Михаил Γерджиков и подвигът на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова

 

I. СПОМЕНИ НА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ

 

№ 1

Спомени на М. Герджиков за дейността му в Одринско

 

 

Цариград, 1925 г.

 

До 1902 г. Одринско имаше в разните кази организации, създадени от отделни войводи. В тяхната работа обаче не само че нямаше единство, но и си пречеха едни на други, понеже всеки работеше на своя глава. Имаше случаи напр. един войвода да забранява през района му пренасянето на каквото и да било за друг район. При такива разбирания естествено работата не вървеше, а от друга страна, рискуваше се и създаденото, тъй като населението оставаше под впечатлението повече на раздорите и ежбите между войводите и агитаторите, отколкото под обаянието на организацията и нейното дело. Поради това дейците в Одринско сами съзнаха нуждата от среща помежду им, каквато стана в Пловдив по Великден 1902 г.

 

По тяхно желание Централният комитет изпрати свои делегати: Гоце Делчев и мене. Туше Делииванов пък присъствува като задграничен представител.

 

В тоя конгрес на одринци се отличи особено Л. Маджаров. Той се противопостави аргументирано и вещо на сарафизма. След като изложихме положението на революционната организация в Македония и как работи тя, одринци съзнаха необходимостта от единодушие и поискаха ЦК да им прати свой пълномощник. Те дори поканиха Делчева. Той обаче отклони поканата, като зает твърде много в Македония. Тогава се реши да се предостави на самия ЦК да определи пълномощника си. Спря се на мене. И Делчев бе на същото мнение. Той бе за мене кумир. За неговия авторитет напуснах Македония и от есента на 1902 г. пренесох дейността си в Одринско като пълномощник на ЦК.

 

Из Странджа планина аз намерих добре наторена почва за организационна работа. Оставаше само всичко да се канализира и нареди по образеца на македонското движение. Това стана лесно и с бързина по две причини: първо, че войводите се проникнаха от същината на общото дело и, второ, че българите в Одринско се оказаха по-податливи за организиране от македонските българи, понеже по природа бяха по-културни от последните.

 

Голямото съзнание на войводите в Одринско за общата работа улесни и моята задача. Всичко се нареждаше по другарски, без налагания и амбиции, които всякога са пакостни за едно революционно дело.

 

Вътрешните главни дейци се деляха на две: подвижни и неподвижни. [* Тук и по-нататък в сборника подчертаванията са на авторите или на получателите на документите.] Първите работеха между народа, знаеха до колко е подготвен той за борба, та бяха против дигане на всенародно въстание. Вторите бяха главно в Централния комитет. Те бяха предварително убедени в неуспеха на въстанието, но смятаха да се вдигне шум, за да се заинтересува Европа и да се намеси в полза на подтиснатите. Това бе собствено гледището на българското правителство – да се компрометира Хамидовото управление. За това ние, подвижните, наричаме ЦК царски.

 

Тези противоположни гледища на подвижни и неподвижни дейци създаваха прения, които не спряха и след смъртта на Гоце Делчев. Те станаха причина въстанието в Македония и Одринско да не избухне едновременно.

 

От друга страна пък, сарафисти и върховисти работеха против подвижните и неподвижните дейци на Вътрешната революционна организация. Всеки се стремеше да прокара своето. Така настъпи разногласие и липса на единство между първите хора на революционното движение. За щастие това разногласие не позволих да се простре и в Одринско, когато в Македония то се изрази в самоизтребление, което изяжда децата на революцията.

 

С Делчев бяхме за терористичната система на действие, а не за всенародно въстание. С него решихме да направим опити – атентати по железопътната линия: той в Ангиста, а аз в Синеклий. И двата пункта бяха всред турско и гръцко население, в Македония и Одринско. Искахме с това да запазим българското население от разорение, а организацията – от разстройство. Такава една тактика излага на риск четниците, когато въстанието излага народа. В това се състои съществената разлика между терористичната система и системата на ЦК за всенародно въстание.

 

***

 

През обиколката ми в Одринско към края на 1902 г., като бях в село Каракоч (до Лозенград), получих писмо от ЦК, с което ме канеше на конгрес в Солун за разискване въпроса за дигане на въстание. В писмото се казваше, че ако сам не мога да ида, да упълномощя някого да ме представя. Маджаров отказа да иде под предлог, че не иска да се разправя с даскали, както обичаше да се изразява той, и защото по-добре му било всякога да стои между народа. Писах тогава от същото село на Велко Думев гимназиален учител в Одрин и председател на окръжния революционен комитет, че го упълномощавам да иде в Солун, като му изложих и гледището си по въпроса за въстанието, както и мнението ми за терористичните акции и тактика. В Солун обаче той не изрази моето схващане, а гласува за въстание. ЦК използува това му държание и писа на Г. Делчев, че и Одринско се присъединява към мнението за въстание с цел да спечели на своя страна тоя голям деец на революционното движение. Делчев се изненадал от това писмо на ЦК и писал на Д. Стефанов, понастоящем адвокат в Бургас, а казал и на П. К. Яворов при една среща с него, както и на Хаджидимов, който бе с Делчев до смъртта му, думите: „Неужели и Мишел ме остави да се боря с тези хора, които искат въстание?“

 

Не беше целесъобразно да се дига въстание в Одринско и по специфични причини за него. За революционно движение в пределите му още не се говореше. От друга страна, политическите обстоятелства не бяха благоприятни за тоя край. Русия не искаше да допусне подобно движение пред Цариград, понеже държеше тоя праг свободен за себе си. Въпрос бе дали Европа беше готова да се отзове на подтиснатите като в 1876 г. По тия съображения именно и след решението в Солун аз бях против въстанието и не можах да се помиря с поведението на Велко Думев. Поисках му с писмо обяснение защо не е изразил онова, което му писах от с. Каракоч. Той се извини, че гласувал за въстанието като воденчанин, а не като представител на одринци. Аз след това протестирах пред ЦК, че Думев не е изразил мнението на Одринско. Когато пък го срещнах наскоро в България, изругах го лично, загдето си е преувеличил правата.

 

Някои върховисти искаха да се промъкнат и в Одринско, но аз не допуснах да се партизанствува и там с революционното дело. Бозуков дори искаше да иде в Малкотърновско. Заплаших го със смърт. Делчев ме възпре от тая крайност, па и Бозуков не се яви по агитация.

 

На 22 април 1903 г. Делчев бе убит. Съдбата отстрани една голяма пречка в борбата за прилагане решението на Солунския конгрес. Освен това ЦК привлече на своя страна тайния противник на подвижните – Сарафов, а също и Даме Груев. Последният собствено се повлия от първия. Той остави Сарафова да се загнезди свободно в района му – Битолско, което считам за голяма грешка на Даме. Сближаването му с оръдието на княз Фердинанда създаде конгреса в с. Смилево, който реши въстанието в Западна Македония да се дигне на 1 юли 1903 г.

 

От големите подвижни дейци спрямо решението на Солунския конгрес остана непреклонен само Сандански. За него обаче сметка много не се държеше, защото районът му бе край границата, та лесно е било да го вмъкнат във въстанието, като му пратят няколко чети през границата, за да предизвикат властта и да накарат него да реагира срещу нея. Оставаше следователно ЦК да спечели Одринско, което бе невъзможно, и то благодарение главно на обстоятелството, че не взимахме пари за движението от него (ЦК), а всичко вършехме и набавяхме с местни средства от населението. За да не стават злоупотребления, пунктовите началници събираха парите, а не четите.

 

През май получих решението на Смилевския конгрес за въстание в Западна Македония. Изненадах се. Понеже сам не посмях да взема становище по въпроса, свиках конгрес на Петрова нива от всички войводи, четници, окръжни и околийски пунктови началници. Конгресът се откри на Петровден и продължи четири дни наред. Занима се с въпроса за обявяване въстание и с готовността на организацията ни за него. Катерински се обяви против, защото всяко подобно събитие е катастрофално за населението. Аз му отговорих в смисъл, че ние, одринци, сме пред дилемата да правим въстание сега или никога да не правим. Защото, щом македонците въстанат сега, ще могат ли одринци да въстанат сами след две-три години например? Всички намерихме опасенията на Катерински за основателни, ала пред дилемата да въстанем сега или никога предпочетохме да въстанем от братска солидарност и в помощ на македонците.

 

Понеже Катерински заяви в речта си, че Свиленградско няма да участвува, ако конгресът реши да дигне въстание, той бе отстранен в една колиба.

 

Аз в тесен кръг се изказах против въстанието. Пред дилемата обаче обявих се за, за да може да се повдигне наред с македонския и въпросът за Одринско. А убеден бях, че въстанието няма да има дълготраен успех.

 

Според мене Одринско морално беше подготвено за въстание, но не и материално. Казах вече, че тракийският българин е по-културен, природно по-интелигентен и затова Одринско в сравнение с Македония, гдето се работеше отдавна, в късо време бе организирано морално по-добре. Обаче в него нямаше достатъчно оръжие. Поради тази неподготвеност предложих на конгреса въстанието да почне по-късно и да се даде право на Боевото тяло да определи деня. Освен това реши се въстанието да обхване само Странджа планина, изобщо Лозенградският санджак, а в Одрин, Свиленград и в Западна Тракия да се предприемат терористични акции, като за това се влезе във връзка и с арменския революционен комитет. За Боево тяло избраха мене, Маджаров и капитан Икономов. Последният бе нов в движението, но бе избран като офицер. Ние тримата определихме средата на август за ден на въстанието, след което аз заминах в България с цел да уведомя ЦК и да закупя оръжие.

 

ЦК отговори на телеграмата ми, че щом Одринско не е още готово, и въстанието в Западна Македония се отлага за 20 юли по стар стил – Илинден. Отговорих им, че държа за средата на август. С това оставих ЦК в неопределеност по отношение на Одринско. Във всеки случай македонското въстание се отложи за нас, одринци, а после то пък ускори въстанието в Странджа планина, което се дигна на 5 срещу 6 август вместо към средата на месеца.

 

От братя Иванови купих кримки по 10 лева едната. Те продаваха същите пушки на турците по 40 лева едната, а ги бяха закупили от българското правителство по един лев. От Тюфекчиев пък закупих 5–10 пъти по-скъпо от костуемата цена динамит, адски машини и други материали.

 

Когато започна Илинденското въстание, знаех. И по тактически съображения обаче не бързах да дигаме по-скоро и ние: чакахме турските войски да се отправят за Македония и като мине време, да въстанем. Карайовов и Наумов обаче, които издаваха в София вестник „Автономия“ и бяха тръбачите на македонското освободително дело, към 24 юли писаха в една притурка, че и в Одринско има въстание, че в М. Търново гарнизонът е разбит, и други подобни измислици. Щом прочетох това, за да не би властта да обискира и разстрои организацията в навечерието на въстанието, свиках Боевото тяло и то реши да въстанем в близкия празник Преображение Господне, на 5 срещу 6 август.

 

На 4 август в Енияда беше дошла руската флота на демонстрация по повод убийството в Битоля на руския консул Ростовцев. Като въстанахме на 5 август през нощта в. „Автономия“ писа, че руската флота ни помагала и че въстаниците сме я акламирали. И това беше измислица. Истината бе, че руски офицери слезли на брега за лов. Войводата Петър Ангелов ги заловил с четата си. Те му казали, че са в турска територия, а той им отговорил, че са в революционна зона, и ги поканил да се приберат в парахода.

 

Знаех, че с кримки много работа не може да се върши, но бях убеден, че ще ги заменим с турски маузери, както и стана. Въстаникът дядо Георги (от Паспалово) отказа да си смени пушката. „Не давам кримката си, каза той, защото тя ми служи като топче: щом гръмна, ставам да видя где ще падне куршумът.“ Смяхме се всички. С такива пушки не може да се води борба успешна, борба докрай с войска, въоръжена с модерно оръжие.

 

В Одринско станаха по-големи разорения, дадоха се повече жертви, отколкото в Македония. Причината за това бе, че в последната, въстаническата зона бе по-широка и настрани от Цариград, когато Одринско бе вратата на турската столица откъм балкана. Тъкмо това обстоятелство обяснява защо турците с по-голяма настървеност се нахвърлиха върху българите в Лозенградския санджак, жестоко се разправиха с тях, като разориха много села, много жертви взеха и маса хора прогониха в България.

 

Всички одрински нелегални дейци бяха предани на делото хора. Маджаров и Кондолов бяха прочути войводи, с голям авторитет между четниците си и населението.

 

***

 

С 25 четници [* В архивните материали на М. Герджиков са запазени два списъка за участниците в атентата при гара Синеклии. Има известна разлика в броя и имената на участниците. В един от списъците има доуточнения от самия М. Герджиков. Вж раздел V, док. 161.] тръгнах през Странджа планина за Синеклий. Бе месец февруари. Освен снаряжение и въоръжение всеки носеше и взрив, та товарът ни възлизаше на 40 килограма приблизително. По пътя валя силен дъжд. На 18 февруари 1903 г. дочакахме да мине влакът, за да видим точно времето и да нагласим взрива. През целия 19 февруари лежахме в шумаците. Върху нас налетяха овчарски кучета. За да не ни издадат, хвърлихме им половината от сухарите си. Към полунощ поставихме взрива до един мост на завой и се оттеглихме на 300 крачки от линията да чакаме резултата. В един часа се зададе влакът. Чухме слаб пукот. Локомотивът се върна назад и после с голяма скорост тръгна напред. Възпламеняване на взрива не стана. Голямо разочарование ни обхвана. Фитилът бил мокър. Каяхме се, че не развалихме и мостчето, каквото предложение имаше, но аз не го възприех, уверен, че 40 килограма взрив ще свърши работа. Разочаровани, измокрени и гладни, трябваше да тръгнем веднага, защото бяхме осем часа далеко от Странджа, и то в една равнина, обрасла в шума.

 

Щом стигнал влакът в Черкезкьой, телеграфирали за станалото в Цариград. Оттам наредили до градовете да излезе войска и да открие атентаторите. Ние бяхме в голяма опасност, но провидението ни помогна. През деня на 20 февруари имаше лапавица, та едва се движехме, но и войска не се яви зад нас. Всички проклинахме съдбата си. Аз взех отгоре си вината за всичко. Никой не мислеше, че ще свършим без успех. Ако искате, им казах аз, застреляйте ме. Сам се чувствувах много отпаднал от умора и глад. Вървях последен. Разстоянието помежду ни бе голямо. Пръснати и изморени, ние представлявахме разбита команда. Безразлично ми бе дали ще ни стигне потеря. Спокойно бих я дочакал, за да тури край на страданията ми. Толкова отпаднал и разочарован се чувствувах; без, разбира се, да издавам настроението си пред четниците.

 

Като навлязохме най-сетне в Странджа, на една височина забелязахме мандра. Наредихме Хр. Арнаудов (от Свиленград), който знаеше турски, с други четници още, облечени в турски войнишки дрехи, да влязат в мандрата, а всички други останахме отвън, за да не ни забележат мандраджиите-гърци. Арнаудов ги изплаши: почна да ги бие, за да кажат дали не са видели комити, взе им хляба и продължихме всички. Два часа след това на същата мандра се явила и потеря. Гърците ѝ съобщили, че преди нея идвала друга, като ѝ посочили дори накъде взела, та тя тръгнала в противоположна посока. Така благополучно стигнахме в Апортес, първото най-югоизточно селище от района на организацията ни в Одринско. Лапавицата и мандраджиите ни спасиха от преследване.

 

Вечерта в Апортес се нахранихме с мляко. Имахме само лъжици. И колибарите нямаха съд. Един четник намери свинска копана, изчисти я, постави в нея млякото и всички сладко, сладко засърбахме почти след тридневен глад. Такава е четнишката орисия! Страдания и неволи на всяка крачка.

 

***

 

Убийството на Анегности Дяков бе епохално дело за революционното движение в Одринско. По принцип всякога съм бил против смъртните присъди. По отношение на Анегности обаче се отклоних от тоя принцип, защото бях поставен пред дилемата: да съществува ли организацията в тоя край, или не.

 

Анегности беше голям богаташ и предприемач на данъците в Малкотърновско. Той минаваше за благодетел на народа ни в Странджа планина. Щом властта искаше берии от българите, той се явяваше защитник в смисъл, че ги плащаше веднага, за да ги събере след няколко години от народа в какъвто размер иска със съдействието на властта. Които нямаха пари, вземаше им имота и добитъка. Така бе завладял икономически много села.

 

Когато за пръв път се явих по агитация в Странджа, населението по селата не скри незадоволството си от големия чорбаджия в М. Търново. Селяните ми казваха, че те ще продадат кравата, телето си и друго, каквото имат, и пак ще си купят оръжие, но недоумяват защо чорбаджиите стоят настрана от движението. Затова в М. Търново събрах и средните чорбаджии, които също влязоха в организацията, но ми казаха, че трябва да обхване тя и по-големите от тях. Аз гледах да привлека преди всичко масата и еснафа, та да стигна така и до върховете, за да има на кого да се опра, ако последните ме ритнат.

 

Заедно с чорбаджиите дойдоха при мене и братята на Анегности. Те не отказаха участието си в делото, обаче казаха да не закачам Анегности. Аз настоях да се срещна и с него. Те приеха най-сетне да му говорят за среща. В М. Търново бях сам, тъй като оставих четата си в с. Мокрушево. Постоянно менях квартирата си. Съобщиха ми, че Анегности не искал да се срещне с мене. Поканих го с други хора, а той отговори: „Кажете на тоя вагабонтин да си върви, че тесен ще му се види градът“. На другия ден пратих пак за среща. Отговори ми с друга обида. „За него няма ли парче хляб в България, та е дошъл тук да яде нашия хляб?“ За авторитета на организацията не пожелах да отстъпя, а му съобщих, че ако не дойде той, аз сам ще ида у дома му. Вечерта в къщата му отишъл каймакаминът на гости. Въпреки това аз отидох. Едно негово момче ме видя и се върна, без да извика. След това излезе дъщеря му. От страх тя припадна, та аз се върнах назад. На другия ден пак го извиках да се срещнем само, па ако не иска, да не работи в организацията. Той отговорил: „Този вагабонтин да си върви, че ще му счупя главата.“ Същия ден вечерта той падна убит. Аз веднага напуснах М. Търново и отидох в Мокрушево при четата. На другия ден сутринта хазайката влезе при нас весела и с радост извика, че Анегности бил убит и че не можаха да убият и братята му, а само него. Запитах я кой го уби. „Не знам, отговори тя, но който го уби, бог да го поживи!“ Като излезе от стаята, съобщих на четата, че убийството е извършено по моя заповед.

 

Близките на Анегности настояли пред екзархията и тя съобщила на българското правителство, че революционната организация убила най-големия българин в Одринско, „бащата на сиромасите“. Правителството повдигнало въпроса пред ЦК и последният ми направи виговор. За мене обаче важеше какво ще каже Делчев. Срещнах се с него и чух от устата му да не обръщам внимание по тоя въпрос на Централния комитет. Делчев беше за мене голям авторитет и щом той одобри постъпката ми, се успокоих.

 

Друга присъда не съм издавал. Тя бе първата и последна, но за това пък уместна и целесъобразна. Въпросът беше да не се сметне, че организацията не може да надделее капризите на един чорбаджия. Убийството повдигна авторитета ѝ, респектира всички чорбаджии и противници на делото, като ги впрегна и в революционната колесница.

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. ІІІ. Революционното движение в Малкотърновския район, съст. Ив. Орманджиев. С., 1933, с. 140–151.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]