15. Айтос, Карнобат, Русокастро, Ямбол, Елхово, Стара и Нова Загора,
Казанлък
„Красиви и плодородни долини, диви и опасни планини...” Тези думи на французина Жак Бонгарс, пресякъл през 1585 г. по пътя от север на юг земите, белязани от триъгълника на тогавашните им административни средища Айтос, Карнобат и Русокастро, като че ли най-точно характеризират особеностите на местния пейзаж през далечното XVI столетие. [1]
Тук чудесно виреят пшеницата, ечемикът, нахутът и лещата, отглеждат се многочислени стада добитък, произвежда се ухаещ мед и първокачествено масло. [2] И пак тук опасността от нежелани срещи с разбойнически шайки дебне иззад всяка извивка на несигурните пътища. Че и по самите улици на живописните градчета. Защото не другаде, а в самия Русокастро например бил насечен на парчета негово превъзходителство полския посланик... [3] И може би не случайно, защото именно в административните центрове на този район, както и навсякъде другаде из българските земи, османската власт се стреми най-напред да насади колкото е възможно по-здраво мюсюлмански фанатизъм и ненавист към „неверниците”. Като например по време на масовото насилствено помохамеданчване на част от местното българско население през 1515 г., когато сам султан Селим I, известен с прозвището Явуз, т. е. Страшния, се вдигнал и разорил „Тракия от Адрианград (Одрин) до Средец град (София)”. [4]
Точно тогава според преданието, за да избегнат помохамеданчването, напуснали родното си място голяма част от жителите на причисленото тогава към казата Айтос с. Граматиково (дн. с. Люляково, Бургаски окр.) и образували едноименно селище в Странджа планина. [5] Други от съселяните им все пак изглежда успели някакси да се укрият, защото и век по-късно, през 1613 г., айтоското с. Граматиково било едно от най-големите български села в казата и брояло общо 218
200
български домакинства, разпределени в три махали:
Махала Граматик:
Рад Манчо; Сиве Манчо; Иван Петре, зет на Русе; Белчо Марин; Душко Рад; Влас Душко; Павльо Душко; Драги Душко; Злат, син на споменатия; Драги Неделко; Рад Неделко; Богдан Миро; Мирчо Пенчо; Йовчо Илийо; Кале Ильо; Манче Мурте; Йован, син на споменатия; Мучо Йован; Йован Стано, зет на споменатия; Люцкан Брайко; Слав Йован; Сивин Йован; Богдан Моско; Моско Богдан; Русе Богдан; Йовчо Стойо; Пеньо Стойо; Марин Русинче; Куцар Русинче; Йован Куцар; Пенчо Русе; Русе Пенчо; Милко Драги; Трифон Драги; Курд Драги; Драги Момчил; Боне Момчил; Слав Момчил; Гърдан Момчил; Тодоре Марин; Зиман, син на споменатия; Драган Марин; Трифон Марин; Марин, син на споменатия; Тодоре Куцар; Което Куцар; Храно Което; Миро Велчо; Петре Велчо; Христо Велчо; Петко Русе; Драги Русе; Милчо Драги; Стефано Христо; Мичо Христо; Балин Люцкан; Драги Люцкан; Тоде Люцкан; Куман Ройо; Добре Русе; Павльо Русе; Киро Павльо; Стане Павльо; Видан Русе; Добре Димо; Пенчо Димо; Петко Добре; Русе Добре; Мильо Димо; Мирчо Бельо; Велко Димо; Димо Петко, син на споменатия; Диман Петко; Петре Петко; Пенчо Петко; Йован Пенчо; Добре Русе; Люцкан Русе; Димо Драган; Герги Драгине; Злат, зет на Ройо; Тодоре Кочо; Кале Русинче; Ройо Бориле; Йовчо Райо; Сивин Райо; Йован Пенчо; Малък Тодор, зет на Йован; Стойо Душко; Петко Душко; Бойо Драган; Петко Костадин; Бельо Драган; Тоде Недялко; Милош Мучо; Кале Драги; Стойо Драги; Йован хаймане; Яне Петре; Димо Андрея.
Домакинства: 101
Махала Люцкан:
Люцкан Томчо; Слав Томчо; Томчо Слав; Марин Рад; Рад Марин; Бельо Марин; Алекси Рад; Петко Рад; Манко Бран; Драган Бран; Бельо Бран; Рад Манко; Сивин Рад; Йовчо Рад; Коста Рад; Стойо Драгне; Коста Христо; Бойо Христо; Бельо Христо; Брайко Рад; Русе Бато; Йовчо Бато; Йован Бельо; Йован Парашкева от Айтос; Бельо Петко; Шабин Петко; Кръстьо Димитри; Стани Кръстьо; Марин, син на споменатия; Добре Драги; Йовчо папас; Илчо папас; Слав Дука; Ма-
201
рин Фотьо; Брайко Парашкева от Айтос; Стано Йован; Пенчил Йован; Манчо Йован; Петко Добре; Гърбан Петко; Злат Добре; Неделко Сивин; Кале Караджа; Драган Миро; Миро Драган; Рад Драган; Страт Йован; Рад Страт; Раче Страт; Беро Страт; Храно Люцкан; Русика Храно; Гаго Храно; Драги Брайко; Русе Сено; Сено Русе; Йовай Стан; Сивин Стан; Брайко Стайко; Рад Снаго; Тодор Снаго; Кръстьо Хранко; Димитри Петко; Яни хаймане; Бойчо Тоне; Моско Бойо; Джарко хаймане; Рад Стойо; Димо Илия; Яни Димо; Андрея Петре; Димо Коста.
Домакинства: 72.
Махала Бунище (Попище?):
Йорги Димо; Петко Стамен; Димо Атанас; Парашкева Коста; Димо, син на споменатия; Андрея Коста; Димо Петре; Яни Йорги; Павльо Коста; Андрея Димо; Яни Петре; Димо Яни; Стамен хаймане; Димо Яни; Андрея Йорги; Атанас Петре; Яни Димо; Коста Стамен; Димо Атанас; Йорги Димо; Петре Яни; Яни Димо; Андрея Йорги; Яни Павльо; Димитри Яни; Димо Андрея; Стамен Яни; Петре Димитри; Коста Андрея; Димо Атанас; Андрея Яни; Яни Парашкева; Димо Яни; Яни Петре; Петре Димо; Яни Димо; Андрея Яни; Коста Йорги; Андрея Петре.
Домакинства: 45 [6]
На айтоското с. Граматиково (Люляково) съперничели по големина и редица други запазили българския си облик села от някогашните Карнобатска и Айтоска кази: с. Бей геберан (дн. с. Огнен) с 262 християнски домакинства, Комарево (дн. с. Лозарево) — със 177, Добрал (дн. с. Прилеп) — със 115; Чалъ кавак (дн. с. Риш) — със 161, Кьопекли, Карнобатска каза (дн. с. Аврамов, Сливенски окр.) — 126, Барук (дн. с. Завет) — 94, Гьокче виран (дн. с. Подвис) — 83, Исмаил Факъх (дн. с. Санстефано) — 82, изчезналото впоследствие с. Новачка — също 82, Боклуджа (дн. с. Радойново) — 70, Къзълджък (дн. с. Дряновец) — 65, Надър (дн. с. Преображенци) — 63, Гердели (дн. с. Невестино) — 63, Ичме (дн. с. Череша) — 54, Кючук кьой (дн. с. Костен) — 55.
Немалък за времето си брой български домакинства съумели да съхранят поне до последните десетилетия на XVII в. вярата на дедите си в селата: Искендер-
202
ли (изчез.), Хотал (с. Подем, дн. сл. с. Съединение), Манолич, Сарухан обасъ (неуст.), Лала (Климаш), Евренли (дн. с. Железник), Калагузли (дн. с. Крумово градище), Сунгурлъ (Сунгурларе), Кая башъ (дн. с. Скала), Йенидже (вер. дн. с. Горово), Докуз уюк (дн. с. Деветници), Курткоджа (дн. с. Вълчин), Дураклъ (неуст.), Бей мюслим (дн. с. Искра), Хъдър Факъх (дн. с. Везенково), Хасан Факъх (неуст.), Ахмедча (дн. с. Глумче), Босаклъ (възм. с. Босилково), Аладаг (Венец), Векил-и хардж (Феклач, дн. с. Велислав), Турханлъ (изчез.), Серавила-и мюслим (? неуст.), Дербенд дере (с. Проход), Исмаил пънаръ (изчез.), Меше ала-нъ (изчез.), Садово, Секбан (дн. с. Сигмен), Гьолбашъ (неуст.), Кьопекли, Айтоска каза (дн. с. Пещерско), Ченгене-и кючук (дн. с. Карагеоргиево), Йенидже-и су (неуст.), Рафта (възм. Морава, дн. сл. с. Съединение), Кяфире-и хаджи (дн. с. Струя), Расова (дн. с. Вресово), Ново село (?), Рупчалар (с. Рупча), Камчъ (Камчия), Абдула (неуст.), Кара хисар (неуст.), Дъскотна, Атанас (с. Атанасово, сл. гр. Бургас), Дуган кая (дн. с. Соколец) и много други. [7]
Горните и други подобни сведения показват, че въпреки неблагоприятните условия, религиозната и народностната дискриминация и процесите на планомерна асимилация, българската народност проявила учудваща жизнеспособност и съпротивителна сила и запазила значителни позиции във всички тогавашни айтоски и карнобатски села. Подобно било положението и в Русокастренско.
Доста пострадали от ислямизаторската и асимилаторската политика на османската власт жителите на градовете Карнобат и Айтос, което дало отражение и върху външния облик на тези селища. Само от Ракас Синан бей до края на XV в. за прослава и насаждане на исляма в Карнобат били построени джамия с две чешми и турска баня, а в града вече по това време имало и мюсюлманско училище и месчид. [8]
Мохамеданството успешно се разпространявало и по пътя на робския институт. Добре известно е например, че на градските тържища в Карнобат и Айтос се продавали множество роби и робини. [9] С роби разполагали и много от мюсюлманите в посочените градове, че и в подведомствените им села. Някои твърде
203
тъжни подробности от живота на една от тези жертви на османлиите — робинята на еничарина Мехмед от с. Ълъджа, Айтоска каза (дн. с. Банево, Бургаски окр.), се разискват например в заповед до кадията на Айтос от 24. X. 1586 г., с която се търси отговорността за изнасилването й от някой си немюсюлманин Яни, по всяка вероятност също жител на селото. [10]
Джамия била построена и в Айтос, както добре личи от описанието на това „чудесно градче” през 1582 г., което ни е оставил Мартин Грюневег: „макар че има доста поле”, Айтос изглежда „при все това здраво стиснат между стръмни скали и някои сгради са разположени като че ли на планина. Останалата част се покачва също на планината. Градът е от зидани постройки, покрити с керемиди. Също и куличката на джамията е покрита с олово...” [11]
И по още нещо си приличали Карнобат и Айтос. И двата града през XVI в. са хасови владения — първият на санджакбей (мир-и лива), комуто носи около 1526 — 1528 г. годишен доход от 13 128 акчета, а вторият — на паша, комуто осигурява ежегодно от 20-те години на XVI в. доход от 13 750 акчета. [12]
Разполагаме със сведения за феодалния статут и на градовете, които ни предстои да посетим тепърва: Къзъл агач (Елхово) — зиамет с доход от 11 741 акчета годишно; Нова Загора и Казанлък — хасове на санджакбей (мир-и лива) съответно с годишен приход 32 185 акчета и 15 485 акчета; Стара Загора — подвластна на субашия, комуто носи доход от 49 098 акчета всяка година. [13] Що се отнася до сгушения на югозапад от Елхово Тополовград (с. Каваклъ), по данни от 24. V. 1567 г. той е тимарско владение с общ доста скромен приход от 5226 акчета, при това поделен между неколцина тимариоти, един от които соколар чакърджия. [14]
Независимо от някои различия във феодалния статут на населението от изброените по-горе селища, задълженията му към османската държава, както и на селяните от околните села, са твърде сходни. Затова и султанските заповеди до кадиите на Айтос, Карнобат, Русокастро, Ямбол, Къзъл агач, Стара и Нова Загора и Казанлък често си приличат като две капки вода и съдържат един и същ общ текст. Изкушаваме се отново
204
да надникнем в няколко от тях, макар че, откровено казано, предварително вече знаем какво искал султанът от своите поданици — зърнени храни, фураж, месо и пак зърнени храни, фураж и месо. Най-вече овче месо.
„В столицата има криза за месо” — съобщава за кой ли вече път със заповед от 17. IV. 1568 г. падишахът на кадиите на Айтос, Карнобат, Русокастро, Анхиало, Ямбол, Невахи-и Ямбол (нахиите на Ямбол), Стара и Нова Загора, Елхово, Казанлък, Пънар хисар, Къркклисе, Махмуд паша Хаскьой, Узунджаова Хаскьой и Чирмен. Десетилетия наред населението от гореизброените райони доставяло ежегодно овце за Одрин. Предвид сегашните обстоятелства обаче, се налагало известно количество дребен рогат добитък, придружено от достатъчен брой съпровождащи стадата лица, да бъде доставено и в Истанбул. [15]
„В столицата Истанбул понастоящем се чувствуват затруднения поради недостиг на месо” — четем в друга една заповед на султана от приблизително същото време, адресирана едновременно до кадиите на Ямбол, Стара и Нова Загора, Казанлък, Одрин, Гелиболу, Виза, Къркклисе, Димотика, Хайреболу, Родосчук, Чъглайък, Чорлу, Силиврия, Чирмен. Поради това се заповядва незабавно да бъдат доставени необходимото количество овце, като бъдат записани имената на ония измежду собствениците на стада, които проявяват непокорство и не се подчиняват на заповедта, за да бъдат взети съответните мерки спрямо тях. [16]
„От вилаетите Влашко и Богдан по посока към Истанбул се придвижват стада овце, предназначени да изхранят населението на столицата” — начева друго едно султанско разпореждане от 21. VI. 1568 г. до кадиите на Айтос, Ямбол, Стара Загора, Карнобат, Чирмен, Димотика, Узун кьопрю, Ипсала, Хайреболу, Ми-галкара и Гелиболу. Пътят на стадата към Истанбул обаче, по сведения, достигнали до слуха на падишаха, бил препречвай от касапи от гореизброените кази, които си позволявали да взимат от въпросните стада добичета за клане, обричайки по такъв начин на глад цариградското население. По този повод на кадиите се заповядва да свикат в местните съдилища всички касапи до един и добре да им обяснят с всички възможни и
205
невъзможни средства, че стадата овце от Влашко и Молдова са наречени за Истанбул и е строго забранено да бъдат клани по пътя от когото и да било, под какъвто и да е предлог. И въобще касапите да бъдат така добри да колят овце, закупени със собствени средства, а не наготово и безплатно да взимат от добитъка, събиран от населението под формата на данък за нуждите на Цариград. [17]
Но Истанбул наистина нямал насищане. Не сварвали да го нахранят и джелепите, все нещо недостигали доставките им. Дошло се дотам султанът да изпраща на групи по 150—200 души свои слуги, едва ли не да ловят по пътищата и драките заблудили се или изостанали от стадата си безстопанствени овце, та с тях Да се допълни дажбата месо на столичния аскер. Пример за това ни дава пак османотурски документ, този път от 9. IV. 1565 г., в който тутакси се зачели кадиите на Къркклисе, Стара Загора и Къзъл агач, че за тях била предназначена и тази разпоредба на султана. Вменявало им се в дълг да изпратят към Истанбул, с цел изхранването му, всички заловени в трите посочени изрично кази безстопанствени овце. Изглежда султанът бил с впечатлението или поне с надеждата, че безстопанствените овце в Лозенградско, Старозагорско и Елховско нямат брой и чет, защото натоварил с провождането им към столицата специален държавен чиновник — чавуша Баки, като му придал в помощ 150 души мюселеми за охрана на стадата от скитащи без стопанин овце. Догаждал се все пак по всичко изглежда султанът, че за въоръжените му и нестрадащи от липса на апетит люде не ще да е много трудно да обяс вяват за безстопанствено всяко мярнало им се добиче, та побързал накрая на разпоредбата си да даде израз на безкрайната си добра воля и справедливост като напомни, че при изпълнението на заповедта му не бива да се упражнява насилие спрямо раята. [18]
Похвални наистина препоръки, които никой не взимал на сериозно. Още повече, че с тях завършвала всяка поредна султанова заповед от ония времена. Ето и сега султановите люде, притиснали един от жителите на Казанлък, регистриран лично от димотишкия кадия в списъците на джелепкешаните със задължението да предава ежегодно на държавата по 25 овце,
206
се мъчели да го убедят по един доста болезнен начин, че задължението му възлиза на 100 овце годишно. Въпросният казанлъчанин обаче все пак излязъл доста як и му стигнали сили да се оплаче на султана от сторената неправда. Падишахът пък потвърдил, че джелепът има право — 25, а не 100 били на брой овцете, които следвало да доставя на държавата и забранил кой да е да го насилва и тормози занапред като досега. [19]
Погрешно би било обаче впечатлението, че именно овцевъдството е едва ли не единственият скотовъден отрасъл, развит по това време в българските земи. „Всички български села отглеждат много свине” — отбелязва например в пътеписа си Мартин Грюневег на път през днешното с. Голям Дервент, Ямболски окръг като добавя, че според него именно посоченото село „надминава всички останали в това отношение” и отглежда „най-хубавите свине, които могат да се видят някъде”. [20] Само че поради забраните на мохамеданската религия свинското месо не било годно за консумация от страна на „правоверните” и вместо налози и доставки в натура заради него християните плащали паричен данък.
Затова пък много на брой и значителни по обем били данъците в натура и принудителните доставки на зърно и зърнени храни, изисквани от раята в Айтоско, Карнобатско, Русокастренско, Ямболско, Ново- и Старозагорско и Казанлъшко. Заповед до кадията на Русокастро от 9. XI. 1567 г. напомня например, че тамошното население било задължено да достави незабавно 400 мюда брашно и 400 мюда ечемик. Докато пукне пролет исканите количества следвало да се изпратят по предназначението им, като дотогава трябвало да се съберат и пазят на склад в Ямбол. Разпореждането засягало освен обикновената рая също така и някои категории население с по-специални задължения и статут като джелепите, мюселемите и акънджиите, та дори и спахиите и еничарите, притежаващи поземлени владения в района на Русокастро. [21]
Пак Ямбол бил посочен като място за складиране на зърнени храни, този път постъпили под формата на извънредния данък нузул, в друга една султанска заповед, предназначени за ямболския кадия. Провизии-
207
те, както обикновено, били определени да изхранят Истанбул и по-точно огромния паразитен военно-административен апарат, съсредоточен в османската столица. [22]
По същото това време според заповед от 1. IV. 1566 г. пак раята от Ямболска каза била натоварена с грижата да обезпечи 500 мюда ечемик за нуждите на османската войска в Одрин и съответно да превози фуража до местоназначението му. Същото задължение следвало да поеме върху себе си и населението на ка-зите Къзъл агач — със 100 мюда ечемик, Карнобат — с 500 мюда, Ипсала и Кешан — с 200 мюда и от още една каза, чието име остава засега неразчетено — с 500 мюда ечемик. [23]
Много затруднени от непрекъснатите държавни доставки се оказали данъкоплатците от казата Акче Казанлък, както добре личи от един документ от 9. XI. 1567 г., в който се изчисляват недоборите на тамошната рая. Тя успяла да достави в Одрин, както й било разпоредено, 318 мюда и 3 и 1/2 килета брашно, вместо исканите 400; 207 мюда и 7 килета ечемик и 3 и 1/2 мюда и 5 килета овес, вместо заповяданите още 400. Освен това от нея били предадени 3 мюда, 6 килета и 1 шиник булгур и известни количества мед и масло, пак така според османските власти недостатъчни. Затова в казата бил изпратен нарочен османски служител, който да събере недоборите. [24]
Непрекъснатите разпореждания за събиране на зърно и зърнени храни били понякога до такава степен несъобразени с изтощените податни възможности на раята, че се случвало и самите кадии по места да възроптаят срещу тях. Такъв един случай е зарегистриран например в османотурски документ от 1578 г., предназначен за кадията на Стара Загора. От него става ясно, че било наредено по текущи цени да се закупят принудително зърнени храни за нуждите на Истанбул от населението на Айтоската, Карнобатската, Ямболската, Анхиалската и още няколко кази. Заповедта обаче не била изпълнена, тъй като самите кадии забранили и не допуснали да бъдат изгребани до дъно хамбарите на раята. Централната османска власт обаче била непреклонна и изпратила като един вид специален пратеник някой си Мустафа Чавуш да посети изброе-
208
ните селища и издири виновниците за неизпълнението на заповедта. [25]
Затрудненията с доставките на зърно и зърнени храни отчасти се дължали и на неуредиците и злоупотребите във връзка със земевладението и земеползването в посочените кази. Така например една проверка през 1568 г. установила, че незаконното владеене и експлоатиране на обработваеми земи в казата Загра-и Ески хисар (т. е. Стара Загора) е взело застрашителни размери. Като виновници за създалото се положение били посочени мюселемите, които произволно разширявали границите на владените от тях чифтлици за сметка на спахийските владения — тимарите и зиаметите. [26] Това ще рече, че най-много страдали от посегателствата им селяните, подвластни на тимариоти и заими, защото не разполагали нито със силата, нито с възможностите на нарушителите, за да съумеят да опазят нивиците и мерите си.
Неумението на османската власт да овладее положението и въдвори ред в румелийските земи през втората половина на XVI в. проличава и от сведенията за широкото разпространение на разбойничеството в района между Лозенград, Елхово, Ямбол и Казанлък по това време. Така например в заповед до кадиите на Къркклисе и Къзъл агач йениджеси от 29. V. 1560 г. става дума за голяма разбойническа дружина, оглавявана от някои си Ридван и Али, жители на с. Дервиш (дн. с. Дервишка могила, Хасковски окр.). Същите били заловени по време на разбойническа акция в Ямбол и впоследствие били откарани в одринския затвор, където и умрели. Дейността на разбойническата шайка обаче не приключила и след това. Продължили да издевателствуват над населението разбойниците Сейфедин и Дур Али, Кочи, син на Али и синът му Курд Али. След дълго преследване, оглавено от самия бивш румелийски бейлербей, последните двама били най-сетне заловени и изпратени за наказание като гребци на галери, откъдето обаче успели да избягат и да се укрият. След схватка с редовните войски бил наранен и впоследствие заловен и Дур Али, който обаче отказал да даде други сведения за разбойническата шайка извън това, че останалият на свобода Сейфедин е юрук ешкинджия. Султанската заповед по този повод изисква да бъдат не-
209
забавно издирени, заловени и изправени пред съда и останалите разбойници, за да получат заслужено наказание. [27]
Много страдали от разбойническите шайки и несигурността на пътищата търговците. Ако пък били и немюсюлмани, рискът да поемат към някое тържище със стоката си бил огромен. Така според документ от 3. VIII. 1560 г., връчен на кадията на Акче Казанлък, двама тръгнали на пазар евреи били пресрещнати по пътя от две въоръжени лица, които без много да му мислят, извадили ятаганите си и ги убили. [28]
Особено опасни за пътниците били планинските проходи в района на Айтоско, Карнобатско, Ямболско, Казанлъшко: Надърският, Ришкият при Чалъкавак, този при с. Добрал (дн. с. Прилеп), Мокренският при с. Кьопекли (дн. с. Аврамов), Котелският при Котел и Тича, Тревненският над Казанлък и др. Понятен е при това положение стремежът на османската власт да обезпечи безпрепятственото преминаване през планинските проходи като възложи охраната им на специална категория население — дервентджиите, за които стана вече дума и по-преди по време на дългото ни пътуване из българските земи.
Българи били най-често дервентджиите из всички изброени по-горе планински проходи. Както сочат изворите от втората половина на XVI в., именно по това време възникнали и някои от дервентджийските села по Балкана, като например Трявна. Ето какво гласи издадената по този повод на 8. IV. 1565 г. султанска заповед до търновския кадия:
„Изпратил си ни писмо, че пътят, спускащ се през планината от селата Килифарево и Дряново, подчинени на Търновска каза, до селата Хюмалар (?) и Кечи дереси (дн. м. Козин дол, Сливенски окр.), подчинени на Казанлъшка каза, бил път за преминаване като другите. Но понеже мястото представлявало едно обширно лятно планинско пасище (яйлак), по което нямало нито едно село, то станало опасно и страшно място, сборище на размирници, така че никой не можел да премине оттам. По тази причина пътниците търпели много трудности, за да заобиколят по далечни места. Понеже пътят бил ненадежден, разбойниците го използували, за да прехвърлят крадения отсам Балкана добитък на оттатъшната страна.
210
Обаче казваш, че насред Балкана имало едно място, известно с името Търавна (т. е. Трявна), което било подходящо да се установи там някое село, така че ако се благоволи да се издаде заповед там да се основе село с условие да бъде опростено (от държавни тегогоби) и да е както другите дервентджийски села, тогава ще се осигури спокойствие за пътниците, раята и другите мюсюлмани. За това ти си бил информиран от всички спахии и поданици както мюсюлмани, така и неверници.
Въз основа на твоето официално донесение заповядвам да видиш лично дали споменатото място е така опасно и страшно, както излагаш в донесението. Ако там има подходящо празно място за установяване на село, което да бъде полезно за закрилата на пътниците, да събереш скитащи се люде (хаймани), които никому не са приписани и от никого не се предявяват претенции за тях, не са вписани в регистрите и с условие до три години да не плащат данъци да съставиш едно село. След три години, като се оживи и култивира, да събереш сведения, колко домакинства и колко жители са се установили и живеят в него и какво се произвежда и да докладваш всичко това, за да бъде то регистрирано като дервентджийско село, освободено от държавните тегоби и обичайните налози. Така да знаеш!” [29]
Интересно е може би да се отбележи, че докъм края на следващото XVII столетие Трявна се оформила като едно от най-многолюдните на времето си български селища в района, като пълнолетните му мъже и момци наброявали 450 души. [30]
Поради обстоятелството, че дервентджиите българи били измежду малцината сред покореното население, на които заради службата им било позволено да носят оръжие, дервентджийските селища често се оформяли като средища на съпротива срещу чуждата власт. Жителите им участвували масово в бунтове и въстания срещу османлиите и станали известни с непокорния си дух и свободолюбие. Податки в тази насока се съдържат в османотурски документ от 20. IV. 1598 г., който, макар и по косвен път, говори за участието на българите дервентджии от с. Кьопекли, Карнобатска каза (дн. с. Аврамов, Сливенски окр.) в помощ на влашкия
211
войвода Михаил Храбри или може би в Търновското въстание от 1598 г.
Въпросният документ представлява султански ферман до кадиите на Карнобат и Анхиало по повод донесение на управителя на вакъфите на султан Селим хан в Истанбул. В него се съобщава, че населението на посоченото село е вакъфско и принадлежи на споменатия вакъф. Открай време жителите му били дервентджии, тъй като охранявали близкия планински проход. В замяна на службата си дервентджиите били освободени от извънредни данъци и други държавни повинности (авариз-и дивание и текялиф-и йорфие). Преди известно време обаче дервентджийската служба била отменена, част от жителите му се пръснали и разпилели, а някои забегнали във Влашко и Молдова. По такъв начин проходът останал без охрана, а на вакъфа били нанесени щети, тъй като именно данъците на местните жители били вакъфски приход. По този повод управителят на вакъфа настоявал дервентджийската служба в прохода да бъде възобновена, като бъдат възстановени и правата на дервентджиите. Същият автор на донесението умолявал да бъдат преустановени терорът и притесненията спрямо останалите в селището жители, тъй като в противен случай и те щели изцяло и безвъзвратно да се разпилеят и на вакъфа щели да бъдат нанесени нови непоправими загуби.
Султанът се вслушал в молбата на вакъфския управител и разпоредил населението на днешното с. Аврамов да започне отново да изпълнява задълженията си по охраната на прохода като в замяна, както и преди, бъде освободено от извънредни данъци и държавни повинности. [31]
Тук, в сърцето на българските земи, под закрилата на хайдушкия Балкан, никога не загаснал огънят на съпротивата срещу чуждата власт. 12 000 свободни хайдути, според донесението на Георг Сирмаи, пратеник на австрийския император във Влашко през 1598 г., охранявали доброволно старопланинските проходи по време на походите на Михаил Храбри на юг от Дунава, „за да не преминават оттук и обратно писма, вестоносци или войски”. [32] Неотменна част от всекидневието на българите през XVI столетие били и действията на българските хайдути и харамии в Силистренско и Раз-
212
градско, в Айтоско, Ямболско и Карнобатско, в Никополско и Видинско, в Охридско и Щипско, в Софийско и Кюстендилско, в Самоковско, Берковско, Лозенградско, Елховско, Русенско... Те напомняли на света, че българският народ през XVI столетие е не само народ-страдалец, но и народ, непреклонил глава. Народ непокорен...