3.
Борба за отстояване на българската националност (Черковна борба; Просветна дейност)
РАЗБОЙНИЧЕСКИ НАПАДЕНИЯ
Известно е, че турската власт не е била стабилна, поради естеството на социалния ѝ спахийско-феодален строй. При победи имало грабежи и повсеместни обири, а при разгроми — не. Завоевателната войска имала само една цел — грабителството, без каквато и да е идейна целенасоченост. Тя била деморализирана и дезорганизирана. Безсилието на върховната власт да тури ред в армията си откривало пътя на произволите и разбойничеството. За-г това дълги години върлували безотговорно кърджалии и даалии, горски и полски разбойници. Може ди се приема като време на най-силното вилнеене на разбойниците годините от 1793 до 1815. Някои кърджалийски главатари са били удостоявани от властта с отговорни длъжности — да управляват самостоятелно градове, каази и санджаци,. та да се справят с разбойничеството, но и те не могли, разбойничеството продължавало да съществува. Турската мощ все повече се разлагала, администрацията се корумпирала. Такова е било положението тогава и в Тракия и по-специално в Гюмюрджинския санджак.
В един ферман, издаден от султан Селим през 1795 г., отправен до румелийския валия, четем следното: „Един билюк (отряд) от тия войници ще се отправи за каазата Фереджик, а друг отряд за каазата Гюмюрджина, понеже от сведенията, които имаме, знае се, че по един отряд от разбойниците са се установили в тия две каази. Войските, които понастоящем са отправени против находящите се във Фереджик разбойници, да се командуват от началниците Саид-Сюлейман ага, сега аянин в Султан Ери, Егридерски Хасан Айлендар ага, началник, а знаменосец — Халил ага Зеделер (потомците на Халил ага и Караякуболу)."
В последвалото кърваво сражение били убити 150 души разбойници, начело с един от техните главатари —
41
Хасан Кьолю Исмаил. Още през същата седмица след жестокото сражение, яростно и неуморно били преследвани разбойниците от войските на Селехтяр ага, застигнати и обградени в каазата Макри, гдето били убити повече от 200 души и разбойническата многолюдна банда почти разгромена. Все пак част от нея се спасили, влезли в Гюмюрджина и там здраво се укрепили.
Тежко и плачевно било положението на населението от Фере до Гюмюрджина. Всичко горяло. Огнена диря сочила пътя на кървавите сражения на разбойниците със султанските войски. Кървавата саморазправа, вътрешното самоизяждане на турското население и непрекъснатите войни умаломощили огромната стопанска империя.
При това безсилие да се справи с безредието, султанът решил да се опре и на раята, като подирил нейната ломощ и нейното съдействие. За целта разпоредил да ѝ се дадат известни права. Тези права следвало да се оформят и в писмен документ, за да се увери обезверената рая в истиността им. И действително, на 20 юни 1793 г. султан Селим издал следния ферман: „За да се тури в изпълнение моята височайша царска воля, вие сте длъжни да дадете абсолютна свобода на всички кадийски аяни и на раята християнска, като им внушите мисълта за самозащита и съвместни действия, в която кааза биха нахлули телли-ешкеси (разбойници). Населението, било то рая или не, е длъжно вкупом да се събере и храбро да се опълчи срещу тях, без да им дава спокойствие и отдих."
Следователно, не хуманност, а обстоятелството принудили султана да даде права и на раята. За да имат обаче законна сила дадените права, върховната турска власт следвало да издаде ирадие (указ), какъвто и бил издаден. Според него създават се селища със султански права, охраняващи пътища и други обекти. От този указ се възползували и родопските българи, включително и каледжидеренци.
Родопите имали буйни борови и букови гори, изобилствували с пасбища, но хлябът на хората бил кесат (недостатъчен). С издаването на указа се създавала възможност за балканлиите да се поселят в полските райони, гдето се ражда хлябът. И наскоро разселването започнало, Родопчани прехвърлили билото на Родопите, избирали си местност и там се поселвали. Тъй като вече били овластени с правото да носят оръжие и да изпълняват държавни
42
задачи, те били в състояние да опазват живота и имота си. В книгата си „Беломорска Тракия", на стр. 66 Стою Шишков пише: „Каледжидеренци за дълго време са били освобождавани от всякакви данъци, като дервенджии носили свободно оръжие, някои били награждавани с нишани и с военни чинове като чауши, онбашии и др."
С тежка и ожесточена борба каледжидеренци отстоявали своето право на съществуване. Опазването на селото се дължало на мъжествената му отбрана от страна на населението. Поради географското му положение — на пътя на Гюмюрджина за Истанбул — то било системно подлагано на разбойнически нападения. Керваните, натоварени със злато, насочени към султанската хазна, били нападани най-вече тука, като най-изгодно място. Защитата на хазната била задължение на селото, а защитата на самото село — всеобща повеля, но всякога това било свързано с много страдания, жертви и кръв. Селото и околността му били арена на страшни и кървави битки. Тук всеки млад от ранни години получавал бойно кръщение, всмуквал в жилите си омраза към нападателя и насилника. Наред с това обаче, в душата на каледжидеренци били култивирани най-възвишени добродетели — любов към свободата, взаимопомощ, задружност. Благодарение на тези си качества каледжидеренци показваха своето мъжество през турското робство, оцеляха от разбойническите нападения, преодоляха страданията и опустошенията на три войни и, макар и бежанци в старите предели на България, показаха спартанския си дух в кървавите политически борби с фашисткия режим.
По време на упадъчните периоди на турската империя и на централната власт, нападенията на разни разбойници, иа даалийски и кърджалийски шайки зачестили. Каледжидере, като особено ценен обект, било нападано от тях истемно, масово и жестоко, но свирепият нападател винаги бил отблъскван и населението не е допуснало да бъде опожарено селото и опозорена честта на жени и деца. Разправя се, по предание, че в далечното минало, може би в детските години на селото, населението било нападнато от силно въоръжен отряд хайдамаци (разбойници), предвождани от Тюрдю бей, който бил страшилище за цяла Тракия, известен като изключително зъл и жесток главатар. Бандата, за всеобща радост, била ликвидирана
43
и ръководителят ѝ — умъртвен. Смелата проява на каледжидеренци била високо оценена от султана и широко разгласена из Беломорието. Дълги години се повтаряло измисленото от някого: „Тюрдю, Тюрдю, тюрдюси капак дередя чюрюдю", което ще рече : „Тюрдю бей в тополовото дере е изгнил." До селото имало едно дере, което се наричало „Кавак дере". Наистина този разгром смутил разбойническите шайки за известно време, но и набезите им продължили, защото това било в природата им, защото грабежът бил целта им. Затова населението било винаги на крак в готовност за бойна отбрана. То си имало и своите организатори. Такива са били от по-ново време Петко Дъгов, Вълчо Тумбаров, Тодор Канелов и др. Организацията им била проста: секретни постове с наблюдатели, бързо оповестяване на населението за грозящата го опасност и заемане навреме на изходните позиции.
Далновидността и предпазливостта на каледжидеренцп проличава и в строежа на къщите им. Те били почти без прозорци, за да не се вижда през нощта точно местонахождение на селото. Къщите имали само един отвор на покрива, и през него се осветявала през деня. Нощно време този отвор се затварял, за да се премахме и наймалката светлинна следа. Горчивият опит от честите разбойнически нападения научил хората да си създават скривалища в гъстите гори, в хралупи и пещери. При опасност, телалинът (викачът) тичал от махала в махала и викал: „Люде, има опасност, вземете мерки." При голямо нападение тоя викал: „Янтра моми, янтра моми, дупката жени", което значело, че опасността е много голяма, че е надвиснала угроза над живота им. При такива сигнали жени и деца бързо и мълком се изтегляли от селото и намирали убежище в скривалищата. Прибирали се по домовете си след окончателното ликвидиране на опасността. За тези разбойнически нападения говори и Стою Шишков в книгата си „Беломорска Тракия": „Преданието казва, че някога си, в далечно минало, разбойници избили един голям керван, затова селото се казвало Калъчдере, г. е. Долина на меча, а по-късно го преименували на Калайджидере, за да не всява страх у пътниците."
Тази неспокойна, постоянно тревожна обстановка, изисквала от каледжидеренци да бъдат постоянно нащрек, да бъдат смели и храбри в борбата за защита на селото си и те наистина били такива. Но при мирно време те били
44
кротки, добри и послушни. Само така можем да си обясним защо султанът там поверил охраната на пътя и защо на тях възложил опазването на хазната срещу известни привилегии. При това положение съвсем неправилно е мнението на Антон Страшимиров за каледжидеренци, които той охарактеризира като свирепи и недисциплинирани, създавали главоболия даже на българската власт, когато за известно време били в пределите на България. По-нататък той пише: „Затънтено в Родопския лабиринт, това население е може би останка от войските, които в пълното разпадане на България успяха да въздигнат Момчила, да създадат държава от Димотика до Кавала и да воюват срещу съюзните турци и византийци." Ние отхвърляме твърдението на Страшимиров, че каледжидеренци били свирепи и недисциплинирани. Те били само смели, когато необходимостта и самозащитата им налагали това, но никога не са извършили каквото и да е престъпление в обикновения си живот, което да ги уличава всвирепост и жестокост. Криминалните престъпления са били чужди за селото. Колкото за проявите им по време на бойни схватки с разбойници и други нападатели на селото им, то това са явления естествени при едни болни и агонизиращи политически режими. Такива прояви трябва да се разглеждат самостоятелно, без от тях да се правят генерални изводи. При политическите борби, противодействието е съответствуващо на упражненото насилие. Така поглеждайки на въпроса, лесно ще си обясним въоръжената отбрана на каледжидеренци срещу разбойническите шайки, а също и „главоболията", които нашенци създавали на корумпирания Фернинандов режим. И през турско, и през гръцко, и през българско време свирепостта и жестокостта са били присъщи само на управляващите среди. С другата част от казаното от Антон Страшимиров сме напълно съгласни и се гордеем, че сме изпълнили достойно националния си дълг в един от найкритичните периоди от живота на нашия народ. За умението на каледжидеренци да защищават националното си достойнство има много факти. Ето един. Много нашенци имали бахчи (зеленчукови градини), пръснати из турските села. Такава бахча имал и нашенецът Киро Келешев в с. Чорбашкьой, гдето живеел и янкеседжията, един арапин. Този чешит всяка вечер отивал в бахчата да яде и
45
да пие вино и ракия за сметка на градинаря. При всяко негово идване бай Киро бил длъжен да му приготвя мезета и ракия, та да си осигури спокойствието, което зависело от арапина. Това би продължило може би дълго време, ако не била намесата на баджанак му Георги Кашаваров. Един петъчен ден арапинът, връщайки се от пазара в с. Шапчи, по установения си навик се отбил пак в градината. Въпреки че бил много пиян, градинарят го посрещнал учтиво и смирено, обзел поводите на коня и го поканил да слезе. Вместо да благодари, арапинът започнал да буйствува и да псува градинаря на майка, жена и сестра, както и вярата българска. Келешев и работниците му стояли настрана и мълчаливо понасяли обидите. Баджанакът му Кашаваров, силно раздразнени от виденото и чутото, казал: „Ако вие сте каил да ви псуват на майка и жена и оставяш това куче да псува балдъзата ми, то аз не съм съгласен!" И докато го слушали, не разбрали как той издърпал помета от фурната и как с един удар по арапина го свалил на земята полумъртъв. Всички се стъписали. „Е, какво ще правим сега?" — запитали. „Ваша работа какво ще правите —отговорил Кашаваров — аз ще си ходя в село и кажете, че аз съм го убил. Пратете ми хабер дали е жив или умрял, за да взема мерки, и ако трябва да се присъединя към четата."
Когато Георги Кашаваров си тръгнал, останалите започнали да заливат арапина със студена вода. След като го свестили, качили го на коня, извели го извън бахчата и го оставили на произвола на съдбата. Но въпреки всичко Келешев бил в голяма тревога; защото знаел какво го очаква, ако арапинът е жив, и предполагал какви мерки биха взели властите, ако е починал. За учудване на всички, на другата сутрин пристигнал арапинът, мирен, кротък и вежлив като никога и запитал как би могъл да се види с баджанака му и му се извини. „Аз снощи съм прекалил и искам да се баращисам (сдобря) с баджанака ти Георги" — извинително казал турчинът. Келешев обяснил, че след случая баджанакът му избягал, без да се обади никому и че не знаел къде е. „Аман-заман, чорбаджи Киро, ти майка, ти татко, пусни хабер на Георги да дойде, да му се извиня, да се баращисаме, иначе няма живот за мене. Аз знам, че е при комитите, но ако се върне никому дума няма да кажа и черпнята ще е моя."
46
„Добре — казал окуражен Келешев,— но дано не си намислил някой капан да направиш, та и двамата за цял живот да си вземем беля." „Не, джанъм" — рекъл арапинът и в подкрепа на искреността си, се заклел в Корана и аллаха. Георги, след като взел предпазни мерки, отишъл в село и се срещнал с арапина, прегърнали се, сдобрили се и се побратимили. Не е имало оттам насетне от негова страна своеволия. Пак идвал на гости при Киро, но вече сам носил мезе и ракия. Този епизод и много подобни нему, в едно общество на роби и господари, е израз на нетърпимостта на социалната обстановка, на бунта против потисника, израз на революционна борба против завоевателя, а не белег на дивашка свирепост. Такива слуг чай е имало и другаде, за които по-нататък ще разкажем..
БОРБА ЗА ОТСТОЯВАНИ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНОСТ
Черковна борба. Борбата на българите за опазване на националността си е била твърде тежка, в сравнение сборбата на останалите поробени народи, защото тя се водила на два фронта — срещу турците, за национална независимост, и срещу гърците — за духовно и народностно опазване. Това е било особено трудно за българите от Беломорска Тракия, поради близостта на Цариград и на Атина. Тракийци устойчиво преодолявали жестокостта на турската администрация и подмолните средства за борба на гръцката патриаршия. Каледжидеренци имат завиден дял в тази борба още от ранни времена. Още през 1837 г. в селото било изградена голяма, гевгерлия черква. По предание, тя била градена три години. Била от хоросан, а при строежа ѝ взели участие всички годни за работа селяни. Преди това в селото имало и друга, стара, по-малка църква „Свети Георги". Новата кръстили „Свети Димитър". Гръцката патриаршия никога не престанала да упражнява натиск за погърчване на селото, както е станало със съседните села Карка и Чобанкьой. В асимилаторския стремеж на гръцката патриаршия особено престъпен дял имал родоотстъпникът поп Яни Кирев Терзиев. Същият, подпомогнат от своите братя и роднини, положил големи усилия за погърчване на селото, но това не му се удало. Стигнало се до там, че се прибяганало
47
до бой с родоотстъпниците. Кавгата взела шумни размери, наложила се намесата на владиката, направена сила анкета на самото място, тъй като поп Яню заблудил властите, че се касаело за дребни прояви на неколцина бабаити, които му пречели спокойно и свободно да изпълнява благочестивите си християнски задължения.
В един неделен ден се обявява на селото, че е дошъл гръцки владика, придружен от заптиета, да прекръсти желаещите към гърцизма и да докаже на централната турска власт истинското разположение на хората — от селото за българската екзархия ли са, или за гръцката Патриаршия. За целта трябвало да отидат в църквата да се черкуват, като предварително определили кои кое място да заемат; тези, които са за патриаршията — да се черкуват в старата черква „Св. Георги", а които са за екзархията — в черквата „Св. Димитър". Това ставало без натиск, под контрола на турската власт, която в момента имала нужда от правилна и вярна информация. Селото се стекло на определено място и се самоопределило. Всички отишли в черквата „Св. Димитър". Пред смаяния поглед на владиката и представителя на турската власт, селото единно демострирало своята българска националност. В черквата, определена за патриаршистите, се явила само една баба, която била глуха и не разбрала как стои работата, но когато ѝ казали на ухото, че тази черква е за гърците, тя се отдръпнала като дявол от тамян и се отправила за другата черква. При тази сплотеност даже и роднините на погърчения поп Яню не посмели да се делят от общото желание на селото и по този бляскав начин каледжидеренци демонстрирали пред гръцките и турските власти българската си принадлежност. Това спонтанно и решително „не!" запазило селото завинаги българско. Анкетата завършила в полза на българската екзархия. Победителите — цялото село! — се събрали на хорището, за да решат какво да правят с гърчеещите се Терзиеви, начело с попа. „Е, казвайте сега, комшулар, какво да правим с тези гъркомани?" — казали първенците на селото. Вместо отговор, гъркоманите паднали на молба и настойчиво молили за прошка. Вълчо Коджаезлиев хванал поп Яню за брадата и взел да му скубе космите. Бедният поп паднал на колене, като пред бога, и жално се замолил; „Аман, братя селяни, простете ми, сгреших пред бога и народа, помамих се, разкайвам се, и
48
аз съм българин." Селяните му простили. Поп Яню отишъл в Гюмюрджина, там го ръкоположили за поп на българската църква и с това се сложил край на борбата в село между патриаршията и екзархията. Оттук нататък повече не е ставала дума за гърцизма. Нещо повече — смелата проява на селото дала отражения и в околните села. Особено повлияла тя на чобанкьойци, между които се бил загнездил бацилът на гърцизма. При все че свещениците и учителите там били гърци, и там се повела активна борба за национално осъзнаване. Селото разполагало с 5 свещеници: братята Яню и Тодор Терзиеви били свещеници на Каледжидере и Сачанли, поп Неделчо Митров Ситнов — в Казлар, Юсюик и Евренкьой, поп Никола Илюв Янев — в Кушлънла и поп Яню Панайотов Кирчев (последният след 1924 г. бил свещеник в Тополовград). От петте свещеника на селото само Яню Кирев Терзиев е бил ръкоположен от патриаршията, но след случая в Каледжидере и той бил ръкоположен от български владика. Поп Яню Терзиев наричали още Тенекеджията. Това прозвище му останало от случая, когато насила закачил една млада жена и това се разчуло. Селяните го подгонили с дрънкане на тенекия и оттам прякора му Тенекеджията.
Просветна дейност. В книгата си „Беломорска Тракия" Стою Шишков пише: „Селото има две черкви и едно хубаво училище, в което след големи борби заменили гръцкия език с роден български." През 1870 г. Г. Фотев пише, че е бил учител в Каледжидере. Друг обществен деятел и книжовник, одринският книжар Георги Г. Димитров, обиколил Одринския край, пише; Тази година (касае се за 1871 г.) се настаниха и в други някои села български учители, като в селата Доганхисар, Ференско и Каледжидере, Гюмюрджинско. В първото — Чакъра Васил из Одринско, във второто — Иван поп Саво от Мустафа паша (Свиленград) и няколко свещеници българи. Нигде другаде не бях забелязал такова устремление към българския език и толкова отвръщение от гръцкия, както във Ференско и Гюмюрджинско. В което село стъпих, не можех да изляза след три-четири дни. Всеки ден, като в празник, удряха клепалата и мъже и жени припкаха към черквата, и на мнозина из устата се чуваха думите: „Търчете, бре, да чуете българска книга."
В книгата „Петко войвода", стр. 23 и в „Тракийски сборник", кн. 3, стр. 78, се изтъква, че в Каледжидере
49
гърцизмът не е могъл да вирее и че селото е останало чисто българско и че се е противопоставило на гръцката асимилация в съседните села. Селото е имало и свои местни учители, като Никола Ракшиев, Димитър Чакъров, Вълчо Янев, Вълчо Ибришимов, Вълчо Батуров и Никола Берберов. Това са били малограмотни хора, едва завършили четвърто отделение, но като грамотни, по-учени от останалите, считали, че достойно биха изпълнили националния си дълг, като се отдадат на просветна дейност — да просвещават българските деца и да осъзнаят в българското колебаещите се българи. Възпламенени от борческия патриотизъм и окрилени от духа на Паисий, скромните труженици стоически понасяли всички несгоди в учебното дело и непрестанните преследвания на гърци и турци, в изпълнение на своя професионален и патриотичен дълг. Вълчо Батуров Атанасов и Никола Берберов били задържани в затвора и умъртвени, но достойното им държане в затвора, жертвоготовността им в името уна родината и науката възпламениха патриотизма на българите из цялото Беломорие. При откриване на първото училище в село не е имало учител, затова Вълчо Куртев Палазов и старият Хаджи Вълчо Батуров ходили в Хасково и от квартал „Чобан махале" пазарили учителя Иванчо. Впоследствие в селото учителствували местните Вълко Палазов, Вълчо Ибришимов и Вълчо Табаков, завършили одринската гимназия „Д-р Петър Берон". Освен тези учители, които се оказали недостатъчни, поради увеличаването на броя на учащите се, в селото учителствували още Георги Фотев, Иван Попсавов, Мария Белоносева от гр. Кукуш, Яна Тодорова Къпинчева, Рада Стайчева от Райково, която се омъжва в селото за Канчо Хаджишенков, Харалампи Вулев от Ксантийско, Димитър Стамболов от Одрин, Христо Медникаров от Кукуш, Вангел Карагошев от с. Стояково, Гевгелийско, Иван Кротев Яна Тодорова Калинчева, а Мария Хаджийорданова била учителка през 1908 г. Тази върволица от учители, дошли от различни краища на родината, оказали влияние за, бързото просветно въздигине на хората не само от нашето село, но и от околните села. Как го казахме, с. Чобанкьой било попаднало под влиянието на патриаршията и там децата се учели в гръцки училища и на гръцки език, което непрестанно вълнувало учителите от Каледжидере. Веднъж учителят Димитър Стамболов нарочно
50
изкарал учениците към с. Чобанкьой и децата пеели български песни, декламирали революционни български стихотворения, за да предизвикат ентусиазъм в душите на чобанкьойските деца. Тази патриотична проява дала добри резултати — още на следващата година някои от първенците на Чобанкьой потърсили български учители, че децата им, наред с гръцки поискали да учат и на български.
Група каледжидеренци, между които и двама учители — Вълчо Янев Хаджиев и Вълчо Ибришимов, първият и вторият седнали от ляво надясно на първия ред. Последният седнал е Васил Н. Пехливанов, член на ОК на БКП в Гюмюрджина през 1919 г. Правият в средата — негов брат, също комунист, а седналият в средата с бастуна, техен баща Никола Петков Пехливанов, участних в четата на Петко Радев и в Преображенското въстание, осъден на 101 г. затвор. До него, третият седнал, е Вълче Камушев, участник в атентата на ж. п. линия до с. Чобанкьой
Впоследствие чобанкьойци били подкрепени и с учители, благодарение на което селото се освестило и опазило от пълно погърчване. За съжаление, съседното село Къркая изцяло се погърчи. След изгонването на гръцките учители и свещеници, децата на двете села Каледжидере и Чобанкьой, си правели общи срещи в местността „Карабунар", гдето заедно се веселили, декламирали и пеели. В края на учебната година, през време
51
на изпитите, взаимно си гостували учители и ученици, за да проверяват постигнатите просветп успехи.
Завършването на учебната година ставало при голяма тържественост. Това било ден на манифестация на постигнатите просветни успехи през учебната година, ден за открито и смело подчертаване на националната принадлежност при политическия поробител и духовния асимилатор. Издигали големи обкичени арки, мястото, където се провеждало тържеството, се обсипвало с цветя, венци украсявали портретите на българските просветители и първоучители Кирил и Методий. Тържеството обикновено ставало пред черковния двор и то след черкуване. Там се събирало цялото село. Първите места на наредените чинове се заемали от най-добрите ученици. Откриването ставало със слово от главния учител, след което се редували хор, декламации и песни. Деца и родители сияели от радост. Тържеството приключвало с раздаване на свидетелствата за завършване на съответното образование.
Денят на Кирил и Методий, 24 май, е бил един от най-големите празници за поробеното българско население. Над с. Каледжидере има големи ливади с вековни дъбове и брястове. Тук е било мястото, гдето ежегодно се празнувал денят на Кирил и Методий. На това място се събирало цялото население на селото, деца и учители изпълнявали специална за случая програма. Тя се предшествувала от слово за историята на азбуката, нейното значение за българския народ и влиянието ѝ над останалите славянски народи. Установена традиция била това празненство да завършва с общоселска трапеза, песни и хора Сред китната природа и пролетната свежест, при повишено настроение и изблик на национална гордост, тържественият ден оставал паметен за цялата година у млади и стари.
След спечелената с достойнство черковна свобода, каледжидеренци използували разумно и системно възможността си на всеки празник да демонстрират пред фанариотите религиозната си принадлежност и националното си съзнание.
Наред с поменатите празници, тържествено се празнувал и денят на свети Константин и Елена. На тези светци имало посветен параклис в местността „Коджа тепе" (Големият връх). Това е една изключително красива местност, обраснала с вековни дъбови дървета и потънала в кадифена зеленина. Свежият полъх на егейския ветрец,
52
бистрите води на потоците и вирналите към висините чела на множеството скали били обстановка не само за отмора и религиозни прояви, но и място за революционна размисъл и дейност.
На запад от параклиса „Св. Константин и Елена" е върхът „Чатал кая". Там е построена черквица „Света Богородица" и на това място ежегодно на 28 август ставал голям събор. Тук са идвали богомолци от съседни и далечни села, от Гюмюрджинско и от Дедеагачко. На север от параклиса се намира местността „Сулук кая" (Водният камък). В скалата има голяма пещера, част от която е пригодена за параклис „Свети Никола чудотворец". Находчивият каледжидеренц избрал това чудно място за увековечаване почитта към светеца на моретата, водите и чудесата. Нито късата есен (19 декември), нито мразовитият вятър, който духа по това време, не били в състояние да възпрат идването на хората тук. И тук, след черкуване, празникът завършвал с обща трапеза и веселба. Преди да почне народната трапеза, годениците слагали пред софрата канистка (подарък на годеника към годеницата), за да се види от съборяните, че той прави подарък, в смисъл покана за сватба. Когато всичко било готово, свещеникът благославял яденето, отправял молитви и деликатна покана за дарове и сам давал почин за общата татрапеза, а специален негов човек обикалял по отделно всички софри и слагал в дисагите получавания пай на свещеника. Той викал: „Попов комат, попов комат." При завършването на никулските празненства при параклиса, което ставало привечер, хората, поради хълмистия характер на терена, се връщали в селото на групи и пеели песента:
Планино льо висока,
хем висока, широка,
претури се планина,
та претури, претури
девет села големи,
и деветима овчари.
Талу един остана,
и той и се молеше:
— Планино льо висока,
хем висока, широка,
немой си ме кайдисва,
я съм един на майка,
и петимен у баща.
На изток от параклиса „Свети Никола" се намира друг параклис — „Свети Илия". Местността е обрасла с дъб
53
и габър. Оттук не се е отсичало никакво дърво, защото били на свети Илия и било грехота да се посяга на тази гора. Само прогнилите дървета можели да се използуват за опичане на курбаните, които се колели тук. За опазване от отсичане на буйната растителност около селото, находчивите и мъдри каледжидеренци обличали с религиозна мистика залесените места. Така може да се обясни поверието, че е грехота да се изсичат хубавите дървета.
Близо до черквата „Света Богородица" се намира един огромен камък, толкова много наклонен, сякаш млада невяста е направила наклон за съдбоносен скок, че се очаква всеки миг падането му. Но скалата не пада и векове още може би ще стои така, за да овековечи легендата, че някога турци отвлекли български момичета и като ги водели за Истанбул, спрели на това място да си починат. Една от девиците, възползувана от намалената бдителност на стражата, се хвърлила от скалата, предпочитайки смъртта пред турското фередже. И — „Невястата" е останало име на скалата, за увековечаване високия национален дух на българката, героизъма и моминската ѝ чест. Такова е обяснението и на находящата се по пътя за Кайбикьой и Шапчи местност „Къская" (Момини камъни) — купчина от огромни по размер камъни. Легендата за тях е, че самодиви в престилките си носели камъни отвъд морето, за да построят тук християнски манастир, но похитители усетили намерението им и го осуетили. Не е трудно да се долови от мотива на легендата кой е виновният за това и кой кръвно трябва да се мрази.
При тази степен на обществено и политическо развитие на хората от селото ни не е могло да се очаква друга форма на борба срещу заробителите турци и асимилацията на гърците, освен преданията за проявите на изклюителни характери и по-късно — легалната дейност в областта на религията и просветата.