ГЕОРГИ БАЖДАРОВ
М О И Т Е  С П О М Е Н И

II

От Ньойския договор за мир до убийството на Тодор Александров /ноември 1919 г. - септември 1924 г./

_1_

До договора за мир и Централният комитет на ВМРО се занимаваше повече с организиране на печатната пропаганда в полза на каузата. Деятелността вътре се ограничаваше в разузнаване на положението след окупацията на Македония от гърци и сърби и с добиване сведения на насилия. За тая цел отиваха куриери и се връщаха. Тези сведения с пишуща машина преписани се даваха и в Министерството на външните работи и Военното министерство за сведение. Трогателни разкази се получаваха за прекарване тайно , с риск, на наши военнопленници през границата от нашето население в Македония. Това бе първият окуражителен признак, че хората ни отвътре не са отчаяни, и в нещастието не само държат яко за българщината си, но проявяват националното си чувство и в рисковани дела.

В началото на октомври 1919 година бе образуван кабинетът на Ал. Стамболийски. В него участвуваха и трима обединисти: М. Маджаров, Ат. Буров и д-р Ст. Данев. На 2 ноември бяха арестувани Ал. Протогеров и Т. Александров. За да се заблудят, да се дигне всяко подозрение срещу намеренията на правителството спрямо двамата членове на Централния комитет, само три дена преди арестите Ал. Димитров, министър на вътрешните работи, бе пожелал да се посъветва с Т. Александров как би могло да се въведе повече ред в Струмишкия окръг. И двамата бяха арестувани от жилището им. Предлогът беше, че това ставало по искането на съюзниците-победители, по силата на Ньойския договор за мир. Ала в този списък за “провинени” през войната имаше около 500 имена. Защо бе посегнато само на Александров, Протогеров и двама-трима офицери? За арестуването на двамата членове на Централния комитет, Чаулева не закачаха, макар и той да бе в черния международен списък, е допринесъл сигурно много Гьорче Петров. Гьорче Петров се бе доближил много до министъра на вътрешните работи Ал. Димитров, бивш санданист. Гьорче мразеше Алексадрова и Протогерова, макар при среща с тях да ги поздравеше най-учтиво и да се подмилкваше като мачка. Гьорче Петров бе назначен председател на комисията, която трябваше да ликвидира със сметките на общините в Македония, Тракия, Добруджа и Поморавия през войните. Гьорче зае мястото на Георги Палашев, който бе уволнен след оставката на кабинета Ал. Малинов. Гьорче Петров мислеше, че след арестуването на Т. Александров и Ал. Протогеров той с Хр. Татарчев и бившите санданисти ще поемат ръководството на македонските работи. Скоро обаче тези сметки се разбъркаха: Т. Александров избяга от ареста, а не след много него избяга и Ал. Протогеров от арестантското отделение на Александровската болница. Те се скриха.

През 1920 г. бе взето решение Тодор Александров да замине вътре, за да организира населението в скопския и струмишкия окръзи, Ал. Протогеров да отиде в странство - при първа възможност, за да възобнови връзките със стари приятели на движението в Австрия, Германия, Унгария и другаде. Организацията бе останала и без средства, та трябваше да се събират  такива даже и от чужденци без  ангажименти някакви, разбира се. Тогаз Централният комитет бе решил да назначи Кирил Пърличева, Коста Николова, запасен полковник, и мене за временни задгранични представители до свикването на конгреса. Аз поисках 24 часа срок да си помисля. Съзнавах всичката трудност на положението: преследване от българското правителство, организация вътре тепърва трябва да се възсъздава, врагове и в лицето на бивши санданисти, на Хр. Татарчев и Гьорче Петров, Димо Хаджидимов с комунистите и пр. Освен това много разочарования бях преживял, поради неуспехите на Делото и поради чести разцепления и вътрешни междуособици. Малък ми бе и  личният авторитет за подобна длъжност - задграничен представител на ВМРО. Но понеже Т. Александров настоя да бъда в Представителството в интереса на работата, приех. И понеже касата беше празна, трябваше да се издържаме от друга работа, а свободното време да даваме безвъзмезно на Делото. Аз и К. Пърличев бяхме учители, а Коста Николов редактор на в. “Народна отбрана” - орган на запасното офицерство. За нашата длъжност във ВМРО знаеха само доверени лица, с които имахме работа като такива.

Между това в легалната емигрантска организация станаха нежелателни работи. През лятото на 1920 г. Антон Димитров, д-р Филип Атанасов и д-р Деспотов се наговорили тайно от другите членове на Изпълнителния комитет да прокарат решение в комитета, щото за политически работи от международно естество, значи за дипломатическа дейност на комитета, да бъдат упълномощени трима, та само те да знаят за подобните акции, защото трябвало да бъдат много тайни. Възползвани от отсъствието на Ив. Каранджулов, Н. Милев, Н. Стоянов, Бадев и пр. от София, в едно заседание на петима членове от комитета под председателството на д-р Божирад Татарчев подобно решение било прокарано с три гласа - гласовете на Антон Димитров, Филип Атанасов и Деспотов против два - на д-р Татарчев и професор Благоев. Това решение бе незаконно и формално и по същество. Формално бе незаконно зето, защото в един 12 членен комитет могат да се вземат решения само в присъствието на 7 души най-малко, иначе няма кворум. По същество бе незаконно, защото конгресът е дал еднакви права на всички членове на Изпълнителния комитет, така щото не могат неколцина да решат да се отнемат права на един и да се придадат по големи права на други. Най-сетне, ако всички други 9 души се бяха съгласили да делегират своите права и власт на другите трима, би било понятно и би могло да се приеме. Един обаче ако каже, че желае всичко да знае, защото такъв е мандатът му от конгреса, не може без него някаква си тройка да играе ролята на таен комитет в комитета. А в случая тримата, които се избират сами в таен комитет, взимат това решение в събрание от петима, вместо дванадесет или най-малко седем и против мнението на двамата, тия, които са били на противното становище. Каранджулов по това време бе в странство. Тримата господа започват сега тайно от другите да вършат “дипломатически акции”. Най-голямата им акция бе да пратят Никола Ризов - неговите дипломатически способности били намерени за най-ценни - в странство, като му дават и пълномощно от комитета с пълна власт - pleine ponvoir. Тъкмо тогаз Габриеле Д’Анунцио бе окупирал Фиуме, който бе оспорван от Югославия. Никола Ризов и един мошеник, някой си Бурев, се явяват при Д’Анунцио като пълномощници на Македонската организация и му искат пари и оръжие, за да дигнат въстание в Македония. Уговорено било оръжието да се натовари на италиански параход и стовари на албанския бряг. По-късно ще се определяло точно мястото и времето за тази акция. Никола Ризов получил 80 000 италиански лири, дал от тях 20 000 на Бурев, а с другите 60 000 отишъл в Рим и отседнал като важна персона в Grand Hotel. След като опапал парите, върнал се в България. Възможно при преговорите между италианците и сърбите италианците да са упражнили натиск на последните и с това, че могат да хвърлят във въстание македонците, с чиито комитет Д’Анунцио има ангажимент. Това беше не само предателство, продаване на македонското дело за паница леща, но и страшно излагаше освободителното ни движение.

Първо, защото Никола Ризов и тези, що бяха го пратили, не можеха да дигнат никакво въстание и следователно бяха лъжци. Второ, защото тези, които са дали парите на Николаки Ризов, си съставяха много лошо мнение за нашата организация. А чужденците не знаят тази подробност - що е ВМРО и що е емигрантската организация - или малцина също правят  тази разлика. Чужденците знаят Македонски комитет, и понеже Николаки Ризов представил пълномощно от Македонския изпълнителен комитет  отгде да знаe и работа ли му е да се справи, че има Централен комитет на Вътрешната Македонска Революционна Организация и че този Централен комитет може да дига въстание. Престъплението беше консумирано.В 1921 г. Т. Александров повика Н. Ризов на изследване. Н. Ризов признал всичко. Тодор му простил за хатъра на брат му [15] и защото, ако бе зарит в изкопания гроб, щеше да пострада Иван Михайлов, който го заведе при Александров, та роднините щяха да го искат от  Ив. Михайлов.

Когато наближи времето за конгреса, нашите приятели Милев, Кулишев, Йордан Бадев, Н. Томалевски и др. решихме да изхвърлим от комитета провинените в тази афера, като не бъдат преизбрани, а изборът на новия комитет да стане с тайно гласоподаване, като приготвим и прокараме листа с почтени лица.

Вторият велик събор се откри на 17.10.1920 г. и трая 4 дни до 20-ти октомври вечерта. Владимир Каназирев, макар и член в комитета, още през годината, в обикновените събори, правеше нелоялна опозиция на своите колеги в комитета, а не си даваше оставката. Неговата опозиция се мотивираше от низки побуждения: искаше комитетът да го прати с мисия в Америка, гдето имал жена, като му плати около 100-200 хиляди пътни и дневни разноски! И понеже не получи удовлетворение, стана противник. Архитект Юруков, пък и д-р Хр. Татарчев, се явиха като опозиция и осъждаха дейността на председателя Ив. Каранджулов в странство,  заминал там по решение на комитета. Опозицията бе малцинство и бе гласувана резолюция, благоприятна за Изпълнителния комитет. В устава на емигрантската организация не е казано как се избира Изпълнителния комитет с тайно или явно гласоподаване. Това трябва да решава всеки път конгресът. И този път имаше предложение от опозицията да се избере комисия от болшинството и малцинството, която да изработи смесена листа и да се приеме тя единодушно. Мое бе предложението и то бе подкрепено и от други, изборът на новият комитет да стане с тайно гласоподаване и то се прие с голямо мнозинство. Тогаз арх. Юруков, д-р Хр. Татарчев, Н. Киров, Сл. Ковачев, д-р Хр. Далкалъчев, д-р Филип Атанасов и др., всичко 30 души, напуснаха демонстративно конгреса, отидоха да заседават отделно в един от салоните на бирария “Батенберг” и там си избрали петчленно бюро, наречено “Временна комисия”. Така бе извършено ново разцепление. Конгресът продължи заседанието си в салона на Безплатните трапезарии и избра с тайно гласоподаване следния Изпълнителен комитет: Д-р Ив. Каранджулов, Никола Стоянов, Хр. Станишев, Наум Томалевски, д-р Божирад Татарчев,Н Дишков, П. Глушков, Яков Янков, Славейко Матов и Христо Попов. Най-многото получени гласове бяха 148, а най-малкото - 99, абсолютно болшинство, на което разколниците не се подчиниха и образуваха нова емигрантска организация. Във временната комисия участвуваха: д-р Хр. Далкалъчев, арх. Юруков, д-р Ф. Атанасов, Антон Димитров и д-р Хр. Татарчев. Д-р Ф. Атанасов, който бе касиер на бившия Изпълнителен комитет, не пожела да предаде сметките и задържа парите - около 200 000 лв.

Как мотивираха разцеплението си? В нашия комитет имало лица, които са били за присъединение по-рано, та нямало сега да вярвят в автономизма им. А за присъединение на Македония към България бяха и Н. Юруков, който бе подписал в 1913 г. една петиция до българското правителство заедно с други костурци за присъединение към България и д-р Хр. Татарчев, който в една своя реч в Крушово, по случай 15-годишнината на Илинденското въстание  2 август 1918 г., се бе изразил, че автономията била като етап за присъединение. За присъединение бяха и Антон Димитров, и Славчо Ковачев, и Иван Снегаров, последните двама сега бяха редактори на в. “Автономна Македония”. Ние не сме искали сътрудничеството на другите македонски народности. Нищо вярно в това, разбира се. Ние сме правили постъпки да се организират македонските емигранти в Румъния, в Турция, в Албания, та и  власите, и турците, и албанците македонци да заработят с нас за автономията на Македония. Не се образуваха такива организации и затова не можа да се създаде смесено представително тяло в Женева и изобщо в странство. А “Временната комисия” повика при себе си един турчин от Сяр, един албанец от Дяково и залъгваше тонковците, че тя има представители и от другите народности. Всъщност зад този турчин и зад този албанец нямаше не организация никаква, но и едно малко дружество поне, а те представляваха само себе си. Албанецът не бе и македонец... Редактор на в. “Македония” бях аз сега от октомври 1920 г. до края на януари 1923 г., а Кирил Пърличев беше помощник-редактор. Аз получавах 1000 лв. месечно, а Пърличев 500 лв. Сътрудничиха редовно Йордан Бадев и Наум Томалевски. Понякога даваше статии и Н. Милев. Там се водеше, макар и непостоянно, полемика с органа на “Временната Комисия” - “Автономна Македония”. Имаше и друга емигрантска организация, водена от Димо Хаджидимов - “Емигрантска секция при Българската комунистическа партия” - така че три бяха емигрантските организации. В 1922 г. се създаде и четвърта - “Земеделческа емигрантска група”, начело с Панов [16] от Велешко.
Първото писмо на Изпълнителния комитет до Обществото на народите, с дата 22 декември 1920 г., бе написано от мене. То е напечатано във в. “Македония”.

На 2 октомври 1921 г. се откри вторият велик събор или по-правилно е да се нарече третият. Може да се каже, че той бе най-издържаният и най-сериозният по работа. Никола Милев държа реферат върху  “Международното положение на македонския въпрос”, Йордан Бадев - “Трите македонски организации”, а моя милост върху “Положението в Македония”. Избрана бе по искането на неколцина делегати и помирителна комисия, която да преговаря с “Временната комисия”. Тя, помирителната комисия, се състоеше от господата Владимир Кусев, Н. Попов, Хр. Коцев, Йордан Мирчев и Борис Антонов. Нищо не излезе, разбира се, защото отцепниците държаха изборът на Изпълнителния комитет да не става по болшинство, а с мунасин. От началото на 1921 г. почнахме да издаваме и френски бюлетин “La Macedoine” под мое ръководство.
Великият събор от октомври 1921 г. избра Изпълнителен комитет: д-р Ив. Каранджулов, Н. Милев, д-р Александър Станишев, Наум Томалевски, Йордан Бадев, Н. Гьондов, Н. Стоянов, Божирад Татарчев, Андрей Кожухаров, Харалампи Грашев и Андон Пиперевски. Конгресът /великият събор/ бе председателстван от д-р Вл. Руменов, който вече се бе определил против Временната комисия.

Д-р Вл. Руменов в 1921 г. се настани на местожителство в София. Той взема инициативата да се образуват в Македония тайни десетици [17], начело на които да стои по един “учител”, с цел да се култивира по-високо национално съзнание и да се запази националният бит. Събрали се бяхме да обсъждаме тази инициатива у д-р К. Д. Станишев. Там беше и Хр. Матов, който имаше от време на време проблясъци на здрав разум. Той се обяви против: “След като, каже, сме учили народа там на опасни работи, на революция, сега, вместо комитети, ще правите някакви проповеднически десетки”. “Няма, казва, да има успех”. Другите се изказаха да се образуват. Аз не виждах вредата от тази инициатива, ако не успее, както казваше Матов, няма що, ако ли успее, полза ще има, пакост не. Които от македонците са за революционно дело и малко им се вижда това проповедничестко, впрочем напълно законно сдружение, те ще стават членове на ВМРО. По-слабите духом  ще са организирани на тези начала. Конституира се централна десетка, в която влизаха: д-р Вл. Руменов - учител, а членове: Евтим Спространов, Н. Габровски, д-р Юруков, д-р К. Д. Станишев, Г. Баждаров - другите не помня. Д-р Руменов приготви един катахизис, зает от борбите на поляците за национално самосъхранение, и го напечатахме. Всеки от десетте трябваше да образува десетка, всеки от тази - друга и т.н.. Тази организация трябваше да се пренесе и в Македония под сърби и гърци. Във Битоля образува подобна десетка Георги Ангелов Генчев, но след една година сърбите узнаха и затвориха членовете. Затова бе жестоко бит братът на Йордан Бадев - Кирил. Значи и за едно законно сдружение, само защото е българско, има затвор и побоища, следователно и то е опасно и комитестването е опасно, но второто поне има защо. Не успя тази организация, в България скоро замря от липса на живот, а в Македония другаде, освен в Битоля, не се образува. За тази организация се съгласи и Централният комитет, по съображенията, които казах, а моето участие в нея бе един вид гаранция, че не ще влезе в колизия с ВМРО. Членовете и се наричаха братя. Аз образувах десетка с Панайот Манев, Петър Глушков, Ст. Симеонов, М. Гелев, Сп. Гайдарджиев и др. Но с централната десеторка, която “учителят” престана да свиква, умряха безшумно всички, както и безшумно се бяха родили.

Работите във ВМРО не вървяха добре.

През зимата на 1921 г., ако не се лъжа през февруари, Протогеров замина за странство през Бургас с параход за Цариград и Италия. На парахода след Цариград се намери в компания с д-р Филип Атанасов и Павел Христов, които отивали за Албания. Ние в София заради Протогеров и Александров, за да запазим тяхното ръководство в освободителното движение, бяхме на нож, дето се казва, с Временната комисия, а Протогеров още на парахода влязъл в някакви преговори за разбирателство, значи ги признава за фактор и в революционното движение, когато бяха само отцепници от емигрантската организация. В Тирана, Албания, Протогеров, Филип Атанасов и Павел Христов влезли впреговори с албанските министри за съюз. Тогаз министър на вътрешните работи бил Ахмед Зогу. “Договорът” е бил сключен на базата Албания да получи Новопазарския санджак и Косово, а Македония да стане автономна и независима държава, като Дебърският санджак бил обявен за спорен, нещо като нова спорна зона. Със този акт Протогеров, без да се съветва с другите членове на Централния комитет и със Задграничното представителство, правеше две крупни грешки: първо признаваше като равна страна на ВМРО Временната комисия с нейните представители в случая и то в един международен акт и второ, възприемаше се принципът за нов дележ на Македония, защото това значеше спорна територия. Ал. Протогеров после се извиняваше с това, че подписал документа ad referendum, т.е. до възприемането му от ЦК и ЗП като тела. Не видях този интересен документ, Протогеров все отбягваше да даде препис. Впрочем той падна сам по себе си, но остави една следа на недоразумение между първите хора на ВМРО.

Друга много по-голяма беда. През 1920 г. Организацията беше останала с малко средства и трябваше да прави големи икономии. За това някои от воеводите и четниците, които бяха на издръжка дотогаз, се лишиха от такава и им се каза да хванат частна работа, а на други се намали издръжката. Някои от тези пехливани - и от първите, и от вторите, заминавали на групи вътре в Македония под сръбско владичество и вземали насила пари от турци, българи и власи. За тези разбойнически подвизи не знаеха нищо нито членовете на Централния комитет, нито ние, задграничните представители. Пръв ни съобщи за това Ефрем Чучков [18]. Един ден на ул. “Пирот”, идейки от III мъжка гимназия за вкъщи, казах му да напише що знае в писмо до Тодор Александров и аз ще му го препратя. Ефрем изпълни това - пликът не бе залепен, прочетох писмото и го препратих на Тодор с мнение да се вземат незабавно строги мерки, за да се унищожи това зло, защото то ще погуби Вътрешната организация. И действително, какво бяха почнали да си мислят нашите съотечественици вътре, като виждаха, че ги грабят по насилствен начин, тези, които в миналото са ги канели на борба с лозунга “Свобода или Смърт”, а сега са се превърнали на обикновени разбойници. Те, хората вътре, очакваха от бившите революционери да продължат делото и да станат пак страшилище за сръбските грабители, кожодери и палачи, каквито бяха за турските по-рано, а то какво излезе - бившите революционери да се превърнат сами на палачи. Не беше от значение фактът, че повече от ограбените били турци или власи. ВМРО, която се старае да сплоти всички народности в Македония за обща борба против поробителите сърби, гърци, не може да търпи македонски революционери с разбойнишките си дела да тласнат небългарските македонци в обятията на властта и последната да ги употреби в борба с ВМРО. Ако не можем от инородците да направим революционери като българите в Македония, то поне да не ни бъдат врагове,  а съчуственици и приятели или най-малко неутрализирани.

Злото се оказа по-голямо, отколкото бе. Съучастници в тези разбойнически нашествия бяха и войводи, които се ползваха с голямо доверие, каквито бяха Дончо Ангелов, кратовски войвода, Стоян Мишев - щипски войвода, довереното лице на Тодор, Славе Иванов и др. Стоян Мишев и Славе Иванов не влизаха сами вътре, но пращаха други като Дончо Ангелов, Григор Циклев, Максимов и пр. и си деляха  печалбата. Александров разучаваше работата и мълчеше. Но в тази игра до разкриването на картите бе опасно, че ако Славе Иванов подуши, може да убие Тодор, защото често го придружаваше, когато Тодор бе на почивка в България. А и след като Дончо Ангелов с двама - трима свой съучастници бяха наказани със смърт, картите се разкриха, защото вече се знаеха всички разбойници, пък и те знаеха, че са известни. Славе Иванов, Стоян Мишев, Гр. Циклев с другарите си открито ревяха, че Тодор Александров е полудял, щом избива бивши свой другари, думата бе за Дончо Ангелов и се заканваха и нему, и на нас. Пътят в Македония на Ст. Мишев, Сл. Иванов и компания бе затворен. Те се хвърлиха тогаз в обятията на земеделците и на тъй наречените федералисти, които бяха морално и материално подпомагани от правителството на Стамболийски, главно от Ал. Димитров, а после и от Райко Даскалов.

Казах “федералисти”. Отцепниците от емигрантската организация начело с Д-р Филип Атанасов, Д-р Хр. Татарчев и архитект Юруков се оформиха  в 1921 г. като Федеретивна македонска организация. Изработиха  си и устав с подобна цел, т.е. автономна Македония да бъде федерация от кантони, подобно на Швейцария. Даже един велешанин, студент в Женева, после отиде в Македония да стане сръбски учител, печаташе проект за конституция на Федеративна Македония. На тези щури хора ние казвахме, че Македония не може да бъде Федеративна държава, защото народностите в нея не са обособени по области, подобно на кантоните в Швейцария, а са размесени в един и същи град, даже в едно и също село има и турци, и българи, и гърци. Същото е за околиите и  окръзите. В Македония за запазване на правата на народностите, може да се предвиди екстериториална културна автономия и пропорционално представителство в законодателните тела, но тя не може да бъде като Швейцария. Тези заинатени хора забравиха, че в т.3 на Мюрцщегската програма австрийската дипломация вмъкна реформата: да се направи ново административно разпределение, като се прокара в него народностният принцип. И тогаз се запретнаха Гърция и Сърбия да пращат чети и терористи,  да увеличат своите “сънародници”, та при прокарването на административната реформа да имат околии и окръзи с гръцко или сръбско болшинство. Това бе едно лукаво внушение от Бел-Плац, което хитрият Хилми Паша използва твърде добре в междуособиците на християнските народности. Сега нашите скодоумци, с програмата си за Федеративна Македония, не внушаваха ли на поробителите на Отечеството ни да употребят още по-големи усилия за погърчване или посърбяване на по-големи части от Македония, ако не на цялата даже с колонизация, та ако някога пак стане това, що искат македонците, да имат в тази федеративна Македония своите гръцки и сръбски кантони. Против тезата за “федеративна Македония” писах обоснована статия в списание “Македония”, като изкарах и няколко десетки отпечатъци. Този своебразен федерализъм внесе едно объркване на понятията. Мнозина смятаха, че “федералистите” македонци се наричат така, защото са за Балканска федерация.Поради което излизаше, че ние сме против Балканска федерация. Когато истината е, че ние желаем Балканската федерация, но не желаем Федеративна Македония. За да облекат идейната маска, разбойниците Стоян Мишев, Григор Циклев, Славе Иванов и компания се присъединиха към “федералистите”, подкрепяни от земеделческото правителство в борбата им против ВМРО и против легалната организация в България. Образувана бе и “Революционна Федеративна Македонска Организация” към която, освен поменатите, се причислиха Панов от Велешко и Крум Зографов от Велес. Зографов замина и в Македония с чета, но бе разбит от четите на ВМРО и после за отмъщение “федералистите” запалиха село Кошево в Кочанско. В тази междуособица паднаха убити от противния лагер Георче Петров, Ване Арсов, арх. Юруков, Панов, а от земеделците Александър Димитров и Райко Даскалов. От нашите - Симеон Георгиев Клинчарски - кочански войвода.

Гьорче Петров бе убит на 28 юни 1921 г . Това стана без мое съгласие. Още през пролетта на 1921 г. Славе Иванов, който още не знаеше, че са ни известни разбойническите му дела, поиска да го видя в къщата на Тома Баялцалиев на ул. “Цар Борис”. Славе тогаз се позакриваше и бе бил при Т. Александров, отгдето и се връщаше. Каза ми, че Тодор му поръчал да дам и моето мнение за убийството на Гьорче Петров. Аз се изказах против, като мотивирах това с обстоятелството, че почнем ли веднъж разправиите с убийства, не виждам къде ще бъде краят им. Те може би ще продължат с паузи до безкрайност. Веднъж да не се почне. Вече не бях питан, но не се изненадах, когато чух, че е убит Гьорче. Решили са го, си казах, и без мое съгласие. Чаулев беше тогаз още в София. Той сигурно бе дал съгласието си. Не питах Пърличева дали той е дал съгласието си, неудобно бе да го питам, след като стана [19]. Бях на погребението на Гьорче. Мнозина може би мои противници счетоха, че това е лицемерие от моя страна или начин да маскирам съучастничеството си. Не е вярно, искрен бях. Пред гроба държа реч Славчо Ковачев и ме фиксираше, едва ли не съм аз интелектуалният убиец. Не ме уплаши с това. По-късно Тодор ми обясняваше, че Гьорче бил убит понеже подстрекавал земеделското правителство да преследва ВМРО и нейните хора в България, дал списък на тези хора на министъра на вътрешните работи Ал. Димитров и че по негово внушение станало арестуването на Протогеров и Александров. Тодор имал факти за това.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


15.  Става въпрос за Димитър Ризов от Битоля, който е дългогодишен деец на македонското движение. Екзархийски инспектор на училищата в Македония . В периода 1885 - 1886 г. възглавява дружество  “Македонски глас“. Български търговски агент в Скопие ( 1897 - 1899 ). Автор на първата “Етнография на Македония“ издадена на френски език през 1881г., както и на атлас за Македония  публикуван на немски, френски и  английски  език през 1917 г.

16.  Александър Панов е убит в София от Никола Гулев, син на Пито Гули по нареждане на ВМРО.

17. Става дума за Македонската дружба създадена през февруари 1920 г. Вж. Гребенаров, А.  Тайните структури на македонските българи ( 1919 - 1941 ).  С., 1998, с. 9 -26.

18.  Разбойничеството в средите на ВМРО се проявява особено много след края на Първата световна война. Тогава част от четниците остават без издръжка и ограбват власите из Македония. Ръководството ги осъжда, но при възстановяването на структурите във Вардарска Македония те са амнистирана и се включват отново в редовете на ВМРО.

19.  Кирил Пърличев в своите спомени твърди, че не е знаел за нареждането Гьорче Петров да бъде убит. “Моят другар - покойният Георги Баждаров, заявявайки в своите спомен , че не знаел за убийството на Гьорче, се пита - лично никога не ме беше запитвал - дали аз съм знаел за това или не. Заявявам пред историята и Бога, че нищо не знаех предварително за това убийство.” - пише Пърличев. Тази имформация красноречиво говори, че К. Пърличев е притежавал копие от спомените на Г. Баждаров или ги е чел. Вж. Кирил Пърличев. “36 години във ВМРО“.  С., 1999, с. 112.