VIII

УСИЛЕНА ПОДГОТОВКА
 

В последствие ние, простосмъртните, разбрахме, че в размяната на мисли между Гоце, Сандански, Яворов и Гущанов се дошло до заключение, че в Серския окръг е невъзможно масово, общонародно въстание, поради липса на достатъчно оръжие и поради неподготвеност на всички членове да манипулират с него. Възприето било  четите да се засилят с подготвените да боравят с оръжие и по-сърцати членове, та така засилени, да извършат по възможност по-крупни по ефекти атентати. За да покаже нагледно резултата от този род революционни акции, Гоце със своята чета и ние, Демирхисарската чета, от Кърчово потеглихме към Левово и от там към Райковци, Ходжов Чифлик и надоле да видим що би могло да се направи за вдигането моста на Струма при Демир Хисар. Обаче след като стигнахме до Ходжов Чифлик и постояхме там няколко дни, върнахме се назад. Оказа се, че мостът на Струма е пазен от много войници и следователно силите ни не са достатъчно, за да го нападнем. Движехме се така: най-напред Дядо Илия, след него Гоце, после Чалъка, Башлията, моя милост и останалите четници от нашата и Гоцевата чета. Подире се разделихме - Гоце с четата си и Дядо Илия с двама от нашите заминаха към Драмско, да дигнат моста на Ангиста с динамит. Гоце бе докарал със себе си два товара динамит и фитил с капси. По-голямата част складирахме в една пещера в Кърчовско. Аз с трима другари пък се върнахме назад, да обиколим селата в района ни, да продължим проучването за наличното оръжие и годните за въоръжена борба членове, пък и да придобием нови от непокръстените.

Пею Яворов, като редактор, и Мицо Нирлиев от Кукуш, като техническо лице, един вид печатар, само че с шапирограф, а не с печатница, се отделиха да издават вестника "Свобода или смърт". Печатницата им - шапирографа с нуждните мастила, лепила и хартии, натоварена на муле, можеше да пътува от село на село, но понеже Лехово беше най-запазено от окото на врага, понеже там имаше най-хубавото вино, любител на което бе Мицо Нирлиев, и най-сетне понеже левовяни (наричаха ги и леховяни) бяха много патриоти, гостолюбиви и добродушни хора, главната квартира на издателството бе там. В Лехово с моята малка дружина, четирима всички се намери и милостта ми на велики четвъртък 1903 година. Заведоха ни при Яворов и Нирлиева. Пею бе написал уводна статия за великденския брой. Прочете ми я. Аз нещо я разкритикувах - не ми се видя много правоверна по доктрината на ВМРО - в смисъл, преди всичко да се надяваме на себе си. В случая на Европа се възлагаха по-големи упования според мен, отколкото трябваше да се каже. Пею, разбира се, също така темпераментно защитаваше писаното от него. Имахме разгорещен спор. Първите две страници бяха шапирографирани, следователно и уводната статия. Вечерта с моята дружина си заминахме към с. Сангельово. После научих, че Пею Яворов скъсал шапирографираната страница, поправил статията и наново изкарал броя. Като си спомням за това, намирам  сега, че излишно раздразнение вложихме в нашия спор и съжалявам, че на моите добри приятели създадох нов труд. Но с това Яворов прояви добрата си черта - да се вслушва в чуждите мнения и да не се заинатява на своето.

Когато стигнахме в Сангельово през нощта, валеше дъжд. Като вървяхме по улиците за квартирата, която ни бе предназначило ръководното тяло, подхлъзнах се на един камък, паднах и така ударих наметната на рамото ми пушка, че прикладът й се счупи. Добре, че не изгърмя - в Сангельово имаше турци. Другарите ми после с тел стегнаха приклада, но сигурно пушката се повреди в правомера, защото се поизкриви от счупването.

От Сангельово отидохме в Райковци и Ходжов Чифлик. В Ходжов Чифлик, когато бях часовой, току се явиха ненадейно без предопреждение двама човеци. Аз се приготвих за стрелба, свалих предпазителя и взех да тегля, ако не се бяха обадили идващите, от които единият се оказа братовчед ми Константин Николов Ников, а другият куриер. Носеше се слух, че няколко разбойника ни дебнели - турци, разбира се - та от начало помислих да не са от тях и щях да гръмя,  щях да убия братовчеда. Той бе напуснал училището и дойде въстаник, защото  подушил нещо като въстание. Прибрахме го в нашта чета, а после се прехвърли в четата на Сандански. Посетихме Вранков чифлик, Рупел, Пулиево, Радово, Герман и Черешница. В Черешница стана един малък инцидент. Настанени бяхме в една горичка, близо до селото. Бях се съблякъл да се почистя. По едно време дохожда пратеник от ръководителя и ни съобщава да се изтеглим нагоре, на по-защитно място, защото войсково отделение дошло в селото. Първото предположение беше, както винаги, най-лошото, че сме предадени. И моя милост прибра си в ръцете дрехите  и ха нагоре по риза и гащи. Оказа се, че аскер е дошъл случайно, а не за нас.

В това време, докато траеше нашата обиколка из района ни, Гоце бе успял да хвърли във въздуха железопътния мост на река Ангиста [44], дядо Илия бе се върнал в Кърчово, а четата на Делчев бе останала в Серско. В Дивия Център се събра пак нашата чета. Гоце след Ангиста безаминал за Солун, да се срещне с Даме Груев, току-що върнал се от заточение, с Гарванов и другарите му от Централния комитет, за да уговорят окончателно характера на предстоящето въстание. Тук именно се е зело и последното решение - в Битолския окръг да въстанат всички въоръжени сили, а тук те бяха много, най-добре бе въоражен и подготвен Битолският революционен окръг. В другите окръзи да се засилят четите с най-годните за оръжие членове и да извършват атентати, та въстанието, ако не е навсякъде масово, да бъде поне повсеместно, за да не се съсредоточат всички войски в един окръг. За уморяването пък на войската, за известен смут, въстаническите действия в по-широк мащаб не биваше да почват непремнно едновременно. За това и въстанието в Битолско избухна на Илинден, в Одринско на Преображение, в Скопския и Солунския окръзи през юли и август, а в Серския - през септември. Защо толкова късно тук, ще се види по-доле. След връщането на Дядо Илия с другарите от Ангиста и нашето от обиколката в района  бяхме се установили на почивка в землището на с. Крушово, в северните склонове на Шаралията. След връщането на Гоце от Солун щяхме да направим окръжен конгрес, за да решим кога да почнем въстаническите акции в Серския окръг и в какво ще се състоят тези акции.

На 21 април стар стил, значи два дена преди Георгеовден,  духаше силен вятър. У нас има поверие, че когато духа силен вятър, изобщо буря, значи има кръвнина. В случая за нещастие суеверието се оправда. Аслъ така са се закрепили суеверията - от обобщаване на единични случаи...

Към обяд, когато от Крушово ни донесоха храна, същевременно ни се съобщи от ръководното тяло, че пътник, идещ от Сяр през планината, слушал в Баница гърмежи и в селото имало пожар, видял пламъци. Свиха ни се сърцата. Ние не бяхме далеч от пътя, който води от Крушово за Сяр, конски път, разбира се. Казахме да хванем и разпитаме първия пътник, когото видим. Така и направихме - такъв един пътник потвърди съобщението от Крушово, гърмежите продължавали. След кратко съвещание решихме да отидем на помощ, за всеки случай, макар и далече - около 25 км по нашите пътища, а с нашия товар, струващи осемчасов път. Не можехме веднага да потеглим, защото подир нас можеше да тръгне аскерът от Крушово. Потеглихме надвечер, преди да се мръкне. През Цървилово се озовахме рано на другия ден - пред зори на една височина недалеч от Баница. Никакво сражение вече нямаше. Като се просъмна, видяхме пушаци над селото, а с бинокъла се различаваха опожарените му махали. Очевидно бе, че четата е или избита, или пък част е избита, част се е спасила, защото сражението беше прекратено. През нощта се върнахме назад в Кърчовско. Грозни предчувствия тровеха душите ни. Най-вероятно бе, че е открита четата на Георги Радев, Серската чета. Ами ако там е бил и Гоце? Ами ако Гоце е убит?...

На 23 април (6 май) в един малък лес под Св. Атанас, в канарите, ни намери учителят-ръководител в с. Крушово, Каранфилов, и ни съобщи печалната вест, че в сражението при Баница е паднал и Гоце Делчев. Всички останахме като вкаменени от тъга и от неизвестността, която се откриваше след загиването на един голям авторитет на Организацията в Македония, на най-големия авторитет в нашия окръг. От Крушово годеницата ми бе пратила едно шише коняк, за да се почерпим с другарите по случай именния ми ден. Уви, пихме за вечна памет на Гоце Делчев, Димитър Гущанов и другите покойници, паднали с тях!...

След няколко дена при нас дойде и Георги Радев с другарите си. Той ни разказа в подробности за обсадата на Баница от аскер, за опита на четата да илезе от селото и за убиването на Гоце и Гущанов при този излаз, как той и другарите са се спасили и пр. В Баница случайно се намирал и Димитър Хаджидимов, от Горно Броди, той дошъл от София да се види с Делчева. Той бе македонствующ социалист. След Баница, изплашен, Димов се връща в България, като в селата, през които е минавал, сеел страх и отчаяние. "Никакво въстание, казвал, ще ви разпнат турците!"

Загубата на Делчев бе голяма за цяла Македония, ала най-голяма бе за нашия окръг. Серският окръг нямаше друга обединяваща личност, друг признат авторитет от този на Делчева. Яне Сандански имаше амбицията да се наложи като първи човек на Серския революционен окръг, обаче с нетактичността си бе оскърбил старите войводи и техните другари. Той се ползваше с известно обаяние сред един тесен кръг млади хора, които съставяха четата му. Проектираният конгрес на Серския окръг след връщането на Гоце от Солун трябваше да се отложи поради неговото убийство. Убиването на Д. Гущанов отваряше една празнота - Драмската чета нямаше войвода. Пею Яворов бе изказал желание да замести Гущанов, но Сандански се възпротивил, за да остави пушката на другаря, който трябваше да се отдели от неговата чета и да отиде с Яворов. При малката му култура у Сандански нямаше тази широта на погледа, която прави обществения деятел да обхваща интереса на общото. Сандански се грижеше само за Мелнишкия район и считаше щета, ако мине една пушка от този район в друг, като че ли тази пушка не ще стреля срещу същия враг. Яворов, ядосан от тази дребнавост на Сандански, след една кавга се върна в България. Същото сторил и Никола Наумов, който наскоро се бе присъединил към четата на Сандански. Научихме скоро след това, че Сандански е заминал за оръжие в България. След едно съвещание с другарите от нашата чета и аз с Н. Николиев от Серската чета бяхме изпратени да доставим оръжие за Демирхисарско и Серско. Дядо Илия и Георги Башлията ни придружаваха до Разлога. Минахме над село Пирин, над старо Лопово и навлязохме при една страшна буря в гъста борова гора. Вятър, дъжд и гърмотевица, всички сили от преизподнята сякаш бяха изскочили на повърхността на земята. Ние се сгушихме под една ела, за да се запазим поне малко от дъжда, но с риск да бъдем ударени от гръм. Бучението на гората, силният гръм, отекващ многократно от върховете на Пирин, правеше природата страшна и ние чувствахме своето нищожество в нея.

На другия ден продължихме пътя през Демир Капия, Попово езеро, Василашкото езеро, навлязохме в долината Бъндерица и се отправихме за Банско. Когато вече наближихме на около час и половина Банско, пратихме писмо до ръководителя по първия срещнат човек, за да ни прати куриер и храна. На другия ден бяхме заведени при Разложката чета. Тя бе сега уголемена. В нея намерих и Лазар Томов, студент, Сандо Китанов, Кочо Молеров, Симеон Молеров и старите познати Иван Вапцара, Миле Бизев и др. Понеже бяхме изгладнели, дадоха ни хляб и сланина, които изядохме с голям апетит и голяма сладост. Студената и сладка пиринска вода пък още повече отваряше апетита ни. Тук починахме два дни, защото бяхме много изморени. На втората нощ пак тръгнахме да прекосим Разложкото поле. Местната чета се раздели на две отделения: едното остана в землището на Банско, а другото, под войводството на Симеон Молеров, тръгна към Годлево. Дядо Илия и Башлията се върнаха назад, а аз с Н. Николиев продължихме с отделението на Симеон Молеров. Както винаги и този път се измокрихме в Разложката котловина. Тя и така е водна, а като вали дъжд, още повече.

Измокрихме се здравата - валеше. Към разсъмване стигнахме в Годлево и тъкмо почнахме да се събуваме, за да се подсушим, съобщиха ни, че иде аскер. Излязохме от селото, за да хванем гората. Лазар Томов и Симеон Молеров се скараха по въпроса през кои места да минем, за да не ни видят турците и помаците. Молеров  воеводата, но Лазар Томов бе пък от Годлево, та повече знаеше местата тук. В гората накладохме огън и се изсушихме. Вечерта с един куриер потеглихме за Парангалица и минахме през нощта границата. Преди да стигнем в Рилския манастир куриерът сбърка, та трябваше да слизаме в дълбоки долове и да изкачваме големи височини, та душата щеше да ни излезе от зор. Но поне бяхме в свободната братска земя. В манастира починахме, тогаз за първи път го видях, и се отправихме за София.

Никола Николиев бе родом от Алистратин, Зъхненско. Познавахме се още като ученици в Сяр. Той бе в трети прогимназиален клас, когато аз бях във втори клас. Но бе доста по-възрастен и буен. При едно скарване с един ученик ръгна го с кама и за това бе изключен от пансиона. Когато след две години постъпих в солунската гимназия, намерих случайно Николиева като служащ в кафене при един хотел - забравих кой хотел. В Солун понякога се виждахме и след като свърших гимназията, не чух нищо за него. Сега беше се присъединил към Серската чета и съдбата ни събра пак да бъдем другари. Той бе пъргав, здрав и храбър момък. По-сетне, след въстанието, загина като войвода в бой с турците. Вечна му памет!

В София стигнахме през май, във втората половина на май, към Константинов ден. Сандански дал такъв зор на задграничните представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев за оръжие, че те горките, за да се оттърват по-скоро от него, дали му всичкото оръжие, с което разполагали и което могли да намерят и купят. Така щото, когато аз и Николиев се явихме при задграничните представители, казаха ни, че засега нищо не могат да ни дадат и следователно ще трябва да чакаме. Пари имаха, но нямаше откъде пушки да купят. Някой им казал, че в селата на южните склонове на Стара планина, в Новоселска околия, имало руски бердани у някои хора от Освободителната война. Препоръчаха ни до учителя в Новоселци Трайче от Прилеп, та с негова помощ да дирим пушки и да ги купим. Обходихме няколко села, но не намерихме никакви пушки - само една рязана бердана купихме!...

Братя Иванови бяха закупили от държавата няколко хиляди игленки пушки, обаче те се нуждаели от поправка, та трябваше да чакаме да вземем от тях. За да не скучая, Матов ми даде да препиша с шифър и с хектографическо мастило инструкциите за разните видове въстанически акции - атентати по караули, кули на бейове, мостове, телеграфи, правителствени здания и пр. Инструкциите бяха няколко коли и след като ги преписах, ги литографирахме, за да се разпратят за всички революционни околии.

В други ден отивах с Н. Пушкаров и Д. Миразчиев към Княжовската река - между Княжево и Владая - да правим опити с бомби, адски машини, да стреляме и пр. Тогаз Пушкаров приспосабяваше към будилниците един препарат с киселина, която да изтече след счупването на стъкълцето от будилника и да възпламени бертолетовата сол. При един такъв опит Миразчиев си повреди окото. Правихме и опити с фугаси. Имаше и едни големи четвъртити бомби, който се възламеняваха с електрически ток и динамитни капси. Така с подобни занятия и при очакване да бъда снабден с оръжие,  казано ми бе  без оръжие да не се връщам, ме завари Илинден в София.

На 3 август - 21 юли - 1903 година около два часа след обяд, когато обикновено очакваха бюлетините от Българската телеграфна агенция в кафене "Македония", се бяха струпали много посетители. Минаващите край кафенето също се отбиваха да видят каква е тази необичайна навалица. Понеже не бе възможно всеки да прочете окачените на стълба бюлетини, задните пожелаха някой да чете с глас. В телеграмите се съобщаваше, че е повредена железопътната линия Солун - Битоля, че бил нападнат кантонът при Екши Су и че телеграфната линия била скъсана на много места. Явно бе, че въстанието е почнало. Дотогаз четите държаха отбранително положение, сега те взимаха инициативата и нападаха. През следните дни новините бяха повече и по-важни. Съобщаваше се за превземането на Крушово от въстаниците, за големи сражения в разни места. Задграничното представителство почна да издава свой бюлетин, в който се даваха по-големи подробности и по-точни сведения за подвизите на въстаниците. Бюлетинът се разграбваше като топъл хляб в гладно време.
Въстанието в Македония!  За него всички приказваха и една вълна на национална гордост заля цяла България. Повтаряше се Средногорският подвиг и Априлската саможертва само че в по-голям, несравнено по-голям размер.

При спомена за това още преживявам специфичното вълнение, що обзе тогаз душата ми, но то не може да се предаде с думи. То бе едно особено чувство на гордост, на умиление пред себеотрицание на борещите се, които доброволно се бяха обрекли на смърт в името на свободата, но и на една сянка от срам, че аз не съм в този върховен момент вътре, а още скитам по софийските улици, за да чакам оръжие, когато другите се борят!...
По-късно, след години, Христо Матов ми казвше, че той съобщил на министър-председателя и министър на външните работи генерал Рачо Петров [45] за избухването на въстанието същата вечер, когато то трябвало да почне или двадесетина часа преди да се получат първите телеграми за повсеместните четнически нападения в Битолския революционен окръг. Безсрамно, прочее, лъжат онези, които твърдят, че Илинденското въстание станало по внушението или със съгласието на българското правителство.

След дълго, търпеливо чакане, придружено с ядосване, Задграничното представителство най-после в началото на август, стар стил, ни снабди с около 40 игленки пушки, 10 манлихери - от откраднатите от склада на запасните подпоручици в Княжево, патрони за едните и за другите, около стотина бомби с различна форма и големина, два чувала бертолетова сол за бомбите, няколко килограма динамит, електрическа жица за фугаси и пет адски машини, "часовници", усъвършенствани от Тюфекчиев във Виена, но за туй пък продавани доста скъпо. Всичко това бе преместено тайно близо до границата - при Рибните езера в Рила планина. От там през гребена на Рила добици не можеха да вървят, за това преносът трябваше да стане на гръб и ръце от най-близките поданици на Вътрешната македонска революционна организация - разложани. При първо поискване комитетът в Банско се отзова на молбата ни, та ни изпрати около двеста преносвачи от двете села Драглища и Недобърско. И през една нощ минахме Демир Капия. Лошият път, собствено нямаше никакъв път, а така нарекохме проходимите алпийски камънаци и след тях горист процеп, страшно ни измори всички. Единият от часовниците бе поставен в сандъче и скачен с електрически звънец, за да правим опити, обучение и да проверяваме галваническите батерии дали работят. Носачът му бе предопреден да ходи предпазливо, за да не се счупи сандъчето и да стане някое нещастие. Той си помисли,че нещо страшно има вътре и като избухне, кой знае каква голяма пакост ще направи и се пазеше човекът. Ала тъкмо при преваляването на каменистия проход, сандъчето бе ударено в една канара, ала вместо гръм и разкъсване на носача, задрънча електрическо звънче. Това внесе весала нотка сред натоварените, изнемогващи и съсредоточени в мислите си мъже. Всички понасяха мъката си без роптание, а със самочувството, че изпълняват един висш дълг и служат на едно велико дело, за което си струва да се мре. Такъв е бил навярно ентусиазъмът у първите християни, нидерландските гьози-въстаници и английските индепенденти във времето на Кромвеля [46].

Стигнахме в планината на Горно Драглище. Разпуснахме носачите. Бяхме на организационна територия. Тук отворихме кутията с екстра папироси, която брат ми бе дал на изпращане за добър път. Това бе малко празненство за нас - благополучно пренесохме товара през границата. Вечерта ни изпратиха коне, на които натоварихме мунициите. Тук дойде да ни посрещне и едно отделение от местната чета, водено от Кочо Молеров, за охрана на Кервана по Разложката котловина. Цяла нощ ходихме и осъмнахме в гората над Банско, гдето ни чакаше друга част от местната чета, която се беше разположила на една хубава поляна с извор студена вода до нея. Удобно беше да направим по-длъжка почивка тук, ала бързахме да стигнем по-рано местоназначението ни. На мръкване докараха други коне - от Добринище сега. Керванът пак тръгна по планинска тясна пътека низ източните пазви на Пирин между реката Места и билото на планината. Негде вървяхме и денем, защото нощно време бе невъзможно. След като бяхме прекосили пътеката, която слиза откъм Демир Капия и Папазгьол, и разтоварихме оръжието в гората отсрещу на пътеката, изпитахме една опасност. Щом властта чуеше за появата на комити по Пирин, един от важните пунктове, на които турците поставяха засади, бе Демир Капия (и в Рила, и в Пирин има Демир Капия), през тази пътека, прочее, нерядко минаваше аскер. Случи се едно отделение от около 150 души да мине тъкмо през деня, когато ние се намирахме отсреща в гората. Не можеше и дума да става, че ще запазим товарите, ако бъдем открити. Само четиирма придружавахме кервана: Петър Васков от Велес, Ангел Бояджиев от Враца, Асен Хадживасилев и моя милост. Никола Николаев си замина по-рано. Аз и Петър Васков не бяхме бойни сили, особено пък аз. Двамата други обаче биваше си ги. Ангел Бояджиев бе старши подофицер, напусна службата тайно от началството си и се тури в разпореждане на Организацията. Висок, строен, мъжествен, но твърде скромен, той идеше да покаже, че вратчани след четвъртвековен свободен живот са се отърсили от робската си психология, проявена при подвига на поета-революционер Христо Ботев, като го оставили сам с четата си да се сражава и не му се бяха притекли на помощ. Ангел Бояджиев бе и тялом, и духом юнак. Ала какво можеха да направят двама или четирима срущу една рота? Решението бевзето бързо, ако ни открият, ще запалим бомбите - и пушките с патроните посредством тях, с риск и ние да загинем, но да не оставим да ни пленят джепането. Занечени зад дърветата, ние наблюдавахме войсковото отделение с бинокъл, макар че се виждаха и с просто око. Ето войниците със свалени куртки и разгърдени тъкмо срещу нас. Още като видяхме, че вървят един по един все по пътеката, бяхме се вече поуспокоили - явно бе, че случайно минават, значи керванът не е бил издаден или по-рано забелязан. Стигаше сега да не ни зърнат. Когато предните прехвърлиха рида, ние се отпуснахме. "Ако знаехме, че ще минат, да им устроим на две три места фугаси, и когато дойдат точно на тези места, да ги накараме да хвърчат по въздуха с едно натисване на електрическото бутонче, ех че джумбуш ще имаше да си гледаме, па и маузери щяхме да събереме!" - обади се един от другарите. Ако знаехме? Ами ако те бяха подушили нас?...

На другия ден към обяд починахме в планината, където се преваля от Неврокопско - землището на с. Обидим - за Мелнишко. Там ни намери председателят на Разложкия районен комитет Димитър Лазаров - Мингьо, който се връщаше в Банско от сбирката, що бяха имали ръководните сили от Серския революционен окръг. След убийството на Гоце и атентатите в Солун [47] изпоарестувани бяха градски и селски ръководители с много други организационни членове. Връзката с Централния комитет, чиито членове също бяха арестувани, бе скъсана. Настъпил бе един момент на известно разколебаване у народа. Четите трябваше да поемат всичко в свои ръце и да продължат подготовката на въстанието. След отсъствието ми около два месеца от нашите места, не знаех що е направено. Тази среща с Димитър Лазаров ни зарадва много.

След като Сандански се бе върнал в Мелнишко с полученото от Задграничното представителство оръжие, свикал бе на събор, един вид окръжен конгрес, представители от бойните сили на окръга. От нашия район е бил на сбирката дядо Илия. Сандански погрешно казва, че и аз съм участвал в тази сбирка. Това не е истина, защото бях за оръжие и когато се връщах, делегатите се разотиваха [48]. При това разотиване срещнах Димитър Лазаров и другаря му Борис Галев. Мингьо ми разправи подробно за взетите решения. Изработен е бил следният план на действие: четите от Разложко, Неврокопско, Мелнишко, Серско, засилени с най-юначните организационни членове според разполагаемото оръжие, ще се съсредоточат в нашия Демирхисарски район. Една част от тези въоръжени сили ще нападне Демир Хисар, повече за демонстрация, а другата част ще разруши с динамит големия железопътен мост на р. Струма при изхода на Рупелското дефиле. Другите акции ще следват при оттеглянето ни на север в Неврокопско, Мелнишко и Разложко. Нам  се падаше най-тежката задача - да проучим в подробности охраната на моста, в кое място какви бойни сили ще трябва да се поставят, къде трявба да се тури динамит за по-резултатното разрушаване на моста и пр. Освен това трябваше да складираме храна за въстаниците. Значи, необходимо бе да бързаме.

Когато разговаряхме с Димитър Лазаров, гората доле под нас пращеше от голям пожар. Власите често подпалваха нарочно горите, за да си отворят пасбища за овцете. И вятър излезе, който засилваше пожара и огънят бързо пълзеше към нас. Имаше опастност да ни застигне и да запали бомбите и патроните. Макар мулетата и да не бяха починали достатъчно, натоварихме ги и потеглихме. Пътуването ни ставаше сега в по-известни места и при услугите на познати мен хора. Следната вечер керванът слезе на открит път между селата Бельово и Голешово. По-раншния ден, обаче, бяха взети мерки, щото организационни членове да следят от няколко пункта да не би да се движи аскер по този път, та да ни предупреждават, в случай, че забележат такъв, за да изместим кервана. След двуседмично близо пътуване, на 29 август, стар стил, стигнахме в Али Ботуш, разтоварихме мунициите и ги складирахме временно в едно скривалище. Четата на Дядо Илия намерихме в боровата гора над местноста Скакавица в Али Ботуш. Четата бе уголемена с избягали организационни членове поради турски преследвания. Към четата ми се бе присъединил и запасният поручик Любомир Стоенчев [49] със своята чета. Той бе от върховистите, но те бяха приети сега от Вътрешната организация като помощни бойни сили, без право да се месят в административно-организационните ни работи. Запознах се с него и с другарите му. Между тях бе и Накето от Крушово, влах, който по-рано бе харамия, после стана върховист и неведнъж бяха следили дали няма да се яви в Крушово или изобщо в Демирхисарско.

Дядо Илия ме викна настрана и ми разправи какво е станало в мое отсъствие. Ръководителите от Крушово, поради преследване, избягали в четата, но после се заделили и отишли на своя глава в България, нещо, което обезкуражавало другите членове. Имаше нещо вярно в това, но не всичко, защото от Иван Гологанов и Христо Попиванов въстаници не ставаха и трябваше да ги експедитират зад граница по реда. Разправи ми Дядо Илия и за решението на сбирката в Мелнишко - същото, което бях вече научил от случайната ми среща с Димитър Лазаров. За 14 септември стар стил бе опредено да почнем въстаническите акции.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

44.  Атентата на река Ангиста е извършен на 18 срещу 19 март 1903 г. Разрушени са жп мост, тунел и са прекъснати телеграфните жици по линията Цариград - Солун. Тази акция е първия опит да се внесе нов елемент в тактиката на ВМОРО и да се засегнат инвестициите на западните държави, а чрез тях  да предизвика интереса им към резрешаване на македонския въпрос .

45.  Ген. Рачо Петров /1861-1942/ - военен и политически деец, генерал от пехотата. Роден в гр. Шумен. Завършва Военно училище в София и Военна академия в Русия. Участва в Сръбско-българската война като началник -щаб на армията. военен министър 1887, 1894 - 1896 г., министър на вътрешните работи /ноември 1900 г. - януари 1901 г./, министър-председател и министър на вътрешните работи /януари-февруари 1901 г./. От май 1903 г. до октомври 1906 г. е министър-председател и министър на външните работи. През Междусъюзническата война командващ  Трета армия,  а през Първата световна война военен губернатор на Македония.

46.  Оливер Кромуел - един от водачите на Английската буржоазна революция.

47.  Става дума за Солунските атентати извършени последователно на 15 и 16 април 1903 г. от група анархистично настроени младежи известни като “гемиджии”. Взривени са френския кораб  “Гладалкивир“, клонът на Отоманската банка в града, газовата инсталация и други обекти. В завързалите се сражения предизвиквани от самите атентатори, повечето от тях са избити. Заловените са съдени и осъдени на дългогодишно заточение, като оцелява само Павел Шатев.

48.  Конгресът на Серски революционен окръг е проведен в местността “Белемето“ в Пирин планина. Присъстват представители от всички околии. Избран е щаб за предстоящето въстание - Димитър Стефанов, Ал . Радославов и Симеон Витанов. Взето е решение да не се вдига  масово населението, а да се засилят четническите действия. За дата на общите действия е определена - 14 септември, Кръстовден. В историографията се е наложило мнениети, че  Г. Баждаров е участвал на този конгрес. Причина за това е твърдението в спомените на Я. Сандански, които са основен извор за това събитие. Вж .  Материали за историята на македонското освободителна движение . Кн. 7 ( Спомени на Яне Сандански ), С. , 1927 , с. 40 .

49. Любомир Стоенчев - военен деец, полковник. Роден в гр. Търново. Участва в Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г. След края на Първата световна война е в тесни контакти с ВМРО. Близък другар на Александър Протогеров.