Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 
57. За кора хляб
 

Беше през месец февруари 1934 година. Отидох в Чепеларе да търся работа, друго ако не намеря, да цепя дърва по къщите.

— Майко — реках, — събери ми малко хлебец в торбата, клади ми рухальничека [*] и мутката харкомичка и един тас с лъжичка!

Майка ми сбра каквото ми трябваше, нарамих торбата и брадвата и тръгнах на гурбет, ага имаше два сахатя до съмнало. Цял ден вървях пеш и вечерта силом стигнах в Чепеларе.

Къде да спя? В хана имаше много въшки, та отидох у кака Шина да я помоля да ми разреши да нощувам в тяхната плевня. Кака Шина се сдума с бате Коста, Разрешиха ми, дадоха ми и вечерка, та хапнах. Мене ви стано драго, защото имаше голям сняг и много мразеше. Влязох в плевнята, сторих си дупка в сеното, мушнах се, покрих се с рухалничека, загрех се и съм заспал. Сутринта ага се разбудих, излезах навън и ме втатонка. [*]
 

*. рухальничек — парцалена черга
втатонка — втриса

205
 

Хеле отидох, та пообиграх по селото, в една къща нацепих един кубик дърва за печка и ми дадоха 6 лева на тогавашните пари. Сетне се отбих при един мой познат. Правеше боза и халва. Поздравих го, поседяхме си и той ми рече:

— Дохадай да се позгряваш, когато нямаш работа.

Метях по цял ден сокаците из Чепеларе да понацепвам тук-там дръвца, надробяваха ми барканичка или ми даваха останала чорбица, но това не бе работа.

Един ден, както се разхождам с брадвата на ръка и се опулвам дали не ще се обади някой, една бабичка ми рукна:

— Мижо, ела ми сцепи един кютук, та ще ти надробя млекце!

Отидох, но много ми беше обидно, дето ми викаше „мижо” — аз бях на 18 години. Кютюкът беше много келяв, та трябваше да правя ками, за да може да се разцепи. Насеках аз парчета от чепе и почнах да дялам ками, ала не щеш ли беля — разцепих си големия пръст на лявата ръка. Като свирнаха ония кърве — двора около мене стана само кръв.

Излезе бабичката, изнесе надробената бърканичка с корички хлебец, ала не можах да ги ям от болки. Бабичката ми даде и парцалче да превържа пръста, ала кръвта излезе чак върху парцалете.

Нарамих си брадвата и отидох в плевнята да полежа. Ага ме виде кака Шина, та се изрука:

— Олеле, какво си сторил!

Кака Шина е казала на бай Коста, той й казал да ме проводи на общинския лекар да ме превърже. Аз разбрах, че ме праща в държавната болница, та отидох там. Почуках, излезе доктора, сетне се научих, че се казва на чуждо име Нуделман.

— Господин докторе — казвам, — тъй и тъй, дошъл бях да поцепя дърва да си изкарам прехраната, ала ми се случи нещастие, посеках се. Та ако можете да ме превържете по бедност, защото нямам пари.

Той повика една сестра, каза й да ме превърже.

Сестрата донесе един леген топла вода, нагоди ме да потопя пръста да се разкисне съсирената кръв и да се отлепят парцалите. Преми го и ме превърза. Ага да си излезе, д-р Нуделман ме виде и рече:

206
 

— Ако донесеш бедно удостоверение, ще те превързваме по-нататък, иначе не!

Мене ми се приплака.

— Господин докторе — викам, — аз не съм от тая община, аз съм отдалече, цял ден се върви пеш. Не мога да ида да взема бедно удостоверение и пак да дойда тука.

— Не ме интересува! Хайде, отивай си!

Когато си вървех към плевнята, отбих се при моя познайник бай Митьо Пеев бозаджията. Той милостиво ме погледна и ми рече:

— Момче, сядай до печката на топло, грей се, докато дюкянът ми е отворен.

И тъй до късно вечер се греех в бозаджийницата, сетне се прибирах в плевнята.

Една сутрин бай Коста ме виде и ме запита къде са ме превързали. Обясних му, че съм ходил в държавната болница и какво ми каза д-р Нуделман.

— Няма да ходиш там — рече бай Коста, — иди при общинския лекар, той е милозлив човек, казва се д-р Златаров.

Той наистина бе милозлив човек.

— Ей, бедно момче — вика, — много си пострадало. Ще идваш всеки ден да те превързвам без пари.

Цели 45 дена ходих при него и нито стотинка ми не взе. Дори от време на време ми даваше по 4—5 лева, та с тях преживявах в бозаджийницата на бай Митьо бозаджията и той ме прегледваше ту с бозица, ту с халвица.

Вечер, след като затвореше бай Митьо бараката — бозаджийницата му бе в барака, — идваха чепеларски работници и без да ме изпъждат мене, започваха да четат вестници и да си говорят за техни си работи. Тогава се правеха общински избори, та бай Митьо разправяше в коя община колко работнически съветници са избрали. И все против чорбаджиите, ходжите и поповете думаше. Аз го попитах един път:

— Бай Митьо, защо нападаш ходжите и поповете?

— Защото — вика — сбират пари и фудулки и все наготово чакат, не работят.

Насрочиха се и в Чепеларе общински избори. Събраха се чепеларските работници у бай Митьо. А аз се грея и ги слушам: решават да включат в работни-

207
 

ческата листа за общински съветници, доколкото си спомням, Цветко Демирев и Дино Учиков. Решиха също кой да варди полицията и кой да лепи работнически позиви. Свърши се събранието и аз си отидох в плевнята да спя. Щом станах сутринта, гледам налепени и закачени позиви от Ляпчев, Цанков, Гичев. Ала и работническата партия беше налепила позиви и карикатури. И аз ги зяпах и четях колкото можех — четвърто отделение ми беше „учението”. На работническите карикатури се смееха всички, ала чорбаджиищата беше ги яд, мъчеха се да ги скъсат с бастуните. В една беше нарисувано един ловджия с много палета и на палетата пишеше най-различни имена: „Ляпчев”, „Цанков”, „Гичев” — не помня всички. Ловджията беше нарисуван с голямо шкембе, а на палетата — вързани на опашките тенекии. И всички бягаха в различни посоки. На друга картина бяха нарисувани строени работници, които носеха лозунг, на който бе написано: „Ура, да живее Българската работническа партия!”

Станаха изборите и бай Митьо вечерта късно съобщи на работниците, дето се бяха събрали в бозаджийницата, че са избрани техните кандидати за общински съветници.

Ала след някой ден полицията беше хванала Демирев и бяха го пребили от бой.

И така прекарах 45 дена в Чепеларе. Мръзнех в плевнята, хранех се с милостиня от работниците и други добри хора в Чепеларе — като общинския лекар д-р Златаров. На 15 март, като ми позарасна пръста, отидох си в Чикичете — това бе старото име на махалата, където живеех, а през май пак се върнах в Чепеларе и се пазарих аргатин. След някой ден мина рейсът и от него зафърчаха позиви, в които пишеше, че цар Борис забранява всички партии. Бай Митьо Пеев се ядосваше, че думбазите пак спечелили.

И наистина ние, фукарите, продължавахме да скитаме, да мизерствуваме и да се подлагаме за корица хляб, да ни подиграват и псуват. Аз от 13-годишна възраст бях тръгнал по чужди къщи — и овчарлък, и говедарлък, и аргатлък правих, ала до Девети септември „бял ден” не видях.
 

Разказал: СЛ. КОСЕВ


[Previous] [Next]
[Back to Index]