Михаил Γерджиков и подвигът на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова

 

ІІ. СПОМЕНИ ЗА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ

 

  6. Анастас Разбойников за посещението на М. Герджиков в Бунархисар и за дейността му по време на хуриета, 1902, 1908 г.
  7. Димитър Халачев за дейността на М. Герджиков в навечерието и по време на въстанието, 1902–1903 г.
  8. Димитър Дичев за дейността на М. Герджиков в Одринско, 1903 г.
  9. Георги Попов за масовото покръстване на селяните от Стоилово, Малкотърновско, от М. Герджиков, 1903 г.
10. Георги Попаянов относно предаване на пари за оръжие на четата на М. Герджиков в с. Пирок, Лозенградско, 1903 г.

 

6

Ан. Сп. Разбойников за посещението на М. Герджиков в Бунархисар и за дейността му по време на Хуриета

 

1902 г.

 

І

 

[...]

 

Герджиков дойде в Бунархисар от Урумбеглия през една дъждовна и кална нощ, доведе го куриерът ни Пейо Сачлията. Край града ги пресрещна Ноньо Стияньиоглу, за да ги доведе у Васильото, дето чаках и аз.

 

Сачлията за първи път го пращах куриер. Той показа удивителна решителност: категорично отказа да вземе револвер, а тръгна с брадвата си, че с нея ноще бил по-сигурен, понеже, ако го нападне някой, ще се справи по-лесно и безшумно. Той не искаше да му разправяме как ще доведе госта, главното било да не усети никой, а изпълнението считаше за своя работа.

 

С Герджиков се срещнах за пръв път. Той направи на всички силно впечатление. С черна брада, бледоматово лице вследствие нощните скитания, само с черна мешинена куртка, подплатена с червен хастар; с червена дебела връзка, с дълга коса, къдриците на която падаха върху челото му, с лек платнен каскет, с наметната къса манлихерова пушка и презраменна овчарска чанта – тоя върховен нелегален ръководител на Одринския революционен окръг с привлекателната си млада интелигентна фигура завладяваше всеки, който се срещнеше с него, дори без да му говореше надълго. Неговото име в Странджа и Одринско стана легенда, и то не толкова поради подвизите му в Македония, колкото поради широкия замисъл на анархистическите му революционни идеи, поради неговата интелигентност и умението му да привлича интелигентни четници.

 

През деня при него се явиха учителката Мария Атанасова, свещеник Димитър Бодуров, дядо Наньо Каика и още двама-трима души. Един от последните ми каза: „Е-е, учителю! Щом такъв млад човек е тръгнал да се жертвува за нас, какво остава ние да правим; ние би трябвало всички да измрем още сега.“ Толкова поразително впечатление направи Герджиков на тоя прост селянин.

 

Герджиков замина за Колибите, а оттам към Одрин и през Мустафа паша – в България.

 

[...]

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1896–1903), кн. 2. Бунархисарски район. Съст. Ив. Орманджиев. С., 1929, с. 75–76.

 

ІІ

 

Каква е заслугата на Герджиков в организирането на Одринско и в Преображенското въстание? Безспорно е много голяма. Най-напред трябва да имаме предвид конгреса от 1902 г. в Пловдив. Така ще го наречем конгрес, макар, че някои го наричат сбирка. Той създаде истинската организация на Одринско като го разпредели на райони: Лазар Маджаров в Лозенградски район, Кондолов в Малкотърновски район и т.н. По-рано войводите един друг си пречеха и никой не позволяваше да се премине от единия район в друг. „Този район е мой – казва, и никой не може да мине от тука.“

 

Пловдивският конгрес изигра много голяма роля благодарение на Герджиков. Нашите одринци са поискали да дойде като делегат на ЦК Гоце Делчев. Той обаче изпраща своя верен човек, защото сам бил зает. Масовото организирване започва откакто идва Герджиков, т.е. от октомври месец. Почна се така, че в църквите влизаха по цяло село, дето се казва, всичко годно да носи оръжие. Там където е било българско селото са биели камбаната и хората, понеже били научени като се бие камбаната да отидат в църквата, отивали там. Така направили и в с. Пенека, да го осигурят за атентата. Двама четници стояли зад вратата и не ги пускали да излизат, така всички били посветени на въстанието. Това почва от октомври и ноември месец. С идването на Герджиков почва именно това масово посвещаване и заклеване.

 

Второто нещо, което създаде Герджиков, са смъртните дружини като постоянно организирано военно тяло и тяло за обучение. Никой друг не го е направил това. Той започва да го прави, той даде тласък и импулс на революционното движение вътре. Трябва да признаем тази негова заслуга, а той имаше и качествата да бъде такъв организатор. Имаше качества, каквито нямаха нашите местни водачи.

 

Нашите дейци така някак бяха засенчени, но това се случи понеже Герджиков беше малко по-горе от тях. По-интелигентен беше, по-културен, подвижен, жив, оратор добър, красив и както казва Ташев „откъдето минеше, мъртвите дигаше“.

 

Това не можеше да направи и Кондолов въпреки неговите качества за къртовска работа. Също и Лазар Маджаров не можеше да го направи, макар че беше добър човек. Големите хора стават още по-големи, когато имат високите качества каквито имаше Герджиков. Няма защо да се сърдим, че той се е издигнал. Така стана. Така се издигна и Бенковски над Волов, макар че Волов бе пратен като по-голям в този окръг… Бенковски, освен Волов, засенчи още Бобеков, Соколов и др. Засенчи ги, защото имаше качества да бъде водач. Обаче Герджиков, макар че имаше големи качества, той не е пренебрегнал и местните дейци. Той ги тачи и цени до край. В спомените си той често пъти казва, че когато отишал там имало вече организация. Там работеха, казва, еди кои си…

 

На конгреса на Петрова нива Герджиков не прие да се нарича тяло на въстанието, Главен щаб, както бяха го нарекли в Смиленския конгрес. Той също не прие да бъде главен, а прие да бъдат равни всичките. Така, че не можем да говорим, че той се е натрапвал. Сам той не искаше…

 

За Одринския конгрес 1908 г., за който стана дума тук. Тоя конгрес избра Катерински, Михаил Герджиков и Димитър Груев за представители на постоянното присъствие в Солун. Този конгрес има голямо значение. Той даде пълно доверие на Герджиков.

 

[...]

 

Изказване на Анастас Разбойников при обсъждане на сборник „Преображенско въстание“, 1956 г. Архив на Тракийския научен институт.

 


 

7

Д. Халачев за дейността на М. Герджиков в навечерието и по време на въстанието

 

1902 – 1903 г

 

През 1902 г., когато станаха големите маневри, в с. Шипка се срещнах с няколко войници от М. Търново. Заговорихме за нашия край. Казах им, че има тайна революционна организация, за която знаех още от пребиваването си в отпуск в М. Търново през 1901 г.

 

След като свършиха маневрите, срещнах Дико Джелебов в Бургас и му казах, че желая да постъпя в организацията. Отговори ми, че ще пита Кондолов. Този се съгласи. Срещнах се и с него. Каза ми, че организацията се нуждае от подофицери. Това бе преди Коледа 1902 г. Той навлезе пак в Турция, като ми каза, че Герджиков ще дойде от Пловдив с други четници. И наистина в началото на 1903 г. Герджиков дойде в Бургас. Ст. Петров му представи мене, Цено Куртев, Петър Ангелов, П. Шиваров, Д. Христакиев и Ат. Вълканов. В присъствието и на Хр. Силянов Герджиков ни говори за организацията и обстоятелствата, при които работи тя. От Сливен се получи войнишко облекло и оръжие, бели калпаци и цървули. Всичко бе изпратено в Аланкайряк, закъдето заминахме и ние. Там проверихме оръжието дали е годно, положихме клетва, разделихме се на четири групи и потеглихме за Турция с двама куриери. През Заберново – Стоилово – Белковци – Камила – Морхово спряхме във Велика. Там обмислихме плана за атентата при Синеклий – Черкезкьой. Реши се пет души от нас, които знаят турски, да бъдат в турско войнишко облекло и да служат като авангард на четата. За тях бяха поръчани в М. Търново дрехи. След като направихме заговезни за великите пости, през Караманбаир стигнахме в с. Урумбеглия, гдето пренощувахме и продължихме после през Пенека и Апартес за Ченгенесарай. В една горичка престояхме, за да видим движението на влаковете. Прицелна точка избрахме пътнишкия влак от Цариград за Одрин. За съдбоносната нощ разпределихме се на три групи: две по направление на Цариград и Одрин, а между тях главната група, която постави взрива под релсите. В нея влизаше Герджиков, Д. Общински, Цено Куртев, Шиваров и аз. На южната релса поставихме 24 кг динамит с два фитила по 15 м. дълги, които поставихме на релсите, като закопчахме за последните капсулчетата и те стояха като жабчета. Щом колелата на влака ги натиснат, възпламеняват се и по фитила взривът се запалва и избухва. Фитилите ни бяха мокри обаче, та избухване не стана.

 

Като се върнахме във Велика, едни от четниците заминаха за България, а другите се разделихме на чети. Аз, Ст. Томов и Петко Хашлака се паднахме с Кр. Българията.

 

[...]

 

С Българията ходих само месец и половина-два приблизително. При охраната на Герджиков в с. Пирок бях и аз. Като го отнесохме до Чаглаик, върнахме се пак в района ни. В конгреса на Петрова нива ме направиха участъков войвода и ми дадоха VІ въстанически участък със с. Кладара и колибите: Белковци, Съботиново, Папракювица, Селище и Вълчановия мост, който бе главният проход на движението между Малко Търново и с. Цикнихор. Четници ми се паднаха Георги Костадиев, който бе и подвойвода на четата, Ефтим Попов – секретар, Минчо… (от Нова Загора) – запасен подофицер и знаменосец на четата, Недялко Куртев (от М. Търново) – групов началник на четата, Стоян Томов (от М. Търново), Петко Николов от същия град (служеше и за куриер), Димитър Ефтимов (от М. Търново) – постоянен асистент на знамето, Петко Жребечков, Калчо Господинов (от Камила), Черняй Мерджанов (от Карнобат), Апостол…, Никола Арабаджиев Бутниколибата (от Лозенград), Яни Фъстъкчията от същия град, Георги Градев – „шарап чауш“ (от М. Търново), Петко Коцакев от същия град, Андон Киров Рашев, Стамат Георгиев и Тодор Хр. Тепавичаров, все от М. Търново.

 

До въстанието обучавахме смъртни дружини. Мислейки, че участъкът ми е организиран добре, пратих няколко четници в Съботиново да съобщят да се приготви хляб за четата. Там случайно гостувала на зетя си баба Каля Рогачева (от М. Търново), която видяла четниците. Зет ѝ Димитър Манавелов я посъветвал никому нищо да не казва. Щом отишла обаче на другия ден в града, обадила на властта срещу бакшиш, че вън от колибите, по пътя, видяла комити с бели калпаци. Мястото, гдето щеше да ни се донесе хляб, го загради войска, обаче нищо не намери. Аз с четата си бях в колибата на дядо Никола, близо до Съботиново. Щом часовоите ни забелязаха, че иде войска, през засетите ниви незабелязано се изтеглихме до Белковци в една висока гора с дебели дървета и там налягахме за отбрана. Войската, след като претърси Николовата колиба, околните сгради и кошарки за добитък, върна се в М. Търново през Вълчановия мост.

 

В края на юли специален куриер ми съобщи, че наскоро предстои въстание. В участъка си приготвихме склад за хранителни и бойни припаси в едно гористо, усойно, непроходимо и тъмно място между Николовата колиба и Вълчановия мост. Повикахме няколко пъти и смъртните дружини на пробна мобилизация и ги обучавахме за нощни нападения и при изненада от неприятеля какво ще правят.

 

Към 1 август куриерът ми донесе писмо, съгласно което оставих част от четата си на Г. Костадиев и с няколко стари четници заминах за връх Папия. Там намерих Герджиков с четници. Оттам наблюдавахме с бинокъл какво става във Василико. Кюмюрджиите, които отиваха в тоя град, също ни донасяха какви войски и чиновници има в него.

 

На 5 август Герджиков раздели отряда на три отделения: едното при настъплението още да скъса телеграфната жица и да запали Маджурската махала в края на града, второто да обсади старото Василико и да не оставя никой да излезе от него, а третото, което бе главното, начело с Герджиков – да нападне казармата до новото Василико и да превземе учрежденията му.

 

Аз бях в главното отделение заедно с Хр. Силянов, Ив. Варналията и др., всичко около 20 души. Според събраните сведения турците бяха около 30 войници, десетина джандари и 5–6 чиновници.

 

Целият отряд тръгна заедно, спусна се надолу и стигна Маджурската махала. Тук едното отделение се спря и за да почне задачата си, чакаше сигнала на главното – бомба, хвърлена върху часовоя при казармата. При същия сигнал трябваше да действува и второто отделение.

 

Главното отделение бавно-бавно се приближаваше към казармата. Един казак беше бомбаджията ни. Той наближи часовоя, който, опрял главата си върху пушката, спеше върху двете си ръце. Бомбата бе хвърлена през прозореца на казармата, а не върху заспалия часовой. Щом гръмна, засвирих с тръбата и общо „ура“ прогърмя отвсякъде. И другите две отделения хвърлиха по една бомба. Жицата бе скъсана, снопите по харманите запалени. Сражение имаше из целия град. Паролата ни бе „мечка“ и „вълк“. Пленен бе майор Хайдар ефенди, горският инспектор (даа меемуру), началникът на митницата и тоя на пощата.

 

Доста турци избягаха по море. Аз с десетина души пазех бреговата линия, а останалите от главното отделение нападнаха конака (околийското управление), разсипаха с взрив едната му стена и тогава майорът се предаде. Въстаниците станаха господари на Василико. Камбаните забиха, веселбите започнаха.

 

Заедно с двама наши ранени изпратени бяха под конвой в България и пленените турци, които предадохме на българския пост за препращане в Бургас.

 

След превземането на Василико аз пак се върнах в своя участък. Събрах четата си, като дойде и оная част от нея, която бе пратена към отряда на Шиваров за нападение на Граматиково и Потурнак. Сега осветихме и знамето ни. Щом турците взеха Василико, получих нареждане да се оттегля в България, като прибера и населението.

 

Поради близостта му с М. Търново и на път за Василико участъкът ми бе изложен на голяма опасност. Под охраната на четата ми край Граматиково – Мързово населението се изтегли до Зелениковската река и спря на лагер при Аланкайряк. Българските граничари ни посрещнаха дружелюбно.

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. 3. Революционното движение в Малкотърновския район. Съст. Ив. Орманджиев. С., 1933, с. 166–172.

 


 

8

Д. Дичев за второто влизане на М. Герджиков в Одринско

 

1903 г

 

Роден съм на 28 февруари 1882 г. в с. Долно Райково, Пашамаклийско. Там свърших първоначалното училище, а в Чепеларе – прогимназията през учебната 1897/1898 година. На 1 февруари 1899 г. постъпих доброволец в Пловдивската дивизионна учебна санитарна команда. През 1900 г. ме командироваха в София да свърша теоритическия курс. Практическия, който също бе две години, прекарах в Лазарета на 24 Черноморски полк. Три месеца преди да завърша тоя курс, т.е. през януари 1903 г., Герджиков събра тайно няколко подофицери в хотел (Москва( на братя Цинандови и след като ни говори за готвещото се въстание в Македония и Одринско, покани ни да напуснем службата и да постъпим в четите; той ни каза, че в Турция няма лекари и фелдшери-българи, поради което ще бъде много полезно и аз да се посветя на делото, особено като роден в поробен край.

 

Строевите подофицери бяха: Пеню Шиваров (от Чирпан), Цено Куртев (от Златица), Петър Ангелов (от Хасково), Атанас Вълканов (от Дерекьово, Лозенградско), а нестроеви – Димитър Халачев (от М. Търново) и аз. Освен мене всички други бяха на второсрочна служба. Те веднага си подадоха оставките. Аз обаче не можах да напусна току-тъй. Поисках отпуск, но не ми разрешиха. Реших да избягам. Поверих това на санитарния фелдшер Миню Иванов. Нему предадох всички казионни вещи и на 30 януари 1903г. потеглих за с. Аланкайряк. Там намерих строевите подофицери и Герджиков с по-видните си другари: Хр. Силянов, Д. Общински, Кр. Българията, Ив. Варналията и др.

 

В Турция спряхме първо в с. Заберново, гдето денувахме, и през нощта отпътувахме и спряхме повечко във Велика. Тук видях за първи път Кондолов и двамата му другари Камилски и дядо Киро. Те ми направиха силно впечатление с външността си. Високи и снажни, в четнишко облекло и оръжие, те изглеждаха цели исполини, затова простолюдието гледаше на тях с обаяние.

 

От Велика 24 души начело с Герджиков заминахме за Чаталджанско да направим атентат на железопътната линия. Беше с нас и Божков, телеграфист от Пловдив. Между с. Странджа и колибите Апортес той заболя от остър ревматизъм. Искаше да го убием и заровим, за да не попадне в турски ръце. Върнахме го обаче обратно във Велика, гдето след известно време дойде и цялата чета с Герджиков. Там стана разпределение на групи, всяка от които трябваше да обикаля по няколко села в Малкотърновския район, за да ги организира, въоръжава и обучава за предстоящото въстание. На мене дадоха пет души, които да обуча за санитари, мои помощници. Те бяха Дражо…, Стойчо… и още трима, все от М. Търново. Същевременно бях натоварен да обхождам всички райони на Лозенградския санджак, за да подготвя за всеки от тях санитари. Последните трябваше да са въоръжени за борба и готови да лекуват.

 

В Турция по селата нямаше медицинска помощ. Понеже аз лекувах безплатно и заболелите селяни, организацията правеше с това един вид агитация.

 

Заболелите четници се пресъединяваха към моята чета, стоеха, докато оздравеят, и пак се връщаха в своята. Затова понякога хората ми се увеличаваха до 20 души. Тежко болните оставях в онова село, в което спираше санитарната чета да ги лекува. Така лекувах напр. Герджиков в с. Пирок от пневмония. Събраха се доста четници да охраняват селото. Рецептите ми изпълняваха в Лозенград тамошни легални, които предаваха церовете на куриера и той ги донасяше. Понеже имахме сведения, че властта почна да подозира пребиваването ни в Пирок, на велика събота вечерта (1903 г.) дигнахме болния и го отнесохме в Чаглаик, отгдето го препратихме за известно време на почивка и поправка в България.

 

Санитарната ми чета имаше свои медикаменти и достатъчно превързочен материал, подарен от бургаските аптеки на Калканджиев и д-р Георгиев. За тежки болести обаче трябваше специални лекарства и ние ги набавяхме в Турция по канален ред чрез легалните дейци.

 

[...]

 

Герджиков даде тласък на организацията в Одринско. Той канализира цялото движение и стана негова душа. Затова дейците преди идването му, като Кондолов, Маджаров и др., проявиха малко завист.

 

Благодарение на своята опитност, придобита в Македония, и на личните си качества и дарби Герджиков създаде в Одринско единодушие и сплотеност между дейците. Докато Кондолов бе само грамаден и внушителен, докато Маджаров беше висок и крайно честен, но с бърз и сплетлив неясен говор, неспособен да въодушеви, да създаде настроение и дух, докато капитан Икономов бе студен и винаги мълчалив, негоден да възпламени никого със слово и държание, Герджиков имаше дарованието да възпламени заспалите и да окуражи отчаяните със своя ораторски и организаторски талант. Всяка негова реч му спечелваше обаяние сред четниците. Създаденото единство и сплотеност го направиха съвсем естествено душа на делото, въпреки че той се държеше скромно и не проявяваше началнически навици. Местните войводи го гледаха със затаена завист, но не я проявяваха, защото чувствуваха, че нямат неговите качества, за да го изместят. Четниците казваха: „Да служиш, но при такъв войвода.“

 

Наред с него за организирането помагаха и други, като Българията, Даев, но Герджиков оставаше над всички, венец на движението. Настъпваше ли отчаяние между чети и население, той с една реч окуражаваше всичко живо. Носеше се другарски и скромно. За себе си не искаше нищо повече от онова за обикновен четник. Той бе пламенен, млад и енергичен агитатор и революционен вожд.

 

За пиянство, посегателство над честта на жена и за злоупотреба на пари се предвиждаше смъртно наказание. Герджиков и Българията ни казваха, че тези пороци разоряват четите.

 

В Цено Куртев се бе влюбила една булка, младоженка. Заловен в къщата ѝ, революционен съд го осъди още на другия ден. Установи се, че няма престъпление. Въпреки това, понеже даде повод да бъде подозрян и да се приказва, той бе обезоръжен и върнат в България.

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. 3. Революционното движение в Малкотърновски район, съст. Ив. Орманджиев. С., 1933, с. 152–155, 157–158.

 


 

9

Г. Попов за масовото покръстване на селяните от Стоилово, Малкотърновско, от М. Герджиков

 

1903 г.

 

[...]

 

В началото на 1903 г. в селото ни дойде Герджиков с Пано, Равашола и още някои други млади хора. Една вече събраха в църквата всички мъже от 18 години нагоре и ги покръстиха масово, след като говориха с Герджиков и Пано Ангелов.

 

Ръководител на селския ни комитет бе пак свещеникът ни Т. Г. Кабалиев, а секретар-касиер аз; като членове влизаха Ст. Караибиша, Михаил Тодоров Команджиоглу, Райко Димов и Димо Касъров. Герджиков ми заповяда в два дни да науча шифъра. Като учител, усвоих го.

 

Стоилово бе важен пропускателен пункт по канала за България. Имахме доста преписка, която поставих в една тенекия и я зарових в двора на къщата ни, където стои и досега. [Споменът е разказан на 3 септември 1929 г.]

 

Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903), кн. 3. Революционното движение в Малкотърновския район. Съст. Ив. Орманджиев. С., 1933, с. 272.

 


 

10

Г. Попаянов за предаване пари за оръжие на четата на М. Герджиков в с. Пирок, Лозенградско

 

1903 г.

 

„От черква ли идеш?“

 

Революционната пропаганда в Малкотърновския район през годината преди въстанието беше в пълния си разгар. Множество революционни чети от 5–10 души, разделени на участъци, кръстосваха селата, за да поддържат революционния дух на населението и да го подготвят за въоръжена борба.

 

Зачестилите тук-там афери станаха причина да се засили бдителността на турската власт, която всичко подозираше и вземаше съответни мерки. М. Търновският гарнизон беше засилен с два табора войски. Засилени бяха и граничните войскови застави в по-големите села като Дерекьой, Граматиково, Звездец и др. Турски патрули сновеха постоянно между селата, но отбягваха стълкновения с четите. За турското правителство беше много неприятно и нежелателно външният свят да чува, че в Източна Тракия, близо до стените на Цариград има революционно брожение, каквото имаше в Македония.

 

Организацията от своя страна вземаше своите мерки. Пролетта на 1903 г. беше посветена за въоръжаване на хората и за боевата им подготовка за предстоящето въстание, което всички очакваха с трепет, но никой не можеше да знае кога ще се даде сигнала за него. Всеки член на организацията беше длъжен да даде по 1–2 лири за оръжие, което се доставяше общо от комитета.

 

Към края на м. март, околийският таен революционен комитет в М. Търново, на който бях секретар, получи бързо шифровано писмо от Михаил Герджиков (Мишел) да се изпратят събраните пари за оръжие до четата, която от няколко дни пребиваваше в село Пирок, съседно на Дерекьой. С куриера, който донесе писмото, Димитър Биячев от Дерекьой уговорихме да чака другия ден надвечер край селото на определеното место комитетския човек, за да го отведе при четата в Пирок. М. Търновският комитет възложи на мен да се срещна с четата и да предам парите.

 

Поръчахме на обущаря майстор Димо да приготви мешинен кемер за парите лири и наполеони, с приспособление да се опасва през кръста. Касиерът ни взема грижата да приготви сумата и да напълни кемерът, който му предаде на другия ден.

 

Беше съботен ден. Аз бях тогава младо учителче в града. В събота след обед обикновено в Турция ние не учихме. За мен беше удобно да отсъствувам от града. Като родом от Дерекьой за мен беше лесно и оправдано да отивам до там свободно и денем без да пораждам съмнения у властта, въпреки че по шосето имаше голямо движение на военни каруци, които пренасяха провизии от Лозенград за М. Търновския гарнизон.

 

Като доближихме селото аз напуснах каруцата, с която пътувах и през селските хармани се упътихме с куриера Биячев, който ме чакаше на уговореното място за с. Пирок, което отстоеше на около 4 км. западно от нашето село. Не взимахме прекия равен път по течението на селската река, която в долното си течение се нарича Резовска, за да избегнем неочаквана среща с турски патрул, а поехме на посоки по южния склон на т.нар. Високо бърдо, през една млада букова гора, преплетена с хиляди клони, които… много затрудняваха пътуването. Настъпи пълен мрак. По едно време заваля ситен студен дъжд. Нищо не се виждаше пред очите ни. Благодарение опитността на куриера можахме да изминем в продължение на 6–7 часа едвам 3–4 км. до Пирок, което село беше разположено на западното подножие на Бърдото край Пирошката река.

 

След като превалихме бърдото стигнахме до крайселската воденица. Тук трябваше да ни причака куриерът на четата и да ни отведе в селото. Щом наближихме вадата под воденицата спряхме и дадохме своята парола с чукане на камъни: так-так, так-так, так-так. Никой не се обади от срещния бряг. Повторихме паролата – никакъв отговор. Потретихме – същото мълчание. Усъмнихме се да не сме объркали в тъмнината уговореното място за среща. Допускайки, че може би от шумът на воденицата, куриера не може да ни чуе сигнала. Доближихме се до самото мостче над вадата, под което се минаваше за към входа на воденицата и почукахме по-силно.

 

– Так-так, так-так, так-так – чухме отговор.

 

– Кой, запитахме гласно.

 

– Свой, отговори ни се от другата страна.

 

Минахме моста и се срещнахме с куриера и веднага потеглихме за селото. Куриерът напред, аз след него и моят куриер след мен. Аз бях добре охраняван, защото товарът, който носех беше по-скъп от мен…

 

Още в началото на селото на самата главна улица спряхме пред една двуетажна къща, входът на която беше на самата улица. През една двукрила врата влязохме вътре. Зад широката порта стоеше на пост четник в пълно четнишко въоръжение. След като се „легитимирахме“, по една висока стълба се изкачихме на втория етаж, дето беше настанена малката чета на Герджиков от 10–15 души в три стаи и салон.

 

Среднощ преваляваше, когато пристигнахме, но очаквайки нашето идване повечето четници бяха будни. В салона ни посрещнаха по-старите и доверени хора на Герджиков: Кръстьо Българията и Иван Варналията. Другите четници бяха по стаите. Едната стая беше заета от Герджиков.

 

Още в салона при свиждането ни Българията ни прошепна, че Мишел е тежко болен и на легло. Намерих го да лежи на висок дървен креват при силно осветена стая от газова лампа. До леглото му седеше на стол „докторът“ на четата – медицинският фелдшер Димитър Христакиев Дичев от родопските села, бивш фелдшер на служба в 24-ти Черноморски полк – Бургас, от където избяга и се присъедини към въстаническите чети в Странджа. От него разбрах, че Мишел е болен от пневмония и поради високата температура е почти в безсъзнание. Помолих да не го събуждат, въпреки голямото ми желание да поприказвам с него като стар познат от първите ми срещи с него в М. Търново, Дерекьой, Мокрошево и някои малкотърновски колиби.

 

Докторът ме успокои, че кризата е почти минала, и се надява след някой ден да се подобри положението му и да замине за България с Варналията за покупка на оръжие.

 

Предадох кемера с парите на Варналията и се оттеглих при другите четници, които бяха насядали в съседната стая, осветявани само от силния огън в камината. Всички млади момчета, познати ми от по-раншни срещи с четите. Щом ме видяха четниците наскачаха прави, поздравихме се най-сърдечно и ми сториха място пред огъня да се сгрея и подсуша от снощния дъжд. Заобиколиха ме като скъп гостенин, пълен с новини. Раздадох им цигари, бутилка коняк и вестници от България. Един през друг ги разграбиха. Каква жажда за новини у тия млади хора, които бяха напуснали бащин дом и свободния живот, за да служат на една благородна идея – свободата на брата роб. Движещи се само нощно време от село на село, през гори и планини, тез апостоли на свободата бяха петимни да научат нещо ново за външния свят, за положението тук и в България. Отрупан бях с хиляди въпроси за положението в България, за движението на турските войски, за държанието на чорбаджиите, на близки и роднини, за приятели и познати и за какво ли още не.

 

След един двучасов разговор ние трябваше да се връщаме, докато не се е разсъмнило. Още в тъмни зори потеглихме за Дерекьой, сега по междуселския път по течението на реката, който беше прек и равен, но твърде разкалян. Дъждът беше вече престанал, но клоните на дърветата, под които минаваше пътя от най-слабото полъхване на вятъра изсипваха толкова много водни капки върху нас, че ние много повече се изморихме и изкаляхме, отколкото от дъжда нощес.

 

След около едночасово пътуване ние стигнахме до горната селска воденица. Куриерът, който сам беше воденичар по професия, се отдели от мен и остана във воденицата по своя работа, а аз трябваше сам да продължа за селото, което оставаше на неколкостотин метра.

 

Вече се разсъмваше добре. Беше неделен ден. Ясно се чуваше биенето на селската камбана за сутринната неделна служба.

 

От воденицата пътят минаваше по едно малко възвишение и след един завой се спускаше за селото. Тъкмо превалях възвишението, на 5–10 крачки от мен, без да можех да го забележа по-рано, се изпречи Юсеин чауш, началник на полицейския участък в селото, с ловджийска пушка на ремък и куче след него.

 

Изтръпнах, изгубих и ума и дума. Немаше време и место за никакво действие и решение. След миг сме един до друг. Поздравих го присторено любезно като стар познат. Без да ми приеме поздрава, той ме запита на турски език иронично и без да намали бавния си ход:

 

– От черква ли идеш, попски сине?

 

– От воденица идвам, Юсеин чауш.

 

Каяфетът, който имах в този момент, посърнал от умора и безсъние, кален до уши и мокър до кости, ясно ме издаваше от каква черква ида и на кой господ се моля.

 

– Зная, зная, от къде идеш!

 

След тая крайно неприятна и съвсем неочаквана среща, аз не знаех що да правя и кой път да заловя към селото ли, към България ли, или към четата. Но по същия път към четата не можех да се върна. Трябваше да издам пребиваването на четата в Пирок.

 

Но защо не ме задържа чауша, си помислих аз с облекчение. Отбих се в първата малка крайселска къщица на селския говедар, написах една бележка до комитетския човек в селото – Тодор Попов, бакалин, сега покойник за случилото се с мен и го попитах що да правя. Тутакси получих отговор: Бъди спокоен, излез свободно в селото и ела да се видим.

 

При срещата ми с нашия човек разбрах, че Юсеин чауш бил „наш човек“, който редовно си получавал заплата от селския комитет по 2–3 лири месечно, знаял много работи за движението на четите, но намирал за благоразумно да мълчи… И за да ме успокои още повече бай Тодор Попов ме накара да си спомня за една по-раншна среща с Герджиковата чета, когато пребиваваше в Дерекьой. Разлаяха се всички кучета в селото, цялото село знаеше за нейното пребиваване в къщата на Иван Яръмов, най-пръв научи това Юсеин чауш, но нищо не последва от страна на властта, никаква афера не предизвика.

 

Така Юсеин чауш служеше едновременно и на султан Хамид и на Организацията, благодарение на което много провали се предотвратиха и много жертви спасиха.

 

Тракийска дума, 3, № 36/37, от 15 авг. 1948.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]