Странджански народни песни. Из репертоара на Кера Панайотова Маджарова
Панайот Маджаров, Михаил Букурещлиев
 

III. БИТОВИ ПЕСНИ

 

5. ОВЧАРСКИ ПЕСНИ

 

227. Загърмя, затрящя

228. Залюбила е Марийка

229. Сгадале са се, сгадале

230. Костадин болен ляжаше

231. Маро, Марулчице

232. Облъкат дойде, Радо ле

233. Разбуляла се Калинка

234. Стоян за сватба заготви

235. Стоян Петкан думаше

 

 

227. ЗАГЪРМЯ, ЗАТРЯЩЯ

 

 

Загърмя, затрящя, мари,

сноща ми надвечера,

силен дъж удари, мари,

сноща ми нáдвечера,

булка Стояница, мари,

сноща ми нáдвечера,

кя вън вътре шéта, мари,

сноща ми нáдвечера,

кехая́та търси, мари,

сноща ми нáдвечера,

бяли ръки кърши, мари,

сноща ми нáдвечера,

и овчяре пита, мари,

сноща ми нáдвечера,

де я кехаята, мари,

сноща ми надвечера,

стадото да сберé, мари,

сноща ми нáдвечера,

да сберé да дои, мари,

сноща ми нáдвечера!

 

186

 

 

228. ЗАЛЮБИЛА Е МАРИЙКА

 

 

Залюбила е Марийка

бащиното си овчарче,

та го любила, мáмила,

цяли ми девекь години,

на десетата година

Иван си лъ́чи стадото,

лъ́чи го Иван, брои го,

пък Марийка му думаше:

— Иване, любе Иване,

 

като си лъчиш стадото,

лъчиш го и го заби́раш,

мене на когук оставяш?

Кя му Марийка прястана,

прястана и го прясляди,

той ня е в село заведе,

ями я в катун закара,

в катунат пря цигането.

 


 

229. СГАДАЛЕ СА СЕ, СГАДАЛЕ

 

 

Сгáдале са се, сгáдале

сички тъ́рноски мóмчета,

касабали́цките гърчета,

на панагирет да пóдат,

на узунжóскет панагир,

за панагирет тръ́гнале,

на пъкь Загорка срéшнале,

Загорка óвця пася́ше,

Загорка свиркя сви́реше,

Ставрю Загорки думаше:

 

— Мари Загорко, Загорко,

сбирай, Загорко, овця́те,

карай хи, да хи броиме,

бегли́тет да хми земеме!

Загорка викна, заклака,

пряпя се сълзи зарóни :

— Ставрю ле, бигликчи́ю ле,

де се е чуло ви́дяло,

два пъте овце да броят,

два пъте бегли́кь да сбират,

два пъте пряс годината!

 

187

 

 

230. КОСТАДИН БОЛЕН ЛЯЖАШЕ

 

 

Костадин болен ляжаше,

Вела до него стояше,

стояше Вела, плачеше,

пък Костадин хи думаше:

— Ми стоя, Вело, ми плака,

ми найди, Вело, човя́ка,

та го в Гь́октепе проводи,

де да е кака да дойде,

на жи́вокь да се прости́ме!

Като е дошла кака му,

кя Костадина питаше :

— Ми кой те, кака, гледаше,

като си чуздо чузди́нче?

— Вела ме, како, гледаше,

бре Вела главени́цата,

я кога, како, пóгина,

и га овцяте дели́те,

на Вела пай да дадете!

Вела за ода ходеше.

Гь́орго на Вела думаше:

 

— Лъ́га ме, Вело, татко ти,

цяли ми девекь години:

„Работи, Гь́орго, в дугенет,

да стане Вела голяма,

ше те за Вела оглави́м!”

Че като стана голяма

не те на мене дадоха,

ми те татко ти оглави

за Костадина гь́октепски,

за Костадина овчярят,

ня му бе зорет татко ти,

да те нáмясто намя́сти,

ми му бе зорет татко ти,

да му се пасат овцяте,

да му се гюбрят нивите,

ми кълни, Вело, майка си,

ми кълни, Вело, татка си!

Ня кълна, Гь́орго, майка си,

ми тебе, Гь́орго, прокълнах,

дет Костадина утруви́!

 

188

 

 

231. МАРО, МАРУЛЧИЦЕ

 

 

Мáро, Марýлчице,

златна девойчице,

кой бе тоя, Мáро,

дето тебе юбля́,

юбля́ и прямени,

коюмжи́я ле бе,

ле бе ляенжи́я?

— Иване, Иване,

милно, драго любе,

майка ме прямени,

че ме провóдила

от Éвер за óда.

 

от бистър клáденец

и ми наръ́чала:

„Маро, Марулчице,

малка дéвойчице,

га на Éвер идеш,

по-кротко да вървиш,

ли́ске да ня склатиш,

с пóли да ня шумиш,

й хáркоми да дрънкаш,

че на Éвер има,

овчярска сури́я

с лóшави кучета,

 

та ше те угáдят,

угáдят, залаят,

залаят, ухапят,

Я пък я хи реках:

„Мале, стара мале,

нека ме угáдят,

угадят, залаят,

залаят, ухáпят,

да ме запознаят,

че съм главени́ца,

тяхна кехайца!

 


 

232. ОБЛЪКАТ ДОЙДЕ, РАДО ЛЕ

 

 

Облъкат дойде, Радо ле,

облъкат дойде, дъж нема,

като гърмяше, тряшяше,

Иваном стадо дяляше,

Иваном майка плачеше,

плачеше и нарядаше:

— Помагай, боже, помагай,

стадото да събереме,

я́гнета да отлъ́чиме!

 

Де стоял госпокь, та слушал,

той си от нéбо повика:

— Помагам, бабо, помагам,

яла сте млого грехóвни:

де се е чуло ви́дяло,

два брата, до два близнака,

два брата, два бажанака,

двя сестри, двя близнаки́ни,

двя сестри, булка й стричинá!

 

189

 

 

233. РАЗБУЛЯЛА СЕ КАЛИНКА

 

 

Разбуляла се Калинка,

та я ляжала, боляла

цяли ми девекь години;

девекь постели съдрала

и девекь нови главнице,

майка хи ше я попита:

— Щеро Калинко, Калинко,

майка ня те е питала,

како си тóлкоф сгряшила,

та ляжиш болна, нейолна

цяли ми девекь години?

— Мале ле, мила майчо ле,

я велях да ти ня кажа,

 

Ма като си ме пи́тала,

я тебе право ше кажа,

право ше кажа, ня лъжа:

кога бях малка, глупава,

я се с овчярче залюбих,

че ме овчярче пар'яса,

ти се за друга углави,

я ми се мъчно нажали,

нажали, ядно наяди,

та че в гората отидах,

та му кашлата запалих,

кушара с малки я́гненца

и девекь мальки телчéнца;

 

като майките дойдоха,

като бля́йнаха, ревнаха,

овцяте за ягнятата,

кравите за телчетата,

та се земята трясяше

и се небото дяляше,

слънцето в кърви плуваше,

пък мойто сърцé лядя́ше!

— Щеро Калинко, Калинко,

девекь годиьи как ляжиш,

и още девекь да ляжиш

гряхове нямóш изкупи!

 

190

 

 

234. СТОЯН ЗА СВАТБА ЗАГОТВИ

 

 

Стоян за сватба заготви,

булчето му се разбуля,

разбуля булче и умря.

Стоян делéко забя́гна,

девекь години ня дойде,

за чудо стадо направи,

на десетата година

Стоян се в село завърна,

той пряс гробита замина,

на бял бе камень посеннал,

извади медно кавáльля,

 

засвири жално, та милно,

силна го дрямка налéгна,

на бял бе камень полегнал,

излязе булка Еленка

със зелен венец нáглава

и пря Стояна отиде,

и си Стояна погленна.

Стоян Еленки думаше:

— Гледай ме, гледай милото,

ма немой ми се рáдува,

че я съм главéн и женен!

 

191

 

 

235. СТОЯН ПЕТКАНИ ДУМАШЕ

 

 

Стоян Петкани думаше:

— Булко Петкáно, Петкано,

стани ми конче и́зведи,

я на овцяте ше пóда,

та вечер лош сънь сановах,

че ми ямурлýк изгоря́,

я пък на. тебе булото!

Като кошáра наближи́,

óвце хи нема в егрéкът,

пък Лалко спи в колибата.

Стоян на Лалко думаше:

— Лалко ле, Лалко кехая́,

оше ле спиш до планни́на?

Лалко му нищо ня рече,

Стоян ямурлýк поди́гна,

Лалко във къ́рви плуваше,

Стоян се чýдом почýди,

дале кръвнина да гледа,

ле овчум ди́ря да зéме,

той юбзе óвчум ди́рята,

колко бе деня повървя́л,

овця му Дунав минале,

извади медно кавáльля,

засвири жално, та ми́лно:

— Гелé ми, гелé ваклýшо,

ваклýшо, още рогýшо,

 

ако ми стадо върнете,

рогата ше ви пóзлатем,

руната ше ви пóсребрям.

Като рогýша пробля́ла

и се в Дунавът фърли́ла,

стадото мина Дунавът,

Стоян си стадо подкáра,

на пъкь го Богдан настигна.

Стоян Богданум думаше:

— Побрáтиме ле, Богдане,

добря ме стигна, насти́гна

по тя́ва лоши пътища,

стадото да си пряляжи́м.

Побратиме ле, Богдане,

марé ти пушка бойли́я,

маре ти саб'я френги́я,

дай ми ги да се пóгиздям,

да видя пряля́га ле ме!

Богдан си даде саб'ята,

Стоян Богдана намушка,

Богдан се в кърви гъ́рчеше

и на Стояна думаше:

Стояне, побрáтиме ле,

ня ме е, кък ме закóли,

ят ме, е кък ме излъга!

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]