(Симеон Лазаров)
Местоположение
Възникване и име на селището
Мерия
Поминък
Население, естествен прираст, изселвания
Народен бит
Народни обичаи
Етнографски бележки
Особени думи и изрази
Носии
Църковно-училищно дело
Участие в революционните борби
Фонд "Башклисе"
До 1920 година Башклисе било чисто българско село и наброявало около сто къщи. Селото било разположено в югоизточните разклонения на Родопите, десетина километра западно от долното течение на Марица. Край селото и южно от него течала Бяла река, която разделяла землището му на две части и служила за граница между двете съседни околии - Димотишка и Суфлийска. В горното си течение реката носила името Каяджишка река, текла на югоизток и след като приемала водите на притоците си Демир Капу и Воденичарска, поемала източна посока до вливането й в Марица.
От юг в нея се вливали Малка река и Гундерица, а от север - Сладък дол и Горчив дол, които обграждали селото от запад и изток. Притокът й Демир Капу служил за граница между землищата на Башклисе и Каяджик. Тук каяджици имали тепавица, която задоволявала нуждите на населението от околните села. А река Воденичарска носила името си от петте воденици, разположени недалеч една от друга. Три от водениците били башклисенски и принадлежали на чорбаджи Янко Димитров, Пройкоолу и на Киро Ангелов.
Административно селото се числяло към Димотишка околия, обаче селяните предпочитали да отиват на пазар в Суфлу, който бил по-близо, а и пътят, който го свързвал със селото бил по-добър.
Башклисенци отивали в Димотика по два пътя: Ахрянбунар-Мандра -Салтъкьой - по стария път (римски) Фере-Одрин, а другият минавал през селата Караклисе и Булгаркьой за Димотика, около шест часа път. Башклисе граничел на юг със землището на гр. Суфлу на 10 километра, и българското село Янюрен, на 12 километра. На запад: Каяджик (9 км), българско село; на северозапад: Крушево (10 км), населено с българи и турци; на север: Караклисе (8 км) българско село и на изток: Ахрянбунар на 3 километра.
9
За произхода на Башклисе нямаме писмени данни, а и старите башклисенци, родени към осемдесетте години на миналия век, не знаят нищо по този въпрос. Казват, че първоначално, преди незапомнени години Башклисе било заселено от 9 семейства, дошли някъде от Средногорието.
Според Георги Поп Аянов, известен наш историк и тракийски деец, селото било заселено през "Чумавото" с преселници от Чирпанско, Пловдивско и Пазарджишко. Авторът обаче не определя за кое "Чумаво" време става дума. Защото, както е известно, чумавата епидемия е върлувала не един път по нашите земи. За последен път тази страшна болест е опустошила Тракия през 1831 година и за нея най-стари жители на селото, по спомени от майки и баши, говорят с подробности.
Дядо Недю Левтеров - роден през 1880 година в Башклисе ми разказа следното за това чумаво време:
- Когато чумната болест се появила в нашето село, хората започнали да умират като мухи и обхванати от смъртен страх, напуснали селото и потърсили убежище в гората. Домовете им с всичката покъщнина и безнадеждно болните били изоставени на произвола.
След като минала опасността, селяните си построили къщи на друго място, край Бялата река, един-два километра на юг от старото, което сега носи името "Селището".
Старият башклисенец ми разказа с трогателни думи за съдбата на една своя леля, станала жертва на чумата и за две близначета, нейни деца, спасили се като по някакво чудо.
Изоставена сама с двете си деца, изтощена от глад и ужасната болест, нещастната жена лежала на гърба си в безнадеждно състояние. Разгърдена, тя нямала вече сили да сложи на своята гръд двете близначета, за да им даде и последния си живителен
10
сок. В момента, когато жената агонизирала, нелалеч от нея минавал неизвестен пътник. Неговото внимание е било привлечено от детския плач, приближил се и останал поразен от трогателната гледка, открила се пред очите му.
Пътникът бил турчин, но с благородно, човешко сърце. Прибрал двете деца в турското село и докато върлувала чумата, се грижил за тях, като истински баща. Когато чумата преминала, турчинът предал децата на рождения им "баща", който ги бе изоставил и обрекъл на смърт.
Няколко години след това, заболяло от друга болест едното от децата и починало. Другото близначе, което било момиченце, останало живо и стигнало до дълбока старост. При обезбългаряването на Тракия през 1920 година, спасилото се от чума момиче било на 90 години с многобройна челяд - деца, внуци и правнуци, тя починала като бежанка в едно от харманлийските села.
Анастас Сп. Разбойников поддържа мнението, че Башклисе е много старо селище, възникнало вероятно през Второто българско царство. Той твърди, че "Църковището" на рида над селото, представлявало развалина от стара църква, се сочило като седалище на Средновековната епископия. Епархията имала име, което башклисенци не знаели, макар да са били стари приятели на Средновековието.
По повод на това писмо помолих отново дядо Недю Левтеров да ми разкаже, каквото знае за "Църковището". Според дядо Недю в землището на Башклисе освен "Църковището" имало и други старинни развалини на по-близко или по-далечно разстояние една от друга: Махурите, Кескините, Сърпак, Тумбата, Калугеров дол. За м. "Калугеров дол" някои казвали, че тук някога имало манастир, както показва и името му, а други твърдят, че манастирът се намирал в м. "Тумбата". Селяните не знаели нищо за историческото минало на тия старини - кога и от кого са били
11
изградени и в последствие разрушени. Никоя от тях не носила име на светец или светица и не са запомнили да са извършвани някакви религиозни обреди или чествувания около тях.
В селото имало само една църква, която се именувала "Св. Атанас". Но съществувало предание, че преди много години тук имало 40 църкви и вероятно най-голямата и най-главната от тия църкви се е намирала, където било устроено селото и от нея то ще да е получило името си Башклисе, което на български означава "Главна църква".
Дали обаче, тия старинни развалини и свети места са имали нещо общо с въпроса за възникването на днешното българско село Башклисе, или се касае за по-старо гръцко селище, изчезнало при завоюването на Беломорска Тракия от турците, за сега остава неизвестно за нас.
Нека се надяваме, че наши учени - историци и етнографи, ще ни разкрият
един ден и тази тайна на историята. Тогава ще имаме възможност да узнаем
дали Башклисе е старо селище от Средновековието, каквито са българските
села Дуган Хисар, Тахтажик, Сачанли и други, или, че то е възникнало много
по-късно по време на турското робство от преселници-българи, дошли от Средногорието
и Родопите.
Землището на Башклисе било доста обширно и с преобладаващо планински терен. Около една трета от него са заемали горите, значителна част е служела за пасища, а обработваемата площ заемала равнинната част на землището, включително речните долини.
По-известни растителни видове в гората били: дъб, габер, хвойна, елха, осен, зеленика.
12
Най-голямото богатство на Башклисе е малката котловина по поречието на Бяла река, - казва Ст. Попов, бивш учител в това село. С бентове и разнопосочни плетеници башклисенци са огралили реката и са засадили двата й бряга с черници. При проливни дъждове и топенето на снегове реката се разливала на голямо пространство и застилала черничевите градини с полезни наноси. Черниците се развивали буйно и давали филизи три-четири метра.
Почти всички местности носели български наименования такива са: Селището, Чифликът, Ферезето, Равнището, Кавакот, Студената вода, Воденичарска река, Мечкина дупка, Каяджишка река, Димитров гроб, Калинин гроб, Малкото бърдце, Бурсучени дупки, Кирово пладнише, Елков габерлък, Киров кладенец и Бяла река, Старите лозя, Бъчвището, Куртева бърчина, Пожара, Николов бурун, Желбигъза, Костов дол, Иглата (планински връх), Керез дере, Сърттарла, Сандъците и други.
Местността "Сандъците" носи името си от няколко огромни камъни, обработени (дялани) от човешка ръка и зазидани във вид на гробница в скалите до воденицата на Демир-капу в съседство с речния водопад. Касае се вероятно до стара гробница от езическо време, никога не разкопана.
В селото, а така също и в землището, му нямало хубава изворна вода за пиене и селяните отивали за вода от Бялата река, изравяли в пясъка кладенчета и от тях черпили и наливали съдовете си - менци, кофи, стомни.
Селската река изобилствала с риба и населението я ловило с плетени кошове, кошници, кофи и др., а жените понякога и с престилките си. От двете й страни расли буйни върбалаци и черничеви градини, огласявани през пролетта и лятото от песента на безброй славеи и други пойни птички. В землището на селото се срещали най-различни видове дивеч, като яребици, кеклици, зайци, сърни, диви свине, чакали, вълци, лисици.
13
Основен поминък на населението е било земеделието и по-специално отраслите му - бубарство и животновъдство.
Селото било известно като пашкуло-производителен иентър с хубави, образцово подредени черничеви градини. Отглеждало е около 250 унции бубено семе с години, производство - надхвърлящо 150 тона пашкули. Всяко семейство отхранвало по 2 унции средно, а имало семейства, които отхранвали до 10-15 унции.
Големият селски чорбаджия Михаил Дяков, собственик на четири големи бубарника и няколко черничеви градини, отхранвал с наемни работници 30 унции. Пашкулите продавал на пашкулната борса в гр. Суфлу.
Башклисенци, не без гордост, сега заявяват, че от селата на бившата Димотишка околия само село Гьокче Бунар, сега Сив кладенец, ги биело по производство на пашкули.
Много добри условия съществували за развитие на животновъдството. Отглеждали рогат добитък, кози и овци. Четирима говедари пасели селския йоз (ялов добитък) и сахмала - дойния.
По приблизителни данни селото имало около 3000 кози и 500 овци, стотина чифта впрегатен добитък - волове и крави. През по-голямата част от годината добитъкът прекарвал на паша в м. "Чифлика", обширна местност с хубави пасища и гори.
Евреи-търговци закупували козето и овчето мляко, което приемали от производителите в селската мандра и го преработвали на сирене.
Населението култивирало всички видове зърнени храни, фураж: пшеница, казълджа, ръж, ечемик, царевица, сусам.
Производството на зърнени храни задоволявало нуждите на местното население.
14
Добре виреел и памукът, но бил слабо застъпен.
Всяко семейство сеело и обработвало по 1-2 лекара дини и пъпеши, тикви за собствени нужди.
В селото имало само елна зеленчукова градина от около десетина декара, чието производство не могло да задоволи местните нужди и селяните се снабдявали със зеленчуци и от пазара в Суфлу.
Отлично се развивало и лозарството. Всяко семейство, притежавало по два-три декара собствени лозя. Хубавото башклисенско вино било известно в цялата околност. Имало производители, които продавали виното си по панаирите.
С пчеларство се занимавал само Иван Янев, който притежавал и отглеждал 40 кошера пчели. Но в хралупите на вековни дървета из гората се развъждали в диво състояние многобройни пчелни семейства, на които селяните вземали меда, след като поголовно ги унищожавали.
Известен по онова време (преди обезбългаряването на Западна Тракия) бил панаирът в м. "Татарен" в землището на М. Дервент. Той бил организиран всяка година по Илинден от съседните села: М. Дервент, Каяджик, Крушево и Мандрица. Тук се извършвали покупко-продажби на всички видове земеделско производство и най-различни търговски стоки. Панаирът бил масово посещаван от близки и далечни села и градове от Западна, та дори и от Източна Тракия.
На Татаренския панаир башклисенци продавали излишъка от земеделското си производство, главно добитък и вино, а купували бакалски стоки, земеделски сечива и всичко друго, от което се нуждаели.
От произведените вино и пашкули, от продажбата на дърва, от мандрата и домашния добитък, башклисенци получавали значителни доходи, които подобрявали материалното им състояние и правели живота им по-сносен и по-добър.
15
"Башклисе беше най-богатото село в Маришките, Родопските и Беломорски околии" - пише в своите спомени Станимир Попов. "Хората бяха добри и гостоприемни. Всяка вечер през есента и зимата се събираха ту в една, ту в друга къща да хапнат, пийнат и разговарят, като не забравяха да канят и мене. Спомените ми от башклисенци са незабравими."
С голяма любов и носталгия си спомня за китното селце Башклисе и известната
на тракийци стара учителка Евдокия Каринтова от Лозенград, учителствувала
в Башклисе през учебната 1911-1912 година.
Население, естествен прираст, изселвания
В книгата "Одринска Тракия" от Димитър Попниколов, в която намираме публикувани данни за етнографията на Одринския вилает от 1878 година, в графата за Димотишка кааза - е посочено Башклисе със 105 къщи и 510 жители (стр. 73). В продължение на цели 42 години - до 1920 година, през която башклисенци били изгонени от родното си село, този брой на къщите и жителите му си остава почти непроменен. Знае се при това, че селото не е давало в миналото изселници за по-добри поминъчни условия с изключение на няколко единични семейства, изселени в околийския център Димотика. И мнозина, които не познават миналото на Башклисе, с основание биха запитали защо не се забелязвал никакъв естествен прираст на населението при наличността на толкова благоприятни климатични и поминъчни условия, благодарение на които то е успяло през това същото време да си създаде сравнително добро материално положение.
Изчерпателен отговор на този въпрос ще намерим в историята на селото, като се върнем 90 години назад.
16
През 1879 година, заедно с оттеглянето на освободителните руски войски
от Одринска Тракия, няколко десетки семейства от Башклисе (нямаме сведения
за точния им брой) се изселили в новоосвободеното българско отечество -
в селата: Раднево, Чирпанско, Сунгурларе, Карнобатско и в някои села на
Старозагорско и Пловдивско.
Стаята, където постоянно живяло семейството, се наричала "одая". Тя имала огнище, където кладели огън и готвели, а през зимата се топлели. Постилали я с рогозки, а по краищата слагали възглавници. Тук се намирал и въстреба за дрехите, постелките и завивките, долапи и полици, на които слагали готварски съдове -сахани, пръстени паниии, лъжици и зъбаци (вилици). Лъжиците били дървени и едва напоследък по хуриета влезли в употреба и металическите.
От домакинските съдове ще споменем: харкоми (менци), казани, тенджури (бакърени), стомни, бъклици, картунки.
Всички членове на семейството се хранели на обща трапеза - кръгла синия, около която насядали на земята. Преди да започнат да се хранят, се кръстели.
Сутрин закусвали с трахана, кускус, качамак, рушнина (каша). На обед домакинята приготовлявала готвено, обикновено фасул, най-популярната храна, и месо. Всяко семейство отглеждало и по едно-две свини и десетина домашни птици - кокошки, патици.
Рядко липсвали на трапезата млякото и продуктите от него: угурт, сирене, масло. И всичко това се произвеждало в домакинството, притежаващо по няколко десетки кози и овци и по една крава, като доен добитък.
Други продукти, употребявани в кухнята на
17
башклисенци били: сол, маслини, солена риба, зеленчуци и др.
Домакините в празнични дни разточвали и изпичали на огнището, или под
връшника баница, приготовлявали и някои сладкиши. Хляб замесвали и изпичали
в домашната си фурна, или на подница с връшник.
Башклисенци били набожни, тачели църковните пости и посещавали църквата в празнични дни. За всеки празник имали и свой особен обичай. Новата година е запомнена със сурвакането на децата, а Бъдни вечер (срещу Нова година) с традиционната баница с клечки - клончета от напъпил дрян.
На Коледа младежите коледували. Разделени на четири кола (групи) те разпределяли селото на райони и всяка група посещавала по ред всички домакинства в своя район, като за всекиго от членовете на домакинството изпявали подходяща коледарска песен. Домакините ги дарявали със специални хлебчета, брашно, сланина, яйца, пари. Свинетата колели на Малката Коледа, т.е. на последния ден от коледните пости.
На Богоявление черковната служба се извършвала не в черквата, а на открито край реката, в която свещеникът хвърлял светия кръст.
На Ивановден имало обичай да къпят именниците в реката, за която цел приятелите им давали харкоми пълни с вино, а след това пиели през целия ден за тяхна сметка.
Вечерта на Великденски заговезни, преди да започнат да се хранят, ставали прави, младите целували ръка на по-възрастните за прошка. През тая вечер кумецът и кумицата отивали в дома на своя кум на прощаване. Пак за същата цел най-старият от рода бил посещаван в своя дом от всички негови близки роднини.
18
Същата вечер се ознаменувала с пушечни гърмежи - стреляли мъжете с ловджийски пушки.
На Гергьовден всяко семейство колело агне. След обед устройвали хоро, а надвечер младите се люлеели на въжени люлки, окачени на високи дървета.
През есента и зимата, когато привършвали работа, в много къщи из селото уреждали попрелки, на които момите и булките предяли, везяли и пеели народни песни. Неизменни посетители на попрелките били селските ергени, които обикаляли на групи из селото и ги спохождали по ред.
През есента и зимата (но не и по време на постите), ставали годежите и сватбите. Годежът ставал в дома на годеницата, обаче без годеника....
Сгодежниците, т.е. пратениците от момковата страна, давали нишан на годеницата - златни монети, разменяли пръстени. Годеникът отивал "на поврънки" у годеницата едва на третия ден и то придружен от най-близкия си другар.
Разбира се, той не можел да остане в дома на годеницата за нощуване, а се връщал в своя дом. С годеницата се виждал само на хорото. Това продължавало три години, до деня на сватбата.
Невястата приготовлявала освен чеиза още и много дарове и в деня на
сватбата дарявала сватбарите от момкова страна.
Говор: в своята книга "Народностният лик на Западна Тракия" - Георги поп Аянов, бивш учител по история в Одринската гимназия "Д-р Петър Берон" ни осведомява, че Башклисе се е заселило през "Чумавото" с преселници от Чирпанско, Пловдивско и Пазарджишко (стр. 70).
А на стр. 24 на същата книга той поставя говора им в южно-българската говорна област, чиито граници
19
достигат до Черно море, на юг до Мраморно и Бяло морета, а на запад - през Източна Македония - до Солун.
Изводът, който трябва да направим за нашите башклисенци въз основа на горното авторитетно мнение на поп Аянов е, че те са частица от голямата племенна група на рупците, а езикът им е диалект на южнобългарската говорна област.
Научното и подробно изследване и проучване на езика е специална и сложна работа от компетентността на нашите езиковеди.
Моята задача е скромна да посоча някои особености в говора на башклисенци, които лично съм констатирал и записал в продължение на дългогодишното ми общуване е тях. Тези особености са следните:
1. Омекчено произношение на някои съгласни: сиренье вм. сирене; огин вм. огън; тенко вм. тънко; шарлаган (сусамово масло) - н-то се произнася много меко, йотовано.
2. Изхвърляне при изговора на някои съгласни в началото или средата на думите: ол, оловете, вместо вол, воловете, кон - коньето.
3. Спомагателната частица "ще" при образуване на бъдеше време се изменя на "къ" - казват: къ ида, къ дойда, вместо ще ида, ще дойда. Обръщението "бе" съответства на "ре" в говора на башклисенци. Те казват: яла ре, къ дойда ре, вместо ела бе, ще дойда бе. Ми така ре. Недей така бе.
4. Показателното местоимение "тая" се произнася "саа".
20
калтата - кум, кръстник,
калмана - кръстница,
кум - кумец,
кумица - негова жена (на кума),
стрико - чичо (брат на бащата),
стрина - чина,
башейко - (по-малката сестра казва "башейко" на мъжа на кака си (вместо
"бате"),
невяста - булка,
лели - сестрите на майката и бащата са лели на децата им,
калеко - мъжът на лелята,
мушурак - клозет,
врит - всички,
нажак - (от нож) - брадва, секира,
ешмак - вид ръчно земеделско сечиво с два остри железни ръба, съединени
на края с парче желязо,
харкоми - менци,
прашкефал - възглавка,
гаропъл - разголен човек,
попче - ножче,
пишкам - мушкам, къ те пишна ре - ще те мушна бе,
мигдали - бадеми,
зинка - джанка, обикновена слива,
рапка - царевица,
зъбаци - вилици.
По-старото поколение башклисенци и до днес продължават да говорят своя простонароден говор, въпреки че са се изминали вече цели 50 години от деня, в който били прогонени от родното им село.
За съжаление башклисенци отдавна са забравили вече народните си песни и приказки, които са пели и разказвали не много отдавна на хорото и по седенки в Башклисе.
21
Мъжка носия:
1. Риза - долна лреха, памучна,
2. Гащи - памучни с широко дъно, връзват се на кръста с уркузун.
3. Потури (шалвари), вълнени с широки крачоли, връзват се с уркузун,
не се закопчават на краката.
4. Алжемка - вълнена или памучна дреха с ръкави без копчета - закопчава
се отпред с два реда копчета.
5. Гриш - горна дреха, вълнена с гайтани на ръкавите и по краищата.
Не се закопчава.
6. Гунка - горна дреха, вълнена без ръкави.
7. Ямурлук - горна дълга дреха от дебел шаяк, с ръкави или без ръкави,
носи се зимно време.
8. Пояс - домашно тъкан, вълнен; ивят - тъмно червен, син и тъмносин.
9. На главата са носели калпаци, които са изработвали майстори терзии
в съседните села Каяджик и Малък Дервент.
10. На краката обували навуща и цървули, които сами си правели от свинска
или говежда кожа.
Навущата били вълнени и се увивали над глезените с черни козинови сукари. В празнични дни носели и пустали.
Женска носия:
1. Риза дълга, памучна (долна дреха)
2. Фустан - памучна дълга дреха с везмо, носели го над ризата - лятна
дреха.
3. Гриш - вълнен фустан с везмо (зимна дреха).
4. Салтамарка - горна вълнена дреха, до кръста, не се закопчава.
5. Зунка (пояс) иветен с надлъжни ивици, вълнен или памучен, домашно
тъкан.
6. Престилка, вълнена или памучна, домашно тъкана с цветни хоризонтални
ивици.
7. На главата носели чумбери, цветни - ярки за
22
младите и булките и по-тъмни за жените и бабите. Купували ги от праматарите.
На нивата по жътва и копан жените носели бели кърпи (яглъци), домашно тъкани.
8. На краката обували папуци с чорапи вълнени с хоризонтални шарки. По жътва и копан обували цървули с калци.
Тип и физиономия на селището, жилищни сгради, строителни материали
Башклисе е разположено на равен терен със слаб наклон на юг в непосредствена близост до реката Бяла река. От изток и запад селото се ограждало от две малки рекички, притоци на Бяла река - Горчив дол и Сладък дол. Имената показват каква е водата им - горчива, негодна за пиене на първата и сладка, добра за пиене на втората.
В центъра на селото са църквата и училището. Имало и селски хамбар, в който събирали юшура. Друга селска сграда използували за жилище на пъдари, джандари и други гости на селото.
Селяните строяли къщите си около църквата и училището, но повечето северно и южно от тях, в зависимост от строителния терен. По тая причина селото имало продълговата форма на дължина около един километър с две главни улици по посока на дължината на селото и няколко напречни.
Дворните места били с размери по около един декар и в тях земеделските стопани правели харманите си, трупали на купи снопи и ги вършеели.
В селото имало всичко три дюкяна, в които селяните намирали почти всичко, което им било нужно: бакалски стоки, праматария, спиртни напитки.
В Башклисе не е имало местни майстори-зидари и за строеж на жилищни и други сгради повиквали зидари от село Мандрица.
23
Строителните материали: камъни, керемиди, дървен материал - селяните намирали и си набавяли от селото. Само гвоздеи купували от града. Около поречието на селската река, из нивите и черничевите градини растели стотици тополи, а селската кория изобилствувала с богат дъбов материал. Земеделските стопани насичали и пренасяли в дворовете си необходимия брой трупи и тук ги дялали и обработвали според нуждите си.
Камъните доставяли от най-близката каменна кариера, а керемидите купували от селската керемидарница. Най-старите къщи били обикновено едноетажни - на земята, но в по-ново време преобладавали двуетажните. Тази промяна се наложила от бързото разрастване на бубарството. Вместо по една или две унции бубено семе, след като подрастнали черничевите насаждения, селяните започнали да отхранват по две, три и повече унции, за която цел е било необходимо да разполагат с по-големи и обширни помещения.
Къщите били еднотипни, приспособени с оглед да служат едновременно за жилище и за стопански нужди: обор, плевник, бубарник. Стените изграждали изцяло от камък, а покривната конструкция отгоре настилали с обикновени керемиди. Новите двуетажни сгради, приспособени и за бубарници имали следния план:
24
Цариградската гръцка патриаршия се опитала да погълне и това чисто българско село в своя ненаситен търбух, като асимилира населението му. Но башклисенци действували единно против коварните й домогвания и не допуснали гръкоманското котило в селото си.
Първоначално богослужението в църква и обучението на децата в училището се извършвало на неразбран за българското население гръцки език от свещеници и учители гърци и българи.
Старите башклисенци и до днес помнят последния гръцки учител Христо Карпузата от гр. Суфлу. Той преди обед учил децата на гръцки, а подир обед - на български език. Преди него учителствували местните учители-българи Дяко Михайлов, Атанас Ангелов Бояджиев и Костадин Печеников, които преподавали също на гръцки език.
Българското училище в Башклисе било открито през 1895 година от учителя Драгия Нейчев от Одрин. Училището се помещавало временно в къщата на Дяко Янков.
През 1900 година башклисенци си построили нова хубава сграда за училище в центъра на селото. Училищната сграда е била триетажна. До входа на училището имало малка стая със самостоятелен вход, предназначена за жилище на свещеника, а впоследствие я приспособили за училищна библиотека.
Учебните занятия се водели при слети отделения. След хуриета (1908 г.) в селото се открил първи прогимназиален клас, с ученици от Башклисе, Кара Клисе и Каяджик.
След Драгия Ненчев в Башклисе са учителствували: Андон Ненчев, Стоян Демирев и Михаил Димитров от Одрин; Карастамов от с. Манастир, Гюмюрджинско; Мария Стоянова, Коста Георчев и Анастасия Анастасова от Свиленград; Станимир Попов
25
от Дервент, Дедеагачко; Евдокия Каринтова от Лозенград; Злата Михайлова от Одрин; Мария Пинджукова от Димотика; Георги Недев - даскала, от Башклисе и Дяко Димитров Ракаджиев от същото село, който е бил последният учител (1918-1919 г.), Георги Недев, освен в родното си село, е учителствувал още в с. Крушево, Димотишко и с. Кадъкьой, Суфлийско -източно от Марица.
По-будните и заможни селяни изпращали децата си да продължат образованието си в Одрин, Дедеагач, Серес.
В одринската гимназия "Д-р Петър Берон" са се учили: Христо Попов, Радка Тодоранова, Атанас поп Георгиев, Костадин Дяков, Костадин Димитров Гаджаров, Ангел Стоев, Михаил Андонов, Димитър Михайлов Дяков, Димитър Ангелов Киряков е следвал в българското педагогическо училите в Серес, което не успял да завърши, поради Балканската война. Янко Недев и Димитър Тодоранов завършили прогимназията в Дедеагач; Михаил Тодоранов е учил в турското идадие в Одрин, а Христо Карагьозов е завършил по греньорство в Бурса - Мала Азия.
От възпитаниците на одринската гимназия "Д-р Петър Берон" Костадин Димитров Гаджаров е учителствал в село Кадънкьой - Одринско. Селото било гръкоманско и в него преди това децата били обучавали от учители-гърци на гръцки език.
Макар и твърде млад, едва навършил 18 години, К. Гаджаров преодолял всички трудности в борбата с местните гъркомани, справил се успешно с учебната си работа и стоял до края на учебната година, въпреки противодействието на гръкоманите.
Като виждали, че губят почва под краката си, гъркоманите наклеветили българския учител пред турските власти. К. Димитров бил повикан от мюдюрина в Юскюдер, но вместо укор получил похвала за примерната си учителска работа. В помощ на
26
наклеветения учител се явил Дикран ефенди, потурчен арменец, собственик на чифлик в Кадънкьой.
Заслугата на младия Костадин Димитров Гаджаров добива още по-голямо значение поради обстоятелството, че на следната учебна година гръцки учител в Кадънкьой не бил назначен и неговият заместник Димитър Чекичев от с. Голям Дервент можал да прибере в училището всички селски деца включително и гръкоманските. А след Балканската и Междусъюзническата войни, при нашествието на турците, цялото население на Кадънкьой е потърсило убежище в България. Селската църква "Св. Атанас" била построена няколко години преди училището и единственият български свещеник, който служил в нея до разоряването на башклисенци от турците през 1913 година, е бил поп Георги Михайлов.
Преди него в селото идвал един ден през седмицата поп Янко от съседното българско село Янюрен, Суфлийско. Той отслужвал литургия, кръщавал новородените деца, опявал мъртъвци.
Кръщелното име на поп Георги било Дяко. Роден бил през 1866 година в Башклисе, в семейство на бедни родители. Баща му го изпращал да чиракува при вуйчо си Недю в Одрин, при когото учил на гръцки и български, а след това се записва ученик в католическия пансион в същия град, завършва първи клас с отличие и бива удостоен с награда от учителския съвет - тъй наречената "Златна книга". През втората учебна година заболял сериозно и напуща пансиона преди края на годината (1878 г.).
На 18-годишна възраст постъпил учител в село Малък Дервент, Суфлийска околия и е първия български учител в това село. На другата година се преместил в родното си село, където учителствал две години. По настояване на съселяните му, през 1888 година, приел духовен сан, ръкоположен от гръцкия владика в Димотика. Като не намерил в календара светец на неговото име (Дяко), владиката го прекръстил на Георги. В черква поп Георги извършвал богослужението на
27
черковнославянски и гръцки език. Тогава черковен певец бил чорбаджи Янко Димитров, който пеел на гръцки език. Между двамата възниква остър спор и младият поп бил принуден да напусне Башклисе и се настанил на служба в съседното село Каяджик, където бил едновременно свещеник и учител в продължение на две години. През празнични дни извършвал служебната си работа в черквата, а през останалите дни учил селските деца на българско четмо и писмо. В Каяджик поп Георги живеел със семейството си и бил на квартира в училището.
Към 1891 година се завръща отново в Башклисе и тук остава на служба до 1913 година.
Като народен учител и свещеник поп Георги Михайлов е вземал активно участие и в обществените работи. Той е бил председател на местния революционен комитет от основаването му през 1900 година до аферата с убийството на учителя Г. Вълков (1904 г.) във връзка, с която е бил осъден на 15 години строг тъмничен затвор.
Изтезаван жестоко от турската власт заради комитетски работи, излежавал
тежка присъда в одринския затвор (1905-1908 г.), скромният народен учител,
свещеник и голям родолюбец не можал да понесе физическия и морален тормоз,
които покосили здравето му преждевременно и през 1923 година в село Белица,
Харманлийско, той склопил завинаги очи, далеч от родния край на 57-годишна
възраст.
Участие в революционните борби
Родолюбивото население на Башклисе е дало своя скромен принос и в освободителното дело на ВМОРО. Още през 1900 година в селото бил основан местен революционен комитет с председател поп Георги Михайлов, касиер - Маргарит Дяков и членове Недю Левтеров и Дяко Митрев Демирджиев. Това станало
28
при едно посещение на войводата Таню Николов, който обикалял с четата си с организационни задачи из тоя район.
По-късно селото било посещавано и от войводите Христо Арнаудов и Димитър Загорски. През 1904 година в Башклисе е бил зверски убит учителя Георги Вълков, млад, и прекрасен деец на Вътрешната организация, станал жертва на престъпната разколническа дейност на върховистите. Това грозно убийство, извършено без съгласието на местните революционни дейци, дало повод на турската власт да предприеме масови арести в Башклисе, за да разкрие и арестува всички дейци на организацията.
Маса хора били арестувани и подложени на изтезания. Някои от по- малодушните, подмамени от властта, че ще бъдат пуснати на свобода, се огънали и издали своите другари. Задържани били и членове на революционния комитет.
За да смекчат съдбата на арестуваните, башклисенци събрали помежду си стотина златни лири, които Недю Левтеров занесъл и предал на каймакамина да им окаже своето съдействие пред следствените власти. Никой не знае дали турския чиновник е направил нещо от своя страна, за да оправдае получения рушвет. Но независимо от това Одринският военен съд е издал своята тежка присъда над обвиняемите. Осъдени били по на 15 години строг тъмничен затвор: поп Георги Михайлов, Янко Димитров, Манол Атанасов, Маргарит Дяков, Тодор Димитров и Панайот Атанасов.
Осъдените излежали само част от присъдите си - през м. юли 1908 година по случай хуриета те били амнистирани.
На организацията бил нанесен тежък удар. След тази афера никой не е смеел да се нагърби с нейното възстановяване. Турската власт засилила своята бдителност, като изпратила в селото шест души джандарми да "пазят обществения ред".
29
Големият селски чорбаджия Михал Дяков бил вън от редовете на организацията и отявлен неин враг. За него башклисенци казват, че имал толкова голямо влияние пред турската власт, респ. пред каймакамите в Димотика и Суфлу, че бил в състояние да окачи човек на бесилката, но и да го освободи от въжето, ако пожелае. Всички отбягвали да имат разправии с него от страх да не бъдат предадени на властта.
Сведенията за враждебното отношение на чорбаджи Михал към организацията и въобще за неговото отчуждаване от съселяните му ще допълня с личните спомени на Станимир Попов, бивш учител в Башклисе.
Тук привеждам извадка от едно негово писмо, в което се казва: "Имаше трима чорбаджии, който враждуваха помежду си: Михал Дяков, Янко Димитров и Тодоран Димитров. По инициатива на Тодоран Димитров през месец декември 1910 год. по коледната ваканция стана помирение между него и Янко. Случих се и аз тогава в селото и помогнах за успеха на тази помирителна акция. В началото на 1911 година, по мой план и тайни избори, прогонихме кмета Дяков и избрахме Иван Станков. По същия начин отстранихме хората на Дяков и от черковното настоятелство. Дяков престана да идва в селото. Живееше в Суфлу и Димотика и от там отиваше по селата да купува тютюн. И селските работи потръгнаха.
Озлобен срещу мене Михал Дяков подал заявление до каймакамина, че съм искал да го убивам, искаше гаранция за живота си.
Каймакаминът от Димотика лично идва в селото да разследва случая. Прекарахме с него целия ден заедно. На заминаване ми разкри работата и каза, че ще остави без последствие оплакването на Дяков".
30
Трагичните събития през 1913 година. Нашествието на турците. Опожаряване на Башклисе. Грабежи, насилия и убийства над мирното население
Подвигът на Никола Станков. Насилствено изселване от родното село. Бежанци в България - Свиленград последно жителство на башклисенци
Редовен турски аскер и въоръжен башибозук нахлули в Башклисе на 12 юли 1913 година. Населението било изненадано и само малка част от него успяло да се измъкне от селото и се укрие в близката гора изоставяйки на произвола домовете с покъщнината и добитъка. Разделени на групи - от по няколко души, турците се втурнали като разбойници из селото, влизали по къщите и ограбвали всичко по-ценно, измъчвали селяните за пари, а след като им вземали парите ги убивали.
След като ограбили селото, османлиите изгорили напълно черквата и училището и почти половината от жилищните сгради. Докато една част от тях плячкосвали селото, други плъзнали из гората да ловят и грабят забягналите, укриващи се по деретата на селското землище.
В книгата: "Разорението на тракийските българи" - авторът й проф. Л. Милетич е посветил на Башклисе седем страници, в които описва трагичната съдба на беззащитното българско население.
За настоящето кратко описание на разглежданото събитие съм се ползвал от личните спомени на стари башклисенци, негови съвременници и свидетели.
31
Сведенията и данните, които те ми дадоха за преживяната трагедия на родното ми село, съм сравнявал и уточнявал с изнесеното в книгата на именития български историк (стр. 155-161).
Избити били из улиците на селото и в собствените им дворове селяните Вълчо Димов, Димитър Костадинов, Михаил Димитров, Милуш Петров, и Димо Митрев, Атанаса Хр. Димитрова - 30-годишна с двете си невръстни деца - Димитър и Мария попаднали в ръцете на озверена башибозушка банда от съседното турско село Ахрян-бунар и там, край селото била заклана заедно с децата си.
В същото село и в селото Салтъкьой били убити с щикове още шест души: Димитър Атанасов, 45-годишен, Ангел Манолов - 35-годишен, Маргарит Дяков и син му Христо 18-годишен, Тодор Милков - 18-годишен, Иван Георгиев - 40-годишен.
Извън селото и най-вече в м. "Изърбал" жертвите били извеждани с вързани ръце на лобното място и клани като добитък. Така са намерили своята мъченическа смърт следните селяни: Тона Ангелова - 30-годишна, с двете си деца - Мария на 4 години и Георги на 8 месеца; брат й Григор Ангелов, 28-годишен и майка им Стая Ангелова на 50 години; Чана Димитрова на 22 години; Дяко Павлев на 60 години; Димитър Митев на 60 години; Димо Манолов на 35 години.
Димитър Дертлията убили с брадва, но син му Ставраки не дочакал да бъде повикан и съсечен, а побягнал през кордон от въоръжен аскер и се спасил. Иван Станков (бивш кмет на селото) и Григор Паскалев, използували създадената суматоха, развързали незабелязано ръцете си, побягнали и се укрили в гората, без да бъдат засегнати от стрелбата на аскера.
Ангел Милков Църнелов бил отведен към землището на гр. Суфлу. Палачите спрели до едно тополово дърво край пътя и на стъблото му го разпънали, като заковали ръцете и краката му с гвоздеи. А след това, без да се смущават от предсмъртните стонове на
32
жертвата си го доубили с камъни.
Янко Дяков, 28-годишен, от името на останалите в селото башклисенци разказва: "Спазарихме двама турци от Димотика да ни пазят от аскера за 28 наполеона месечно - Балъкчи Мехмед и Хайредин Ефенди. Въпреки това турски войници продължавали да мародерстват - безчестят жените, а заловените мъже отвличали в гората и ги убивали.
Марко Стоянов, 60-годишен, убили слел като му взели осем наполеона, ушите и носа му рязали, за да даде още пари. Заклали и Киро Ангелов. (РТБ - стр. 158).
Голяма смелост и самообладание проявил дядо Никола Станков, който не само се спасил като по някакво чудо от явна смърт, но успял и да убие собствения си палач. Тогава той бил на 25 години, неженен, служил в турската армия и отличен стрелец.
Тук предавам неговия вълнуващ разказ, който ни разкрива кървавата саморазправа между турчинът садист и обезоръжения мирен български селянин.
- Побегнал от село, аз се укривах сам в м. "Фезерото", Башклисенско землище, но бях открит и заловен от едно отделение турски войници, предвождани от своя онбашия на име Реджеп, който яздеше на кон. Знаех, че няма да ме оставят жив, затова побързах да захвърля предварително ножа си в храстите, за да не бъда убит с мое оръжие. Вързаха ми ръцете с пояса отзад над лактите, така че китките ми бяха свободни. Онбашията, заповяда на войниците да продължат претърсването на гората. На въпроса им какво да правят с мене, той им отговори: "За него няма да мислите, аз сам ще го убия по-надолу - в дерето."
Той слезе от коня, взема ми часовника и портмонето и пак го възседна. Подкара ме към дерето и из пътя ми каза да броя дърветата от двете страни на пътя като добави, че ще ме насече на толкова парчета, за да окачи по едно на всяко дърво... Не бяхме изминали и стотина крачки, когато онбашията ми заповяда да спра и веднага слезе от коня. Намирахме
33
се в най-дълбоката част на дерето и аз разбрах, че се готви да ме убива. Сложи ножа на пушката си в ме накара да се обърна с лице към него. Но в момента когато замахна да забие ножа в гърдите ми, аз ловко се обърнах встрани, отклоних с едната ръка посоката на ножа, който вместо в гърдите се заби в потурите ми, засягайки слабо корема. Почувствах само слабо парноване. Както казах и по-горе, макар и вързан, аз доста свободно можех да движа ръцете си от лактите надолу. Хвърлих се към моя палач и успях да го уловя здраво за двете ръце под лактите, впивайки пръсти в мускулите му. Издърпах го към себе си и гърдите му се долепиха до моите. Захапах го след това със зъбите за шийната жила. Турчинът бе по-висок от мене и за да му стигна шията, се повдигнах на пръсти. Палачът се опита повторно да изкара ножа и ме намуши, но аз му не дадох възможност да се отдели от гърдите ми. Бях го стиснал с ръцете си така здраво, че само ако ми отрежеха пръстите, бих го пуснал. Струи кръв потекоха от захапаната му шийна жила, устата ми се пълнеше с кръв и за да не се задавя, оставих я да се изтича навън по бузите ми и надолу по дрехите. Ако дръпнех със зъбите си като куче, бих разкъсал шийната му жила, но се опасявах, че втори път не ще мога да го захапя и продължавах да го притискам с всичка сила. Почувствувах, че моя джелатин премалява от болки и губи сили. Изпусна приклада и пушката увисна надолу, но не падна, понеже ножът беше мушнат в потурите ми.
- Пусни ме, откъсна ръцете ми, ще ме убиеш, промълви едва чуто турчинът. Аз обаче знаех много добре, че ако от съжаление го освободя, той би се нахвърлил отново върху мене с удвоени сили и тогава шансовете за изхода на борбата, в която се бяхме вкопчили на живот или смърт, можеше да наклонят в негова полза. А имаше опасност всеки момент да се появят въоръжени турци и в такъв случай бях изгубен. Затова нямаше време за губене.
34
Освободих му захапаната вратна жила и му казах: "Ще те пусна, но отвържи преди това ръцете ми." Моят враг се съгласи и аз освободих едната му ръка, но зорко следях движенията му. Опита се да ме отвърже, но не можеше да раздвижи пръстите си. Толкова здраво, като в железни клещи съм бил притиснал мускулите под лактите на ръката му, та и кръвта бе спряла да тече...
Най-после успя да ме развърже - двете ми ръце бяха напълно свободни. След това двамата извадихме ножа от пушката и го сложихме в ножницата. Сега вече трябваше да свърша с него. Без да губя време, хванах го с едната си ръка за гръкляна, а с другата за слабините, дръпнах го със сетни сили към себе си, а след това го тласнах назад. Извадих ножа от ножницата и го промуших. Моят палач беше вече мъртъв. Погледнах го за последен път и видях, че съм измъкнал гръкляна му, който висеше като свирка отпред... В последния миг на тази предсмъртна борба с другата си ръка съм бил откъснал слабинните му части, заедно с парче плат от панталона и съм ги захвърлил не далеч от трупа.
Взех му пушката, ножа, манерката и патрондаша с 250 патрона и бързо се изгубих в гората. В бързината съм забравил да си взема часовника и портмонето, които предварително ми бе ограбил самонадеяният турски онбашия. Не се върнах да ги взема. Спасил живота си по тоя невероятен начин, въоръжил се с бойна пушка и достатъчно патрони, тръгнах да отмъщавам. Намерих свои съселяни из гората и някои тръгнаха с мене. И така още в същия ден образувахме малка чета и започнахме партизанска борба с турските кърсалмаджии в защита на мирното и беззащитно българско население. Четата, в която участвуваха селяни и от другите съседни села, се движеше в района на землищата на околните села: Башклисе, Караклисе, Каяджик и Крушево, устройвахме засади, нанасяхме на врага загуби в убити и ранени.
35
* * *
Костадин Дяков Джамбазов, Ангел Стоев и Димитър Ангелов Киряков, на възраст 17-18-годишни, родом от Башклисе, се включили в четата на войводата Руси Славов и с оръжие в ръка взели участие във всички нейни бойни действия от град Фере, в долното течение на Марица, до кървавия финал край с. Маджарово, Хасковски окръг. Както е известно, тази чета, в съвместни партизански действия с четата на Димитър Маджаров, спаси живота на по-голяма част от българското население от Гюмюрджинско, Дедеагачко и Суфлийско, заплашени да бъдат избити от турски аскер и башибозук. В едно сражение на тази чета с редовен турски аскер, близо до с. Голям Дервент, в което турците употребили в боя картечници и артилерия, К. Джамбазов паднал убит на място, а Ангел Стоев - ранен. И двамата били възпитаници на българската гимназия в гр. Одрин "Д-р Петър Берон", а Димитър Ангелов - ученик в педагогическото българско училище в Серес.
* * *
Тежък бил животът на селяните, напуснали селото голи, боси, като подгонени птици, потърсили убежище в гостоприемните гори и планини. Само малка част от тях - десетина семейства, напущайки Башклисе, се отделили от другите и отправили на север по посока на старата българска граница. След големи премеждия бежанците преминали границата. В България се установили временно в Харманли и околните села. Останалите по единично или на отделни групи от по няколко семейства - мъже, жени и деца - се укривали из землището на родното си село. Измъчвани от глад, те били принудени да се хранят с треви и диви горски плодове. Пренебрегвайки смъртната опасност, която ги дебнела на всяка крачка, мнозина от мъжете напущали нощно време скривалищата си и отивали в селото за хранителни продукти. С голяма предпазливост се
36
промъквали по трудно проходимите пътеки, където турските хайки отбягвали да ходят, влизали в селото и прибирали от къщите каквото намерят: жито, царевица, брашно, варива, пълнели ги в чували и ги отнасяли на гладуващите в гората.
Това положение на безвластие продължило около четиридесет дена и мнозина от бежанците, за да не измрат от глад, се принудили да се завърнат по домовете си.
На 16/29 септември 1913 година по силата на договора, сключен между България и Турция, последната си узаконила владението на цяла Източна Тракия с гр. Одрин и Димотика с околията му. Турската администрация веднага влязла в действие. В Башклисе били изпратени джандарми, които разгласили между забягналото в балкана българско население специална заповед, с която го подканяла да се прибере по домовете си и се отдаде на мирен труд. "Съгласно турските закони, се казвало в заповедта, имотът и честа на българското население ще бъдат строго зачитани, както е било преди да дойдат българските войски в Тракия". На турските джандарми се възлагало да турят обществен ред и следят за изпълнението на законите.
Башклисенци помнели много добре как турската власт бе зачитала живота, имота и честа на българското население, но в момента за тях нямало друг изход освен да се приберат в селото. И в срок от няколко дена напуснали скривалищата си и се завърнали по домовете си. Тук именно трябва да отбележим, че аскерът и башибозукът, след като още през първите няколко дни били задигнали всичко по-ценно от покъщнината и домашния добитък на башклисенци, през време на тяхното отсъствие се погрижили да пренесат и снопите от нивите им, овършали ги и зърното прибрали в турските хамбари. По такъв начин местното българско население останало без всякакви средства за препитание. При това положение го заварила
37
новата заповед на турската военщина да бъдат насилствено изселени в България всички българи от реокупираните земи в Източна Тракия, включително и българите от Димотишка околия. Заповедта била изпълнена в най-кратък срок. Мобилизирани били четиридесет волски коли на турци и гърци от околните села и ги натоварили с останалата неограбена още покъщнина на селяните. Трябва да отбележим, че тази покъщнина е била собственост на стоте башклисенски семейства, т.е. на цялото село. Конвоирани от турски войници, керванът потеглил на север към българската граница с маршрут Караклисе, Крушево, Карабаа, Ада-чалъ (Бориславци).
Покъщнината разтоварили край река Арда. От там бежанците я пренесли в опразненото турско село Ада-чалъ, намиращо се още в окупираната от турците територия. В това село били настанени няколко десетки семейства и от други български села от бившата Димотишка околия, споделили същата участ. Възползвани от междуцарствието, турските граничари, съвместно с башибозук и гръцки автономисти от околните села, нападнали нощно време бежанците, ограбили ги наново и се гаврили с жените. В помощ на нещастните бежанци в Ада-чалъ се явила четата на Руси Славов, нападнала турските и гръцки мародери и ги прогонила на юг от река Арда. Тогава башклисенци напуснали Ада-чалъ и се заселили временно в граничното село Орешец, Хасковско, а други се пръснали из вътрешността на страната.
В началото на октомври 1913 година българска войска навлязла в Западна Тракия, за да възстанови там българската власт, тъй като тази територия (без Димотишка околия), съгласно Букурещкия мирен договор, сключен между България и Турция в Уариград (16/29.IX.1913 г.), оставала в пределите на България. В Западна Тракия побързали да се завърнат всички български бежанци, прогонени насилствено от родните им села.
38
Завърнали се и башклисенци, макар тяхното село да оставало в турска територия. Те се установили временно в Суфлу, където били настанени в опразнени гръцки къщи, чиито стопани се били изселили в Гърция и прекарали там около две години. През това време се занимавали с бубарство.
Съгласно, споразумението, постигнато между България и Турция от 6.IX.1915 година в София, Турция отстъпила на България земите, които владеела западно от Марица. Тогава Башклисенци се прибрали в родното си село. Семействата, чиито къщи били опожарени от турците, се настанили в съседното турско село Ахрян-Бунар. Турците от това село, които участвували заедно с аскера при избиването на беззащитното българско население през лятото на 1913 година, нямали смелостта да останат, а се изселили в Източна Тракия.
Със заеми от БЗБ башклисенци закупили работен добитък и семена за посев и се отдали на мирен труд. Благодарение на своето пословично трудолюбие и пестеливост, в продължение на няколко години, те успели да заличат следите от разрушенията в разореното им село. Развъдили отново едър и дребен добитък, закупили покъщнина, подобрили благосъстоянието си. Но това било за кратко време. Със своята безумна политика буржоазните управници проиграли националните идеали на българския народ.
Намесата ни в Първата световна война на страната на Германия донесе нова катастрофа за страната ни и за местното население в тая изстрадала българска земя. През май 1920 година башклисенци за втори път били принудени да напуснат родното си село, тъй като Западна Тракия отново останала под чужда власт. Съгласно взетото решение на конференцията в Сан Ремо (20.IV.1920 г.) тя била дадена на Гърция. Сега башклисенци се изселили с добитъка и покъщнината си и това те дължали на френските окупационни власти. Пристигнали на българска територия, те спирали временно на гара
39
Свиленград и от тук се разселвали из селата в Ивайловгралско, Чирпанско, Карнобатско. Тяхната компактна маса обаче останала в Свиленград.
Впоследствие тук се завърнали и другите и образували квартал "Башклисе".
Настанените в Свиленград около сто семейства башклисенци били одворени и оземлени по закона за селскостопанското настаняване на бежанците.
Башклисенци са в челния отряд на големия трудов колектив в местното трудово-кооперативно земеделско стопанство "Кл. Готвалд" с председател младия агроном Никола Димитров Карамалаков, техен земляк.
Със своето трудолюбие, с образцовото отглеждане на копринената буба
и високи добиви в тютюнопроизводството те служат за пример на кооператорите.
В землището на Башклисе, южно от селото, обширно пространство заемала местността "Чифликът", общо притежание на селото. Стари башклисенци разказват, че земята на "Чифлика" преди много години била съставна част от селската мерия. Турският бей Топчиолу от Димотика склонил селяните да му я дадат за неопределено време под наем за паша на добитъка, а по-късно по измамнически начин и със съдействието на турската власт успял да стане неин собственик. От тогава местността започнала да носи неговото име - "Топчиолу".
Слел Освободителната руско-турска война (1877-1878 г.) наследниците на бея, като не можели да използват имота, се принудили да го продадат на старите му собственици.
40
При ликвидацията на бежанските имоти, съгласно гръцко-българската спогодба - Моллов-Кафандарис, селяните се споразумели "Чифликът" да бъде ликвидиран от четиридесет земеделски стопани. Получена била значителна сума от близо три милиона лева в облигации и изплатени в брой суми, които стоте семейства башклисенци имали законното право да разделят помежду си по равно, но не направили това. Ръководейки се от високо благородни и родолюбиви стремежи, те се свикали на 21 и 22 януари 1931 година в Свиленград на общо събрание и взели решение от сумите получени от ликвидацията на "Чифлика" да учредят фонд, който да носи името на родното им село - Башклисе.
Учредителното събрание изработило и приело устав на фонда със следните цели, изброени в чл. 2-ри.
а. Да подпомага Тракийската организация, респективно нейния Върховен изпълнителен комитет в неговата културно-просветна дейност и дейността му за зашита каузата на Тракия;
б. Да подпомага и издържа бедни, болни, вдовици и сираци, бедни даровити ученици и студенти, синове и дъщери на башклисенци;
в. Да подпомага и други благотворителни и просветни инициативи, одобрени от управата на фонда, като: построяване на черкви, училища, читалиша, лечебници и други.
Средствата на фонда се състояли от 2 563 500 лева облигации от българския 6 на сто бежански заем 1923 година и от сумата 290 030 лв., съставляваща 10 % от предварително изплатените в брой облигации и лихвите за първата година от остатъка (чл. 3).
50 % от лихвите, т.е, около 75 000 лева годишно се внасяли в края на всяко шестмесечие в продължение на 14 години, считано от 1 януари 1931 година до 1 януари 1945 година на Върховния тракийски изпълнителен комитет. Комитетът образувал фонд
41
"Башклисе", а останалите суми употребявали за пропаганда на тракийската кауза - чл. 6.
Останалите 50 % от лихвите на облигациите се разпределят на две: 25 % се изразходвали от Управата за благотворителни пели и просветни инициативи, съгласно чл. 2-ри от устава, а 25 % се предавали към фонда.
Събранието избрало по вишегласие - за Управа на фонда следните десет души с право на пожизнено членуване в Управата:
Димитър Ангелов Киряков, Костадин Димитров Гаджаров, Георги Недев - даскала, Недю Левтеров, Христо поп Георгиев, Никола Д. Карамалаков, Петър Василев, Атанас Дяков и Димитър Михалев Дяков.
Управата избрала за свой председател Атанас Янков, а за секретар-касиер - Костадин Димитров Гаджаров. Понеже Атанас Янков, наскоро след избирането му, си подал оставката, на негово място бил избран Димитър Ангелов Киряков.
След Девети септември 1944 година тази управа бе заменена с нова, начело с председател Михаил Манолов и секретар Димитър поп Георгиев. И двамата обаче поради служебни причини бяха принудени да си подадат оставките. Заместиха ги Иван Димитров Станков и Никола Димитров Марков. Тази е последната промяна в Управата на фонда.
Както е известно Върховният изпълнителен комитет на Тракийската организация закупи навремето недвижим имот в София на ул. "Ст. Караджа" № 7, предназначен за Тракийски дом, на който бе дадено име "Башклисе", на името на фонда-дарител.
В този дом се помещава след 9-ти септември 1944 год. и Централното ръководство на Тракийските културно-просветни дружества.
Така бе изпълнена волята на родолюбивите дарители.
Тридесет и пет години по-късно техните приемственипи от Управата на фонда закупиха със
42
средства на фонда друга сграда в Свиленград, която предадоха в дарение на местното културно-просветно дружество "Тракия".
Сградата е в центъра на града на главната улица - булевард "Георги Димитров" - продължението на международния път София - Пловдив - Свиленград -Одрин - Цариград.
Тук е клубът на дружеството, което през 1959 година откри в същата сграда свой бюфет - сладкарница и кафене.
Отпреде на фасадата за увековечаване делото на дарителите е сложена мраморна плоча с подходящ надпис.
През 1965 година фонд "Башклисе" престана да съществува и неговите имущества и ценности по решение на Управата му преминаха във владение на Свиленградското културно-просветно дружество "Тракия" и Централното ръководство на тракийските културно-просветни дружества - София.
С това завърши и последната страница от историята на село Башклисе.
Но родолюбивото дело на Башклисенци ще остане да съществува за пример
и подражание на подрастващите поколения.
Симеон Лазаров