Михаил Γерджиков и подвигът на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова

 

I. СПОМЕНИ НА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ

 

№ 2

Конспект и начало на недовършени спомени на Михаил Герджиков [* Текстът на конспекта и на спомените е написан на машина, след което М. Герджиков е направил някои добавки на ръка.]

 

 

София, 1945–1946 г.

 

Епохата на Възраждането: в борбите вземат участие едновременно и съвместно българите от всички покрайнини на Балканите, останали под турско владичество.

 

Първото поколение след Освобождението. – Политико-обществените борби в Източна Румелия до Сръбско-българската война и тяхното влияние над възпитанието на това поколение. – Войната и обединението (Съединението). – Ботев, Левски. – Колежа. Гимназията. Руската литература. Руското революционно движение, кръжоци, бунтове. Старото и младото поколение.

 

1895 г. Четническото движение на Трайко Китанчев в Македония. Влиянието на това движение върху ученическата младеж. – Общуване със завърналите се от Македония четници. – Йордан Божков, Иван Костов и др. Кръжоците. – Образуването на Македонски революционен комитет в Пловдив. Романтика. – Брилянтовият орден на Пловдивския митрополит Натанаил. – Брилянтовият пръстен на Магдалина Ив. Герджикова. – Бунтове, изключвания, Казанлък, Лом, арести, интернирания. – Студенчество. – Контакт с руските емигранти в Женева. – Социализъм, анархизъм, Плеханов, Черкезов, генералните стачки, пряката акция. – Основаване Централен комитет на Македонската тайна революционна организация. – Арменските революционни акции в Цариград. – Контакт с арменските емигранти революционери. – Гаро и др. – Решение да се напише и отпечата устав на организацията, да се издава печатен орган на организацията, предшествуван от един позив. – Решение да се отпочне организирането на емиграцията в България и на населението в Македония. Женевският център: Димо Николов, Григор Попдочев, Димитър Общински, Кина Генова, Тодора Златева, Иванка Ботева, Надежда Добрева, Петър Манджуков, Светослав Мерджанов, Михаил Ив. Герджиков, Дим. Ганчев, Йордан Калчев. – Париж, Сидуравски, Литература. – Устав, позив, в. „Отмъщение“ [* Орган на Женевската група. Излиза само един брой през лятото на 1898 г. с уводна статия без заглавие, статия „Балканска югофедерация“ от П. Манджуков и разказ на Г. П. Стаматов.] . – Нужда от пропаганда и организация. – Липса на парични средства. – Жребий. – Григор Попдочев заминава за България. – Димо Николов се готви за Македония. – Организации в Пловдив, Стара Загора, Казанлък, Чирпан, София, Русе. – Първите революционни издания. – Разпространението им и първият ефект. – Дочев не се обажда. – Безпокойства в Женева. – Мерджанов заминава по дирите на Дочев. – Телеграмата от Мерджанов. – Герджиков заминава при Дочев и Мерджанов. – Мисията на Дочев пропаднала. – Самоубийството му. – Мерджанов и Стефан Михов организират кражба и успяват. Завръщане в Женева на Герджиков, Манджуков, Мерджанов. – Приготовления за навлизане в Македония. – Герджиков отново в България. ( Срещата му с Гоце Делчев. – Преговори между двете организации. – Сливането им в една. – Манджуков, Мерджанов, Соколов, Калчев, Ганчев, Герджиков в Македония. – Организиране „гемиджиите“ във Велес и Солун. – Влиянието на Женевския кръжок в идеологично отношение върху В. М. О. Р. Организация – Новата струя в революционното движение. – Идеологичен афинитет между Делчев и представители на „женевци“. – Внасяне социален елемент в борбите за освобождението на Македония и Одринско. – Организация, пропаганда, четническо движение и тероризъм. – Липса на парични средства за организация и пропаганда: експедицията на Гоце Делчев в Алиботуш. Сарафов и неговото влияние върху някои членове от Женевската група – Подкопаване Отоманската банка в Цариград. – Прикрит стремеж на Сарафов да се наложи на Централния комитет. – Негови агенти в Солун. – Кипров издава неволно подземните работи в Цариград. – Мерджанов пред екзарха. – Борбата между Организацията и Eкзархията – организацията се налага по назначаването на учителите. – Новата струя в организационното движение. – Влиянието на Женевския кръжок и на левичарството: засилване терористическите акции, подкопаването на Отоманската банка в Цариград, планомерното организиране, привличане на масите в движението, засилване агитацията и сред небългарския елемент в Македония и Одринско, набавяне революционна литература, създаване нелегални хектографирани вестници по образеца на руските революционни издания, запознаване със социалреволюционните движения на Запад и в Русия. – В Битоля. – Делчев е спечелен напълно за новото веене и новата тактика в движението: идеологично той се приобщава към левите тенденции, които са предимно анархистични, защото по него време социалдемо-кратическата партия не взема становище по македонския въпрос, или ако вземе такова по някой конкретен въпрос – то е отрицателно. Защото според Благоев, Кирков, Димитър Димитров, Гаврил Георгиев и др. всяко националреволюционно движение е дребнобуржоазно такова и следователно реакционно. По-после, когато организацията почва по-интензивна дейност и под влияние на „женевци“ млади, интелигентни хора с левичарска идеология почват да прииждат в редовета на организацията, когато същите „женевци“ внасят социален елемент в движението – партията коригира становището си, разбира се, по чисто тактически съображения. – Нов етап в движението – Самоковските „железари“ също се приобщават към новите веения и попадат под пълното влияние на „женевци“. Те дават: Петър Юруков, Стефан Карловчето, Душо Желев…

 

***

 

Да се пише върху историята на националреволюционните движения в Македония и Тракия значи да се продължава изследването върху Българското възраждане, което започва от втората половина на 18 столетие и което според мене завършва едва до Балканската война. Ето защо, разглеждайки събитията от епохата на това време, неволно и неминуемо ние сме заставени да се докоснем до историята именно на това възраждане.

 

Принадлежа към едно поколение, което се появи на бял свят през последната година на турското владичество в нас и следователно израснах при обстоятелства твърде близки на тези допреди Освобождението и още напълно под влиянието на борбите, станали в предосвободителния период. Както се знае, в тези борби взеха участие едновременно и съвместно българите от всички покрайнини на балканските, останали под турско владичество страни. Там, където цикълът на чисто духовните борби бе завършил в смисъла на църковните и училищните въпроси, там стоеше открит още и чакаше своето разрешение чисто политическият въпрос, въпросът за освобождението от турско владичество. Там обаче, където не бе завършена борбата в църковно и училищно отношение срещу чуждите шовинистически аспирации, там борбите от политически и духовен характер се сляха заедно с тези от социален такъв и паралелно се водиха през цялото време, докато трая така нареченото национал-революционно движение в поменатите покрайнини.

 

И когато почвам да разглеждам перипетиите на тези борби, в които по една случайност взех по-голямо или по-малко участие, аз не мога да не отбележа голямото влияние, неотразимото влияние, което упражни върху тези борби общото положение – политическо, социално и национално в освободената и полуосвободената част на България.

 

Берлинският договор постави една твърде трудна задача на новото поколение в освободената част на България. Това бе не толкоз обединението на българския народ, населяващ Балканите, а по-скоро освобождението на този народ от чуждо иго и неговото обособление в отделна политическа единица независимо от обстоятелството каква форма ще вземе тази политическа единица.

 

Първото поколение след освобождението на България, към което принадлежа, изпита, както споменах по-горе, силното влияние на борбите от политически, национален и обществен характер, които се водиха в свободната част на България и в Източна Румелия. Знае се, че последната бе в положението на страна под международен контрол, благодарение на което обстоятелството Органическият устав на тази страна се зачиташе твърде добре от управниците. А този Органически устав даваше твърде голяма свобода на сдруженията, на мисълта, на словото, той даваше същевременно и твърде широк прием на всевъзможни политически емигранти от Европа.

 

Защото малцина са се интересували да узнаят обстоятел-ството, че от създаването на Източна Румелия с нейния либерален Органически устав до съединението на тази страна с България, Пловдив – столица на Източна Румелия, бе средище, където можеха да се видят емигранти от Царска Русия, и от Италия, и от Германия, и от всички европейски страни, в които политическите свободи по един или друг начин са били суспендирани. Не ще и съмнение, че този наплив на емигранти, всички от които почти бяха хора с крайни и либерални убеждения, даде своя отпечатък върху духовната физиономия на града и повлия твърде много върху политическата концепция на много от първите хора на Източна Румелия. Ето защо ние не бива да се удивляваме, когато виждаме, че хора като Захари Стоянов, виден революционер от освободителната епоха, като Каравелов, виден политически деец и емигрант от България след даване пълномощията на Батенберг, Димитър Ризов, Трайко Китанчев, Никола Генадиев и много други млади и буйни общественици, хора, които подготвиха и прокламираха самото Съединение; че младежи като П. Тошев, Гьорче Петров и др., които от после създадоха революционната организация в Македония, не трябва да ни се вижда чудно, че цялата тази плеяда от млади, буйни, способни и предани хора избраха тъкмо Пловдив за свое седалище, където тогава се кръстосваха усилията на емигранти и на нелегални чужди представители да добият политическо и духовно влияние в тази страна.

 

Аз се родих и израснах в Пловдив и неотразимо понесох влиянието на тези обстоятелства. Съединението и войната като негова последица наложиха своето влияние върху по-нататъшното възпитание на моето поколение.

 

Към тези събития, които за нас бяха тогава от огромно значение, не може да не се отбележи и онзи процес пак на възраждане, на духовно възраждане, който се извършваше в училищата. Там ние бяхме под непосредственото ръководство на учители, останали още от предиосвободителната епоха, на учители, които бяха сами те възрожденци, на хора, които си служеха повече със своя духовен, морален авторитет, отколкото със своите знания, каквито за даденото време бяха вече недостатъчни. И тук именно можем да отбележим големия принос към нашето учебно дело в него време, който направиха чешките учени, дошли да засилят кадрите на българските учители. Ако един Лукаш, един Сплитек, един Безеншек, един Шкорпил и други ни донесоха науката, която нашите учители-възрожденци не бяха в състояние да ни дадат, то руският език ни поднесе литературата на руското, за него време възрожденско движение, литературата на декабристите, литературата, ако щете, на нихилистите, а заедно с това класическата литература не на България, която я нямаше, не на Франция, която не можехме да използуваме, нито пък на която и да е друга цивилизована страна, а тази на Пушкина, Гогола, Лермонтова, Некрасова, Тургенева, Херцена и много други, които, възпитавайки руската младеж в духа на новото, вливаха в душата на тогавашното наше младо поколение любовта към свободата. И аз смятам, че за нас от него поколение, пък и за цялата българска общественост, е истинско щастие, че намерихме още при първите дни на своето освобождение, още при люлката на своя живот готова литература, която ни даде възможност не да се лутаме из лабиринтите на невежеството и на незнанието, жертва на което са били много млади народи, а направо да сучем млякото на живота от първоизточника – руската литература.

 

Без да искам да надценявам, нито пък да оспорвам някои фактори, които са имали твърде голямо значение върху възпита-нието на моето поколение, аз мисля, че имам право да поставя една твърде рязка демаркационна линия между моралните, политическите, общосоциалните и философските концепции на това поколение, израсло при тези твърде благоприятни условия, и следващото поколение, което дойде да поеме ръководството на политико-обществените борби на обединена България и да ги доведе постепенно до един край, който ние вече свикнахме да наричаме катастрофален. Когато се създаваха нови условия за по-интензивна борба във всяко отношение, като че ли в България стана някакъв естествен подбор между онези, които бяха призовани по силата на обстоятелствата да ръководят събитията у нас, и ние виждахме да се извършва една строга диференциация, едно строго разграничаване между интелектуалните сили в страната в нейното по-нататъшно политическо съществуване. Може би не във всички части на страната ние виждаме това явление, но то се проявява повече или по-малко в зависимост от обстоятелството къде горните влияния, за които говорихме, са били упражнявани по-силно. Неоспоримо е, че в Южна България, или по-скоро в бивша Източна Румелия, темпът на политическите борби е бил по него време, а донякъде е досега много по-силен, отколкото в Североизточна България, защото тъкмо тук са се кръстосвали влиянията от различен характер, външен и вътрешен. Независимо от всичко това кръжоците, които се образуваха по него време по училищата, бунтовете, които ставаха в гимназиите, борбата, която се водеше дори в семействата между старото и младото, всичко това под непосредственото влияние и на нашата революционна литература създаде едно психическо настроение у тогавашната младеж да гледа на обществените борби у нас през призмата на един голям идеализъм, който тя бе усвоила и наследила от Левски, от Ботева, от Каравелова, от Раковски, Караджата и др. А когато се появиха движения от революционен характер за свобода в неосвободените области, като Македония, Тракия и др., твърде естествено е, че българската младеж от поколението, към което принадлежа, не можеше да остане хладнокръвна, не можеше да гледа индиферентно на това, което ставаше около нея. Появиха се първите чети в Македония, появи се там едно движение, макар и начело с един авантюрист като Калмиков, което, без да успее да се разшири из страната, повдига крайчеца на една завеса, която прикриваше едно ужасно положение в султанските страни.

 

Също такова движение, само че под знака на старото хайдутство, се появи и от тракийските планини, из Странджа и Родопите. Това има за последица ако не друго, то най-малкото да разтърси и смути спокойствието на българския народ. А същевременно да възбуди голямата македонска и тракийска емиграция, която се намираше в страната. И безспорно не можеше тази емиграция да не се отзове на апела, хвърлен от населението на поробена Македония и на поробена Тракия. Създадоха се тогава в България македонски организации на легална почва, които постепенно бидоха така или иначе използувани от политически авантюристи за цели, съвсем неотговарящи на онези, които са ръководили основателите на тези организации. Фамозното въстание през 1895 г. на Трайко Китанчев, което в същност не бе никакво въстание, а един набег на отделни чети от българска в турска територия, нямащ абсолютно нищо общо със самото население, и то на свой ред упражни немалко влияние върху душевното състояние на тогавашната младеж. И твърде естествено е, че това влияние се изрази в различна форма в зависимост от начина, по който отделните групи и младежи възприемаха новото събитие. Все пак мнозина взеха участие непосредствено в тези набези и тяхното връщане в България пръсна легенди из средата на младежта, част от която се възпламени до положението да прегърне каузата на македонския и тракийския роб като своя собствена кауза.

 

Казах още в началото на тези свои бележки, че възраждането на българския народ, което почна още преди Паисия, има своя континюитет след 1878 г. Тази мисъл аз искам да подчертая доста дебело, защото тя е, която ще обясни още по-добре начина, по който се продължи и проведе борбата на българския народ за неговото национално обособление.

 

Страните, в които процесът на Българското възраждане продължи и след горната дата, са Източна Румелия, Македония и Тракия с главни градове Пловдив, Солун и Одрин. Веднага след приключването на войната между Русия и Турция отпочна едно преселение на по-голямата част емиграция, дошла в Цариград, Египет главно из полите на Стара планина и селищата на Средна гора. Новите политически и главно социални условия, които настъпиха в победена Турция, и по-дълбокото проникване на произведенията на западната индустрия в изостаналата по-назад Турция предизвикаха това връщане към родината. Абаджиите в Цариград и млекарите в Египет се върнаха повечето в Източна Румелия, но заедно с тях върнаха се и много от онези водачи-интелектуалци, които дотогава живееха в Цариград и се навъртаха около Петко Славейков, вестник „Македония“ и другите български културни учреждения. В Пловдив още бяха живи известните възрожденци д-р Чомаков, Йоаким Груев, Найден Геров и др. Те продължаваха да се занимават с обществените въпроси и съвсем не бяха един от второстепенните фактори в страната, що се отнася до културното издигане на масите и до тяхното национално съзнание. Защото трябва да се признае, че след освобождението на Източна Румелия в тази страна остана да се доразреши големият национален въпрос. Там Органическият устав предвиждаше равноправието пред неговите постановления на трите националности в страната – българска, турска и гръцка. Езиците на тези три нации бяха според устава официални, из всички учреждения функционираха и си служеха с тези три езика според желанието на публиката. Съдилищата провеждаха процесите на един от тези три езика според желанието на заинтересованите, а съдът издаваше присъдите обезателно на тези три езика. Процесът на национално обособ-ление, почнат от времето на Възраждането, от времето на Раковски, не бе завършен в Източна Румелия. Той дойде като наследство след освобождението на България. И всички пионери, които работеха по този процес, трябваше да продължат работата си и след създаването на Източна Румелия. Борбата не бе лесна. Турците наистина бяха един помирителен елемент, онзи, които не бе подготвен да посрещне големия удар и да реагира веднага, според както можеше да се предполага, обаче гръцкият елемент, който населяваше повече градовете, упорствуваше, защото той бе обладан от духа на мегали идея, който дух, както е известно, живее във всеки един грък, където и да се намира той на земното кълбо. Крайморските селища и някои малки пунктове около Пловдив бяха под твърдо гръцко влияние. Екзархията не бе завършила работата си в тези места преди Освобождението, а гръцкото правителство все хранеше надеждата, която и днес дори не е загубило, че този край, който някога е бил владян от Византия, че онези планини, като Родопите, които са били седалища на гръцки древни богове, не могат и не бива днес да бъдат притежание другиму освен на гърците и не бива да бъдат заселени от варвари. Борбата, която отпочна в началото при създаването на Източна Румелия между гръцкия и българския елемент в тази страна, бе твърде ожесточена. И още в онези времена изборите за народни представители в Областното събрание се придружаваха винаги с побоища и убийства. Но старите възрожденци, които събитията от войната свариха в Пловдив, бяха изморени, те си отиваха, дойде друга смяна. Това бяха Михаил Маджаров, Стефан Бобчев, Димитър Ризов, Захари Стоянов, Никола Генадиев и мнозина още други сравнително млади хора с по-голяма енергия, макар и с неголяма още опитност. Те подеха борбата на старите възрожденци и я пренесоха еднакво на културна и политическа почва. Знаят се събитията, в които взеха участие тези сравнително млади хора, и които събития завършиха със Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г.

 

Но когато говорим за този континюитет от Възраждането, ние не можем да не ревелираме фактите от много голямо значение, които дойдоха да засилят тази, ако мога така да я нарека, неовъзрожденска дейност и които факти донесоха нови елементи, несъществуващи дотогава в борбите и устремите на българския народ, нови влияния, които имаха отпосле решаващо значение върху по-нататъшната еволюция на политико-обществените борби у нас, преди всичко не можем да изпуснем пред вид влиянието, което руската военна окупация упражни не само върху обществения и политическия живот в Източна Румелия, но главно върху духовния живот на новата подрастваща интелигенция. Кадрите на тогавашната руска окупационна войска се състояха от офицери, чийто произход не бе отдолу, от масите, това бяха повече, почти изключително хора, принадлежащи към класата на управляващите в Русия, синове на руските помешчици, на руската аристокрация, на руската военна каста. И това бяха не само руси по произход, а между тях се срещаха и финландци, и естонци, и литовци, и въобще хора, които произхождаха от твърде културните тогава северни народи, които бяха под владичеството на царска Русия. Всички тези хора, началници на руската окупационна войска в Източна Румелия, бяха повече или по-малко под влиянието на новите зараждащи се влияния от политически и социален характер в царска Русия. Това бяха интелигентни хора с една подчертана обща култура, които се намираха още под впечатлението на декабристките прояви в Русия, и хора, които почувстваха себе си твърде щастливи, че поне дотогава, докато се намират като окупационна армия вън от пределите на Русия, се чувствуват по-свободни и в по-голямо духовно общение с културата на останалия свят. Самият факт, че принципите на свобода, братство и равенство, принципите на равноправие, подчертани в Органическия устав, бяха приети с еднаква готовност от руските представители в учредителната комисия, както и от представителите на останалите велики сили, показва една парадоксалност, която за нас днес е твърде много и добре обяснима: представителите на най-големия политически абсолютизъм в света, на който само султанският режим можеше да конкурира, тези представители с пълна готовност и дори с едно старание, за никого неочаквано, не само подкрепиха, но възприеха като свое предложението да се даде една такава либерална конституция на току-що политически освободения народ в Източна Румелия. Не ще бъде нито дръзко, нито смело да се твърди, че когато представителите на Биконсфилд или тези на Бисмарк предложиха в комисията на чуждите агенти в Източна Румелия да се създаде една държава с такава политическа конституция, интимната мисъл на тези представители е била да поставят в неудобно положение представителите на руския монархизъм и с това да дискредитират влиянието пред масите на руския народ, на руската държава, което влияние по него време беше огромно, защото как можем да мислим иначе след това, което беше се случило в Берлин, където същите агенти на Дизраели и съдружие бяха разрушили делото на руските победоносни войски. И така това поведение на представителите на Русия в учредителната комисия при създаването на Органическия устав на Източна Румелия издигна още повече престижа на освободителните войски и даде възможност на едно още по-широко и още по-голямо общуване между руските военни кадри и тогавашната българска интелигенция в Източна Румелия. Както споменах по-горе, повтарям: по-голямата част от кадрите на тази армия бяха хора твърде интелигентни и вземали вече участие в политическите борби на своята страна, разбира се, под една прикрита форма. Те не можеха да не съобщят и да не предадат своя начин на гледане на хората, с които общуваха в страната, а последните бяха готови винаги, безкритично дори, да възприемат мислите и съжденията на своите освободители. Нито политическото възрение на декабристите и нито онова широко революционно движение, изразено чрез емигрантската литература, начело на което стоеше „Колокол“ на Херцена, нито борбите и участието на Бакунина във всички социални революционни движения в Европа от 1848 г. нататък бяха чужди на тези млади интелигентни хора. Онова, което те не можеха да вършат в Русия поради изключителния режим, който съществуваше там, вършеха го в Източна Румелия при новата обстановка на тази страна, където Органическият устав гарантираше свободата на словото, на печата, на събранията и пр. Така ние можем да си обясним защо именно след създаването на новата държава – Източна Румелия, почна този прилив, това движение на политически хора, еднакво както от юг, така също и от север и запад, и ние виждаме в страната да прииждат емигранти от всички кътища на Европа. Така ние виждаме идването в Пловдив и на д-р Русел, другар на Христо Ботев. Както всички останали, така и д-р Русел не мина, без да остави следи в тази страна. Неговият контакт с онази част от тогавашната интелигенция, която бе дошла да подготви съединението между Източна Румелия и Северна България, се изразяваше повече в запознаването на тези младежи с новите веения, които се бяха породили в света след 1848 г. Д-р Русел в Пловдив упражни над тези млади хора такова влияние, каквото той бе упражнил и по-рано над Ботева в Букурещ. Д-р Русел бе голяма фигура, неспокоен по дух, смел, работлив. Със своите схващания върху политико-обществените въпроси, със своите близки, братски отношения с масите в града и околните села, със своите безпощадни критики върху социалната структура на страната и отношенията между отделните корпорации в града той бе скандализирал т.нар. „порядъчно общество“. Както се знае още при първите дни след Съединението той бе арестуван и екстерниран.

 

Друго едно обстоятелство, което твърде много повлия върху формирането на характерите и идеологията на тогавашната младеж, бе сравнително близкото разстояние от Парижката комуна. Едва някакви 15 години отделяха тази младеж от парижките събития през 1871 г. А като се прибави към това руската задгранична литература, разпространявана така обилно в страната, картината ще бъде твърде ясна, за да си обясним как се създаде в младежта от нея епоха онзи манталитет, който я направи по-дръзка, по-бойка, по-решителна в провеждането на по-нататъшните борби.

 

Ето защо в главни черти онези малки и големи фактори, които, както казах и по-горе, създадоха моралната физиономия на поколението, призвано да продължи в Източна Румелия делото на нашите стари възрожденци, няма да бъдат пълни, ако заедно с тях не бъдат изброени всички онези обстоятелства от чисто стопански, икономически характер, които също съдействуваха за превъзпитанието на младите поколения след създаването на Източна Румелия. Още от първите дни от съществуването си Източнорумелийската държава бе изправена пред една твърде тежка задача, а именно – да разреши т.нар. аграрен въпрос, доколкото той можеше да съществува в страната като обособен такъв. Знае се, че турците оставиха както в България, така също и в Източна Румелия, а още повече в последната, отколкото в първата за разрешаване въпроса за чифлигарството. В широките и плодородни тракийски поля, по долината на Марица, по тази на Тунджа, по полите и разклоненията на Стара планина, Родопите, Странджа и Средна гора съществуваха големи поземлени имения, принадлежащи на бейове и чифлишки сейбии (стопани). Румелийската държава трябваше да се справи с поземлената собственост, а тя не бе подготвена за това. В тази област не можеше да се пипа кутуришки [* Не можеше да се свърши цялата работа наведнъж.], а бе нужна една планова работа, бе нужна една компетентност, каквато държавата не притежаваше. Не само че й липсваха органи, чрез които да въведе належащите аграрни реформи, но което е твърде важно и никога не бива да се изпуска пред вид, то бе обстоятелството, че Румелийската държава наследи Турската империя, чийто държавен институт беше съвършено дискредитиран пред очите на широките обществени маси. По психическо настроение, по политическо възпитание, дори по един дух на атавизъм, останал наследство от богомилските времена, българинът, а особено тракиецът е недоверчив по отношение на властта, на нея той е гледал по-скоро като на враг, отколкото на един регулатор на обществените и стопанските отношения в страната. Държавата, която в продължение на 500 години е била чужда на този народ, не е могла веднага още след Освобождението да се наложи със своя авторитет, от какъвто тя има нужда, за да действува и да се крепи. Държавният институт никога до Освобождението на Източна Румелия не е вземал под внимание интересите и нуждите на масите и естествено последните са бивали отчуждени от този институт. Дори да искаше новата държава да коригира грешките на миналото, тя нямаше за това абсолютно никакви материални възможности. Ако понякога в политическите прийоми може да се действува с известен успех чрез силата, то в областта на социалните отношения силата е не само неефикасна, но тя е манифестация на безсилие от страна на онзи, който би желал да се възползува от нея. Новата държава нито бе закрепнала, нито бе акредитирана достатъчно, нито пък бе в пълната компетентност по въпросите, които трябваше да разрешава, за да даде едно справедливо разпределение на благата в цялата страна. По такъв начин чифлигарският въпрос остана неразрешен, а ако тук-там се появиха някои и други разчленувания на поземлената собственост, то се дължи по-скоро на личната инициатива и дори ако щете, на смелата експроприация, с която си послужиха отделни личности в началото по отношение на безстопанствените имоти, изоставени от турците, а по-после и по отношение на големите, едри собственици, които бяха успели да се настанят на мястото на турците-чифликчии. Този голям въпрос от чисто социално естество не можеше да бъде разрешен от днес за утре. И за това времето го отложи за по-сетнешно разрешаване, но паралелно с него в Източна Румелия бе изникнал и бе се наложил един друг въпрос за разрешение – въпросът за по-нататъшното съществуване на еснафството и занаятчийството. Тези две социални категории бяха почнали от по-рано още да висят във въздуха благодарение на външни условия, но когато се създаде Източна Румелия, тези външни условия се засилиха и умножиха, защото при създаването на Източна Румелия създателите ѝ поискаха и наложиха преди всичко запазването на своите собствени интереси. В Източна Румелия се създаде режим на безмитния внос, обстоятелството, което днес е една пълна революция в обмяната, в търсене и предлагане. Фабричното производство на Запад намери широко отворени вратите и нахлу, като изведнъж разнебити дребното занаятчийство и дребния еснаф. Започна се едно бавно, но сигурно пролетаризиране на широките работни маси. Станът бе изхвърлен от къщи и монтиран по фабрики, работникът престана да бъде постоянен обитател на жилището си, по-голямата част от своя живот той прекарва вече вън, по фабрики и работилници. Салариятът [* Салариат (от фр.) – заплащането, надницата.], който по-рано се изразяваше по-скоро в натура, отколкото в ефективи стана норма на отношенията между работника и работодателя. Това бе нова форма в тези отношения.

 

Принципите, издигнати от Първия интернационал и от всички работнически сдружения в света, не можеха да не засегнат и Източна Румелия. Тези принципи, подети и разпространявани от адептите на новото време, постепенно почнаха да намират почва в новата държава и естествено да създават настроение между работничеството не само от политическо, но и от общо социално естество. Разбира се, че както навсякъде, така и тук това бе младежта, която се зарази от новото, това бе тя, която взе в ръцете си прокарването на една нова идеология, що се отнася до въпроса за разпределението и използването на обществените блага, и тази младеж не можеше да не прегърне новото, което ѝ беше подшушнато от 1848 г. и което ѝ бе протръбено от 1871 г. Още Ботев бе посочил значението на Парижката комуна в борбите на работничеството по целия свят. Хвърлените лозунги, подкрепени със смъртта по парижките барикади на Домбровски, бяха пръснати по целия свят от гърмежите на пушките, отправени срещу комунарите в Пер Лашез. Може би Галифе, този галониран палач, да си въобразяваше, че е унищожил Парижката комуна, но той сигурно допринесе за развихрянето на духа на бунта, на протеста, на борбите, които Парижката комуна лансира през споменатите дни на 1871 г.

 

Тези два факта – немощта на Румелийския държавен институт и силата на революционния международен дух, дадоха един голям и решителен тласък на психиката у румелийската младеж да тръгне по пътя на крайния либерализъм в политическо и социално отношение. Само така ние можем да си обясним защо младото поколение в Източна Румелия се отдаде така бързо, така предано, и ако щете, беззаветно на голямото реформаторско движение от международен мащаб, което се появи тогава в Европа и Америка и което не можеше да отмине, макар и малката Източна Румелия. И който наблюдава по-отблизо събитията в тази страна, той ще види, че наистина първите пионери на националноосвободителното движение в Румелия са и първите пионери на стремежа към обединение, към интегрално обединение на масите в тази страна, към тяхното политическо и икономическо освобождение; тези първи пионери са силно импрегнирани от духа на пълното отрицание на днешното и на беззаветното предаване на бъдещето. Когато в Източна Румелия се повдига въпросът за русофилство и русофобство, той не почива на базата на симпатия или антипатия към Русия в дадения момент, а по-скоро върху онова международно понятие, що се касае до политическата и социалната структура на руската държава. Никой не отричаше самоотвержеността на всички паднали за свободата на тази страна руски граждани, но мнозина, ако не повечето, отричаха алтруистичните чувства на руския монархизъм при провежданата „освободителна“ акция на руските войски. Русофилството бе и едно двуличие, то се изразяваше не само в симпатиите по отношение на руския народ, а главно в симпатията по отношение на руския царизъм, докато русофобството бе ясно и разграничено. То не се отнасяше до руския народ, нито до неговите революционни водачи, а се касаеше изключително до руското управление, до руската сатрапия, до насилието на царизма над цялата необятна велика Рус.

 

Ето как и при каква амбиалност [* Амбиалност – среда, атмосфера.] се развиха чувствата и настроенията на новото поколение в Източна Румелия и ако ние разберем това, нам ще ни станат твърде ясни по-нататъшните прояви на това поколение в политико-обществените борби не само в Румелия, но и в България, след като те се съединиха. И ако аз се спирам по-дълго върху всички тези събития в Източна Румелия, правя това от съображения, че румелийската младеж, румелийското младо поколение даде един много голям тласък на политическите и обществените борби в свободна България. В Източна Румелия се разви по-спонтанно едно поколение с по-либерални схващания и с по-решителни действия. Не може да не стане дума и за духовното превъзходство още преди Освобождението, което Пловдив имаше над целия български народ. Тук, в Пловдив, както се знае, бе люлката на вътрешните възрожденски борби, лозунгите, хвърлени от Цариград, намираха веднага почва преди всичко в Пловдив, подемаха се оттук и след това им се даваше гласност и разпространение навсякъде. Така нареченото „жълто училище“ в Пловдив игра една от най-забележителните роли в нашия предосвободителен период, а и след освободителния такъв в известно време. В това училище, основано от Йоаким Груев, се изредиха много наши възрожденци като ученици. И самият Левски мина през там. Не можеше тази духовна обстановка да не се отрази и след Освобождението върху младото поколение. Вън от това още преди самото Освобождение Източна Румелия бе твърде много близко до крайбрежието на Бяло море, а и до Цариград. Ако е истина, че морските народи стоят в по-близък контакт със светов-ната култура и възприемат по-непосредствено нейното влияние, то Източна Румелия изпитва това влияние до нейното присъединяване към България. И ако България в своите етнографски граници бе повече разположена край бреговете на морето, може би нейното политическо освобождение щеше да дойде по-рано, може би, казвам, заедно с това на Гърция. Така и само така ние ще трябва да си обясним по-нататъшното проявление на хората от моето поколение, които бяха попаднали почти непосредствено под влиянието на тези условия. Аз не мога да отрека грешките, в които попаднаха хората от това поколение. Ще бъде много пристрастно погледнато на по-нататъшните събития у нас, както някои наши историци погледнаха, ако ние приемаме, че всичко станало е добре станало. Такъв детерминизъм в политиката не съществува и не може да съществува.

 

Но като стана дума за грешките, сторени в периода на съществуването на Източна Румелия, аз не мога да не се спра на най-голямата грешка, извършена от поколението, което притежа-ваше привилегията да ръководи общественото мнение в тази страна. Затова нека ми бъде простено едно малко отклонение. Знае се как стана съединението между Източна Румелия и Северна България. Знае се какви бяха непосредствените последици от това съединение. Преди всичко руските окупационни войски се оттеглиха от страната, после руските инструктори напуснаха румелийската и българската войска. След това се предизвика негодуванието на Русия и другите велики сили. После дойде силното недоволство на Турция, която незабавно изпрати войските си на румелийските граници, особено към Тъмраш – над Пловдивското поле. А най-важното, че точно при такова едно вътрешно и международно положение сърбите намериха за най-подходящо време да обявят война и да нахлуят в България. Животът на младата българска държава остана да виси на косъм. Трябваше съчетание на много условия от международен и вътрешен характер, за да се предотврати първата катастрофа на тази нещастна страна. Ако не бе победата пред Драгоман и Сливница, никой не можеше да каже дали днес България щеше да съществува. Това е единият резултат от погрешната стъпка с обявяването на Съединението. Но имаше и друг резултат, който не само според мене, а и според мнозина други изигра най-фатална роля върху по-нататъшното развитие на разрешаване на българския национален въпрос. Ще си послужа с един много характерен факт. След Сръбско-българската война, след победата на българите, след консолидирането, само вътрешно консолидиране на България, остана висящ въпросът за отношенията на новата обединена страна с великите сили, особено с Русия. Последната се чумереше и не даваше и дума да става за някакви нормални отношения между нея и нейното създание. Българската държава се видя в едно безпомощно състояние, тя разбра, че що се касае до нормализиране на нейното международно положение, необходимо е да има покровителството на една голяма страна и естествено това на нейната освободителка Русия. И затова биде избрана и изпратена една делегация от 5 души, която да отиде и се срещне с императора Александър ІІІ, комуто да представи извиненията на българското и румелийското правителство за извършеното съединение без негово съгласие и да иска прошка за стореното. По свои съображения от политически характер Александър ІІІ не посрещна охотно това известие. И когато делегацията се запъти за Петербург, той напусна своята столица и отиде в столицата на своя дядо – Копенхаген, обаче нашата делегация разбра това още във Виена и вместо към изток, потегли към северозапад. Там беше вече Александър ІІІ и делегацията след дълги молби и ходатайства бе допусната да се яви пред императора. Министърът на външните работи в Русия тогава беше Гирс. Той посрещна делегацията и той я въведе в антишамбра [* Антишамбър – помещение за изчакване при аудиенция.] на двореца. При предварителните разговори, които Гирс има с българската делегация, за да узнае какво собствено тя ще говори с императора, Гирс се обърна към българските предста-вители и им каза: „Какво ще ви каже Негово Величество по отношение стореното от България не зная. Зная обаче, че вие извършихте една много голяма грешка, да не кажа престъпление, по отношение бъдещето на България. Без да вземате под съображение международното положение на Русия, която още не се е отърсила от своя неуспех в Берлинския конгрес, вие я изправихте пред едно събитие, което тя не очакваше и за което не бе подготвена да ви помогне. Вие знаете много добре, че покрай Княжество България в Берлинския конгрес се създаде не само Източна Румелия, но и автономна Македония, гарантирана от чл. 23 на Берлинския договор. И ако този член досега не е напълно приложен в Македония, това не означава, че руското правителство щеше да изостави своето морално задължение постепенно да наложи чрез международно разбирател-ство реализирането на чл. 23. И ако действително тези от вас, които са извършили съединението между Източна Румелия и България, са смятали, че вършат една голяма патриотична работа и една голяма крачка към обединението на българския народ, нима те могат да допуснат, че Русия не ще им съдействуваше за създаването на обединена България в рамките на Сан-Стефанския договор. Но за да улеснеше този процес на обединение от такова естество, трябваше да се реализира преди всичко автономна Македония чрез чл. 23 от Берлинския договор, после да се извърши съединението между Източна Румелия и автономна Македония и след това обединението на Българското княжество с тези две автономни вече области“…

 

Горните изявления на Гирс са автентични. Аз ги зная по разказ на баща ми, който беше един от членовете на тази делегация. Историци, като Симеон Радев, които пишат история на България по своему – от радославовско гледище, – пропускат по твърде понятни причини да отбележат тези декларации на Гирс.

 

ЦДА, ф. 1747 К, оп. 2, а.е. 1.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]