Низ ужаса на пламъците

Никола Шумарев

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

1. Освобождението

2. Обратът

 

1. Освобождението

 

Тогава бях в IV-то отделение.

 

Беше страшно.

 

Война...

 

Грохот на топовете и пукот на пушки се чуваха от десетина дни.

 

И всеки ден, все по наблизо, по-наблизо и все по- гръмотевично.

 

Никой не смееше да излезе в полето на работа.

 

Българските войски бързо настъпваха и разбитите части от армията на владетелното племе бягаха към Цариград и Чаталджа, увличайки и ограбвайки всеки срещнат. Палеха християнските села, ако се случеха на пътя им.

 

Малцина се решаваха да излязат на оран в полето.

 

Всички стояха в селото и умислени пълнеха вечер дюкяните.

 

Тогава дойде вест, че в Малгара има българска войска.

 

Изпратиха няколко души селяни, начело с училищния инспектор Мърдев да искат войници, които да дойдат в село и да го пазят от нахлуването на Кешанските турци. На другия ден се върнаха пратениците и съобщиха, че Малгара се държи още от турците, но че бил вече обиколен и щял да се предава, и че една част от българската войска идела към село.

 

Към 2 или 3 часа след обед, един четвъртък от ноември месец се вдигна цялото село за да посрешне освободителя.

 

Най-напред, начело на шествието, бяха тримата свещеници с черковните хоругви, пеейки: „Осанна...” След тях вървяхме

 

13

 

 

ние, учениците от първоначалното училище и прогимназията, с учителите и учителките си. След нас вече следваха по видните селяни, а подире ни цялото село: мъже, жени и деца.

 

Не след много от тръгването ни, на четири или пет километра извън селото, процесията се срещна с петнадесет конника в красива българска кавалерийска униформа. След обичайните целувания и ръкувания с духовенството и първенците на селото, войниците се качиха на конете. Разстъпи се множеството и им направи път към село. Процесията тръгна обратно пак в същия ред, но сега вече начело с войниците.

 

Пристигнахме сред село на „Бърдце” - хорището. Заразливаха вино. Писнаха гайди. Бързо се извиши в средата и висок стълб, а на него се развя червено знаме с надпис: „ Да живее България, Сърбия, Гърция и Черна гора”.

 

Залюля се хоро. Наловиха се и войниците. Това продължи до късно. Нас ни прибраха в къщи по-късно от друга вечер.

 

Вечеряхме и легнахме уж да спим. Но спи ли се. Много до дълбока нощ слушах провикванията, гърмежите и тревожното лаене на кучетата.

 

На сутринта станах и без да чакам за закуска, взех книгите и изкочих от къщи. Минах през Бърдцето, полюбувах се на веящият се високо пряпорец и прочетох пак и от двете страни надписа му. После минах край общинския хан да видя пак войниците, но нямаше никой и аз отърчах към училището. Събрахме се. Имаше материал за разговор и препирни от вчерашния ден.

 

Звънеца за в час издрънка и ние се прибрахме в стаите.

 

Дойде учителят ни и след молитвата той ни каза:

 

- Деца, скоро ще дойдат тук много войници като вчерашните и ще им трябват места за спане, па и нас може да вземат войници, затова от днес нататък не ще има учебни занятия и вие няма да идете вече на училище. Ще дойдете, когато извика кехаята.

 

14

 

 

Този, последният, обаче никога не извика, за да ни съберат в училище.

 

Същия ден вечерта, баща ни дойде и съобщи, че ще отиват в Малгара с войниците да вземат оръжие за въоръжаване на селяните, които под ръководството на четирима войници да пазят селото.

 

След два дена баща ни се върна от Малгара и съобщи, че там се водило сражение между българската и турска войска, и че за отбрана трябва да се надържаме на собствените си сили. Казали му също в Малгара, че в гръцкото село, Музалий имало македонци - бомбохвъргачи и ако е възможно да извикат някой от тях. На другия ден той се завърна с двама души македонци, въоръжени с бомби.

 

Кешанските турци, които при първа уплаха бяха избягали, като узнаха, че българската войска още не е завзела града, се върнаха и го запалиха. Два дни огнени стълбове се виждаха да се губят високо в небесата откъм запад. Очакваше се да нападнат селото всеки час. Усилен патрул, ръководен от войниците и македонците бдеше денонощно.

 

Знамето, веещо се на площада, беше снето.

 

Три дни (неделя, понеделник и вторник) минаха в трепетен страх и напрегнатост, от нападение и стоическо решение за геройска отбрана. Не посмяха да ни нападнат турците. На четвъртия ден от запалването на Кешан, към втората половина на ноемврий, пристигнаха неочаквано доброволците.

 

Велик празник бе тяхното посрещане.

 

Пристигнаха войските уморени и искаха вода.

 

- Не - решиха вкупом селяните, - с вино ще ги „напоим”.

 

И замъкнаха моми и невести вино с менците.

 

Развя се пак високо над главите на всички българския трикольор с надпис:,. Да живее България, Сърбия, Гърция и Черна гора”.

 

Изпразват момите и невестите едни менци и отиват отново да ги пълнят, връщат се и пак.

 

15

 

 

А доброволците все прииждат. Една част от тях угостени, напоени и ободрени от радушния български прием продължаваха за Кешан пътя си.

 

Заеха го още същата вечер и се настаниха там, а друга част остана в село. Разквартируваха ги в домовете ни. Изпратиха и у нас пет души. Каква радост беше, че посрещаме гости - освободители.

 

Майка ми, след вечерята, извади от килера и им даде да се завият с нови чисти черги. Те най-напред не искаха да ги приемат, но поради големите настоявания на родителите ми се съгласиха. Защо не са искали да си служат със завивките разбрахме чак, когато след осем дни те си отидоха и когато осемкраките гадинки, оставени от гостите почнаха да пълзят и по нас.

 

Три дена нямаше войници в село.

 

Тъкмо майка ми беше почистила стаята, където спяха македонските доброволци и дойде комисия, състояща се от кмета и двама войници, които ни съобщиха, че ще пристигнат до вечерта войници за разквартируване. Казаха, че ще изпратят и у нас пак пет души. Едва слънцето остави огнена следа на хоризонта и една група войници навлезе в двора, сподирена от силния лай на кучетата.

 

Тия войници от редовната българска армия, чисто и спретнато облечени, ни направиха впечатление, защото ние бяхме свикнали да гледаме разпасаните и пъстро облечени македонски доброволци. Родителите ни ги поканиха да вечерят при нас. Как непринудено и задушевно разговаряха само! Радост се четеше в очите им, че се намират всред братя българи. И петимата бяха от Западна България. Единият от тях каза, че е учител и родом от града Трън. Вживяхме се в гях. Стояха те около три седмици. Бяха от 32-ри Пехотен полк.

 

Започна настьпа на зимата. Заваляха дъждове. Занизаха се мрачни, мъгливи кални есенни дни. А войниците по

 

16

 

 

шосето през село все вървяха кък Югозапад — през Кешан за Галиполи, за Булаир и Шаркьой. 32-ри полк обаче стоеше в село. Бил оставен казаха на почивка, поради големите боеве, що бил изнесъл в началото на войната.

 

Разнесе се вест из село, че ще събират войници.

 

Малко преди това бяха избрали общински съветници. Инспекторът на българските училища от селото ни - Мърдев, стана околийски началник в Кешан. Няколко души постъпиха полицейски стражари. Новата гражданска власт се настаняваше покрай военната, за да я замести напълно след прекратяване на войната.

 

Беше вече месец декември.

 

После настъпи зимата - люта и жестока, с големи като никога снегове.

 

Започнах да слушам от големите за примирие с турците.

 

Забелязваше се едно разместване на войските. 32-ри полк, който стоя в село повече от месец, бе преместен неизвестно къде. Около седмица - две, в село нямаше разквартирувани войници.

 

Но тъкмо срещу Коледа, на Бъдни вечер, бидоха настанени в село части от 29-ти пехотен полк. У нас, в голямата стая, настаниха един капитан и един съдия, които бяха членове на военния съд. Имената им не си спомням. Помня по това, че съдията ме измъчваше да решавам задачи по смятане и когато някоя от задачите решавах вярно, той ми даваше смокини и орехи. Те престояха в село около пет дни, и след това бяха преместени. И много други части идваха, нощуваха по вечер по две и заминаваха.

 

В село бе настъпило необикновено оживление. Веселбите и гуляите не стихваха по цели нощи. Не пресекваше лесно избликналата радост за възкръсналата свобода, бленувана толкова време.

 

Бяха се завърнали и всички избягали по-рано в България буйни глави. Правеше ми най-вече впечатление един от

 

17

 

 

завърналите се нови люде, койго ходеше с голяма коса, с малко такова македонско калпаче и облечен винаги в четническата си униформа. Наричаха го просто Мирчо. Бе много буен. При всеки скандал го виждах да се намесва. Хорото също се стремеше винаги той да води. Разказваха, че бил избягал от малък из село неизвестно кога и защо, а после ходил с комитите из македонските и тракийски планини.

 

Към втората половина на февруари и началото на март, почнаха да се събират войници. Донесоха повиквателна заповед на по-големия ми брат да се яви на служба в Кешан. Бяха повикани и двамата ми вуйчовци, а и много други младежи и млади мъже. Отидоха с радост на военно обучение в Кешан. Не след дълго единият ми вуйчо (по- големият) бе освободен и си дойде.

 

Все по това време се прекрати примирието с турците и започнаха големите боеве между турци и българи при Булаир и Чаталджа. Турците бяха наченали с ново настървение войната с надежда да пробият българския фронт, за да помогнат на Шукри паша в Одрин, който още се държеше.

 

От Булаирския фронт, към началото на март, бяха доведени на почивка войскови части в село и войниците разказваха за бесните атаки на турците. Няколко дни наред, непрекъснато големи маси от анадолски манафи са били хвърляни в боя и безжалостно избивани от българските ножове и картечници. Трябвало е след това с дни българи и турци да заравят безбройните трупове.

 

Природата бавно почваше да дава признаци на живот. Снеговете се стопиха. Пролетта идваше и приканваше всичко живо към възраждане. Наченаха пролетните работи из полето. С нова енергия и радост заработиха всички под новото и желано управление.

 

А иначе боевете все продължаваха. Както на Чаталджа и Булаир, така и около Одрин.

 

18

 

 

Най-после на 13 март, страшната турска крепост бе превзета с щурм. Невъзможното беше сторено. Ударът, нанесен на турците, бе решителен и атаките на фронта, неуспешни до сега, станаха вече безцелни. През април мирът между съюзниците и Турция биде сключен. За източна граница на България бе определена, според Лондонската конференция, линията от паланката Мидия на Черно море до градчето Енос на Егейско море. Границата минаваше на разстояние двадесет километра югоизточно от селото и после завиваше на север. Град Малгара и две от българските села - Теслим и Пишман, останаха в турска територия. Непосредствено след определянето на границата, населението на тези две села биде преселено на българска територия в напуснати турски села около Одрин, а няколко семейства от Теслим се бяха настанили в нашето село.

 

Месец май беше, когато се започва разместването и прехвърлянето на целокупната българска армия от Чаталджа и Булаир към Македония и Сърбия, включително и новобранците от новоосвободените земи.

 

През май още се започна първото действие на великото безумие от 16 юни 1913 г., що превърна лавровия венец на България в трънен и я заведе на Голгота.

 

 

2. Обратът

 

Мълва се понесе от уста в уста, че турците щели да се върнат.

 

Неизвестно по какви причини Мърдев си подаде оставката от началството на Кешанската околия. Пратиха друг началник от Стара България. Това беше в началото на юни.

 

Мълвата за връщането на турците се пръсна и изчезна скоро. От официално място бяха заявили, че ще се наказват ония, що пускат такива слухове, за да не се тревожи напразно населението.

 

19

 

 

Успокоиха се всички и започнаха с удвоена енергия полските си работи. Освен собствените ниви бяха разработени и тези на най-близките турски села като наети от държавата. Баща ми, с още двама селяни, бе наел изоставените ниви на един Кешански бей - сега обявен за държавен. Всеки от съдружниците отиваше в чифлика за по една седлица, за да ръководи работите.

 

Настъпи жетва.

 

Плодородието като никога бе необикновено. Всичко що бе годно за работа, се извлече по нивите. В селото останахме само ние - децата и старците. Родителите ни се връщаха вечер късно. Вечеряхме и си лягахме. Сутрин излизаха рано и ний не можехме да ги видим кога излизат. Жетвата наближаваше да свърши. В къщи говореха, че още няколко дни ще е жетва и после ще се стягат за вършитба.

 

Бе неделен ден. Домашните бяха всички в къщи. Баща ми се готвеше за чифлика. Негов ред бе да отиде там. Той даде някои нареждания относно това, що предстоеше да се извършва през седмицата и тръгна. Това бе към обед. За два часа той трябваше да бъде в чифлика. Бързаше, за да има време да се върне и онзи, когото щеше той да замества.

 

Откъм запад се димеше небето. Сиви, грамадни като планини облаци се издигаха. Слънцето бе спряло сред небето и прижуряше. Облаците се сгъстяваха. Сляха се в тъмно оловен воал и бавно запълзяха към слънцето. Едва се долавяше и глух тътнеж. Скоро слънцето бе покрито. Огнени мечове забраздиха небето и трясъци разтърсиха земята. Повя. После рукна дъжд и буйно валя до вечерта. Цял месец не бе валяло и от тогаз започнаха пък поройните дъждове, що продължиха цяло лято.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]