След Освобожданието на България от турско робство, Тракия остана в нейните предели, но за кратко. В селата на Дедеагачки район с компактно българско население като Дервент, Доганхисар, Дошуздере, Еникьой и др., не живееше нито един турчин или грък. В тях имаше български училища и църкви, някъде (като напр. в с. Дервент) запазени и досега.
Но времената се промениха. След и по време на последвалите войни, дойдоха гърците, изгониха българските свещеници и учители. В църквите започна да се служи на гръцки език от гръцки свещеници, а в училищата гръцки учители учеха децата на гръцки.
След края на войната през 1922 г. между Гърция и Турция, град Смирна (Измир) стана турско владение. Гръцкото население, намиращо се там още от византийско време, бе принудено да напусне Мала Азия. По-голямата част от него дойде в Беломорска Тракия. Село Дервент също не бе пощадено. Почти във всяка къща настаниха по едно гръцко семейство. За нас, коренното население, вече нямаше място. Гърците донесоха болест по добитъка. Всеки ден умираха по 2-3 от нашите кози.
Гръцката власт работеше планомерно, за да направи непоносим живота на българското население. Гръцката полиция за нищо арестуваше и биеше. Създаден бе наказателен отряд от
64
10-15 конни полицаи начело с командира им Кушу Гьоргу. Той циркулираше ежедневно между селата Дервент и Доганхисар, за да всява страх сред населението.
Връх на всичко бяха събитията от м. март 1923 година, когато поголовно се започна заточението на българското население по островите. Много възрастни хора оставиха костите си там. А когато след 6 месеца се върнахме по родните си места, намерихме празни къщи. Всичко бе плячкосано и ограбено...
Междувременно гръцкото и тогавашното българско правителство, с благословията на цар Борис III, водеха преговори за изселване на българското население от цяла Беломорска Тракия, като имотите, недвижимото и другото имущество бъдат заплатени на населението. Те завършиха с подписването на спогодба, известна като „Договор Моллов-Кафандарис” (Моллов тогава е министър на външните работи на България, а Кафандарис - на Гърция). По този договор България продаде нашите имоти на Гърция, а на нас българското правителство даде облигации. Едва след 75 години тези облигации се изплатиха, но бяха изгубили стойността си.
Така за нас, българите, вече нямаше място в нашите къщи след като бяха продадени. В своите имоти ние станахме чужденци. Това бе прелюдия към обезбългаряването на Беломорска Тракия.
В Дервент останахме да живеем още една година.
И ето че дойде фаталната 1925 година.
Населението от градовете Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Фере и Димотика и околните села бе
65
принудено да напусне завинаги своите родни места. Поради недалновидната политика на Сакскобурготската династия, България загуби един райски кът с топлото Бяло море, отворена врата към света.
Започна истинското обезбългаряване на Тракия.
От заточеници станахме бежанци.
Помня как от с. Дервент потеглихме с каруца рано сутринта за Дедеагач. Имаше много народ на гарата до самото пристанище и едва надвечер успяхме да се качим в товарните вагони на влака. Сутринта по тъмно той спря. Настана голямо суетене. Баща ми ме хвана за ръка и каза:
- Ламко, ела да пием по един чай в близкото кафене.
Още с влизането в кафето аз казах:
- Доси ми ена чай.
Кафеджията отговори:
- Тука не е Гърция, тука е България.
Най-после разбрах, че се намираме в България, в град Мустафапаша - Свиленград. До самата гара бе построен цирк, но без столове, за подслон при лошо време. През деня имаше оживление и хиляден народ. Едни се радваха, смееха се, други плачеха. Чух непознати за мен обръщения: стърчина, башайко, калеко и др.
Ешелоните с пълни вагони с жени, мъже, деца, млади и стари, пристигаха дни и месеци на гара Свиленград. Тук се срещаха близки и познати, някои от които бяха забегнали в България преди години...
В една група от 5-6 души на висок глас весело се смееха и разговаряха двама млади и се държа-
66
ха за ръце. Това бяха Яна и Тодор! Следобед се появи и годеникът на моята сестра Наста. Не се бяха виждали 2 години! Той взе сестра ми и заминаха за град Харманли, а ние на другия ден се качихме на каруца и потеглихме за град Кавакли - Тополовград.
Ешелоните продължаваха да бълват всеки час народ от селата на Тракия. От Дедеагачка, Гюмюрджинска, Ксантийска, Ференска, Софлуйска и Димотишка околия. От Дервент, Доганхисар, Домуздере, Саченли, Карачкьой и други. Неточната цифра на преселниците-бежанци е около 500 000 души.
Прокудените от родните си места българи се пръснаха по Харманли, Пловдив, Хасково, Тополовград и редица други градове на България.
Така завърши обезбългаряването на Беломорска Тракия.