4.
БОРБА С ПРОИЗВОЛА
С обявяването в специален ферман на с. Каледжидере за „войнишко", населението му получило привилегия свободно да носи оръжие. Поради това му изключително право селото било закрила за християнското население и от околните села. Правото му на привилегии, географското
54
му положение, високият бунтарски дух на планинците, съчетани с наличието на влиятелните пред турските и гръцки власти каледжидеренски първенци, като Вълчо Куртев Палазов, Киро Джамбазов ѝ Хаджи Шенко, които са били и съветници на турския валия, превърнали селото в авторитетен защитник и на раята от околните села. Затова говорят следните случаи :
Веднъж няколко турски кабадаии отишли в с. Аврен да си пият ракията и там се гаврели с момичетата. Уведомени за горното, трима каледжидеренци Яню Канелов, Петко Дъбов и Петко Терзиев отишли на мястото и заставили похитителите да напуснат селото и публично да обещаят, че няма повече да безпокоят хората.
Селото Даръдере било със смесено население — турци и българи. На християнските празници идвали на хорището неколцина турски бабаити (смелчаци), задиряли българските момичета, разваляли хорото и разстройвали веселието на селото. Понякога пък се нареждали край хорото и когато покрай тях минавали играещите момичета, слагали им крак, спънатата девойка падала и се разголвала, което им доставяло голямо удоволствие и смях. Българите, млади и стари, с погнуса гледали тези безчинства, но спотайвали мълчаливо гнева си. Уведомени за това, каледжидеренските първенци, живущи в Гюмюрджина, разпредели една група да защити селото и да санкционира виновниците. В уречения празник в селото дошла въоръжена група и се установила на хорището, неподозирана от турците. Когато обаче се появили турските злосторници, един от каледжидеренската група станал хороводец. Турците, по обичайния си начин, се наредили ѝ започнали пак да спъват играещите девойки. Тогава станало каквото трябвало да стане: групата каледжидеренци извадили оръжието си и публично набили размирниците, като ги предупредили, че при повторна подобна проява ще бъдат ликвидирани. Смутените турци обещали пред цялото село, че се отказват завинаги от подобни постъпки, но след това се оплакали пред гюмюрджинския аянин, че гяурите са надигнали глава и публично вършели зулумлъци. Дало се ход на преписката, образувана по този повод, натоварена била комисия за разследване на случая, със задача незабавно да докладва за установеното. Комисията се добрала до истината и пашата осъдил безчинствата и своеволията на младите
55
турци. Тази истина обаче коствувала немалко пари на нашия чорбаджия Киро Джамбазов.
Друг път турци решили да потурчат едно гърче, живущо в с. Шапчи хане. То било изключително красиво дете. С намисления произвол турците целели да сплашат християнската рая. Посред бял ден задигнали момчето и го поставили под домашен арест в една турска къща. Гръцкото население се възмутило извънредно много, защото не помогнали нито намесата на черковните им власти, нито интервенцията на гръцките чорбаджии от Гюмюрджина и Дедеагач. Наближавал денят на обрязването на гърчето, т. е. религиозната церемония „сюлнет дюню". Гърците били в истинска паника. Какво да се прави? В този труден момент на изключителна тревога и съзнание за безсилието си да се справят с произвола на турците, дошли до идеята да потърсят помощ от войнишкото село Каледжидере. Гръцки първенци отишли при Хаджи Шенко и при стария Хаджи Вълчи, разкрили им мъката си и безсилието си и помолили за съдействие от страна на селото. Те обещали лична награда за освободителите на детето и голям подарък за българската черква в Каледжидере. Нашите първенци правилно съзрели в случая необходимостта от единна борба на християните с общия поробител и дали съгласието си за избавлението на детето. „Не берете кахър, тая работа я оставете на нас, ние ще обмислим и ще сторим нужното" — успокоили ги те.
Така и станало. Проучили основно къде и как е скрито гърчето, обсъдили подробностите и създали организация за отвличане на малкото гърче. Изпълнението на задачата възложили на смелчаците Дяко Петков Дъбов, Яни Канелов и Никола Петков Терзиев. Тримата отишли в гората, отсекли прави дълги дървета, направили от тях стълба, закупили въжета, приготвили упойка за кучето и пристъпили към изпълнението на акцията. Посредством стълбата се прехвърлили в двора на турската къща, дали на кучето хляб с упойка и влезли в стаята, където детето било задържано. Извадили го мълком на улицата, качили го на муле и още в мрака го закарали в Каледжидере. За извършеното своевременно уведомили гърците от Шапчи. Специален куриер ги уведомил, че детето се намира при тях в пълна безопастност и че за това трябва да се пази пълна тайна. Гърците по установения между
56
тях ред взели детето и го препратили в Дедеагач, където го предали на гръцкия владика за по-нататъшното му опазване. Така детето било спасено. Българите, в лицето на каледжидеренци, превъзмогнали антагонизма между българи и гърци и дали прекрасен пример за съвместна борба срещу общия неприятел — турците. Следва да отбележим, че гърците останали напълно лоялни досежно личната награда за спасителите на детето и обещания дар на черквата. И нещо повече — след станалото събитие, отношенията между българи и гърци в споменатите, пък и в други околни села, се подобрили толкова много, че общността им започнала да дразни турците. Агите били вбесени от отвличането на детето и унижени сред обществото, защото готвели голямо тържество по обрязването му. Но гневът им не се излял върху никого, защото тайната се запазила до край.
Тези няколко случаи, до които се добрахме от спомените на нашенци, говорят недвусмислено за решителния отпор на българите срещу произвола на поробителя. Борбата против своеволията и беззаконията на турците е била различна по начин и средства, с оглед па конкретните случаи. Трябва да се отбележи, че тя била и непрекъсната, както и че духът и националното съзнание на каледжидеренци били повишени и по-различни от духа и съзнанието на населението от околните села.
УПРАВЛЕНИЕ, ПРАВЕН РЕД, СЪД И СЪДЕБНИ ТРАДИЦИИ
Турската империя, възгордяна от своето минало и отчаяна от своето настояще, не е имала последователна и установена практика на администрация и правопорядък през последните десетилетия на 19 век и в началните години на 20 век. Управляващата върхушка провеждала своята политика според конкретната вътрешно-политическа и международна обстановка. Поради често водените от нея или срещу нея войни, тя понякога галела поданиците си и ги дарявала с известни минимални свободи, но при победа и настъпление явно издигала знамето на произвола. Именно при подобни случаи, разни аги, деребеи и башибозуци, възползувани от безсилието или мълчаливото съгласие на централната власт, вършели онези исторически установени безчинства над поробената рая, които основателно
57
възбудиха гнева на европейските народи. Всред безпорядъка, типичен за упадащи държави с феодален строй, е имало установени традиции в административната и съдебна политика само в планинските и чисти в етническо отношение селища. Такова е било положението и в нашето село Каледжидере. Административното ръководство на селото било поверено на мухтарина. Той бил избиран с явно гласуване, в двора на черковния храм, след приключване на богусложението. За мухтарин на селото се посочвал честен и природно интелигентен човек, тъй като населението единствено на него разчитало за правилното и правдиво водене работите на селото. След избора, новият мухтарин бил поздравяван по отделно от всички, след което му поверявали михюря (печата) на селото. Пълномощникът бил овластен да издава удостоверения и всички видове писмени документи, изхождащи от селската община. Всеки писмен документ следвало да бъде подпечатан с михюря на селото, в противен случай той се считал за невалиден. Достовереността на документа се потвърждавала единствено с печата на селото, защото мнозина от мухтарите били неграмотни, не могли дори и подпис да слагат. Мухтаринът е бил представител на административната власт в селото и от неговия такт и умение зависел халът на селяните. Затова хората били много внимателни при избора на общинските представители. Именно по тези съображения общинската власт била колективна и демократична, тъй като освен мухтарин, имало и 12 съветници, наречени ази или оникилии. Всички избрани лица били с едногодишен мандат и с право на преизбиране. Важните за селото решения се взимали след колективно обсъждане. В някои трудни случаи се потръсвало и мнението на специалисти или мъдри старци, независимо от това, че не са били представители на официалната общинска власт. Общината се обслужвала от един коруджия (пазач на селското имущество). Мухтаринът и азите били овластени и със съдебни функции. Това не било тежко бреме за тях, защото, както вече споменахме, моралът на населението, съчетан със страха пред закона и бога, способствували за липсата на правонарушения и престъпления. Но поради това, че е невъзможно общество без право, нито право без нарушение, за опазване на правопорядъка в селото се процедирало така: потърпевшият правел устно оплакване пред мухтарина, като посочвал
58
размера на щетата и давал мнение за подозираното от него лице. Пълномощникът разпореждал на коруджията да разследва случая и като се убеди в истинността на казаното от стопанина и в безспорната вина на извършителя, задържал последния. Противопоставяния не е имало, защото коруджията бил известен на всички в селото. При това той не е носел пушка, а тояга с кожена връзка на горния край, окачена на китката на дясната му ръка, а на връхната си дреха, пред гърдите му, висела окачена тенекийка, с диаметър 2-5 см, която била емблема на овластяването му. Нарушителят или престъпникът се разпитвал от пълномощника в присъствието на баща му. Ако ли пък бил малолетен, разпитът ставал в присъствието на баща му. Съдебният разпит се водел лйчно от мухтарина и започвал с питането: „Кажи защо направи това?" При признаване извършителят давал подробни обяснения и сочел обстоятелствата, смекчаващи вината му. Тогава мухтаринът се обръщал към потърпевшия и съветниците си и запитвал: „Е, комшулар, кажете какво ще се глоби? Да му ударим ли, или да му отсечем?"
И почват неуките и неподготвени съдии да обсъждат и да кроят дали да го накажат, или да му простят, как и кое би било по-поучително за него и за околните. При маловажни нарушения или престъпления, и ако деянието било първо за нарушителя, и особено ако извършителят бил малолетен, мухтаринът предлагал: „Да му простим, нека му е просто." После поглеждал какво въздействие дава решението им и доволен от справедливата присъда добавял: „Хайде, поемай ръката и да ти е просто, но друг път да не вършиш такива работи." При убеждение пък, че деянието следва да се санкционира, пресмятат колко струва щетата, определят тя да бъде възстановена и му отсичат жаза (глоба) в двоеи или троен размер, в зависимост от това, дали постъпката му е първа, дали се разкайва или не, дали обстоятелствата, при които е извършена, са смекчаващи или отежняващи вината му. На рецидивистите наказанието било винаги по-тежко. При големи престъпления процедурата на разследването се различавала от гореказаното. Например при кражба на добитък или пчелен кошер потърсвали съдействието на специалиста в тази област. Думата е за надарени с наблюдателност и опитност в дадена област хора, а не за специалисти в съвременния смисъл на тази дума. Такъв в
59
селото ни бил Вълчо Николов Коджаазлията. При кражби или друг род тежки престъпления, възлагали нему разследването или издирването на извършителя. Този неук човек притежавал изключителна памет и проницателност. Помнел извънредно много и умеел до прави изводи от най-дребни факти. Психолог по рождение, той правил мълчаливи наблюдения, в резултат на които и най-опитният и закоравял престъпник не могъл да се укрие от окото му. След необходимите наблюдения и дирения на безспорни доказателства, той уведомявал мухтарина на селото за постигнатото и едва тогава започвали разпита. Наблюдателен и аналитичен, Вълчо Николов бил рядко ценен в разкриването на престъпления. За него се говори, че винаги и всекиго по отделно гледал и следял. В подкрепа на това е и следният куриозен случай. Веднъж каледжидеренецът Дяко Дъгов откраднал една овца. Възложили издирванията на Вълчо Коджаазлията. Последният набързо открил крадеца и показал мястото на откраднатата овца. Повикали бай Дяко и му казали, че е заподозрян в кражба на овца. Дъгов не скрил престъплението си, а само казал: „Бе, джанъм бай Вълчо, където мръдна все мене ли гледаш?" Имало и случаи на непризнаване. Тогава, ако случаят бил маловажен, куруджията ударвал на заподозрения някоя и друга сопа, и признанието било изтръгвано. В такива случаи на предварително непризнаване, размерът на наказанието или глобата били по-големи. При по-тежки престъпления и при упорито непризнаване, лицето, конвоирано от коруджията, закарвали при кадията в града. Обикновени престъпления през 19 и началото на 20 век в селото били кражби на добитък и престъпления по опазване на селскостопанското производство.
Независимо от високия морал в селото, не били изключени и престъпления от този род, при все че наказанията за такова нещо били много тежки. Дори неприличното задиряне на мома от страна на ерген се считало за оронване на престижа ѝ. В такива случаи мухтаринът викал момчето и го питал: „Защо я направи резил?" Ако ергенът се мотивирал, че стореното от него е резултат на чувство към момата, викали момата и я питали дали го харесва и иска ли да се вземат, и ако се получи съгласието ѝ — оглавявали ги. При положение пък, че момичето не е съгласно, тогава глобявали момчето за обществено
60
назидание. Глобяването било в размер на няколко лири. Спазването на годежа било нещо задължително. В съзнанието на населението годежът бил предварителен договор за бъдеща сватба. Разтрогване на годеж и брак почти не е имало. Дори и несъвместимите и несполучливи годежи и бракове мълчаливо се понасяли от страните, като от бога дадено, като техен късмет. Все пак имало лица, които късали веригите на предразсъдъка и на черковното благоприличие, стигали до раздяла и развод. В такива случаи мухтаринът, ведно със съветниците си, упражнявал освен съдебни и примирителни функции. След подадената устно молба за това, кметът молил и настоявал за помирение. Ако при всички положени усилия не се стигало до спогодба, тогава изслушвали материалните претенции на едната и другата страна и след уточнявнето им, викали отново страните и родителите им и ги молили да си заживеят по старому, да си запазят прежните добросъседски отношения и си имат взаимоуважение. „Хайде, останете си пак комшии. Зорлан ни зет, ни невяста става"приключвали заседанието кметът и азите.
Раята, изпитвала произвола на бейове, даалии и кърджалии, ужасена от свирепостта и кървавия режим на централната власт, хранела органическо отвращение към посегателство на човешки живот. Затова убийствата били голяма рядкост. От уста на уста се предавало, че еди къде си, еди кога си е станало такова и такова убийство, че това било лоша поличба, показвало, че ще стане бузгунлук. В с. Каледжидере отпреди освобождението на България е било запомнено едно единствено убийство. Случаят е следният: Двама овчари, Стоян Славов и Киро Карабекиров, пасели заедно овцете на Вълчо Коджаазлиев. През нощта Киро отишъл със стомната за вода, без да се обади на Стоян, който спял. На връщане, за леснота в носенето, Киро турил стомната на рамо. През това време, за беда, собственикът на овцете Вълчо бил дошъл за проверка и се бил скрил в близкостоящите храсти. Като видял в мрака човек с товар на рамо, помислил го за крадец, прицелил се, гръмнал и го убил. Като отишли със събудения от гърма Стоян на мястото, ужасени констатирали, че това е Киро. Помъчили се да му дадат първа помощ, но безуспешно. Киро починал. Убиецът сам се явил пред властта, изповядал грешката си и доброволно се предал. Събралите се общински хора, събрало
61
се цялото село разбрали, че е станала хата (грешка) и отказали да отнесат въпроса до кадията. Ето как необразованите селски първенци издали справедлива присъда. Общинските власти счели, че грешката е извинителна и освободили Вълчо от наказание. Общинските власти не санкционирали простъпките и на невменяемите, защото считали, че те не разбирали какво вършат. Типичен в тази насока е случаят с Киро Куката. То било ненормално момче, закачало момите, вързвало им гайтаните по време на хорото, качвало се по къщите и пущало през комините каквото намерело под ръка. За тези шеги никой не му търсел отговорност, напротив, властите го съветвали с добро да не върши тези работи, защото не са хубави. При този метод на въздействие добивали много по-добри резултати, защото знаели, че дразненето и търсенето на отговорност може да влоши душевното му състояние.
За мухтари, както казахме, били избирани все почтени и разумни хора, затова и те ръководили селските работи така добре, че почти всички бивали преизбирани за няколко мандата. Такива са били Куртю Вълчев Палазов, Хаджи Шенко, Никола Семерджиев, Хаджи Вълчо, Илю Нейков Налбантов и други. Впоследствие, след оформяване комитетите на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация, мухтарите били посочвани и назначавани от комитета. Такива мухтари са били Ватур Дъгов, Симо Станилов Батуров, Георги Вълчев Горпаша. Измежду тях особено добри спомени е оставил Георги Вълчев Горпаша. Той бил хубав, левент и смел младеж. Още като дете, бедно сираче, проявал организаторски качества. Като водач на махленска детска бойна група, той майсторски размахвал дървената си сабя и гдето бил той там била и победата. Тогава Куртю Палазов го сравнил с легендарния генерал Гурко и оттогава го нарекли Горкопаша. Като дългогодишен кмет, той добре ръководил работите на селото. За него се разказва, че при кметуването му, през един великденски ден, в селото дошъл таксилдаринът да събира данъци. Вълчо Горкопаша се посъветвал с първенците и за да не развали празничното настроение на населението на този личен ден, платил общия данък на селото — към 12 лири и отправил бирника да си отива. Считам за небезинтересно да изтъкнем находчивостта и шегаджийския хирактер на споменатия Куртю Палазов, с оглед да засегнем и друга страна от
62
характеристиката на нашите селски хора. Братята Тойчо и Георги Вълчеви били пехливани (борци). Веднаж, като се борили двамата, Палазът казал на Тойчо: „Габуздисай го", а на Георги: „Грабчи го, бре, згрипосай го, згрипосай го", и оттогава на единия останал прякор Габуза, а на другия — Згрипара. Друг път пък, друг каледжидеренец, Митро Вълчев, се хванал на бас с Хаджи Шенко, срещу една юница, че можел да изяде един шиник дуди (черничево грозде). Басът се състоял. Митро изял дудите и взел юницата, но наред с печалбата, Палазов му лепнал за цял живот и прякора Дудаджията.