Михаил Γерджиков и подвигът на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова

 

ІІ. СПОМЕНИ ЗА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ

 

11. Димитър Катерински за участието на М. Герджиков в конгреса на Петрова нива, 1903 г.
12. Христо Силянов за определяне датата на въстанието и обявяването му, 1903 г.
13. Христо Караманджуков за дейността на М. Герджиков в Малкотърновско, 1903 г.
14. Д-р Христо Татарчев за конгреса на Петрова нива, 1903 г.
15. Георги Попстаматов за среща на М. Герджиков с преображенци в Бургас, 1939 г.

 

11

Д. Катерински за участието на М. Герджиков в конгреса на Петрова нива

 

1903 г.

 

[...]

 

Отидох на конгреса в Петрова нива като представител на Свиленградско. През Бургас минах границата на 29 юни 1903 г. и стигнах на определеното място с доста още интелигенция. На конгреса най-голямо обаяние правеше Герджиков. По онова време още млад, едва 30-годишен, облечен с червена рубашка и препасан с револвер, аз нарочно не му се обадих няколко минути, за да се поналюбувам на хубавата му външност. Освен това той имаше дар слово и винаги говореше хубаво, разумно и вещо. На тези свои качества крепеше авторитета си, още повече, че бе и пълномощник на Централния комитет.

 

Герджиков беше по убеждение анархист, ала това никак не му попречи да участвува в революционното дело за освобожде-нието на Македония и Одринско. Убежденията му не бяха пречка и затова още, че по това време никой никого не питаше за какво се борим. Увлечени в борбата против деспотизма на султана, интелигенцията се въодушевяваше от организирането на самата борба и не мислеше какво ще правим при един неин успех.

 

Самият конгрес бе свикан за организиране на предрешеното в Солун въстание. Въпреки това допусна се и въпросът: да се дигне ли въстание, или не, който въпрос собствено се засегна във връзка със запитването какво оръжие има из околийските райони и готови ли са те за въстание. Пръв взех думата аз. От името на Свиленградско изтъкнах, че Одринско не е въоръжено. От друга страна, понеже то е пред самия Цариград, реформи за него не могат да се очакват. В заключение се обявих против въстанието, като казах, че не бива само от братска солидарност да хвърлим българското население в Одринско на разорение.

 

Конгресът ме изслуша спокойно, въпреки че бе горски, революционен, с всички одрински войводи, които можеха да ме застрелят за непокорство и разномислие. Тая толерантност правеше на всички не само чест, но и предаде на революционния конгрес вид на конференция.

 

Герджиков взе думата да ми отговори. Той каза, че „ние сме поставени пред дилемата да въстанем с македонците или никога да не въстанем“, след което изтъкна съображенията си за дигане въстание и в Одринско. Турците сигурно, каза той, ще открият оръжието ни, щом Македония въстане, с което Одринско ще бъде обезоръжено и делото му осуетено. На второ място одринци не бива да се делят, защото това ще бъде братска изневяра спрямо общото дело. Трето, щом Македония въстане, Одринско не бива да стои индеферентно.

 

[...]

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. 3. Революционното движение в Малкотърновския район. Съст. Ив. Орманджиев. С., 1933, с. 258–259.

 


 

12

Хр. Силянов за определяне датата на въстанието за обявяването му от М. Герджиков

 

1903 г.

 

[...]

 

Дата и план на въстанието

 

[...]

 

Мишел, Икономов и Маджаров бяха седнали под един дъб настрана от бивака и бяха вече започнали разискванията. Аз бях повикан да участвувам в тях като секретар.

 

Датата се установи бързо: нощта на 5 срещу 6 август – срещу празника Преображение – значи 15 дена след Илинден.

 

Разполагахме всичко с 900, най-много 1000 въоръжени хора, от които само 150–200 с манлихери, бердани и мартини, а останалите – селяни-кримкари. Какво можеше да се направи с 900–1000 пушки в едно пространство със 70–80 села, заобиколени от турско-гръцки кази и първостепенни военни центрове и граничещи с Черно море, където турците всеки момент можеха да направят десант и да ни атакуват едновременно от три страни? Ние се видяхме най-напред изправени пред капиталния въпрос: Малко Търново ли трябва да изберем за главна прицелна точка на нашите нападателни действия, като оставим всички по-малки турски гарнизони, кули и погранични постове, или да оставим Малко Търново и да се нахвърлим едновременно върху всички села и гарнизони в Малкотърновско и част от Лозенградско? Да се действува едновременно и върху другите гарнизони беше немислимо. По тоя въпрос мненията се разделиха: Мишел, Маджаров и аз се обявихме решително против нападението на М. Търново, а Икономов неотстъпно поддържаше противното. Дълго той се мъчи да ни убеди, че М. Търново, нападнато от 600–700 въстаници, подпомогнати от терористически акции вътре в града, ще падне непременно в наши ръце и ще остави всички околни гарнизони без сборен център. Ние му възразявахме, че дори и ако превземем М. Търново, не ще можем да го удържим повече от 1–2 дни, понеже, лишени от силни чети в околността, бихме се изложили на турски нападения от всички страни и само в няколко дена ще капитулираме. Ние бяхме трима против един и се наложихме. По-после обаче се оказа, че Икономов беше по-прав. М. Търново би паднало в наши ръце дори и само с 300 души атакувано. Както и да е, нашето мнение надделя и Боевото тяло още в самото начало направи една грешка от капитална важност.

 

Мисълта за нападение на М. Търново изоставена, само по себе си следваше, че трябва да се нападнат и разбият гарнизоните и да се очисти цялата въстаническа област от султанския аскер. Скоро се натъкнахме на друг, не по-малко труден въпрос: какво трябва да правим с турските села? Двамина от нас поддържаха, че всичко турско трябва да се унищожава, а всички турски села да се нападнат и изгорят.

 

Затова те имаха своите основания: до нас бяха вече стигнали вестници от България, които съобщаваха за първите акции на битолските ни другари. Нашите не са клали безоръжни турски селяни, не са горили турски села. При все това – три български села били обърнати в пепелища от аскера. Значи горим или не турските села, нашите няма да бъдат пощадени. Но Мишел се обяви решително против идеята да се напада и убива безразборно турското население и да се горят турски села. Избра се тогава нещо средно: да се горят турските села, кули, казарми и пр., но да се щадят безоръжните турци и всички, които не оказват съпротива.

 

[...]

 

В навечерието

 

[...]

 

На 4 август вечерта бяхме на Китка. Раздаде се храната и всеки се оттегли да спи и да сънува за събитието, от което ни делеше само едно денонощие.

 

Само Варналията се взираше угрижен в мрачините и казваше на Мишел:

 

– На дъжд ми сочи… Ще ни побърка страшно…

 

Сгъстените още през деня черни облаци и тревожната тишина на атмосферата не предвещаваха нищо добро.

 

( Да става каквото ще! – извиках аз и се свих на кълбо под една бука.

 

---

 

По едно време нещо като крак ме бутна по гърба и аз стреснато скочих.

 

– Хайде, бързай, че другите са вече в колибите – каза ми Варналията и ми обърна гръб. Аз покорно го последвах.

 

Дъжд като из ведро се сипеше от горе и от време на време мълнии раздираха тъмнината.

 

След няколко минути бяхме в една въглищарска колиба, треперещи и изморени до кости.

 

Бяхме натъпкани в две малки колиби. Нашата стряха скоро се продъни и под краката ни се образува страшна локва.

 

Дъждът все повече се усилваше. Мишел сериозно се загрижи.

 

Ако продължи и утре, пропадаме. Момчетата ще бъдат измокрени и капнали от безсъние, пътят кален и непроходим… Цялата акция ще се компрометира…

 

И псувните и заканите продължаваха да се сипят.

 

Заранта дъждът попрестана и ние излязохме от нашите локви, до колене потънали в кал, озлобени против всичко. Върнахме се на вчерашния бивак на Китка.

 

Тоя противен дъжд, който от всички ни се взе като злокобно знамение на божеството против нас, обхвана почти цяло Малкотърновско, част от Лозенградско и по-голямата част от Бургаския окръг.

 

При все това нашите негодувания се оказаха напразни. Подухналият вятър бързо разпръсна и последните парцаливи облаци. Към обед слънчевият диск грееше над главите ни и целият простор, догдето ни очи видят, се къпеше в море от светлина. Денят бе толкова прозрачен, колкото бе мрачна и зловеща нощта. Види се, провидението поиска да подложи на изпитания нашата дълготърпеливост и вяра в силите ни.

 

Ние бяхме спасени. Целият бивак онемя. Момчетата дълбоко захъркаха. Мишел, Варналията и аз, придружени от един македонец-въглищар, който познаваше отлично Василико, се отправихме към приготвения наблюдателен пост, затулен с храсти и изсечени клонове, на най-високата издатина към края на бивака. Оттам можехме спокойно да наблюдаваме крайморското градче, цялата му околност и морския бряг, без да бъдем забелязани от шосето под нас.

 

В градчето ясно разграничавахме с помощта на бинокъла две части. Едната нова, с планирани улици и двуетажни къщи, разположена на един малък полуостров, вдаден в Черно море. Това беше гръцката махала – Ново Василико. В тая част се намираха правителственият дом (хюкюматът), телеграфо-пощенската станция, казармата, пристанищното управление и другите учреждения. Към входа на полуострова се намираше мухаджирската махала, състояща се от ниски къщи, покрити със слама и отделени от гръцката махала. Ново Василико броеше около 250 къщи – 70–80 мухаджирски, а останалите гръцки. Старо Василико, недалеко от новото, но далеч от морето, имаше 400–500 къщи чисто гръцки. Можахме да добием ясна представа за града, за разположението на отделните му части, за учрежденията, които щяха да се нападнат, и за цялата околност.

 

В това време се яви един куриер и усмихнат до уши ни съобщи:

 

– Халач войвода дойде с все музиката!

 

Това беше началникът на Кладарския участък, бившият тръбач подофицер Халачев. В участъка му нямаше турски села, нито гарнизони, затова част от неговите въоръжени сили се определиха за василиковската акция. Той ни водеше 100 души кримкари… и своята тръба.

 

Привечер планът бе окончателно съставен. Разполагахме със 120 души четници, от които 20 души с манлихери, 5–6 души с бердани и мартини и стотината кримкари на Халачев. Придадохме към тях и 20–30 македонци-въглищари, въоръжени с брадви и ножове. Те щяха да ни служат и за куриери, понеже познаваха Василико. На Мишел и Варналията се възложи да нападнат с 40–50 души казармата, на мене – да завзема с 10–15 души правител-ствения дом и станцията, на Загорски – да обгради с 15–20 души Старо Василико за всяка случайност, а на друга една команда от тридесетина души – да подпали мухаджирската махала. Една група брадвари трябваше в същото време да наблюдава пътищата и да отсече на едно голямо разстояние всички телеграфни стълбове. Прекъсването на телеграфните жици, нападенията в града и подпалването на мухаджирските къщи трябваше да почне едновременно. Сигнал за почване – първата бомба, хвърлена от дружината на Мишел в казармата, и гласът на Халачевата тръба. Знакът за отстъпление щеше да се даде пак от Халачева – аташиран към „главнокомандуващия“ Мишел.

 

Бивакът шумеше от работа. Момчетата, отпочинали и отспали, се пристягаха, чистеха пушки, патрондаши, преглеждаха бомбите си, ръждясали от стоене в дъното на мръсните раници. И всичко това ставаше при високи разговори, смехове и шеги. Никой вече не намираше за нужно да пази тишина и да се крие: булото на тайнствеността и вечната тревога беше вече хвърлено.

 

Помъчих се и аз да заспя малко, но напразно. Отидох пак на наблюдателния пост до часовоя и останах там.

 

[...]

 

Стъмни се най-сетне и многожеланата нощ простря черното си було над необгледания балкан. Кървава и страшна нощ, за която от толкова години се готвим.

 

Събрани на полянката, момчетата образуваха колело и изправени в пълно въоръжение, зяпаха Мишел, който стоеше в средата.

 

– Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работехме ден и нощ, купувахме пуши, скитахме из балканите и пълнехме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани. Където има турско село – ще се изгори; където има турски аскер – ще се разбие! Тая нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече раи, не признаваме хукюмат, аскер и каймаками, не плащаме данъци и вергии [* Вергия (тур.) – данък върху недвижимо имущество.]! Хукюмат, кадии, съдии и аскер на тая земя ставаме ний! Вместо с темане всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите, или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува страх в сърцето си, да се отдели, догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Тогава всеки страхливец, ако не падне от турците, ще падне от нас. Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които ще идат след нас.

 

Мишел свърши своята вдъхновена реч с някои общи упътвания по въстанието. Слушаха го всички при гробно мълчание.

 

[...]

 

Силянов, Хр. Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско 1903. С., 1984, 260–261, 263–267.

 


 

13

Хр. Караманджуков за дейността на М. Герджиков в Малкотърновско

 

Вторият етап. Участието на Мишел Герджиков.

 

Моят втори бележник

 

1903 г.

 

Всред тракийци Мишел Герджиков е известен повече като главен ръководител на Преображенското въстание. Но трябва да се подчертае, че освен това, той има важен дял както в подготовката на въстанието, така също и за решението за прогласяването му, възприето от конгреса на Петрова нива на 29 юни ст.с. 1903 г. Участието на Герджиков в подготовката на Преображенското въстание се състои не само в това, дето по силата на определянето му от конгреса на одринци в Пловдив за главен инспектор в Източна Тракия, т.е. на районите между левия бряг на Марица и Черно море, даваше препоръки на Централния комитет на ВМОТРО и на Одринския окръжен комитет едни или други мероприятия и действия по устрояването на организацията в поверената му област и се застъпваше за въоръжаването ѝ, но важното е, че взе и пряко участие в агитационно-организаторската работа в Малкотърновско през втората половина на 1902 г., като с това даде нов тласък на революционно-агитационната дейност, най-главно въведе се редовното общо събиране на селяните на проповед, агитация и въздействие, което по-рано рядко се практикуваше. Срещите ни в повечето случаи по селата ставаха с групи хора, тъй като местните комитети не бяха придобили още нужния авторитет и тяжест пред населението като нова сила, та масовите събрания се явяваха рисковани, но когато комитетите бяха овладели положението в селата и тяжестта и авторитетът им се чувстваше от членовете на организацията и от не членове, общите събрания ставаха естествено необходими, най-удобни и най-полезни за обща и набързо провеждана агитация и разпоредби.

 

В спомените си (с. 38), като говори за своята мисия, а именно, че подир един месец от конгреса на одринци в Пловдив получил от ЦК известие, с което му се съобщавало, че в качеството му на член от подвижния ЦК (Делчев, той още двама) да заминел за Одринския вилает и там да се движи, извършвайки ревизорска работа, и че му било дадено право на инициатива и да върши всичко съобразно условията, Герджиков казва: „Аз заминах в 1902 г. [* В публикуваните от проф. Милетич спомени на М. Герджиков има неточност в годината, отнася се за м. юни-юли 1903 г., а не 1902 г., от където произтича недоразумението.] през м. юни–юли. Влезох в Малко-търновска околия…“

 

Относно тая подробност за времето на неговото първо влизане в Малкотърновско има грешка. Не през юни–юли влезе той в тоя район, а през нощта на 12 срещу 13 октомври, преминавайки границата помежду Алан кайряк и Забърново. Влезе, придружен от Кондолов, Хр. Караманджуков, Т. Шишманов и неговите, на Герджиков, неколцина спътници – четници, между които бяха Дим. Общински, Алекс. (Сандо) Чаръкчиев, Пано Ангелов и др.

 

Още когато с Пано Ангелов бяхме в Бургас и се готвихме в края на септември отново да заминем обратно в района, от Задграничното представителство в София получихме съобщение, че Герджиков пристига в Бургас, та да го чакаме да влезнем във вътрешността заедно с него. Така и стана. Дойде и към 10 октомври бяхме цялата група в Аланкайряк, гдето окончателно се приготвихме за преминаване границата. При определяне маршрута си ние избрахме не пътя Аланкайряк – Граматиково, а тоя Аланкайряк – Заберново – Стоилово – Малко Търново. Избрахме тоя път за по-бързо движение към града и защото най-главното при нашата по-рано обиколка с Кондолов селищата Заберново, Калево, Стоилово не бяхме успели да обходим.

 

След задружното ни едномесечно движение и обиколки из района с Герджиков и цялата група разделихме с него в с. Велика на 13 ноември, когато той сам потегли и замина през с. Урумбегли и Бунархисар за Лозенградско, за да се срещне там с Лазар Маджаров. Значи през ноември бе това, а както в спомените му е казано (с. 43) „То бе през октомври“.

 

Друга неточност по книгата му по това негово движение и престояване е, дето той казва на с. 40: „След като обиколих Малкотърновско поисках да влеза в самия град“. Напротив, само след посещението на с. Заберново и Стоилово, той, Г. Кондолов и Хр. Караманджуков, само тримата влезохме в Малко Търново на 17 октомври.

 

Разбира се, тия отбелязани неточности, не са толкова важни, когато е нужно да се определи естеството и характерът на тая обиколка на четата. Напротив, посрещнаха ни радостно и с доволство, считаха ни скъпи гости, носители на свобода, за каквато те толкова много жадуваха, готови бяха да ни изхранят и напоят като братя. Но и те сами нямаха и гладуваха. Какво може с няколко глави овци и свине в гората, което представляваше живата стока на един дом. Прекарвайки понякога ден-два в къщи, ние виждахме тежкото имотно състояние на тия хора. „На, гледайте нашите къщи, ще кажете стопанинът, прът да размахнеш, няма какво да се окачи на него. Оголяхме, обосяхме, опросяхме дето се рекло, в пустия наш лош живот.“ Та какво можеше повече да се очаква от тия потънали в мизерия божи създания. За четата събираха от селото кой каквото може да отдели. Обикновено късче погача, най-вече кромид лук за прияда и в краен случай малко сирене или сланина.

 

Бележник-дневник на Христо Караманджуков за втората му обиколка в Малкотърновско - от 13 декември 1902 г.

 

№ 1 – Заберово

 

На 13 октомври 1902 г. пристигнахме в селото. Там сварихме само няколко души покръстени, т.е. членове, зародиш на една селска организация. На 14 с.м. дохождаха уж членове да се представят, а между тях и трима от съседното село, готови да влезат в нашите редове. Даде им се нужното упътване и си отидоха. На вечерта се свикаха подготвените от малко-малко селяни, заедно с тези, които минаваха за членове, направи се общо събрание, в което присъстваха двадесетина души. Говори Герджиков за положението на роба и целите на нашето ходене, както и за значението на окръжието. А Кондолов по-обстоятелствено изтъкна ролята на въоръжението. Караманджуков, като посочи целта на организирането, покани селяните да свършат с формалното заклеване. След това се избра управително тяло от 5 души: Председател…, секретар…, касиер… и членове: (Тогава не са отбелязани имената на лицата, като за тая цел е проектиран друг бележник кратък. Но от допълнителни сведения се узнава сега, че председател е бил Константин Мавроганов, секретар Киряк Балиев и касиер Петър Гогов – б.м.)

 

Надълго и нашироко се разправи на работниците за тяхната длъжност и права… Работниците се разотидоха, а остана само управителното тяло, за да му изброят отделните техни длъжности. На вечерта се преместихме в къщата на учителя, гдето престояхме през деня, а на вечерта, след като покръстихме кмета Ганчо и още един и след вечеря потеглихме за с. Стоилово, заедно с изпратения ни водач Праматаров. Въобще приемът, който ни направи, държанието на селяните спрямо нас както и изпращането ни, възбуди у нас дълбоки чувства на симпатии и всичко това даваше да се разбере, че селяните са проникнати от братско единодушие и са склонни да възприемат истински това, което ни се говори. Единственият случай бе само с кмета, който доста хладен ни се показа, но това го отдавахме на неговото гръцко потекло.

 

№ 2 – Стоилово

 

В Стоилово стигнахме късно в 10 часа по турски. Макар и чисто българско село, в него нищо не бе направено, а освен това миналогодишната афера в Сармашик беше доста спомогнала за разочарование, което владееше между селяните. Макар и доста страшлив (изличени от времето 3–4 думи в текста – б.м.) път да ни приеме в къщата си. Нека се каже, че този човечец беше пострадал вследствие на председателството на поп Слав. През деня можахме да свикаме няколко души селяни и да се разправим с тях, а на другата вечер, на шестнадесети, имахме общо събрание и се избра управително тяло: председател…, секретар… и членове:… На събранието присъстваха 14 души. Герджиков държа за положението на роба и необходимостта за основаване на комитет в селото. Кондолов говори за значението на оръжието. Караманджуков пък изтъкна длъжностите на работниците. Много лошо впечатление ни направят непрестанният страх в селяните. Когато им се каза, че ще отидат да си вземат пушки, просто се смаяха. Много им се щеше да им се донесат наготово пушките в селото.

 

След свършването на събранието, заедно с куриера (Войно Д. Раянов – б.м.) от Малко Търново, тръгнахме за там. Близо призори пристигнахме в колибата на Ораган (т.е. Дражо Киров – б.н.)

 

17. ХІ. 1902

 

№ 3 – Малко Търново

 

На колибата престояхме един ден, а на вечерта с двама водачи се прибрахме в Малко Търново. Посрещнаха ни Райко Петров и Димо Янков и се настанихме в къщата на западния край на града. Там Кондолов, Герджиков и Караманджуков престояха три дни. Въобще комитетските работи не намерихме в такова положение, в каквото ги бяхме оставили. Едно накърнено честолюбие в Димо Янков и една силна омраза у Горанов спрямо него само за това, че работата не отиваше добре. След дохождането на учителя Георги п. Аянов работата беше някакси потръгнала, но онази вражда, която съществуваше между тези, които минаваха за представители, трябваше да се изкорени. Герджиков зае примирително положение изобщо между двата лагера. Собствено Димо Янков беше сам и предвид много съображения, гледаше се, щото да се примирят. Така и стана. Намери се за добре щото Димо Янков да влезе в управителното тяло, за да не се породи разцепление. Не се избраха, а просто се назначиха от Герджиков членовете на управителното тяло, а помежду си те избраха: председател Райко Петров, секретар Георги п. Аянов, касиер Димо Янков, членове Г. Кондолов, Хр. Караманджуков, Светов (псевдоним) и Русев (псевдоним). Членовете на организацията в града се разпределиха на групи. Оставаше само да се поведе работата. Едно нещо е за забелязване, че предпазливостта, която произлизаше от силен страх, беше толкова голяма, че ги спъваше да рискуват малко. Стояхме три дни и те не можаха да намерят къща за преместване. Най-после Касабов (?) предложи своята къща (на баща си) и Герджиков още тогава отиде у тях. Ние с Кондолов вечеряхме и след това с двама водачи на двадесети вечерта потеглихме за Мокрошево, гдето бяха отишли и чакаха останалите наши другари. Едно малко приключение стана. Преди да заминем ръководителят в Мокрошево беше дошъл за сватба и беше поръчал да дойде един работник от селото да ни вземе, обаче ръководителят беше се добре напил, скарали се с ръководителя Р. Петров и вследствие на това върнал го назад.

 

№ 4 – Мокрошево

 

Пълна аномалия съществуваше в работата на тоя комитет. Никакво разпределение на работата; кой касиер, кой началник на група, не се знаеше. Пиянството, както навсякъде, тук беше хванало дълбоки корени. Ръководителят най-първо е такъв и какво оставяше за работниците. Онази вечер, когато тръгнахме от Малко Търново, той се напил и върнал куриера. Когато се напивал издавал комитетските тайни. А Петко Томов даже и когато е бил трезвен си позволявал нещо подобно. След като взели пушките, стреляли безразборно, кому когато скимвало, като напр. Петко Томов и Михаил Илиев. Като се имаше това предвид в събранието, което стана на 21 вечерта, присъстваха 23 д. членове, говориха: Общински за положението на роба под турския режим; Кондолов за значението на оръжието и упражнението с него. Караманджуков говори за значението на нашето организиране. Водиха се беседи за вредата от пиянството и за разбъркаността на работите. Спомена се, че издръжката на четата става от селяните. Изброиха се длъжностите на работниците. Пристъпи се към избиране на управително тяло: председател: свещеник Михаил, секретар Стоян Добрев; касиер Михаил Илиев и членове: Негю Тодоров и Иван С-нов. При предаването на сметка от стария ръководител, намери се, че тук всичко каквото се е дало на четата – хляб, храна и пр., се е приписвало на комитетска сметка. Прихвана се. Освен това за сметка на комитета се е давало вино и ракия, даже и на тези, които са отивали да вземат оръжие. Още същата вечер потеглихме за Карадере, отгдето бяха дошли двама куриери. Равносметка № 1 бе предадена касиеру.

 

22. Х. 1902 г.

 

№ 5 – Карадере

 

На 21 вечерта се прибрахме в с. Карадере заедно с другите трима четници: Сандо, Общински и Пано, които ни чакаха в Мокрошево. Нощта прекарахме в къщата на Стирияна Желязков, защото той и още едно момче ни доведоха в селото, а човекът, поставен край селото да ни чака, не ни дочака. На другата вечер повикахме ръководителя, за да ни представи състоянието на работите в комитета, обаче, въпреки нашето настояване да се яви, той не дойде. Пълно опърничество. Това било защото имали лични вражди помежду си. Оная вечер не можахме да свършим нищо. Намерихме в селото изгоряла плевнята на Вълко Томов и съмнението се хвърляше върху Стирияна. Враждата между Вълчо Иванов, от една страна, и Стирияна, от друга, бе твърде много изострена. Предстоеше ни да прекратим караниците, да решим и спора за изгорялата плевня, да се изпари пиянството и да се прекрати делото, заведено от Стоян Петров против Кирияза Желязков, както и да се нареди управителното тяло. Оказа се още, че ръководителят злоупотребил една сума от 300 гроша. Събрахме работниците на 23 вечерта в къщата на Стоянов Костадин. Кондолов говори за пакостите от пиянството; Общински – Що е комитет; Караманджуков – Длъжностите на работниците. Публично говорене на ръководителя за неговите обноски спрямо работниците и пиянството му и за неговото незачитане на четата. Реши се Кирияза да плати 50 гр. златни на Никола Петров, за да се прекрати делото им пред хюкюматя. Примириха се още и Иван Вълчев и Стириян. На Вълко трябваше цялото село да помогне, като му се даде нужното количество слама за издържане на добитъка си. На 24 вечерта имахме второ събрание. Общински говори за ползата от бъдещата свобода, Кондолов за значението на оръжието, а Караманджуков върху значението на клетвата. Избра се управително тяло: председател Георгаки Томов, подпредседател Попов Желязко и касиер Стефко Петров, членове: Иван Николов и Петко Стоянов. Иван се постави пак в управителното тяло само за това, че би се направило някакво разцепление в комитета и мислехме, че не ще прави вече грешки, ако е член на управителното тяло. Реши се да се дадат пушките на тези, които са ги донесли. На 25 се предаде сметка на касиера и се дадоха съвети на управителното тяло. Вечерта потеглихме за с. Дерекьово.

 

25. Х. 1902 г.

 

№ 6 – Дерекьово

 

На 25 вечерта заедно с изпратения куриер Димитър потеглихме за Дерекьово. Там ни посрещна Иван някой си и се настанихме в къщата на баба Калина Бояджиева. Там престояхме един ден и пред нас се яви само свещеника и Петко Желязков. Беше Димитровден. На вечерта имаше месечина и още в два се преместихме в друга къща, гдето живее калугерица, заедно с брат си и снаха си и можеше да се идва по-безопасно. Още вечерта дойде при нас кметът и още едно момче, женено за дъщерята на Стойчо. На сутринта пък щяха да дойдат по-богатите, обаче никой не дойде, с изключение на един-двама. Обещаха ни, че ще могат да дойдат чорбаджиите двамата Милевци и други чорбаджии, обаче нито тая, нито другата сутрин можаха да дойдат. Тогава не оставаше друго, освен да назначим ние: ръководител свещеник Стойчов (Биячев – б.н.), секретар учителя Аянов (не Г. п. Аянов – б.н.) и касиер. Стаматя и други 6 души членове в управителното тяло, все богаташи. На 28. Х. 1902 г. вечерта щяхме да излезем от селото, защото Герджиков щеше да ни чака в Мокрошево, както бяхме наредили в Малко Търново, след една седмица трябваше да се срещнем. Още с едно нещо дерекьовци ни изиграха. Пратили човек в Карадере да каже да ни изпратят куриер. Той дойде и ние мислим, че ни викат там. После се оказа противното. На тръгване от селото до старата черква ни чакаха само четиримата: Тодор Попов, Матейчо (Жетана или Шейтана – б.н.), попа и двама други селяни. Другите пак не бяха излезли. Разправихме се много на късо, защото бяха отворили църквата, а отвън се слушаше даже и шушукането. Месечината светеше като слънце. Стигнахме в Карадере и там на четвърт час разстояние от селото ни чакаха трима часовои. Прибрахме се в къщата на Вълчо Томов. На 29. Х. 1902 г. вечерта се прибрахме в Мокрошево. Там бяха пристигнали Общински и Сандо, които не дойдоха в Дерекьово, но останаха да чакат в Карадере. В Мокрошево бе пристигнал и Герджиков и Петко Пухов, и Георги Костиев. Последните двама в един часа по турски бяха убили Анагности Дяков и бяха избягали при нас. На 30. Х. 1902 г. вечерта Герджиков, Сандо и Общински тръгнаха за Паспалово, защото там ги чакаше Шишманов, а ние останахме, понеже Кондолов беше болен. На другата вечер и ние се прибрахме в Паспалово, придружени от куриера, който беше пристигнал.

 

31. Х. 1902 г.

 

№ 7 – Паспалово

 

Когато бяха отишли Герджиков и компанията му в с. Паспалово, там не могли да сварят Шишманов, който заминал два часа преди тяхното пристигане. Наредили за вечерта, когато пристигнем, да имаме общо събрание със селяните. Пристигнахме в часа два и ги намерихме в къщата на Боримечката. Постояхме малко и ние петимата (без Пано, Георги и Мечев) се отправихме за черквата, гдето се бяха събрали деветнадесет души от по-старите селяни – работници. Започна да говори Герджиков върху темата: Какво ни е положението и какво трябва да вършим. Изтъкна, макар и накратко всичко, което трябваше да се каже. Сказката продължи около един час. След това пое Кондолов и то доста обстоятелствено изтъкна как трябва да се държим пред властта. Щеше да говорят Общински и Караманджуков, обаче нямаше време. След това селяните се разотидоха по къщите си и ние се прибрахме в къщата. На другата вечер, пак в черквата, имахме събрание, дето бяха се събрали младежите работници, около двадесет и шест души. Герджиков говори почти същото, каквото и на предната вечер; Кондолов – защо сме се клели; Общински – как трябва да се разбира бъдещата свобода; Караманджуков – против пиянството, както и за закупуването, пазенето и употреблението на пушките. След някоя и друга насърчителна реч събранието се разпусна. Между това учителят в селото Петракиев Димо си подавал оставката и искаше да каже на Герджиков, че това е във връзка с казаното му от някого, че Околийското управително тяло решило да го изпъди от селото. Обеща щото на сутринта да съобщи на Герджиков името на лицето, което му е говорило. Вечерта се преместихме в къщата на друг работник. На сутринта се разгледаха сметките на комитета и се направи равносметка № 3. После дойде Петракиев уж да каже лицето, което му е съобщило, обаче най-непочитателно отказа. Отгоре на това каза, че организацията за 60 гроша убила вуйчо му (Анагности Дяков – б.н.). Говори му се много и доста много се нападна, обаче това малко му подейства. Вечерта ни дариха с пакети кърпи от сватбата на един работник. В това време тръгнахме за Тигра (псевд. на колибите Тъмни лък – б.н.), заедно с човека, който беше изпратен оттам.

 

3. ХІ. 1902 г

 

№ 8 – Тигра

 

След като тръгнахме от Паспалово, след 3/4 часа пристигнахме в Тигра. Бе на 2 ноември вечерта. Бяхме поръчали от по-рано да се съберат всички селяни в една къща, гдето ще отидем. Имаше месечина като ден. Когато пристигнахме намерихме около 13 души. Говори Герджиков върху темата: Какво е положението на роба в Турция и какво трябва да направи, за да се освободи. А след него говори Кондолов: Как трябва да се държим спрямо властта. На свършек им се даде писмо да си вземат 5 оки праса, разбирай пушки, и се подведоха под клетва петима нови работници. На сутринта повикахме работниците от селото Полата (псевдоним). Дойдоха само четирима души. И с тях се разправихме. Даде се и тем писмо да отидат да си вземат „праса“. Нареди се щото двама от „Тигра“ да бъдат като началници на групите, които ще се съставят от работниците от двете села, да приберат членския внос от работниците и да зависят от управителното тяло на с. Паспалево. На вечерта се промени времето. На другия ден малко по малко продължаваше да роника. Едно се забеляза, че дружината може тук вече да си поотдъхне. По височко си приказвахме, попяхме си, по-често си излизахме на двора, та че и хорце му подруснахме. Вечерта рано пристигна куриер от Маглавик. Часът бе около единадесет и половина. Ситен сняг роникаше, покрил земята с около една педя. Полупрозрачни мъгли висяха по главите на съседните върхове. Обаче нищо не ни попречи да потеглим толкова рано – половин час преди заник слънце. По пътя си вървяхме много свободно. Даже си подсвиркахме. Навсякъде беше побеляло. Ние само на едно място се събрахме, за да направим малка почивка, като си позапушихме и по половин цигара. След това пак продължихме. Друг път от Агязмото до Маглавник стигнахме за три часа, а сега за два и четвърт. Прибрахме се в къщата на една баба. Това бе на четвърти вечерта.

 

5. ХІ. 1902 г.

 

№ 9 – Маглавик

 

На четвърти вечерта пристигнахме в Маглавик, заедно с куриера, изпратен за да ни доведе. Часът бе два и половина и се настанихме в къщата на една баба. Още през нощта дохожда при нас ръководителят, касиерът и някои други работници. Доста сняг беше навалял, пък и продължаваше да вали. На сутринта повикахме ръководителя Янко Иванов, за да ни представи сметка (отчет). Оказа се, че никакви пари не са вземани, освен тия, които предали на Напетов. Каза им се, че на вечерта трябва да свикат селяните на събрание в черквата. Събраха се вечерта около двадесет и трима души, заедно с тия, които не бяха покръстени – шест души. Говори най-напред Герджиков, а след него Кондолов. Герджиков говори за това, което говори и по другите села. Също и Кондолов. Щяха да говорят още Общински и Караманджуков, обаче не се намери за добре от Кондолов, въпреки че Герджиков наблегна, че трябва да говори Караманджуков. Тогава се избра управително тяло: председател Янко Иванов с псевдоним Слънце, касиер Дико и член бай Москов. Отидохме си. Сняг около една педя и половина беше наваляло. Не мислихме сутринта да тръгнем, предвид многото сняг. Решихме да заминем за Велика. Обаче през вечерта стана една случка, която ни накара на сутринта да потеглим. Герджиков ме пита: „Можеш ли да пътуваш сутринта при тоя сняг?“ – „Мога“, отвърнах, запитвайки и него: „Ти можеш ли?“ Потвърди и Кондолов. Казах, че няма толкова голям сняг, че да ни спре от път. Нали сме комити, по що ще се отличаваме от турския аскер. Тогава те го взеха на смях. Обаче доста им повлия на решението да пътуваме. И на сутринта на шести ноември, часът в пет и половина [по турски], значи към обяд, с двама куриери ние потеглихме от селото за Велика. По пътя газихме сняг до коляно. Редяхме се да отваряме път по реката. За шест часа пристигнахме в селото, т.е. в единадесет часа по турски или един час до мръкване.

 

7. ХІ. 1902 г.

 

Караманджуков, Христо. Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район. 1902 – 1903. С., 1996, 123–125, 130–139.

 


 

14

Д-р Хр. Татарчев за конгреса на „Петрова нива“

 

1903 г.

 

[...]

 

На 28 юни 1903 г. биде свикан в местността „Петрова нива“ в Странджанския балкан конгрес на VІІ революционен окръг, за да се произнесе по решението на Солунския конгрес, както и по онова на Смилевския. Одринският конгрес стана при особена и импозантна обстановка от въоръжените сили на районите М. Търново, Лозенград, Бунархисарско и пр., както и от четата на Михаил Герджиков, на около 250 души. На конгреса взеха участие 47 делегати, легални и нелегални, от разните райони. Съборът се председателствуваше от Васил Пасков. Положението и тук бе идентично с онова в Македония. Лозенградският район бе съсипан от афери, а Бунархисарският разполагаше с малко оръжие, когато пък М. Търново притежаваше задоволително пушки. Останалите райони би били годни за малки четнишки акции и динамитни атентати. Конгресът се намери въобще пред една тежка проблема: да се солидаризира ли с македонския народ в предстоящето въстание, или пък да пасува. Жертвите, които се налагаха в случая, се схващаха еднакво от всички като грамадни и страшни, а не по-малко грозно и съкрушително пред тяхната съвест се явяваше дезиртирането им в тоя еднакво съдбоносен момент за общото дело. М. Герджиков, който бе почнал конспиративната си дейност в Македония и който живееше винаги с копнежите на роба, не можеше да допусне едно безучастие на Одринския окръг, това бе нарушение на клетвената верност и солидарност в борбата за свобода. Физическите жертви се компенсират лесно с течение на времето, ала морално-спиритуалните, които са базата на нацията и нейната история, не може да се изкъртят с нищо и остават такива навеки в историята на нацията – като огледало, в което ще се отглежда винаги славата или позорът на ръководните ѝ сили, както и на самата нация в историческото и социално битие. Държащ за моралната страна на въпроса, М. Герджиков с пълно съзнание изигра най-важната роля в събора, за да се направи тая колосална жертва в името на свободата.

 

[...]

 

Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи, материали. С., 1989, 143–144.

 


 

15

Г. Попстаматов за среща на М. Герджиков с преображенци в Бургас

 

1939 г.

 

В началото на месец август 1939 година баща ми получи едно писмо. Прочете го мълком, повъртя го в ръка и пак го зачете. После го остави под скръстените си длани, опря гръб о облегалото на леглото и дълбоко се замисли. Беше болен. Острият му ревматизъм, придобит в Одринския затвор, проявяваше поредния си пристъп и бе го приковал на легло от цяла седмица.

 

– Прочети това писмо – обърна се той към мен.

 

Поех писмото и зърнах името на подателя: Димитър Ф. Арнаудов, от гр. Бургас. Трепнах. Димитър Арнаудов бе боен другар на баща ми от Преображенското въстание, учител по онова време в селото ни Блаца, заедно са организирали хората на борба срещу султанското робство, заедно са излезли оттам през Хуриета в 1908 г. През целия си живот те останаха верни другари, често си гостуваха един другиму, но кореспонденция помежду си не водеха. Затова писмото ме учуди много, та бързо го зачетох. То бе кратко:

 

„Отче Стамате,

 

Съобщавам ти радостната новина, че наскоро ще се видим с войводата Михаил Герджиков. Срещата ще стане на 12 август т. г. в Бургас. Гледай на всяка цена да дойдеш и ти.“

 

Следваше датата, подписът и покана да му гостува в новата му къща в Бургас.

 

Писмото и мене развълнува. Среща с Герджиков? Това бе наистина събитие, особено за татко, който лично познаваше водача на Преображенското въстание, бе изпълнявал негови инструкции, бе му докладвал за организаторската си работа в с. Блаца, където бе свещеник.

 

( Проклета болест! – въздъхна татко. – Сега ли дойде да ме скове! Да не мога да се видя с войводата, с Герджиков… Пустият му късмет…

 

След малко с променен глас каза:

 

( Ще отидеш ти! Ще отидеш, ще се запознаеш с Герджиков, ще го поздравиш от мене и ще го поканиш да дойде в Ахтопол. Тука всички тракийци ще го посрещнат като най-скъп човек.

 

Отидох в Бургас един ден по-рано. Теглих право у Димитър Арнаудов в малката му къщичка на ул. „Овчарска“ № 19, сега „Михаил Герджиков“. Арнаудов ме посрещна с радост и с тъга – с тъга, заради отсъствието на баща ми, с радост, че все пак съм дошъл аз, „да има и един от младите на тази среща.“

 

Привечер ме заведе в кафене „Отечество“, на улица „Поп Никола“, сега „Осми март“, където ме запозна с неколцина преображенци и където се дообмисли уреждането на срещата. Реши се около нея да не се вдига никакъв шум – това било изричното желание на Герджиков. Само двамина – Георги Минков, някогашният задграничен представител на одринци в Бургас, и Киро Узунов, гьоктепенски войвода – да го посрещнат на гарата и с файтон да го доведат в ресторанта „Ботевата механа“, държан тогава от малкотърновчанина Георги Градев, където се уреждаше срещата.

 

Така и стана. Около голяма маса, направена от съединени шест малки маси, насядаха двайсетина преображенци – войводи, подвойводи и четници, с нетърпение очакваха идването на Герджиков. Влакът пристигаше към 21 часа и до това време ресторантът се освободи от други посетители.

 

Когато на вратата се появи Михаил Герджиков – висок, строен, с дълга бяла брада, с благородно лице, което излъчваше някакво невидимо, но осезаемо сияние и величие – старите му бойни другари не издържаха, задъхаха се от вълнение и лудо запрегръщаха любимия си войвода и другар от ония славни въстанически дни и нощи в Странджа отпреди 36 години! Някои, като Стоян Томов и Милю Райков Узунов, схлупиха глави на гърдите на Герджиков и просто се разридаха. Когато всички се изнизаха, дойде ред и на мен. Бях си предварително заучил някакво приветствие към мастития войвода, чието име бе станало легенда сред странджанци, но когато той ми подаде войводската си ръка – всичко замислено се изпари, онемях, и в порив на дълбоко преклонение пред личността и делото на този човек, сведох глава и понечих да целуна ръката му. Но той внимателно я отдръпна, погали ме по главата и промълви:

 

– Не, млади момко, това не е нужно.

 

Настаниха се всички около голямата маса, захласнати и обаяни, в очакване да чуят думата на Герджиков. Струваше ми се, че само да им махне с ръка, че само една призивна дума да им отправи – ще скочат до един и ще литнат подире му, на нова бран, за нови подвизи.

 

Но Герджиков не бързаше. От откъслечните му думи струеше мъдрост и тъга, от погледа му – интерес към фигурите и образите на преображенци, толкова много състарени от несгодите на бежанската им орисия, от мъката им по родния край – въстанал, воювал и пак останал под робство. С този поглед той притегляше към себе си, мълком ги подканваше и предразполагаше към изповеди.

 

Пръв заговори Георги Минков от гр. Бургас, под чиито зорки очи са минавали хиляди тайни заповеди и писма, оръжие и боеприпаси, войводи, четници и куриери. Сега, под тежкия товар на годините си, той седеше до стройния Герджиков схлупен, грохнал, с уморен поглед. И гласът му беше тих, хрипкав.

 

– Натежаха годините, Мишел – по стар навик повдигна вежди той. – И немотия ни затисна. Ама това е нищо, понася се… Другото, другото много боли, то не се понася: не успяхме ние тогава…

 

Войводата Киро Узунов, грамаден и тежък, мълчаливо поклащаше глава, а Коста Тенишев-Лютий неспокойно барабанеше с пръсти по масата.

 

– Не е така! – припряно продума той. – Как не успяхме? Море друснахме я ние тая Отоманска империя, та никакъв ихтибар не ѝ остана.

 

Дядо Лефтер Мечев заговори по-бойко:

 

– По онова време турците ни наричаха разбойници, чорбаджиите – хаирсъзи и безделници, а сега в (свободна( България халът ни е още по-лош. Чорбаджийството със своите жалки мекерета пак е на висок кон и пак ни тъпчи. И по-лошо: някои, уж „наши” другари, сега са властници и – позор! – гонят нас, отмъщават си заради роднините си – чорбаджии, та дори и работа не можем да намерим, един вид – неблагонадеждни! Но какво? Да им преклоним глава ли? Никога! Ние няма да се пречупим, няма да изменим на себе си, по други пътища няма да тръгнем.

 

Герджиков го гледаше съсредоточено, но продължаваше да мълчи. Внезапно той запита:

 

– А приятели между младите имате ли?

 

– Ба! – усмихна се дядо Лефтер. – Хората вече взеха да разбират по-добре политиката. На тукашното пристанище повечето работници са тракийци и здраво държат. И в еснафа имаме добри другари. Мога да кажа, че тракийската маса в Бургас се очертава като най-прогресивна…

 

Георги Калоянов бе дошел от Царево (Мичурин) специално за срещата. Той каза, че тракийците по Черноморието – от Созопол та чак до Резово – помнят въстанието и разговарят за ония героични дни.

 

– Ах – изпъшкаха едновременно неколцина и Герджиков ни изгледа натъжен. Той запита:

 

– А стои ли още там, на брега, конакът, дето…

 

Не се доисказа.

 

– А, падна – отвърна Калоянов – Гивгирен бе, ама падна. Види се, тогава вие бая сте го разтърсили.

 

– Идва ми се натам – тихо, като на себе си продума Герджиков.

 

Всички почувствуваха, че в този миг той си припомни оня славен първи ден на въстанието – 19 август 1903 г., когато със своята голяма чета бе нападнал и превзел Василико, като най-напред бе атакувал с бомби турския конак…

 

– Че елате! – оживи се Калоянов. – С хляб и сол ще ви посрещнем.

 

– Защо не? И ние ще дойдем – заобаждаха се другите и някои станаха прави.

 

– Не. Това не бива да става – тъжно поклати глава Герджиков. – Няма защо да създаваме каквито и да са илюзии у хората… Пък и доколкото позачух, вие там малко нещо на фашизъм сте я поизбили…

 

Калоянов промени цвета на лицето си и седна. Всички доловиха, че Герджиков правеше деликатна напомка за политическите събития в този край около 1925 г., по време на които Калоянов бе околийски началник.

 

Заговориха други. Панайот Воденичаров, окръжен училищен инспектор, похвали царевските и малкотърновските учители за добрата им работа по патриотичното възпитание на бежанските деца.

 

– Май сегашният патриотизъм на патриотарство избива – все така тихо подметна Герджиков.

 

– А така, кажи им го – обади се дядо Лефтер.

 

Беше вече късно, когато заговори Герджиков. Наредени около него, старите комити го слушаха, без да трепнат.

 

– Историята още не е казала своята дума по нашата революционна работа в Македония и Тракия. Един ден и това ще стане. Но ние сме дълбоко убедени, че никой никога не ще може да отрече дела ни в политическото свестяване на населението от тия български земи. Защото, другари, да накараш неуки и затиснати от мизерия хора да изправят чела, да вземат в ръка оръжие, и то не поединично, а поголовно, и да полетят срещу султанската сила – това не се случва често в живота на народите. Ние направихме това. И тракийският българин доказа на цял свят, че люби свободата и може да воюва и да умира за нея. Неговият подвиг накара и балканските управници, и европейските дипломати да опулят очи. Създаде се по онова време благоприятна ситуация за решаване на тракийския въпрос, но нашите български политици не я прозряха и проиграха съдбата на Тракия. Друго и не можеше да се очаква от тях, от тогавашната им Фердинандова политика. Впрочем те и сега не са отишли по-далеч – горчиво се усмихна Герджиков. – Дори сега тракийският проблем е още по-заплетен и замъглен. Но трябва да знаем, че за да бъде той съзнателно замъгляван, сметка за това имат определени кръгове. Политическото развитие оттогава насам избистри много неща в съзнанието на нашия народ, па и на самите нас.

 

Тук Герджиков леко се усмихна и видя как всичките му събеседници поклатиха глави: „Така си е.“

 

– Сега в света се надигат други бури – продължи Герджиков. – Тези бури ще се разразят със сила много по-страшна, отколкото през 1912 и 1918 година. В тези бури ще отекнат и ще се прояснят и въпросите за поробените страни и области. Важното сега е в тия бури честните хора да намерят своето място, да не залитнат по илюзии, подхранвани от империалистите. – А че повечето от нас сега мизерствуваме – тук Герджиков обърна глава към грохналия Георги Минков, седнал от дясната му страна, – какво от това? За лични облаги ли се борихме ние? Срамно е дори да се помисли такова нещо. Ако бе така, днеска щяхме да бъдем властници и търгаши и нямаше да можем да стоим тук, както сега стоим – с открити сърца и със запазено добро другарство. Това е хубаво. Нека докрай си останем добри другари.

 

Герджиков вдигна наздравица за старото бойно другарство и за хубавите чувства, които тази среща бе разпалила у всички. Станали прави, преображенци звъннаха чаши. Прав остана само един – едър и настръхнал, малко кривоглед с едното око. Широките му ноздри шавнаха, проеча задъхания му глас:

 

Георги Кондолову

 

Син на майка Странджа, той не я забрави,

мир, челяд, спокойствие – всичко той остави,

цяла Странджа надлъж и шир преброди,

села и паланки до едно обходи.

На раите слепи очите отвори

и от люде тихи той борци ги стори.

И когато всичко бе готово –

робът бе въстанал, там, при Паспалово,

в сражение тежко с тирана слисан

Кондолов войвода пръв падна пронизан!

Падна, но видя как храбрата му чета…

 

Декламираше Димитър Арнаудов. От очите му се лееха сълзи, но това никому не правеше впечатление, всички се бяха пренесли там, в Странджа, в малкото село Паспалово, където в първия ден на въстанието пръв падна, пронизан от турски куршум първият войвода в този край, големият син на Странджа Георги Кондолов. Изтеклите 36 години не бяха заличили нищо в паметта на тия стари комити за Кондолов, някои от които под негово войводство бяха кръстосвали планината и сега си го представяха все такъв – грамаден, смълчан, решителен и човечен.

 

Арнаудов свърши и се тръшна на стола си.

 

– Кондолов ще надживее вековете – тихо каза Герджиков.

 

Настъпи мълчание – това бе другарският им помен за Георги Кондолов.

 

После запя тихо Лефтер Мечев, заприглася му Коста Тенишев, подеха всички песента:

 

Ясен месец веч изгрява

над балканската гора,

в цяла Странджа роб запява

песен нова, юнашка…

 

Това бе нов поврат назад, към тревожните дни и нощи на подготовката за въстание в Странджа. В тази подготовка някои намериха смъртта си. Между тях бяха и войводите Пано Ангелов и Никола Равашола, героичната смърт на които друг един войвода, Яни Попов, възпя в безсмъртната песен „Ясен месец“, станала неофициален химн на странджанци. И сега, като я пееха, старите преображенци и Герджиков неволно махаха десници в такта на мелодията и живо си представяха образите на загиналите войводи…

 

На другия ден Герджиков щеше да отпътува за Пловдив. Този ден аз станах рано и тръгнах да търся фотоателие – такава задача ми бе възложена от преображенци, за да се направи обща снимка на присъствуващите на срещата. Уговорих снимката с фотографа Недялков за 10 часа и отидох в кафене (Отечество”, където бяха преображенци. Не всички присъствували на снощната среща бяха дошли, но тъй като Герджиков щеше да пътува с обедния влак, решиха да се фотографират дошлите до момента. Така стана тази снимка, увековечила един вълнуващ момент в живота на Герджиков – срещата му с преображенци от Бургаския край, 36 години след въстанието.

 

Идването на Михаил Герджиков в Бургас по неведоми пътища бързо стана известно на целия град. Още от сутринта, около кафенето се стълпиха стотици хора, възрастни и млади, някои свенливо се доближаваха до популярния водач на Преображенското въстание и го здрависваха. По пътя от кафенето до фотоателието на ул. „Княз Богориди“ след групата се оформи цял кортеж, който след това се уголеми по главната улица за към гарата. На няколко места из кортежа се измушваха деца с цветя и тичешком ги подаваха на Герджиков. Без никаква нагласа изпращането на Герджиков спонтанно се превърна в тържество, в празник на тракийските бежанци в Бургас. И когато влакът потегли, към Герджиков, застанал на прозореца, се простряха стотици ръце за сбогом. Десници протягаха и старите преображенци, просълзени, с потиснати от мъка сърца и с парещата мисъл, че това е може би последната им другарска среща. Уви, опасенията им скоро се потвърдиха – за пет-шест години изпопадаха почти всички. Отиде си от тоя свят и Михаил Герджиков – на 18 март 1947 година. От тази незабравима среща остана само снимката.

 

Попстаматов, Г. Среща с Михаил Герджиков – В: Преображенци. С., 1980, 135–142.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]