20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/
(Dr Ami Boue, Recuel d’itineraires dans la Turquie d’Europe)
АЛБАНИЯ, ТЕСАЛИЯ И МАКЕДОНИЯ
19. МАРШРУТ ОТ ЯНИНА ЗА САЛОНИК ПРЕЗ ТЕСАЛИЯ
МАРШРУТ ОТ ЛАРИСА ДО ПРИЗРЕН И ПРИЩИНА ПРЕЗ КАСТОРИЯ, ОХРИ, КРИЧОВО И ШАР
19. МАРШРУТ ОТ ЯНИНА ЗА САЛОНИК ПРЕЗ ТЕСАЛИЯ
В бележките за Мецово има следните сведения:
Именно от тази колония, датираща от десети век и така своеобразно разположена между земите, населявани от албанци, гърци и българи, произлиза една група „кираджии”, или мулетари, разпространени в Южна Турция (58).
Следват имената на селищата, в които те се срещат, или на отделни области:
Има ги и в планините между изворите на Аспропотамос и на Лору [374], както в Сирако, в Калерптес, така и по южната страна на Грамос и на Пинд на юг от Охридското езеро и на изток от Кастория. (Вж. труда на г. дьо Хан и моя за Турция, т. II, с. 22.)
Местоположението на Солунския залив е описано по следния начин:
Над северната предпланина на Олимп, които царствено се издига в облаците, се съзира [в далечината] заливът на Салоник. В неговото подножие се намира на североизток целият югозападен ъгъл на Македония с група от малки хълмове, със селца и с голямото село Гревено. По-нататък от тази планина се издигат планините Буренос [375], или Бурино, и ни се струва, че в далечината различихме дори планините към Водена (60).
Във връзка с търговията в Лариса е отбелязано:
голяма част от населението му са гърци и власи; и именно те и евреите са господари на търговията тук (с платове), както и на транзитната търговия между Тракия, Македония, Гърция и Албания.
А за населението на пашалъка авторът бележи:
Пашалъкът или каймакамството на Лариса наброява население може би от 100 000 до 120 000 души. Това са преди всичко гърци, погърчени албанци и цинцари, които заемат тази страна. Последните живеят главно към Пинд. Мюсюлманите обитават предимно градовете и големите села както и някои села, които са останки още от колониите на дервенджиите, като например при началото на долината на Тампе и пр. Българите тук са голяма рядкост. Тук се наброяват 5 до 6 града и около двадесетина малки градчета или големи села (71—72).
В описанието за Амбелакия се споменава за Атон:
[Оттук]
411
нататък се открива изглед към заливите на Салоник и на Касандра, както и към високите морски склонове на Халкидика, над които в далечината доминира високият връх на Атонската планина (75).
Сведенията за пътя към Солун завършват:
Що се отнася до останалата част на пътя за Салоник, той преминава в една равнина, която е много мочурлива, особено в дъждовно време, като се почне от Либонова, та чак до Вардар. .. Преминава се винаги за Индже-Карасу със сал и за Карасмак [376] по дървен мост; но Вардар може да се премине само зимно време по един дълъг дървен мост, разположен на пътя от Салоник за Водена. Оттатък Вардар има земеделски посаждения и по-нататък, като се достигне откъм Лепли [377] до края на залива на Салоник, се влиза в града по широк път, залесен от двете страни с лозя, със смокинови дървета и други плодни дръвчета, обградени с розови храсти. . [*] (77).
*. Срв. описанието у г. Пуквил, т. III, с. 369.
МАРШРУТ ОТ ЛАРИСА ДО ПРИЗРЕН И ПРИЩИНА ПРЕЗ КАСТОРИЯ, ОХРИ, КРИЧОВО И ШАР
След като се премине през каменния мост с 12 свода на река Саламбрия, пътува се по равнина чак докъм Карадере и не се срещат дори дървета чак докъм Казаклер на 2 1/2 левги от Лариса (78).
Следва описание на разположените по пътя селища Йенлик, Казаклер, Турново, Карадере, Цериче [378], Алосона, Кожани, Дижиле и Шатиста, населена с гърци, цинцари и малко българи, и др., както и на намиращите се тук планини и реки, между които и на р. Индже-Карасу (наричана от славяните р. Бистрица). За някои селища авторът отбелязва турското, гръцкото и славянското им наименование; описва намиращите се тук местности и други географски обекти; спира се на виреещите по тези места засаждения и земеделски култури; дава сведения за местното население, което е гръцко, турско (мюсюлманско), цинцарско или славянско (главно българско); описва ханища и манастири, както и панаира в Кожани; прави паралели за срещаните от него обекти с дадените в картата на Киперт и др., като достига до описанието на Костур (78—90).
По-долу от Богаскьой [379] се преминава през един друг буен поток, доста дълбок, който също идва от изток, докато Бистрица тече от северозапад към югоизток. Изкачваш се след това известно време по височини и по-късно на известно разстояние от последната река се върви покрай нейните брегове чак докато се достигне самото водно корито и до каменния мост при Исмиджи [380] преди сливането на реките Сдреотца, Грама и Билиша, по който минава пътят от Кастория за Анаселица, Гре-
412
вено и Янина. [*] Този мост е твърде засводен и е съставен от една голяма арка с по една малка от всяка страна. Един охранителен пост се намира отстрани. Местните жители го наричаха по името на Грама, или Грамос, и не по това на Билиша — по [името на] малката река, която идва от северозапад (90—91).
На малко разстояние оттам, на брега на Сдреоца, има една мелница край отбит отделно воден улей, а наоколо са засети ниви с царевица и просо. Малки възвишения на височина от 50 до 80 фута ограждат този естествен канал на езерото на Кастория, който може би има ширина до 600 фута. А на 2 1/2 левги пред Кастория се минава през един голям чифлик, принадлежащ на бея на Кастория — Шам-Бег Чифлик. Той о разположен в задното подножие на малки варовити възвишения без никакви дървета. Махалата Ратц се намира при моста на Сдреоца, която тук тече малко по-бързо и вълнисто посред блатисти поляни. Формата на ниските тераси по дължината на езерото и течението на канала сочат, че тази водна площ някога е имала по-високо ниво.
Малко преди да се достигне съвсем близо до самото езеро и до град Кастория, наляво остава една гръцка черкви, разположена на едно възвишение и скрита в горичка от големи дървета. След това се стига до селото Дупа, или Дупариари [381], което е на брега на езерото на 1 1/2 часа път на югозапад от Кастория и над него се извишават малки варовити възвишения, откъдето блика хубава вода. Целият бряг на езерото чак до града е заобиколен с височини, които са с такъв наклон и дори толкова стръмни, че пътят е бил прокаран вероятно в дълбока древност върху един рид на известна височина. По местата, където е било възможно, жителите са засадили лозя, които дават вино, по-долнокачествено от това на Шатиста. При наближаването на гроздобера се поставят тук пазачи в теснините, които са удобни за осигуряване на охрана.
Почти една четвърт от пътя между Дупиа и Кастория трябва да се катериш по силен наклон, за да се избегне една много голяма стръмнина; после се приближава неусетно до бреговете на езерото и на разстояние 1/4 л. преди Кастория се минава край изобилен и доста студен извор. Той извира от една варовита скала и някога е снабдявал една баня, от която още съществуват останки от някакви стени. Между това място и града има само една къща и няколко ниви. Едва човек е прекосил малката уличка на предградието и се озовава сред площада, който заема значителна част от провлака на полуострова на Кастория (по тур. Кестир). Тогава се оказваш в подножието на старата крепостна стена на древния Шелетрум.
Едва бяхме преминали портата и кулата, и дойдоха да ни
*. Вж. Маршрута за този път и за преминаването на Пинд по дължимата на Редиас и между планините „Двамата братя” в пътеписа на г. Пуквил, т. II, с. 490.
413
поканят да се качим в конака на бея, който заема цялата ширина на провлака и е срещу римската кула. Тъй като нямаше начин да откажем една подобна покана, ние се съгласихме и намерихме тук наш стар познайник. Неговият диван бе осветен наполовина от два големи фенера от пиринч, положени на земята, като във всеки от тях горяха две свещи. Сред тази здрачина ние познахме по-скоро по гласа, отколкото по лицето д-р Карабин-син, лекар на Негово Превъзходителство и някога на служба при княз Милош, когото бе напуснал неочаквано под предлог само за едно кратко отсъствие.
Кастория е разположена на едно кръстовище на четири главни пътя, а именно: този от Лариса до Берат, Авлона, Елбасан, Дурацо и Скутари; другият от Лариса за Охрида, Призрен, Ускуб и Прищина, третият от Салоник за Адриатика през Водена и Кайлари; и четвъртият от Монастир, или от вътрешността на Македония, към брега на Епир. Този последният е малко по-лесен, отколкото първият, понеже пресича много планински вериги, между другите Грамос и Немертшика [382]. Минава се през Крупиета [383], изкачва се по Белица през Пишидери и се отива към Стария, откъдето по желание може да се стигне до Берат и Авлона, Янина или Арта или пък до Филатес и Корфу. Вторият път има голямо значение поради това, че предлага възможност да се стигне удобно до Охри, по главния военен и търговски път от Битоля до Дурацо, без да се докосне Албания.
За да отидеш от Кастория до Горица (Геордже по турски; Горджи [384] по албански), [трябва] да се върнеш към извора на разстояние на около 1/4 левга на запад от града, където да пресечеш един малък планински гребен и да продължаваш да вървиш на северозапад в подножието на тази височина по нейните последни разклонения по западния ѝ склон. Тогава се достига по източния склон до една широка и открита равнина, сред която тече малка река; тя получава множество приточета отляво и особено отдясно. На една левга [път] се преминава селото Ормани с един хан; по-далеч се пресича една река, която идва от север от планината Саракина [385], като на изток остава едно село в подножието на оголени варовити планини. Най-голямата река в долината, именно Билища [386], е по посока към Крупиета и получава освен предидещите притоци от Пинд или Грамос и [притока] Белица под Палиста. На север се виждат ниски склонове и върховете на Пинд изглеждат след тази висока равнина, [издигаща се] на повече от 2000 фута височина, като незабележителни планини, макар че ние видяхме тук още през месец септември два заснежени върха, именно в планините Калониас [387] и по върховете на Смолика. Лозови насаждения обграждаха тук-там долината към запад.
Изкачвайки се от юг към север на 3 левги от Кастория се преминава един поток, който идва откъм изток; и вървейки
414
на северозапад, се изкачваш по неголяма височина, тя образува едно плато в западното подножие на оголените варовити: планини. Слизайки, човек забелязва един поток, чиито води текат на северозапад. В северна посока се преминава още едно, второ ниско плато на 3 1/4 часа от Кастория и на 1/2 ч. по-далеч се намира друг поток, който тече от изток към запад. Отляво остава едно село и се спускаш към Капущица, разположена в една падина на 4 3/4 ч. от Кастория. Билища [*] се намира на не повече от 1/2 л. по-далеч върху един краен склон на височините. Това е едно албанско-мохамеданско село с два големи конака, от които единият е стар, а другият нов, заобиколен със стена с ниски четвъртити кули. Ханът е на малко разстояние от селото или до тази касаба, както наричат в тази страна едно селище с конак. Главното течение на реките в тази голяма долина е по посока северозапад, така че вододелът на реките от Егейско и от Адриатическо море не е при Билища, но малко пó на юг. Това е по причина на двата потока, извиращи от предпланините на Пинд, от които единият, Грамос, измъквайки се между планината Скоб [388], или Пепелас, на север и Грамиста на юг нараства от множество потоци отдясно и чрез най-малко два или три — отляво. Той се съединява с Билища и по-долу със Сдреоца, докато другият поток се съединява с Девол В накрая се влива в Бератино. Особеността на този вододел се състои в това, че той става само по-горе от засичането на две наклонени плоскости в средата на една широка равнина, без да има планини и хълмове помежду.
Западните предпланини на Пинд образуват противоположната страна наравнината, която има още 1 1/2 левги ширина, но на север се забелязва, че тези планини сякаш се свързват с тези при Девол, където се вижда началото на една долина. След Билища се пътува през равнина, отчасти обработена, и се преминава през главния буен приток, в който се влива по-далеч Девол, излизайки от планините на изток и на североизток. Едни колиби, наречени Тр(ъ)н, добре характеризират този тесен излаз. На две левги от Билища остава наляво селото Кондрои в подножието на планините и се виждат полетата (засети) с царевица и със зеле. След това се навлиза в теснина, подобна на канал, или на дефиле, която има 1/4 левга дължина и е обградена с варовити планини. От тази страна се намира широка равнина, която има също 1/4 левга дължина и разположена в подножието на височини, покрити с малки горички. Чак при излизането на този един вид малък басейн, когато се обръщаш наляво, виждаш изненадан на запад една голяма триъгълна равнина, която навярно има може би 4 левги ширина от изток на запад и 3 1/2 левги дължина на юг към север, и повече от 4
*. Тази дума не произлиза ли от албанската дума „билие”, дъщеря, или пък коренът ѝ не идва ли от думата „биело” (бяло) — бланш?
415
левги от югозапад към североизток. Тя е разположена на югозапад и юг от Охридското езеро и някога навярно е била част от неговия басейн; макар че днес тя е с няколкостотин крачки над нивото на езерото, а то има — според две различни изчисления — абсолютна височина над морското равнище от 2015 или 2400 фута, а равнината на Геортче ми даде 2450 фута височина (при нейното измерване).
Вляво от пътя остава малкото селище, отчасти албанско — Пляша [389] — от албанската дума „плиазе”, цепнатина. В него има една джамия с минаре, заобиколено е с червеникава почва и над него се извисяват варовити височини до 1000 фута. Продължавайки по южния бряг на реката Девол, може да се стигне по долината до селището — Горица (по турски Геортче), което се забелязва отлично още отдалече. Това селище, разположено в началото на важния път от Янина за Стария, има повече от 1000 жители. Те са смесица от албанци, цинцари и българи. Няколко минарета показват наличието на мюсюлмани. А 1 1/2 л, към изток и югоизток в едно ждрело се намира гръцкият манастир „Св. Илия”. Оттук на запад се вижда издълженото с овална форма езеро Малик, чието име произхожда от албанската дума „мал”, планина, поради близостта на планини. Това е (езерото) Молека, или Молеша по славянски. Едно селище със същото име се вижда към западния му край. Езерото има блатисти брегове и изглежда, че е свързано повече или по-малко с езерото Сврина (чието име произхожда от думата „свринути” — отклонявам се) и с други обширни блата, които се простират на север към Охридското езеро. Реката Девол, близо до Пляша, пресича езерото Малик, за да достигне оттам до дефилетата и оттук тя получава, както вече казахме, притоци особено от Келидони и от Томорица. Тези ждрела носят турските наименования Киар-дервент или Колони-Дервент, или на албански — Тчангон [390], според дьо Хан, или Грука. [*] Картата на г-н Викенел очертава за пръв път много добре и подробно долината на Горица, но тя преувеличава големината на двете езера, особено тази на Малик.
За да отидеш от Пляша в селото Пояни (Равнина), разположено сред долината, трябва да се пресече реката Девол, чието вдълбаване между наносни находища не позволява да се преброди, а пък малкият дървен мост бе в такова печално състояние, че ако няма опасение, че ще се сгромоляса пот. тежестта на конете, то най-малко тези животни могат да си счупят лесно краката в неговите дупки. Обаче бяхме принудени
*. Вж. в пътеписа на г-н Лиик [391] неговият интересен маршрут от Горица за Берат през местности, населени с тоски от Шопари и Томоритца или през Москополи, едно голямо село преди 100 г. и днес село от 200 къщи, през Лавдари в сев. подножие на планината Остравица, през Душари на север от планината Босниа и най-сетне около планината Томор през Домвани, Приспиак и Кутзовица или през самия Томор,
416
да преминем по този път, каквото и да станеше, и това беше най-трудният маршрут от целия ни път.
Долината е превъзходна и би могла да бъде изцяло обработена, но поради немарливост тя е обработена само в средата и са допуснали да се образуват мочурища към подножието на планините, като не са направили необходимото за изтичането на дъждовните и на изворните води. Царевицата, памукът, тютюнът виреят чудесно на този терен, който има формата на дъното на един хубав циркус. На изток се издигат стръмните варовити склонове на планините с височина повече от 2000 фута. Те носят характерното славянско име „Суа гора” [392], на гръцки „Ксеровуни” и на турски „Курудаг” (сухите планини). Те са южното продължение на големия масив Сфиридион [393] и го свързват с гребените при Кастория. На юг планините са по-малко високи и не достигат височина повече от 500—600 фута, но на северозапад се издигат високи гребени между долината ма Шкумб и Охридското езеро. То е отделено от равнината чрез ниски височини от няколкостотин фута, които са дотолкова надвесени над югозападния край на езерото, щото блатата на северозапад от Пояни могат да служат за доказателство, че някога Охридското езеро е имало по-високо ниво и е заемало долината на Пояни, на Георче и на езерото Малик.
Пояни е съвсем бедно село, където има един ага. Тъй като странноприемницата не бе годна за пренощуване, ние отидохме в колибите Звезда [394] (на гръцки „Селасфоро”) на 3/4 л. на изток-югоизток. Един път, отчасти застлан с камъни поради мочурливите ливади, води до това място, разположено непосредствено в полите на варовитите и стръмни склонове на Суа гора. Каменистото планинско ждрело, откъдето изглежда, че се стича вода в дъждовно време, има една пътека, по която вероятно би могло да се достигне вдлъбнатината на езерата на Дреново, или до Вантрок, според дьо Хан, и до Преспа. Албанският хан се състоеше от една конюшня и от будката на хаджията. Трябваше да легнем върху един вид легло, направено от пръст, в конюшнята, защото беше доста студено през септември да останем през нощта да спим навън на една малка площадка. Обаче нашият водан се сгуши именно там, но цинцари дошли да пият и да пеят. Поради това той не можал дълго време да заспи там и най-сетне бил принуден да изгони тези настойчиви певци с пищов в ръка.
Пътят за Охрида продължава по посока на север в подножието на планините, разположен между мочурливи ливади и стръмни склонове, покрити тук-таме от малки чемширени храсти. Скоро се достига до една мелница, движена от малък поток, течащ към северозапад. После се върви покрай брега на голямо блато, покрито с тръстика, и се вижда на запад голямото езеро Сврина. На 3 л. от Звезда се достига до подножието на малки височини и до българските колиби Подгория (под
417
планината). Тези височини вървят от североизток на югозапад и са покрити с алувиални наноси, което е още едно доказателство, че Охридското езеро се е простирало пò на юг. Вододелът се намира на една малка клисура с височина 2617 фута и е под върховете, които са със 150 фута по-високи. Дъбове и Ostrya Vulgaris [395] покриват тези планини, които се свързват в подножието със Спиридион, варовита планина, която се издига на 1000 до 2000 фута над тези ридове.
Под тази клисура се намира селото Блач, или Блатж [396], и след това се минава още една малка клисура, обрасла с дъбове и с 2745 фута абсолютна височина. После се отправяш на северозапад през височините към манастиря „Св. Нон” [397]. Тъй като ние загубихме пътя, лутахме се в горите и най-сетне достигнахме долината на буйната планинска река Мокра (мокър), която се влива в езерото на север от манастира. Течението на водите [ѝ] има посока юг-югоизток към север-северозапад. След като описва няколко малки криволичения, се влива в езерото, като тук тече на северозапад посред широка равнина, докато по-горе минава през малка долина. Тук ние зърнахме за минута един селянин и искахме да го попитаме за нашия път, но той реши, че е по-добре да изчезне при нашето приближаване, отколкото да ни отговори. Впрочем трябваше в тази съвсем пуста местност да следваме течението на реката, уверени, че рано или късно ще достигнем до езерото.
След като зърнахме езерото, ние забелязахме на завоя на един склон големия манастир „Св. Нон”, на славянски „Св. Наун”, на турски „Шир Наун”. Отдалече той прилира повече на палат на турски феодал, на касаба, отколкото на манастир. Нашият татарин не искаше да вярва на очите си и настояваше, че ние сме се объркали. Тази сграда е разположена върху скали, които образуват един твърде малък нос в езерото на юг от вливането на реката, за която ние току-що говорихме. Между него и манастира се простира една доста широка водна площ, много бистра, която се стича обилно от под скалите. Селяните твърдят, че този хубав извор е скритият канал, по който се изтича водата от езерото при Преспа. На малко разстояние от манастира има неголеми височини, обрасли с дъб; обработените земи за монасите се намират на брега на ручея и на потока Мокра, и особено върху склона на височините на североизток от неговото вливане. Манастирът, построен отстрани на езерото върху малки стръмни склонове, е заграден от другите страни със здрава стена, която огражда един широк двор и големи постройки. Всред тях се намира сякаш вкопана в земята малка църква, която изглежда стара и е построена от камък и тухли във византийски стил като всички стари църкви в Турция, т. е. в средата с нисък купол. Тъй като този манастир служи за болница и за престой на турските войски, местата за отдих ла пътниците са многобройни. В долния етаж има един вид голяма
418
приемна зала, разделена на две части с малка преграда, за да могат високопоставените личности да говорят с техните подчинени, без последните да се приближават до тях. На първия етаж има големи чардаци, откъдето има красив изглед към езерото. Една голяма кухня, зимник и други помещения изцяло заемат долната част на сградата откъм страната на езерото.
Според сведенията, които получихме от игумена, в манастира има десет монаси. Но в него има почти винаги повече от стотина души, като се смята и множеството момчета, които са послушници, слугите и болните, между които има дори жени и цели семейства. Дават помощ на всички болни без разлика на тяхната религия. Така тази благотворителност, която е добре известна, както и ползуването на манастира като лагер за войските, са допринесли, щото манастирът да се ползва с добро име и сред турските власти и дори един паша му е подарил чифлик, който струвал 50 000 пиастри. Този гръцки манастир, който е най на север от всички манастири на Гърция, трябва да е богат, защото иначе не би могъл да плаща разноските за живеенето и за храната на толкова души и игуменът не би пропуснал [да иска], като много други, да платим дължимото за нашето квартируване. При нашето посещение манастирът наброяваше 110 души (вж. моята Turquie, т. 3, с. 461).
От това място се вижда почти, цялото Охридско езеро с изключение на неговия най-югозападен край, където се намира на много тясна ивица Охри, древната Ахрида, който със своя хълм и своята крепост, разположени на края на езерото, наподобява много Женева, разположена върху Леман. Това сравнение на двете места се налага още повече на зрителя поради същия син и прозрачен цвят на водите, извънредно характерен и за двете езера. Ако трябва да се определи кое от двете е по-бистро, то това ще бъде Охридското, защото, както в Рона при Женева, човек би могъл да забележи рибите в дъното на езерото дори от прозорците на манастира.
Езерото има може би дължина 7 л. при най-голяма негова ширина от 1 1/2 л. Тя започва да се стеснява малко при височината на Пещани по начин, зле показан в тази точка на картите на г-н Викенел и на г-н Киперт. При манастира неговата широчина надминава една голяма левга. На изток то граничи с Галещица [398], високо варовито било със стръмни склонове н горички, а на запад планини — всички също високи и залесени — го отделят от басейна на Шкумб. Тяхното наименование е Багора [399]. Г. дьо Хан смята, че това са върховете, известни в древността с името Кандавиан, докато г. Мюлер поставя името Гандава на планините на северозапад от Манастир. Абсолютната височина на тези планини може би варира между 3000 до 4000 фута, т. е. тези на изток имат най-малко 2000 [фута] над езерото и тези на запад — 3000 [фута]. Бреговете на езерото са стръмни и със склонове, покрити най-често с малки
419
дъбове, с няколко явора и с черници близо до селата. Покрай бреговете на езерото има доста села, главно върху западния му бряг. Тук ми показаха [селата] Погладец [400], Мулища, Лин, Радогда, всички заселени с албанци — геги, занимаващи се с риболов. Старова (тур. Истарда), където има една обширна варовита пещера остава по-далече към южния край на езерото. Багорадица и Стара Струга, [показани] у г. Киперт не можах да видя. За г. дьо Хан първият е главният град на местността Гора (планина) и Мокра (мокър), имена, които ясно показват, че това са планината и западният бряг на езерото. Върху източната страна е махалата Букова на 1/2 л. от „Шир Наун” върху височината, а на 2 л. върху брега — селото Трапеца [401] (Трепица) и на 4 л. — Пещани.
От манастира може да се отиде направо в Битоля (Монастир), преминавайки планината и достигайки Преспа. Игуменът изчисли 14 ч. път за това и назова името „диават” [402] (от албанската дума „диа”, коза, или от „девет”, дребен добитък) на един манастир, разположен върху пътя на 4 л. от манастира [Св. Наум] в планината.
Пътят от „Св. Нон” за Охри минава през един мост над реката на манастира и пресича пълното с камъни легловищс на Мокра, за да се изкачи върху височината, тъй като бреговете на езерото са доста стръмни. Един чифлик на манастира и една кула, където има охранителен пост, се намират точно на мястото на древната Лихнида [403]. Там още изкопават монети от римските императори. Г. Киперт означава това място с името Лубанищ. След това се преминават малките криволичейки на терена, залесени с дъб, които се издигат на около 100 или 200 [фута] над езерото и без да се забелязват [някакви] посаждения, преди да се влезе в селото Трапеца (Трпезица според г. Киперт). Тук къщите са засенчени с големи черници и жителите се занимават с риболов. Селото Велгощи остава скрито на брега на езерото при това преминаване. Между това място и Пещани трябва отново да се изкачиш върху височините, защото езерото е с много пропасти и има много малки стръмни носове. Хвойната [404], плюскачът, чашкодрянът, дивата слива се смесват тук с трите вида дъбове по тези диви места. От Пещани веригата на запад от Устурга представлява две вдлъбнатини върху билото, едната е чак на запад до Пещани, а другата близо до Устурга. Тази последна клисура изглежда наполовина по-ниска от другата.
Оттук нататък за Пещани се следва песъчливият бряг на езерото, обрасъл тук-таме с ориенталски платани. Белезите на най-голямата височина на водите на езерото показват едно ниво поне 4 [фута] над най-ниските води в края на лятото. Те са подчинени също на случайни прирасти, наречени „сухи” в Швейцария, физически феномен, който се среща при много рт големите езера, заобиколени с доста високи планини. Прибли-
420
жавайки се до Охри, билото на планините се снижава и губи малко по малко горите си. В неговото подножие са разположени няколко къщи и лозя, принадлежащи на жители на Охрида, докато на 1/4 л. от този град един много изобилен извор се стича от неговите най-ниски варовити скали. Наоколо му има няколко върби и един павилион, надвесен над водите му, които образували с течение на времето едно блато в този ъгъл на езерото. Дали това е изворът за чернодробни лекувания, наречен „Козел”, близо до махалата Равна [405], за който говори г. Мюлер? Човек трябва да заобиколи и да пресече от изток на запад тези мочурливи ливади, тъй като течащи води прерязват долината на север-североизток от Охри; след това се стига през един калдъръмен и разнебитен път до първите овощни градини на този град. Тяхната обработка веднага показва, че това е българска земя. [406]
Охри, или на славянски Охрида, е получил своето име от древната Ахрида на българските царе, защото те са живели тук, и затова турската дума „ашар” [407] означава както резиденция, така и конюшня. Сърбите още я употребяват в този двоен смисъл. Този град е построен на изток и на север от хълма Пиерия, където е било старото римско и българско укрепление. Няма чаршия, но по-скоро една или две улици с 250 дюкянчета, разположени от изток към запад; тук се забелязва смесица от българско, гръцко, албанско и турско облекло. Населението възлиза може би на около 6000 души. Според г. Мюлер в 1838 г. тук е имало само 750 къщи, или по-точно 310 фамилии мохамедански и 880 от гръцко вероизповедание. Жителите са предимно българи и цинцари; има малко албанци. Ако може да се съди по малобройните джамии с минарета, трябва да се приеме също така, че в града има малко мохамедани. Тук има също и един часовник, който отмерва часовете със звъна на камбана. Източното предградие на града е с улици, заградени с дълги огради, отчасти от глина. Всички улици не са застлани. Старата крепост изглежда като развалина с дебели и назъбени стени, също така с около дузина квадратни кули. Тази останка от средновековието е сигурно манастирът „Св. Георги”, [означен] от д-р Мюлер, резиденцията на един гръцки митрополит от Албания. [408] Една стена от оградата обикаля едно високо коническо възвишение, което го крепи и което може би има 80 стъпки. По-ниско към северозапад е жилището на аянина, или малък паша (сравнете описанието на д-р Мюлер, с. 66).
Под неговото управление са всички околни на Охридското езеро земи и едно население, което д-р Мюлер изчислява на 49 000 души, между които 37 000 християни. Това са предимно българи, известно число сърби [409] и ципцари, също така и албанци, особено на запад от езерото. В тази област има само един град, една или две паланки, но има много селца.
Охрида е голям пазар на езерна риба, която се продава сушена или солена във всички близки части на Албания и особено
421
в Македония, където морската риба е по-скъпа. Тази търговия на Охри и на Устурга изглежда твърде стара и дава възможност за едно доста доходно стопанство. Риболовът е разпространен във всичките крайбрежия на езерото и във всички села се виждат огромни разпънати мрежи или такива за поправка. Корабчетата в това езеро са плоски, тесни и заострени в двата края; особеното в тях е също така и това, че те са снабдени от всяка страна с един вид торби, приличащи на капчуци, за да слагат там рибата или други неща. Те не могат да устоят безнаказано на ветровете, понякога яростни [идващи] от север-североизток. Тъй като бях жертва на такива през известно време от моето пребиваване в Охри, един от моите барометрични уреди бе вероятно неточен и височината на езерото не ще да превишава повече от 2000 [фута].
От Охри може да се отиде до Кречава, или Кричово, през два пътя; единият води до това голямо село, пресичайки клисурата между Охрида и Ресна и отправяйки се към възвишението на долината със същото име, вместо да се слезе на това място. След това трябва да се пресекат още две планини, между които текат водите на Сливо, чиито извори са близо до Сливова.
Един друг път, този на куриерите, се изкачва по Сатеска-Риека [410] и също пресича две планини близо до изворите на Сливо. За да се достигне Сатеска-Риека, се върви по пътя за Устурга по брега на езерото, за да се мине между един чифлик и края на височините, които разделят долината на североизток от Охрида до долината, оросявана от Сатеска-Риека. Хълмът се издига над езерото с малки стръмни варовити склонове и се намира на един непълен час път от града. Долината на Сатеска, простираща се чак до Устурга, е плодородна, обработена и покрита със села, отчасти български. Нейната дължина от изток към запад е 2 л., нейната ширина 1 1/2 л. Вместо да следва не запад, пътят от Устурга се обръща скоро на север на 25° източно и минава на 1 1/2 л. от Охри към селото Подмолие и на 1 3/4 л. близо до Гореци [411], което остава малко вдясно. На 1/2 л. на север се вижда в подножието на планините българската махала Оравник, а на север-северозапад по-далеч има много албански села, докато Устурга със своите минарета прави хубаво впечатление при навлизането в голямото дефиле на Черни Дрим.
Клисурата на Багора, водеща от Устурга към Елбасан, изглежда така ниска от равнината, че не би могло да ѝ се дадат повече от 500 до 600 фута над езерото, обаче планините на запад и северозапад от Устурга трябва да имат 2500 до 3000 фута на това място, тъй като имаше върхове още покрити със сняг в края на лятото. От друга страна, височините на изток ие бяха по-високи от 300 до 600 фута.
Вървейки по-нататък, се озоваваш вече в една задънена падина на долината, където тече Сатеска-Риека, и виждаш пред себе си началото на едно дефиле, срещу което са разпо-
422
ложени надясно от пътя българските села Мешеритца и Требенич, едното близо 3 л. от Охрида и другото на 2 1/2 ч. път от този град. Лозя растат върху съседните хълмове на тези две места. В Требенич се вижда една църква и Сатеска-Риека приема на юг от това село един приток, идващ от изток, и друг, по-голям, идващ от север. На изток се вижда каменният мост върху Сатеска-Риека, който води в Уструга. На 3 1/4 час от Охри тази река се отделя от планините чрез едно каменисто дефиле, чието дъно е заето почти изцяло от нейните води, които текат от север-североизток на юг-югозапад. Височините наоколо имат най-малко на изток 600 до 700 фута. Нейните извори се намират в Оритска на 5 или 6 л. на север. Изглежда, че на тази река също отчасти се дължи изобилието от риба в Охридското езеро, или по-скоро, че някои видове от тези риби отиват във водите, които се вливат в езерото. Поне ние забелязахме тук много риба и дори един от нас има рядкото щастие да хване с ръка един голяма риба, която вероятно, слизайки по течението, се беше оплела между клоните на дърветата.
По-нависоко долината на Сатеска-Риека се разширява малко и двата ѝ бряга са обрасли с дъбови горички от Ostria Vulgaris, а близо до водата [растат] няколко ели (Alnus glutinosa). Без да се оставя южният бряг на реката и вървейки по един път, доста широк и годен за преминаване на коли, се пристига, без да се почувствува, че се изкачваш, до хана и охранителния пост при Вотум на 5 л. от Охрида. Ние намерихме тук един пътник — мюсюлманин, когото вече бяхме срещнали в Албания. Беше един финансов инспектор в обиколка, за да провери дали сметките на пашите и на мюселимите са в добър ред. Той пътуваше с двама черни слуги и имаше един конвой от 4 гавази, които му бяха много по-нужни в неговата служба, отколкото на нас. Зад този хан Сатеска-Риека получава два притока, или по-скоро има три буйни потока, от които най-големият идва от север 25° източно и другите от северозапад и от североизток. Три пътя вървят по тези три долини: този на североизток води до Перлепе; този на северозапад — до Дибра; и третият — до Кртчава. Преминава се потокът по пътя за Перлепе и се достига на север на 25° източно голямата долина, която скоро се разширява в една малка равнина, отчасти засята с жито; обаче тук не се забелязва никакво село. Планините на изток имат обезлесени върхове, издигащи се около 2000 фута височина над долината и в техните подножия има много долини, от които едната се простира от северозапад на югоизток и е най-видима. Това е вероятно едно по-горно разклонение на долината, започваща от хана при Вотум. На запад е твърде близо до малки височини, залесени с дъбове, за да се открият върховете на хребета, граничещ с долината на Черни Дрим.
След това се достига една морава на 2114 фута височина, където има малък дървен мост върху потока. Минавайки на
423
неговия десет бряг, се вижда, че течението на водата е резултат от събирането на два други потока, от които единият изглежда, че идва от север, а другият от север-североизток. Пътувайки по-нататък към север, човек се отдалечава от реката, която остава на изток, и се изкачва през едва забележим склон в средата на една дива област, покрита с дъбови горички. Главната посока на пътя е на североизток и на север-североизток и достига височина 2546 фута, където се намира малка клисура, над която на изток се издигат няколко върха, по-високи от 300 фута. От това място се вижда на 1 или на 1 1/2 [л.] на запад залесеният хребет на планините на Дибре, които се издигат на 200 фута над клисурата. Д-р Мюлер им е дал името „Коропник” и г. Киперт — „Вици”, но ние не чухме тук да се произнасят такива наименования. Малък склон, твърде стръмен, от около стотина стъпки, води от тази височина към приветливата долина на Сливо, където се вижда на североизток българското село Ербина [412], както и насаждения от царевица, коноп, фасул и зеле.
[След това се] отправяме на североизток и преминаваме реката Сливо чак до изолирания хан на Сливова, близо до който имаше големи купища от житни снопи, натрупани там, за да бъдат овършани по-късно. Този хан не е нищо друго освен една голяма конюшня с една малка стаичка за ханджията. Тези добри хора обаче ни доставиха всичко, което ни бе необходимо с услужливост, еднаква почти за всички българи и която може да се оцени най-добре особено когато идваш от албанските земи.
Малкият поток на Сливо има своите извори на 1/2 л. на север-североизток и на 1 л. на северозапад от тази странноприемница. Според това, което ми казаха местните хора, той се влива в Сатеска-Риека, като лъкатуши много дълго и през дефилетата, което дава обяснение за [характера на] тази долина от северозапад на югоизток, за която вече споменахме.
Пътят за Кричово пресича реката Сливо на север-североизток, като остава наляво колибите Сливо, разположени на притока на реката, която идва от северозапад. Една стръмнина води до тази клисура, където се виждаха неожънати ниви с ечемик, макар че бе краят на август, докато на другата страна имаше ниви с овес. От височината на клисурата, разположена на 3239 фута височина, се мярка за последен път Охри. На север има малки върхове, високи към 200 фута, и на запад други — от 400 до 600 фута. Оттук се издига на запад и на северозапад широкият гръб на планините, отчасти зелесени, които се издигат поне на 2000 фута над долината, които и в края на август бяха покрити със сняг. Тези последните се простират по течението на Черни Дрим.
Оттук в клисурата видяхме в една долчинка, простираща се на запад-северозапад към изток-югоизток, селото Турие и
424
стада е овце; после се качихме в една втора клисура, която е 244 фута по-висока от другата, или има 3483 ф. абс. височина, образувайки един вид ножица между малките върхове. Четвърт час стига, за да се пристигне дотук и се достигне до зоната на буковете (fagus sylvatica). Това е Турианската планина, която г. Киперт не е представил добре по отношение на веригата върху южния бряг на Черни Дрим, защото тази последната съвсем не е предпланина на Турианската планина, по един отделен по-висок гребен и напротив Турианската планина би могла да мине по-скоро за една предпланина. Именно тук върху правата линия север-северозапад — юг-югоизток от тази верига предполагахме, че би трябвало да се намират Толес и Кораб, означени от г. Киперт.
Пътят, който се отправя на север-североизток, се спуска в голямата долина на Кричово през букови гори, последвани от дъбове в по-ниската част. Чешмата, наречена Турианска-Чешма, се намира недалеч под клисурата. Трябва да криволичиш цял час върху залесените склонове, за да достигнеш на 2173 фута височина, до дъното на една долина, която излиза в басейна на Критчово. В тази долина, простираща се на североизток, се намират колибите Брджан [413] (от планината) и малко по-ниско един усамотен хан със същото име. Тази долина се свързва тук с една още по-голяма, която идва от югоизток и се продължава, за да се слезе незабелязано на север-североизток в дъното по полската долина на Бърсанска-Риека, която тече от юг-югозапад към север-североизток. На 1/2 час от хана се пресича реката, след това на половин час път по-далеч се преминава по един мост на отсрещния бряг. По-нататък реката, която получава един приток с посока от запад към изток, започва да тече на североизток, после нейните води, увеличени чрез един поток, идващ от северозапад, изменят своето течение и се отправят на югоизток.
Тогава се озоваваш в басейна на Кричово на 1755 г. височина, между ниви, засети с царевица [принадлежащи] на българското село Другово, надясно от което е Сербияни, докато крепостта на Кричово се появява върху един хълм в подножието на планините, отчасти залесени, които ограждат южната част на басейна. Хълмистата долина на Кричово (срв. Кртчава) е плодородна и отчасти засята с житни растения. Това голямо село има зле застлани улици и разнебитени къщи, които наброяват може би 1500 жители, в голямата си част българи и сърби, от които една трета са християни. Има само една малка уличка с лоши дюкянчета и на изток се намира, усамотен върху един хълм, сараят на мюселима. Той се състои от един конак, обграден със стени тук-там с четвъртити бойници без прозорци, в които има изпъкнали части от дърво — място за стрелба през време на война. Тези мними укрепления са били съвсем скоро измазани и белосани.
425
От Кричово може да се види как водите, събрани от този басейн, се отправят на югоизток, описвайки очертания на изток И на запад, като образуват [реката] Красу, или Черна. Именно през тези планински ждрела се слиза от Кричово и басейна на Прилип и на Монастир. Няколко български колиби се намират в тази обработена долина, заобиколена със залесени с дъбове планини и увенчани с букове. За да се достигне Битоля, не се напуска дъното на долината на Карасу почти по средата на пътя, пресичат се няколко малки височинки и се продължава по склоновете на височините. Те ограждат западната страна на долината между Битоля и Прилип, където се намират множество български села. От Критчово може да се отиде през планините също до Дибра на 8 до 10 часа [път] или да се стигне също от Ускуб през голямата долина на Дреска [414], или през Кюприли на Вардар [като се пътува] през планините, които още не са изследвани.
Пътят за Калкандел се отправя на север-североизток през обработени местности. Тъй като ние пътувахме на следния ден след [празника] от рождението на Дева Мария [415], ние срещнахме тук-там весели групи от български селяни и селянки, които се връщаха у дома си и продължаваха да празнуват, черпейки се с ракия. Долината скоро се раздвоява, като едната част има посока север—запад, докато по-голямата ѝ част отива на североизток. На 1 ч. от Кричово водите на същата рекат текат на юг-югоизток, докато се пътува на север-северозапад и се преминава през един мост притокът, идващ от запад. Заобикаля се един хълм и се достига друг приток, идващ от север-северозапад. Отправяйки се на североизток, се достига горната част на басейна на Кричово, който образува на 1806 фута височина обработената, засята с житни култури равнина на Зайас.
След като се преминават тези ивици, достига се един поток, който извира от северозапад и тече в една сравнително широка долина, разположена в полите на доста високи планини. Изглежда, че тази река заедно с още една, която идва от североизток, образуват изворите на Карасу. Така басейнът на Кричово има дължина близо 4 л., а след това се смята един час път от този град чак до приходите, водещи до Манастир и до Заяс, който е на 2 1/2 ч. от Кричово.
Веднага след преминаването на реката започваме да се изкачваме и колкото повече се качваме, толкова повече се ширва басейнът на Кричово, който е притиснат дълбоко между залесени планини. На изток от височината, върху която се намираме, се извисява една равнина, разположена от север-северозапад към юг-югоизток; тя получава един приток от реката, останала надясно и посочена по-горе. Тук е разположено селото Треговище [416], около на 1/2 част от брода, за който ние току-що споменахме. От другата страна на върховете, които са дос-
426
та ниски, се забелязват ридове, отправени от югоизток на северозапад. Преминавайки тази река и пресичайки една клисура, се достига до изворите и до долината на Дреска, приток на Вардар, който увеличава водите си от Влаиница близо до Чистова на 1 1/2 час на запад от Ускуб. Тези две реки текат от югоизток към северозапад.
След като се премине предпланината на [разположената тук] планина, се пътува през една леко наклонена равнина, за да се достигне на северозапад до един склон, обрасъл с гори, от който се вижда отдалеч как пътят описва два големи завоя. Нужен е един час път, за да се преминат тези горички и да се достигне каменистият и гол връх на планината. При това изкачване погледът най-често се рее към горната част на долината, където са изворите на реката Заяс.
От клисурата на планината на 3033 фута височина ние видяхме отново равнината и крепостта на Кричово. Залесената верига на Дибра на югозапад ни изглеждаше с 800 до 1000 фута по-висока от клисурата: тя се очертаваше с твърде масивни форми и с върхове по-снижени, като тези на варовитите планини, докато на изток гледката бе ограничена от малки голи върхове, високи от 200 до 300 фута, но на север широчината на прелеза позволяваше да се виждат само съседните склонове. В средата му има малки падини, твърде широки, където се мяркат някакви дръвчета, но щом започнеш да се отправяш на север, пътуваш посред малки горички, [растящи] в един вид канал, сякаш вдълбан в скалата, който има дълбочина 6 до 7 фута. Макар че през лятото тук нямаше поток, изглеждаше, че имаше вода от топенето на снеговете; но наличието на речно корито показваше едно снишаване, макар и твърде незабелязано; така трябва да се върви почти един час път, за да се премине планината и да се достигне голямото спускане надолу. Колкото повече се спукаш, толкова повече стръмнината на склона се увеличава, дотолкова, че ние бяхме заставени да слезем от конете си и да ги водим пред нас по този каменист път. Много пъти конете ни се объркваха в горите; това стана причина именно тогава да срещнем една група кираджии. Впрочем нямаше начин да накараме нашите хора да държат за поводите конете си.
Във високата част пътят върви посред букови дървета, сред Acer obtusatum, Alnus nigra [417] и др., но по-нататък той е засенчен от дъбове. Стигайки до третината на склона, пред очите ти се изпречват два или три върха на Шар (Кривошия), покрити с морави, заострени и извишени; те допринасят да се обозре само с един поглед височината на тази планинска стена, разделяща Македония от Горна Албания. На 3/4 ч. от Подалища-Риека пътят описва три големи завоя, които са много необходими, защото въпреки тези завои наклонът тук-таме е толкова стръмен, че по-скоро те кара неволно да тичаш, откол-
427
кото да вървиш. След 1 1/2 или 2 1/2 ч. от клисурата достигнахме на 2117 фута височина български хан и изолирания охранителен пост при Подалища. Пред вид дивотията на тази местност той не би могъл да мине извън Турция, освен само за свърталище на разбойници. Намиращ се върху южния бряг на Подалища-Риека, ограден със стена, той има една конюшня, будка за ханджията, а при входа на голямата му порта има една стая с оджак за охраната. По една щастлива случайност бюлюкбашията, комендантът на този пост, се бе разболял от треска и бе отишел със своите гавази да се лекува в Костово. Така че ние можехме да използуваме неговото място, вместо да спим заедно с конете си.
Подалища-Риека тече на юг 25° източно, към север 25° западно; нейните брегове са засенчени от орехи и един мост се намира върху водите ѝ при излизане от хана. Тя заема заедно с този последния цялото извънредно тясно дъно на долината, на което отстрани се издигат високи залесени планини. Слизайки от Подалища-Риека, един от главните притоци на Вардар, се достига на 1/2 ч. [път] до хана в долината на Червиново, която тече от североизток на югозапад и в която се намира село със същото име. Край пътя има обширно гробище. Подалища-Риека описва четири завоя на северозапад, преди да получи своя втори приток от северозапад. След това тя се отправя на североизток, описвайки един голям кръг, след което има отново още три завоя на северозапад и преди Глоговик на 2 л. от хана образува една полуокръжност, обърната на североизток. През време на цялото това течение тази река пресича една долина, толкова тясна, че има само една малка полянка край водата, за да можеш да минеш по дъното [на долината], и то през лятото; и пътят върви по ръба на един рид; понякога се изкачва на около стотина стъпки в каменисти теснини на долината. Впрочем това е един съвсем селски път и погледът си отпочива, спирайки се непрекъснато на високи залесени склонове. Тези планини са се дълбоко напукали и именно тогава се е образувало леговището север — юг на Черни Дрим.
Глоговик (от глог, Gratoegus) е голямо българско село върху западния бряг на реката; ниви с царевица и полета с орехи се намират на отсрещния бряг. След това село планините доста се снижават, защото се отдалечават от билото, като се пътува само между техните последни предпланини. Върховете на Шар на изток от планината Жалеш [418] се изпречват пред погледа на пътника; те започват от долината в северна посока. На 1/2 л. по-далеч се достига ханът на Турчани, който е получил името си от едно село, разположено в подножието на планината вдясно. Това село се нарича Горни Турчани, т. е. стоящо по-високо (по-горе), за да се отличава от Долни Турчани, или стоящо по-долу, което е разположено на 1/2 л. по-далеч на североизток. От тези първи села няма повече от половин час път до Костово, или Костова, Гостивар по албански, на
428
1420 фута височина. Пътува се в южното подножие на Шар в една долина, която не е по-широка от 1/2 до 3/4 левги, докато по-долу към Калкандел тази последната надминава една левга. Тя е оросявана от Горни Вардар, чиито извори са на запад и на югозапад от Костово; той се образува от събирането на множество малки рекички, спускащи се от югоизточния склон на Жалеш и от южния склон на билата, които ограждат долната част на долината на Черни Дрим, именно Кораб.
Според г. Юришич [419] неговият извор трябва да е в планината близо до селото Врутак (извор) в областта, наречена Горни Полог (Висок Полог) за разлика от Долни Полог (Нисък Полог). Тези две славянски наименования са дадени на околностите на областите на Тетово и на Костово: думата Полог означава „лагеруване”. Течащ от юг и югозапад на север и североизток, Вардар минава на юг от Костово и се уголемява чрез водите на Подалишка-Риека. Реката се преброжда, преди да се достигне Костово, и тук тя има доста широко корито, без да е много пълноводна през лятото. От този град нататък неговото течение е по-скоро от запад на изток, защото той тече винаги в долината, разположена на срещуположната страна на Шар.
Костово със своите мръсни улици никак не отговаря на своето красиво местоположение. Тук обаче има един квадратен площад, часовникова кула и няколко малки джамии с минарета. Това е едно турско-българско селище с около 1500 жители. Тук на площада намерихме един хан с кафене, но за да бъдем по-малко смущавани и за да избегнем въпросите на мюсюлманите, ние отидохме да обядваме агнешки глави и яйца в дюкянчето на един месар-гостилничар, където една пейка ни служеше за маса.
Наоколо се забелязват множество български села, особено едно на юг в подножието на планините и едно друго с турски конак на североизток. Българите са избрали за своите селища обикновено подножието на Шар, изложено на юг. Така от Костово чак оттатък Калкандел всяко малко планинско проходче на Шар има в своето начало едно село, заобиколено с лозя. В долината, обработена в голямата си част, има още други села; така че наистина не вярваш, че се намираш в Турция. Реки текат на всички страни и долината, която е запазена от вятъра от север от Шар, е обрасла с изключително буйна растителност; хубавите поляни на равнината се красят от прекрасни орехови дървета и по-високо върху Шар растат кестенови дървета.
От Костово може да се отиде в долината на Дибра, като се премине тази на Вардар. Този път поддържа връзките между двете области. Той е от рода на този от Кричево и минава през доста залесени склонове. Пътят никак не е лош и не се изкачва така стръмно, както е този между Калкандел и Призрен, защото е разположен във вдлъбнатините на хребетите, които се намират на юг от планината Жалеш.
429
Калкандел, на север от който се извишава летният конак на пашата, тъй като е разположен върху един наклонен пад, се вижда още от Костово и долината, която образува тук една равнина, кара човек да не може да повярва, че има повече от пет левги път между тези два града. На 1/2 ч. от Костово наляво остава селото Стуниа [420], а на 1/2 час оттам се достига селото Рапчища [421] и малко по-далеч — Тумшейста [422]. На 2 л. от Костово селото Добридо остава на разстояние от пътя наляво и частта на Шар, която се издига над него и се нарича Рудока (от албанската дума „руде” — дребен добитък). На 3 1/2 л. от Калканделостава в същото положение Пироч [423] и на 3 л. Раковац (село на раците). След това надясно от Вардар се вижда селото Шеровиен [424], разположено на 1 л. от пътя в планината Солопек [425]. Тогава се намираш на 2 1/2 часа път от Калкандел. На 1 3/4 ч. път по-далеч минаваш колибите Шалеш и на 3/4 ч. път преди Калкандел — Петлериче [426]. Забелязва се малък водопад в планинското ждрело на Шар, която предшествува намиращото се при Калкандел. Останалата част от този маршрут вече бе дадена в маршрутите под № 16 и № 17 (90—110).
Следват маршрутите за: Горна Албания, Босна, Херцеговина, Далмация, Хърватско, Сърбия (с. 111—315). В някои от тези маршрути, особено по отношение на хидрографията, авторът ползва картата на Бугарски.