46. Законът си е закон
Трийсет и три години обикалям горите. Служа. От тези 33 години пет бях в Троянския балкан, седем в Доспатското стопанство, а останалото време — в Дикчан. Горската служба е хубава — и с хубавото, и с ядовете.
1938 година. На участък съм в Сърница, а ръководството на стопанството е в Доспат. Бракониери и тогава имаше. Един от тях бе Ликаната. Залових го на Сърнишката река да лови риба.
— Я — викам му, — Ликана, да ти видя серкмето.
— Какво ще го видиш? Серкме като серкме...
— Нека си е серкме като серкме — настоявам аз. —
165
Я аз да проверя за по-сигурно дали ще ми влезне палеца.
По законите тогава палецът трябваше да се мушне в пазвата на серкмето. Не се ли мушне, значи серкмето е плетено ситно и лови и дребна риба. Не палецът, ами и кутрето ми не можа да влезе в мрежата на дикана.
— Това не е серкме, а цедило за урда [*] . . .
— Дебел ти е палецът — оправдава се Ликана. Конфискувах му серкмето, храснах му един акт и му казвам:
— Да ми запомниш палеца, Ликана...
— Ще го запомня — вика и ме гледа на кръв.
Това серкме седя дълго време в един шкаф в стопанството. Един ден на гости дошли помощник-лесничеите на Селищенското стопанство: Филипов, Савов и Сотиров. Видели серкмето, взели го и хоп на реката за риба. Добре, но селищенските лесничеи бяха в контра с нашия директор и с помощник-лесничея Илия Гривков. Караха се, не се погаждаха. Спречкали се бяха за една даскалица в Сърница. Гривиков разбра, че колегите му от Селище са на риба с бракониерското серкме и идва при нас с Кърсердаров — Златния, както му викахме всички.
— Каркъм — вика ми той, — Сотиров и Савов са на риба в Сърнишката река с бракониерското серкме, заповядвам ви, вземате им серкмето, съставяте им актове и елате да ми докладвате! Ясно ли е?
— Ясно е, господин помощник-лесничей — отговарям смело, но в главата ми е мътно. — Не е ли малко неудобно — започнах да мънкам, — и те са лесничеи, началства.
— Няма неудобно — сряза ме Гривиков. — Службата си е служба. Изпълняваш и толкова. Законите са за всички, и за Ликаната, и за нас, лесничеите...
— Ясно! — повторих и нарамих карабината. Вървим със Златния Кърсердаров, дори не си говорим — мълчим и вървим. По едно време наруших мълчанието.
— Златен — викам, — какво да правим?
— Имаш заповед какво да правиш.
— Заповедта е и за двамата.
— Ти си по-главен. . .
*. урда — отвара
166
Намерихме ги под Корва в един вир, залисали се, хвърлят ли серкмето, хвърлят. Змия да ги клосне, няма да усетят. Вадят риба — и едра, и дребна. Изкашлях се насила и оше отдалече им казвам:
— Господа лесничеи, залавяте се в нарушение. Съгласно служебните ни задължения и законите за лова и риболова трябва да ви проверим.
— Какво ще проверявате? — сопна ми се Савов и заметна серкмето във вира.
— Серкмето — намеси се Кърсердара. — Ловите и дребна риба.
Савов затегли серкмето, а Сотиров с торбата през рамо нещо му рече на французин.
— Господин Сотиров, изсипете торбата на поляната! Каква риба сте ловили!
— Много си дребен, Каркъмов, за да ми командваш.
— Тъй ли? — викам. Свалих карабината от рамо и я насочих към помощник-лесничея.
— Заповядам ви да изсипете рибата на поляната! Иначе. ..
— А, я виж — казва Сотиров на Савов. — Каркъмов пушка показва.
— Какво, да не стреляш? — смее се Савов лукаво.
— Ще стреля, ако има кой да се уплаши — подхвърли Сотиров.
— Може и да се поуплашите! — и прикладвах пушката.
Разбраха, че няма шега. Сотиров изтърси торбата на полянката и рибите, още живи, се размърдаха. Повечето бяха маломерни.
— В нарушение сте — обади се пак и Златния. — В на рушение, и то голямо.
Извадих кочана от чантата, съставих акта и го поднесох на Сотиров за подпис.
— Каркъм — вика ми той, — ще го подпиша, но моли бога да не стана директор на вашето стопанство. . .
— Може и да станете — казах гласно и през корема нещо ме сряза.
— Ще стана! И да си търсиш място! — изсумтя той и завъртя един кратък, нечетлив подпис.
Савов подписа, без дума да продума. Не мина и година и... хоп, заповед на министъра, Сотиров се назначава за директор на нашето стопан-
167
ство. Още първия ден ни събра всички горски, както правят новите началници. Заоглежда ни и с мене започна:
— Каркъм, ти помниш какво ти казах миналата година?
— Помня, господин Сотиров. На кого да издам?
Станах и си излязох Но той ме настигна.
— На никого няма да издаваш — дума. — Мене такива горски ми трябват.
Не повярвах. Акт съм му съставял. Пушка съм държал срещу него. Смятах, че няма да ми прости. Напуснах Доспат и станах горски в Долен.
Законът си е захон, но и хората са си хора...
Разказал: Г. КАРКЪМОВ
Записал: П. Стаменов