III
2. От Ньойския договор за мир до убийството на Тодор Александров
_4_
На 22 април 1923 г. се станаха избори за депутати - тогаз бе избрана земеделческа камара с голямо болшинство - около 230 депутати земеделци. Същия ден ние имахме среща у Спиридон Велев на “Неофит Рилски” 41. На среща бяхме аз, Пърличев, Н. Милев, Л. Стоенчев, Георги Атанасов и Коста Николов. Георги Атанасов докладваше, че акцията е почти готова от военна гледна точка и ще трябва да е готово в проект бъдещето правителство, в което трябва да са представени всички партии, за да има общонароден характер превратът. Още по-рано, в други срещи между Задграничното Представителство с Н. Милев и Йордан Бадев, е ставало дума за военния, който ще командва изпълнението на акцията. Между заговорниците лигари са се лансирали три имена - генерал Лазаров, генерал Владимир Вазов и полковник Иван Вълков. Генерал Лазаров имаше най-голямата популярност, но поради неумението му да се прикрива, считал се е неудобен, така щото останало да се избере между генерал Вл. Вазов и полковник Ив. Вълков. Повечето клоняли към последния поради умението му да се прикрива, пък и добро име имал между действащите и запасните офицери. Той бе приет и от наша страна за такъв, какъвто ни бе препоръчан, т.е. за главнокомандующ на акцията.
Сега значи, на 22 април 1923 г., в нашата среща трябваше да си кажем мнението за бъдещия кабинет. Трябваше на първо място да се намери силна личност за министър-председател. От водачите на партии се спомена за министър-председателството името на Кръстьо Пастухов, който се бе проявил като смел трибун в Народното събрание и вън от него през дружбашкия режим. Спомена се за Димо Кьорчев, шеф на национал-либералите, за Методи Хранов, за Боян Смилов, ала надали другите партии ще се съгласят да дадат по един свой човек в правителство с министър-председател либерал. Спряхме на Александър Цанков, чието име бе лансирано и от военните среди, пък и от някои партийни кръгове. Той бе един от инициаторите за създаването на Народния сговор [26], формация, насочена изключително против дружбащината и жертва на която стана Ал. Греков. По мое предложение възприе се партиите поне в лицето на тези техни членове, които са посветени в съзаклятието, сами да определят своите лица в бъдещия кабинет. Така и стана. За връзка между нас, хората на ВМРО и тези от Царството, определихме Янко Стоенчев, брат на Л. Стоенчев. Възлагаше се на Коста Николов мисия за влизане в общение с главните съзаклятници, но той отклони, страх го беше. После сигурно съжаляваше, защото щеше да се намърда министър на железниците или на обществените сгради на мястото на Янко Стоенчев, но сухи гащи риба не ядат [27]. Коста Николов е от тези хитри лисици, които искат други да рискуват, а те да събират парсата.
След изборите за депутати политическата атмосфера се бе много сгъстила, ала най-сгъстена беше за нас. Сред дружбашите се беше разпространила мълвата, че македонците готвят атентати, че са пращали убийци за Стамболийски и пр. И имаха основание да твърдят това. След превземането на Кюстендил от Бърлю и Панчо Михайлов и на Неврокоп от Алеко Василев, тази част от България, която се намираше на юг и запад от Коньовската планина и от Родопите, бе повече подвластна на ВМРО, отколкото на софийското правителство [28]. Разбира се, това се дължеше на обстоятелството, че офицерите от гарнизоните в Петричкия окръг бяха против правителството на Стамболийски и саботираха разпоредбите му, а администрацията не можеше да се справи с Организацията в този окръг. Опитът на Паница и Ст. Мишев - въоръжени и обмундировани от българските власти да сразят Организацията в Неврокопско, пропадна и Ст. Мишев с хората си избяга в Гърция, предадоха се на сърбите и се поставиха на тяхна служба като контрачетници, а Паница избяга през границата при Цариброд. След всичко това имаше защо правителството на Стамболийски да се бои от македонците. С това се обясняват истеричните закани на новия министър на вътрешните работи Христо Стоянов, който заплашваше да превърне в пепелища София, Петричкия и Кюстендилския окръзи. Поради тези опасения излезе и нареждането да бъдат арестувани няколко десетки македонци като заложници, може би? Ако помня добре, заповедта за арестуването ни бе дадена на 7 срещу 8 май 1923 г. Ние научихме обаче още вечерта, че ще има арести и не спахме у дома - аз, Пърличев, Йордан Бадев, Н. Милев, като всеки се бе погрижил да си найде къща за пренощуване. Иван Михайлов от по-рано се укриваше, по-малко от властта, отколкото от Мишевци и Циклевци.
Аз спах у П. Глушков печатаря и рано заранта на другия ден, някъде към 5 часа, синът ми Димко, ученик в IV клас, прескочил през една съседна къща - тогаз живеехме на “Дебър” 3 - дойде да ми съобщи, че полицията е правила обиск у дома, за да ме намери и арестува. Значи вярно бе съобщението от вечерта. Полицията отишла и в гимназията да ме дири. Там намерила само К. Пърличев, които също не спи у дома си, и заранта Симеон х. Кимов му казал, че има арести, но при все това отишъл в гимназията и го арестували. Омарчевски, министър на народното просвещение, питал по телефона директора на гимназията Милю Попов, дали са ни арестували, и директорът отговорил, че само Пърличев са арестували, а Баждаров избягал. Между учениците се бе плъзнала мълвата, че наистина съм бил в гимназията, но като съм узнал, че ме дирят, избягал съм през задния вход - през двора на гимназията. Не бе вярно, разбира се. От гимназията полицията пак отишла в къщи, като взела и един разсилен, за да ме познае!…
Крих се месец и два дена - до преврата на 9 юли. Благодаря за това на семействата Васил Узунов, Коста Русев, съдебния кандидат Георги Михайлов на ул. “Аспарух”, Васил Пундев, Тройко Коцев, които бяха тъй благородни да ми дадат прием в къщата си. Полицията често правеше обиски по квартала. Свари ме при един такъв обиск у Васил Пундев на ул. “Цар Борис” между “Алабинска” и “Позитано” зад училището “Мария Луиза”. Първо съобщи, че идат стражари, момичето на Пундев - много интелигентно дете, което след четири години те загубиха, помина се. Немислимо бе да бягам, защото вече чувах да се качват по стълбите. Госпожа Пундева се яви за миг преди да се изскачат стражарите и й казах да не се бои, ще кажа, че чакам мъжа й по работа. Аз имах фалшива лична карта: с мой портрет, но обръснат, без брада и с остригани низко мустаци - друг Баждаров. Име бях си турил - Петър Георгиев, ул. “Дебър” 15, търговец. Влезе старшията от III полицейски участък, сегашния II, с двама стражари в стаята, кабинета на Пундев. Поискаха да се лигитимирам. Извадих личната си карта и им я подадох. Прочетоха я. Попитаха ме що търся в чужда къща. Казах че съм търговец на хартия и понеже г. Пундев е писател и желае да пазари хартия, определихме си среща у него и го чакам. Мина лъжата. Малко се поизплаших, но запазих самообладание. И госпожа Пундева запази самообладание, инак по уплахата й можеха да разберат, че тука има лъжа.
Друг интересен епизод от криенето ми е следният. Уговорихме се чрез писма с Йордан Бадев един ден да се намерим в Трайко Коцев, в чифлика му при Овча Купел. Заведе ме от Божинови, дето бях на квартира след Пундеви, Васил Шалдев рано заранта, но слънцето бе изгряло. Разчитах, че не ще бъда познат в новия ми вид - без брада и мустаци. Отидохме у Коцев пеша. Трайко Коцев, запасен майор, храбър офицер, с рани по главата от войната, бе усетил, че полицията нещо души към Павлово, Красно село, Овча купел. Решихме с Бадев да отидем в Костинброд на гости на Наум Христов от Лерин, той имаше там моторна мелница. По негова покана бях веднъж там с жена ми, понеже ми бе омръзнало да сме все по къщи, та убедих Бадев, че там може да се покрием за няколко дена. Тр. Коцев имаше автомобил и ни закара с него до там, а после се върна.
Ама като се изплашиха тези хора, особено малкият Димитър. Пък уж бяхме в едно общество, на което членовете си дължат закрила [29] при опасност! Димитър, още седнали - неседнали, почна да ни убеждава, че там било много опасно, че още на другия ден ще се разбере, че се крият в къщата им чужди хора, че селяните наоколо били много дружбаши и пр. и пр. Едва ли не искаше да представи толкоз голяма опасността, че нас непременно ще ни открият още утринта и селяните дружбаши ще станат да нападнат мелницата, която ще унищожат с къщата, а нас ще избият! Разбира се, ние не се убедихме, че е толкоз опасно. Бадев даже малко го подигра. Казахме, обаче, че ще пренощуваме у тях, ако не ни изгонят, а на другия ден ще си търсим чайрето [30]. Дойде и старият от София, които се оказа по-спокоен и по-малко изплашен. Заранта, обаче, пратихме го с писмо в София, с което поръчахме на Трайко Коцев да дойде да ни върне назад с автомобила си. Така и стана. Вечерта, понеже другаде не бях предизвестил, аз се озовах в най-гостоприемната за мен къща, у Васил Пундев, а Бадев отиде другаде.
Превратът стана на 9 юни в три часа заранта. Чуха се пушки, събудих се. След известно време в зори дойде Иван Михайлов, облечен като подпоручик и ми съобщи, че министърът на вътрешните работи и военният министър са арестувани, също и Недялко Атанасов, председател на камарата [31]. Войници бяха заели всички улици, така щото отидох си у дома малко по-късно.
Аз не знаех точно деня на преврата и за това е виновен Ив. Михайлов. Три-четири дни преди това Любо Стоенчев, който също се криеше, ме беше търсил да се видим. Писах на Ив. Михайлов да ни уреди среща - аз нямах човек на разположение и не знаех връзката със Стоенчев. Михайлов не направи това. Сигурен съм, че Любо Стоенчев за това ме е дирил - да ми каже деня на преврата. На 6 Ив. Михайлов и Г. Атанасов знаеха, че пак се отлага за неопределено време. Всъшност това е било пуснато за заблуда на земеделците в случай, че са подушили нещо. Г. Атанасов и Ив. Михайлов са узнали, когато вече се е престъпило към акция. Т. Александров после се сърдеше, че не е бил предупреден за датата на преврата и че не му е било съобщено. Военните са собствено считали , че могат и без нашата сила, каквато и да беше тя в първият момент, и второ, считали се с право да не изникне пред света, че Македонската Организация участва активно в тази работа и Сърбия да намери претекст за намеса. Аз за себе си не считах, че непременно трябваше да зная по-рано, защото не бях бойна сила и нямаше значение за мене да ми бъде известен предварително часът и денят.
Младите съзаклятници - Иван Михайлов, Йордан Чкатров, Кирил Дрангов и други сега, на 9 и 10 юни, бяха тръгнали да ловят дружбаши, които се бяха проявили като македономразци и гонители на Организацията. Дрангов бе заловил Стоил Стефанов и вече се разправяше за “подвига” му. Това, от което се боях, идеше да се осъществи: младите хора, които тъкмяхме за революционери в поробена Македония, проявиха своето революционерство в София и изобщо в България, но съвместно с българската армия и с българските опозиционни на земеделческия режим партии. При все това те още не проявяваха своята “революционна” самомнителност, но тя се формираше сега...
Какъв е делът на ВМРО тогаз в свалянето на земеделческия режим, щом тя не даде бойни сили за това? ВМРО в този случай бе морален фактор и то от първостепенно значение. На борбата против дружбашите трябваше да се даде общонароден характер и превратът да няма изгледа на едно чисто военно пропунциаменто [32], а да бъде общогражданско дело. Наистина превратът се извърши от войската като въоръжена сила. Обаче в случая въоръженият народ - войската - и невъоръженият народ, гражданството, в лицето на всички партии на реда действа солидарно. А лесно ли беше да подготвиш и осъществиш едно правителство, в което ще участват социалдемократи с либерали, радикали с народняци или обединисти и т.н. Това сцепление, макар и временно, на всички партии на закона и на постепенното развитие можеше да го създаде само един авторитет национален, които стои вън от партиите, над партиите, който сам после не ще вземе участие във властта и не ще дели облагите от властта с другите. ВМРО беше този незаинтересован, така да се изразим, в управлението фактор, който идеше да убеди всички, че за спасението на нацията - свободна и поробена - трябва да се обединят всички партийни сили и да свали антисоциалния и антинационалния режим на дружбашите. Това ние успяхме да направим и това никои друг, като се има предвид българското партизанство, не можеше да направи. И когато след преврата, в първите дни, мнозина ме питаха какво бе участието на ВМРО в преврата и аз казвах, че то е морално, тези, на които отговарях, се подсмиваха и мислеха, че укривам какво ВМРО е участвала и с човешки бойни сили. Имаше малко такова участие на 9 и следующите дни, но и без него не можеше.
Най-искрено и тогаз, и сега твърдя, че ние бяхме морален фактор в смисъла,
който казах и в този още, че дружбашите се бояха най-много от македонците,
та мълвата само, че ги има, стигаше да им се намали куражът. А разправяше
се, че Витоша била пълна с чети, които чакали само сигнал, при нужда да
влязат в столицата. Нищо нямаше на Витоша - и туристи даже тогаз нямаше.
В плана се предвиждаше да дойдат от доле с камионетки 300-400 души, но
не стана нужда от това и не дойдоха. Другото значение на ВМРО в тази работа
бе, че Петричкият окръг беше една база и в случай, че гражданската война
би продължила и би се усложнила, тази база щеше да бъде от полза за концентрация
на сили и като източник на сили. Не стана нужда от това.
Няколко дни след това Величко Велянов, комуто Ив. Михайлов бе казал,
че съм член на ЦК, защото той не разбирал значението на Задграничното Представителство,
ми донесе в къщи 1 000 000 лева. Това бе направено, без да бъда питан предварително.
Тази сума била дадена на Величко след свършване на похода против Стамболийски
около Славовица - Кара Мусал от капитан Харлаков за Организацията. Аз още
тогаз се съобразих, че в случая има задигнати много милиони и крадците
на част от тях или на всичките един ден ще се извиняват и оправдават, че
са дали от тях и на ВМРО или че хората на ВМРО са взели от тях, та бях
на мнение да се върнат. Малка беше сумата, а голям грабежът и големи престъпления
в бъдеще биха могли да се оправдаят с нея. Понеже имаше съобщение, че Т.
Александров иде, приех парите до срещата с него. Пърличев още не бе дошъл
от Сливенския затвор.След известни колебания Александров каза да ги задържим
и аз предадох сумата в касата. Бедни бяхме тогаз.
Между дружбашите в Неврокоп и в известни връзки с приятели на Паница бе моят братовчед по майка Георги Ников Николов. Зимата той избяга от Неврокоп и дойде в София. Тук беше с майка си, вуйна ми. Съветвах го да си седи мирно и да не се бърка в работи, които не разбира. Обещаваше ми уж. Тук бе и Д. Кемалов от Калапод, частен секретар на Стамболийски и лошо куче. Когато стана превратът, Георги Ников се скрил в къщата на една вдовица, в съседство с тяхната квартира. Вуйна дойде да ми плаче. Отидох и го взех у дома, под моя гаранция да седи, та ако излезе толкоз много виноват, щото ВМРО да го осъди на смърт, нека го вземат. Според мен, той нито се беше провинил много, нито имаше някакво значение. Съобщих за това на Пърличев, когато се върна и на Ив. Михайлов, който изпълняваше ролята на пунктов началник в София и командваше терористите на Организацията. Д. Кемалов пък, като будала, отишъл да се крие в стаичката на вуйна ми. Съобщил някой в участъка и полицията го хвана. С това моята акция да спасяване на братовчеда си ставаше по-тежка, защото, когато съм го взел аз в къщи, в неговата къща, у майка му, намират Кемалова! Аз пръв научих за залавянето от властта на Кемалова и отидох да кажа за това на Георги Атанасов и Ив. Михайлов, за да не помислят, че вуйна ми го крие с мое съгласие. Ругах и Георги Ников и майка му, разбира се. Вуйна ми отгоре на туй донесла някакви книжа на сина си, оставила ги горе на печката в моята стая без да каже какво има. Но понеже някой донесъл, че у мен се крие “опасен земеделец”, от III участък дойде да прави у дома обиск “илинденецът” и дедектив Михаил Йосков от Битоля, развален тип. Арестуваха братовчед ми, взеха и книжата му от печката. Между тези книжа имаше и писма от Константин Ников в Париж до брат му Георги в отговор на негови и Константин го съветваше да си събира ума в главата, да не напада Т. Александров, за да не му хвръкне главата. Значи от тях се виждаше, че Георги е писал на брат си нещо против ВМРО в лицето на нейните ръководители. Имаше и един друг документ, на негов приятел, също дружбаш. Аз се застъпих пред нашите хора да върнат братовчед ми и да го искат после от мен. Мнозина тогаз можеха да си отидат в Невратово на хакъ ериме [33], та между тях и той. Стоя при мене у дома около месец. Георги Занков и Арсений Йовков, първият председател на Ръководното тяло на Илинденската организация, другият редактор на в. “Илинден”, не зная защо ръмжаха против мен. Може би искаха да бъдат задгранични представители на ВМРО, та аз им бях пречка? Сигурно за това, защото бяха далавераджии, а моя милост бичуваше и преследваше тия работи.
Тези господа използваха сега случая да разправят, че Г. Баждаров, по роднински съображения,взел под свое покровителство едва ли не най-големия виновник спрямо ВМРО Георги Ников. Дошло беше това и до Т. Александров, който се нахвърлил пред Йордан Бадев против мене за това. Когато Бадев му обяснил, че Г. Ников е винаги на разположение на Организацията и че Баждаров иска само справедлив съд против него, а не да го екзекутират, защото му е роднина, Т. Александров омекнал, а на мен нищо по това не продума, макар да се виждахме всеки ден или през ден. Но Г. Ников, при все това, бе убит от Организацията, въпреки мен и по своя вина. Изкарал бе паспорт да отиде при брата си в странство. За това знаех, но му казах, че никъде няма да отива, докато не се разгледа неговият въпрос, защото аз съм гарант за него. Убеден бях, че ще бъде оправдан. Не ме послуша. Без мое знание, аз не бях в къщи, тръгнал за странство. Заловен от един офицер на гара Сливница, връща го назад и го предава на Ив. Михайлов. Аз нямах лице вече да се застъпвам за него - излизаше, че поръчителсвото ми е несигурно и едва ли не, че с мое знание бяга. Аз заявих след това, че се дезинтересирам от участта му и каквото знаят да правят с него. Сам обаче го считах за невиновен и че бяга от страх. Казаха ми после, че го екзекутирали, но мъчно ми бе да питам каква вина са му намерили и не питах. Може би и от изтезания е умрял. Най-голяма вина има и майка му за това, защото тя знаела, че заминава за странство и не ми каза. Карах й се много, но каква полза от това. Първия път ме изложи, загдето намериха у нея скрит Кемаля, когато синът й бе у мен и втори път, че бяга при мое поръчителство. Моите врагове обаче, те ме считаха враг, аз не, Ар. Йовков и Г. Занков, който после сам стана приятел с Паница и компания, ликуваха, че не съм могъл да спася своя роднина, като че за това исках да го спася. Може би бе убит и за да се покаже пред Занковци Организацията за безпристрастна: “Ето на, Георги Ников, пръв братовчед на задграничен представител Г. Баждаров, също отиде по реда си!” Може би. Моята съвест и в случая е чиста и съм убеден, че не заслужаваше смъртно наказание този хлапак.
Когато бе оповестен кабинетът на 9 юни, местата на министерствата на войната и на външните работи бяха вакантни. Знаеше се, че министърът на войната ще бъде Вълков и с по-послешното му назначение от царя се спазваше една формалност, а именно, че Вълков като военен не е престъпил клетвата си пред царя, защото е действувал като гражданин в преврата, а не като предварително набелязан военен министър. За министър на външните работи бе набелязана кандидатурата на Никола Милев, който и придружаваше Цанкова при нотифицирането на преврата пред дипломатите, та фактически изпълняваше тази служба. След съвещание обаче с нас, Н. Милев отказа в интереса на България предлагания му портфейл. Счетохме, че сърбите може би ще вземат претекст от това да се намесят в българските работи, понеже Н. Милев бе известен като македонски деятел. Във всеки случай се предвиждаха големи затруднения от сръбска и гръцка страна за правителството на Цанков. Така стана министър на външните работи Христо Калфов, който далеч нямаше нито образованието, нито познанията, нито способностите на Н. Милев. Хр. Калфов по-късно се отнесе зле с Милева и постъпи спрямо него като голям неблагодарник и даже непочтено.
Както и да е, 9 юни свършваше с дружбащината, но за винаги ли или поне за дълго ли? Сега едва бяхме успели да съберем в един кабинет демократи, обединисти, либерали, социалдемократи, радикали, народен сговор, но докога ли ще трае тази идилия? Няма ли още утре да се разритат? Знаеме как висеше над всички дружбашката опасност, дружбашкото управление и как с големи родилни мъки се създаде тъй нареченият блок. Знаем и за трудностите за събирането на една министерска маса, хора от разни партии, след като дружбашите бяха извършили септемврийските насилия и бяха хвърлили в затворите всички почти български държавници без съд или с тъй наречения “народен съд”! Известно ни бе българското партизанство, ожесточено понякога твърде често поради ниската ни още култура и недостатъчно развитата ни гражданственост. А и за България бе добре, и за македонското дело бе добре, за целокупната нация бе добре да се стабилизира положението в царството, а това ще стане като се съберат сродните обществени сили, като се обединят близките партии, като се слеят по няколко в една. Как в Англия с векове имаше две партии, а сега са три, както в Румъния две или три, и тъй нататък. Защо и в България да не бъдат три-четири най-много и не бива ли да се направи един опит в това отношение.
Идеята за събирането на обществените сили, за сливането на сродните партии е стара, но първи ние взехме инициативата за осъществяването й и пристъпихме да я удовлетворим към него.
Надали се бяха минали десетина дена от 9 юни, не помня точно, може би седмица,след 9 юни, имахме събрание в дома на Коста Николов на ул. “Любен Каравелов”. Участвахме в събранието Т. Александров, К. Пърличев, Алеко Василев, Георги Атанасов и моя милост. Между другите въпроси бе и тоя да се намерят средства за по-голяма трайност на режима от 9 юни или за по-дълготрайно, солидно национално управление. Пръв по въпроса се изказах аз. Развих тезата, че сега е най-сгодният момент да се опрости българският политически живот като се намалят партиите. Моето предложение бе: ВМРО - Централен комитет и Задгранично представителство и упълномощени от тях лица да сторят всичко възможно, да употребят всички легални усилия, щото демократическата, радикалната и обединистката партия да се слеят в една партия. Национал-либералната партия като по-консервативна да си остане, към нея може после да отидат и отделни лица измежду чорбаджиите, които са били към народняците. Комунистическата и земеделческата партии нямат резон детъра, техните съставни части ще трябва да отидат към социал-демократите или към другите партии. Така щото да има три партии: една демократическа /по идеология и социален състав, та името й може да бъде това, може друго/, партия от сливането на демократи, радикали и обеденисти; една национал-либерална или само либерална и една социал-демократическа. Разбира се, построението бе теоритическо и поради много причини мъчно осъществимо, но моментът за този опит ми се виждаше най-благоприятен. Аз искрено мислех, че дружбащината след този удар не може вече да възкръсне, ако разбира се бъде сторено всичко, да се спечели душата на селянина за едно честно демократическо и законно управление. Комунизма считах за зло и трябваше да се унищожи със закон. Възприе се това становище и рекохме да го пропагандираме. Аз и професор Георгов ходихме да убеждаваме в това Костурков, Н. Найденов и Ал. Миланов. При Малинов бе ходил и Александров с професор Милетич. При А. Ляпчев също Александров, ходи Пърличев с Александрова и при някои други и тъй нататък.Най-упорит се оказа Костурков. Не бе леко закоравели партизани с наслоени неприязаности, с различни темпераменти и мирогледи, някои искрено считаха, че ги делят дълбоки идейни различия, не бе лесно да бъдат сглобени в една партия. Някои бяха шефове на свои партии, сега не знаеха какво място ще заемат в новата формация и пр. Ал. Цанков и близки негови приятели искаха да образуват своя партия - Народен сговор. В първата си публична реч на другия ден след преврата в Свободния театър той хвърли мисълта, че млади нови хора идат да обновят България и да я поведат към по-бляскави переспективи. През дълги срещи, убеждавания, уговаряния минаха разискванията, за да се дойде до образуването на Демократическия Сговор от сливането на демократи, радикали и обединисти. На 10 август ние с Н. Милев и Т. Александров бяхме в дома на Вл. Стаматов, когато най-сетне се постигна сливането на трите партии. Така щото между тези, които родиха Демократическия Сговор, сме и ние. Т. Александров вложи голяма амбиция за осъществяването на идеята.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
26. Народният сговор е елитарна организация, която няма амбиция да вземе властта. Има по скоро претенцията да бъде мозъчен тръст за сплотяване на буржоазните сили. В него членуват Атанас Буров, проф. Александър Цанков, Петко Стайнов и др. За лидер е избран Александър Греков, а след убийството му Ал. Цанков. Участва в преврата от 9 юни 1923г., като негови членове стават министри. Влива се в Демократическия сговор на 10 август 1923г.
27. думите “риба не ядат “ са написани ръкописно.
28. Събитията в Неврокоп и Кюстендил от есента на 1922 г. са продиктувани от засилената дейност на “федералистите“, ръководени от Григор Циклев, Стоян Мишев и Тодор Паница и насърчавани от земеделската власт. ВМРО предприема окупацията на двата града с цел да унищожи създадените там бази и да отърве населението от техния произвол. Като цяло операциите успяват, но водачите им се спасяват и избягват в Югославия и там тероризират населението. Едва през 1925 г. Ст. Мишев и Т. Паница са убути.
29. думата е написана ръкописно
30. чайре / тур. / - цяр , лек.
31. Иван Михайлов в своите спомени твърди, че в нощта на преврата е разговарял с хазаите си. Отишъл на сутринта в дома на сестрата на Борис и Кръстю Сарафови, където се укривал Г. Занков и го уведомил за станалото. След това отишъл в пети полицейски участък, където предишните дни били задържани дейци на движението от Пиринска Македония и вече освободени разговарял с тях. Иван Михайлов, Спомени, Т. 2, С., 1997, с . 263 - 264.