6.
ТРАКИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
След освобождението на България цяла Тракия остана в пределите на Турция. Политическото положение на българите от Беломорието не се промени. Не се промени обаче и борбата на българите срещу турската власт. Смени се само тактиката. Национално осъзнатото българско население, въодушевено от освобождението на българите в старите предели на родината благодарение на руската помощ и убедено в разгрома на турската империя, пое борбата за освобождението си с такт, с масова организираност и психологическа подготовка за жертвоготовност пред олтара на свободата. Пътят на тази борба бе криволица, съобразена с конкретните политически моменти. Но тази криволица бе зигзаг, възходяща спирала, по която умело населението от поробена Тракия се движеше нагоре и те биха постигнали победния връх — свободата, ако не бяха фаталните политически ходове на Фердинанд. Гешев — Данев, Радославов и цар Борис трети.
ВЪЛЧО ГЕОРГИЕВ
В тази борба за освобождение на Тракия има дял и с. Каледжидере. Най-яркият изразител на новите насоки на тази борба бе Вълчо Георгиев. Той е роден в 1871 г. Баща му, Георги Хаджиев, се занимавал със земеделие. Първородният му син отрано се включил в помощ на родителите си, но погледът ми бил несочен към училището. След като завършил основно образование в родното си село, по настояване на учителите му бил изпратен в прочутата на времето си Одринска гимназия. Тук прилежният и любознателен ученик привлякъл вниманието на учениците от по-горните класове и на родолюбивите български учители. Обикнат от своя учител Петър Васков, впоследствие председател на Одринския революционен
72
комитет, Вълчо Георгиев се вдъхновил от прогресивните свободолюбиви идеи на своя учител, който упражнил силно влияние върху него и го оформил като истински възрожденец и патриот. Като последица на това Вълчо Георгиев се включил активно в революционните кръжоци на гимназията и се очертал като добър организатор и културен агитатор. Тази му дейност дала повод на учителския съвет да се занимае с него и да бъде изключен от гимназията. Неблагонадеждният ученик се завърнал в село и тук продължил незавършеното си дело. Условията в селото благоприятствували за революционна борба. Предпоставките за това били: първо — огорчението на населението от разпокъсването на България след подписването на Берлинския договор. Второ — стремежът на българите от Беломорието за свободен живот бил извънредно повишен и трето създадената в 1893 г. Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО), бореща се за политическа автономия на двете области и обособяването им в самостоятелна република, при равноправие на народностните елементи, които я населявали, и Върховният Македоно-Одрински комитет (ВМОК), инспириран от Фердинанд и борещ се за присъединяването на двете области в пределите на майката-родина, значително повдигнали самочувствието на народа.
В с. Каледжидере пристигнал специално изпратеният от организацията Вълчо Андонов от Стара Загора. Вълчо Георгиев му оказал пълно съдействие. Сформирали местен революционен комитет, който се възглавил от Вълчо Георгиев и му дали правилна идейна и тактическа линия на действие. Вълчо Георгиев се очертал като истински патриот и предан до смърт на народното освободително дело.
Личните несгоди и материални затруднения не повлияли отрицателно върху силния му и твърд характер. Напротив, от 1897 до 1903 г. той бил тютюноработник в гр. Ксанти. Той си създал дружески отношения с прогресивни и патриотично настроени другари из средите на тютюноработниците. Там тогава работническо движение, в марксистко-ленински смисъл на думата, не е имало, но налице било оформеното съзнание, че светът е разделен на експлоатирани и експлоататори. Сравнително високата му култура, контактът му с масите, почувствувал сам експлоатацията на труда си от тютюневите фирми, в които работел, Вълчо Георгиев твърде бързо и правилно осъзнал
73
класовия характер на буржоазното общество. И затова той се отдал на активна разяснителна работа сред работниците в гр. Ксанти и сред селяните на Каледжидере. Оттук и правилното му отношение по идеологическия и тактическия двубой между ВМОРО и ВМОК.
Вълчо Георгиев от 1893 г. бил в редовете на Вътрешната Македоно-Одринека революционна организация и станал един от най-преданите ѝ последователи. В с. Каледжидере, по негово указание, бил създаден местен комитет, който, наред с революционно-организационните си задължения, се заел и със селските работи, имащи обществено-политически характер. Той винаги долавял верния пулс на народа, защото неотклонно бил с него и само нему служил. Неговото влияние стигнало и до населението от околните села.
Организационната рабога по подготовката на Македоно-Одринското въстание била в разгара си. В невечерието на въстанието окръжният комитет на ВМОРО в гр. Гюмюрджина изпратил в помощ на местния комитет в с. Каледжидере пълномощника си Георги Килев от Еникьой, Ксантийско, със задача да се вдигне във въздуха железопътният мост по линията Истанбул—Солун. Георги Килев пристигнал в село и се свързал с Вълчо Георгиев, като му предал решението на окръжния комитет за разбиването на моста до с. Чобанкьой. Това е линията, свързваща Цариград с Гюмюрджина — Солун, имаща голяма военно-стратегическо значение за Турция. Прекъсването на линията би имало огромно значение за подготвяното въстание, защото единствено по този начин би се осуетило извозването на редовни войски от Истанбул за бойния сектор.
Задачата била разгледана от организалионния център и била приета като осъществима и задължителна за комитета. Георги Килев бил настанен в дома на Вълчо Ракшиев, шурей на Вълчо Георгиев. Измореният от пътуването и несгодите пълномощник веднага заспал. Изглежда той бил заподозрян и проследен от турската власт, тъй като същата нощ селото било блокирано. Уведомен за това, възбуденият Килев се смутил и като отчел за себе си, че изход за спасение няма, решил да се самоубие. Ракшиев отклонил решението му, като му предал, че решението на местния комитет е друго. Килев, като дисциплиниран революционер, се подчинил на комитетското решение. След
74
малко пристигнали три жени, преоблекли и него в женски дрехи, дали му в ръцете бебето Димитър, син на Атанас Бобуранов, член на комитета, и така заблудили властта. Четирите жени с детето се измъкнали от кордона невредими и се изтеглили от селото. Намиращата се пък адска машина, донесена от Георги Килев, била сложена в един тютюнев кош и изнесена на гръб от Злата Касапандреева. По този начин, благодарение бързото и находчиво хрумване на Вълчо Георгиев, смелостта на жените-каледжидеренки провалът бил избягнат. Идеята, изпълнението и самопожертвувателността на жените възхитили цялото село, но случаят раздвоил мнението на първенците по тактиката на борбата. Богатите чорбаджии Хаджи Шенко, Хаджи Вълчо Батурав и Хаджи Атанас настояли за легална борба. Комитетските хора привидно приели предложението им и разпоредили Георги Килев незабавно да напусне селото, придружен от Вълчо Георгиев, а всъщност се установили в къщата на Вълчо Ибрашимов. Тук престояли седем дни. През това време обсъждали изпълнението на задачата и чакали сигнал за действие.
В атентаторската група били включени Георги Килев, Вълчо Георгиев, Атанас Бобуранов, Вълко Канлиев, Вълчо Камушев и Коста Пилитев — всички от с. Каледжидере. Първите трима били определени за инсталиране на адската машина и поставянето ѝ в действие, а останалите трима — за наблюдатели и охрана. На указания ден адската машина била поставена на линията и експлодирала. От детонацията ѝ Георги Килев бил повален на земята и доста време зашеметен. Той бил изнесен на ръце от друарите си на около два километра по посока на Каледжидере. Атентаторската група се установила в местността „Тарфалийца", в землището на Каледжидере, в очакване на последиците от атентата. Килев бил оставен при овчаря Стойчо Георгачков, по прякор Кошничката, а на следващата вечер, придружен от Атанас Бобуранов, по установения канал бил преведен в България.
Въстанието в Гюмюрджинско не избухнало. Единствената проява на бунт против турската тирания била експлозията по ж. п. линия при с. Чобанкьой. Смелата акция на атентаторите от 28 август 1903 г. останала единствена, без отзвук, без поддръжка. Споменатите атентатори, ведно с организаторите Никола Хаджишенков, Тодор Сурталов и Стойчо Ребрев станали нелегални, а впоследствие се установили в гр. Харманлий.
75
Атентатът, извършен от революционния комитет на Каледжидере, било законно основание на турската власт да направи блокада претърсване на комитетските хора от селото. Цялото село било обискирано, виновни и невиновни семейства разплакани и най-после арестувани свещеник Яни Кърчев, Димитър Хаджишенков, Георги Тодоров Тумбев, Никола Петков Пехливанов, Стоил Парламов и др. Задържаните били изпратени в гр. Гюмюрджина, под силен конвой. Извършеният разпит при типичните за тиранина инквизиционни средства не дал очаквания резултат. Недоволни от показанията им, задържаните били изпратени за ново разследване в гр. Одрин. При пълно запазване имената на атентаторите, те били осъдени както следва: Вълчо Георгиев на смърт, задочно Георги Тодоров Тумбев и Никола Петков Пехливанов — на доживотен затвор, а останалите били оправдани. Оправдателната присъда била последица от решителната намеса на твърде влиятелния пред турската власт Хаджи Шенко.
След жестокото потушаване на Илинденското въстание, а след това и на Преображенското, основателно бил предизвикан спонтанният гняв на европейската общественост. Турската власт се смутила и потърсила пътища за омиротворяване на страната, за гарантиране на човешките нрава и като венец на това се обяви Хуриетът. В резултат на тази амнистия много емигранти се завърнали по домовете си, необезпокоявани от властта. Не се завърнал в родното си село само Вълчо Георгиев. Съображенията му за това били: задочната му смъртна присъда, неверието му в турската законност и убеждението му, че борбата за свободна Тракия не е приключила. И наистина, през 1904 г. организацицията му възложила нови задачи. Той и Пожарлиев преминали нелегално границата и се установили в с. Малък Дервент. Тук се разделили. Вълче Георгиев отишъл в с. Каледжидере за проверка на дух; и състоянието на хората, тъй като след разгрома на въстанието борбата между автономистите и върховистите се изострила.
След като провел разяснителната работа и се убедил в крепкия дух на комитета, той споделил впечатленията си от Беломорска Тракия и от войводата Бойко Чавдаров, с когото бил известно време заедно, и накрая счел, че задачата на революционната организация е изпълнена и неговото по-нататъшно оставане в Тракия ненужно. Той
76
се завърнал в Българин и се установил на постоянни ме стожителетво в с. Долно Воден при своите съселяни Георги, Киро и Янко Караиванови. Това били бивши четници на Петко Радев, които след разпущането на четата се заселили тук. Отдаден на мирен труд за прехраната си, Вълчо Георгиев все пак не се бил откъснал от организационен живот. Тук той се свързал с известния тракийски войвода Христо Арнаудов. Двамата, след анализ на вътрешното и международното положение, дошли до заключение за необходимост от създаване на чети за прехвърляне на границата и за установяване на контакт с масите от поробена Тракия. Четата била сформирана и се установила първоначално в с. Доватли, Йвайловградско, в къщата на Димо Николов. Няколко дни по-късно тя се разположила в с. Каледжидере. Проведена била идейно разяснителна работа за повдигане духа на населението. По посока на с. Сачанли четата била нападната от турска потеря. Схватката била жестока и неравна, но благодарение на умелото тактическо отстъпление, четата се изтеглила невредима. Този епизод бил възпят в народна песен. След престрелката се наложило ново отиване на Вълчо Георгиев в Тракия, където четата престояла няколко месеца. Тя се завърнала в България през есента.
През 1905 г. четата на Арнаудов пак отишла в Тракия и в с. Каледжидере се срещнала с четата на Таню войвода, където на място разгледали идейните различия между автономисти и върховисти. Благодарение на идеологическата подготовка на Христо Арнаудов и Вълчо Георгиев, местните комитети дали отпор на върховистката пропаганда. Двете чети се изтеглили по посока на с. Дервент. Водил ги Карабелята. Изтеглянето било успешно и четата на Арнаудов се прибрала в България, в прекарване на зимата и в подготовка за ново отиване в Тракия. През месец юни 1906 г. тя отново била в Тракия и при селата Манастир и Сачанлъ имала нова престрелка с турска войска. Преследвана по петите, тя се изтеглила към с. Дервент, със задача да се насочи към Каледжидере. За прикритие от врага, четата поела симулативно направление, но за нещастие, при преминаване на местността „Индере", Вълчо Георгиев паднал от една скала и си счупил ръката. Четата отишла в Каледжидере и съобщила там, че Вълчо е ранен и че се намира в местността „Гьозлердере", от дето трябва да се пренесе с добитък. Вълчо бил докаран
77
в село, качен на муле. Настанили го в къщата на Касал Андрея Стойков. Там той бил оставен на лечение, а четата заминала в други села на Гюмюрджинска околия. Най-напред тя била в с. Чадърли. Тук, благодарение на по-усилената дейност на върховистите, състоянието на организацията било лошо.
Вълчо Георгиев, комит Вълчо
Сред хората се получило неверие в правотата на едната и другата революционни организации. Като се има предвид идейната закалка на обикновения организационен деятел, не е трудно да се разбере в какво състояние са се намирали хората на местния комитет и самите четници. Такова разложение настъпило и в самата чета на Арнаудов. При пристигането им в с. Чадърли, поради трудния и дълъг път, те се настанили на почивка, без да се прецени, че тук идейното и организационно състояние било твърде лошо — нещо повече, тук антагонизмът стигнал до братоубийство. Двамата четници Тодор Сиванов и Павел Бешков, жители на с. Чадърли, решили да убият войводата Арнаудов и го нападнали с ножове, както той си спял, като му нанесли удари в гръкляна и на други места по тялото, след което избягали незабелязани от стаята. Смъртно ранен, войводата бил закаран на лечение в с. Хаджилар, където бил излекуван и когато напълно оздравял, поел с четата си начертания от организацията път. Извършителите на покушението останали неизвестни. Арнаудов се съмнявал в четника си Черню и затова сам го разстрелял. Невинната жертва не смутила съвестта на истинските убийци. Истината останала забулена. Непочтените убийци продължили да работят в организацията. Истински цинизъм !
Лекуващият се в с. Каледжидере Вълчо Георгиев, с възмущение и съжаление научил за станалите в четата
78
събития. Като оздравял, той се присъединил към нея и съдействувал за подобряване на идейната и организационна дисциплина. Условията ускорили завръщането им в България. Станалото в четата на Христо Арнаудов бил вече достояние и на върховистите в България, та те използували настъпилото разложение и преминали в усилена акция. Таню Николов с четата си в галоп обхождал селищата в Тракия и навсякъде вършел разложителна работа. Научили за това, Христо Арнаудов и Вълчо Георгиев изоставили решението си за връщане в България и потърсили контакт с четата на Таню войвода, която в момента била в Каледжидере. На път за там били издаден, от турския агент Копук Вълчо от с. Манастир. Селото било блокирано и само по една щастлива случайност четниците успели да се изплъзнат. Когато дошли в с. Каледжидере, свикали революционния местен комитет и в присъствието на двамата войводи, Арнаудов и Таню Николов, били разгледани откровено, по хайдушки, всички разногласия и главният въпрос: за ВМОРО или за ВМОК. Местният комитет бил единодушен: за ВМОРО. При това положение се взело решение да се забрани на Таню войвода да посещава селото. Четите си заминали и се върнали в България. Върховистите мълчаливо понесли поражението си, но разбрали, че това е дело на Вълчо Георгиев.
В 1907 г. настъпват нови сътресения в отношенията на вътрешните дейци и върховистите. Борбите се изострили и взели братоубийствен характер. Жертва на това идейно разложение станал Христо Арнаудов. През 1907 г. той отново бил в Тракия. Когато отишъл в с. Каледжидере, Вълчо Гергиев взел и годеницата си Ирина Попова. На път за България, наложило се да денуват из планините на с. Сачанли. Поради голямата жега, Христо Арнаудов поискал да му напълнят манерката с вода. По това време Вълчо Георгиев бил с годеницата си на 50— 60 крачки встрани от тях. Четниците помолили войводата да не настоява за вода, защото имало опастност да бъдат забелязани. Христо Арнаудов не уважил съображенията на другарите си и заповядал да му се донесе вода. В този спор и поради идейното разложение в четата четникът Кючюка убил на място войводата. Убийството било посрещнато мълчаливо от четниците. Реакция никаква. Убиецът не бил санкциониран. Обезглавената чета
79
продължила пътя си за България. При пристиганото им, поради липса на идейно-политическа спойка помежду им, четата се разтурила. Вълчо Георгиев се върнал в с. Долно Воден, венчал се с годеницата си, станал жител на селото и се отдал на мирен семеен живот. Станалите събития били сериозна тревога за организацията и за него, а избиването на ръководителите на организацията Петър Василев, Лазар Маджаров, Георги Гешанов, Чанко Карабарнаров и Яни Минков в с. Лъджикьой през ноември 1907 г. били безспорни доказателства за пълната извратеност в средствата за борба между двете революционни организации. Идейно по-слабите позиции на върховистите, подстрекавани и подкрепяни от шовинистическите правителства на България, се поддържали и провеждали с последно предупреждение и разстрел. Кървавата братоубийствена борба сред организациите била непрекъсната борба и в съзнанието на Вълчо Георгиев. Тя е била негова постоянна размисъл и след задълбочен анализ, той дошъл до убеждението, че само идейно-разяснителната работа сред народа и непрекъснатият контакт с хората ще спасят великото дело на свободата от разложение и разгром. Възползуван от Хуриета през 1908 г. (безусловна амнистия), Вълчо Георгиев се завръща в родното си село. По спомените на Стойчо Пашалиев, 70-годишен, от с. Каледжидере, сега жител на Асеновград, той бил посрещнат много тържествено, като заслужил борец за свободата. Хората от Каледжидере и околните села отишли чак на гара Кърка и там посрещнали прославения Комит Вълчо.
В негова чест се извили кръшни хора в местността „Свети Константин и Елена", а по-късно с пълно единодушие бил избран за мухтар на селото и той сияел от радост, в унисон с радостта на народа. Тук нямало вече турчин и гяур, властник и роб, привелегирован и безправен, защото безкръвната политическа революция от 10 юли 1908 г. счупила веригите на варварската тирания и възтържествували политическите свободи, народната търпимост, равенство, строго спазване на законността. Но Вълчо Георгиев, закърмен с революционните и социалистически идеи на Ботев и Левски, запознат отчасти и е идеите на Димитър Благоев, пръв в селото схванал обяснил, че Хуриетът не е дело на преврата на младотурците, нито на Ревалската среща от 10 юни 1908 г. между английския крал Едуард VI и руския император
80
Тържествено посрещане на Вълчо Георгиев — Комит Вълчо, след амнистирането му в 1908 г. Посрещачите са българи и турци
Николай II, той не е предложеният проект на съответните министри на външните работи Харвинг и Изолски, а последица от системната, неравна и кървава борба на българите от Македония и Тракия против тиранията на османската империя. В тази борба немалък бил и делът на Комит Вълчо. Сега той бил доволен от постигнатото и щастлив, че борбата му е правилно оценена от народа. Хората го възнаградили с доверие той станал кмет на родното си село.
Обладал общинската власт, Вълчо Георгиев добил законната възможност да претвори в дела социалните си разбирания, но слабата му подготовка като социалист не му е дала възможност да стори това както трябва. Наистина, в 1908 г. той създал в селото партийна група на Работническата социалдемократическа организация с членове Вълчо Георгиев, Вълчо Камушев, Вълко Канлиев, Вълчо Ибришимов и Коста Политов. Така партийният ръководител бил и кмет, в ръцете на партийната група била и общинската власт, но по горните причини това обстоятелство не оставило съществени следи в живота на селото. Първата им, а може би и единствена проява била да се опълчат против религията, като открито отказали
81
да тачат религиозните християнски пости — коледни и великденски, както и тези в сряда и петък. Направено в тази насока и нещо повече: веднъж събрали всичкото олио от черковните кандила и с него си опекли мекици — драстична демонстрация на левосектански забежки. Това била неразумна проява, несъобразена с конкретната обстановка и неоправдана от тактическа гледна точка. Тази постъпка имала отрицателни последици за партийната група: възбудени били духовете не само на свещеници и хаджии, но и на бедните слоеве в селото. Богатите използували създаденото недоволство и в деня на избора за нов мухтар авторитетният Вълчо Георгиев бил заменен с безличния Илю Нейков Налбантлиев. Групата на Работническата социалдемократическа партия се разпадала, само Коста Политов останал докрай верен ни социалистическите идеи и по-късно станал комунист.