2.
Разрушаване на старите производствени отношения
РАЗРУШАВАНЕ НА СТАРИТЕ ПРОИЗВОДСТВЕНИ ОТНОШЕНИЯ
Настъпилите икономически преобразования в турската феодална държава, като последица от промените през 17—18 в. в капиталистическия порядък на Европа, дали отражение и в нашето село. Натуралното селско стопанство започнало да се разлага, в селото навлязъл капитализмът. Населението започнало да се разслоява на бедни, средно заможни и богати. Очертали се големи капиталисти, като хаджи Шенко, който освен многото си покрити имоти на различни места имал и към 5000—6000 декара земя, Киро Джамбазов и други. За Киро Джамбазов
24
стари нашенци разправят, че имал несметно богатство и илюстрират това твърдение със следната случка: една тяхна съседка отишла да поиска от него в заем няколко лири. Чорбаджията не бил в къщи, а Джамбазката била заета с домашна работа, та казала небрежно на съседката: „Иди, мари, в одаята та си отброй колкото си искаш и като си свършиш работата, гледай навреме да ги върнеш." Това може да е преувеличено, като се има пред вид психологията на чорбаджиите, но този факт показва и друго: колко голямо е било взаимодоверието между хората в селото, какъв запазен морал е имало при тях. Когато някой искал нещо в заем — на ухо му се казвало, за да не чуе никой, и пак в тайна си връщал заема. Не е имало разписки, нито полици, но и никога не е имало измама и съдебни процеси. Но тези идилични взаимоотношения между тогавашните хора преминали в историята след разрушаването на дотогавашните производствени отношения.
Хаджи Шенко — виден общественик и голям чорбаджия
Доверчивостта и хуманността се заменили с измамата и алчността. Забогателият селянин, в стремежа си за по-голямо богатство, експлоатирал по-бедния си брат, раята, и в алчността си предпочитал дружбата и близостта на богатия си враг, вместо тази на бедния си брат. Разслояването в селото довело до вътрешни борби и разкол, както и до раздвояване в средствата за борбата против поробителя. Бедните и средните слоеве продължавали да стоят на позициите на революционната борба, а богатите приели средствата на народничеството и подмазването пред врага. Типичен случай е следният: през с. Шапче минавала някаква войскова част, на път за Дедеагач. Турците си седели пред кафенетата, без да обърнат внимание на пашата. Но каледжидеренският
25
чорбаджия Куртю Палазов станал прав, поклонил се дълбоко на пашата и го поканил да му гостува в село с цялата си войскова част, та и момчетата му да си починат и се повеселят. Трогнат от вниманието, пашата се обърнал към турците и рекъл: „Е, дин ислямляр, нито един от вас не се намери да ме покани, това го направи един друговерец." И приел поканата с благодарност. Тогава Палазов изпратил хабер в Каледжидере да приготвят необходимото ядене за цялата войска и да бъдат посрещнати от селото с подобаваща тържественост. Пашата останал доволен от приема и когато пристигнал в Истанбул, го представил за награда.
Априлското въстание през 1876 г не е вдигнало на въоръжена борба българите от Беломорска Тракия. И нашето село не е откликнало на този апел за въоръжена общобългарска борба. Но независимо от това, въстанието дало отражение в отношението на поробителя към поробените. Много българи от Каледжидере, Шапчи, Сачамли и други околни села били задържани, арестувани и интернирани във вътрешността на турската империя и по затвори. Между тях били и първенците на селото и някои чорбаджии като Куртю Палазов, хаджи Шенко и други, които били изпратени в затвора на гр. Фере. Сред тях имало и българи от Одрин, Ямбол и други градове, мнозина от които били избесени. Останалите чакали своя ред. Редът се движел по спирала от бедните към богатите. Веднъж покрай затвора минал същият паша, който гостувал с войската си в Каледжидере. Чорбаджи Куртю Палазов, възползувай от познатството си с пашата, извикал силно от прозореца, от който гледал и видял пашата. Пашата го дочул и за обща изненада се озовал на поканата му да дойде в килията му. Като влязъл, познал го и му казал: „Абе, Палаз чорбаджи, ти какво търсиш тук?" Палазов му разказал обстойно, че те били наклеветени, че нямат никаква вина и нищо общо с приписваните им обвинения, че те и цялото село са верни и предани на султана и за уверение на казаното го моли да провери. Пашата действително направил проверка и като се убедил в невинността на задържаните каледжидеренци, за което немалко допринесло и приятното звънтене на златните лири, успял да освободи селските първенци.
Така се развили работите. Правоверният мохамеданин и непримиримите врагове на аллаха разбрали общите си интереси и се защищавали един друг.
26
ОБИЧАИ И ТРАДИЦИИ
Населението на Каледжидере било чисто българско, с източноправославно вероизповедание. Като подчертано религиозни хора, те тачили всички календарни празници. Но най-тържествено чествували Рождество Христово (Коледа), Възкресение Христово (Великден), Гергьовден и др. По отпразнуването им са били установени обичаи и традиции, стриктно спазвани от всички, защото нарушаването им е било обществено порицавано. За Коледа постили 40 дни. При наближаване на празника, младите се събирали, за да обсъдят и се уговорят за начина на посрещането му. Обикновено селото се разделяло на два-три района, формирали се съответно толкова коледарски хорове, започнали седмица-две преди това репетиции в някоя къща или в училищна стая, с оглед за празника да се подготвят добре. В коледарските хорове са участвували само мъже, разделени на две партии, съпровождани от гайда или кеменче (гъдулка). Когато настъпил очакваният ден, вечерта срещу празника започвало коледуването, съгласно разпределението, направено от коледарските хорове. Задължително било посещаването на всяка къща, където коледарите изпълнявали песни, в зависимост от семейното положение на членовете на домакинството. Коледарите навсякъде били посрещани като очаквани и желани гости, послужавали (почерпвали) ги всекиго по отделно и след изпяването на песните ги дарявали. Коледарите взимали дара и благославяли щедростта на стопаните.
В деня на Рождество Христово всички се черкували, след което се прибирали по домовете си, за да отпразнуват тържествено, в семейна обстановка, очаквания ден. Софрата се благославяла от старейшината и тогава започвал обядът. В този ден всеки е в дома си. Следобяд започвали хората на хорището, където се събирало почти цялото село. Коледарите пък през вечерта се събирали да проверят и разпределят дохода от коледуването. Една част от него давали на бедни и нуждаещи се семейства или при липса на такива, подарявали на училището или на черквата, а с другата част устройвали веселби, които продължавали цяла нощ. Имало е адет (обичай) да се правят на това тържество и мекици.
И Въскресение Христово, Великден, бил предшествуван от пости, които траели 47 дни. Начеването на постите,
27
Заговезни, било голямо семейно и родно тържество. Вечерята била богато наредена с блажни гозби. Това било на месни Заговезни. Идвали са близки и роднини, за да си вземат „просто", т. е. да си простят оскърбленията, направени през годината. През следващата седмица не се е яло месо, а само постни манджи и млечни произведения, а след неделята, Сирница, започвали пълни пости.
В селото имало обичай след Заговезни да стават карнавали. Това са били общоселски тържества. По време на тях слизали от планината овчари и козари, за да участвуват във веселбите. Разправят старци, че в един такъв ден от карнавалната седмица дошло едно младо овчарче, което за пръв път присъствувало на подобни тържества. Като видяло бабугерите (карнавалите), то толкоз се изплашило, че побягнало от селото. На другия ден не смеело да слезе в селото да се снабди с хляб, а спряло на бърчината, близкия рид, и молело домашните си да му донесат хляб там. Дългите увещания, че това са преоблечени хора, останали безрезултатни. Майка му обяснявала, че това е Добаражов Вълко, облечен в карнавалски дрехи, но смутеното дете отговаряло: „Какъв ти Добаражов Вълко, какъв ти бабугер, това е караконджул. На мене ми донесете хляб, хляб."
На другия ден след заговиването имало обичай да се мъндароват (инквизират) селските кучета. Събирали се група младежи, въоръжени с вили, и където видели куче, обкръжавали го, издигали вилите над главите си и викали колкото им глас държи. Кучето, което е символ на смелост, толкова се изплашвало, че се посирвало от страх. Кучето било победено и благородният победител пущал животното на свобода и то хуквало да бяга, което будело голям смях. Кучетата били мъндарувани и по друг начин: завардвали някое куче в тясна улица, на единия край на която го очаквали младежи с опнато въже. Изплашеното животно търсело изход в другия край на улицата, без да подозира клопката. Когато наближавало въжето, то се изопвало от момчетата, кучето се спъвало о него и се премятало няколко пъти през глава пак смях до уши. Това се правило „за берекет", за да има в къщи повече сирене и масло. Издигали на кол празен мях, от който да се вижда, че няма сирене, та и децата да не искат през постите сирене.
28
Преди започването на храненето при месни и сирни Заговезни, най-старият от семейството вземал колака — голям хляб, кръстосан, наръсен със сусам, и прав, както всички предшествуващи, го разчупвал нагоре, „за да расте житото нагоре и класът да е пълен". След това оставял хляба на софрата и всички сядали на местата си. Като се нахранели, започвали веселбите. Най-напред момчетата и момичетата поставяли на комина ма слинови или зеленикави лист; и потайно извиквали: „Ако ме обича — поставеното листо ще подскочи, ако не подскочи — не ме обича." Бременните пък невести поставяли стипца на огъня и ако след изваждането ѝ от там и изстиването ѝ се образувала по нея вдлъбнатина, това било знак, че новородено то ще бъде момиче, ако се образува връхче — момче ще бъде. После започвали обичаи те за деца: на една греда се завързвал бял конец и на него варено яйце. Децата се нареждали в кръг, с ръце на кръст и клекнали. Яйцето се залюлявало, устата на всекиго се отваряла и в надпреварата кой по-бързо да го захапе, яйцето се подхвърляло от уста на уста, та се създавал небивал смях. После, на същата връв, завързвали парче халва, която оставала на този, който сполучел да я захапе. Изцапаните от халвата лица на децата и трудността тя да бъде уловена създавали голямо веселие за млади и за стари. След тази церемония, на края на връвта завързвали игла, на иглата слагали въглени и всеки участник в играта се предпазвал от въглена чрез издухването му на противната страна. Най-после на връвта завързвали кратуна, която чукали с главите си, като сегашната футболна топка. Всичко това се е правело за здраве, за смях и веселие на децата.
Недялка Стойчева Згрипарова. 90-годишна живуша в Асеновград, жив извор на стотици народни песни, обичаи и поверия
Посрещането на Възкресение Христово ставало също много тържествено. Всеки, облечен в най-новите си дрехи,
29
Хоро в с. Каледжидере
с червено яйце в пояса или в джоба, смирено отивал на черква и когато попът казвал: „Христос възкресе" чукали червени яйца и отговаряли: „Наистина възкресе." Това било обикновено към полунощ. Сутринта пак се черкували и след завръщането си в къщи обядвали манджи с месо, т. е. отговявали. Цели три дни се празнувал празникът и през тези дни не се вършела никаква работа. Времето прекарвали в гостуване и в хора. Хорището било сборно място за всички от селото. Там най-добре се сглявали моми и момци. Хорото не било смесено — момите били разделени от момчетата посредством някоя омъжена жена, или пък последният от мъжете трябвало да бъде годеник на жената до него. Такъв бил моралът в селото, такъв го запомних и аз. От гледна точка на съвременността това изглежда смешно, но в това се крие отчасти чистотата и непорочността на семейния живот. По време на хорото, децата в стремежа си да търсят занимания и закачки, а може би и подучени от по-възрастните, завързвали гайтаните на момите, та като свър шело хорото, да не могат веднага ла се разделят. С товг предизвиквали общ смях на хорището.
Музикалните инструменти в селото били гайдата, менчето и кавалът. Чести свирачи на хорото били Тойчо
30
Згрипарев и Никола Купилев. Добрите гайдари, като Дъгов Дяко, Качов Неделчо разигравали старо и младо. Хорàта ставали на няколко ката, водени от майстори-хороводи, като Георги Горпашата, Стоян Сулралиев и Ангел Деребегчиев. Това били здрави, едри, левенти момци. Здравината им позволявала да ходят разгърдени зиме и лете, при сняг и при дъжд. Когато Ангел Деребегчиев повеждал хорото, до него се нареждали човек до човек и всеки играел буйно и с чувство, защото майстор-хороводецът заразявал с играта си всички, увличал ги в общото темпо. От време на време поспирали, той надигал пълна с вино чугура, подавал я на стоящия от лявата му страна, подвиквал волно и сърцато, изваждал от пояса си бяла кърпа, за да обърше потното си лице, и отново повеждал хорото, първо бавно и умерено, по-живо и пъргаво и го приключвал във вихрен танц. Той, чичовците му Стоян и Киро,, както и Карапачата били изключително здрави хора, които могли да изпиват пълни чинии със стопена лой.
Голям празник бил и Гергьовден. На този ден всеки стопанин колел агне, курбан за свети Георги. Рано призори младите отивали да наберат зеленина, за да украсят къщите си, а следобяд излизали на излет в местността „Свети Костадин и Елена", гдето имало вековни дървета — дъбове. Там младите правели люлки. Когато на люлката седнело момиче, другите хорово запявали песента
Люлко, люлко, полюлявай се,
Кой ли си е в люлката ?
— Мара си е в люлката . . .
Някои от другарките ѝ, които знаели кого тя люби, продължавали :
Стоян си я полюлява.
Ако пък на люлката е момче, съответно надпявали:
Кера си го полюлява
А люлеещите весело се провиквали с пожелания:
Ай солкова да е рапката!
Ай солкова да са доматите!
Наред с тези празници, тачени били още Петровден и Гюгородица, като дочакването им се предшествувало с пости. Докато старите тачели празниците от религиозност, младите им се радвали, защото те са били дни, с които можели да се видят с любетата си и да се наиграят на воля.
31
Годежи. Обичаите по годежи в Каледжидере са били в общи линии еднакви с тия от останалите села в Беломорието. Но някои разновидности могат да се изтъкнат.
След като момичето и момчето се обикнели, или момъкът харесвал някоя мома, той пращал сватове, наречени слубаре, за да поискат момата. Слубариге обикновено били жени, а от тактически съображения — жена близка, своя, доверена. Тя отивала в къщата на момата, облечена в най-новата си премяна, закичена с китка босилек или зеленина, влизала в къщи усмихната и сядала до оджака (огнището). С взетия от нея дилаф (маша) почвала да рови огъня, което означавало, че момъкът гори по момата, както дървото гори в огнището и започвала да излага причината за идването си. Накрая приключвала, че ако момата обича момчето и ако те са каил (съгласни) — „да ги оглавим". Ако момичето драгова момчето и родителите ѝ са съгласни, определял се денят за годежа им. При това положение слубарката оставяла аманета (дара) в къщи, като залог за постигнатото съгласие. Аманетът се състоял от пръстен, лира или перло лира (дупла), или някоя друга скъпоценност. Ако обаче момата или родителите ѝ не били съгласни с направеното предложение от слубарката, потърсвали възможно най-учтивата форма за отказ. Обикновено подхождали така: „Момата ни е още малка, нека си походи още малко, дар нямаме, не сме още готови . . . " и пр.
При официалната главилка (годеж), родителите на момъка отнасяли гиздилки, накити на момата. Това било белег за одобряване постъпката на сина им от тяхна страна. Накитите били пръстен, антеши, чепрази, дупла и тем подобни. Приемайки дара, момата смирено и срамежливо целувала ръка. Та от своя страна ги дарявала с кърпи, ризи, агалъци и др. На големи празници, като Коледа, Великден и др. годеникът донасял на годеницата си армаган, състоящ се от леблебии, смесени с бонбони и стафиди. На тази церемония годеникът не бил сам, а придружен от родителите си, които бивали задържани у момата на обяд. При приемането на армагана годеницата пак целувала ръка и раздавала по шепа леблебии на сватовете. Всеки дарен давал бакшиш на момата по някой грош. След гощавката годеницата отивала на хорището със специална, вързана на кръста кърпа и раздавала на всеки свой близък и роднина от армагана, целувайки им ръка.
32
Случаи на разгодяване почти не е имало. Колко са били суеверни и наивни нашенци от онова време личи от следния случай в село; Келмитровци били голям род — пет братя и четири сестри. Като главили Димитра, както му е обичаят, потеглили за момината къща да занесат аманета (пръстен). С тях бил и Вълчо Горпаша. Когато стигнали до кръчмата на Попов Севдо, чули, че някой след тях трополи и вика. „Бобам олар, бобам олар (таткови синове, таткови синове), чакайте!" „Що има, бре Вълчо?" „Майка ми река да се върнете. Олът не прежива. Това не върви на хубаво."
Сватби. След окончателната подготовка на годените и при съобразяване на религиозните условности, тъй като бракът е бил само черковен, се начевала сватбата. Правили я обикновено в късна есен или през зимата, когато полската работа била привършена и вината прекипели. Сватбата, бидейки едно от най-важните събития в живота на двамата млади, преминавала при особено голяма тържественост, пиршества и публичност. Сватбите продължавали цяла седмица. Седмица преди венчалния ден роднините на момчето и момичето започвали да калесват (канят) свои близки и роднини. Родителите на младоженците, поединично или заедно, пременени с нови дрехи, накичени с цвят или зеленина и с чотура в една ръка, а в другата пахурче с ракия, и двата съда окичени със стрък босилек, почерпвали и канели за сватбата. Каледжидеренци вдигали големи сватби и затова калесването обхващало почти цялото население. За да бъдат нахранени и почерпени всички гости, нужна била голяма предварителна подготовка. Затова близки и специалисти по заколването на добитъка и приготвянето на гозбите доброволно се притичвали на помощ. Готвели се няколко вида гозби с месо, баници, кишкек (жито смляно на едро, разбъркано с месо и тахан).
Веселбите започвали още от събота. Тържествуват двете къщи, за да изразят радостта си, че на другия ден ще се създаде нов дом. В неделя сутринта роднините на момчето с чотури и пахури, напълнени с най-хубави вина и ракии, предвождани от гайди и кеменче, отивали тържествено да калесват калтатата (кума) и да му известят, че е време за тръгване към дома на момата. Влизането
33
в къщата на кума е било предшествувано от шеги, подвиквания и черпни, за да се създаде най-добро настроение. След почерпка и от страна на кума, калманата (кумата), взимали колака и решето, пълно с леблебии, смесени с памуково семе и сребърни пари и с песни и веселби тръгвали към дома на момата. Тук родителите и роднините на булката, нагиздени и накичени, чакали в пълна готовност за черквата зетя, сватовете и калтатата. При наближаване на пътната врата, имащите пистолети, почват да стрелят и да викат: „Бре, бре, бре-е-е-й!" Отговорът на очакващите ги е същият — пукат с оръжие, смях, радост и щедро поднасяне на напитки. Момата в булчинска премяна чака с нетърпение да я поведат към новия ѝ дом. Тя полива вода на баща си да си измие ръцете и му поднася кърпа, символ на последната ѝ почит към него като мома. После калтатата я покрива с червен копринен плат, наречен прекрява. При опита на зетя да поеме булката за венчилото, роднините ѝ притварят вратата, за да обещае зетят бакшиш. Момчетата чупят меденица на гърба на младоженеца и всеки хапва залък от нея за щастие. Хапва и зетят, за да почувствува сладостта ѝ и да се върти около меденицата, т. е. около жената. И булката носи със себе си меденица, приличаща на голям кравай, намазан с мед, поръсен със сусам. Деверят сваля закаченото на най-висок клон знаме, пряпорец, и го поставя на своя кон. Той носи още клон от дрян или от дюля, увит с цветя и босилек, с набодена на горния му край ябълка или дюля. Булката, зетят, деверят и зълвата (шаферката) са на коне, готови за тръгване. Излива се водата, която дъщерята за последен път поднася на баща си, изливат и други вода — за да им върви на младите по вода. Момите пеят!
Невясто ле, млада невясто,
дали щеш от кон да слезеш,
дали щеш вода да пиеш?
— Деверю, мили деверю,
нито ще от кон да сляза,
нито ще вода да пия.
Не сяташ ли се, деверю,
що думат черни татари?
Татари влашки думаха:
„Да хим вземеме, вземеме,
тяхната млада невяста,
невястата и деверя".
34
Нажалена от песента, сватбата тръгва за към черквата. Чеизът на булката е натоварен на коне или на мулета. Когато пристигнат до черковните дворове, калтатата и булкините роднини свалят булката от коня. Слизат от конете и другите. Калтатата поема булката и я повежда към черквата, като я хваща за специално поставената кърпа, аглъка, и така влизат в черквата. Свещеникът ги посреща с установената религиозна тържественост още на вратата и следвайки го, всички поемат към олтара. Там се извършват църковните обряди, калманата и калтатата са зад младоженците, като държат над главите им запалени свещи. Свещеникът им разменя пръстените, дава им хляб и вино от една и съща чаша, за да си знаят тайните и бъдат единни в семейния си живот. След превършване на църковния брачен обряд, калманата изхвърля всичко находяще се в решетото и дошлите в черквата деца се просто боричкат, за да се сюбият с повече бонбони и пари. От черквата тържественото шествие се отправя за към дома на младоженците. Там всички врати са отворени. При пристигането им, насреща им се разлива пак вода, за да е лек и волен животът им, както е лека и волна водата. Пред прага на новата къща невястата се покланя три пъти. Майката на младоженеца поиграва ръченица и поднася в ръцете на булката повито дете. С другата си ръка дава на невястата специално направена за нея погача, поръсена със сусам и бадемови ядки. С детето и кулака в ръце, булката прекрачва прага и влиза в стаята. Влезлите младоженци стоят прави дотогава, докато калтатата им разреши да седнат. След гощавката деверят започва да разпилява чеиза на булката, а тя го събира, той го разпилява — тя го събира. Това става няколко пъти, като олицетворява вероятно значението на търпеливата и грижлива домакиня в семейството. После деверят разчупва меденицата, донесена от булката, която е била приготвена специално за целта, поднася по малка хапка на всяко момиче и момче, за да вкусят от сладостта ѝ и да последват примера на младоженците. Към края на гощавката започва даряването на калтата, калманата, родителите, роднините и на воички присъствуващи. Дареният от невястата се отплаща с бакшиш, който се изразява в овца, овен, теле крава и пр., съобразно родството и близостта им с новото семейство. Късно вечерта калтатата, преди да си тръгне за своя дом, снима булото от невястата и я предлага на младоженеца открита,
35
като напълно вече негова законна жена. Пред всички присъствуващи в стаята калтатата изрича публично следната благословия: „Колкото кумци, толкова момци и догодина да кръщаваме." След него всички си разотиват.
КАЛЕДЖИДЕРЕНСКА СВАТБА В АСЕНОВГРАД
В понеделник сутринта роднините на младоженците се послужават (почерпват) блага ракия — доказателство, че невястата е била девица. Тази радост се споделя и с роднините на булката, като се ходи у тях с блага ракия. Същия ден братя и братовчеди на невястата и на зетя се веселят и пият блага ракия, за да изразят радостта си> че новото семейство е щастливо.
Каледжидеренска сватба в Асеновград
Братята и братовчеди и на невястата отиват в новия дом и там продължават ве селбата от радост, че сестра им ги е отсрамила. След гощавката зетят подарява на дошлите братя, братовчедите, сватове един овен или козел за съдействието им в опазването девствеността на невястата. Тържествуващите окичват овена или козела с цветя или зеленина и с песни и хора се запътват към стария дом на булката. Добитъкът
36
се заколва и приготвя за сготвяне, като дясната плешка се заделя и праща на зетя. Докато месото ври в казана, хората и веселбите продължават. Когато гозбата е готова, заделят от нея в един сахан, за да се даде на оня, който с ръцете си счупи заделения крак на овена или козела за награда на мъжката му сила. На отиване и връщане от младоженската къща, всички са облечени в специални дрехи, нещо като карнавални, които нашенци наричат покузяи.
Наред с казаните обичаи, съществувал и този: в понеделника водят невястата на селския кладенец. До там бива съпровождана от деверя, зълвата, момци и нейни другарки. Невястата се движи мнсго бавно, ситно-ситно, съпровождана от гайдарджия, свирещ специална за случая мелодия. При пристигането до кладенеца, зълвата почва да вади от кладенеца вода и я подава на девера. Деверът от своя страна я излива върху моми и момци, за да им тръгне на сватби и годежи. Това предизвиква смях и веселие, продължаващи до прибирането им в къщи. Седмица след сватбата младоженците отиват на гости в роднини или в някое младо семейство, в което няма нещастен случай. Младото семейство се посреща тържествено и се гощава. Това са така наречените възвратки.
В случай че невястата се окажела недевствена, което е било много голяма рядкост, тя се връщала обратно на родителите ѝ и общественото ѝ излагане било с оглед да се опазва моралът в село. Зетят и роднините му казвали на всеуслишание: „Комшии, нашата невяста излязе не мома." Тази вест се разнасяла открито от чулите я, с цел да я опозорят и това да подействува назидателно. Понеже такива случаи били редки, умишлено ги коментирвали дълги години и ги предавали от уста на уста за въздействие на бъдещите поколения. Коравосърдечността на каледжидеренци към опорочените моми е резултат на социалната обстановка. Вековно изтерзаният народ е дирел утеха, щастие и духовна красота само в семейството.
Интересен случай от онова време се предавал от поколение на поколение. Георги Тодоров Хергеледжиев бил овчар на бащините си овце. Агълите им били около селото, та по-малките деца занасяли храна и други продукти на овчарите. Домашните на Георги изпратили веднъж сестра му да му занесе храна. Понеже времето било дъждовно,
37
тя не могла да се върне и се наложило да нощува в агъла. През нощта брат ѝ, във възбуда до умопомрачение, посегнал на родната си сестра. На семейството станало известно това и Георги бил прогонен от селото и анатемосан. Нарекли го Куцият дявол, понеже бил и малко куц.
ЧУМАТА
В миналото са върлували много епидемии по всички краища на света. Обяснения за това се дири в ниския уровен на медицинските науки, в липсата на съзнание у ръководните среди, че опазването на човешкото здраве е държавно и социално задължение, в липсата на здравен кадър и здравна просвета. В упадъчния период на турската държава епидемиите зачестили като последица на дългите войни и ниския стандарт на живота. Такива епидемии сполетели и населението на Каледжидере, но най-страшна по размери и последици била чумата. През коя година е върлувала тя не можак да установя, въпреки старателното ми разпитване на стари хора. По всяка вероятност това ще да е било към 1700 или 1719 година. Чумата нанесла страхотни поражения на населението. Умиращите били изоставяни сами и непогребвани от бягащите извън селото здрави хора. Всеки търсил спасение в планината. Сочи се като най-обитавано по това време мястото „Асара", на 3 км северно от селото, където са били открити основи на къщи, а Митра Ибрашимова намерила златни монети, с изобразени на тях човешки фигури. Старите разправят, че това били пари от времето на цар Константин, наречен Зарби Константин, и че там имало римска крепост. Според други „Асара" била рудница, използувана през римско време и впоследствие изоставена. Това е правдоподобно и се подкрепя от Георги Симов, сега жител на Асеновград. Той казва, че лично поп Яню, поддържан от Батур Дъгов, успял да намери дъното на „Асера" и извадил оттам кирки и лостове. В тази местност, при беди, намирали убежище мнозина селяни, защото там имало и кладенци, от които черпели вода. Това обстоятелство, наличието на вода, ни кара да допускаме, че тук са се събирали бягащите от чумата, тъй като те не се връщали в село за нищо, търпели всякакви лишения само и само да бъдат по-далече от болестта,
38
която отседнала в селото. Има такава песен за онова време:
Овчари брашно кратили,
буково листе яцели,
и буково листе кратили,
се са борово листе ядели.
Борово листе горчеше,
младите момци тровеше.
Те си се чудом чудеха:
„Кого ли да проводиме
от село брашно да вземе?
Стояна да проводиме,
Стояна младо сираче.
Той няма майка да плаче
и няма сестра да жали."
И още една песен за чумата:
Имяла е Калина
дор деветина братчета,
те по Истанбул ходиха,
стамболска руба носиха,
стамболска коня яхаха.
Де се, Калино, зададе
черната Чума, Ензата,
и девеття ги умори.
Бягащите от чумата в планината, в Родопите, се завръщали в селото чак като преминала болестта и там с ужасени лица виждали страшните последици на епидемията. Но в безпомощността си да направят каквото и да било, оставала им само молитвата към бога да ги опази от такава беда по-нататък.
Старите хора си представяли чумата като човек, като жена, със свои слабости и предпочитания. Тя обичала хората често да си спомнят за нея и да я тачат, затова в нейна чест правели пити, намазани с мед, и ги раздавали. Разказвало се, че по онова време чумата била на конак (на гости) в семейството на Ширковица и след това, като се връщала отнякъде си, приказвала си с Ширковица като със стара познайница. Но все пак чумата уморила едно от децата на Ширковица. На сън тя се явила при злочестата жена и ѝ казала: „Детето ти умря, но ти сълза да не си проляла, защото ако не удържиш, ще ти взема и другите деца." Ширковица се сепнала от сън и видяла в люлката умрялото си дете, но не проронила сълза: Разправя се още от стари хора, че имало две сестри, у едната от които чумата отишла на конак и взела двете
39
ѝ деца. Жената и казала: „Аз когато бях в Истанбул, сестра ти не ме забравяше, лукови пера да береше — и за мене отделяше, а пък ти не се сещаше. Но да оставим това. Вие на двора си имате много тикви. Аз винаги във вторник и събота, сутрин и вечер, минавах оттук и ако ти валнеше децата си в тиквените корени, нямаше да ги видя и да им навредя."
Обичаят за раздаване на пити, намазани с мед, за омилостивяване на чумата, е запазен и до днес между нашите хора.
НАРОДНА МЕДИЦИНА
През онова време на духовен мрак и невежество не е могло да става и дума за държавна грижа за опазване здравето на хората. Масово са измирали не само от чумата, а и от холерата и разни други заразни болести. Всичко е било предоставено на бога. „Бог дал, бог взел" — с това се примирявали. Все пак животът ги е научил да нравят усилия за предпазване от някои заболявания и между тях се появили народни лечители мъже и повечко жени. Предприеманото от тях лечение било просто — с билки, с разтривки и нагревки. Когато някой имал силно главоболие — правели му компрес, пущали му кръв, като с бръснач или друг предмет рязвали тила му или някъде над носа, слагали му сюлици (пиявици). Болките в стомаха лекували с горски чай, с топли керемиди и плочи. Ако от това не се почувствувал добре — поставяли го на студен камък, „за да му вземе огъня". Ако болният след тези мерки не се изцерел, считали болестта за неизлечима, а ако починел — „Така му било писано". Заболелият от пневмония заривали в гниещ оборски тор, разтривали го, горели петата му с цигански гвоздей и ако той помръднел крак, това било признак че ще оздравее. Против шарка правели „блага църква" — всяка пролет и есен опичали пшеничени пити и сварявали фасул, като питите мажели с мед, петмез или захар и заедно с фасула ги раздавали на който мине през махалата. Лекуването на „далак" (синя пъпка) ставало с разрязването ѝ с подострена каргия (тръстика), до здравото място посипвали раната със сюлмен (живак) и така я изгаряли. Чирове (циреи) лекували с восък, разбъркан с тамям, поставен
40
на върха на цирея. При зъбобол поставяли на болния зъб ефьон (афион, опиум от мак). За уроки — баели. При навяхване на ръце и други органи прибягвали до някои изкусни майстори, като Стоил Парламов и Никола Караманов. Тази народна медицина се предавала от син на син, от щерка на щерка. Жени-лечителки в село били Мата Сиркова Тойчевица, Вълкя Сиркова Матеева, Бянка Атанасова Бобуранова и Стана Илиева Пашлиева.