Михаил Γерджиков и подвигът на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова

 

ІІ. СПОМЕНИ ЗА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ

 

1. Димитър Ташев за дейността на М. Герджиков при подготовката на въстанието и за участието му в конгреса на одринци във Варна, 1902–1903, 1904 г.
2. Лефтер Мечев за пристигането на М. Герджиков в Малко Търново, 1902 г.
3. Иван Потиров за първото посещение на М. Герджиков в Пирок, Лозенградско, 1902 г.
4. Лазо Лазов за дейността на М. Герджиков в навечерието на въстанието, 1902–1903 г.
5. Васил Шанов за посещението на М. Герджиков в Одрин, 1902 г.

 

1

Д. Ташев за дейността на М. Герджиков при подготовката на Преображенското въстание и за участието му в конгреса на одринци във Варна

 

1902–1903, 1904 г.

 

[...]

 

В Едига получихме писмо от Михаил Герджиков. Той ни викаше на среща в колибите Темния лък. Там го намирахме с Димитър Общински (от Пловдив), Пано Ангелов и Александър Чаръкчиев (от Сливен). Герджиков ни се представи за член на Централния комитет на ВМОРО, изпратен в Одринско като ревизор.

 

В Темния лък прекарахме само една нощ и отидохме в Маглаикьово. В това село почивахме няколко дни, понеже падна голям сняг. Войводите разглеждаха някакъв устав, който държеше Герджиков. Шишманов се обаждаше от време на време, очевидно критикуваше, Герджиков му каза тихо много да не приказва, да не си изяде главата.

 

Аз имах една хубава презраменна овчарска чанта от сърнешка кожа, с пискюли. Бях я взел от един овчар в Аланкайряк срещу една моя хубава кама. Герджиков много хареса чантата ми и аз му я дадох срещу неговата раница. След това той сам замина за Велика, дето го чакаше Кондолов. В Маглаикьово останахме 5 души нелегални.

 

От Велика Герджиков и Кондолов писали на Калоянов в Урумбеглия да приготви посрещането им. Той им отговорил, че не ги познава и че за да ги приеме, трябва да има писмо от Шишманов или Ташев. Тоя отговор наложи извикването ни от Маглаикьово във Велика. Заминахме заедно с Общински и Чаръкчиев, а Пано Ангелов с няколко малкотърновци, между които бяха и убийците на Анегности Дяков, се отправи за с. Сармашик.

 

[...]

 

Събраните във Велика се разделихме на две: едни останаха в Малкотърновския район, а другите – Герджиков, Кондолов, Шишманов, Стоян Камилски и аз – заминахме за Бунархисарския. Посетихме най-първо Урумбеглия. В черквата му устроихме събрание. То бе първото публично, така да се каже, агитационно събрание в района ни. Говориха Герджиков, Кондолов и Шишманов.

 

От Урумбеглия първият замина за Бунархисар, а останалите – за Пенека. Тук всичките селяни не живееха в мир: делеха се на екзархисти и патриаршисти. Ние решихме да ги помирим, за да не се пренесат ежбите им в революционната им организация. Посред нощ камбаната заби. В черквата, обща и за двете религиозни страни, се събраха около 70 души. Между тях имаше и четирима свещеници. С Камилски бяхме зад входната врата на пост. Който влезеше в черквата, не го пущахме да излезе. Двамата войводи стояха пред олтара. След като говориха на събраните, Кондолов ги закле с гола шашка в ръка. Оттогава раздорите помежду им престанаха.

 

Кондолов и Камилски заминаха към с. Еникьой, Чатал-джанско, за да подготвят ятаците за атентата по цариградската железопътна линия. Шишманов и аз отидохме пак в Урумбеглия. Още първата нощ получихме от Герджиков писмо. Канеше ни веднага да идем в Колибите. Моите съселяни като непознат за тях не го посрещнали доверчиво, въпреки че той дошел направо от Бунархисар. С Шишманов отведохме го в Каваклия. След като направи малко събрание от първенци в къщата на Атанас Спиров, отправи се за Одрин през Ениджия, а ние с войводата ми се върнахме пак в Колибите. При раздялата каза ни да гледаме да увеличим броя на членовете.

 

Герджиков замина за Одрин с цел да прати делегат на конгреса в Солун. Такъв отиде председателят на окръжния комитет Васил Думев [* Отнася се за Велко Думев.], гимназиален учител.

 

С Герджиков се разделихме в Каваклия на 2 декември 1902 г. Съветът му изпълнихме повече, отколкото можеше да се надява. Във всички селски комитети се образуваха каси за събиране членски вноски. Последните изцяло се внасяха от селата в околийската каса.

 

В родното ми село устроихме събрание. Същото направихме и в Сатъкьой. Там ни отведоха първо у свещеник Андрея Ж. Домусчиев, който живееше в черковния двор. В други къщи обаче устроихме събрание, избрахме ръководител, касиер и двама съветници, избрахме и двама тайни със задача да следят поведението на организираните свои съселяни.

 

Тайните ги назначаваше четата без знанието на селяните като свои органи, очи и уши, така да се каже, в легалната организация на всяко селище. Четата се бъркаше обаче и в избора на селските комитети, за което предварително учителите ѝ посочваха най-подходящите лица. Учителите знаеха кои са тайните доносници на четата в селото им. Забележително е, че в родното ми село един от тайните бе грък – Танасаки Кулаксъзина, родом от с. Евренджик, Визенско, 60-годишен, който в селото ни държеше под наем воденицата на Хаджи бей от Люлебургас. Танасаки бе много предан и равностен член на организацията.

 

[...]

 

На 13 февруари вечерта бях пак при Калоянов в Урумбеглия. Един час след мене пристигна от Велика и Герджиков с 20 четници. Веднага отидох при него. Съобщи ми целта на четата му и че Шишманов е на почивка. Излезе обаче отпосле друго. Четата срещнала войводата ми в Аланкайряк. Герджиков заповядал да го обезоръжат под предлог, че е напуснал района си без разрешение и му забранил да влиза в Турция като революционер. По-късно бе издадено окръжно да се убие, ако се яви с чета.

 

Герджиков скри истината за Шишманов, понеже знаеше, че той се ползува с обичта на хората в Бунархисарско, поради което се страхуваше от разцепление. Димо Георгиев, който бе в четата за Черкезкьой, разкри отпосле самата истина на мене и Калоянов.

 

И аз поисках да тръгна с четата. Герджиков се опита да ме отклони под предлог, че рискът е голям, а пък аз съм женен, ала настоях и тръгнах с нея.

 

Герджиков водеше следните нелегални: Кръстьо Българията, Ив. Варналията, Димитър Общински, Костадин Калканджиев, Стоян Петров, Йордан Божков, Христо Арнаудов, Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеньо Шиваров, Димитър Халачев, Димитър Христакиев Дичев (фелдшер на четата), Атанас Вълканов, Стоян Камилски, Димо Георгиев, Христо Силянов, Стоян Томов, Петко Димитров Зидаров (хашлака) от Цикнихор, Михаил Даев от Балчик и Сава от Варна.

 

Цялата чета бе разделена на четири групи със свои началници. Герджиков бе войводата на всички. Разквартируването ставаше по групи. Пътувахме общо. В Пенека почивахме три дни. Готови за поход, войводата предупреди, че ако някой е уморен, болен или го е страх, да остане, докато сме още в района ни. Никой не иска да покаже слабост. Тръгнахме за Пенешките колиби Апартес начело с трима куриери, от които помня Фотаки свинаря. В тия колиби прекарахме един ден. Вечерта тръгнахме. Герджиков за втори път предупреди. Никой не се обади пак. Осъмнахме в мерията на с. Странджа. Тук Герджиков направи последно предупреждение и продължихме всички. От вечерта още ситен дъжд заваля. Вървяхме с усилен ход. След два часа път Божков падна. Още на път от Урумбеглия за Пенека някои четници забелязали, че той не може да върви. Реши се да се върне обратно. Натовариха мене и един куриер да го придружаваме. С нас се върна и фелдшерът Христакиев като слаботелесен. Четата намаля с трима души. Предадохме ѝ само динамита си.

 

[...]

 

Оставихме болния в Пенека, а с Христакиев отидохме във Велика. Тук докараха на кон и Божкова, след него пристигна и цялата чета от Черкезкьой.

 

Герджиков ми правеше силно впечатление. Млад, енергичен, с дар слово, от гдето минеше, повдигаше духа за борба, увличаше дори и мъртвите. Една грешка направи обаче в нашия край: даде голяма свобода на известни хора с малка морална стойност, поради което остана посрамен във Варна през 1904 г. в конгреса на одринци, като се изтъкваха злодеянията им.

 

Във Велика Герджиков назначи временно районни участъкови войводи. За Б. Хисарско определи войвода Калканджиев, а Стоян Петров – помощник. Освен мене за четници им се дадоха: Димо Георгиев, Никола Георгов Дупчов от Урумбеглия, един от убийците на Перилата, и Яни Тодоров от същото село.

 

В края на февруари 1903 г. четата навлезе в района си. Задачата ѝ бе да готви хората за въстание и да ги въоръжи. Трябваха пари. Тя нареди да се събират и държат в касите на селските комитети.

 

През обиколката ни получи се окръжно от Одринския комитет, с което се предоставяше на четата сама да се грижи за въоръжаването на района си. Околийският комитет реши да изпрати в България мене и Ст. Петров за закупуване на оръжие и то само манлихерки. Войводата се опита да се противопостави на това решение, ала нема успех. Комитетът ни даде пълномощно. В края на април 1903 г. в Колибите, дето устроихме събрания в черквата, оставихме четата и през Каваклия и Ениджия, Лозенградско, заминахме за България. Със себе си отведохме и Стоян Пронев от Лозенгтрад. По това време в Лозенградския район аферите бяха в разгара си. Всичко бе разкрито от властта. Маса хора бяха паднали в затворите.

 

В наше отсъствие Калканджиев взел 80 лири турски от комитетите на Пенека, Чонгара и Съръкьой и си дошъл в България. Намерихме го със Ст. Петров в Бургас, сгоден за една малкотърновчанка. Там се видяхме и с Герджиков. Разправихме му каква е задачата ни. Каза ни, че едва ли ще е нужно да се внася оръжие в нашия район, понеже приготвлявали голяма чета. В с. Гергебунар присъединихме се и ние към нея.

 

За тая голяма чета изпратиха ме да събера с каруца каквото оръжие има из пограничните пунктове. Обиколих всичките от с. Вакъф, Каваклийско, до Къзклисе. Тук срещнах войводата Маджаров. Съобщи ми, че моят дядо – Димитър Кадинов – предал на властта оръжието на Каваклия, поради което организацията искала да го убие. Установи се после, че няколко първенци в селото решили да дадат 20 пушки, за да спасят съселяните си от затвора. Решение за убиването на дядо ми не се взе.

 

Събраното оръжие отнесох на две каруци в Гергебунар. И от Ямбол натоварих 100 карабини, които ми дадоха от военния склад.

 

Голямата чета се отправи за Петрова нива на 13 юни 1903 г. Три дни тя почива на Чаглаикоското кале, дето дойдоха и четите от М. Търновско и Лозенградско. Там ни се съобщи на 20 юни, че ще има конгрес на Петрова нива. За тая местност потеглихме от Чаглаик.

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. 2. Борбата в Бунархисарския район, съст. Ив. Орманджиев. С., 1929, с. 30–34.

 

ІІ

 

Въпреки изминатите 50 години оттогава и въпреки 80-годишната ми възраст положих амбиция и с големи усилия си припомних някои работи, които ми искате. [* Сведенията са дадени на Ив. Орманджиев през 1954 г.] Припомних си, че датата на конгреса беше след 10. ІІ. 1904 г. на 14 и 15 число.

 

Присъствуваха делегатите, Боевото тяло на Преображенското въстание, всички районни войводи, подвойводи и някои от по-старите четници. А именно: Михаил Ив. Герджиков, Христо Силянов, Христо Караманджуков и Нунков от София, Г. Василев, Хр. Арнаудов от Мустафа паша, Петър Г. Чолаков от Ямбол, Михаил Даев от Балчик, капитан Стамат Икономов, Димо Янков, Дико Джелебов, Янко Стоянов, Георги Костадинов и Стоян Попов от Малко Търново, Киро Д. Узунов от Малък Самоков, Мидийска каза, Стоян Вълчев Махерата от с. Камила, Малкотърновско, Иван Памахчаров от с. Паспалово, Малкотърновско; Лазо Д. Лазов, Коста Ст. Тенишев, Димитър Г. Бомбаширов, Яни Хараламбов Воденичаров от Лозенград; Мильо Г. Узунов от Малкотърновско, Лазар Маджаров от с. Негован, Солунско, Яни Попниколов [Попов] от с. Карахадар, Лозенградско, Димитър Янев–Попето от с. Енимахле, Лозенградско, Христо Проданов Казаков, Костадин Д. Кехайов, Ставри Янев от Бунархисар, Димо Г. Русев, Велко Стоянов Цвятков, Димитър Ташев Стоянов от с. Колибите, Бунархисарско, Георги Калоянов, Найден Димов… и Димитър Гогов от с. Урумбегли, Бунархисарско, Васил Попов от с. Велика, Малкотърновско.

 

Това са делегатите, може да има пропуснати. Положително не мога да кажа.

 

Вероятно конгресът се свика от Боевото тяло.

 

Делегатите не бяхме снабдени с пълномощия, а бяхме повикани.

 

Докладчик беше Михаил Герджиков.В бюрото точно кои влизаха, не помня; също и кой беше секретар, но на масата, където бяха книжата при Герджиков, бяха капитан Стамат Икономов, Лазар Маджаров, Христо Караманджуков, Христо Силянов и Нунков.

 

След доклада на Герджиков пристъпи се към разглеждане на финансовото положение на организацията. Общата сума на какво възлизаше, не помня. Оставаха свободни пари, но точно колко – и това не си спомням.

 

След това се предложи на гласуване да продължи ли борбата в Странджа наново, или не. Прие се единодушно борбата да продължи и занапред от всички местни войводи и други тракийци, с изключение на някои и други от България. Взема се решение всеки войвода да отиде в района си, който му е бил даден от конгреса на Петрова нива. Понеже Михаил Герджиков отказа да бъде в Боевото тяло, биде заместен от Лазо Лазов. Войводата на Бунархисарски район, Ст. Петров, се бе оженил и напуснал организацията, затова бе заместен от Д. Ташев. Сумата, която остана свободна, бе предадена на новото Боево тяло.

 

Георги Калоянов отправи питане до Герджиков кои са причините за отстраняването на Тодор Шишманов от организацията. Герджиков отговори, че Д. Ташев като негов другар, струва ми се, знае причините. Аз отговорих, че не зная нищо, и добре би било да се съобщят причините, за да ги чуят всички делегати. В това време Нунков с един висок и ядосан тон каза: „Спрете да се говори за този мерзавец, иначе ще напусна конгреса.“ Коста Ст. Тенишев стана на крака, извади револвера и му каза също ядовито: „Никой няма да мръдне от местото си, иначе ще стрелям. Ще седите всички по местата дотогава, докато дадете сметка за всичко.“ Ние, които бяхме до Коста, подкрепихме предложението му. След известно пререкание, след сравнение между местните и външните дейци, казахме, че външните не могат да обичат толкова Тракия и нейната свобода, колкото ние, местните. И при такова нервно положение завърши конгресът.

 

Преди заминаването на делегатите беше даден банкет в ресторант „Европа“ от Кръстьо Петков, племенник на прочутия Петко войвода, родом от Западна Тракия, заселен във Варна, търговец, и от Петър Драгулев, родом от Малко Търново, заселен във Варна, адвокат и бивш председател на д-во „Странджа“. След вкусните мезета, хубавата варненска бира попяхме и тракийски песни и играхме комитско хоро.

 

Щом се завърнахме в Бургас, аз и Яни Попов бяхме моби-лизирани от Боевото тяло и оставени на разположение на същото. Един ден Маджаров повика Боевото тяло и неколцина от нас и ни съобщи, че княз Фердинанд отпуща една голяма сума за бъдещата дейност в Странджа, но ние отказахме и не взехме парите.

 

При разглеждане прихода-разход на касата комисията намери в списъка, че Христо Арнаудов е вземал 1000 лв. и не ги е върнал. Запитаха го какво направи тези пари, той спокойно и ясно отговори: „Похарчих ги, ядох и пих!“ На тези негови откровени думи ние всички ръкопляскахме.

 

При сбогуването ми с Герджиков той ми каза:

 

„Ташев, сега сте вече готови и занапред борбата ще водите сами. Няма да допускате помежду си външен човек, който само ще ви пречи.“

 

НБКМ – БИА, ф. 641, а.е. 15, л. 267–268.

 


 

2

Л. Мечев за пристигането на М. Герджиков в Малко Търново

 

1902 г.

 

[...]

 

През октомври 1902 г. отидохме с Кондолов на Устрака. Под тоя връх се намираше колибата на Дражо Кировия чифлик. В колибата намерихме Герджиков, Пано Ангелов, Димитър Общински и някои други още. С всички се запознах за първи път. Общински говореше само за анархизъм. Отведохме Герджикова в М. Търново, и то в къщата на Дражо Киров. За това отвеждане градският комитет беше наредил канал из града, със знаци, като напр. драсване кибрит.

 

Още същата вечер у Дражо Киров дойдоха Р. Петров, Ефтим Казаков, Т. Джелебов и някои други още. Герджиков държа реч върху целите на външната и Вътрешната организация. Първата я представи като оръдие на княз Фердинанд. Аферите изтъкна като нейно дело. Наблегна, че Вътрешната организация няма нищо общо с върховистите и че тя цели да подготви народа със собствени сили да извоюва свободата си. Всички се въодушевихме от речта му. Плени ни преди всичко облеклото му: пелерина, черна шапка с широка периферия. Въоръжен бе с револвер, патронаж и с кама с три острия и лъвче на дръжката ѝ, която кама ни каза, че му била подарена от чужденец.

 

В речта си Герджиков много се спираше на италианската организация, като споменаваше често Гарибалди и Мацини. И неговото облекло му придаваше вид на италиански революционер. Той отрече дейността на върховистите, които с аферите си само разстройваха Вътрешната организация в услуга на българската политика. Стана ми ясна Керемидчиоглувата афера [* През юни 1900 г. Върховният комитет под председателството на Борис Сарафов изпраща без знанието на Вътрешната организация една чета в Тракия под ръководството на Георги Тенев със задача да отвлекат някой богат бей в Родосто. Като не успяват да стигнат там, те отвличат гръцкия лекар от Лозенград К. Керемидчиоглу, когото освобождават, след като получават откупа. Турската полиция извършва масови арести, някои от задържаните не издържат и правят признания. Така революционната мрежа в Лозенградския и Бунархисарския район е разкрита. Над 40 души са изпратени на заточение в Мала Азия, а мнозина са принудени да забегнат. Това разстроило много революционната дейност в района.], която Герджиков ни посочи като пример как върховистите използуват Вътрешната организация и я рушат, като пакостят на легалните дейци и на семействата им. Заминах си за Камила, убеден противник на сарафистите.

 

На Димитровден пак се върнах в М. Търново. Герджиков бе още тук, и то в къщата на баба Стана Комитката. Същия ден Г. Костадиев ми обади, че има решение да бъде убит Ан. Дяков и че всичко вече е готово.

 

Повод да се вземе такова решение послужи докладът на Малкотърновския комитет пред Герджиков за случката с Тодор Ив. Дяков (Шишков). Той дружеше с турците, прибираше ги у дома си, та го подозираха, че издава организационните работи. Със съгласието на Р. Петров Дражо Киров му беше стрелял, но не го улучи. По тоя повод обсъдили где е злото и се спрели на Анегности Дяков. На 27 октомври сутринта заминах за Камила. На 28 октомври вечерта Дяков бе убит.

 

[...]

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. 3, Революционното движение в Малкотърновския район, съст. Ив. Орманджиев, С. 1933, с. 92–94.

 


 

3

Ив. Потиров за първото посещение на М. Герджиков в Пирок, Лозенградско

 

1902 г.

 

[...]

 

През месец октомври 1902 г. в селото ни дойде Г. Кондолов с чета. Ст. Камилски свиреше с кавал и веселеше хората. Четата стоя два дни и по настояването на войводата ѝ в Пирог се образува смъртна дружина от 15 души.

 

Същата година, през декември, дойде в селото ни за пръв път и М. Герджиков с осем души четници. През деня получих от него шифрована бележка от с. Дерекьово, с която ми съобщаваше, че вечерта ще престигне. Пратихме шест души селяни, въоръжени с кримки, да го пресрещнат до Симеоновата тепавица, а те, уж на шега, му устроили засада в дефилето. Герджиков ги похвали за изненадата. Настанихме го у мюдюрина Вълко Петков. Запознах се с него за пръв път, както и с Димитър Общински. Герджиков бе много весел и постоянно свиреше ниско с уста. Той наричаше Маджаровите четници „кешиш партиясъ“ [* Кешиш партиясъ (тур.) ( партия на старите; изостанали ергени.]. На събранието в църквата държа хубава реч. След три дни се върна с хората си пак в Дерекьово.

 

През страстната седмица на 1903 г. Герджиков бе пак в селото ни, но вече тежко болен. С рецепта от фелдшера Д. Хр. Дичев ме пратиха в Лозенград да я изпълня. С Никола Славейков отидох в една аптека. Казах, че майка ми е болна и че рецептата е от един „гръцки екимин“, който ходи из нашия край като се препоръчва за медик. Аптекарят се усмихна малко, след което даде хапове и течност в едно шишенце, които отнесох в село. След 4–5 дни през с. Чеглаик болният бе отнесен на кон в България.

 

Когато се създаде организацията в селото ни и всички не бяха посветени, някои мои селяни ме обвиниха, че съм хранил хайдутите. След като станаха и те членове на организацията, пращах четата в къщите им и отивах да ги питам на шега защо хранят и те хайдути сега, на което ми отговаряха: „Прощавай, даскале, не сме знаяли.“

 

[...]

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия (1895–1903), кн. 4, Освободителната борба в Лозенградския район, съст. Ив. Орманджиев, С., 1941, с. 53–54.

 


 

4

Л. Лазов за дейността на М. Герджиков в навечерието на въстанието

 

1902 – 1903 г.

 

[...]

 

През същата година постъпи в четата ми и Петко Бубулов. Той бе родом от с. Дерекьово. Дълги години бил старши подофицер в България. В селото си дошел тайно и се криел от властта. Питал за четата, ала никой нищо не му казал. По едно време му показали пушки, които прегледал. Замълвило се, че е шпионин. Щом тази мълва стигнала до будния Димитър Биячев (от същото село), намери ме в с. Койово и ми доложи. Веднага отидох в Пирок разтревожен. Там свещеник Киприлов ми съобщи, че същия ден приказвал с Петко и че той действително търсел четите. Исках веднага да замина за Дерекьово и да го заловя, за да не би да издаде нещо, с което да се разстрои организацията ни преждевременно. Свещеник Киприлов ми каза да не отивам, като обеща на другия ден да ми го доведе. Поисках му писмено обещание. И наистина доведе го под претекст да му даде пари, за да купи от България оръжие за Пирок, понеже четите са заети с друга работа. Отведе го у дома си и ми съобщи да ида да ми го предаде. Аз бях в къщата на Тодор Киприлов, племенник на свещеника. Веднага отидох у последния с един четник и взех човека под арест. Той беше без оръжие.

 

Дерекьойци бяха писали за Петко и на комитета в Лозенград, чийто ръководител бе Никола Славейков (Кърджиев). Този комитет заведе с мене преписка и ми писа три пъти да убия „шпионина“. След като го държах цял месец под надзор, направих го четник, като му купих плат, от който дъщерята на свещеника, Цона, му направи четнишки дрехи.

 

Понеже отговорих в Лозенград остро и със забележка да не решават въпросите, без да ги познават, оплакали се на Окръжния комитет в Одрин, който пък натовари подвижния нелегален член на Централния комитет Михаил Герджиков да разследва въпроса за Петко. Един ден получих съобщение да приготвя храна за няколко чети и място за Герджиков, който щял да дойде да разгледа делото за Петко, т.е. да съди мене, загдето не съм изпълнил нареждането на околийския комитет за екзекутиране шпионина. Аз представих последния на съдията вече като мой помощник-войвода. Герджиков ме оправда и издаде похвала за търпението, което имам, и съзнанието да създавам хора за делото, а не да ги убивам. Това бе в края на зимата 1902/1903 г. Имаше няколко пръста сняг.

 

Преди Великден 1903 г. получих писмо, че Герджиков е тежко болен, та да избера безопасно място за лекуването му. Избрах Пирок като едно от най-здравите села на участъка ми и настрани от пътя Лозенград – М. Търново. Причаках болния в селото. С него заедно бяха Д. Христакиев, Д. Общински, Кръстьо Българията и др. Рецептите на фелшера Христакиев изпращахме на комитета в Лозенград. Тоя комитет ги изпълняваше у аптеката на Янко Сариди, аптекар на гръцкия лекар Джелебослу. В Пирок всички знаеха за болния и за присъствието на четата, ала предателство от селяните нема.

 

В събота вечер, срещу Великден, отправихме болния за България. Времето бе лошо, имаше лапавица. На един кон направихме от дъски нещо като креват, постлахме слама, завихме го добре и го изпратихме под силна охрана. Понеже времето бе студено, след известно време спряха на почивка в Пърчовата колиба, на пътя за с. Чаглаик. След като болният се постопли, тръгнаха пак и призори, с пускането на църквата, стигнахме на първия ден на Великден сутринта в къщата на Киряза Стамболията. Там престояха целия ден и вечерта пак продължиха. През нощта четниците прехвърлиха границата, оставиха болния на българска територия и се върнаха обратно в Турция.

 

Спасението на Герджиков се дължи на Д. Христакиев. Той го излекува при лоша обстановка и условия.

 

[...]

 

Когато ставаха в България приготовления за конгреса на Петрова нива, аз бях пак в Турция. В с. Гергебунар образуваха спомагателна чета, Герджиков ме извика да я поведа за Турция, към Петрова нива. От Гергебунар тя спря на българска територия в с. Коджабук. В Турция спря първо на Калето до с. Тастепе. След няколко дни замина за Петрова нива, където спря по постовете за охрана на конгреса. Подир привършването му тя бе разхвърлена между четите, за да се засилят по случай предстоящото въстание.

 

По въпроса за застрелването на четиримата братя от с. Велика от Кръстьо Българията се изразиха две течения. Войводите из тоя край, като Маджаров, Кондолов и др., бяха против убийствата, жестокостта и насилието. Те смятаха словото и убеждението за по-сигурни средства в организирането на делото. На същото мнение бе и Герджиков. Другото течение обаче, начело с Кръстьо Българията, искаше чрез убийствата да всее страх в населението и така да го държи в организацията. Първото течение наричахме десница, а второто – левица.

 

Въпреки че конгресът бе горски, революционен, благоразумието надделя и настъпи помирение. Герджиков, Маджаров и др. казаха: „Станалото, станало, в интереса на работата да се помирим.“ Така и стана.

 

[...]

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия (1895–1903), кн. 4, Освободителната борба в Лозенградския район, съст. Ив. Орманджиев. С., 1941, с. 98–100, 103–105.

 


 

5

В. Шанов за посещение на М. Герджиков в Одрин [* Спомените му са записани от Ив. Орманджиев през 1947 г.]

 

1902 г.

 

[...]

 

През есента на 1902 г. в Одрин дойде Михаил Герджиков, облечен като свещеник, с една кола, натоварена със сено и карана от едно момче. Колата мина покрай квартирата ми в една арменска къща. Мнимият поп потропа на вратата и ме попита: „Чорбаджи, не искаш ли сено?“ – Аз го насочих към комитетския хан, където щяха да купят сеното. След това Михаил Герджиков се облече като цивилен, с един от двата костюма, които му пазехме аз и Велко Думев. През тия дни другите членове на ООРК [** Одрински окръжен революционен комитет.] отсъствуваха от града. Затова аз го водих из града по именници и празници. Обядвахме у архимандрит Софроний, в Одринската българска митрополия. Софроний се страхуваше много, но не смееше да се противи на комитите. Най-сетне Герджиков ми обясни целта на посещението си. Представи протокол за смъртна присъда на Анегности Дяков от Малко Търново, чието убиване щяло да сплаши всички, и тогава ще могат да съберат лесно пари за оръжие. Аз сам подписах присъдата. Това беше единственото убийство, което подписах през живота си.

 

НБКМ – БИА, ф. 641, а.е. 15, л. 242–243.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]