1.
(Разположение)
Село Каледжидере е разположено в южните скатове на Югоизточните Родопи. Сега то е оръфано и дрипаво, но някога е било левент-юнак в гиздава премяна, с поглед жадно впит към Егея, изразявайки по този начин мечтата на създателите си, мечта на всички българи — благодатта на Егея да докосне и тях.
Селото е построено сред вековни иглолистни гори, осеяии с буйни и сочни пасбища. Вечнозелените парнари и хвойни, мекият климат и честотата на валежите са способствували за благоприятното развитие на животновъдството и на всички отрасли на земеделието, включително на бубарството и пчеларството. Землището му граничи със следните села; на югоизток — гара Карка, отстояща на 15 км, и Чобанкъой — на 10 км, на североизток — Каракая, отстояща на 30 км, Фундажак — на 30 км, Хаджикьой, Долапчилар, Дорасанлар — също по на 30 км и Ъшъклар — на 32 км, на запад Кайбикьой — на 8 км, Ашакьой — на 7 км и Шапчи — на 5 км, на север Хаткьой и Къзлар — по на 6 км. Много от тези села са се смятали като далечни махали на селото — през празници и на седенки момчетата и момичетата от тях са идвали в Каледжидере. Селото отстои на 20 км от гр. Дедеагач и на по 30 км от Гюмюрджина и Портолагос, близко е до железопътната гара Кьосемеджиу, отстояща на 10 км. Покрай селото минава Егнощевия път, наричан от турците Истанбул-жедеси, свързващ Солун с Гюмюрджина и Истанбул. Източно от селото, по направление на горния път и на преминаващата покрай селото малка долчинка, дере, е имало някога крепост, на турски кале, развалините на която доскоро са стояли, та и една от махалите на селото се наричала „Кале". В тази махала са живеели семействата на Атанас Бубуранов, Петко Забуков, Стоян Тумбев и др. Селото е създадено около крепостта, за охрана на пътя и, според нас, етимологическият произход на Каледжидере идва от думите кале и дере, което ще рече крепост на рекичка (дере). Каледжидере няма нищо
5
общо с фонетически сходното Калайджидере и с Калъчдере, както някои искат да обяснят произхода му, привеждайки за довод неправилното гръцко наименование на селото Касатура, т. е. сабя.
Издаваният в Цариград вестник ״Македония", в броя си от 30. XI. 1867 г., пишейки за българските села от Тракия, споменава за съществуването на Каледжидере, но нищо повече не казва. Липсват, поне на нас, доказателства за времесъздаването на селото и за произхода на населението му. По предание от стари хора, то е било създадено преди много години и се е разраснало от изселници на селата Петково, Дервеи, Аврен и Дуните. Но за това движение на хора от едно село в друго не разполагаме с писмени документи. Старите хора предполагат, че
6
жителите на тези села са били принудени да бягат оттам през черните години на робството, когато е започвало насилственето им потурчване. За начало на потурчаването се приема краят на 15 век, продължава през 16 век, а през 17 век започва упадъкът на османската империя и това вероятно е дало повод за развихряне на нова масова акция за помбхамеданчване на населението в Родопите. Потурчването е имало характер на системно провеждана политика от султани и везири с цел да се компенсира турската малобройност на Балканите. За тях това е било борба на живот и смърт, борба за разширяване на верската база на турската феодална държава, като се претопяват нови и нови народни маси от християнското население.
Новото място на заселниците, Каледжидере, не е било лошо, при това е било познато и на дедите и прадедите им, които тук са слизали години наред, за да презимуват със стадата си в по-топлото Беломорие, Това обстоятелство е улеснило решението им да станат постоянни жители на това място, скътано н пазвата на слънчева и хлебородна Тракия. Ние приемаме, че именно така се е поселило и разраснало Каледжидере. Неговото население е било чисто българско. До 1913 г. селото е имало към 400—500 къщи, 2 черкви, 7 параклиса и едно голямо и хубаво училище. Местността прилича на полуостров, прорязан от две реки, извиращи от Родопите, които са съединяват под селото, до „Ивановия вир", протичат през каменистата клисура „Кара-аз-мак", до с. Ашайкьой, вливат водите си в реката Кичукчай и оттам в голямата река Флора, която пък отнася водите си в Бяло море. Минаващото край селото шосе, свързващо Солун със стария Истанбул, е обрасло с дъбови и иглолистни дървета. Това са били вековни, непроходими гори, приличащи на джунгли. В тази именно местност е било свърталището на разбойниците. Когато минавали керваните, пренасящи султанската хазна, на път за столицата на османската империя, на това място разбойниците връхлитали внезапно, бастисвали стражата, избивала я и задигали товара със златото. Техните набези са били покровителствувани от влиятелни паши, аяни, с които делили краденото. В книгата си „Беломорска Тракия" Стою Н. Шишков пише:
„Преданието казва, че някога си, в немного далечно минало, разбойниците избили един голям керван, затова
7
селото се казвало Калъчдере, т. е. Долината на меча, а после го назовали Каладжидере, за да не всява страх у пътниците." Авторът не се позовава на никакви източници, нито на исторически документи, поради което считаме твърдението му за необосновано.
По стари традиции, при основаването на ново село, хората са събирали на широка поляна, за да огледат мястото и да поставят основите. На избралото място забивали двуметров дъбов кол и при тържествена обстановка най-старият от селяните давал благословията си, а другите смирено коленичели гологлави и произнасяли молитвата за случая на български и на турски. При същия церемониал вероятно е било основано и село Каледжидере. Старите хора от селото все още помнят някои изрази от молитвопроизношението, като: „Дулан, дулан, бютюн дуня геня гел кювя”, което на български означава: „Ходи, ходи по целия свят и пак в родното си село се върни." По изкуствен начин добивали огън, чрез триене на две хвойнови дървета, като всяка къща трябвало да запали от новия огън, та вечно в домовете им да гори огън, т. е. любов, и да пламти вечно единството на жителите на селото. С близнаци-юнци разоравали избраното място, като ралото натискали близнаци-момчета, а момичета-близнаци сеели жито, за да се множи населението като житото. Признакът близнаци за юнците, момчетата и момичетата имал символно значение всичко да близни, да се плоди много и премного. С главни, запалени от изкуствения огън, момци и девойки обикаляли в кръг мястото, което ще се застроява, за прогонване от него на злите духове и за благоденствие на хората. Тържеството завършвало с курбан от близнаци-юнци, от който яли всички. По предание, една от плешките на заклания при заселването на Каледжидере юнец била взета от Стойка Николова Батурова, по баща Келмитрева, и предавана от ръка на ръка от прабаба на баби и на внучки. Върху нея баяли за здраве на децата, та се е запазила и до наши дни — в Асеновград тя е била донесена и пазена от Бянка Георгиева Севдова, която пък я предала на щерка си Златка, по мъж Костова Атанасова, живуща сега в София, в квартал Захарна фабрика. При сформирането на селото, мястото, където е бил забит първият кол, се оставило за мегдан, място за празненства и хора, за което е било наречено хорище. Там се събирали при тържествени случай.
8
Пак преданието казва, че първата застроена в Каледжидере къща била на Киро Ласаногов. Тя била издигната бързо, защото необходимият материал бил под ръка, изсечен на самото място, и защото на нея работили всички, на меджия, както обикновено се строели тогава и другите къщи, като работещите се разделяли на групи: едни изсичали дърветата, други ги дялали (оформяли), трети ги поднасяли на майсторите, които пък градили. Наред със строителството, което продължавало непрекъснато, каледжидеренци изпълнявали и задълженията си към султанската власт, като по наряд, охранявали държавното шосе. Кървавите басканлъци за ограбване на държавната хазна, винаги били отблъсквани от въоръженото население. Разбойническите нападения започнали да намаляват и впоследствие напълно изчезнали. В някогашната кървава „Долина на меча" настанал мир, радост и благоденствие. Това е било резултат на съвестната, организирана и методична работа на каледжидеренци. Това твърдят в спомените си всички разпитани от мен стари хора.
Срещу селото има голяма чука, наречена „Тъпаня". Оттам наблюдателните постове биели тъпан, като парола, че пътят е чист и султанският керван може без страх да мине по него. Изчезнал и страхът у самото население, което спокойно се отдало, на мирен труд в областта на земеделието, животновъдството и занаятите и постигнало завидно благоденствие. Самото Каледжидере значително се разраснало и забогатяло.
ПОМИНЪК
Земеделие. Не може да се каже кой от двата стопански отрасла — земеделието или животновъдството — е имал превес в препитанието на каледжидеренци. Но знае се, че те взаимно са се допълвали и хармонично са съдействували за напредъка на селото. Обработваемата площ на Каледжидере възлизала приблизително на 100 000 дюлюма, т. е. на около 160 000 декара. Размерът на мерите и горите не можахме да установим дори приблизително.
В района на селото са виреели много добре всички
9
зърнени култури — пшеницата, ечемика, ръжта, овесът, царевицата, просото, а от техническите култури са били застъпени слънчогледът, сусамът, тютюнът, памукът, нахутът и др. Дините, пъпешите и зеленчуците също са се развивали отлично. Земята се е обработвала примитивно, с волове и дървено рало. Ечемикът е узрявал към края на месец май, а другите жита — през юни. Жетвата правели със сърпове. По време на жетва цялото село било на крак, за да може навреме да прибере хляба. Обикновено стопаните отсядали по нивите си, там си правели колиби, в които живеели до завършването на жетвата — към Петровден, 12 юли. През юли извозвали снопите с волски коли, пригодени специално за пренасяне на снопи, наричани иречи. Харманите си правели на определено място, обикновено до „Ивановите вирове", „Стамболовата чука" и „Гергьовчени поляни". Някои стопани, като Димо Домузчиев, Васил Асанагов и др., вършеели по дворовете си. За да не се губи зърното, разчиствали мястото, определено за харман, грижливо изравнявали терена, измазвали пролуките (пукнатините) с хума, смесена с говежди изпражнения. Вършитбата ставала с дикани, теглени от волове и коне, които се въртели от 5 часа сутринта до в часа вечерта, докато житото се увършее и сламата стане ситна. Ежедневно вършитбата траела по 10—12 часа. Още от 3—4 часа сутринта започвали да „насаждат" снопите в кръг, впрягали добитъка в диканите, върху които слагали камък за тежест, и вършеели по смени, всички членове на семейството. И това всеки ден, до приключване на вършитбата. И тук имало диференциация на труда: едни карали диканите, други с вили обръщали сламата. Когато сламата станела по-ситна, обръщали я с яби — широки вили с по няколко бода, а станела ли съвсем ситна лопатирали я със специални дървени лопати. Когато работата по вършитбата приключела, всичко се събирало на края на хармана, за да се отвори място за следващото насаждане със снопи. Купирането на сламата и зърното ставало с ръчни събирачки, или с такива, пригодени за изтегляне посредством помощта на рогатия добитък. Събраното на куп, още същата вечер, като задухал западният вятър откъм Мароня, стопаните почвали да веят, предимно ръчно, за да се решетира с помощта на голямо решето, дърмон. Въпреки положените дължими
10
грижи на добър стопанин, все пак оставали са цели и полудели класове, наречени кесмик, които грижливо се събирали и отново се слагали на хармана, с оглед да се превършее и прибере всяко житно зърно. Чистото жито е премервало с шиници (крини). Четири шиника храна правят едно кило, равняващо се на 75 кг. След окончателната заготовка на полученото зърно, следвало субашията — чиновника по събиране на десятъка, да измери производството и да задели 10 процента от чисто полученото за закупчика на селото. В повечето случаи в с. Каледжидере закупчик е бил големият чорбаджия хаджи Шенко.
Преди да стане вършитбата, мерията се обхождала от хората на кандидат-закупчиците, които оглеждали на място берекета, за добиване на по-реална ориентация при определяне на десятъка, ишура, защото след това е имало с състезание-наддаване между тях за десятъка. Работата по хармана обикновено приключвала по Богородица, 28 август, след което се начевало извозването на плявата, което ставало със специално пригодени за целта коли. На обикновените коли са слагали читове, изплетени от дрян или хаит, храстовидно растение, на което клоните растат по два-три метра и са много здрави. Така пригодената с голям обем кола улеснявала бързото прибиране и подслоняване на плявата. След извозването ѝ, харманът отново се почиствал добре, подготвял се за другите, по-късни земеделски култури: фасул, царевица, сусам, нахут и пр. Примитивните селскостопански съоръжения създавали доста грижи на стопаните по прибирането на царевицата и другите култури. Всички работоспособни членове на семейството се включвали в събирането и беленето на махалките (мамулите), в повечето случаи това е ставало на меджии. Обелената царевица, рабката, се разстилала на хармана, за по-бързото ѝ изсушаване, след което, пак по пътя на меджията, се очуквала с колове и оронвала. Роначки през онова време не е имало, всичко ставало на ръка. След ороняването, царевицата наново се разстилала на хармана, за пълното ѝ изсушаване. Така подготвената за презимуване царевица се прибирала в хамбара. Нахутът и фасулът също се очуквали с колове и подсушавали, както царевицата. Със сусама обаче се постъпвало другояче. Сусамът се нареждал на малки пирамиди, с кутийките нагоре и така се сушел. Всяка вечер зърното се изтърсвало в специални чулове. Останалото количество
11
пак по същия начин се нареждало, докато зърното хубаво се изсушавало и оронвало. Всеки стопанин предварително си заделял за семе от най-хубавия сусам, който се почиствал идеално и грижливо опазвал. Същият подбор се правел и при другите култури. Особено благоприятните условия за земеделие, разумно използувани от трудолюбивите каледжидеренци, са били добра база за икономическия им възход. Всяка година площта за обработване била увеличавана. Нещо повече — мнозина търсели ниви и в чужди землища. Хаджи Шенко е имат чифлик в с. Кайбикьой, а в с. Бекиркьой, до гара Кьосомеджик, в местността „Суксу", са имали ниви Стойчо Згрипарев и Вълчо Пусаджиев. Други отишли още по-далече, като закупили ниви в землищата „Увъта", Гюмюрджинско. В с. Чорбашкьой имот имали Юдор Габузов. Васил Парлемов, Стойчо Згрипарев, Митро Калайджиев Коколеков и др. В с. Караджьойкой Митрю Радев, брат на хайдушкия войвода Петко Радев, в Мисьолинкьой — Костадин Гъров, Вълчо Горпаша и други, а в Шапчи, Игражан и Лявижиляр — мнозина други.
Лозарство. Лозарството е било допълнителен поминък за населението на Каледжидере. Лозята са били около 1000 декара. Гроздето не се е произвеждало за стокова продукция, а за задоволяване на лични нужди. Беритбата започвала през месец септември, като денят се определял от старейшините и обявявал от мухтаря. Селският кехая разгласявал решението посредством оникилиите, отговорници на по 12 стопани. Беритбеният ден е бил истински празник за селото. Стопаните умело си приготовлявали вина, ракии, петмез и рачели. Грозде не се продавало, но раздаването на грозде на съселяните, нямащи лозя, е било обичайно явление. Лозята са били около селото, групирани в местностите „Тарфалийца", „Гяуртарла", „Стамбололовата чука", „Бекирката", „Кюсемуета", „Вятърната мелница" и пр. Те са били предимно по припеците, но имало и в полето. Обработката била примитивна, с мотики и дикели. Пръскането на лозята не е било познато на каледжидеренци, но при все това реколтата е била богата. Окопаването, ластарисването и кършенето е ставало съгласно изискванията на културата. Беритбата е започвала по Кръстовден, 27 септември. Стопаните са си заделяли най-хубавото грозде за петмез и рачел, а останалото за вино и туршия. Гроздето за туршия налагали
12
в каци и го наричали хардалама. То се запазвало дълго време. Мачкането на зърното също е било примитивно — стопанинът или синовете му си измивали краката и по гащи влизали в каците. След смачкването на гроздето, кацата се покривала, за да се изчака ферментацията му. След ферментацията виното се преливало в специални бъчви, годно вече за консумация. Потомците на древните траки са останали верни на техните обичаи да се веселят при пиене на вино, но социалната обстановка, робството, е сложила тежък отпечатък и в това отношение, та и пиенето било умерено и разумно. При главилки и женитби, по именици или на хорището се пиело руйно вино в бяло калайдисано менче или с чотура, но всякога са преобладавали шегите и веселото настроение пред пиянството. Пиянството винаги и при всички условия е било обществено укорявано. Поради характера на лозарството в селото в лозята се засаждали още бадеми, кайсии, сливи, круши и особено много смокини и маслини, но все за задоволяване на семейните нужди, а не за търговски цели. Някои стопани са имали комплексни насаждения само от бадеми. Такива градини имали Стойчо Згрипарев, Георги Хаджиев и др. Това разнообразие на цвят и аромат, вълшебно съчетано с дивната красота на околната природа, бе нещо неописуемо. Там пролетта бе съвсем различна от тукашната пролет. Този спомен от моето детство, подсилен от възторжените описания на стари мои съселяни и от моя блян по родния ми кът, и досега възправят пред очите ми тази приказна, неръкотворна картина — вечносиньо небе, ухаен аромат и бели цветове сред свежа зеленина. На север Родопите, усмихнат исполин в гиздава зелена премяна, нежно впил поглед в далнината, а на юг — безбрежна шир, чезнеща в синевината на Бялото море — всичко хубаво тук природата бе изсипала с щедра ръка. И ако през пролетта селото можеше да се погледне от въртолет, то би приличало на букет от зеленина и всички други ярки цветове, а цъфналите дървеса — на огромен венец на богинята Деметра, сияеща от радост, че дъщеря ѝ Персефона ще ѝ дойде на гости, съгласно повелята на Зевса, който е разпоредил тя щест месеца да е при своя мъж Хадес, цар на подземното царство, и шест месеца — при майка си на Олимп.
13
Градинарство. Климатическите условия са благоприятствували за бързото развитие на зеленчуковото производство. Първоначално стимулите са били задоволяване на домашните нужди, а впоследствие търговски. Между всички особено много се отличавал със своето майсторство Георги Вълчев Горкупаша. Той, освен че задоволявал
Пчелинът на Стояи Павлов, отглеждал над 300 тръвни кошера пчели
нуждаещите се от зеленчуци в селото, но произвеждал зарзават и за пазара в други села. Постепенно градинарите започнали да се издигат материално. Възмогнали се и забогатели, те прибягват до наемане на работна ръка. В селото се проявяват заченки на селски пролетариат. Като големи градинари, които били закупили или наели ниви за зеленчукопроизводство, са известни Куртю Авпапов и Костадин Ишпеков, които са работили в Гюмюрджина, Курто Келешев, Иван Матев и Вълчо Тумбаров в Чорбашкьой, Тодор Буров и Костадин Гъров в Мисилинкьой, Тодор Жяжев и Стойчо Бюгюрджов в Караджолкьой, Яню Бечев в Инжан и Атанас Сурталов — в Лефиджалар.
Бубарство. Тук бубарството не е била важен отрасъл
14
и отглеждането на пашкули не е имало масов характер, макар че за това е имало прекрасни условия. Само отделни стопани са отглеждали пашкули и то за задоволяване на собствените си нужди, за чеиз на децата си. Производството на коприна е било съвсем примитивно.
Пчеларство. Отлични са били и условията за отглеждане на пчели, затова всяко семейство е имало по няколко пчелни кошера. Изобилието на медоносни растения, като риган, пирян, чилек, бадеми и др. са, осигурявали редовната паша на пчелите. Възползувани от условията, някои стопани имали по 200—300 кошера пчели, а двамина — Никола Караманов и Стоян Павлов, са се занимавали предимно с пчеларство. Кошерите им са били обикновени, тръвни, но добивът на мед бил голям. Пчеларите сами си правели кошерите от едно храстовидно растение от рода на върбата — хаит. Събирането на меда ставало през месец август. По-големите пчелари продавали част от меда и восъка, а с останалата част задоволявали личните си семейни нужди.
ЖИВОТНОВЪДСТВО
Овцевъдство. Животновъдството е било много важен и от голямо стопанско значение отрасъл в поминъка на каледжидеренци. Описаните климатически условия са били прекрасна база за развъждането както на едрия, така и на дребния добитък. Селото е разполагало с около 150 000 брави различен добитък. Мекият средиземноморски климат, изобилието на паша и географското разположение на селото активно са способствували за бързото развитие на животновъдството. Нямало е и не е могло да има къща без овце. Лятно време добитъкът се докарвал около селото и всеки стопанин в своите ниви правил агъл и мандра. Съображенията им били хем да се торят нивите им, хем да гледат и другата си земеделска работа. Тъкмо затова през летния сезон целият кър бил опасан с мандри. През есента овцете намирали добра паша в планинските местности „Арначук", „Адъта", „Коджакъшла", „Коджатепе" и другаде. Там намирали подслон стадата на големите овцевъди Стойко Панайотов, Георги Габалиев, Каракехаъовци, Дъговци, Карапачовци, хаджи Шенко, Атанас Кобилев, Карабекировци и хаджи Вълчо. В местността
15
„Панаклуазмак" са били мандрите на Янко Хаджиев и Георги Хаджиев, към Чобанкьовската река — мандрата на Карапачовци, а Никола Караманов имал мандра в местността „Петмезтопрак". Всеки стопанин е създавал около мандрата си градинка и засаждал зеленчуци за разнообразяване храната на овчари и кехаи. Цялата околност приличала на разселено село. Вечерно време лумвали огньове по мандрите, някъде се чувал кучи лай, коч помръдвал и звънвал волно пиринченият му чан. Под звездното небе, сред дивната красота, потрепвало влюбеното сърце на овчаря и разливал той в тишината и самотата мелодията на тракийската песен с медния си кавал. Отнейде гайда писвала, друг се провиквал, трети дълбоко въздъхвал и ехото на планината отеквало мъката и радостта на овчарите. Романтиката, която безвъзвратно е отлетяла в низа на ония години.
От млякото са произвеждали сирене, масло, извара и други млечни продукти. От добитото заделяли за свои нужди, другата част продавали на търговци. Сиренето се слагало в мехове, а не в каци и тенекии. Сагмала е пасял отделно от йоза. През месеците юли, август и септември различните видове овчи стада се пасели нощно време, по хлад, наречено попръска. В края на август и в началото на септември, кочовете се пускали в сагмала, за оплодяване на овцете, а в началото на февруари начевало агненето. За овчарите това бил най-важният момент в работата им. Родените агънца се заделяли в кошара и след отбиването им се включвали в йоза. Съгласно установените религиозни традиции, стриктно спазвани поради просветната им изостаналост, до Гергьовден агне не се заколвало. На този личен религиозен празник са ставали големи тържества, на които всяко семейство следвало да заколи агне — курбан за свети Георги.
За да се сигнализира своевременно опастността от нападение на вълк или чакал, овчарите качвали на една от всяка десета овца тюмбелдеци (хлопатари, чанове). При тревога овцете се разтичват, тюмбелдеците се разхлопват и привличат вниманието на овчарите и кучетата. Затова всяко стадо било охранявано от едри и зли кучета. Стриженето на овцете започвало след Гергьовден, също при голяма тържественост: колели курбан, готвели различни гозби и се създавало веселие, защото тук стрижбата също ставала на меджия. Следва да подчертаем, че
16
мерията на селото била много голяма и затова тук намирали паши и стадата на други села. В селската мера идвали дори овцете на известния в цяла Тракия чорбаджи Марко от Мароня, който е имал около 6000—7000 овце и кози. За опазването на стадата му от вълци и чакали, каквито хищници в Беломорието е имало много, чорбаджи Марко имал към 60 кучета. Негов кехая бил нашенецът Вълчо Гинев, известен в селото и в околността му с прякора Кекета Вълчо.
Козарство. Друг отрасъл от животновъдството в селото е бил отглеждането на кози за мляко и месо. От козината им правили козяци. Стадата пасели отделно от овчите, поради многобройността им и различието в пашата им: овцете предпочитат зелената и сочна трева, докато козите се стремят към листата на храстите. При това, козите са самостоятелни, нямат типичния стаден характер на овцете, поради което е невъзможно съвместното им пасане. Това е особено важно и в сила на нашите стада. Козите са по-подвижни и по-лакоми от овцете и обичат да се заделят сами, въпреки наличието на храсти и средностеблени дървета, от чиято листна маса ядат. Заради това овчарите са били по-зорки при тяхното опазване от хищници, на козлите окачвали най-големите и звучни чанове, закупувани от Шапчи, Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти. Чановете имали различни по сила и звучност тонове, та когато овчарят отведе стадото на паша, те започвали да звънят в едно вълшебно съзвучие, по което почти всеки селянин е могъл да разпознае отдалече чие е движещото се стадо. Обикновено явление било да се казва: „Сва са Дъговите кози, сва, сва на Карапачата, сва са Хаджиевите кози".
Каледжидеренци са били много добри овчари и козари. Затова са били търсени от турските бейьове, от тях са наемали кехаи, тям са поверявали стадата си, за да ги отглеждат и летуват по планините.
През зимата стадата слизали от планината и се разполагали около селото. Колкото и мека да е зимата в Беломорието, взимането на тези мерки са били основателни, защото при тежка зима рискът бил голям. Всеки стопанин имал къшла, където са зимували стадата му. Към „Хаджишенковия азмак" зимували овцете на Кьорстойков Стоян, малко по-надолу от него — на Митрьо Карапачов, към „Кьосомаста" — на Тодор Карабекиров, към
17
„Помаклуазмак" — на Хаджив Гьоргьо и Яно Вълчев Хаджиев. В околността на селото, наред с овчите лгъли, възниквали и такива за козите.
Говедовъдство. Поради примитивността на земеделието и неговия огромен ръст, голям бил размерът и на говедовъдството в с. Каледжидере. При съществуващия дребнособственически характер на земеделието, естествено било всеки стопанин да разполага с един, два или повече чифта впрегатни волове, в зависимост от размера на собствеността му. Волът, като основно средство в производство на земеделските култури, е бил ценен и размножаван. Независимо от силно развитото овцевъдство и козарство в селото, всеки стопанин разполагал и с по една, две и повече крави, за задоволяване домашните му нужди от млечни продукти. Някои богаташи са имали по 10—12 и повече крави — имали си отделни говедари. Останалите стопани имали общ селски говедар, заплащан според броя на добитъка. Мъжките телета отглеждали за бъдещи волове. Когато пораснели, скопявали ги, за да станат кротки и послушни на стопанина си в земеделската му работа. Ония пък, които не се нуждаели от волове или от подмяна на впрегатния си добитък, продавали телетата си.
Невпрегатният добитък и телетата са пасели на воля в гората, под грижите на общоселския говедар. Това е било непрекъснато през годината и когато е станало някое събитие с добитъка — раждане, смърт, повреда, говедарят е уведомявал съответния стопанин, иначе той не би научил за станалото. Съмнение в донесението не е имало, защото взаимодоверието е било голямо и отношенията между хората, особено между българите, са били най-искрени и честни.
Биволите, мандите, са били редки екзампляри в селото.
Коневъдство. И коневъдството заемало известен дял в поминъка на каледжидеренци. Конят, кобилата, мулето и магарето са били използувани като впрегатен добитък. Ограничените превозни средства по онова време съдействували за развитието на кираджийството. Това е подтикнало хората към отглеждането и размножаването на едрия нерогат добитък. В село не бил известен стопанин без кон или кобила. Отглеждането на неизползувания добитък е ставало от общ селски коняр. Пуснат бил на воля в планината. Там са били и бременните кобили.
18
Новородените тайчета (кончета), муленца и магаренца растели в планината, та просто подивявали и затова ловенето им при нужда ставало с ласо. При опасност пък за малките от вълци и чакали, кобилите се събирали в кръг, с главите навътре, в кръга се прибирали малките, а конете обикаляли кръга и силно цвилели, за сплашване на зверовете. При тази инстиктивна колективна защита не е било известно отвличане на добитък от вълци и чакали, освен в случаите, когато животното е било само и нападнато от много хищници.
Камиларство в село не е имало, камили са имали само братята Яни и Киро Георгиеви, както и Шанко Узунов. Използували ги за товарен добитък — пренасяли с тях стоки към градовете Дедеагач и Гюмюрджина.
При разширяване на стокообмена между селото и градовете, пораснала нуждата от коне, кобили и мулета. Предприемчивите каледжидеренци обърнали особено внимание на отглеждането на муленца, които ежегодно представяли на големия „Касом панаир" в гр. Гюмюрджина, където се събирали търговци от цяла Тракия. Там се биели към сто тъпана, правел се пехливанлък (свободна борба) от 150 пехливани. Най-изтъкнатият и известен коняр в селото бил Георги Хергеледжиев.
При толкова много добитък в селото, естествено било да се появят и крадци на добитък. Имало такива изкусни крадци, че могли, както се казвало, дете от ръцете на майка да вземат, без някой да ги усети. Но те обикновено крадели неселска стока, каквато често минавала през селото — от Албания, Македония и другаде, на път за Цариград, за продоволствуване на столичното население и армията на султана. Това изобилие на огромни стада, преминаващи през селото, предизвикало някои крадци да заделят по 20—30 и повече глави добитък, без да може това да се разбере от овчарите, които ги карали. За полесното закарване на крадения добитък по домовете или оборите на крадците, последните пускали слухове, че посред нощ в селото излизала невяста-самодива или мечка или кокошка с пилета и разни други караконджоли, които вряскали и вдигали гюрултия, търсейки своите жертви, та не бквало да се поглежда навън от прозорците на къщите. Прочути крадци в селото били Вълчо Деребедчиев, впоследствие убит при кражба, Тойчо Ребрев и други.
19
Занаяти. През първите няколко десетилетия на 19 век в недрата на турската империя се извършвали дълбоки процеси — разлагали се феодалните порядки, назрявали предпоставки за бързо развитие на капиталистическа промишленост и индустрия. Дълбоките промени, настъпващи в икономиката на империята, дали отражения и на близкостоящите до село Каледжидере градове Дедеагач, Гюмюрджина и Шапче. Предприемчивите каледжидеренци умело се съобразявали с това положение и се ориентирали към занаятите, като по-доходни от земеделието и животновъдството. Занаятчиите започнали да никнат като гъби. На сцената се появили кираджии, терзии, бакърджии, калайджии, грънчари, еминиджии, сапунджии, янаджии, златари, кръчмари и бакали. Контактът им с други хора и търговци от големи градове обогатил техния кръгозор и знания, като последица на което значително се повишил културният уровен на селото.
Кираджийство. Появата на пазарите в Шапчи, Дедеагач и Гюмюрджина изисквала освен производството на стока, но и доставянето ѝ до потребителя. Свръхпроизводството в селото намерило пласмент на тия пазари. Но това налагало и транспортирането на стоката. Пътят на кираджийството бил открит. Впрегнатите коне или мулета в коли започнали редовно да извозват стоките. И понеже това е ставало от определени хора, с икономическа насоченост, кираджийството се оформило като занаят.
Терзийство. Носията на населението от Каледжидере е била носия на родопците: потури, долама, елек, пояс и калпак за мъжете, гриж, елек, гункя, тестемел и пояс за жените. Всички връхни дрехи както на мъжете, така и на жените са били приготвяни от вълна. Тамо момите са носили бели като сняг саи и тестемели от памучна тъкан.
Направата както на мъжките долни и горни дрехи, така и тези на жените, е била дело на жената. Тя сама е кроила и шиела облеклото на големи и малки. Но голямата заетост на жената в полската и домашна работа, от една страна, и очертаването на някои селяни като добри майстори-кроячи, от друга, създали почвата за появата на терзийството като занаят. Наличието пък на много и доброкачествена вълна е способотвувало за бързия развой и разцвет на този нов занаят. Скоро терзийството надхвърлило рамките на селото, овладяло вкусовете и на хората от близките села, а изтъкнатите терзии дори
20
намерили изгода да напуснат селото си и да се установят в с. Шапчи, със собствени самостоятелни дюкяни. Някои от тях дотолкова се специализирали в професията си, че привлекли като клиенти и турското население. Това наложило разрастване на работата им, поради което майсторът е бил принуден да търси калфи и чираци.
Майстори-терзии са били Стоил Парламов, Стоян К. Терзиев, Тодор Стоянов Терзиев, Петко Келешов, Георги Д. Ситнов, Георги Петков, Димитър Тетереков, Павел Димов и Петко Канелов.
Мъжка носия от с. Каледжидере
Грънчарство, бакърджийство и калайджийство. Битовите нужди на селото от прибори са били задоволявани от местни майстори бакърджии, калайджии и грънчари. Приборите за хранене и пиене били от бакър и от пръст. Липсата на каквито и да било фабрични съдове налагала нуждата от този род занаяти и такива майстори бързо се създали. Най-известни от тях били Тодор и Неделчо Габузови, братята Иван и Георги Стамови Бакърджиеви, Куртю Иванов Куюмджиев, Никола Димов Сюлеймезов, Гьоргаки Батуров, Хаджи Илю Георгиев и Вълко Шекеримов. Постепенно те се възмогнали, икономически се стабилизирали и разширили примитивните си работилници. Някои се установили в близко стоящото градче Шапчи, а братя Бакърджиеви в гр. Гюмюрджина.
Златари. Всяко общество, наред със задоволяването на насъщните си материални потреби, изисква задоволяване и на духовните си потреби. Нашенци са имали изтънчен вкус към хубавото, красивото, може би за да бъдат в тон със забикалящата ги среда. Мъжете и жените, особено девойките и момчетата, обичали гиздилата.Обикновено явление било сред младите да имат пръстени. кюстеци, часовници, чапрази, интеши, обеци. Задоволява нето
21
Каледжидеренска моминска носия
на тези нужди и наличието на златни и сребърни монети подбудили сръчни селяни към овладяването на златарския занаят. Майстори-златари в селото са били Шенко Иванов Куюмджиев и Никола Димов Куюмджиев.
Еменджии. Наред с цървулите, каледжидеренци са носили и кундури, папуци, а момичетата и чехли. Направата и поправката на този вид обувки ставала от селски майстори-еменджии. Такива майстори са били Георги Вълчев Згрепаров, Тойчо Вълчев Габузов, Неделчо Пусаджиев, Георги Митрев Хаджиев. Някои от тях, като Пусаджиев, който е имал чираци чак от Цервент и Келмитрювци, са търгували и с гр. Родосто и са си извоювали славата на добри майстори-еменджии.
Арабаджии (коняри). Селските земеделски сечива и пособия хората си правели сами. Рала, вили, лопати, яби, дръжки за мотики, брадви и копачи — всичко е било ръчна направа. Дори и рабите (колите), поради това че изцяло били дървени, са били изработвани от самите стопани. В тази насока селото се самозадоволявало. Впоследствие някои изтъкнати със сръчността си селяни започнали да поправят колите и на други свои съселяни и се оформили като майстори-арабджии. Такива били Димо
22
Тодоров Домузчиев, Стойчо Матев Арабаджиев и Матю Камбуров.
Янаджии. В селото имало две яни (маслобойни), преработващи сусамовата реколта на селото. В тях са произвеждали сусамов шарлан и тахан. Яните били собственост на Киро Анаджиев и Георги Хаджиев. В с. Шапчи са имали яни нашенците Хаджи Шенко, Георги Хаджиев и Хаджи Вълчо. Нашенци пренесли яняджийството и в с. Дервент, Дедеагачко.
Налбанти (подковачи на добитък). Подковаването на добитъка се извършвало в самото село. Това било работа на, специалисти, съоръжени със сечива, пригодни за целта. Първоначално това било странично, допълнително занимание, но впоследствие за някои станало основно, превърнало се в техен занаят. Налбанти в селото са били Илия Николов Гуников и Петко Станилов. Те станали толкова известни в занаята си, че ходели на пазар в с. Шапни и там подковавали добитъка на околните села.
Сапунджии. Ангел Тодоров Семерджиев бил единственият в селото майстор-сапунджия. Той приготвял сапун не само за Каледжидере, но и за околните му села. И бояджията бил единствен — Георги Николов. Той специализирал бояджийството на прежди и на други вещи на населението.
Бербери и воденичари. В селото имало две бръснарници — на Сево Димов Берберов и на Атанас Димов и две воденици. Едната воденица се движела с вода. Тя била на поп Яню Кирев Тенекджията. Построена била в местността „Гюзледере". Другата била вятърна мелница, застроена в местността „Тъпаня".
Кръчмари и бакали. В селото е имало около 30 бакалници и кръчми, които са продоволствували населението с необходимите продукти и напитки. Освен това идвали са периодично и праматари от по-големите селища и градове. Бакалите и кръчмарите са купували необходимите стоки от Шапчи и Гюмюрджина и са задоволявали не само нуждите на каледжидеренци, но и на някои околни села. Кръчми и бакалници са имали Вълчо Ракшиев, Сево Янев Попов, Стоян Величков Тъкашев, Никола Георгиев Ценигоров, братя Хаджишенкови, Никола Ангелов Табаков,
23
Вълчо Вълков Камушев, хаджи Вълчо Стоянов, Георги Вълчев Горпаша, Вълчо Зотов, Ангел Грухов и др. Следва да подчертаем, че поменатите категории майстори, занаятчии, бакали и кръчмари, наред с основните им занаяти, не се откъсвали от земеделието и животновъдството. Това ги обогатило твърде бързо и някои станали много заможни. Само така може да се обясни защо селото е дало толкова много хаджии, много повече от съседните му села, и защо към 1900 година нашенци закупуват усилено имоти в с. Шапчи, където се оформя цял каледжидеренски квартал. На някои това, по-късно, им коствувало твърде скъпо, защото по време на настъпилата стопанска депресия те загубили от тези имоти и почти се пролетаризирали. Част от тях се завърнали в селото, други тръгнали по гурбет, трети се заселили в Гюмюрджина, където продавали труда си на безценица. Материалното положение на Христо Варналиев например толкоз много се влошило, че се принудил сам да копае едно старо рудно находище в местността „Мадан дере", където намерил и смъртта си. Но имало и такива, които забогатели много и станали известни с богатството си в цяла Тракия. Хаджи Шенко е имал чифлик в с. Кайбикьой, ханове, яни и магазини в с. Шапчи извън тези в с. Каледжидере. Той наистина се очертал и наложил като много голям чорбаджия, думата на когото минавала и пред турската власт. Ханове, яни и бакалски магазини имал и Киро Джамбазов — в гр. Гюмюрджина. Той също бил голям богаташ и съветник на гюмюрджинския паша.