7.
ВОЙНИТЕ И ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ТЯХ ЗА ТРАКИЯ
Почти непрекъснатите войни на Турция с европейските велики държави и най-много с Русия напълно я изтощили финансово и икономически. При това, мъчно податливият на реформизъм и на съдебно-адмимистративни реорганизации средновековно-феодален строй на султанската империя отвращавал и бунтувал будните духове на поданиците ѝ. Турската империя приличала на стар, прогнил кораб, попаднал в страхотен водовъртеж. Народът чувствувал, че този кораб скоро ще потъне и ще грейне свободата, ще настъпи политическото освобождение на потиснатите националности. В началото на второто десетилетие на двадесетия век събитията назрели. През 1911—1912 година се водила итало-турската война. В Албания избухнало голямо въстание, инспирирано и поддържано от Австро-Унгария. В същата година Черна гора, подстрекавана и подкрепяна от австрийския империализъм, обявила война на Турция. Съглашението, особено Русия, от страх пред австро-немския стремеж за излаз на Бяло море, създаде Балканския съюз: България, Сърбия, Черна гора и Гърция. На 18 октомври 1912 г. Балканският съюз обяви война на Турция. За подсигуряване на спокойствието в тила, турското правителство реши да предприеме
82
охранителни мерки, като задържи патриотично настроените българи. За осуетяване на този курс и за закрила на селото, Вълчо Георгиев създал боен отряд със задача: опазване на с. Каледжидере от турски нападения и съдействие на българската и съюзна войска. В този боен отряд влизали Вълчо Геориев, Хаджи Вълчо Стоянов, свещеник Яни Кирчев, Георги Тумбев, Георги Xергеледжиев и други. Отрядът наисина станал закрила на селото, разбивал тила на турската армия и създавал условия за по-лесно настъпление на българската войска. Само следният случай е достатъчен да охарактеризира изключително важното значение на отряда през време на Балканската война: Родопският отряд, командуван от генерал Генов, преследвал турски военни части. Те отстъпвали от Гюмюрджина по посока на Дедеагач, с преминаване през Каледжидере. Селото било в опастност. Отрядът, командуван от Комит Вълчо, със съдействие на четата на Димо Николов, задействувал в тила на отстъпващата турска войска и тя била принудена да отклони маршрута си. В завързалите се сражения при Фере и Димотика с преследваната турска част взели у частие и отрядите на Вълчо Георгиев и на Димо Николов.
Балканската война приключила с победа на Балканския съюз. Османската империя била разгромена и българската войска достигнала стените на Цариград. Огромна територия от Черно и Егейско морета до Адриатика била в ръцете на балканските съюзници. Цяла Тракия била свободна, и присъединена към майката-родина. За големи заслуги на отряда, Вълчо Георгиев бил назначен за председател на тричленната комисия в с. Шапчи хане. Пръв кмет на освободеното село, този достоен борец за вободата на Тракия изпълнявал с чест това си обществено и държавно задължение. Но неговата радост, както и радоста на всички българи от Беломорието, била кратка, както изобщо е кратка радостта на всички народи с неразумни ръководители. На 16 юни 1913 г. цар Фердинанд и послушното му правителство Данев—Гешев, недоволни от подялбата, съвсем лекомислено обявяват Междусъюзническата война, която завършва катастрофално за България. При новото си настъпление турските войски насочили ядно погледа си към Пловдив, извършили големи жестокости над българското население от Беломорието. Озверени и озлобени, те обезлюдили села, опожарили къщи,
83
избивали дори и деца. Но най-големият си яд те излели над привилегированото от турската власт село Каледжидере — цялото село, без остатък, било опожарено. Заварените от турския башибозук 15 старци били избити, а 105-годишният Георги Грънчаря и внукът му Георги Караджов били живи набити на коч и след това изгорени. Този тъжен епизод в историята на селото, колкото и парадоксално да звучи, е същевременно и гордост за него, защото ако не беше отрядът на Вълчо Георгиев, който улесни бягството на населението му, не би останал жив нито един каледжидеренец. Каледжидеренци се изтеглили в България и се настанили в хасковските села, а Вълчо Георгиев — в с. Ябълково.
След сключването на Букурещкия (28 юни 1913 Г.) и Цариградския (16 септември 1913 г.) мирни договори, при толкова тежки и материални жертви, България получи само Западна Тракия. Тамошните бежанци се завърнаха по домовете си. Завърнаха се и жителите на Каледжидере, но никой от тях не намери своя дом. Това ги принуди да си търсят ново убежище. Едни се установиха в Шапчи, други в Ешакьой, Кайбикьой, Бекиркьой, Евренкьой, а някои в гр. Гюмюрджина.
Фаталната грешка от 16 юни 1913 г. на цар Фердинанд не остана сама и в най-новата история на България. Една беда води друга. Още неотседнало и неуспокоено, българското население, понесло в една година две войни, при това и двете катастрофални, бе изпречено пред нова война. Правителството на Радославов, за угода на цар Фердинанд и в разрез със истината, че едно поколение не може да понесе две войни, подкрепи Тройния съюз и обяви война на Съглашението (1 октомври 1915 г.). Тази война продължи четири мъчителни години и изтощи окончателно България.
На 29 септември 1918 г. бе сключено примирието и Фердинанд абдикира в полза на сина си цар Борис трети. С Ньойския договор (27 ноември 1919 г.) България загуби Струмишко, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Западна Тракия. През 1919 г. Беломорието бе предадено на френските окупационни власти. Това даде основание на мнозина да повярват, че Тракия ще остане под крилото на великите сили и че на България ще се даде поне излаз на Бяло море. По тези именно съображения и съкровени желания на българите от Западна Тракия, компактното
84
население остана по домовете си. Останал и Вълчо Г еоргиев. Вън от изтъкнатите по-горе съображения, той имал пред вид и смъртната ненавист и закани на върховистите. Той бил убеден, че в пределите на България ще бъде ликвидиран от тях. При това дуевно състояние, през 1920 г. При него дошъл българин от с. Долни Воден, убил един турчин, който искал да посегне на българска мома. Убиецът на турчина бул Илия Бозов, от с. Яворово, Асеновградско, зет на Георги Караиванов от с. Долни Воден. Илия Бозов бил осъден на 11 години строг тъмничен затовр, но успял да избяга и се явил при зет си. Тогава Караиванов го изпратил при стария си приятел Вълчо Георгиев, с поръчение да го укрие и спаси. Из пътя Илия Бозов купил една бутилка коняк и я пъхнал в пояса си, с намерение да почерпи своя спасител. Той дошъл при Вълчо Георгиев и му описал живота си. Вълчо Георгиев му се оплакал, че не е добре със здравето си. На това Бозов отвърнал: „Твоят ляк е в моя пояс" — и посочил мястото, където бил скрил коняка. Вълчо Георгиев помисли, че му посочва пистолета, който носил по заповед на върховистите да го ликвидира. Изпаднал в малодушие и подтикнат от кошмара, че му е прочетена смъртна присъда от върховистите, на 11 май 1920 г. в 15 часа, той сам сложил край на живота си. Един прекрасен патриот, смел и упорит, предан до смърт на делото за свободата на Тракия, революционер с подчертани прогресивни разбирания, но останал вън от редовете на Българската комунистическа партия, той не е можал да превъзмогне условията и да прецени възможностите на върховистите за момента и приключил своя живот.
БЕЖАНЦИ
Мостът между Европа и Азия — Балканският полуостров — е бил обект на нападения от множество народи. Поради особеното си геополитическо положение и разновидността на богатствата му, територията на Балканския полуостров е била арена на най-различни войни и страдания. В тези войни всеки народ има свой дял на беди и терзания. По наша оценка, делът на България в
85
това отношение е най-голям. Твърдението ни се подкрепя и от историческите факти. В най-ново време, за период само на едно поколение, българският народ преживя четири кървави, жестоки войни. Сръбско-българската в 1885 г., Балканската в 1912 г. Междусъюзническата в 1913 г. и Първата световна война — 1914—1918 г. Неразумни политически ръководители са създали изключително тежки духовни и материални условия за трудовите маси. Българското население понася жестоките последици от всяка война по отделно. Понесоха я и българите от Беломорието. Но те понесоха и резултатите от злобата на победителя: изгнание, заточение и принудително бягство.
След капитулацията на България през 1918 г. мнозинството от населението в Западна Тракия останало по домовете си. То имало законното и политическо основание за това. Съгласно Ньойския договор, Западна Тракия бе откъсната от България, но бе създадена особена зона, управлявана от френския генерал Шарпи. Междусъюзническото управление на Западна Тракия било уредено с декрет на генерал Франше Д'Епре, командуващ съюзните войски на Изток. Декретът бил издаден на 28 октомври 1919 г. в гр. Гюмюрджина. С него генерал Шарпи бил назначен за управител на Западна Тракия и делегат на съюзните войски. Титлата му била генерал-губернатор, който да администрира областта със съдействието на български чиновници. Това още повече успокоило населението и затвърдило вярата му в по-добро бъдеще. В това то съзряло и желание за изпълнение на Договора за мир, където в чл. 27, точка „з" се казва:
„На юг са териториите, чиято съдба впоследствие ще бъде определена от главните съюзници и сдружени сили",
а чл. 48 гласи:
„България се отказва в полза на главните съюзени и сдружени сили от всички свои права и титри върху територията на Тракия, които принадлежаха на българската монархия и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както те са описани в чл. чл. 27—33, част втора, сега не са дадени никому. България се задължава да признае решенията на главните съюзни и сдружени сили относно тия територии, именно що се отнася до поданството на жителите им. Главните съюзни и сдружени сили се задължават да гарантират свободата на икономическите излази на България на Бяло море. Условията на тази гаранция ще бъдат определени допълнително."
86
На тези именно гаранции народът разчитал и се надявал. Но тия договорни задължения и прежни уверения на американската делегация, били отклонени от Лойд Джорж, ревностен защитник на Венизелос и Гърция, следствие на което през месец май 1920 г. генерал-губернаторът започнал изтеглянето на френските войски. Същевременно гръцкият генерал Замбракакис започнал окупацията на Тракия, като издал заповед на български, гръцки и турски езици, че Гърция завзема Тракия като пълномощница на съюзниците. При това, непосредствено след окупацията на Западна Тракия, в разрез с всички международни договори и конвенции, всесилният Венизелос започнал денационализацията ѝ. И вместо „покровителство" или „доброволно изселване" на българите, съгласно изискванията на Конвенцията за взаимно изселване, започнали масови интернирвания на българи в островите и във вътрешността на Гърция. В продължение само на две-три години Западна Тракия била обезбългарена. Българите били изпращани в островите Крит, Милос, Кипър, Метелин и Хиос. Мнозина от тях измрели от глад, мизерия, морска треска и малария. Само от Домуздере измрели 147 души (справка в книгата „Обезбългаряването на Западна Тракия" от Анастас Разбойников, стр. 34). Гореказаното се потвръждава и от анкетата на полковник Корф и комендант Дерувер, делегати в смесената гръцко-българска комисия по изселването: „Изпращането в изгнание (на българите, бележка моя) се ороточва в продължение на много седмици и от всяко село изпращането става внезапно." Неприготвените селяни тръгвали на път без багаж, напущайки всички свои имоти и посеви. Така около 1500—2000 семейства били изпратени на заточение по островите на Гърция. За да се спасят от изгнание, много българи от пострадалите и от съседните села потърсили спасение в България, чрез преминаване на българската граница, а други избягали през планините. През есента на 1923 г. изпратените в изгнание и останали живи българи били върнати от островите на Гърция. „Те бяха в мизерно и плачевно състояние. Те молеха, щото България да им отвори границите си и им позволи да минана нейна територия, защото когато се завърнаха в родните си огнища, намериха празни къщите си и умираха от глад и от студ" (Стр. 38 и 39 от доклад на съшата жисия). Ужасът на турската тирания се заменил с модерния варваризъм на
87
гръцкия великошовинизъм. И в тази върволица от нови страдания, дан плати и с. Каледжидере. През 1921 г. февруари месец, били арестувани доста хора: Петко Терзиев, Димитър Терзиев, Трандафил Келмитрев, Киро Янев, Тодор Домузчиев, Васил Джамбазов, Никола Кроснов, Ангел Кроснов и Никола Атанасов Бобуранов. На същите бил нанесен публичен побой, следствие на който Никола Атанасов Бобуранов окуцял, а Тодор Домузчиев починал.
Каледжидеренци, живущи в Асеновград. Първият седнал (от ляво на дясно) е Митро Радев, брат на Петко Радев, вторият — Георги Хаджиев, баща на комит Вълчо, третият — Никола П. Пехливанов, ятак на Петко Радев
Стойчо Николов Караманов се разболял от боя, а Никола Атанасов Карабекиров бил зверски убит пред собствената му къща. Наред с физическите насилия, гърците проведи и фина асимилаторска дейност за бързо претопяване на българите, особено на младите. Към всичко това следва да се прибави и мечешката услуга, която вършели деятелите на КСТ (Комитет за свободата на Тракия).
През този период на тежки изпитания за българите от Западна Тракия започнала война между Гърция и Турция. Гръцкото правителство мобилизира почти всички българи, годни за оръжие. Независимо от това, Гърция изгуби войната. Положението на българите още повече се влоши,
88
стана непоносимо. Изходът беше само един — бягство. И то дойде. Със спогодбата Моллов — Кафандарис се разреши доброволното изселване на българите от Западна Тракия. Още същата година цялото село Каледжидере се изсели.
Бежанците прииждаха на вълни. В Асеновград се настаниха около 200 семейства, в Пловдив 50—60, в Хасково — 60—70,в Кърджали около 60, в Тополовград към 50—60, в София 4—5, в Ямбол 10—20 и в Момчиловград 15—20.
Каледжидеренци, живущи в гр. Кърджали
Голи, боси, без дом, без средства и само с мисълта, че са политически свободни, те се настаниха в майката-родина. Изгнаниците клети и тук не намериха майчини грижи. Прогресивно настроените бежанци не бяха добре приети от фашистката власт на Александър Цанков и бяха оставени на произвола на съдбата. Ето защо едни бяха принудени да се настанят в тютюневите складове, други станаха аргати на чорбаджийски стопанства, трети се отдадоха на земеделие.
По гореказаните причини, настаняването на тракийци ставаше без охота, а в Асеновград, Горно Воден и Куклен — с подчертан отказ. Положението на тези бежанци бе спасено благодарение на смелата инициатива на енергичния
89
тракийски войвода Георги Арнаудов. Той се преоблича в селски дрехи, явява се прн бившия народен представител Разсуканов и го предупреждава, че ако не се заеме с настаняването на бежанците, ще бъде разстрелян. В провеждане на горната линия, той извършил няколко убийства в Асеновград и Горно Воден. Едва тогава почти всички семейства в споменатите селища бяха настанени и оземлени. Тракийските бежанци и в родината си глътнаха горчив хап, но бежанците от Каледжидере не се разсърдиха за този хап, защото знаеха, че той не е поднесен от майката-родина, а от управляващото фашистко правителство. Те не бяха обичани от него, тъй като дойдоха с омразата си към него. Обществената безопастност знаеше това. Тя имаше досиетата на Киро и Васил Пехливанови, тогава жители на гр. Хасково, и двамата членове на БКП. Васил Пехливанов бе член и на окръжния комитет на Партията. През септемврийските събития на 1923 г. двамата братя Пехливанови, Стойчо Пашалиев, Гочо Грозен и братя Павлитеви образуваха бойни групи, а по-късно Киро Пехливанов стана връзка с известния комунистически деец Митю Ганев. През 1925 г., след атентата в „Света Неделя", Васил и Киро Пехливанови биват арестувани и само поради намесата на Тракийската организация биват спасени.
И по-късните събития потвърдиха, че страхът на фашистките и шовинистически правителства в България от бежанците-каледжидеренци е бил основателен. През целия период от 1924—1925 г. до 9 септември 1944 г. много от тях бяха активни членове на Българската комунистическа партия, на БЗНС и на други прогресивни за времето си политически партии и организации. През тези антидемократични и антинародни режими от тяхна страна се дадоха достойни примери за вярна служба на народа. Бяха интернирани като партийни дейци Георги Згрипаров — на два пъти в с. Дурач, Разградско, и в с. Забърдо, Асеновградско, Никола Ракшиев в с. Дурач, Величко Стоянов в с. Еникьой. По време на Отечествената война преданите синове на Партията изпълниха отечествения си и интернационален дълг с оръжие в ръка. Партийни и ръководни деятели са били Янчо Георгиев Янев, командир на дружина в Асеновград, Комня Сотирова Белева — командир на дружина в Асеновград. Партизани били: Неделчо Вълчев Камушев, Никола Георгиев Симов, Петко Георгиев
90
Гамажов, Димо Вълчев Андреев, Дяко Николов, Яню Кирев Хаджиев, Никола Бялев, Тодор Стоянов Харамиев, Добра Стойчева Караманова, Яню Вълко Шекеримов. Политзатворници са били Янчо Георгиев Янев, член на ЦК на БКП, секретар на окръжния комитет на Партията в Хасково, Симо Георгиев Симов, комитет на БКП в Пловдив, Илия Василев Ямалиев, секретар на окръжния комитет на Партията в Пловдив и участник в Берлинската конференция на БКП и един в процеса на 52-та комунисти (на негово име е наименувана една от улиците на гр. Пловдив), Михаил Костадинов Карапачов, секретар на околийския комитет на Партията в Тополовград, Тодор Стойчев Згрипаров, секретар на околийския комитет на РМС в Асеновград, осъден на доживотен затвор, Киро Стожилов, осъден на доживотен затвор, Андрея Вълчев Андреев, също до живот, Никола Стойчев Караманов — на до живот, Димитър Шенков, Иван Георгиев Шопов и Иван Николов Каратартойчев от Хасково.
Илия Ямалиев (в ляво), секретар на окръжния комитет на БКП в Пловдив преди 9 септември 1944 г. участник в Берлинската конференция на БКП и в процеса на 52-та а София
Презираните от фашистките режими бежанци от с. Каледжидере показаха на дело, че животът е осмислен само тогава, когато е насочен в служба на народа. Научени и ръководени от Партията на българските комунисти, и те осмислиха живота си и изпълниха дълга към родината.