Низ ужаса на пламъците

Никола Шумарев

 

ВТОРА ЧАСТ

 

1. Идат

2. Турците дойдоха

3. Словото на Енвер бей

4. Огънят не щади

5. В дюкяна на Дармадана

 

1. Идат

 

Горещ юлски ден на 1913 година.

 

Слънцето наближаваще да стигне половината от дневния си път. От към Кешанския път бързаха двама души към Булгаркьой, цели обляни в пот. Носеха българска стражарска униформа. Това бяха двама селяни на полицейска служба при новоустановената власт в околийския град. Бързо влязоха в селото, което дремеше под лятната мараня и улиците му бяха пусти. Без да се отбиват никъде, те отидоха в общинското управление. Изкачиха се по дъсчените стълби. Там намериха само куция кехая, който бил дошъл случайно да поизмете канцеларията. Калпака си бе турил на масата и излегнал се на пода, почиваше си на сянка. Казаха му бързо да намери кмета и ако е възможно да разгласи из селото, че турците идат.

 

- Идат! Кой ги пусна? - можа да каже само дядо Димо, грабна си тоягата и излезе гологлав. Калпака му остана на масата.

 

- Те ще се съберат по късно - каза единия от стражарите. - До тогава ние да отидем да хвърлим униформите. И слязоха надолу унили. Канцеларията остана отворена...

 

Неусетно, като по радио, се пръсна из селото страшната вест.

 

„Идат” казваше всеки.

 

- Кои идат - питаха хората?

 

- Турците идат - отговаряха им други .

 

Размърда се селото. Затропаха коне към полето, възседнати от деца и бясно препуснати. Забързаха и старци

 

21

 

 

пешком. Един час след излизането на дядо Димо от общинската канцелария всички, (които бяха в полето по жетва и сенокос, се прибраха в селото.

 

Първенците се събраха в канцеларията уплашени. Из улиците заскрибуцаха тук-там коли, натоварени с най- необходимото и с жените и децата. Всеки поемаше път към Узун Кюприя. Някои водеха само по един кон, натоварен единствено с това, що може да се прибере в едни дисаги. След кратък спор между събраните в общината се взе решение. Гибелно решение: „Никой да не бяга. Както сме си живяли по-рано с турците, пак ще си живеем. Да се покорим. Да се изпратят люде на изхода от селото, до водениците, които да оповестят взетото решение и да върнат бягащите. Насилие обаче да няма. Който иска нека продължава бягството си.”' Целият съвет отиде при водениците да убеждава бягащите да се връщат. Всеки се спираше за да види какво ще съобщят чорбаджиите. Ентусиазма за бягство, подклаждан от първоначалния страх, взе да погасва. При вида на спокойните обшински съветници, които бяха и най- имотните, у приготвените за бягане се събуди чувството за обич към родната стряха и имота.

 

Взеха да се чуват из събраното множество възгласи. „Нека умра, където съм роден, но никъде н» отивам”.

 

Други пък: „Поведохме се от женски ум”...

 

И много почнаха да се връщат. За по-настойчивите и наклонни към бягане бе пусната версията, че турската кавалерия през Кешан пресекла пътя към Узун Кюприя. Множеството от бегълци заредя. Почти всички обърнаха колята и конете към село Само двама или трима със семействата си продължиха за къц старите предели на България. И те се спасиха невредими.

 

Към шест часа вечерта пристигна ескадрон турска кавалерия. Даде се заповед да се достави ечемик за конете. Всред селото се установи лагер. Всичко се изпокри.

 

22

 

 

На другия ден, когато някои излязоха към центъра селото видяха, че турци нямаше. Те заминали рано на сутринта. Казали на кмета, че ще продължат пътя си за към Одрин и че след тях идела голяма турска армия срещу България. Войната била отново обявена. И когато кметът изказал опасението си да не би селото да бъде опожарено, командирът на ескадрона, образован турчин, отговорил: „От редовната армия не се плашете. Искайте да изпратят в селото Ви гарнизон от редифи. Гледайте да не Ви се проводи башибозук. Башибозукът безчинства”.

 

След не повече от два часа от заминаването на авангардния ескадрон, запристига конница. В селото обаче те не оставаха. Слизаха само да напоят конете и продължаваха пътя за към Одрин по шосето през Малгара. Вървяха до вечерта.

 

 

2. Турците дойдоха

 

На другия ден завървя пехота. Ония части, които пристигнаха надвечер се установяваха край селото, в местноста „Бакаджик”, на бивак. На следния ден те продължаваха да вървят. Така четири дена непрекъснато вървяха войски.

 

Селяните, въпреки че се бяха успокоили през първия ден. при вида на толкова много войскари от инородно племе, настръхнаха. Мнозина се опитваха през преки пътеки 1а бягат на север, но биваха залавяни от движещата се войска и връщани обратно в село, след като понасяха и жесток бой На другия ден край селото се настаниха войници и не позволяваха на никого да излезе извън чертата на селото. Тримата души, които се опитаха да направят вилазка, за щ хванат гората бяха убити.

 

На четвъртия ден кордона от войска, що опасваше селото замина.

 

23

 

 

От сутрин до обед нямаше войска в село, освен пет души войници оставени като гарнизон. Към обед пристигнаха триста души башибузуци, добре екипирани и с формено редифско облекло. Предвождаше ги прословутият Енвер бей, шефът на младотурците. Петтях войника от редовната войска заминаха за частта си.

 

Власта на Булгаркьой бе предадена на командира на башибозука. Същия ден се издаде заповед:

 

„1. Всеки да занесе притежаваното от него огнестрелно оръжие на хорището и да го предаде на приемащите го войници.

 

2. Който е взел нещо или някаква вещ от турска къща при разграбването на Кешан през 1912 година, да го занесе.

 

3. Ще има обиск и у когото се намери укрити неща от гореизброените отговаря с живота на цялото си семейство и къщата му ще бъде запалена.”

 

След разгласяването на горната заповед се започнаха арестите на по-видните лица, известни като деятели в миналото за отхвърляне на турската власт. Един от тях беше Мърдев. Още с пристигането си Енвер бей бе запитал:

 

- Къде е първенецът Ви, инспекторът Мърдев?

 

- Тук е - отговориха общинарите - у дома си е.

 

- Мухтар, иди с двама от моите войници и го доведи тук. Той е най-учения, трябва да е тук. Когато правеше комитаджилък беше най-напред. И каймакамин беше станал през българско, а сега стои у тях. Кератата с керата. Страх го е. Няма да го убиваме, да не се плаши.

 

Всички се гледаха мълчаливо.

 

Не след много пристигна Ламби Мърдев, воден от двама войници и кмета. Мърдев бе човек едър и представителен, с умно отворено лице. Произлизаше от един из най-богатите и първи родове в село. Свършил бе Одринската българска гимназия. Учителствувал бе няколко години в село и се отдаде всецяло в служене на комитетското дело. След няколкогодишно учителствуване Мърдев бе станал екзархийски

 

24

 

 

училищен инспектор и до Балканската война обикаляше по ревизии българските училища в Кешанската и Малгарска казаи. И чрез инспекторството, той така ловко прикриваше действията си и връзките си с революционните комитети, че турците въпреки, че подозираха (даже и знаеха) за неговите връзки и нощни срещи с чети, не можеха да намерят улики в полза на своите подозрения. Но сега, след като им бе известно вече всичко, бе дошъл редът да си отмъстят.

 

 

3. Словото на Енвер бей

 

Неделя е. Тъжно прозвуча гласът на голямата черковна камбана над селото два, три пъти и спря. На епитропа, кога бе почнал да бие камбаната, трима войника казаха да спре, защото Енвер бей щял да държи слово, та всички трябвало да отидат на събранието. Попът и той щял да бъде там. Постове от башибозуци бяха обкръжили селото и заели всички изходни пунктове. Не след дълго се разнесе гласа на кехаята, който приканваше всички на събрание в широкия дол при Бойдиновия мост. Там беят щял да държи реч. Всички мъже от петнадесет години нагоре трябвало да отидат. Който не отидел, щели да го закарат насила войниците.

 

Всички се спогледаха и се попитаха:

 

- Какво ще е това събрание извън село?

 

Беят обяснявал свикването на събранието на Бойдиновия мост с това, че в училището или другаде в здание щяло да бъде тясно за всички селяни. При Бойдиновия мост напротив - беше широко. Там реката правеше завой и заемаше голяма широчина. Бреговете бяха високи и от тях моста на шосето Кешан - Малгара беше вече достатъчно висок, за да може всеки долустоящ да гледа и слуша говорещия.

 

От друга страна мястото при Бойдиновия мост бе извънредно удобно за засада. От двете страни на тоя завой бреговете бяха високи и не голи, а обрасли с гъсти и високи

 

25

 

 

храсталаци, между които преобладаваха брястовите. Издигаха се също из между храстите на често и по двата бряга мощни по дебелина и височина брястове. Дървета имаше и покрай шосето, та моста бе винаги в сянка. По-горе споменахме, мястото бе уцобно за засада и турците бяха устроили такава. В храстите, на двата бряга се спотайваха по две картечници по на двадесет метра една от друга, а на двата края на завоя бе поставена двойна верига от войници. Заповедта, разгласена от кехаята, се повтори на войниците:

 

- Всички мъже от петнадесет години нагоре да бъдат доведени при моста с добро или на сила!

 

Разтичаха се войниците. Всеки срещнат на улицата или забелязан в двора мъж или младо момче биваха подкарани към мястото на събранието. Там ги нареждаха на редици удобни за косене с картечници и пушки. Енвер бей бе заминал за Кешан. Заместникът му сам даваше заповеди по подреждането на доведените на заколение.

 

Улиците запустяха. Сега башибозуците на групи по трима или четирима, сновяха из село. Щом видеха в някой двор събрани хора, отбиваха се да търсят мъже. По тоя начин бяха отведени всички намерени мъже, включително и едва движещи се старци.

 

Доложи се най-после, че всички са събрани.

 

След един час, придружен от двама офицери, пристигна Енвер бей, водачът на младотурската партия. Беше към четири часа след обяд това. Съвсем лек южен ветрец полъхваше. Далеч на юг, откъм белия камък, небето тъмнееше и се възземаше грамаден чер облак. Слънцето безстрастно, силно препичаше. Току на широкия пясъчен нанос при Байдиновия мост беше наредено в четири редици цялото мъжко население на село Булгаркьой.

 

Всеки съзнаваше какво го чака.

 

Лицата им бяха бледи и потни от пека, на който бяха изложени.

 

26

 

 

- Защо не свършват по-скоро с нас? - се шушнеше.

 

Горе, на моста, беят стоеше на сянка. При него бяха и пет, шест души офицери. По едно време той стана и приближи към северната страна на моста и се опря на него.

 

- Нима не ще ни избиват? - се понесе шушей долу в множеството.

 

Беят вдигна ръката си нагоре и я сне. Тогава един от офицерите изкомандва „Бий”.

 

В залп изгърмяха триста пушки. Като житни класове, кога ги пререже коса, се залюляха редиците и се проснаха на земята и във водата. Някои се отделиха и търтиха към завоите. Посрещнаха ги обаче куршуми и щикове. Всички, живи и мъртви, налягаха по земята. Настъпиха тогава войниците и започнаха да довършват с щикове и приклади мърдащите.

 

Енвер бей се качи на коня си и с двама още офицери замина за Кешан.

 

Далече някъде се святкаше и се чуваше глух тътен.

 

 

4. Огънят не щади...

 

Неделя, юли 1913 година.

 

Три дни откак турците са пак във война с България. Денят е горещ. Отсреща, хей там над Белия камък се издигат чудовищни, грамадни като балкани облаци. Пъплят един към друг, страховито тъмнеят.

 

Баба Керана Шумарката, заедно със снаха си и сестра си седят на двора под сянката на окичената с гроздове стара лоза. Трите внучета унесено играеха на плочите под дюлята. Мъжете и синовете им са на събрание, заведени на сила. Жените безпокойно чакат. Виждат се през портата да минават от време на време по двама или трима турски войници, сами или водещи някой българин, умислено навел глава. Ослепително блестят от слънцето щиковете на пушките им.

 

27

 

 

Защо ли е необходимо всеки да бъде на събранието?

 

Жените безпокойно чакат. Зер „на турчина достлука му е на коляното”.

 

Запустя пътя. Край портата вече никой не минава. Над Бели камък се е надвесил тъмен облак, по-голям от него. Жените безпокойно чакат. Какво ли ще е това слово на край село, под моста, що е над Дълбокия дол?

 

Баба Керана разправя съня си:

 

- От към белия камък се задава безбройна глутница черни кучета, която с вой се нахвърлила към село...

 

Изведнъж се чува гръм.

 

- Ще вали - вика баба Керана.

 

- Не е от облака, бабо - сепнати в един глас отвръщат жените - Пукот. Пушки са това.

 

- О, Боже, избиват ги, Ами сега?

 

- Да бягаме, бабо. В гората.

 

- Не невесто, прибирай децата в къщи. По добре да ни изгорят. Догдето идем в гората може да ни хванат. Нека изгорим, но да не влезем в ръцете на тия поганци. И те се скриха, като залостиха здраво вратата отвътре.

 

След първите два три залпа, гърмежите заредяха. Стреляше се след бягащи.

 

Кучетата лавнаха.

 

Писна селото. Улиците се пълнеха с жени и деца, бягащи на изток - към „Усойката”, или на север - към „Кара-кая”, далече в големите гори. Жените стояха изтръпнали от страха, очаквайки всеки момент да дойдат да ги запалят. Мина време и никой не дойде. Мръкна се. Престанаха гърмежите. Децата на Кера заспаха без да се тревожат от това, което ги очаква. Заспаха те невинен детски сън. Жените и по-голямото момиченце се престрашиха и отидоха към прозореца да видят какво става вън. И те видяха как турците сновяха от къща на къща, изнасяха скъпоценните вещи и ги мъкнеха някъде към площада. На ограбените къщи се плисваше газ

 

28

 

 

върху вратите и ги запалваха. Откъм югозападния край Булгаркьой вече беше в пламъци.

 

Но ето - и в техния двор нахлуха няколко души турци. Двама носеха по една тенекия с газ, а други няколко главни с горяща борина. Жените, щом ги видяха, се дръпнаха от прозореца. Отидоха в килера до задната врата, като се приготвиха при опасност да бягат. Турците стигнаха до вратата и почнаха да блъскат, за да я отворят. Други от тях отидоха и запалиха плевнята и хамбара. Върнаха се, натиснаха и те върху вратата, но тя не се огъна. Голямо желание имаха да влязат. Богата къща бе. Заиграха прикладите на пушките, но и това не спомогна. Ядосани те ливнаха голямо количество газ върху вратата. Поднесоха борината и пламъкът избухна. Един от турците страшно изпсува от удоволствие. Запращяха сухите дъбови врати. Издигна се пламък по тавана и пламна цялата къща.

 

Жените бяха останали, като вцепенени в килера от силните удари, нанасяни на вратите. Щом огъня почна да ги наближава и килера взе да се пълни с горещ дим, те се стреснаха. Ръката на баба Керана машинално отвори вратата. Инстинктът за самосъхранение ги изтласка навън и те излязоха без да помислят за спящите деца. Вратичката остана отворена и струя студен въздух нахлу навътре. Хладината събуди децата. Петгодишното момиченце стана, започна да плаче и вика:

 

- Мамоооооо, къде си ма?

 

Никой не му се обади. То заплака и завика по-силно. Ревнаха и другите. Димът започна да ги задавя.

 

В туй време огънят си вършеше работата. Той не знаеше пощада. Гредите прегоряха и не можеха вече да устоят на тежината на керемидите и наченаха да падат с трясък. Парче от греда се отчупи и падна горящо зад момиченцето. Едва не го затисна. Страхът му предаде нови сили и то избяга в килера. Там видя отворената вратичка и излезе вън. Лъхна го

 

29

 

 

изведнъж нощния хлад и то падна в несвяс. Останалите две дечица, едното на една, другото на три години, заспаха наново задавяни от дим и пърлени от падащи въглени от горящи главни. Не след много цялата къща се струпа отгоре им и ги обви в огнени завивки. Подир малко, падналото в несвяс момиченце, вследствие на прохладата на нощта и чистия въздух се свести. Но щом видя, че пак е само, то отново заплака и завика: „мамо, мамо, мамо ма...”.

 

Същата група турци бяха претършували съседната къща, поляха я с газ и я предадоха на огъня, и тъкмо когато да тръгват, чуха плача на момиченцето. Двама от тях отидоха да го търсят и по плача скоро го намериха. Заведоха го при другите. Детето обаче, гледайки непознатите хора кански пищеше. Даваха му бонбони, пари и др. Мъчеха се да го залъжат всякак, но то не разбираше нищо. Един от тях се отдели и се изгуби някъде в тъмнината. След малко той се завърна и водеше със себе си друг войник. Последният бе помак. Той скоро залъга момиченцето и го умири. На другия ден един от войниците, който бе от едно съседно турско село, го заведе у дома си, защото нямал деца.

 

Излезлите три жени, заедно с по-големичкото момченце на Кера и другите две по възрастни деца на баба Ирина, Шумаркината сестра, вървяха мълком из тъмнината, разсейвана от пламъците на горящите къщи. Незабелязани от никого, все покрай стените, те стигнаха към края на селото до реката, но тук ги видя стражата и им завика:

 

- Ким у? Дур, оооой! Дуууур!

 

Те не искаха да знаят и още повече си удвоиха крачките. Войникът пак повтори заповедта си да спрат. Бегълците продължиха. Светна огън и се чу гърмеж. Куршума не улучи никого. Изсвистя и тъпо изписка в пясъка на реката. В миг се събра целия пост. Жените като видяха, че ще бъдат хванати, бързо влязоха в кьпиновия храсталак, що растеше край брега, но беше вече късно. Турците ги забелязаха и тръгнаха към тях. Принудиха

 

30

 

 

ги да излязат от къпинака и ги заведоха при началника си. Последният се обърна към треперещите жени и деца и запита?

 

- Бабо, защо сте се скрили в къпините, а не се обадихте на войника?

 

Баба Кера се престраши и отговори:

 

- Крихме се, аго да не ни убият.

 

- Ами на войника, на войника защо не се обадихте, когато той ви казал да спрете, та щял да ви застреля?

 

Тя пак повтори същото:

 

- Бягахме, аго, за да не ни убият.

 

- Не се плашете, бабо, - подхвана кротко офицерът, - ний не убиваме жените и децата. Вашите вършат това. Сега вие ще идете в Кешан. По пътя косъм няма да падне от главите ви. А в града, Господ да е с вас. Аз толкоз мога да направя. Тръгвайте. Ето тези войници ще ви водят. Тръгнаха. Четирима войници ги придружаваха. Беше се съмнало вече. Изток пламтеше. Слънцето изплава из пурпура кърваво червено и обещаваше горещ летен ден. Тихо вървяха робините из каменливия път. Камъните израняваха краката им. Почваха да вървят все по-полека и по-полека, а турците им кресваха и ги ругаеха да вървят по-бързо. Стигнаха в градеца Кешан.

 

Наизлязоха гърците и подигравателно се усмихваха. Някои даже подмятаха на бабиното Иринини момче:

 

- Тупидаки пия дянехи калпак.

 

Предадоха ги в околийското управление. Околийският началник, понеже още нямаше нареждане какво да ги прави, изпрати ги още същия ден в едно от близките гръцки села, за да помагат на гърците и със заповед до кмета - да се грижи за изхранването им, догдето ги изиска правителството.

 

 

5. В дюкяна на Дармадана

 

Препичаше. Дядо Божии Татарът бе тръгнал към събранието на Бойдиновия мост. Излезе от уличката, на

 

31

 

 

която бе къщата му и се отправи към дюкяните на Бърдпе. Всичко бе затворено и никой не се виждаше. Навя го жал и тъга. Нима всичко това ще бъде разорено? Мина без да ще злата и прокобна мисъл през мозъка му и той изгледа неволно двуетажните каменни постройки на магазините и кръчмите. Побиха го тръпки, ледени тръпки на страхът пред неизветното, но неизвестност примесена с зли предчувствия. Без да мисли той продължаваше да върви. Измина двата площада на Бърдцето и нервно заслиза надолу по снизяващия се, измит от дъждовете път. Край черквата „Св. Илия” той се прекръсти и замина по нататък. Тъкмо когато минаваше край дюкяна на Дармадана, някой почука на стъклото и извика:

 

- Бай Божине, ела малко де, ела.

 

Татарчо позна гласа на Дармадана, а те бяха стари приятели. Той се върна и бавно се заизкачва по каменните стъпала. Вратата се пооткрехна и се показа мустакатата физиономия на Дармадана.

 

- Какво се криеш, Иване, не ще ли дойдеш на моста? — попита Татарчо и се спря на площадката.

 

Иван Дармадана излезе, поогледа се плахо нагоре на долу, па хвана дядо Божина под ръка и го помъкна към дюкяна с думите:

 

- Влизай, влизай, че да не ни заберат някои манафи. В дюкяна ще се питаме, кой къде ще отива.

 

Вкарал го в дюкяна, той се обърна, затвори вратата и превъртя два пъти ключа.

 

Дюкяна на Дармадана представляваше голям салон с дължина от север към юг. Прозорците бяха един от север и три на източната стена. Пода бе дъсчен и образцово чист, тезгяха бе поставен в югозападния ъгъл, а масите е покривки бяха наредени в четири редици с посока изток-запад. С една дума, дюкяна на Дармадана бе уредена по градски пивница, а самият Иван Дармадана бе ходил много, почти из целия

 

32

 

 

Балкански полуостров. Но въпреки това неговия дюкян, поради аристократичната си обстановка ли какво, се слабо посещаваше. Там ходеха само неговите другари и приятели и той им разправяше за всичко що бе видял и научил през време на странстванията си. И сега те седнаха на една от масите на южния край, близо до вратата.

 

- Еехххх, ама и ти, Божине, с всичкия си ум бе тръгнал да отиваш на събрание ли? — подхвана Дармадана.

 

- Ами какво ще правя? Гледам всички отиват. Някои ги подбират насила башибозуците. Аз пък рекох да не чакам да ме карат, ами да отивам. Те ще ни избиват, ами където са всички там да сме и ние поне.

 

- Няма, бай Божине, ний с тебе тука ще седим, ако стане нужда и другаде ще се скрием, но на моста не ще отидем. Аз знам сигурно, че ще ги избиват там. Картечници, всичко било наредено там тая нощ и щом ни съберат ще започнат да тракат. Затуй и ти ще стоиш тук. Нека ний, най-подир, знаем поне какво ще стане с жените и децата поне.

 

След тези думи Дармадана надникна през стъклото към пътя.

 

- Ей четири души де карат стария Палеш. Къде ли са го намерили! Той не излизаше от двора си навън. След тях още войници идат. Ето пет души, още шест...

 

Татарчо залепи и той чело на стъклото.

 

- Ето най-подир от към Качикозовия дюкян се показаха още седем души - каза той - Лошо ще стане наистина. Войниците се прибират, навярно за да вардят да не може никой да избяга.

 

- Да знаят, че тука има хора, вратата ще изкъртят и пак ще ни изкарат - добави Дармадана.

 

Войниците заминаха. Двамата приятели седнаха пак на масата.

 

- А бе, бай Божине, толкова стоим тука пък не ми напомняш да се почерпим.

 

33

 

 

- А бе сега до ракия ли ни е, отвърна Татарчо.

 

Дармадана наля едно шишенце и с две чаши го тупна на масата. Бяха се изтекли около двадесет минути откак минаха войниците.

 

- Часат е три и половина — каза Дармадана като скриваше в джоба часовника си.- А наздраве, бай Божине, дано нищо не става.

 

Татарчо нищо не каза. Чашките се изпразниха. Напълниха ги пак. Изведнъж гръм като из облак разтърси стъклата на прозорците. После затрака отчетливо картеч. Заобаждаха се и гърмежи от пушки.

 

- Свърши всичко. Отидоха децата ни - извика Татарчо, скочи и дръпна вратата.

 

- Добре, че заключих одеве - промърмори Дармадана.

 

- Къде си, бай Божине, я ела тук. Отвори! Искам и мен да убият при другите.

 

- Остави, не ставай луд, ти нима мислиш, че ще се отървем. И нас ще убият, но нека е поне по-късно. Седни сега тук!

 

Седнаха, но очите им бяха обърнати към стъклото на вратата. Лавнаха кучета. Чуха се женски викове и детски рев. И двамата залепиха пак чела на стъклата. По улицата плъпнаха жени, деца. Зачуха се стенания и вайкания.

 

- Къде, мари, ще отиваме?

 

- Какво ще сега да правим...?

 

Всред навалицата изтича млад мъж носещ пеленаче.

 

- Какво се вайкате. Да бягаме в гората - прозвуча в навалицата гласа му и се изгуби заедно е него напред.

 

Цялото множество се юрна като стадо нагоре по Бърдцето и се пръскаше из уличките, за да излезе по-скоро към лозята, в Усойката и от там - в гората на изток.

 

- Кой беше тоя с детето, бе Иване?

 

- Не можах да забележа, бай Божине. Много хора сме имали. Ето пътя е все още пълен. Бягат и все нагоре.

 

34

 

 

- Турци няма, бай Божине, можем и ние да избягаме с калабълъка.

 

- Гърмят, Иване, надолу и от где знаеш, че не са дошли вече насам. Виж, виж някой тича нагоре, та чак петите му в гърба се удрят. Кой е той?

 

- Не може да се познае. Как не го видяхме, когато е идел отдолу? Напреде му са Карапапазовите, ама той не е от тях.

 

- Някой иде отдолу пак.

 

- Турци. От тях бяга горкият. Ей го кривна към малкия харман на Бърдцето.

 

- Мерят го... И тримата.

 

- Айде падна. Майчице какво сме им направили? Сега и жените. Нееее... Свърнаха насам. Не ще трепят жени и деца изглежда.

 

- По скоро в избата, бай Божине, тука ще ни запращат някой куршум - Дармадана отвори дъсчения капак на пода и двамата слязоха по стълбата в избата.

 

Жени и деца продължаваха да изтичват край Дармадановия дюкян и все нагоре - към изток.

 

На различни места из селото се чуваха гърмежи. Стреляше се по укрилите се до момента мъже и забелязани да бягат с множеството. Това продължи около един час и половина. После улиците утихнаха. Слънцето клонеше вече към залез. Долиташе до избата на дюкяна яростен кучешки лай и тук-таме далечни гърмежи.

 

- Бай Божине, да се качим пак горе и да видим през прозореца какво става на улицата. Не се чува нищо вече. Да излезем.

 

Двамата отново се качиха по малката стълбичка и залепиха чела на стъклата. Вън нямаше никой. Малките облачета по небето бяха приели пурпурна боя, отразявайки червените лъчи на залязващото слънце. Духащият от югозапад вятър докарваше гъсти кълба дим откъм Бойдиновия мост. Навярно някои къщи са били подпалени вече. Двамата мъже продължаваха да

 

35

 

 

стоят на прозорците. Мисъл за излизане и бягство не минаваще през главите им. Минаха още около петнадесет минути. Отсреща им, към южния край, една от по-добрите къщи почна буйно да пуши. Чер дим бавно се възземаше нагоре и след това слабия вятър го наклоняваше към тях. Скоро из дима започнаха да се показват огнени езици, докато пламъкът взе връх и цялата къща пламна и освети хоризонта.

 

След нея се задими втора, па трета...

 

После, по улицата отдолу се показаха една група от четирима турци.Въоръжени бяха с карабини. Единият носеше газена тенекия. Когато стигнаха къщата и направо към вратата.

 

Дармадана и бай Божин, следейки всичко това и като забелязаха, че турците отиват към тях, бързо изтичаха по стълбичката пак в избата и се скриха зад две от четирите големи, пълни с старо вино бъчви.

 

Турците се изкачиха по каменните стъпала и блъснаха вратата. Тя разбира се беше заключена. Заради този си грях вратата понесе няколко силни прикладни удара. По дъските обаче оставаха само вдлъбнатини. Единият от турците тогава се отдели като им каза да почакат. Замина към посока откъдето бяха дошли. Сви в една уличка и влезе в един двор, чиято къща слабо димеше. След малко той се върна. В ръцете си държеше една здрава брадва. Другарите му извикаха от удоволствие:

 

- Браво Измаил. Ти за паша си способен. Сега лесно ще влизаме в къщите. Няма да палим само отвън най-здравите врати, зад които има може би най-много пари.

 

И Измаил започна да упражнява дърварските си способности. Дъските започнаха скоро да отскачат на парчета. Не минаха даже и двадесет минути и от здравата и нова преди малко врата остана само разкривен скелет. Турците влязоха вътре. Огледаха дюкяна. Чистотата и спретнатата обстановка им направи впечатление.

 

36

 

 

- Като в Пера - проговори единия.

 

- Трябва да има пари - каза друг.

 

Бързо и тримата се спуснаха към чекмеджето, което бе заключено. Имаше пак нужда от брадвата на Измаил. С един, два удара то биде разбито. Разочарование обаче се изписа върху лицата им. В чекмеджето имаше само десет български сребърни петолевки, една бумашка от петдесет лева и други няколко дребни никелови монети. Петолевките разделиха, а Измаил скъса банкнотата и я хвърли на пода. Заразглеждаха пак дюкяна. Обърна им внимание масата, на която празното шишенце и ракиените чашки стояха. Единия отиде и вдигна шишенцето. На дъното му бе останало малко от предателската течност. Същото забеляза и в чашката на Татарчо, който не я бе допил.

 

- Тук до преди малко предполагам да е имало хора, които възможно и сега да са тук. Пазете се - каза разглеждащият чашите едър, възчерен с увиснали надолу мустаци, анадолец. Той инстинктивно стисна пушката по-здраво и заоглежда кръчмата.

 

- Да потърсим, ако предполагаш, че има скрити хора - отговори Измаил.

 

- Къде ще търсиш - отговори другият турчин, - от где знаеш, че догдето ги намериш, не ще изядеш някой куршум. Да запалим дюкяна и след туй да постоим пред вратата, докато пламне. От огъня и мишките започват да бягат, а ако има хора, ний ще им светим маслото щом се покажат на вратата.

 

- Чудесно, наистина - отговориха и другите.

 

И този от турците, който предлагаше запалването на дюкяна, взе тенекията, що бяха донесли със себе си и ливнаха от нея газ върху дъските на пода и върху тезгяха. Измаил драсна кибрит и поднесе горящата клечка към запалителната течност, с която бе облян тезгяха. Той веднага пламна. На излизане те хвърлиха още една клечка и върху

 

37

 

 

пода. Турците излязоха, слязаха по стълбите и спряха долу на пътя гледайки към вратата. Излетия газ на пода пламна изведнъж, нагрят от горящия тезгях и започна да бумти. Дъските и те запрашяха. Всичко се изпълни с миризлив и задушаващ дим.

 

Татарчо и Дармадана все още стояха, скрити зад бъчвите долу в избата. Димът навлезе и там.

 

- Иване, да излизаме от тук, че живи ще ни затрупат главните, Иване.

 

- Къде ще отиваме? Не ги ли чу какво си приказваха. Ще ни чакат долу на вратата. Върви ти, да се качим горе, догдето не е прегоряла стълбичката до тезгяха, ще се помъчим през прозорците да минем - подзе пак Татарчо и изтича до отвора на избата, а Дармадана вдигна капака и си показа главата.

 

Лъхна го пламък и му обгори лицето.

 

- Не можем се качи, бай Божине, още сега ще пламнем.

 

- Качвай се, Иване, качвай е! По-добре нека изгорим изведнъж, отколкото да ни задушава бавно тука дима и да ни пърлят падащите главни.

 

Татарчо, докато Дармадана още се колебаеше, го хвана през кръста, повдигна го и го изблъска навън. След него изскочи и той. Пламъците ги обгърнаха и памучните им летни дрехи пламнаха. Те не можеха вече да мислят, че вън ги очаква друга опаснист, та да не излизат и през вратата, а като я видяха отворена се хвърлиха към нея. Най-напред изскочи цял в пламъци Дармадана. Посрещна го залп от четири изстрела и той се струполи на земята, а горящото му тяло освети улицата пред дюкяна. Още ехото на изстрелите не бе замряло, когато из пламъците се отдели цял пламтящ и Татарчо. Докато турците насочат пушките той бързо слезе по стълбите, прекоси кордона, който те образуваха на края на стълбите и със силен бяг се понесе право насреща към яхната. Турците изгърмяха пак едновременно и като видяха, че той не пада, се спуснаха подире му. Татарчо прекоси

 

38

 

 

уличката, а после и торището без да бъде улучен от куршумите, сви край яхната, зад която имаше кладенец, затича до него и скочи вътре. Турците довтасаха, но чуха само глухия плясък във водата на падащото тяло. Двама от тях отидоха, погледнаха надолу, видяха само дълбока черна дупка и нищо друго. Насочиха вътре пушките, дадоха по един изстрел и се отдалечиха заедно с другите, уверени, че е свършено и с двамата. Куршумите рикошираха о камъните и паднаха във водата без да засегнат давещия се.

 

Кладенецът, в който се хвърли Татарчо бе дълбок около четири метра, съзидан от дъното до горе с големи камъни и широк в диаметър 1,20 метра. През годините на сушеви лета той почти пресъхваше, но лятото на 1913 година не спадаше към сушавите, а към дъждовните. Затова дъното не бе сухо, а това спаси бай Божина. При спускането си в кладенеца той падна отвесно и прав във водата потъна. Вода нахлу в устата и гърлото му. Инстинктът за самосъхранение принуди краката и ръцете му да действат. Протегна ръце, залови се за един камък - плъзна се ръката му и без да ще стъпи на краката си и усети под тях твърда почва. Изправи се. Водата го покриваше почти цял и се плискаше до устата му: „Нали носа ми не е във водата, не ще се удавя”- си помисли той. Погледна нагоре. Идеше светлина от горящите къщи и се виждаше късче от небето, на което блещяха няколко звезди.

 

- Благодаря ти, Боже, - прошепна той, - видях пак небето. - и се прекръсти.

 

Водата утихна и застана неподвижна. Настъпи мъртва тишина. Татарчо пристъпи и се облегна на стената. Мисъл за излизане от кладенеца и бягане се породи в главата му и той почна да съставя план как по-безопасно ще премине селото, за да се добере до гората. Не след много той почна да се катери нагоре. Изглежда, че бе взел някакво решение. Катеренето не му причиняваше някаква мъка, защото камъните от стената позволяваха с издатините си да се

 

39

 

 

закрепват по тях ръцете и краката му. Тежеше му само капещата вода и недогорялото облекло. Най-после той излезе от кладенеца. Наблизо нищо не сочеше за някаква опасност. Месец нямаше, но сиянието на горящите къщи достатъчно осветяваше всичко. Татарчо се поогледа, па с твърди крачки се отправи обратно към Дармадановия дюкян: „Да стигна само веднъж до реката”, мислеше той.

 

По пътя нямаше никой. Кучетата виеха или ядосано лаеха тук-таме на разни места из селото. Не се чуваха никакви гърмежи. Трупа на Дармадана още мъждееше. Беглецът продължи на север, мина през уличката между дюкяна и църквата „Свети Илия” и слезе към училището. Прекоси двора му, който свършваше с трънен бряг на реката, свлече се по стръмнината и след като се озова в дълбокия дол на реката, въздъхна облекчено.

 

- Може би вече преваля среднощ, а трябва да осъмна в Теслимските гори - прошепна той, после се прекръсти и се изгуби към изток по тъмния и дълбок дол на реката.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]