Тракийският свят (есета)
Никола Инджов
6. ИМА НАРОДНА ПАМЕТ ЗА ГРОБА НА ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ
Нито един от владетелите на Първото и Второто българско царство няма гроб. Нямат гроб и властелините на народния дух Васил Левски и Христо Ботев. Навярно известната смраченост в националния характер е заради недостига на тленни следи от велики хора. Толкова по - важно е да не се пренебрегват онези любителски сведения за исторически личности и събития, които все още се съхраняват в народната памет. По стечение на различни обстоятелства тракийските българи-бежанци от Западна Тракия, са носители на информация за последните години от живота на Патриарх Евтимий, за местоположението на неговия гроб.
Повод за тези също любителски бележки са огласените неотдавна археологически разкопки край Кърджали и крилатата новинарска илюзия, че бил открит гробът на Патриарх Евтимий. Преди четвърт век друг един монашески гроб - в Бачковския манастир, породи подобна самоизмама. Напразно! Гробът на Патриарх Евтимий изглежда трябва да се търси другаде - в землището на изгореното през 1913 година и изоставено от българите след 1924 година село Манастир, Гюмюрджинска околия, днес в държавните граници на Гърция.
Защо там?
Защото именно оттам идва народна памет за Патриарх Евтимий. Тя е записана в историкоетнографските тетрадки на Илко Димитров, буден тракиец, човек с възрожденско съзнание, който живя деветдесет години и завърши пътя си в Кърджали. Двата негови тома в машинописен препис "История на село Манастир" навярно не са изчезнали, но се изгубиха от очите на изследователите. Потънаха в нечия частна архива манастирските песни, събирани от него и съпругата му Мара Михайлова. Аз познавам споменатите трудове, тъй като съм роднина на Илко Димитров и той ме е допускал до книжата си. Приживе твърденията му за Патриарх Евтимий бяха посрещани с високомерие от учени, не направили усилие да проникнат в устойчивите на забрава и отрицание сведения от Манастир. Те са съхранени дори на чужда земя и през седем - осем поколения. При едно посещение в български села край Одеса попаднах на хора с манастирски корен. Чрез тях сверих топонимията на старото село и намерих потвърждение за съществуването на две необичайно назовани местности - "Владикув гроб"и "Търновските лозя". В днешна България бежанците манастирци са избрали за местожителство три селища - Крумовград, Созопол и Голям Манастир. Крумовград е предпочетен заради близостта и живата още вяра, че някой ден ще се завърнат при родното пепелище, както стана през 1941 - 1944 година. Изборът на Созопол е своеобразно доказателство, че Беломорска Тракия - това бе всъщност Средиземноморска България, отнета ни с Ньойския договор; че средиземноморският тип живот се е бил уталожил в душевността на манастирци, та Созопол е бил приет за убежище и по такава една труднообяснима причина. Тази тема е много интересна, за нея друг път. Особено внимание заслужава като ново заселище село Голям манастир. То е разположено в източните поли на Манастирските възвишения западно от Тунджа и южно от средновековния отбранителен ров Еркесията, недалече от Тополовград. По предания в околностите му е имало пет църкви! На върха "Градището" историкът проф. Васил Златарски търси средновековната крепост "Милеона", бранила пътя Ямбол - Одрин. Същият учен допуска, че един от хълмовете, наричан от живелите тук до 1924 година гърци "Черни хълм", е свързан със самопровъзгласилия се за император Алексий Врана. По - интересното е, че скалните монашески обители се притурят към животописа на прочутия отшелник, мистик и исихаст Григорий Синаит, който при второто си идване от Атон основава Синаитския манастир. В него е пребивавал Теодосий Търновски - духовният наставник на младия Патриарх Евтимий.
Има някаква неуловима нишка между обстоятелството, че това село е било средоточие на отшелници и просветители - и съхранената в народната памет информация, че в старото село Манастир е оставил следи самият Патриарх Евтимий. Заселването на манастирци в Голям манастир става по силата на българогръцка изселническа спогодба в същото време, когато старопланински гръцкоезични каракачани получават за зимна паша на стадата си землището на напуснатото старо село. Случайно съвпадение ли е, че и към двете места се насочва християнско простолюдие?
Сведенията за старото село Манастир в повечето случаи идват от странници, посетили го по едно или друго време. Те са цитирани от Илко Димитров. Не предизвикват съмнение данните на училищния инспектор Калфов, подготвил "Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския църковно - училищен район за първото полугодие на учебната 1909 - 1910 година". Цифри за стопанското състояние на селото се съдържат и в документ, изпратен до българския екзарх Йосиф през 1911 година. Тук ще приведа по - подробно само разказаното от един манастирец - Димитър Стоянов Киречиев, учител в селото, по-късно жител на Тополовград, наричан от манастирци Мишовият даскал. Думите му са записани и обнародвани от Христо Караманджуков.
Според Киречиев в края на миналия век село Манастир има 500 къщи и е с чисто българско население. Разположено е на 50 км североизточно от Гюмюрджина и на 40 км от брега на Бяло море. По основаването му съществува предание, че то е заселено от българи овчари от Радомирско, които идвали със стадата си да зимуват. В сватбарски песни, които се пеели в Манастир, се споменавали реките Струма и Искър. Също и старите женски и мъжки носии били сходни със шопските. Турците заварват селото обединено в християнска община със старейшина начело. Родовете са представлявали и стопански задруги. Известни са мандраджийски и зидарски родове. В местността "Селището" личали основите на древен храм, от който произлиза единственото име на селото, записано в турските държавни регистри като "Монастир колибелери" т.е. Манастирски колиби. Околните села биват потурчени изцяло и придобиват турски имена - Чалъбъ, Химитли, Казъл, Думанлъ, Ешек дере.
Според мнението пък на архимандрит Кирил, ксантийски архиерейски наместник от началото на века, землището било притежание на Бачковския манастир и селото било негов метох. В селото са били въздигнати две църкви - "Света Богородица" и "Свети Георги", а в околностите четири параклиса - на Свети Димитър в местността "Селището", на Свети Илия в местността "Бърчината", на Свети Пантелей в местността "Курбанище", на Свети Георги в местността "Черквище. Необикновеното средоточие на черкви и параклиси подсказва, че село Манастир е било религиозно поклонническо средище. До параклиса на Свети Димитър се намирал стар гроб, неизвестно на кого. Именно това място се нарича "Владикув гроб". На него най - напред са ходили да палят свещи жените при всяка задушница или срещу голям празник, а чак след това на своите умрели роднини. Илко Димитров е записал израза "Върьте да палим свещ на владиката!". На свой ред и архимандрит Кирил навежда на мисълта, че Патриарх Евтимий е бил заточен в Манастир. Около основите на древния храм, дал името на селото, са правени разкопки, но кой и кога ги е правил, какво е търсил, каква научна подготовка е имал - не се споменава никъде...
Гробовете на манастирци са разпилени по свят, много по-широк от света на селото. В Мала Азия докъм 1940 година са срещани кадъни, които са доверявали, че са манастирки. Знае се за насилственото заселване на манастирци на егейския остров Китeра след 1920 година (Автономното управление на Беломорска Тракия). В местността "Мъгленик" край крумовградското село Аврен през 1927 година бяха открити костите на четиридесет и шест манастирски жени и деца, отвлечени от башибозука, изнасилвани и зверски изклани през 1913 година (Балканската война). От училищните книги на село Манастир са преписани следните родови имена: Абрашеви, Ализотови, Апчеджикови, Врангови, Жингови, Инджови, Карабаджакови, Карастамови, Кемерови Кисьови, Киречиеви, Кръпови, Кулджиеви, Куцови, Лапардозови, Лишанови, Момчилови, Мурджеви, Пазвантови, Палазови, Пехливанови, Питоневи, Пулеви, Сабрутеви, Сакалбашеви, Трошанови, Царуланови, Чанчерови, Чачеви, Чекичеви, Черкезови, Чолови, Шабанови, Шогови...Това са имена, характерни за региона, където столетия наред са съжителствали българи, гърци, турци, евреи, арменци, пришълци от Каталония и Египет - още едно свидетелство за средиземноморския ареал на България. Потомците на тези родове са носители на народната памет за Патриарх Евтимий.
Защо все пак в морето от потурчени селища Манастир остава чисто българско село? По каква причина ислямското насилие го подминава? Сред родовете, изброени по - горе, само за една фамилия се предполага наследствена привилегированост - Пазвантови. Баба Пазвантка, живяла сто и девет години, е споделяла, че техните мъже са давали стража на пътя Гюмюрджина - Одрин. Но ето още една загадка. Защо в средата на миналия век гюмюрджинският турски съд наново очертава със специално решение землището на село Манастир? Едва ли заради опитите на съседни помохамеданчени села да си присвоят някоя крива полупланинска нива. Имало е по - дълбоки подбуди за неприкосновеността на селото. Не са ли свързани те с нрава на турците да запазват покорени и пленени светини като знак на своето собствено величие?
Аз съм склонен като учителя Димитър Стоянов Киречиев, Илко Димитров и стария ксантийски архимандрит Кирил да свържа основаването на село Манастир, воден и от името му, със съдбата на Патриарх Евтимий Търновски. Знайно е, че след като е бил отведен от столицата на рухналото Второ българско царство, е имал още десетина години живот. Къде ги е прекарал той?
Както е известно, ръката на палача се вкаменява, когато се вдига да посече Патриарха. Ето какво пише Григорий Цамблак: "Подир това чудо варваринът намисли да пресели людете на Изток...а божия човек да изпрати на заточение в Македония. (Така именуват Тракия през епохата, б.а.) И той излезе сред людете като втори Йеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града...защото не се отвеждаха всички заедно...а едни, които се отличаваха по род, по богатство или по красота, се заточаваха, а други се оставяха...Що стана по-нататък? Когато стигна мястото, където го водеха, и пустиннолюбивата му душа видя планината и забеляза, че мястото отговаря на желанието му, той се просълзи...рече "Ето покоището, където ще премина краткия си живот"...
Мнозина споменават Бачковският манастир като последно негово "покоище", но това са голословни твърдения. Там просто не е открито нито едно веществено доказателство за пребиваването му. Възможно ли е в Бачковския манастир, духовен и книжовен център, защитен от поробителите заради покровителството на руската и грузинската църква, възможно ли е в такова непомръкващо огнище на православието да пребивава десет години най - просветения човек на българското средновековие - и да няма писмена следа от него? Нито една народна песен, нито едно предание! А и нищо от околната топонимия не е свързано с патриарха.
Но с патриарха е свързана топонимията на село Манастир. Местността "Владикув гроб" поражда директни асоциации. Местността"Търновските лозя" напомня, че знатните турски заточеници разполагат с атрибути от своя бит, между които- защо не - и лозови пръчки, взети за засаждане в неизвестното място на заточението.
Има и друго, което при добра воля може да бъде сложено на везните. Моите родители ми разказваха, че най - големият празник на селото е бил 14 октомври - денят на Света Петка Българска, тракийка, родена сравнително недалече от Манастир в градчето Епиват на Мраморно море. Службата за нея е написана от Патриарх Евтимий и защо това да не навежда на мисълта, че той е пожелал да привърши жизнения си път в родните краища на единствената светица, назована Българска?
За Патриарх Евтимий има тракийска народна памет и ако свържем отделните сведения в една идея, макар и трудно доказуема извън средствата на съвременната наука, можем да стигнем до следното заключение:
Село Манастир е основано преди потурчването от хора, които са донесли на южните родопски склонове песни за Искър и Струма. Това са били овчари от Радомирско, докарвали стадата си да зимуват по южния родопски склон. Те са идвали около Димитровден и са се завръщали около Великден кой знае колко столетия наред. Може би те са били съгледвачите на цар Калоян, в чиито нозе са търкулнали главата на Бонифаций Монфератски, сразен в един от близките проходи. По - нататък съдбата на овчарите просветва в сиянието на Патриарх Евтимий. Турците са го карали на юг, на заточение, но не в диарбекирските зандани, не в сирийската пустиня, не в кипърските крепости. Те са уважили със специфичен турски табихет неговия сан и са въдворили живия български светец сред хора с негова вяра и кръв. Разбирали са, че около него трябва да има български народ, но малко по-друг. Не този, който вече е бил потурчен, а народ, който не бил помирисвал още собствената си кръв по острието на ятагана. Такъв народ за тях са представлявали тракийските българи от стабилната християнска община в село Манастир. Народ, който да съхрани в паметта си единствените свидетелства за Патриарх Евтимий Търновски след отвеждането му от столицата в една благословена българска покрайнина като Тракия.
май 1998