48. Тьодьо ле, сине, докторе!
Изучихме наш Тодора, та стана доктор. Стана, ама ние със стареца си знаем как стана.
Както и да е. Дойде си Тьодьо доктор. Доведе и докторица — булка, вика. Хубаво, доведе — доведе, булка — булка. Ама ага не може да се разбере кой е Тьодьо и коя е Тьодьовица, кой е доктора и коя е докторицата! И той с панталоня, и тя с панталоня. И той с коса, и тя с коса, само че нейната по-къса от Тьодьовата. И той с черни очила, и тя с черни очила. Зех да се побърквам: кое е мъското, кое — женското. Само по гласа ги разпознавам.
„Тошко, отведи ме тук, отведи ме там, придружи ме до тоалетната”.. .
Това ще да е невястата, викам си.
171
В мущурака [*] я страх да иде сама, на кравата вика теле, на телето — вол.
„Тошко, брани ме, казва, от кучето, пази ме, вика, от кравата да ме не мушне с рога. Виж, вика, телето как ме гледа и очите му кръвясват. Държи ме здраво да не падна в тая Каменица, олеле-е... на какво стъпих. . .”
И Тьодьо, факирят, мил дано, сичко да й угоди, сичко да й нагоди, сичко да й нареди. Като га тя е сляпа и саката.
— Немой са, мале — вика, — кахъри! Немой й вързва кусур, тя ще свикне.
А-хъ! Свиква ли се тъй лесно. То да е добитък, по може, ама чиляк... Понякога ми домилява; ние сме си оттук и си ни е хубаво, ама то мислило ли е, че ще се пече по тия тикли и че по камене ще се попъда и на муле ще яха. Еднъж се бе върнала от колибата и оти бе яхала три сахатя на муле, та не можеше да слезе от него. Ногите й са беха разчевратили. Лаха са Тьодьо да го нема, та стареца на ръки я внесе в къщата.
— То това... не знам —вика старецън — дали има и полвина торба кокаля. От овца е по-леко. И не ми се вярва да се заседи. Ще ни избяга.
И тъй стана. Зехме да се ослушваме и да чуваме от тяхната стая рукут — карат се. Тя приказва, приказва, като тътралка. Сто думи изрече на един солук, катга ги чете, пък Тьодьо изломоти едно и са пощъми.
— Тю!... — вика стареца. — Рукни й и ти бре, мъж си! Стъпи й на гюся, [*] стисни я за гръцмуля, та да види, че тъй се не фучи в чужда къща!
Възвря и мене едно утрина и... влязох в стаята на младитя. Единият от тях изрипна навънка. Стори ми се, че е невястата, и я подхванах Тьодя.
— Тьодьо, сине — викам, — оти са бре оставяш жена тъй да ти дума! Немаш ли кукуди [*] да я посмачкеш.
Пък той седи на масата, подпрял глава с ръки, умислен като кълван петел.
— То... барек — реках му — да е жена като жена. Къде е найде такава
черна чума. Нито лицето й е лице,
*. мущурак — отходно място
гюйс — гърди
кукуди — юмруци
172
нито снагата й снага. Само едни изтъркалочени като на крава очи, умъкнати вежди, нашарени отгоре с въглен. Пък бърните й — вапцани с алена боя и извратени навън, като га е яла от дивите сливи. И клепките й, и те начернени, та ага са зазнои и от тях текнат вади, замясва на бубурак. Ноктите й пък като на орел и каносани като на кадъна. Махни я — викам, — да си върви! Стига ни е правила резил. Откакто е дошла, не съм чула да ме попита нещо — майка ли съм, мечка ли съм, каква съм. Нито тетю ти. Чиляк ли е, куче ли е в тая къща. Пет пари не дава.
Кога се, мари, обърна, какво да видя — била тя, чумата! Излялият бил Тьодьо, пък я рекох, че е тя... И... тъй си останах: като малко дете с пълни гашкове...
Сетне? Сетне отидоха нейде и двамината. Само язък, дето стареца си бе
купил купецки дрехи и я си бех ушила фуста. Нали син имахме доктор. Та
бехме наюмили да фърлим селското. Ама пак си останахме тъй: стареца с потурете,
я — с вълненика...
Преразказал: XР. ДАСКАЛОВ