Биографически и книжовни чертици на Григоръ С. Пърличевъ, и Вѣнчаната му поема прѣзъ 1860 година на поетическия конкурсъ въ Атина

Георги  Баласчевъ

 

Кратка характеристика.

 

 

Григоръ С. Пърличевъ заема почетно мѣсто, както измѣжду виднитѣ борци по народното ни възраждание, тъй и въ реда на книжовнитѣ ни дѣйци отъ ново врѣме. Израснѫлъ мѣжду народната ни срѣда, Пърличевъ прѣвъзходно е познавалъ духътъ на народа и прѣзъ цѣлия си животъ пламенно го е обичалъ, поради което и нему се посветилъ да служи съ словото и перото си. Въ лицето на Гр. Пърличевъ ние виждаме доблестенъ български патриотъ, човѣкъ съ извънредно твърдъ характеръ, енергиченъ и правдолюбивъ. Той е притежавалъ остъръ и критически умъ, силна паметь, и обширни познания, а още и огненъ даръ на словото. На неговата любовъ къмъ народа се дължи отчаянната борба срѣщу гърцизмътъ, която сѫ водили многобройнитѣ му еднородци негови другари, на които той е билъ най интелигентниятъ вождъ, душата на движението, тъй като на Пърличева, благодарение на тия си високи достойнства, винаги се е удавало да влива въ сърдцата на другаритѣ си необходимата смѣлость, нужна за туй народно прѣдприятие. Ако

 

 

4

 

и да не се явява Пърличевъ като иницияторъ за въвежданието на българския язикъ въ югозападния край на цѣлокупното ни отечество — въ Охридъ, нъ все пакъ той е виновникътъ за официалното му възтържествувание; а тая побѣда прѣдставлява една отъ най-блѣскавитѣ и славни страници отъ нашата нова история, защото тоя градъ, както е извѣстно, е свързанъ и съ важно историческо значение за миналото ни. Григоръ Пърличевъ и като писатель привлича нашето внимание и уважение, тъй като него немалко е занимавала мисъльта: какъ да съдѣйствува за развитието на нашата писменость. Ако и изученъ по гръцки, Пърличевъ заелъ е сужета на поемата си „Арматолосъ" (сердаръ) направо отъ народната ни поезия и битъ. Въ тази поема той съ огненото си перо е прѣдставилъ отличнитѣ ни чисто народни характери, които съставляватъ гордость за коя и да е нация. А многобройнитѣ епизоди, духовито съставени и искусно вплетени въ едно стройно цѣло, заедно съ омировското величие и звучниятъ стихъ, даватъ на тази поема право и днесь още да се счита за едно отъ най-първитѣ и най-сполучливитѣ ново-гръцки подържания на класическата поезия. Значи признатия поетически талантъ на Пърличева, положи на главата му лавровъ вѣнець и му спечели прѣдвидената премия на поетическия конкурсъ въ Атина прѣзъ 1860 г. Нъ, Пърличевъ, ако и да е извѣстенъ въ нашата писменость, като злополученъ прѣводачъ на Омеровата

 

 

5

 

Илияда, той заслужва нашето внимание, и съ туй че ни е оставилъ и други книжовни трудове, между друго и „крайно любопитната си автобиография". Тя е писана прѣзъ 1884—85 год. При все че е кратка и не пълна сравнително съ врѣмето, което тя обема, — Пърличевъ всѣкога се изразявалъ лаконически, многословието е страшно и умразно казва той въ автобиографията си — тя се явява като твърдѣ интересна: „по своя откровенъ езикъ, по чувството на естетичната мѣрка и по своята занимателность". Въ нея сѫ вѣрно очертани нѣкои вѣрвания, понятия, значи тя може да ни служи и като важенъ изворъ за изучвание битътъ на една часть отъ народа ни, а сѫщо и на тогавашното умственно състояние въ тоя край. Тѣзи именно достойнства на Пърличевата автобиография, поставятъ го твърдѣ високо въ литературно отношение, ако тя и да не е съвсемъ обективно писана. Нейната субективность въ тоя случай се отнася само до твърдѣ малко въпроси, които сѫ въ свърска съ възражданието на тая страна, т. е. докосва се до присѫди на други дѣйци по възражданието; така щото тя не е „пълна съ самохвалства и укорение на противницитѣ", както се изразилъ г. Шапкаревъ, тъй като тѣ съставляватъ твърдѣ незначителна часть отъ цѣлата автобиография.

 

Виена, 27 Юлий 1897.

 

Г. Баласчевъ.

 

 

6

 

Биографически бѣлѣжки на Григоръ С. Пърличевъ.

 

 

Григоръ С. Пърличевъ е роденъ на 18 януари 1830 г. или на на 1831 г. въ гр. Охридъ отъ доста бѣдни, нъ честни родители: Ставре (Кърсто) Пърличевъ и Мария Гйокова. [1] Ранната смърть на баща му го оставѭ шестмѣсеченъ сиракъ съ двама по голѣми братя и сестра, подъ надзора на майка си и дѣда си. За негово счастие майка му притежавала отлични качества: тя е била „благородна, добродѣтелна, свещенна майка". Обичъта ѝ къмъ работата, въ която виждала здравие и честь, участието ѝ въ нещастията на ближния, спечелили ѝ всеобщо уважение помѣжду съотечественницитѣ. Поради тѣзи именно качества синътъ ѝ я обожава и не намира думи, какъ да възхвали майка си, която и му послужила посетнѣ, като образецъ въ поемата му „Арматолосъ" (сердаръ). Дѣда му билъ е земледѣлецъ, високъ и бѣлобрадъ, пъргавъ и трудолюбивъ старецъ; той всѣка сѫбота е проселъ милостина за затворницитѣ, и тоя старецъ се нагърбилъ отначало и съ отхраната на малолѣтния Григоръ.

 

Едвамъ е билъ четиригодишно момче, когато дѣда му доставилъ за Григора гръцки букваръ по най-старата метода и за нѣколко дена младенеца се научилъ да чете. Въсхитенъ отъ успѣха дѣда му побързалъ да го заведе при учитель, невежа, каквито е имало по онѣзи врѣмена. Въ дванадесеть годишната си възрасть нашия Григоръ е знаелъ вече изусть октоиха и послѣдованието на църковното пѣние. Веднажъ

 

 

1. Главенъ изворъ на биографическитѣ бѣлѣжки ми служи саморѫчната му автобиография; виж. Сборн Мин. кн. XI 1894 стр. 346—403. Сѫщо съмъ взелъ прѣдъ видъ и всичко друго, каквото се е писало за него заедно съ личнитѣ ми спомени.

 

 

8

 

битъ отъ учителя си, поради туй че прѣнебрѣгналъ пишението, Пърличевь избѣгнѫлъ отъ училището и на другия день се отправилъ въ друго училище. Стария му учитель го грабвнѫлъ единъ день и го билъ повторно. Григорь се оплакалъ на домашнитѣ си, нъ не можалъ да ги склони за да напусне първия си учитель, комуто и не желаелъ да види вече и лицето. Като не искалъ да огорчава дѣда си, който е билъ и болнавъ, младия Пърличевъ се приструвалъ, че иде на училище, когато въ сѫщность се криелъ въ градската крѣпость, кѫдѣто челъ учебницитѣ си, а наедно съ тѣхъ и нѣкои гръцки пергаменти съ църковно съдържание. Той намиралъ въ тѣхъ голѣма наслада, защото лесно ги челъ, ако и да не е разбиралъ добрѣ съдържанието имъ. Дѣда му като узналъ, че болѣстьта нѣма да трае дълго, въ прѣдсмъргния чась порѫчалъ да провождатъ безъ друго даровития момъкъ на училище. Подиръ смъртьта на стареца сиромашката кѫща трѣбало да се издържа съ голѣми усилия. Братята и майката били сѫ принудени да работѭтъ по чужди кѫщи, за да искаратъ прѣхраната си. Тежкитѣ страдания, на които била изложена майка му въ единъ богатски домъ, толкова силно повлияли на чувствителна натура на младия Пърличевъ, щото той за винаги е смразилъ всичкитѣ богати.

 

„Како да бѣхъ избранъ за общъ отмъститель за бѣднитѣ — пише въ автобиографията си — всѣкога съмъ мразилъ, гонилъ и билъ дѣцата на богатитѣ на чорбаджиитѣ и на учителитѣ си, когато они постѫпваха гордо съ съученицитѣ ми".

 

Мѣжду туй той все продължавалъ да не посѣщава училището и да се крие въ опустѣлата градска крѣпость. Съвѣстьта сé го гризела, че лъже майка си. Съ това се увеличавала меленхолията му. „Нъ и всичко що ме обикаляше, пише самъ Пърличевъ, ѭ увеличи, тъй като и естественно бѣхъ къмъ неѭ прѣдрасположенъ". Непомалко подѣйствували злѣ на духа му въобще и страданията на народа. Съ тѫга на сърце той наблюдавалъ блѣднитѣ лица на еднородцитѣ си, карани въ затворъ за данъкъ и присмивани отъ сребролюбивия и скверния лицемерецъ калугеръ, фанариотъ, комуто и се покланяли до земя.

 

 

9

 

„Конакътъ, пише Пърличевъ, бѣше близко до кѫщата ни. Тамъ почти всѣки день фигурираше Фалаката. Нередко 20 дрѣнови стапа се счупвахѫ о плеснитѣ на униженаго Българина. На далечъ се слушахѫ писковетѣ му, милковетѣ му. Се чудехъ какъ може да има на свѣта хора толкова глупави, щото да обичатъ и оцѣняватъ такъвъ животъ! И така най цвѣтнитѣ години на страстнѫта ми младость минѫха въ грубо безвкусие".

 

Поприще не е ималъ, колкото прилѣжно и да се занимавалъ съ гръцко четение, (българско още не е имало) почти нищо не е разбиралъ. Меланхолията му всеедно растела.

 

„Бѣхъ постоянно замисленъ, начумеренъ, мраченъ като старецъ, който много пострадалъ въ живота", пише въ автобиографията си. „Въ радости и сватби, пѣсни, танцове меланхолията ми се усилваше. Бѣхъ постоянно раздразненъ". Съ трѣскава ярость раскъсвалъ дрѣхитѣ си, ако тѣ не сѫ, били съвършено хубави и чисти. Много е страдала майка му отъ това негово настроение. Къмъ всичко туй се прибавило и боледувание, което се появило, вслѣдствие скълчвание на рѣзеца, когато единъ пѫтъ си позволилъ съ дѣтски игри да развлича меланхолията си.

 

До като нашия Григоръ билъ още болнавъ се разгласило, че ще пристигне въ Охридъ нѣкой си прочутъ еллински класенъ учитель. Младия Пърличевъ съ неописуема радость почнѫлъ да ходи на училище; той се отървалъ вече отъ мѫченията на съвѣстьта си, за дѣто попрѣди лъжелъ добрата си майка, че ужъ посѣщавалъ училището, а въ сѫщность се криелъ въ разваленитѣ на крѣпостьта. Нъ и тоя учитель, както и приемникътъ му още поусърденъ, прѣподавали на гръцки, та ученицитѣ нищо неотбирали отъ четеното, а само зубрѣли изусть, скланяли и спрѣгали. На устроения испитъ по желанието на младия докторъ Робевъ, Пърличевъ е билъ едничъкъ, който е задоволиль и доктора и учителя си; отъ първия той получилъ и награда. Нъ сѫдбата опечалила нашия Григоръ, защото въ сѫщата година грабва отъ обятията на осиротелата фамилия най-голѣмия му братъ, който му обѣщавалъ да го испроводи въ Янина за да продължи образованието

 

 

10

 

си. Тогава Пърличевъ трѣбало съ труда си да улесни бѣдното си сѣмейство, а сѫщеврѣменно и да се учи съ прѣписвание книги, което доста много спомогнѫло да изучи гръцкия езикъ и съ други частни работи, можалъ е отчасти да сподвие на сиромашията си. Покъсно се наелъ Пърличевъ съ обучаванието момчето на една богата фамилия. Нъ мрачната сѫдба още не искала да го напусне. Той случайно си искълчилъ кракътъ, който и му отекълъ. Болкитѣ и страданията силно го раздразнили; нищо веке не обичалъ на свѣта. „Нито добро утро казвалъ нѣкому! Се чудехъ какъ людие могѫтъ живѣе въ тази плачевна долина. Постоянната ми мисъль бѣше: или съвършенство или смърть". Мѣжду туй за утѣшение на минѫлитѣ му нещастия стигнѫлъ въ Охридъ Д. Миладиновъ като учитель и се установилъ въ дѣдовата кѫща на Пърличева. Той веке неприличалъ на десеттѣхъ учители, които се смѣнили прѣзъ ученичеството на Пърличева. И Митре Миладиновъ прѣподавалъ на гръцки, защото още не е било мислимо за български; нъ той каралъ ученицитѣ да прѣвеждатъ прочетеното на български. Освѣнь туй той посочвалъ на ученицитѣ колко е мъчно да се учи човѣкъ на чуждъ езикъ, и убѣждавалъ училищнитѣ настоятели да въведѫтъ български езикъ, нъ тѣ неискали. Никой учитель не се оказалъ толкова полезенъ за ученицитѣ, колкото Миладииовъ. Той въ всѣка постѫпка ималъ е нѣщо привлекателно. „Словото течеше изъ устата му като медъ, свещенъ огънъ горѣше въ очитѣ му". При туй по съвѣта на Миладинова постаритѣ ученици прѣвеждали Плутарха на новогръцки. Той ги запознѫлъ и съ италянски езикъ. Още отъ тогава нашия Пърличевъ челъ и Хомера и почнѫлъ вече да се наслаждава отъ непостижимитѣ му хубости. Скоро Миладиновъ се оттеглилъ отъ Охридъ, а Пърличевъ получилъ покана отъ гр. Тиранъ (Албания) да стане учитель съ 2500 гроша заплата. Той билъ веке на 18 годишна възрасть. Ако и да страдалъ отъ фистула въ поврѣдения си кракъ, ако и да му било мѫчно да се раздѣли съ майка си, Пърличевъ приелъ поканата и заминѫлъ за Тиранъ. Постоялъ тамъ само една година, се върнѫлъ въ Охридъ и се рѣшилъ да

 

 

11

 

тури въ испълнение завѣтното си желание, да слѣдва въ Атина. Срѣдствата за туй сѫ, били ништожнитѣ 1000 гроша, които ги спестилъ. Тогава се рѣшавала и сѫдбата на Пърличева. Никой не се намѣрилъ да го посъвѣтва да замине за Руссия, защото прѣзъ тѣзи врѣмена само имената на Атина и Янина сѫ звучели въ Охридъ. За туй нѣщо съжалявалъ твърдѣ много Пърличевъ. А единъ сродникъ, който ималъ голѣмо влияние върху му, посъвѣтвалъ го да прѣгърне медицината, за която не билъ никъкъ призванъ, нито наклоненъ. Той се посвѣтилъ на тази наука за туй, че много прѣтеглилъ и желаелъ да лѣчи човѣшки страдания, нъ не взелъ въ внимание, че никой никога нѣма да успѣе, било въ наука или дѣло, което нему е присърцѣ. Прѣзъ августъ 1849 съ 1500 гр. се отправилъ по сухо за Атина. Когато минѫли турско-гръцката граница слѣзълъ отъ коня и цѣлуналъ земята. „Боже мой"! Колко тази земя е червена, казалъ Пърличевъ. — „Да защото е умита отъ кръви отговорилъ единъ гръцки търговецъ, неговъ спѫтникъ". Тогазъ Пърличевъ, „веднага направилъ нѣколко стиха, които и ги декламиралъ съ пророческо въодушевление. Той още повече сѫ въсхитилъ, когато отдалечъ видѣлъ прочутия Партенонъ. Въ Атина Пърличевъ тутакси се явилъ прѣдъ унивѣрситетскитѣ власти, които и му посочили кѫдѣ да държи испитъ за да се приеме като студенть. Испитали го само по еллински и получилъ степеньта „отличие", придружено съ едно чудо похвали. Занятията по медицината сѫ били насилствени, нъ взамена на туй често пишелъ стихове и ги излагалъ на чернитѣ дъски въ университета, дѣто съ удоволствие слушалъ похвали отъ съученицитѣ си. Тѣзи послѣднитѣ все пакъ се отнасяли прѣзрително къмъ него, макаръ и да се надпрѣдваряли кой по скоро да грабне рѫкописнитѣ му лекции, и то ставало поради българското му произношение и заради бѣдностьта на дрѣхитѣ му. Пърличевъ не оставалъ хладнокръвенъ и прѣдъ хулитѣ, които се изсипвали по адресата на костурскитѣ майстори, когато послѣднитѣ са минавали приквечеръ прѣдъ университета и си говорили български. Тѣ бивали обикновено присмивани отъ поликаретата съ думитѣ: „Ето

 

 

12

 

минаватъ воловетѣ". „Късаше ми се сърдето, пише нашия Григоръ, когато слушалъ туй. Оскърбенъ въ народното честолюбие, тлѣехъ отъ гнѣва и не можехъ да го излѣѭ". ... Къмъ срѣдага на учебната година прѣди да му се довършатъ паритѣ, той съ частни уроци съумѣлъ да спечели нѣкоя пара, нъ не за дълго врѣме!

 

На 26 мартъ 1850 г. Пърличевъ присѫтствувалъ на една церемония, която е направила силно впечатление въ неговата чувствителна натура и е имала голѣмо значение за понататъшната му литературна дѣятелность. Повикани сѫ били на конкуренция всичкитѣ гръцки поети. Офицерина Залокоста се признѫлъ за най-даровитъ и царь Отонъ турилъ лавровия вѣнецъ на главата му.

 

„Залокоста бѣше слабъ и жълтеничъкъ отъ занятията си. На музика, на расходка, кѫдѣто бѣше той, тамъ и азъ; бѣхъ му като спѫтникъ, пише Пърличевъ. Се чудехъ какъ човѣкъ, толко ничтоженъ на видъ, може да бѫде вѣнчанъ поетъ. Се взирахъ въ него съ благоговѣние. Можехъ ли азъ да не говѣѭ, когато вси съ пърсть го показвахѫ, и хвалехѫ? Нѣма ни единъ човѣкъ по честитъ отъ него, царь Отонъ, който го вѣнча, не е нищо прѣдъ него. За него и земни животъ е рай".

 

Пърличева прѣзъ туй врѣме веке го е нагънѫла „блѣдноликата сиромашия". Той трѣбало още прѣзъ май 1850 г. да напусне Атина. Стигнѫлъ въ Охридъ, помолилъ охридскитѣ първенци да го приематъ да служи като учитель, нъ тѣ си били условили другъ, та Пърличевъ се главилъ учитель въ Бѣлица (охридско). Тукъ прослужиль двѣ години съ заплата 3000 гроша на година. Тамъ природата му се видѣла чудесно хубава.

 

«Скромний, синий подлѣскъ (менекше), който балзамираше въздуха съ упивателната си миризма, богатитѣ конопища обработени отъ неуморни домакинки, силната по край потока растителность, дѣто се свѣткахѫ безбройни свѣтулки, високитѣ ябълшници, нагнати подъ тяжестьта на неимовѣрно голѣми и вкусни ябълки, ме заставихѫ да стихотворствувамъ и безъ да щѫ».

 

Сетнѣ Пърличевъ заминѫлъ за Прилѣпъ като учитель съ 2800 гр., подирѣ въ Охридъ за 3600 гр. годишно. Слѣдъ шестгодишно учителствувание тукъ, той спестилъ

 

 

13

 

5000 гр., и на 1869 г. пакъ се отправилъ въ Атина прѣзъ августъ и се записалъ второгодишенъ студентъ по медицинтта, нъ сѫщеврѣменно пишелъ и стихове. Тогава билъ е започнѫлъ поемата си «о Арматолосъ». Знаехъ, казва Пърличевъ, че трѣбаше да се прѣдаде поемата на испитателнѫта коммисия най-късно на 23 Фебр. На 25 мартъ 1860 г. прѣдсѣдателя на коммисията г-нъ Раггависъ, прѣдъ многобройна публика зе да оцѣнява прѣдставенитѣ поеми, като почна отъ най-слабитѣ». Начело на публиката стоели професори и поети, признати и вѣнчани отъ попрѣди, съ твърдо увѣрение, че тѣ ще получатъ вѣнецътъ или поне паричната награда. Нъ, когато Раггависъ казалъ, „най-послѣ имаме една поема, много по-малка отъ другитѣ и надписѫна «Арматолосъ». Тогава усѣтихъ въ себѣ едно неописано вълиение, казва Пърличевъ, каквото никога не съмъ усѣщалъ, тогава никой не би ме позналъ ; бѣхъ вънъ отъ себе си, явно че мой бѣше вѣнецътъ». Понататъкъ слѣдва слѣдното му разсѫждение.

 

„Подробно описвамъ тѣзи обстоятелства за да знаѭтъ юношитѣ, че чрѣзмѣрната радость е по-убиственна отъ скърбьта. Нека знаѭтъ и това, че не пиша отъ собственна своя гордость, но за възвишенпе на народната. До толкова ние Българе сме били ругани и прѣзрѣни отъ вситѣ народности, щото врѣме е вече да се опомнимъ. Като чете човѣкъ народнитѣ ни пѣсни, дѣто всѣка хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключи, че клетото самопрѣзрѣние е знакъ на българщината. Врѣме е да се покажемъ хора между хората. Българското трудолюбие рѣдко се намира въ другитѣ народи; то ни е облагородило; то е било, е и ще бѫде наше спасение. Ако е истина, че бездѣлието е майка на вситѣ зла, то тъй сѫщо истинно е, че трудътъ е баща на вситѣ добрини. Какво прѣимущество могѫтъ да имѫтъ прѣдъ насъ другитѣ народности? Като съмъ слушалъ всеобщитѣ надъ българщината ругания, цѣлий животъ съмъ прѣкаралъ съ мисъльта, че не струвамъ нищо. Тази сѫща мисъль ме отстранявала отъ най-високитѣ крѫгове на обществото, безъ които никой не бива знаменитъ гражданинъ нито списатель. Вѣрно е че гордѣливий никога

 

 

14

 

не прокопсува! нъ вѣрно е такожде, че и който прѣзира себе си е самоубийца. Първия грѣхъ, разбира се, е по опасенъ; но ние българе трѣба да се пазимъ повече отъ втория : трѣба да се уповаваме на силитѣ си, на трудоветѣ си".

 

Слѣдъ това, Раггависъ указалъ на нѣкои недостатъци на „Арматолосъ". Друго вълнение противно на първото. Послѣ загърмѣли въ устата му звучни похвали, каквито никога не сѫ били чувани прѣзъ минѫлитѣ десеть години на поетическия конкурсь: „Трето най-силно и убийственно вълнение". Най-послѣ Раггависъ казалъ: «испитната коммисия явява, че тазъ година тази послѣдна поема счита за първа и дава, вѣнецътъ на «Арматолосъ». Но поради това, че въ поемата сѫ се намирали имената: Стойко, Радо, Неда, Галешникъ, Рѣка, оцѣнителятъ не възложилъ приготвения вѣнецъ върху главата на автора. Пърличевъ не явилъ никому радостьта си и се оттеглилъ прѣди да се разотиде събранието. Застигнѫтъ отъ единъ съученикъ билъ заведенъ въ първостепенна гостилница и почерпенъ за туй, че еллинската литература се сдобила съ извънредна поема. Нашия Григоръ тукъ случайно се огледалъ въ огромното стъкло: „Приличахъ на човѣкъ истлѣлъ отъ тригодишна трѣска, пише Пърличевъ. Слѣдъ това отива въ кѫщи при Раггависа и му се исказва, че е авторътъ на Арматолосъ. Подиръ кратъкъ разговоръ, Раггависъ за чудо голѣмо узналъ, че Пърличевъ е дебелакъ българинъ; [1] той се опиталъ да го разубѣди, нъ всичко е било напразно. Слѣдъ три дена повикали го университетскитѣ власти; първия въпросъ, който му задали билъ е: „Отъ каква народностъ сте? Българинъ! Замълчали". Прѣдложили му да го испратѭтъ въ Оксфордъ или Берлинъ да се учи на държавни разноски, нъ Пърличевъ, отбласва това прѣдложение, като казълъ: „нужда велика е да идѫ у дома си".

 

Подадъ му ректора лавровия вѣнецъ съ ленти на гръцкия кулоръ и му прѣброили 500 драхми. Другитѣ

 

 

1. Отъ прѣдговора на поемата „Арматолось" излиза, че Пърличевъ още не съзнавалъ народностьта си и че едвамъ по-сетнѣ можалъ е веке да я съзнае.

 

 

15

 

500 самъ Пърличевъ отъ попрѣди ги обѣщалъ на нѣкой си бѣденъ студентъ.

 

Подиръ туй ректорътъ врѫчилъ му рѫкописа и му казалъ: „печатайте го поскоро, че публиката съ нетърпение чека." Съ премията, която дали на отличенъ поетъ, извѣднажъ сиромахътъ Пърличевъ обогатѣлъ. Въ Атина била обща радостьта, че имъ се явилъ „вторъ Хомеръ". Прѣзъ туй врѣме Пърличевъ ималъ веке възможность да се запознае и съ високопоставени лица. Мѣжду другитѣ изявилъ желание да го види и Михаилъ Ботлисъ (Бодлевъ, охридянинъ, отличенъ юристъ и министъръ на правосѫдието). До като се печатилъ „Арматолосъ" излиза кралски указъ да му се даватъ по 35 др. на мѣсецъ пенсия, нъ Пърличевъ не искалъ да се ползува отъ указа. Не се забавилъ и подаръкъть на Заппа (60 др.), комуто Пърличевъ по съвѣта на охрид. Ив. Сапунджиевъ, вѣстникаръ въ Атина, посветилъ поемата си, като на основатель на новитѣ „олимпийски подвизи". Сега веке бѣдния Григоръ ималъ и пари, колкото никога не е виждалъ и си позволявалъ да посѣщава и кафене, и театьръ и добри гостилници, нъ стомахътъ му е билъ поврѣденъ. Като всѣки младъ новообогатѣлъ юноша прахосвалъ безмислено паритѣ, нъ често се сѣщалъ да не би да го посѣти отново блѣдноликата сиромашия. Слѣдъ нѣколко мѣсеци той пакъ осиромашелъ, нъ малко се безспокоелъ, защото билъ увѣренъ че съ ново нѣкое стихотверение ще добие пари.

 

„Бѣдностьта, пише Пърличевъ, не ме плашеше толкова, колкото общата противъ мене умраза на Атинянитѣ, която отъ день на день се увеличаваше. Тѣ ме обичахѫ много и много повече отъ сина и брата, доклѣ се надѣвахѫ, че въ сърцето си ще дамъ мѣсто на гръцкитѣ идеи, на еллинския духъ; но като видехѫ, че азъ обичамъ народностьта си повеке отъ живота си, всички, каго по условие ме изоставихѫ; никой мой приятель, ни съученикъ, ни съотечественникъ, не ме поздравяше. Единъ само Якимъ Сапунджиевъ остана ми вѣренъ. Съ него често се разговаряхме за отечество".

 

Прѣзъ туй врѣме турилъ основа на поемата „Скендербеисъ", върху която работилъ почти цѣла година. Единъ день дияконътъ на руската въ Атина църква

 

 

16

 

съ много нажаленъ тонъ казалъ на Пърличева: „Починѫхѫ въ Цариградскитѣ тъмници братя Миладинови, може би отровени. Това четохъ днесь въ „Дунавский Лебедъ". Пърличевъ върху туй останалъ неподвиженъ и безотвѣтенъ; сърцето му кълнѣло гръцкото духовенство. Той напуска скоро Атина и заминава за отечеството си, съ твърдо рѣшение — да гине или да отмъсти за Миладиновци. Безъ съмнѣние, че, не само скърбьта за обичния си учитель, нъ и прѣзрѣнието отъ страна на гордитѣ гърци, събудили у Пърличева родолюбивото чувсгво. Гръцкото общество а сѫщо и книжнината такмо способствуватъ да се развие у човѣка фанатизъмъ или патриотизъмъ, „Пърличевъ не могълъ да се погърчи за това, че вече съзнавалъ народностьта си и обичалъ народа си."

 

Въ 1861 год. вѣнчания поетъ става класенъ учитель въ Охридъ. Тогава още той заедно съ Якима Сапунджиевъ, започнѫлъ да събужда въ самия центръ на града, самитѣ първенци и влиятелни граждани; тъй като и отъ попрѣди още въ прѣдградието имало веке тайно вечерно училище, а посетнѣ и явно, та и въ двѣтѣ се прѣподавало по български. Отчасти е била подготвена почвата отъ Миладинова, който слѣдъ една обиколка изъ Македония, миналъ и прѣзъ Охридъ, а сѫщо и негодуванието срѣщу безнравственния гръцки владика повлияло е доста много. Нъ врѣмената още не благоприятствували за явна борба, та трѣбвало да се работи тайно и глухо. Гръцизмътъ билъ още силенъ, а съзнанието на българитѣ било слабо развито.

 

„Българинъ българина наричалъ „шопъ"; българската азбука само на малцина била извѣстна и се наричала сърбска. Учений Ян. Стр. увѣряваше, че българитѣ нѣматъ писменъ язикъ".

 

Обвинителитѣ на Миладинова, тогава скоро били наградени съ ордени и били достигнѫли до най висока степень на славата и на влиянието си. Още въ началото на учителствуванието си Пърличевъ, въ дукяна на Анг. Групчевъ, който служелъ като читалище, се научилъ на българско четение и езикъ. Той му обяснявалъ мѫчнитѣ и непонятни думи отъ българския езикъ, а Пърличевъ чуждестраннитѣ. Прочелъ

 

 

17

 

българската история заедно съ Як. Сапунджиевъ и расказвали въ училището и по кѫщи, дѣто трѣбало, найпотрасяющитѣ страници;

 

„Какъ напримѣръ, Самуилъ царствовалъ, какъ столицата му бѣше Охридъ, какъ 15 хиляди негови войници били отъ гърцитѣ ослѣпени. Послѣ съ какви коварства гърцитѣ уничтожили Охридската Патриарптия, какъ тѣ всѣкога гонили и убивали българскитѣ учени мѫже и священици; какъ враждата мѣжду гъркъ и българинъ е вѣчна; какъ гърцитѣ за да ни погърчатъ, учили ни само на гърцки и други" [1].

 

Съ особенъ жарь расказвали за мѫченическата смъртъ на братя Миладинови, които оплакала цѣлата околия. Почти катадень расправяли на ученицитѣ си и на родителитѣ имъ, колко е труденъ еллински, а колко повече и по сладко е да се учатъ на майчинъ езикъ. Много псалми, прѣведени на македонско нарѣчие сѫ, се чели по църквитѣ и вдъхвали свещенъ ужасъ на християнитѣ; когато четецътъ не му се харесвалъ самъ Пърличевъ ставалъ четецъ. Понататъкъ пише Пърличевъ: „силно се Богу молихме, но сѫщеврѣменно и работихме. Орахме день и нощь за да си приготвимъ почва за сѣенье".

 

Прѣзъ юни 1862 г. Пърличевъ получилъ си назадъ отъ Атина поемата „Скендербей", чрѣзъ Ив. Сапунджиевъ, безъ да знае нѣщо за присѫдата на коммисията; той нито се заинтересувалъ да попита веке повторно, защото се билъ прѣдалъ „на учебното дѣло съ душа и сърдце". Самъ той прѣдавалъ „на 4 класса" и никога не казалъ: „уморенъ съмъ". Тогава обърналъ особенно внимание и на дисциплината. Строго наказвалъ всѣкое своеволие. Позволявалъ да поиграѭтъ само онѣзи ученици, които си знаяли урока. Богатски и сиромашки дѣца били сѫ равни за него. „Ако и да биелъ, казва самъ той, твърдѣ редко, слухъ се раздаде че Пърличевъ лошо бие; и чудно нѣчто! Тоя слухъ вмѣсто да ме зачерни. повече ме утвърди. Такъвъ ни трѣба даскалъ, казвахѫ родителитѣ". Прѣзъ туй врѣме за щастие и Стефанъ Владиковъ, милионеръ и найвлиятелния

 

 

1. Тѣзи и много други редове липсуватъ въ печатаната автобиография на Пърличева, нъ ги има въ рѫкописа му, отъ който азъ се ползувахъ.

 

 

18

 

въ Охридъ гъркоманинъ, изгубилъ всичкия си имотъ и подпадналъ подъ подаграта. Благодарение на тази случка могли веке всичкитѣ, които той мразелъ и гонилъ, сега веке да си поотдъхнѫтъ и да дѣйствуватъ по-смѣло. На испита сѫ се произнесли двѣ пламенни слова противъ гръцкото духовенство: едното отъ самия Пърличевъ, а другото отъ Як. Сапунджиевъ и то за първъ пѫть на български. Радость и страхъ били изобразени въ лицата на множеството. Никой не се надѣвалъ, че ще нападнѫтъ толкова явно и остро. Тогава Ст. Владиковъ (попъ Стефаниевъ) казалъ на прочутия охридско-прѣспански владика Мелетия: „желаѭ да видѭ какъ ще се бранишъ отъ тѣзи кучета". Клеветата на гръцкия владика тогава излѣзла на явѣ, нъ нехванѫла мѣсто, защото не е била доволно майсторски скроена. Владиката не виждалъ още голѣма опасность, та и не напрѣгнѫлъ ума си да скрои поискусна клевета. Подиръ тия рѣчи послѣдвали други, не по-малко огнени и безпощадни. „Ето какъ пише единъ дописникъ отъ Охридъ въ вѣст. „Македония" отъ 1867 г. 18 Февруари . . .

 

„самитѣ досегашни гръцки учители, а особито Гр. Пърличевъ .... проповѣдуваетъ въ гръцкытѣ училища съборно за досегашното наше заблуждение. Секѫ недѣлѭ се изговарѭтъ по цьрквьггѣ трогателни слова за постраданіето и досегашното ны боледувайне отъ гърцизъмътъ и оти безъ друго трѣбатъ да го истуркаѭтъ съсемъ, та да видатъ бела виделинѫ" ....

 

„Като садимъ по едно отъ тия слова, пише покойния Матовъ, което е напечатано въ вѣст. Македония (1876 г. 15 іуліы) Пърличевъ е съчинивалъ образцови слова. Всичко е въ туй слово обмислено и измѣрено така, щото да произведе сигурно желаемиятъ ефекть върху слушателитѣ. Силни думи, умѣстни и хубави образи изразяватъ здравитѣ мисли на оратора, който убѣдява братята си да милѣѭтъ за родното, за своето, и да се откажѫтъ отъ чуждото. Жално, че тия слова не сѫ запазени или не сѫ издирени. И по туй врѣме и по сетнѣ Пърличевъ билъ първиятъ ораторъ въ Охридъ".

 

Сега веке народниятъ духъ билъ доста развитъ

 

 

19

 

и по околията, пишели по стотини прошения противъ владиката Мелетия, върху разни злоупотрѣбления. Владиката имъ казвалъ: „лири събралъ съмъ цѣлъ купъ; тѣ сѫ ваши и противъ вашитѣ глави ще ги хвърля." Единъ приближенъ на Мелетия, расправялъ ми, че дѣйствително 3500 лири, сѫ били нохарчени за рушвети срѣщу българското движение. Прѣзъ май 1868 г. Пърличевъ поканилъ първенцитѣ у дома си. „Сакате ли да въведемъ български езикъ въ църкви и училища? — Сакаме. — Ке ми позволитѣ прочее да идѫ въ Цариградъ да се поуча на славянский. — Позволено ти е" . . . отговорили първенцитѣ на Пърличева. Въ Цариградъ той изучавалъ славянски езикъ при г-на Ив. Найденовъ даромъ. Въ началото на ноември 1868 Пърличевъ се върналъ отъ Цариградъ и незабавно се въвелъ български езикъ въ църкви и училища. Гръцки владика Мелетия тогава прибѣгнѫлъ до фанариотски срѣдства. Той скроилъ хитра клевета.

 

Зараньта на 27 ноември 1868 г., когато Пърличевъ се събудилъ, влѣзнѫли въ стаята му жандарми, други пакъ правили му обискъ въ кѫщи, взели му книгитѣ, а него и брата му закарали въ затвора. При обиска присѫтствувалъ и найвлиятелниятъ гъркоманинъ, поради което обхванало ужасъ Пърличева. Въ споменитѣ си народния дѣецъ ни оставилъ прѣкрасни сцени, които покъртватъ всѣкиго, ако и да пише Пърличевъ и тукъ кратко, както въобще. Много по-силенъ ужасъ обзема го въ тъмницата, когато видѣлъ затворени и синоветѣ на сестраси. Нъ интелегентниятъ вождъ не билъ забравенъ отъ сънародницитѣ си. Още на първия день се явилъ въ тъмницата Н. Филевъ „любезний на музитѣ пѣвецъ и учитель". Той донесълъ ѣстия и питие въ изобилие и му обадилъ, че всичкия народъ се моли въ Св. Климентовия храмъ за спасението му и че и найсиромаситѣ давали помощи, а чорбаждиитѣ за чудо голѣмо нищо не пожертвували за освобождението му. Този фактъ е достатъченъ признакъ за почетьта, която отдавалъ народа на своя духовенъ прѣдводитель и учитель. На другия день прѣдставили Пърличева прѣдъ сѫдъ. Каймакамина и нѣколку гъркомани чорбаджии съобщили му,

 

 

20

 

че трѣбва да се приготви заедно съ поголѣмия внукъ по сестра за пѫть : трѣбвало да се прѣдстави въ Дебъръ прѣдъ мутесерифа. Като попиталъ за причинитѣ отговорили му: „Остави българския езикъ (каймакамина казалъ) и сега те освобождавамъ. — Подобрѣ смърть е билъ отговора на Пърличева". Другъ пакъ чорбаджия казалъ му: „что ти трѣбваше да въвеждашъ български езикъ"! Цѣлия народъ тръгва да го испраща. На прозорцитѣ се показвали насълзени очи. Пърличевъ за да покаже че има куражъ, възсѣдналъ на коня, почналъ да ѣде ябалка и да се взира къмъ публиката, нъ веднага стигнѫли до ухото му слухове: „Ето полудѣ сиромахъ". Това се разнесло като молния на всѣкѫдѣ. Мѣжду жандармитѣ, които го конвоирали, за щастие се намиралъ единъ албанецъ познатъ, който много му облекчилъ страданията. Прѣзъ пѫтя още измързнали му краката, а до като стигнѫлъ въ Дебъръ отекълъ му и носътъ. Тикнѫли го въ наймръсната тъмница при каторжницитѣ, дѣто несносна е била вонята. Истина е, че вѣрниятъ приятель на Пърличева Як. Сапунджиевъ, не закъснѣлъ да отиде въ Дебъръ. Съ подаръци и подкупвания, съ приятели, се удало да склонѫтъ дебърскитѣ влиятелни личности и дебър. гръцки владика, Антима, сегашния митрополитъ на куцовласитѣ въ Турция, да дѣйствуватъ за освобождението на Пърличева. Антима съблазнявалъ охридския митрополитски тронъ, та спомогнѫлъ безъ пари само и само да спечели благорасположението на Охридяни. Освѣнъ туй Антимъ като Албанецъ съчувствувалъ на Пърличева, за дѣто послѣдния възхвалилъ въ поемата си „Арматолосъ" албанцитѣ за нѣкои добродѣтели. Тъкмо по туй врѣме стигнѫли отъ Охридъ и седъмъ души старци съ доволно пари и всенародни умолителни прошения съ които молили за освобождението му; найсетнѣ се сполучило.

 

Срѣщу Коледа Пърличевъ билъ освободенъ, нъ той не можалъ да върви на краката си, а трѣбвало да го дигнатъ за мишцитѣ и да го изнесѫтъ. „Още нѣколко дена, пише Пърличевъ, и азъ бихъ свършилъ попрището си". Трѣбвало да се яви прѣдъ Антима, мнимия си освободитъль. Тамъ прѣстоялъ нѣколко седмици

 

 

21

 

на гости. На 15 Януарий 1869 прѣдали му книгитѣ и рѫкописитѣ, които му бѣхѫ взели при обиска. Мѣжду тѣхъ намѣрилъ и чужди книги, които компрометирали даже и цѣлата охридско-прѣспанска епархия прѣдъ правителството. Българска и сърбска истории, разговоръ на петъ офицери, които си раздѣляли турската империя и пр. На 18 сѫщия мѣсецъ Пърличевъ весело и радостно отпразнувалъ въ кѫщи домашния си патронъ. Нъ едва е могълъ да си отпочине у дома всрѣдъ зарадваното си семейство, послѣдвалъ новъ арестъ. Тоя пѫть той билъ само интерниранъ въ Дебъръ за да не може да продължи преподаванието на български въ охридското централно училище. Слѣдъ тримѣсеченъ сюргюнъ въ дебърската гръцка митрополия, Пърличевъ се завърнѫлъ пакъ въ Охридъ.

 

Настанѫло вече врѣме да тържествува народа; гръцкиятъ езикъ се изхвърлилъ изъ църкви и училища появилъ се новъ животъ. „Жнахме онова що бѣше отдавна сѣяно . . . . . пише Пърличевъ . . . . . правдата въстържествува. Побѣдата бѣше съвършенна". Подиръ тѣзи мѫки и страдания и слѣдъ тържественната побѣда, рѣшава Пърличевъ да се ожени, „като на пукъ на мѫчителитѣ си", ако и да съзнавалъ „че който иска да се посвѣти на отечеството трѣба да е безбраченъ". Пърличевъ на всѣки българинъ желае да има домакиня като неговата: „нъ вѣрно е, казва той, че бихъ билъ пополезенъ на отечеството, ако бѣхъ останѫлъ свободенъ".

 

Подиръ шесть мѣсеци отъ свадбата се появилъ случай да състави Пърличевъ и пѣсеньта за паданието на Охридската патриарпшя. При първото испѣвание на тази пѣсень сълзи потекли изъ очитѣ на гоститѣ, не толкова отъ стойностьта на стиховетѣ, колкото отъ страстьта, съ която се испѣла. Тази пѣсень е спомогнѫла много повече при искореняванието на гърцизма, отъ колкото всичкитѣ попрѣдишни подвизи. Та е въодушевлявала много охридяни и имъ вдъхвала страшна умраза къмъ гръцитѣ и всичко гръцко. Пърличевъ освѣнъ туй съчинилъ и друга пѣсень противъ гръцкото духовенство. Не сѫ минѫли много мѣсеци и нашия Пърличевъ билъ поканенъ отъ почтенитѣ членове

 

 

22

 

на Цариградското читалище да прѣведе Илиядата. Пърличевъ я прѣвеждалъ на български не както щѣлъ, нъ както е можалъ. Въ попослѣднитѣ години на църковния въпросъ, когато охридяни сѫ, били отчаяни и материялно съсипани, Пърличевъ заедно съ другитѣ учители служили не само безплатно, нъ даже споредъ силитѣ си подпомогнѫли на водителитѣ борбата, именно : Илия Чобановъ, Петъръ Огненовъ и Коста Размовъ, които си изгубихѫ и цѣлия си имотъ въ подвига.

 

Гърцизмътъ най-послѣ билъ сломенъ и прѣзъ 1874 г., когато приближавало врѣмето да посрѣщнѫтъ първия български владика Натанаиля, Пърличевъ сьставилъ една пѣсень по случай посрѣщанието му. Нъ теглилата му не искали да се свършатъ единъ пѫть за винаги. Гордиятъ и откровенъ характеръ, какъвта имаше Пърличевъ, не се харесвалъ на Натанаиля. Погрѣшкитѣ на българския владика се посочвали явно, и откровенно го изобличавали, затова и Пърличевъ не е можалъ да учителствува въ града вѫтрѣ, а билъ е принуденъ да се услови въ прѣдградието, нъ скоро и отъ тамъ трѣбвало да напусне; Натанаилъ не го оставилъ въ спокойствпе. „Като че ли се свърши смисълътъ на живота му. Пърличевъ отъ тогава насамъ бѣше постоянно раздразненъ, подозрителенъ и рѣдко — доволенъ". Пърличевъ найсетнѣ се рѣшилъ да отърси прахътъ на нозѣтѣ си и да замине за София, дѣто, споредъ писмото на г-нъ В. Диямандиевъ, мнозина родолюбци канили го да се залови за нѣкаква литературна работа и му обѣщавали всѣкакви улеснения. Нъ родолюбцитѣ, които го канили, станали невидни и Пърличевъ трѣбвало да заеме учителско мѣсто въ габровската гимназия по еллински и латински езици. Нъ габров. гимназия скоро се прѣобърнѫла въ реална и Пърличевъ бидъ поканенъ да стане помощникъ въ народната библиотека въ София. Влажностьта и мрачностьта на зданието го уплашили, та билъ принуденъ веднага да си даде оставката. Нъ въпрѣки туй работилъ буйно два мѣсеца. На всичкитѣ книги въ народната библиотека исписалъ заглавията. Заповѣдано било да се означать на всѣка книга: авторътъ, науката, съ която се занимавалъ, годината и пр. и пр. . . . Прѣди да свърши мудната си работа

 

 

23

 

очитѣ го заболѣли отъ постоянното пишение. Найпослѣ Гюзелевъ съ увеличавание на платата, назначилъ го за учитель въ Битоля. Служилъ и въ други градове, а найсетнѣ прѣзъ 1883-4-5 учителствова въ Солунската гимназия; скоро Пърличевъ се оттегли пенсиониранъ прѣкара въ огорчение и разочарование старинитѣ си въ Охридъ.

 

Болестьта, бѣдностьта и несправедливоститѣ, които испитвалъ посетнѣ прѣзъ живота си го накарали още повече да прѣзира страданията и смъртьта. Ето какъ се изразява самъ той вьрху туй: „ни въ юношество, ни въ зрѣлостьта си, ни въ старостьта си не съмъ оцѣнявалъ живота. Ще повѣрватъ туй поне злощастницитѣ, ако не всички". Послѣдната му публична работа бѣше краткото, нъ твърдо съдържателно словце, произнесено при посрѣщението на днешния охридски митрополитъ Григорий.

 

Въ Охридъ Пърличевъ се успокои за винаги на 25 януари 1893 г.

 

 

София 15 августъ 1897 г.

 

Г. Баласчевъ.

 

[Next]

[Back to Index]