Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници. Атласъ съдържащъ 40 карти.

Предговоръ отъ Д. РИЗОВЪ

 

1. Европа прѣзъ врѣмото на Каролингитѣ

2-5. Английски исторически карти върху България

6. България при Аспаруха и Тервеля

7.                    „   Крума и Омортага

8.                    „   Пресияма и Бориса

9.                    „   Симеона и Петра

 

1. — Европа прѣзъ врѣмето на Каролингитѣ.

 

Ний заемаме тая карта отъ познатата „Илюстрована Всеобща История” на Шпамерса. Картата прѣдставя Европа прѣзъ врѣмето на Каролингитѣ, чиято династия, както е извѣстно, владѣяла въ Германия отъ 752 г. до 911 г. Границитѣ на първото българско царство прѣзъ това врѣме не сѫ прѣдставени съ пълна историческа точность въ тая карта. Така:

 

Прѣзъ VIII вѣкъ (752—800) въ състава на българската държава сѫ влизали: днешна сѣверна България, сѣверната часть на Тракия, южната половина на Влахия и южна Бесарабия. Послѣдната не е показана въ картата.

 

Прѣзъ IX вѣкъ (801—900) въ състава на българската държава не сѫ влизали нѣкои страни показани въ картата. На пр.: при българския владѣтель Крумъ не е влизала Македония и сѣверо-западната граница е вървѣла по рѣката Тиса, а не по Дунава. При българския владѣтель Пресиамъ и при царь Бориса не сѫ влизали Албания и Впиръ; а при царя Симеона бѣха вече изгубени източната часть на Маджарско и Трансилвания.

 

Прѣзъ X вѣкъ (901—911), при българския царь Симеонъ, по договора отъ 904 г., българитѣ излѣзоха на Адриатическото море; но тѣ сѫ владѣли много по-голѣма прибрѣжна линия по Адриатиката, отколкото е показана въ картата. Неточно сѫ показани въ нея и границитѣ прѣзъ сѫщото врѣме въ източна Македония и въ Солунската область. Тъй сѫщо погрѣшно е показано и началото на южната граница на Черноморския брѣгъ, която граница е почвала много по-южно отъ градеца Мидия, отколкото е показано въ картата.

 

По всичко се види, че автора на картата не е ималъ съвсѣмъ точни понятия върху българската история, и, поради това, смѣсилъ е границитѣ на българската държава отъ разни епохи. При тия свои недостатъци, картата не дава прѣдстава за постепенното разширение на българската държава прѣзъ посочената епоха въ свръзка съ обединението на балканскитѣ и дакийскитѣ славяни подъ властьта на българския владѣтель.

 

Ако, при всички тия неточности, ний все пакъ помѣстяме тая карта, правимъ го по двѣ причини: а) за да имаме една карта повече отъ врѣмето на първото българско царство, излѣзла подъ перото на единъ европейски ученъ; и б) за да стане очевидно безпристрастието, съ което е съставенъ тоя нашъ атласъ и научната обективность, съ която Проф. Златарски прѣдава въ своитѣ деветъ карти историческата еволюция на българската държава до падането ѝ подъ турско владичество.

 

1

 

 

( 1. — Европа прѣзъ врѣмето на Каролингитѣ )

 

2

 

 

2—5. — Английски исторически карти върху България.

 

В. А. Фриманъ (1823—1892), бившъ професоръ по история въ Оксфордския университетъ, издаде въ 1880 г. прочутото свое съчинение: “Политическа География на Европа” съ атласъ. Слѣдъ неговата смърть излѣзе трето издание на това съчинение подъ редакцията на сѫщо тъй прочутия професоръ по история въ Кембриджкия университетъ И. В. Бѫри озаглавено: „Atlas to the historical geography of Europa by Edw. A. Freemann. Third edition, edited by J. B. Bury, London 1903”. Тоя атласъ съдържа голѣмъ брой добрѣ изработени карти, които спомагатъ извънредно много за разбирането на европейската историческа география.

 

Ний възпроизвеждаме изъ тоя атласъ №№ XXXIV, XXXV, XXXVIII и XXXIX отъ картитѣ на юго-източна Европа, които даватъ ясна прѣдстава за разширението на България прѣзъ четири послѣдователни епохи: въ врѣмето на царь Симеона (910 г.), въ врѣмето на царь Самуила (1000 г.), въ края на Византийското владичество (1180 г.) и слѣдъ смъртьта на царь Калояна (1210 г.).

 

Като се има прѣдъ видъ, че западното българско царство на Самуила е било по-голѣмо и е траяло по-дълго врѣме отъ сърбското кралство на Душана, а при българскитѣ царѣ Борисъ, Симеонъ, Петъръ, Калоянъ, Иванъ Асенъ II и др. българската държава е обхващала, не само земитѣ отъ сърбската Душанова държава, но и източната часть на Балканския Полуостровъ — лесно е да се прѣдстави, колко много сърбитѣ прѣувеличаватъ фактитѣ на своята скромна срѣдне-вѣкова история.

 

Достойно за особенно отбѣлѣзване е, че и когато българската държава — отъ Адриатическото море до устието па Дунава — се е намирала подъ византийска власть (1018—1186), и тогава тя е носила името „България”, както ясно се вижда въ картата XXXVIII.

 

И четиритѣ тия карти сѫ възпроизведени факсимиле въ размѣра на оригиналитѣ имъ.

 

3

 

 

( 2—5. — Английски исторически карти върху България )

 

 

 

 

 

 

 

 

 

4

 

 

6. — България при Аспаруха и Тервеля.

 

Картата прѣдставя България въ началото на нейното държавно сѫществувание.

 

Основателя на първата българска държава е билъ Аспарухъ или Исперихъ (679—701), който около 660 гол. билъ се поселилъ съ своята орда въ Добруджа, отгдѣто владѣялъ и южна Бесарабия. Това обстоятелство и е дало право на историцитѣ да считатъ Добруджа за „люлка на българския народъ”. По договора отъ 679 г., сключенъ между Аспаруха и византийския императоръ Константинъ IV Погонатъ, на българитѣ е била отстъпена страната между р. Дунавъ и Стара-Планина до р. Искъръ на западъ. По-късно, слѣдъ отблъсването на аварптѣ, западната граница на България достигнала до р. Огоста. Къмъ туй врѣме, българитѣ били вече присъединили и земитѣ на сѣверъ отъ Дунава до голѣмия влашки окопъ (построенъ, навѣрно, отъ българскитѣ владѣтели, за да имъ служи като естественна отбранителна граница), който окопъ се простира отъ Дунава (нѣколко километра южно отъ Браила въ юго-западна посока) до срѣдното течение на р. Жиулъ, отгдѣто границата се е спущала по тая рѣка и прѣзъ Дунава се е скопчавала съ южно-дунавската граница.

 

При преемника на Аспаруха, Тервель (701-718), по договора отъ 716 г, къмъ България е била присъединена и сѣверна Тракия — отъ Срѣдна-Гора въ югоизточна посока, а отъ тамъ по старо-българския окопъ, извѣстенъ подъ името Еркесия, въ сѣверо-източна посока до стария градъ Девелтъ, чиито развалини се намиратъ при с. Якизлий (западно отъ Бургазъ). При Тервеля е била отнета отъ аваритѣ и областьта по срѣдното и долното течение ва р. Тимокъ, тъй че западната граница е минавала по продължението на Стара-Планина, прѣсичала р. Тимокъ около Зайчаръ, отгдѣто по Църна-Гора и Гарванъ-Планина е отивала право на сѣверъ къмъ Дунава, послѣ по течението на тая рѣка и южно отъ Турно-Северинъ се е скопчавала съ голѣмия влашки окопъ и по него се е съединявала съ прѣдишната граница на Аспаруха при р. Жиулъ. По тоя начинъ, при Тервеля цѣлата южна половина на днешна Влахия е влизала въ състава на българската държава.

 

5

 

 

( 6. — България при Аспаруха и Тервеля )

 

6

 

 

7. — България при Крума и Омортага.

 

Слѣдъ като е покорилъ разнебитенитѣ отъ франкитѣ авари (около 805 г.), Крумъ (802—814) присъединилъ къмъ България земитѣ на изтокъ отъ р. Тиса (днесъ източно Маджарско и Трансилвания), така че българската държава била въ непосредственно съсѣдство съ франкитѣ и моравцитѣ. Прѣзъ царуването на Крума е станало и присъединението къмъ България на земитѣ южно отъ срѣдния Дунавъ — Браничевската и Бѣлградската области. Въ врѣме пакъ на непрѣкъснатитѣ войни, които Крумъ е водилъ съ Византия, той е завоевалъ града Сердика (днешна София) съ цѣлата му область и опустошилъ Одринско и близкитв до Цариградъ мѣстности. Тѣзи войни се завършили съ договора отъ 814—815 г, сключенъ вече послѣ Крумовата смърть при неговия синъ и наследникъ Омортагъ (814—831). Споредъ тоя договоръ, къмъ България е била присъединена една малка часть източно отъ р. Тунджа, та границата тамъ се е спущала отъ срѣдата на окопа Еркисия между рѣкитѣ Тунджа и Чобанъ-Азмакъ къмъ Сакаръ-Планина, отгдѣто е вървѣла на западъ и по юго-източна посока е достигала до днешното с. Узунджово; отъ тамъ пакъ по сѣвернитѣ склонове на Родопитѣ къмъ Рила-Планина, послѣ покрай градоветѣ Дупница и Радомиръ къмъ Суха-Планина и срѣдня Морава, и отъ тая послѣдната рѣка къмъ сѣверо-западъ до рѣката Колубара. А по-късно, прѣзъ царуването на самия Омортагъ, по едно споразумение съ франкитѣ, България е успѣла да си присъедини и страната между долното течение на рѣкитѣ Сава и Дунава — областьта Срѣмъ — и да осигури за себе си стария градъ Сингидунумъ прп устието на р. Сава, който отъ тогава почналъ да се нарича Бѣлградъ (днешната сръбска столица).

 

Картата показва границитѣ на България при Крума и разширението на тия граници при Омортага.

 

7

 

 

( 7. — България при Крума и Омортага )

 

 

8

 

 

8. — България при Пресияма и Бориса.

 

Бързото разширение на българската държава започва при Пресияма (836—853), който се възползувалъ отъ борбитѣ на византийския императоръ Теофилъ съ арабитѣ, за да си присъедини почти безъ бой: цѣла днешна Македония до сърбскитѣ земи по р. Ибаръ и до Албания. На югъ, българската граница е обхващала Костурско, Битолско, Мъгленско, Тиквешко и Струмишко до западнитѣ Родопи. Присъединението на всички тия земи къмъ България е било официално признато отъ византийското правителство едва при преемника на Пресияма Борисъ I (853—888) съ договора отъ 864 г., сключенъ една година прѣди покръстването на българитѣ (865 г.) Тоя договоръ опрѣдѣлилъ по-точно южната граница на България, като ѝ била отстѫпена и областьта по срѣдното и горно течения на рѣкитѣ Струма и Места.

 

Картата показва границитѣ на България по тоя именно договоръ отъ 864 година.

 

9

 

 

( 8. — България при Пресияма и Бориса )

 

10

 

 

9. — България при Симеона и Петра.

 

Прѣзъ първитѣ още години отъ царуването на знаменития български царь Симеонъ (893—927) отъ българската държава били откъснати почти всичкитѣ ѝ владѣния отвъдъ Дунава. Тѣ били завладени отъ маджаритѣ (въ 895 г.), които били повикани отъ византийския императоръ Левъ VI Мадрий на помощь противъ България. Маджаритѣ сполучили да се поселятъ въ Тиса — Дунавската равнина; а печенегитѣ, които вървѣли слѣдъ тѣхъ, успѣли да се настанятъ въ днешна Влахия и Бесарабия. Поради тия териториални загуби, Симеонъ обърналъ всичкото свое внимание къмъ югъ и юго-западъ. Слѣдъ българо-фигонския миръ въ 896 г., по който Византия се задължила да плаща данъкъ на българския царь и да не вика вече други народи на помощь противъ България, Симеонъ се възползувалъ отъ стѣсненото положение на Византийската империя, за да присъедини къмъ държавата си, по миренъ начинъ, южна Албания и часть отъ сѣверния Епиръ; а по договора отъ 904 г. България излѣзла на Адриатическото море и открила за себе си свободни отъ византийския контролъ морски съобщения съ държавитѣ вънъ отъ Балканския Полуостровъ. Прѣзъ продължителнитѣ пакъ войни (913—926), които Симеонъ е водилъ съ Византийската империя, той успѣлъ да окупира повечето отъ византийскитѣ владѣния на Балканския Полуостровъ. Но тъй като неговата крайна цѣль е била да завладѣе Цариградъ, той е избѣгвалъ да сключи траенъ миръ съ Византия. Вслѣдствие на туй, неговитѣ завоевания не сѫ могли да бѫдатъ анексирани. За то пакъ, прѣзъ туй врѣме, Симеонъ сполучилъ да се разправи съ сърбитѣ заради коварната имъ политика спрѣмо него, като ги покорилъ подъ своята власть въ 924 г.

 

Само слѣдъ смъртьта на Симеона (27 май 927 г.) били окончателно опрѣдѣлени границитѣ на неговата държава — политически и църковни — съ договора сключенъ отъ неговия преемникъ Петъръ на 8 октоври 927 год.

 

Картата прѣдставя границитѣ на България по тоя договоръ. Сѣверо-западната часть, отбѣлезана съ бѣли черти, прѣдставя покорената Сърбия.

 

11

 

 

( 9. — България при Симеона и Петра )

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]