Бех на седемнадесте или осемнадесте години. Един ден отидахме на харман, ей там горе, върх махалона. Доследи ни и дедо — много старо бе, ама галеше [*] да си е около нас. То седна на сенка и оттам ни гледаше, ага рукахме и фирехме [*] конете на харманан. Дойде пладнина, разпуснахме конете и седнахме до деда да пладноваме. Като се найедахме, дедо свали кюлефа [*] и се загледа насреща към богутевските бърчини. Изохка се и рече:
— Свет, свет, лъжлив свет! Колко ли си люде прекарал и моят ред е дошол.
Тогава баща ми му вика:
— Недей, старец, се предава, ами разкажи онова, дето мен си казал, та врют да го чуят.
— Видите ли там, отсреща, дето е мандрата, онова место го зоват „Манастиря”
— започна дедо. — Ама ще речете защо? Защото в старо време там е имало
манастир. Пък по-отгоре под високата чука е имало
*. галям — обичам
фирем — гоня
кюляф — плъстена мъжка шапка, употребявана от мюсюлманите
78
чорква и сега има гармади от нея — затова пък то е „Черквата”. По-надолу — „Русина ела”, до нея „Раюску”, по-нататък... Всичките места са с болгарски имена. И ние сме болгаре, ама ага са дошли турците и ни са поробили, зорла са ни сменили верата. Сметката им е била турци да ни сторят, ала не са могли. Думата и кръвта си ни е останала болгарска. Тогава йе го попитах:
— Отде знаеш това, дедо?
— Знам го йе пък от моя дедо. Той е бил син на Маноля Дуев. Маноля са читаци затиснали в Богутево, опрели му ножа на шията: „Или верата, или живота!” И той какво да прави — приел мохамеданството. Дуювци са били троица братя, най-големия —Манол, след него — Стоен и Гого. Ага турците са изверили Маноля, другите братя са били на „Раюску” на мандра. Като чули каква олелия е станала по Богутево, те са се разбегали нах две страни. Стоен е отишъл в Чепеларе и там се е заселил, пък Гого чек в Бойково се е спрел.
— Как ги е чума не сбрала тия пусти чорни читаци! — пресече майка деда. — Ройнали са людете като пилце.
Ала йе пак подхванах деда:
— Отколе ли е било онова кърваво време, дедо?
— Не е много отколе — рече той. — По моята сметка требва да е било преди около сто и осемдесе години. Ага попреминала фъртуната, една нощ Стоен се стегнал и посреде нощ отишол у брат му Маноля. Плакали до съмнало и сутринта Стоен фанал баиря и скришом, както дошол, тъй си отишол. Престрашил се и Гого от Бойково, и той доходал... Слушай — обърна се тогава дедо към мене, — ти ще правиш, ще струваш, но требва да найдеш роднините!
__ __ __ __ __
В долния край на Чепеларе имаше бачдарница [*], там на една пейка често
се изтегаше един думлив старец, викаха му Димо Радков. Сбираше бач от арабаджиете.
Еднъж отидах при него бае [*] рано, здрависах го и го питам:
*. бачдарница — пункт за събиране на такси
бае — доста
79
— Какво правиш?
— Йе — вика — го сторих. Остарех и сега са ме оставили тука да сбирам галагане. Седни, седни да подумиме!
Седнах и от приказка на приказка впрехме в Стоеновская род.
— Че имало ли е в Чепеларе такъв род? — престорих се, че не знам.
— Имало е, как да е немало, ама се е разчеталил [*] — рече бай Димо .— От него произлизат Пакулевци, Рощовци и Сираковци. Запомнил съм тия родове, защото Стоеновия син Димо, по прекор Пакуля, е набъхтал попа в черквата. Било зампаро, лошо попище, закачело е жени...
— Димо имал ли е синове и дъщери?
— Имал е синове двамина — Еню и Волко, пък за дъщери не съм чувал. Има и внуци и превнуци — Янко и Петър Пакулев, дето сега работят по Богутево, са от тех.
— Стига — реках — толкова беше!
— Ами защо ме разпитваше за наследниците на Стоеновия род?
— Защото сме роднина и сега требва имот да делиме. Радковския старец ме погледна уплашен.
— Че йе да знаех за какво ме разпитваш, немаше да ти казвам.
— Недей се плаши, дедо Димо — успокоих го. — Това е отколешна работа. Питах те не за имота, а за друго, за хубаво. . .
В Бойково ходих, ага бех на трийсет години. Йехнах един ден мулето и отидах. Щом влезах в селото, видех едно празно место, срипих от мулето и го ворзах да попасе, докато йе си сворша работата. Ала още не съм се изправил и един стар чилек ми рукна сърдито:
— Ей, помак, махни мулето оттам, това место се брани!
— Оти ме тъй порезваш, бе човек, знаеш ли, че може да сме роднина?
*. разчеталям — разклонявам
80
То ме попогледна, попогледна, поомекна и извади кутията с тютюн.
— На, запали!
Запалих йе, запали и то, заприказвахме се,
— По каква работа — вика — в нашето село?
— Дошъл съм думам — да си изпитам роднините. Моя дедо ми е казал, че тука имаме роднини. Когато е ставало помохамеданчването в Богутево, Гого Дуювски е избегал и е дошъл тука, в Бойково. Има ли тука Дуювци?
— И йе съм от Дуювския род — рече зарадван старецът и ме прегребе. — Олеле, какво щех да сторя. Тая вечер ще ми си гост!
И отвърза мулето от забранената ливада и го заведе в неговата. Ага отидохме у тех, старецът още от вратата завика: „Жено, водя роднина, тоя човек е от Богутево. И той е от Дуюзския род!”
Запознахме се, навечеряхме се, йе разказах всичко, каквото знам, казах и как дедо ме закълнал на харманя да ида и найда роднините в Чепеларе и Бойково.
— Сега — викам ми олекна на душата, изпълних по ръчението на дедо.
Личеше, че и на дедо Митю — тъй се казваше тоя старец — му е драго. На сутринта, след като закусихме, рече:
— Хайде сега, братовчед, ще те водя и при други Дуювци.
Отидохме при един дедо Георги, той бе още по-стар. Като чу какво му каза Митю, и той ме пригребе:
— Роднина, а? Йе съм и по-рано позачул, че нашия дедо е бил преселник отгоре.
Дойде и друг от бойковските Дуевци — него Стоен зовеха, та и с него се запознахме. Вечерта всичките роднини се сбраха у дедо Георги. Цела нощ приказвахме за дедовците и прадедовците, за теглила и патила. На сутринта братовчедите ми напълниха дисагите с орехи и ми викат: „Носи армаган на роднините!”
На другата година турих на мулето три тулумчета бито сирене и пак отидах
в Бойково. Посрещнаха ме още по-хубаво — като знайни роднини.
Разказал: Я. ГУДЕВ
Записал: Т. Пакулев