5. ПЕТКО РАДЕВ
Революционната романтика на хайдушкото движение даде отражение върху духа на българите от цялата страна, също и в Беломорието, но тук това движение не се разви в мащаба на вътрешността. Това се дължи не на липсата на национално съзнание у местното население, а на следните няколко причини:
1. Беломорска Тракия се намира пред прага на Високата порта.
2. Много села от равнината са били заети от компактни маси турско и гръцко население, а българското е било изтласкано предимно в планинските райони.
3. Близостта на патриаршията и нейната активност оказвала разложително влияние върху немалка част на българското население.
4. Турската административна и военна сила в големите центрове Одрин, Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти парирала бързо всяка проява на национално самочувствие.
Всъщност, недоволството на местното население от произвола и турските безчинства е било по-голямо, но бедната рая мълчаливо понасяла теглото си. Намирали се обаче и тук буйни глави, които не могли да търпят безропотно съдбата си на роби и потърсвали свобода в гората. Село Каледжидере даде мнозина такива непокорни юнаци и в това отношение то заема особено място сред българските села в този край. Първият измежду тези непокорници, обявили се смело срещу тиранията и в защита на народните маси, бил Петко Радев. Роден през 1842 г. Син на Кера и Ради Георгиеви, Петко бил най-големият син
63
на семейството, състоящо се от 11 деца, от които 8 били момчета. Като най-голям, той пръв се включил в помощ на семейството — пасял овцете и помагал в полската работа. Петко бил личен и левент момък. По нрав бил буен, самостоятелен и смел. Не се подчинявал на селските чорбаджии и усмивал ония, които им угодничели. Не прекланял глава и пред турската власт. Тези му качества предизвикали омразата на еветчиите (тези, които на всичко казват „да"). В негово лице те съзрели смутителя на спокойствието си, изобличителя на благоприличието им пред турската власт. Затова замислили да го изложат пред селото, като го наклеветят в кражби на дребен добитък, каквито по това време били зачестили. Честният младеж реагирал остро на тия клевети и открито се заканил за отплата. Гузните и страхливи клеветници отнесли въпроса до турските аги и бейове. Научил за това, съобразителният Петко Радев, споделил и обсъдил с баща си решението да се включи в четата на Капитан Петко Войвода, чиято легендарна слава по това време се носела из цяла Тракия. Бащата склонил и благословил първородния си син. На 7 май 1862 г. Петко Радев се явява пред съименика си Петко Киряков, полага установената клетва за другарска вярност и става член на четата му. Скоро неговите бойни качества се проявили с пълна сила и той бил избран за помощник на войводата. Капитан Петко Войвода обикнал и високо оценил мъжеството и другарството на Петко Радев и често го сочил за пример на другарите си. В своите спомени Петко Киряков казва за него следното: „Той беше много безстрашен, най-юнак от всички момчета, по-юнак и от мене."
По това време четата на Капитан Петко Войвода се състояла от 6 души. Турската власт, която на първо време я помислила за разбойническа, вече се била убедила, че това са не хаймани и нехранимайковци, а борци за народни правдини, и предприела срещу тях организирана борба. В последните месеци на 1862 г. турците организирали акция с широк замах за ликвидиране на четата. За да прикрие дирите си, тя се прехвърлила от Западна в Източна Тракия. Това сторили в началото на 186З г. Установили се в с. Юсурен, при своите ятаци. В селото нямало турско население, само българи и гърци. Християнският празник „Водици" (Богоявление,19 януари) тук се чествувал много тържествено, при съвместно участие
64
на всички християни. Четниците решили и те да се включат в тържеството, разчитайки на верността на хората, че няма никой да ги издаде, особено в деня на кръста господен. Но шпионите и предателите с лицето си посрещат Христа, а с душата си служат на парата и на сатаната. Един грък, правоверен християнин, напуснал тържеството и уведомил турската власт. Пристигнала потеря от 130 души заптиета и башибозуци, обсадили селото и обкръжили четата. Започнал неравен бой — 6 срещу 130. Битката приключила бързо: двама убити и трима ранени. Убити били Комньо Стамов от с. Доганхисар и Стою Атанасов от Юсурен. Всички останали били заловени и откарани в затвора на гр. Галиполи.
Непосредствено след залавянето им властта разтръбила за разгромяването на хайдутите и апелирала към населението да предяви претенциите си пред съда за нанесените им щети. Такива обаче не последвали. Въпреки това, всички били осъдени на дългогодишен строг тъмничен затвор и изпратени в тюрмата на Галиполи. Но немирният дух на бунтарите и в килиите на затвора не бил спокоен. Двамата Петковци решили да прокопят стените на затвора и да избягат. Когато всичко било подготвено и излизането им предстоящо, друг шпионин, затворник, ги издал и въжделената им мечта отново да отидат в Балкана и да заработят с по-голяма жар за защита на поробените им братя, била осуетена. За наказание, поради нарушаване на затворническия ред, Капитан Петко войвода и Петко Радев били изпратени в Солунския затвор. За щастие, по невнимание или от простотия на стражата, документите за препращането им изчезнали. Конвоят не можал да даде необходимите обяснения за изгубването на книжата и управата на Солунския затвор отказала приемането на двамата затворници. Съобразителните и находчиви войводи, възползувани от това обстоятелство, изтъкнали пред властите, че те не били никакви затворници, а работници от Драмско, че били погрешно задържани и че били напълно невинни. За установяване на истинността на казаното от тях те помолили затворническите власти да ги върнат в гр. Драма. Хитростта успяла. Те били върнати обратно за Драма. По пътя за тоя град, възползувани от намалената бдителност на конвоя, те избягали и се укрили в с. Шабан. Още същата нощ се изтеглили в една близка кория. На следващия ден, към 2 часа следобяд,
65
двамата забелязали, че към тях се приближава един арнаутин, въоръжен с мартина. Той не бил изпратен за тях, а случаен минувач. С цел да се сдобият с оръжие и евентуално с храна, издебват албанеца, взимат оръжието му, а самия него завързват заедно дърво с оглед да забавят предателството. Изтеглили се в другия край на корията, като мислели през нощта да се отправят към родните си места. Но врагът ги изпреварил. Освободилият се арнаутин съобщил веднага на властите за случилото се с него. Конна стража обкръжила корията и обсадила мястото на укрилите се борци. При това положение, Петко Радев казал на войводата да се изтегли, докато той води сражение с тях, след което и той щял да се изтегли. Петко Киряков се измъкнал невредим, но Петко Радев не успял. След като му се свършили куршумите, той бил заловен и изпратен в Солун. Осъдили го на 12 години тъмничен затвор и го хвърлили в солунските зандани, оттам в остров Кипър, откъдето излязъл едва в 1878 г., след подписването на Сан-Стефанския мирен договор. След освобождението му, той бил посрещнат в селото си изключително тържествено, което потвърждава народностния характер на борбата му. В селото щедро го награждават с любовта си и това било единствената наидобра отплата за изживените страдания за народа. Той цял живот служил само на този народ, а не на отделни личности, групи или съсловия. За славния народен герой сазапазени и се разказват интересни спомени. Ето някои:
Турските бейове се обръщали към богатите с епитета „чорбаджи", а бедните хора назовавали „гяури", унизително прозвище, което на български означава неверник. Петко, като войвода, отишъл една нощ в дома на Неби бей, от с. Шехинлар, и го заплашил със смърт, ако не разпореди заслужаващото отношение и към бедните и средни слоеве на българското население. Оттогава обръщението към всички българи станало „чорбаджи".
Петко Радев разполагал с много ятаци и сътрудници. Най-изтъкнати между тях били Никола Петков Пехливанов, Георги Тумбев, Стамо Парламов, Георги Стоянов Тумбев и др. Последният бил разкрит като ятак, арестуван и осъден на доживотен затвор, където прекарал цели 22 години — в Диарбекир. Той би намерил там и смъртта си, ако съжалилите го другари не бяха му помогнали. Случаят е такъв: в Диарбекир имало двама затворници
66
с едно и също име. Родителите на единия били богати и имали връзки с влиятелни турци, та издействували освобождението му. В деня на пущането му, затворниците направили така, че излязъл не синът на богаташа, а Георги Стоянов Тумбев, от с. Каледжидере, защото в негово лице и затворниците видели борец, а не криминален престъпник, какъвто бил съименникът му.
Каледжидеренци, участници в четата на Петко Радев (отляво на дясно): Георги Тумбев, Петко Лапардозов и Никола Петков (Пехливана), а по-късно и в местната чета на Македоно-Одринската революционна организация, осъдени на 100 година затвор
Тумбев пристигнал благополучно в село посрещнат много тържествено, като мъченик за народни правдини. За това тържество много добре си спомня 68-годишният каледжидеренец Стойчо Пашалиев, сега живущ в гр. Асеновград. Когато се разкрила измамата от властите в затвора в Диарбекир, било наредено задържането и връщането му в затвора. Но Тумбев бил уведомен своевременно от другарите си в затвора и за да се спаси, се включил в четата на Петко Радев. Ятаците и сътрудниците на Петко Радев били крайно предани към него, не е бил констатиран нито един случай измяна и това е още едно потвърждение на политическия и националния идеализъм на борбата му.
67
В с. Шапчи хане, бедният турчин Шериф бил поръчител на свой близък. Поръчителството било за дълг към земевладелеца Хаджи Исмаил от с. Иржан. Шериф бил принуден да продаде единствения си вол, за да се издължи. Останал без добитък, той започнал да носи на гръб дървата си за огрев. Един ден четата на Петко Радев съзряла в гората дрипавите деца и измъчените им родители, повикали изплашения шериф и го запитали за причините на мизерното му положение. След разказа, Петко Радев им дал 2 турски лири и заповядал на Шериф да отиде в Иржан при Хаджи Исмаил и му предаде следното: Хаджи Исмаил да му даде един чифт волове, едно магаре, десет чувала жито, 10 лири и ако не изпълни това разпореждане — ще го сполети беда. С Шериф уговорили още да се срещнат след това на определено място, за да му докладва резултата. Бедният шериф много плахо предал поръчението, но много се изненадал, като видял, че искането на Петко войвода било незабавно изпълнено. На уречения ден Шериф отишъл на определеното място с хляб и халва, но Петко не се указал там! По-късно обаче при него се явил един продавач на въглища, поздравил го и го запитал кой е и кого дири в планината. Шериф, за да не издаде благодетеля си, не му казал истината. Тогава дрипавият планинец разперил горната си дреха и под нея блеснали пистолет, патрондаш и ножове. Щастливият турчин му поднесъл новата торба с хляба и халвата, но Петко не я приел, помолил го от негово име да я предаде на гладните си деца.
Една вдовица от с. Оталар, Дедеагачко, с 18-годишното си дете отивала на пазар да продаде единствената си крава. Изморени от дългия път, отбили се при една чешма да починат. Наблизо била разположена четата на Петко Радев. Те послушали разговора между майката и сина и разбрали бедственото им състояние. Трогнат от злочестината на жената и погнусен от социалната неправда, Петко войвода се явил пред тях, дал им 15 турски лири, посъветвал ги да не продават кравата и да се върнат обратно в селото. Развълнуваните от щедростта на комитите майка и син непрестанно разказвали за случая. Мълвата се разнесла из народа, българите се гордеели с благородната постъпка на техния войвода, а бедните турци и гърци все повече се убеждавали в интернационалния характер на борбата му и също започнали да проявяват
68
благоразположение към него. По-късно, когато Петко Радев заболял от едра шарка в много остра форма, той се лекувал в дома на същата вдовица близо три месеца. Фактите сочат, че Петко Радев не е виждал злото у бедните гърци и турци, а в тиранията на управляващата турска върхушка и в асимилаторските набези на гръцката патриаршия, както и в блюдолизничеството на българските чорбаджии. В това се състои и обяснението на голямата му популярност сред народа и опазването му пред административната власт. Неговият живот открай докрай е низ от непрекъснати битки, заточения, преследвания от властта, затова пък народът го обичал и пазил, тачил и продължава да тачи името му.
Военното поражение на Турция от Русия през 1878 г. дало отражение и върху вътрешно-политическия курс на умаломощената османска империя. В Истанбул взели връх по-демократично и по-прогресивно настроените политически течения, ратуващи за конституционализъм, за демократизирине на съдебната власт и за амнистия. Благодарение на това, през 1878 г. последвала политическа амнистия, от която бил засегнат и Петко Радев и, след 12-годишна каторга на остров Кипър, той бил освободен и се върнал в родното си село. Въпреки това, радост не полъхнала в сърцето на този патриот, защото родният му край пак останал под робство, Тракия не била свободна.
След 1878 г., за омиротворяване и опазване правата на гражданите от Одринския вилает, там бил изпратен известният турски държавник Раиф паша. За справяне с остатъците от Синклеровото въстание, далновидният Раиф паша потърсил съдействието на току-що завърналия се от затвора Петко Радев. Пашата му предложил да стане карагъса, т. е. да запази населението от разбойници, като ги преследва и унищожава. В това предложение Петко Радев съзрял възможността да бъде полезен на населението, бранейки го от разбойници, и го приел Разбойниците били ликвидирани и хората си отдъхнали Най-после и той решил да се отдаде на мирен труд. За целта отишъл в Гюмюрджина да се срещне с приятеля си Ригата (цинцарин) и си поиска оставените преди време у него на съхранение пари. Ригата обаче бил умрял. Вдовицата му, въпреки че знаела от мъжа си за тези пари, отказала да ги върне на Петко Радев и възложила на влиятелния грък Коюмджиолу да направя оплакване срещу него за изнудване.
69
Почитаният от турската власт грък успял във възложената му задача и било разпоредено Петко Радев да бъде задържан и даден под съд, Като научил това, разгневеният войвода си подал оставката като каръгаса, създал набързо група от 12 души, нападнал Коюмджуолу, взел му 4000 турски лири и се изтеглил с групата си в планината. Новосформираната чета, добре стегната, била и идейно подготвена от Петко и продължила борбата в защита на народа от произволи. Тя се подвизавала от 1879 до 188З година. През този период Капитан Петко войвода не бил в Тракия, а водел мирен живот във Варна. Така в този край на Беломорието до това време единствен закрилник на народа останала четата на Петко Радев, наречен Кючюк Петко войвода, за разлика от Капитан Петко войвода. Властта била безсилна да го залови, защото народът бил с него и го укривал. През 1883 г. турското правителство оповестило нова пълна амнистия, но изгубилият вяра в турската дума Петко Радев не приел тази амнистия. Същата година той, заедно с братовчеда си Киро Петков Караиванов, заминали за Мала Азия и се установили в с. Аксар, Измирско. Там Петко Радев приел ново име — Димитър Георгиев. И там, в разрез със съществуващите по онова време предразсъдъци, се оженил за една гъркиня, отдал се на мирен труд. Оценявайки го като буден и предприемчив човек, местните хора го избрали за кмет на селото. След доста години, един обеднял каледжидеренец, Полит Коемджиев, търсейки по широкия свят работа, попаднал в с. Аксар и като срещнал Петко Радев — познал го. Петко го помолил да не казва никому нищо за него и му дал 50 лири за пазене на тайната.
Но човешката алчност няма граници. Полакомен за повече пари, Коемджиев извършил предателство — издал Петко Радев на властта. Наивните жандари отишли при кмета Димитър Георгиев и му разказали всичко. Той им казал, че познавал Петко Радев и че набързо щял да го залови и предаде. През това време той си организирал бягството, преминал през Гърция и се озовал благополучно в Тракия. Тук си образувал нова чета, издебнал предателя Полит Коемджиев и го убил. Убедил се при това, че народното тегло и в дадения момент е голямо, той започнал наново борбата срещу турската тирания.
70
Този етап вече се отличава с подчертан идейно-разяснителен характер. Работата му била насочена към повдигане на борческия дух на населението и националното му съзнание. Сега усилията на турската власт за залавянето му били особено големи, но пак безуспешни. Где се крие тайната за това? Според нашенци — и това е в пълно съгласие с историческите факти — това се дължи на: първо — народностния характер на борбата му; второ — обичта на бедните хора към него, без разлика на националност. В тази народна обич са се разбили всички опити на чорбаджи и властници да представят Петко Радев и неговата борба като разбойник и разбойническа. В тази насока извращения на историческата истина за Петко Радев са допусната дори в по-ново време поради непознаване на действителността. Става дума за опита за биографичен очерк за Петко Радев, поместен в сп. „Поборник — опълченец", година първа, 1898, книга трета, в който „очерк" маститият войвода е представен като разбойник, от когото уж се е отвращавало и самото население, та го било изгонило от Родопите. Това е напълно произволно и невярно твърдение.
По-късно Петко Радев, съобразявайки се с обществените и националните интереси, преустановил революционната си борба и се заселил във Варна. Тук той другарувал само с Капитан Петко войвода, с него споделил гледището си по вътрешното и международното положение. И двамата били единодушни по антинародния курс на стамболовото правителство. Симпатиите им към руския народ, наш освободител, опозиционното им становище към външно политическия курс на правителството, станали причина и двамата да бъдат обявени за неблагонадеждни и да живеят нелегално в „свободна" България. Нещо повече. Правителството на Стефан Стамболов издало циркуляр до всички гранични застави, в който били обозначени имената на 120 изтъкнати русофили, между които и прославения генерал Радко Димитриев, а също така и Петко Радев. Въпреки това циркулярно писмо и засилената охрана на граничните застави, Петко Радев не бил заловен и се установил да живее в гр. Пловдив. От тук следите му се губят. Дългогодишният будител на националното съзнание на българите от Беломорска Тракия, помощник-войвода на четата на легендарния Капитан Петко войвода, обичаният от народа борец, преживял и преодолял ужасите
71
на затворите в Галиполи, Солун и остров Кипър, не можа да преодолее установената в собствената му родина тирания и в борба с нея затри последните следи на живота си. Струва ни се, че тъкмо за такива, като него, поетът е казал:
„И где им е гробът — днес никой не знай."