50. Ах, това станимашко винце!
На времето в село къща без крава да остане, огън да я гори. Вярно, кравите дребни бяха — под мишница да ги носиш, но на сиромах човек и толкова му стига. Дето се вика, пак не е без нищо. Ще има и масълце, и урдица, с две думи: дручко си е. Сутрин им надробиш на децата една тенжура с мляко и като се нахранят, за добавка им жулнеш по една тояга, хем да слушат, хем да се каляват.
Една година с всичкия си фукарлък и ние си взехме една кравичка. Докарах я чак от Тикале. Броени дни оставаха да се отели. Пък една голяма зима хвана —
176
сняг до пояс. Наближаваше Васильовден или както ние си му викахме Сурвак. Имаш-нямаш, за него ден заем ще сториш, ала на софрата трябва да има и ядене, и пиене. Баджанака ми беше донесъл от Станимака цял бокал вино. Посрещнахме празника, както му е реда — ядохме и пихме до пукнуване. Чувал бех от стари хора, че вечер яденето да ти е с карар, тогава и спането ти е сладко. Ама нали знаеш, през другото време бехме петимни за гозбица, та като ни паднеше, забравяхме се. Та и мойта работа стана такава: вечерях до прималяване, целувах едно след друго бокала със станимашкото. По едно време усетих, че ми призля ала съм си на акъл. Наредих на жената да се не отпуща, да обикаля хлева, че кравата може да се отели и да внимава — да си не изеде последаката, че на такава крава млекото пресъхва. Дадох команда аз, пресурнах бокала с виното до възглавницата и се завих под халището. Кога съм заспал и как съм спал, не мога да ви кажа, ама в съня усещам, че ме боли един корем, присвива ме, напъва ме, като че ли се теля. Разбудих се в зной, окапвам. Поопипах се отпред, поопипах се отзад — щукир — няма нищо. С баранисане найдах бокала и каквото бе останало в него, довърших го. И пак съм се унесъл в сън. И пак се занапъвах. По едно време нещо ме близна. Рипнах, събудих се, няма лъжа, няма измама — между краката ми теле! Голямо, лигаво теле.
Ваайй! Ами сега? Сграбчих го за ушите — това ми дойде на ум — и с всичката си силица го метнах в мусандрата.
— Чекай, бре човек, какво правиш, приби телето! — рипна и жената.
— Млъкни! Не рукай! Цялата махала ще разбере.
— Че защо да крием, че ни се е отелила кравата?
— Ама не съм ли го родил аз? — разтърках гурелите си.
— Стига си будаловал, ами прибери теленцето на топълко, че при майка му в хлева е лед.
— Такава ли била работата?
— Ами каква? — сряза ме сърдито жената.
— Ах, това сладко станимашко винце, как може да стори резил човека!
— продумах си самичек и закачулих теленцето с халището.
Разказал: Б. ХАРИТОНОВ