67. Дренови ножинки
Стоеше на пътя извън града, вдигнал ръка за спиране. Сух, с овехтели дрешки, но спретнат, с таке на главата, той ни поздрави с „добрутро!” и свитичко помоли да го повозим до Средногорци. Като се намести в колата, побърза да обясни какво му се е случило. Почакал градския автобус, но автобусът бил повреден и щял да закъснее, а той имал бърза работа. Решил, че пешком ще стигне по-навреме. А пък ако по път му излезе късмет, ще си свърши работата бързо и по пладнина ще си е у дома. Тръгнал да купува пирони
237
за новата къща. Нямало в Рудозем, а в Средногорци са складовете на търговията, та там се надява да намери.
Докато ни обяснява своята болка дядото от Елховец, ние се намерихме пред Средногорци. Тук ни помоли да го оставим. Старецът тури ръка на сърце и поблагодари с думите:
— Голема Добринка ми сторихте днеска. Дето щех да бохтам шошета и да троша време, ще да си свърша друга работа. Дано все хубавко да видьвате. С чузди ноги борже се върви и нема умора. Много нагоди имате сега, та ви е лесно. Не е като на наше време — всичко правехме с голем напен.
Разприказвахме се като стари познайници. Подкачихме стареца за годините, за строителството на къщата, защо не си седи у дома да си гледа старините и не прати младите да тичат.
По своите сметки той беше стигнал към деветдесетте, но призна, че не си знае точно годините. От майка си е запомнил, че се е появил на този свят по време на голямата война между москофина и османлиите. Но този разговор не бе интересен за него и той подхвана за друго. На нашия упрек той занарежда нещо свое, изпитано на собствения гръб:
— Та, какво викате, на моите години чилек требва да си седи и да си
гледа старините! Че то ага седиш и не вървиш, какво има да му гледаш. Живота,
сине, е вървене. Държат ли те ногите, да знаеш, че си хубаве. Запреш ли
се, заседиш ли са на едно место, речи го, че си скундапцал [*], лоша ти
е работата. Най-много да седнеш до прозореца или до вратата и оттам каквото
можеш да хванеш с очи. Ала онова не е гле дане, не е свет. Та ката ден
е едно и също, та ти уморзнува. Не вървиш ли, никаде не стигаш. Нема приготвене,
нема изпращане, нема ни драго, ни бално Останваш без желание и надежда.
Всичко е празно, ушонкано [*]. Животът остава извон тебе, изпускаш го.
На всички пречиш, на никого си не драг, никъде те не провадат. Уморзнуваш
и на тебе си, и на другите. Притискат те барчините, стемнява ти са. Умон
ти е
*. скундапцвам — препъвам се
ушонкано — пусто, празно
238
все в края и той по-борже иде. Укропнува живота. Находат се по-желостиви, стари приетеле и клепчие [*] буднош [*] да те обиграят, ала само за увайкване. И ага те загледат, та като га ти викат: „Дошло е време да си вървиш. И да са запинаш, и не, това е!” Какво да им речеш. Така си е. Без вървене всичко спира и започва да изстива. И сърце, и душа. . .
Дручко си е, ага ти са йеки ногите. Вървиш ли, все ще идиш некъде. В гората над селото да идиш, пак ти стига. Все ше свършиш неква работа. Я дръвца, я листе ще набереш, я друго нещо щеш стори. Пък и очи и душа са ти полни. Пилета пеят едно през друго, като че ги нагадат. Префорчат, фирет се. И те са драговат на живота. С тях и ти са разшенваш. Покачиш ли са нависоко, свет са отваря. Баир до баир, баир въз баир, ворх до ворх, ворх въз ворх — додето ти очи видят. Свет! Вървиш ли надалече, много има да видиш, патила ще сбереш. За далечното вървене има и приготвяне, и изпровадане. Приготвянето отваря мерак, стега те, кара те да работиш и с ръки, и с глава. И надежда се рада. Идеш ли нейде, има и връщане. Връщането и то е с желание, оти са прибираш в родното место, до своите. На връщанено има посрещане. Връщаш ли са от некаде, все ще донесеш нещо, ако не в торбата и джоба, то в главота. Вървиш ли с людете, със света си, той е в тебе и ти си в него. Тогава и сърцето, и душата вървят, всекакво ти се ище, живее ти се. Молете се, ага станете на моите годинки, да имате дренови ножинки!
Разговорът се запъна и повече не провървя. Разделихме се със стареца.
Той ни покани на гости в новата къща в Елховец — хем да му видим нагодата,
хем да се наприказваме. Бърза да стяга втория етаж за малкия внук. Ще го
задомява. Желанието му е и него да подреди, пък след това каквото ще да
става. Той забърза с дреновите си ножинки по своите пътища, а ние с чуждите
— по нашите, потънали в размисъл. . .
Разказал: К. КУЗМАНОВ
*. клепчие — клюкар
буднож — понякога