През 1920-1921 г. аз, Марко Петров Марков, реших да ей женя. Бях вече на 26-27 години. Но сиромашията бе голяма — нямаше откъде левче да се спечели. Тогава отидох в Гърция, без паспорт, и се услових овчар в едно турско село — Желепли, Ксантийско. Същата зима стана сюнет дюню — сюнетисване [*]. Опитаха се да проагитират и мене да ме сюнетисват, като ми обещаха, че ще ми дадат, която си искам мома и ще ме направят първия богаташ в селото. Било голям хаир, ако друговерец мине към тяхната вяра — на другия свят същият щял да ги превежда през някакъв си мост, под който врял казан с катран, без да паднат в него.
На пролетта на 1921 година си дойдох в родния край, за да се женя. Но се оказа, че по-наложително е да купя кон, защото на нас имотите ни бяха далеко от селото. Женилката пак се отложи за следващата година. Есента отново отидох в Гърция, обаче отидох с паспорт; защото предната година много като мен млади българи ги хйанаха гърците и ги интернираха на остров Крит. Взеха ги като за комити, но аз се спасих по един деликатен начин.
През лятото на 1922 г. най-сетне се ожених. Понеже сиромашията си беше
същата, а ние бяхме голямо семейство — майка, баща, жена, брат по-малък
и едно сираче, останало от по-големия брат, на есента пак се услових овчар
у Агушевци в Тозбурун и веднага тръг-
*. сюнетисване (от сюнет) — обрязване
88
нах с овцете за Турция. Какво обаче ми се случи на третата вечер? Бяхме към Союджюкску (Върбинско землище). През нощта едната сюрия изпуснахме — овцете усещат, че отиват на поле и бягат назад. Аз като се събудих, бегом по сщрията, стигнах предницата и я завърнах. В момента беше много тъмно и аз се подхлъзнах и паднах в една пропаст на около 7-8 метра. Върху мен се събори цял дувар камъни и аз съм заспал — припаднал съм. Като се събудих, едва си отидох до огъня и що да видя — главата ми спукана, стряскана, пуща жълта вода. Ръцете ми само в кърви, ноктите ми едни назад, други напред, трети липсали съвсем. Закараха ме в град Ардино — прегледа ме доктор, изми ми главата и ме превърза с разни лекарства. Така продължих лека-полека с овцете за Турция.
От Агушевци имаше един Исен Ефенди — той бе особен човек. Обичаше да си пийнува, ама скришом, да го не видят другите. Те го знаеха де, ама все пак се пазеше.
Сетне пак бях по Тозбурун, но не като овчар и Исен Ефенди често речеше:
— Господин Марко, яла да пийнем по ракийка!
И извади чашка от джоба — там я криеше, ръцете му се тресяха — да не изпусне капка. Толкова му бе мила ракията. „Ами сега — вика — да се пазарим: по едничко ще пийнем!” Изпием по едно, запалим по цигарка. Запалим ли, каже: „А — вика, — то няма ла може по едно. Дай да завторим.” И така, доде изпием цялото шише.
Веднъж в мохабета стана дума, че през 13-та година конаците в Черешево ги обрали от околните села.
— Защо — питам го — не си потърсите някои работи. Те се знаят къде са.
— Е — вика, — женум [*], господин Марков, нашето богатство е факирска солза. Кой знае колко хора и нас кълнат и пцоват.
— Е защо, Исен Ефенди?
— Защото — казва — нашият дядо Агуш е бил пълководец в Юнанмурабесе
(в гръцката война) и оттам той е заграбил голема плечка.
*. женум — драги
89
Докарал и три робини, гъркини ли са били, българки ли са били... Едната са дали в Дуганово. Имало е и терзия един у тях, шиел. Веднаж му са рекли: „Защо не найдеш некакъв ергенин да му дадем тая мома, ще го удовлетворим хубаво, ще му я уготвим.” И той намерил — един прост човек, който се съгласил да вземе едната мома и я отвел в Дуганово. А другата са оженили в Киселичево, в Долно Киселичево, третата си е умрела у тех — у Агушевце,
В Киселичево имаше Вървешеви. Старият, аз го помня, той малко закикисваше, запелтечваше. Та и той казваше същото:
— М-м-м да... жанъм аретлик, мойта баба е Руса зовеха.
Та такива ми ти работи. Помня отколешно много, ама да ме питате какво
съм ял вчера, не мога ви каза. Всеки човек търси най-хубавото в живота,
но доде го намери, види, че краят е дошъл. Годините не вървят, а бягат.
Разказал: М. МАРКОВ