българи. С това и изкарват хляба си — като непрекъснато сноват къде ли не с колите си, впрегнали по три коня въз всяка една от тях. Ще споделим скромната им вечеря, защото те „се прехранват с хляб и чесън или каквото получат друго” [75], ще се заслушаме в приглушената им песен за многострадалната българска земя... А българска реч и български песни ще слушаме непрестанно оттук насетне, защото, както пише в дневника си прочулият се през XVI в. немски пътешественик Ханс Дерншвам, именно „от Одрин започва България” и тук „във всички села се говори български”. [76]
Срв. CRUSIO MARTINO. Turcograeciae, Basileae, 1584, 154—156.