8. София, Златица, Берковица
Ако следваме кервана с олово от Скопие, Кратово, Щип, Велес и Враня, не е изключено близо до София да срещнем и други подобни тежконатоварени с олово коли и каруци — от Ниш, Лесковац, Прокупле, Крушевац. И те са подгонени по пътищата от тамошните кадии с нарочна султанска заповед от същата година по повод строежите, предприети в София от румелийския бейлербей Мехмед паша. [1] В документа не се посочва изрично що за строежи бил захванал Мехмед паша, но като имаме предвид описанията на София от приблизително същото време, оставени ни от Пиер Лескалопие, Волф Андреас фон Щайнах и др., най-вероятно ще да е да са се строели джамии, а може би кервансарай, баня или безистен. Защото останалите сгради в София били или „дървени” и „твърде податливи на пожар”, както твърди Корнелий Шепер [2], или пък „ниски, построени с дъски и камък, а повечето — с пръст” по думите на Пиер Лескалопие. [3]
Подобни впечатления от външния вид на София съхранил и Антон Вранчич. На него дължим описанието: „София е един град, разполжен сред поле, без градски стени, прострял се надлъж и нашир, гъсто населен и с множество къщи, огромно тържище на българите, прочут с голямо струпване на търговци. Разположен е на равно и малко издигнато място, под планината, наричана от местните жители Витоша...” И по-нататък: „В самия град няма нито една отличителна къща, почти нито една каменна. Всички са ниски, скрити чак в земята и дървени. Ако има някои с по-забележителна направа, това са иззиданите с тухли, но не печени. Впрочем само някои са направени с печени тухли. Градът е украсен само с турски джамии, с техните високи охлювообразно завити минарета.” Именно за направата на някои от софийските джамии и техните кубета и минарета, каквито Вранчич през 1553 г. наброил 13, а
120
също и на бани и покрити мостове, се оказвало необходимо по думите му оловото като особено траен строителен материал. [4]
Тази строителна техника не била нито нова, нито присъща на обществените сгради от този тип единствено в София. Именно от София нерядко се доставяло олово за строеж на джамии дори в самата столица на империята Истанбул. В това ни убеждава още един османотурски документ, адресиран отново до кадията на София п до тогавашния помощник назър — някой си Хъзър Чавуш, с копие до самоковския кадия и до назъра в Самоков. В документа се изтъква, че капуданът, т. е. командуващият флота, Кълъч Али се заел да строи джамия в съседство с военнноморския арсенал в столицата Истанбул. Необходимото за тази цел олово следвало да бъде незабавно доставено, като очевидно за доставката и превоза му се разчитало на населението от Самоков и София. [5]
Дълъг, много дълъг би бил списъкът на онези хранителни, строителни и бойни припаси, които се изисквали ежегодно през XVI в. от раята в района на София и Софийско — за нуждите на Истанбул, на Одрин, за непрекъснато воюващата тук и там османска армия. Затова и този път, като разкриваме една твърде характерна за ежедневието на българите от това столетие страна, ни се налага да се ограничим само с някои от запазилите, се в документите сведения.
Много патели софиянци от това, че градът им се намирал на главния път от Истанбул през Пловдив за Белград и по-нататък, накъдето именно през XVI в. най-често се насочвали военните амбиции на османските султани. Това обстоятелство ни напомня красноречиво серия от османотурски документи, отправени до кадиите на Пловдив, Пазарджик, София, Шехир кьоп, Ниш, Аладжа хисар (Крушевац) и Белград през средата на 60-те години на XVI в. В един от тях се напомня например, че преди известно време били точно означени конаците, където предстояло османските войски да почиват по пътя си от Пловдив до Белград. Били също така определени и количествата и вида на хранителните припаси и фуража, с които местното население се задължавало да обезпечи конаците. Във всеки конак до пристигането на войските следвало да бъдат
121
докарани ни повече ни по-малко: хляб за 100 000 акчета, по 700—800 мюда ечемик и по 500—600 до 1000 подкови и клинци за конете. Извън това, специално на белградския кадия се вменявало в дълг да накара населението да достави сухар също на стойност от 100 000 акчета. Раята трябвало да се застави да превози всичко необходимо до местоназначението му със собствените си коли и товарен добитък. Исканите количества не подлежали на оспорване. Султанът предупреждавал, че няма да търпи неизпълнение на заповедта под какъвто и да е предлог. [6]
От същото население, в това число и от жителите на София и Софийско, през същата тази година централната власт изисквала, ако се съди по друг един документ, във всеки от въпросните конаци да се достави допълнително хляб за по още 40—50 000 акчета, по 500 мюда ечемик, по 200 коли дърва за огрев и съобразно нуждите в достатъчно количество мед, масло, сирене и други храни. [7]
Аналогично съдържание имат и две други султански заповеди, издадени на 25. V. 1566 г. Настоявало се конаците по пътя от София до Белград да бъдат заредени с още по 100 мюда ечемик, със сено и слама и с хляб за по 40—60 000 акчета. И отново се напомня, че няма да бъдат уважени каквито и да било извинения в случай на неизпълнение на заповедта. [8]
По време на военни походи измежду населението на София и казата също както в Скопие, Пловдив и другаде, регулярно набирали в услуга на войската и известен брой занаятчии и търговци. Така според султанска заповед от 9. VI. 1565 г. от казата София следвало да се присъединят към действуващата армия касапин, готвач, продавач на овчи главички, бакалин, доставчик, на сукно, парфюмерист, сарач, чехлар, шивач, дръндар, продавач на шалвари, мутафчия, вехтошар, самарджия, свещар, подковач и налджия или общо 17 души, а от казата Филибе — готвач, бакалин, сарач, чехлар, ботушар, шивач, мутафчия, самарджия, вехтошар и подковач или още 10 души. [9]
Най-много затруднения за софиянци възниквали несъмнено тогава, когато се предвиждало разквартируването на войски в София като седалище на румелийския бейлербей и изходен пункт за по-нататъшно придвижва-
122
не на османската армия на запад. [10] Особено тежко било, когато се налагало войските да презимуват в София. Така се случило например през 1583/1584 г., когато султански вестители донесли на софийския кадия новината, че везирът Джафер паша ще остане да зимува заедно с хората си в София. Предвид това местните жители следвало да обезпечат необходимия брой квартири, а също така в достатъчни количества зърнени храни и фураж (ечемик, сено и слама). Малко успокоявало нареждането храните и фуражът да бъдат впоследствие изплатени на гражданите. [11]
Разбира се, централната османска власт се интересувала от населението на София и прилежащия й район не само с оглед доставките за армията и обезпечаването й с обслужващ персонал. В продължение на столетия Софийска каза и някои съседни й кази се изявили като традиционен доставчик на суровини за сапунопроизводството и свещарството в империята. За тази цел през XVI в. местното население било заставено да снабдява с необходимите мазнини т. нар. мумджии, т. е. свещари, чак в далечното Едирне, че и в Истанбул. За този род по-малко известни задължения на софиянци ни съобщава един османотурски документ по повод оплакване на одринските свещари и сапунопроизводители. Те се възмущавали, че очакваната пратка мазнини от София и съседните й кази закъсняла поради намесата на тамошните войводи и други служебни лица и по такъв начин производството на сапун и свещи в Одрин замряло. Централната османска власт се намесила в спора като наредила въпросните суровини да се доставят спешно и да се изкупят по текущи цени в Одрин и Истанбул срещу съответна разписка. [12]
Извън всичко друго в Софийска каза и в съседната й каза Берковица били разположени и някои обширни хасови владения, доходите от които, разбира се, също представлявали немалък интерес. На нарочен държавен чиновник се възлагало ежегодно да извършва обиколка из съответните селища, да събира от раята парични средства под формата на различни данъци и налози и да ги изпраща своевременно в столицата на империята. С тази задача около 1559 г. бил натоварен например някой си Бали, а за мисията му със султанска заповед, освен кадиите на София и Берковица, били из-
123
вестени също така и кадиите на Червен (дн. с. в Русенски окр.), Серес, Зъхна, Флорина и Джума пазаръ (дн, с. Харавги, ном Козани, Гърция), в чиито подведомствени райони също имало подобни хасови владения. [13]
И тук не минавало без злоупотреби от страна на държавните чиновници и служители — кога в ущърб на хазната, кога във вреда на самите данъкоплатци, пък ако може — и на едните, и на другите едновременно. Към такъв случай ни насочва едно разпореждане до кадията на София да бъде окован във вериги и изпратен с подходяща охрана в столицата тогавашният писар на амила на софийската мукатаа Кремиковци на име Али, син на Хасан. [14] Вероятно се отнасяло до фалшифициране на данъчни списъци, приходо-разходни или други документи от финансов характер.
Подобен случай бил зарегистриран и в османотурски документ от 15. IX. 1560 г., адресиран до кадиите на София и Златица. Установило се, че от населението на двете кази били събирани овце по подправени във вреда на раята списъци. За фалшификацията носели отговорност Дурак, син на Искендер от с. Софилер (неуст.), Турбеги, син на Исмаил от с. Челеби алагъ, (неуст.), подчинено на Златица, Али, син на Кара Мурад от с. Камарлу (с. Горно Камарци или с. Долно Камарци, Софийски окр.) и Кая, син на Дурсан от с. Сагърлъ (дн. с. Априлово, Софийски окр.). Да разследва случая бил изпратен на място държавният служител Мустафа. Междувременно виновниците се укрили, така че на Мустафа предстояло да ги издири и изпрати в столицата за наказание. И в този документ обаче въобще не става въпрос да бъдат възмездени по някакъв начин загубите на ощетената рая. [15]
За жалост сухият канцеларски език на османотурските документи не е в състояние да пресъздаде действителното положение на раята. Зад еднообразните по форма и общо взето доста близки по съдържание султански заповеди остават скрити много човешки съдби, потресаващи факти от суровото ежедневие на нашите далечни прадеди — гладът, недоимъкът, болестите, борбата да се оцелее, да се опазят някак си от злото поне най-близките, поне децата. Защото имот и имущество, макар и придобити с толкова мъка и усилия, все пак се прежалвали, но до гроб боляло за невръстните
124
синове, които и тук, в София и Софийско събирали под формата на кръвен данък за еничарския корпус и за други нужди с най-обикновени султански заповеди и хюкюми, като че ли ставало дума за бройки овце, за килета зърнени храни или мюдове ечемик. И никой не би могъл да остане равнодушен към разказа на неизвестната християнка от София — красива и млада жена, една от многото нещастни и непрежалили чедата си българки от XVI столетие, за която говори в пътеписа си от 1582 г. Жан Палерн Форезиен.
Тя разказала на него и спътниците му „чудни и предизвикващи съчувствие неща за голямата жестокост, проявена спрямо нея миналата година при събирането на еничарския данък. Тя бе все още така неутешима и с разбито сърце, че почти не успяваше да изрази това, което искаше да ни каже — споделя Форезиен. — Предупредена за пристигането на чиновниците, тя бе укрила осем-деветгодишното си дете, за да ке й бъде отнето. За да я накарат да го изкаже къде е, те й бяха изтръгнали зърната на гърдите с нажежени железа. Не можахме да повярваме това, толкова повече, че тази част е толкова чувствителна, че е почти невъзможно да се извърши това, без да последва смърт. Тогава тя ни показа гърдата си, на която видяхме все още незаздравяла рана. Наистина нямаше ни един от нас — продължава разказа си Форезиен, — който да не се почувствува страшно развълнуван от жалост, та дори и нашите еничари, при вида на такава повече от варварска и нечовешка жестокост и насилие.” [16]
А иначе животът продължавал да си тече. Някои се радвали на хубавия пилаф, който можел да се получи безплатно в софийския имарет — „нещо като странноприемница или хан”, както пише пак през същата 1583 г. Волф Андреас фон Щайнах. [17] Други, като Жак Гасо, се учудвали, че в цялата „хубава равнина” около София, прекосявана единствено от реката Иска (Искър), не видели нито едно единствено дърво.” [18] Трети си гледали занаятите и търговията, с които в София се занимавали наравно „християни, турци и евреи” и особено „богати дубровнишки търговци”. [19] Някои дори били разнесли славата на софийските майстори занаятчии далече от родния си град.
За такъв един майстор, който наскоро бил „дошъл
125
от град София, за да живее в Света гора” като калугер разказва между другото и Пиер Белон през 1547 г.: „Той беше майстор на плетени шишета от върбови пръчки, лико от кора или пък ракитени стъбла, от кестенови клони или от друго дърво, което се огъва лесно като брястова кора — пише Белон. — След като завърши тялото на шишето и го изплете добре, остава да го уплътни. За тази цел той вземаше смола от пицеа, наречена пефкин, а па латински спагас, наименование, използувано от Плиний; тъй като тази смола е мазна и гъста, той я нагряваше малко и гореща я изливаше в шишето. Като изпълни отворите между ракитените пръчки и запуши празнините на плетеницата, смолата се втвърдява и по този начин прави шишето непропускаемо — навлиза по-нататък в тайните на майсторлъка Белон. — Такива засмолени шишета са най-удобни за хора, които пътуват, защото няма опасност да се разпукат на слънцето, както дървените, нито да се счупят като пръстените, а не са и тежки като калаените. Те са леки и дълготрайни.” И по-нататък: „Тъй като работниците, които ги правят, живеят в София, тези, които ги продават по гръцките острови ги наричат софийски шишета... Такива плетени шишета се употребяват много от власи, българи и черкези.” [20]
Опитваме се да си представим какъв ли привкус получавала в подобни засмолени съдове прочутата софийска минерална вода. Защото още тогава, през XVI столетие, посетилите София чужденци остават впечатлени доста често именно от водата и от построените тук във връзка с лечебните й качества минерални бани. През средата на века по думите на Ханс Дерншвам например в самата София имало голяма минерална баня, а „от двете страни на града” — още две минерални бани. [21]
На Дерншвам дължим и подробното описание на софийската минерална баня, такава, каквато е изглеждала тя около 1553—1555 г.: „Банята е разположена на площада; при входа отпред има голяма четириъгълна постройка, отгоре с обло кубе, по гръцки, както пантеонът в Рим. Настлана е богато с бял полиран мрамор. В средата има осмоъгълно голямо, дълбоко, полирано бяло мраморно корито. Сред него — мраморен стълб с няколко медни тръбички, от които водата пада
126
в коритото. На която и страна да се излива водата, тя все изтича надолу по улеите; има общ отток с водата от другата баня. Отстрани покрай стените има пейки, широки по два виенски лакътя; върху тях — унгарски тръстикови покривки. На тях се събличат, всеки си слага дрехите отделно, а обувките — под пейките.
Баняджията опасва всекиму дълга синя кърпа, а около главата — бяла; иначе не носят долни дрехи. От съблекалнята се влиза в къпалните. Те също са четириъгълни и с кръгло кубе, доста високи. Горе на свода и покрива има редица кръгли и правоъгълни отвори, широки колкото голяма чиния; през тях пада светлината, а върху тях са закрепени с гипс особени стъкла.
На всяка страна, отдясно и отляво, има площадка, висока колкото едно стъпало, от полиран, гладък бял мрамор, дълга и широка съответно... лакти. И тук в стената на разстояние около една педя една под друга има месингови тръби. Под тях — бяло, полирано, мраморно корито, отвътре широко един виенски лакът, а дълбоко — половин. Тръбите не се пускат, т. е. не се отварят, докато един, двама или цяла група не поискат да се измият, след като са се изпотили, както става в парните бани. Сядат и се мият със съвсем гореща, хладка или студена вода. Поливат се с калайдисани медни тасове, които събират половин мое или пинт. От едната от гореспоменатите две тръби тече топла, а от другата — студена вода; както искаш. Не са, както при нас, със завинтващи се кранове, а просто тръби, защото тук вече нямат майстори. Това е първата и голяма обща къпалия, в която много хора сядат на пода; пейки няма; добре е затоплена.
От тази голяма обща къпалия две врати водят наляво и дясно. През тях се влиза в отделни по-малки къпални, също кръгло засводени, с падаща отгоре светлина, както предишната. И всяка има подобно мраморно корито, над което изтичат две тръби с топла и студена вода, когато се мият, както споменахме по-горе. В тях обаче е много по-задушно и по-топло, отколкото в първата, по-голяма къпалия, така че от горещината не може да се стъпва на пода и трябва да се постилат килими. Вътре влизат един подир друг най-смелите, защото от горещината вътре не можеш да останеш дълго.
127
Между тези две малки къпални се влиза и в една друга, малко по-малка от първата, голяма обща къпалия, където също от две тръби вдясно и ляво тече топла и студена вода в бяло, полирано, дълбоко мраморно корито. От тази къпалия пак две вратички водят всяка в отделни къпални вдясно и вляво, също засводени, с падаща отгоре светлина; във всяка има такова корито със студена и топла вода. Те са най-горещите къпални и поради голямата горещина в едната на пода има три килима. От тези две къпални, които са най-близо над огъня, топлината преминава отдолу през пода в другите и отива от едната къпалия в другата според това, къде са хората.
Извън банята, под двете последни по-малки къпални, се слиза няколко стъпала надолу. Там ниско има пещ като малка кръгла фурна, където в триъгълник са разположени три продълговати тесни отвора, високи 3/4 лакът. През тях топлината преминава под цялата баня, която отдолу е куха и стои върху стълбове; през мрамора се нагрява целият под отдолу като пещ за топене на желязо. Над пещта има казан, отчасти меден, но отгоре от камък. В него се загрява водата. Оттам топлата вода се разпределя във всичките помещения и цялата баня.
Също извън банята, при пещта, водата се изкачва нагоре по тръби, прикрепени към стената, както е доведена дотук; тя пада в един резервоар през друг тръбопровод, откъдето я отвеждат в казана над огъня. Студената вода, също както топлата, преминава по оловни тръбопроводи, разположени един над друг, докато стигне банята и потече в онази къпалия, в която отварят тръбичките.
Големите тръбопроводи, по които водата се довежда до банята, са от грънчарска глина. Всяка тръба е дълга приблизително един виенски лакът и отделните тръби влизат една в друга. Замазани са с гипс, както съм виждал и в Седмоградско, в стари постройки в Торнберг.
Цялата баня е покрита с олово, както е обичаят тук — плоско над свода, без нищо издигнато отгоре.” [22]
Трябва да извиним Ханс Дерншвам за прекалената му словоохотливост. Той идвал от далечен път и от европейски страни, където през средновековието обще-
128
ствените бани били твърде редки и не така внушителни, както в пределите на Османската империя по същото това време. Затова и, впечатлен от софийската минерална баня, в която прекарал цял ден, той не можал да забележи в града други „никакви старини”. Само мимо.ходом споменава и за някогашна „голяма християнска черква”, превърната от османлиите в „склад за оръжие и за всякаква плячка”. [23] Другата „древна черква”, бившата „Св. София”, която „дала името на града”, била пък по сведения на Пиер Лескалопие от 1574 г. „превърната в джамия”, макар да „запазила името си „София”. [24] Оцелели пред религиозната ревност на завоевателите обаче се оказали до втората половина на XVI в. манастирът „Богородица” „на 1/4 миля от София в подножието на планината”, вероятно става дума за Драгалевския манастир и една друга „хубава християнска черквица”, пак „вън от града”, която е трудно да бъде точно определена, но може да се предполага, че съответствува на Боянската. [25]
Стефан Герлах пък обръща внимание на софийската черква „Св. Марина”, „покрита със свод и изцяло изписана”, с подновена иконопис. Именно към нея функционирало и едното от двете български училища в града, където момчетата били обучавани на четмо. В тези две училища през 70-те години на XVI в. по думите на Герлах се възпитавали и „повечето български свещеници”. Що се отнася до църковното богослужение, Стефан Герлах забелязал, че когато в черквата присъствували много българи, „литургията се чете на български език”. [26]
Както и в другите големи български градове под османска власт, чумата и другите унищожителни епидемии били толкова чести гостенки в София през XVI в., че срещу тях не помагали нито кръстът, нито полумесецът, а стотиците им жертви погребвали набързо и без много церемонии най-често в околностите на София, около днешното Малашевци, пък и направо, където сварят. Без да разполагаме с пълни сведения, бихме могли да твърдим, че чумата върлувала в София и прилежащия й район поне през 1530, 1547 и 1555 г. През 1530 г. например Бенедикт Курипешич отбелязва по този повод: „Яздейки, минахме през него (т. е. Софийско поле — б. а.) и през горната част па град София, като
129
оставихме по-голямата част от града отляво. В града хората умираха много и стигнахме в едно село Слатина, където спряхме.” [27] През 1547 г. пък французинът Жан Шено и придружаващите го побързали уплашени да подминат голямото село до София — Малашевци, което било направо поразено от чумата. [28]
Именно в „българското село, наречено Малашевци”, отседнал пък на 16 юли 1555 г. Ханс Дерншвам. В София имало вече мнозина люде, измрели от чума, поради което пътешественикът не бил изненадан от големия брой пресни гробове, които видял в Малашевци, а и от това, че сварил там десетина души усилено „Да копаят нови гробове”. [29] Що се отнася до самия град София, той се оказал пуст, тъй като всички оцелели жители, както правели обикновено през горещините, „а също и за да не измират от чума”, били избягали в планините. „Не е чудно, че мрат — пише по-нататък Дерншвам, — защото къщите им са в плачевно състояние.” [30]
Извън това, че осигурявало последен приют на покосените от чума софиянци, през XVI и следващите векове с. Малашевци било известно и като войнуганско село. Значителен брой войнуци били регистрирани и в останалите софийски села, а именно: Долни и Горни Лозен, Слатина, Чепинци, Кумарица, Сеславци, Пролеша, Връбница, Мрамор, Бистрица, Требич, Желява, Куманица (дн. Кубратово), Редина, Доброславци, Гниляне, Волуяк, Царичина, Биримирци, Кътина, Хераково, Балша, Костинброд, Войнеговци, Челопечене, Илиянци, Подуяне, Погледец, Гурмазово, Пасарел, Пожарево, Гургулят, Кациляне, Иваняне, Бояна, Макоцево, Шияковци, Маслово, Драгалевци, Понор, Петърч, Опицвет, Кремиковци, Негован, Подгумер, Банкя, Златуша, Обрадовци, Белица, Храбърско, Горубляне, Световрачене, Земен, Кривина, Краево, Новосел (дн. гр. Елин Пелин), Мировяне, Вердикал, Локорско и др., много от които днес присъединени към голяма София. [31]
Войнугански били по това време и спадащите към Софийска и съседните й кази села Зимевица, Заселе, Лесковдол, Желен, Луково, Брезе, Загъжене, Гинци, Церово, Шума, Манастирище, Бракьовци, Меча поляна, Искрец, Дреново, Лакатник, Добърчин, Церецел, Чибаовци, Дръмша, Губислав, Раяновци, Мургаш, Василовци, Върдоловци, Туден, Бърля, Годеч, Смолча, Равна, Радуловци, Летница, Неделище, Ябланица и др. [32]
130
Едно от тези войнугански села — Локорско, преживяло през 1574 г. унищожително разбойническо нападение. Трудно е да се съди по съхранилите се данни защо именно върху него паднал изборът на петдесетината души разбойници. Дали те били донякъде раздразнени от войнушкия му статут или пък именно в Локорско по една или друга причина разчитали на по-богата плячка. Във всеки случай се наложило срещу разбойниците да бъдат изпратени султанови войски под предво-дителството на някой си Мустафа Чавуш. В завързалото се сражение 34 души от разбойниците били убити и други 7 души заловени. Жертви дал и отредът на Мустафа Чавуш — четирима убити и още други четирима от хората му заедно със самия Мустафа — ранени. Все пак можело да се счита, че четата на разбойниците е разбита и победителите тържествували, набучили на колове главите на убитите. Заловените живи злосторници били навързани на синджири и очаквали да бъдат екзекутирани публично за назидание. Преследвачите обаче не се успокоили и потеглили заедно с пленниците си за Берковица, за да открият местата, където се криели останалите нарушители на реда и закона. Но като претърсвал Балкана наоколо и водел със себе си пленените, вероятно за да му посочат свърталищата на разбойниците, берковският войвода бил изненадан от ново разбойническо нападение. Четирима от пленниците му, а именно Диване Махмуд, Диване Хасан и още двама души били освободени, а самият берковски войвода попаднал в ръцете на враговете си.
Очевидно тази голяма разбойническа акция, колкото и да не била нещо изключително и необичайно за времето си, получила доста широк отглас, защото за нея били осведомени, освен кадията на София, също така и румелийският бейлербей и кадиите на Самоков и Нови пазар (в Югославия).
Запазилата се във връзка с този случай султанска заповед съдържа интересни сведения и за състава на разбойническата дружина. Очевидно тя била формирана от недоволни спахии и субашии, тъй като разгневеният султан заповядал успелите да се изплъзнат размирници да бъдат на всяка цена заловени, а тимарите им — отнети и предадени във владение на други лица. [33]
Многобройни групи разбойници върлували през XVI
131
в. и в района между софийските села Нови хан и Вакарел. На любознателните пътници тукашните селяни дори разправяли, че „тук в предишните времена изобщо не е имало обитатели поради многото разбойници”. Едва султан Сюлейман I Законодател наредил нарочно па това място, та и по целия път, който пресичал билото на Хемус, т. е. Стара планина,, да бъдат заселени жители със задължението да охраняват пътническите кервани от нападенията на разбойниците.
Ето как се справяли със задълженията си българите от Вакарел и съседните му села, както ни описва действията им Антон Вранчич: „Поставят стражата така: избират твърде високо място в планината, надвесващо се над държавния път така, че пазачът да има пред погледа си и самия път, а и накъдето се обърне, да може да вижда най-далеч. Тук в една малка сламена колиба бди само един човек. Неговото задължение е, когато види хора някъде по пътя или в гората, да удря тъпан и с този знак да напомня на хората, че са забелязани от стражата. Ако случайно някъде има извършено разбойничество, веднага жителите на същото място се подлагат на разследване и ако не признаят, чге техни хора са извършили разбойничеството и не посочат извършителите, биват наказвани, като че ли те самите в действителност са го извършили. В резултат на това сега тези планини биват преминавани спокойно дори и от малко пътници, защото всяко село, което преди това само е пращало разбойници, сега от страх за наказание пази своята територия.” [34]
Антон Вранчич все пак като че ли донякъде надценява резултатността от предприетите мерки за охрана на пътищата. Не случайно и през следващите десетилетия и столетия прочистването на централните пътища от разбойници създавало немалко грижи на османската власт. Понякога тези акции придобивали характер на истински военен поход. Така се процедирало например по сведения на французина Льофевр през 1611 г., когато в едно ранно септемврийско утро срещнал султански служител, „придружен от около 200 души на коне и пешаци, той на каруца, а след него още и осем местни колари”. „Отиваше в София — пише Льофевр,— за да сложи край на грабежите, които ставали из околностите и да осигури пътищата.” [35]
Ние обаче не разполагаме с време да чакаме да се
132
прочистят пътищата в Османската империя от разбойници — едно останало неосъществимо за времето си начинание, и поемаме риска да продължим пътя си към други български села и градове, приютили скромните радости и голямата мъка на далечните ни прадеди от XVI столетие.