52. Да убиеш лисица
Двете кучета се вряха из хвойните, обработваха с ноздри въздуха над окапалите листа, обикаляха на длъж и шир банрчинките край село Добростан, но заек не вдигнаха.
— Застъпват езици, а нищо! — махна с ръка бай Сандо и дръпна козирката на каскета си до върха на тънкия си като удивителна нос.
— Здраве да има — отсече Гошо, бившият управител на хижа „Марциганица”. — Направихме ли си туризма? Направихме го. Къде ще видиш такава броеница от багри? Пък и слънцето се е разнежило като аджамия куче. .
— Едно вдишване ти стига от тази все още незамърсена среда — додаде и Иван, учителят. — Гледаш като от балкон Тракия и Родопа чак до границата. Нека си живеят в мир живинките.
180
Четвъртият от добростанската ловна дружина е Симеон, смоларят. Той пъха почернели от смолата пръсти в пшеничен перчем и клати глава:
— В дебелия сняг носиш на гръб сено, за да ги храниш, значи. Сърнетата те гледат като болни деца. Дето се вика, ръка ще дойдат да ти целунат, а сега... всичко фирясало. Не че имам сърце да им вдигам пушка, но да ги видя, джанъм. Да ми напълнят душата...
— Тихо! — засече го Иван.
Всички обърнаха глави към новата кошара, в която горското стопанство е настанило хиляда и триста овце. Пирин излая басово, а след него се обади с тенора си и Вихър.
— Ясно — повдигна с пръст каскета си бай Сандо, ловувал по тези места над петдесет години. — Напипаха кумица. До довечера ще падне надхитряване...
— Затова няма зайци— измърмори Иван и смени единия патрон в чифтето си.
— Чакайте тук, аз ще й прошнуровам кожата — рече Гошо.
Бай Сандо се изсмя: „Има да ни прави въртележки.”
— В името на изядените от нея животинки, на нож! — изкомандува Симеон и направи голяма крачка.
— Чакайте бе, хора! Без план нищо не става! — вдигна и двете си ръце бай Сандо и посочи местата на постовете.
А долу, в най-гъстите хвойни, хитрушата затваряше един след друг кръговете си и кучетата се въртяха като на харман. Затвори кръг и като от трамплин отскочи встрани и почне нов кръг, а после се спре и подаде хитра муцунка и гледа вършитбата на кучетата. Отдалече се червенее като суха хвойна. Гледа, гледа, пък вдигне лапа и я целуне с остър език, който излиза от устата й като пламъче. Щом кучетата влезат отново в диря, размахва опашка, като че дирижира целия свят. Извърти нов кръг, отскочи и отново зяпа.
— Ще те зяпна аз — шепне си бай Сандо. Свива палец, близва го и го вдига над главата си, за да провери посоката на вятъра, а после обикаля храсталака и сяда зад една шипка, по която още висят разжарени въгленчета, събирали цяло лято слънцето в себе си.
— Няма начин да не й се ще да погледне кучетата от това място — разсъждава старият ловец. — Ще си
181
очука опашката в стъблото на шипката, а после ще се изкикоти на двата глупави песа, които, изостанали от динамиката на развитието на животинския свят, разчитат само на ноздрите, а не и на очите си.
Бай Сандо се мъчи да определи точно от коя хвойна ще надникне, за да огледа шипката и полянката до нея. Представя си, че той е лисицата и с лисичи акъл започва да се съобразява с десетина неща, които опазват това зверче. Но още не стигнал и до петото, някаква сянка се плъзва на два-три метра до него и лисицата приклеква. Обръща глава към гончетата и с досада подава остри седефени зъбки. Чифтето на стария е на коленете. Само да мръдне и кумицата ще скрие ценния си косъм зад хвойните. „Изпревари ме ти!” — сърди се Сандо и започва с нея мълчалив разговор. „Я кажи сега колко зайчета изяде? Колко братя и сестри имаш? Жив ли е калеко ти...” — и едва помръднал чифтето, лисицата изчезва. Но в този миг един изстрел я накарва да се преобърне във въздуха и да захапе опашката си. Иван я подхвърля към бай Сандо,
— Стара хитруша, а не разбра, че освен тебе има и други, които търсят сметка на всеки престъпник. Е, нямат твоя стаж, де, но са къде-къде по-хитри от една животинка!...
— Хайде, започвайте да пеете „Овдовяла лисичката” — мърмори старият
ловец и си мисли, че един млад ловец никога не може да разбере кое е по-важно
— да убиеш лисицата или да й смъкнеш кожуха.
Разказал: К. БОЮКЛИЕВ