Низ ужаса на пламъците

Никола Шумарев

 

ТРЕТА ЧАСТ

 

1. Първите бегълци

2. Бягството на Кара-Папазовите

3. Ярето

4. Майката на Вера

5. Смяна на скривалището

6. Изгубиха се едни други

 

1. Първите бегълци

 

Те бяха една възниска черноока жена, момче и момиче на по около десет години, друго шестгодишно момченце и двегодишно момиченце в ръцете ѝ. Вървящи мълком и запъхтени, навлязоха по един стар коларски път в гората. Майката въздъхна облекчително и каза:

 

- След мене, деца! Тук, в гората, ни е спасението.

 

На запад, далече зад тях, се чуваха гърмежи.

 

След тия първи бегълци, на разстояние километър-два, тичаха и пъплеха и други майки с децата си, за да спасяват в гората живота и честта си.

 

Жената и децата ѝ, след навлизането в гората, продължаваха да вървят бързо без да промълви поне някое от децата нещо и неусетно стигнаха до една река. Водата ѝ запенена шумливо скачаше от камък на камък и се губеше надолу низ скалите и големите каменни блокове, а непосредствено от скалистите и стръмни брегове на реката започваше гъста гора от хвойни, дрянила, габари и парнар. Коларският път, по който вървяха, незабелязано се бе обърнал на малка, една доловима пътечка, която като заобиколи няколко канари ги заведе в реката и криволичейки отново на срещния бряг се изгуби низ храсталаците. Бягащите, озъртайки се, се напиха е вода. После прегазиха реката и продължиха по пътечката. Тя ги изведе на една поляна всред гората и изчезна. На поляната един стар овчар пасеше стадо овце. Овчарят бе българин от друго село. Жената отиде при него и запита:

 

41

 

 

- Не знаеш ли, дядо, някои други бегъци като нас, та да ида да се прибера при тях?

 

- Ей тука наблизо са господарите на тия овце. Иди ги помоли да те приемат поне за тая вечер, докато дойдат вашенци до утре. Тъй им кажи. Иначе могат да ви насъскат кучетата. Те са много лоши хора.

 

- Благодаря, дядо - отговори жената и тръгна по указаната посока.

 

Слънцето клонеше на залез. Не след дълго тя намери на малка полянка, всред гъсти хвойни, набързо сградена колиба. Пред колибата, на примитивно каменно огнище, две жени варяха мляко.

 

- Добър вечер - поздрави новодошлата с децата.

 

Едната от жените едва проговори:

 

- Дал Бог добро, - а другата нищо не отговори.

 

- Ще ни позволите ли да останем при вас тази вечер? Утре навярно ще има много нашенци да избягат насам и ще се приберем при тях.

 

Отговориха ѝ сопнато:

 

- Ние нищо не знаем! Когато дойдат мъжете ни тогава. Ако искате почакайте.

 

Новодошлите седнаха настрана от огъня. Не мина повече от половин час, когато двама мъже дойдоха въоръжени с пушки и запасани с патрондаши. Небръснати отдавна, лицата им бяха силно брадясали, та макар и млади те имаха страшен и много по-възрастен вид. Жените им казаха за какво е дошла другоселката.

 

Единият се обърна и рече:

 

- Много вашенци са вече надошли из гората тъдява. Сега понеже вече мръква, ще останеш тука, а утре рано ще си отидеш да ги намериш. Такова време е дошло, че всеки своите да гледа - после извика - Дайте сега да вечеряме. Сипете малко мляко и на тия деца, па сетне аз ще ги заведа да спат на сламата, гдето връзвахме магарето.

 

42

 

 

Вечерята мина.

 

След нея жената и децата бяха заведени на местоспането. Там имаше сбита от времето и дъждовете изсъхнала слама, остатъци от храната на магарето, което наситено от сухоежбина, се скъсало една вечер и отишло да хапне прясна трева из гората, но само нахранило вълците. Най-голямото момче сне пояса си и го пови нарядко около тялото си. Майката сне престилката си и зави с нея двугодишното момиченце, а другите имаха както всички за постелка само сламата, а за завивка небето. Децата веднага заспаха, изморени от лутанията и преживяното през деня. Майката дълго плака и размишлява за следващия ден, докато сънят и нея не я надви и тя заспа накрая.

 

Нощта, топла тиха, лятна звездна нощ, мина спокойно. Започна най-после да се развиделява. Леко подухваше сутриник и всичко започна да се съживява и шуми в гората. Птичките запращаха всегдашните си благодарствени химни към Всевишния, който е сътворил този тъй хубав свят. Лястовичките зачуруликаха и се застрелкаха във въздуха, за да ловят мушици за голошарчетата си. Славеят, немлъкнал цяла нощ продължаваше да пее и пръска тъгите за своята другарка, която мътеше негде наблизо в гнездото. Небето се зачерви от изток и слънцето бавно изплува като грамадно огнено кълбо и огря пак грешната и напоена с потоци човешка кръв земя.

 

Сутринта, в която жената се събуди за пръв път в гората, беше една от рядко прекрасните утрини. Не след много се събудиха и децата. И те, забравяйки къде се намират, както винаги заискаха хляб. Майка им обаче днес им каза:

 

- Деца, тук в гората няма хляб, а в село са турците, които искат да ни заколят. Ставайте да идем да търсим бабини ви.

 

Станаха всички и тръгнаха. Край колибата нямаше никого, а вратата ѝ бе затворена. Слязоха в реката пак, за да се умият. Там свариха още една една жена - и тя с двете си деца.

 

43

 

 

Двете жени вместо поздрав извикаха:

 

- Маро, какво правите тука, Маро?

 

- Бягаме, християнке! Сега идем. Сноще бях в Усойката из лозята и рано тръгнахме насам.

 

- Не видя ли наши, Маро?

 

- Не съм, не съм, ами идвай да се крием в гората. Всички се крият. Казват, че турци идвали по реката.

 

Костадина не отговори нищо и двете жени навлязоха из гъстите хвойни. Свряха се под два големи храста с децата. Стояха там, измъчвани от глад и жажда целия ден до към три часа, като през това време разсъждаваха само върху едно - как и откъде да намерят храна.

 

Споменаха, че в близко, изоставеното тъкмо по вършитба, българско село Теслим, няма никой. Децата станаха нетърпеливи от глада и започнаха да скимуцат и искат да отидат в Теслим. Най-после Христо, по-голямото момче на Костадина, стана излезе от храсталака и заяви:

 

- Аз ще отида в Теслим да ям сурово жито от харманите. Умирам от глад.

 

- Къде ще отиваш сам? Ти не знаеш пътя - го смъмра майка му.

 

- Ммм не знам. Снощните хора нали казаха, че пътечката от тяхната колиба водела на Теслимския път.

 

- Ще те заколят турците, бе.

 

- Да ме заколят, по добре ли е да умра от глад - отвърна твърдо детето и тръгна.

 

- Христо, Христо - проплака майка му и затича подире му с детето в ръце.

 

- Остави го, сестро! То ще се върне - викна след нея Мара.

 

- Ще иде в Теслим само, Маро. Вироглаво си е. А аз без него не мога. Ще отида и аз.

 

- Тогава ще дойда и аз, с моите. Какво стане с вас, туй и с нас.

 

44

 

 

И водени от детето, те тръгнаха.

 

Стигнаха в селото. Там нямаше никой. Селяните бяха избягали набързо и оставили вършитбата - кое както се случило: един отвял и оставил отвятото жито на купчина, друг недохвърляно или разхвърляно още по хармана. Дрехи и добитък обаче нямаше. Всичко беше изнесено още през зимата понеже селото Теслим, съгласно Лондонския договор, оставаше в турска територия и теслимци бяха преселени още през пролетта в друго село - някъде към Узун-Кюприйско. Бяха дошли със специално разрешение да си приберат сеитбата и избягали при първия още слух, че се почва отново войната.

 

Децата бързо се покатериха по овошките, а жените се разтършуваха из къщите. Всичко обаче бе старателно прибрано и никакви дрехи или нещо за ядене нямаше. На една полица намериха кибрит, а той бе голяма ценност за тях. Другаде намериха две здрави тенекии и нищо повече.

 

Тенекиите те напълниха с жито, после прибраха децата, па си тръгнаха към гората. Мръкнало бе вече. Когато стигнаха до реката, бързо накладоха огън и свариха част от житото в една тенекия. С варено жито и не дотам узрели овошки те вечеряха. Отидоха в скривалището, където бяха през деня и легнаха да спят.

 

Сутринта, току що бяха закусили децата пак от вареното жито и мислеха да слизат до реката за вода, те чуха гърмежи. Бързо и инстиктивно сграбчиха тенекиите с житото и се отправиха навътре из храсталака. Промушвайки се между гъстите хвойни, парнари и габари, дренила и зеленики те стигнаха близо до върха на хълма. Когато се спряха и обърнаха назад, видяха че много от съселяните - им жени и деца, пъплят към тях. Тогава разбраха, че турците са недалече надолу в реката - към местността ,Нучурите”, откъдето са ги изгонили, като уловили две или три жени заедно с децата им и ги взели с тях.

 

45

 

 

От тях научиха още, че майката и сестрите на Костадинка били на отсрещния бряг на реката и там си устроили леговище в едни големи габари и зеленики. Двете жени като разбраха, че турците са далече слязоха близо до реката и стояха чак до вечерта. Като се смръкна, за втори път те вариха жито, а за трети път легнаха да спят. Децата заспаха, а двете жени почнаха разговор:

 

- Знаеш ли какво намислих, Маро - каза Костадинка.

 

- Какво - запита Мара.

 

- Намислих утре да тръгна да търся майка и сестрите си и затуй ще трябва да се разделим, та и ти да видиш и намериш твои роднини дано. Макар че ние с тебе си живяхме добре тези два дена, но все пак - по-добре ще бъде да се прибере всеки при своите.

 

- Не, сестро, мъчно ще ми е да се разделя от тебе, макар че леля ми е близо и мога да отида още сега при нея, но ти знаеш колко ме обича тя.

 

- Мъчно ми е и на мене, но решила съм и утре рано щом се събудят децата ще тръгвам.

 

Мара не отговори нищо. После всяка се вдълбочи в мислите си и дълго те се обръщаха и въздишаха, докато заспаха най-после.

 

На утринта, след като нахраниха децата си, те разделиха житото по равно, взеха всяка по една тенекия, сбогуваха се и се разделиха. Мара влезе навътре в гората, за да иде при леля си, а Костадина премина реката, качи се на противоположния десен бряг и тръгна на север.

 

 

2. Бягството на Кара-Папазовите

 

У Кара-Папаза бяха се събрали на приказка уплашени всички жени от съседните къщи. Бяха дошли снаха му и по- малката от женените му дъщери Недялка, с четирите си деца. Най-малкото от тях бе на три месеца и го оставиха в стаята

 

46

 

 

да спи, а другите бяха на двора при нея. Липсваше само най- голямата му дъщеря, а за нея знаем, че бе от първите, които най-напред намериха големите гори.

 

Щом обаче се чуха гърмежите и лавнаха кучетата, колкото свят имаше в двора, един с друг не се видяха. Всяка съзнаваше само едно: да бяга, по инстинкт на противната страна, откъдето идеха гърмежите. Така баба Станка Карапапазката неусетно се намери на края на селото, държаща за ръка най-малката си шестнадесет годишна дъщеря, а след малко се присъедини към нея и Недялка, носеща в ръце едното си двегодишно дете, следвана от другите две, а спящото пеленаче бе съвсем забравила в къщи. Снаха им пък съвсем ги изгуби и те дълго после не можаха да я срешнат. Избягаха те, но не можаха да отидат много далече, а спряха на Усойката, където намериха и сестрата на баба Станка, Мария Кърлешовката - и тя с дъщерите си. Прекараха нощта там. На сутринта рано, стреснати от гърмежи в полите на хълма, те като подплашени животни вървяха мълчешком, водени по инстинкт по-далече от опасното място, към дълбочината на недостъпната гора. Тишината се нарушаваше само от тихия плач на децата за хляб. Когато минаха случайно край една нива, Недяла се отби и взе от кръсците сноп. Строшиха в ръцете си житните класове и дадоха на децата по няколко зърна, за да ги умирят и пак тръгнаха. Беше минало вече обяд, когато стигнаха до един скалист дол, бреговете на който бяха гъсто обрасли с габари, хвойна и парнар. Влязоха в най-гъстата част на бодливите парнари и хвойни и си устроиха леговище под тях подобно на диви животни. Беше се вече мръкнало, та прекараха с донесените житни класове и с дребните и стипчави плодове на хвойната. Парнаровия жълъд бе още в пазвите на листата.

 

На другия ден научиха, че в Теслим нямало турци и още преди обед, като оставиха децата на момичетата Станка,

 

47

 

 

Мария и Вяра, последната, момиче на третата сестра на баба Станка, избягала случайно с тях, без да знае къде е майка ѝ, другите жени отидоха в Теслим и донесоха от там тенекии с жито и кибрит. Необходимата си вода вземаха от дола, който се оказа глава на реката, по която скиташе по-надолу Костадина. Изпод една от скалите, надвесена и издълбана като пещера, бликаше силен извор и образуваше дълбок вир в издълбания камък. Оттам водата продължаваше да тече надолу, та образуваше малка, но непресъхваща планинска рекичка, увеличаваща се надолу. Около тоя извор и малко по- надолу, от двете страни в гората, се бе разположило почти цялото, оцеляло население на село Булгаркьой.

 

Бяха минали два дена откак двете сестри баба Станка и баба Мария се настаниха в описаното скривалище. Наближаваше обяд. В гората владееше тишина, като че ли нямаше жива душа.

 

Децата на Недялка бяха излязли от горичката и играеха на пясъка близо до извора. В скривалището бяха баба Станка, около петдесет годишна жена с двете си дъщери Недялка и Мария, също и сестриното ѝ момиче Вяра. Всички мълчаха. Само трите момичета тихо разговаряха:

 

- Дали мама е някъде из гората като нас или я хванаха турците? Ще ли ги видя още веднъж и Мария, и Ангела? Па и кака Костадина не знам къде е.

 

- Ех, Вяро, и да тъжиш и да мислиш няма полза - обади се Станка.

 

-Нека Бог мисли за всички ни. Може би българите пак да присрещнат турците и възможно е пак да ги изгонят. Тогава, който е жив ще дойде в село и ще се съберем. Сега да мислим какво ще ядем, че круши и жито има само за обяд. В Теслим ще трябва да се отива пак.

 

- Ний тук добре се научихме да отиваме в Теслим и не оставаме гладни, ами кака ви Костадина къде ли скита с децата и гладуват - намеси се в разговора баба Станка.

 

48

 

 

Тъкмо в този момент дотърча едно момченце запъхтяно при тях.

 

- Какво има Гоче, да не идат турците - го запита майка му.

 

- Не, мамо - отговори то - Леля иде.

 

- Коя леля, бре? - викнаха всички в един глас.

 

- Ма леля Костадина.

 

- Къде е? - запитаха пак и скочиха.

 

В същата минута Костадина в реката питаше момченцето на Недялка:

 

- Тук ли са майка ти и баба ти, Иринка.

 

-Тук сме, тук - извикаха всички в един глас, излизайки от гъсталака.

 

 

3. Ярето

 

- Мамо, сестри, лельо, живи бяхме да се видим - каза Костадинка и прегърна майка си, а всички от гъсталака се изредиха да я видят.

 

- Е кажи ни сега, како, къде беше и как ни намери - запита малката ѝ нетърпелива сестра Мария.

 

- Къде... - започна тя, - Както и вий сте бягали, така и аз. Най напред, още преди десет часа, когато почнаха да събират мъжете. Бати ви отиде и той, пък аз наминах у съседите, у Палешовите. Там се бяха събрали вече жените от цялата почти махала и разговаряхме разбира се върху въпроса какво ще става? При нас бе и старият дядо Палеш. Той ни насърчаваше, че нищо няма и по-рано, когато московците си отишли, дошли турците, като сега и никому нищо зло не направили. Скоро обаче дойдоха турците и поведоха и него. На тръгване той си измени мнението и ни посъветва, че трябва да бягаме в горите, ако чуем гърмежи към Бойдиновия мост. Останахме самички, все жени. Минаха още около два часа. Изведнъж оглушителен, като из облак, гръм разтърси хоризонта. Настъпи ужас и бъркотия. Много от жените се спряха на едно място и не

 

49

 

 

знаеха какво да правят. Аз грабнах Златка, извиках на другите две и тьртих през дола към гората, по най-краткия път за голямата Теслимска гора. Христо не беше с мене, но към края на село ме стигна и той.

 

По нататък тя разказа всичко онова, което вече знаем. Още тя не беше завършила разказа си и няколко гърмежа, недалеч от тях, процепиха въздуха. Жените до момента събрани наедно, за в миг се изгубиха низ хвойните и габарите с децата си, подобно пилци на яребица. И в гората се въдвори мъртва тишина, като че ли жива душа нямаше в нея. Турците, които бяха изгърмели върху един човек, отишъл да взема вода и не можаха да го улучат, сами уплашени да не им стреля някой от гората, се върнаха назад.

 

Час след случката гъсталаците се оживиха пак. Жените, като не чуха нищо обезпокоително, се събраха и решиха да отидат надвечер в Теслим за провизии. При децата оставиха Мара, най-голямата дъщеря на баба Мара, защото беше малко болна.

 

Жените, докато вървяха из гората бяха наедно, когато наближиха селото се разделиха на две групи от двете страни на пътя, а две от децата - Христо и Костадин, бяха пратени малко по-напред, за да видят дали селото не е заето от турци. Децата тръгнаха към селото, приказвайки си с войствен глас, с присъща само на децата в такива моменти безгрижност. Стигнаха и скоро обиколиха селото, като опитваха всяка случила се на пътя им овошка дали е узряла. Наяли се, те си напълниха и джобовиТе и тръгнаха да си отиват, за да кажат на майките си, че няма турци в селото. В един двор обаче, те забелязаха една круша да се жълтее. Решиха да я опитат и се отбиха в двора. Отбрулиха няколко круши, но плодовете не бяха по хубави от досега набраните. Поогледаха се из двора за нещо друго и видяха, че вратите на къщата и плевнята бяха затворени противно на всички други в селото и това им направи впечатление.

 

50

 

 

- Христо - каза едното от момчетата - я да видим можем ли отвори вратата на тая къща, може би ще има хляб вътре.

 

Децата се отправиха към вратата. Тя бе затворена, но не и заключена, защото още при първото им блъсване тя се отвори и те влязоха вътре. В нея къща след напущането ѝ от стопаните, от близо три седмици децата бяха първите хора, които я посещаваха. Обиколиха всичките ѝ три стаи, но нищо не намериха за ядене, освен няколко сухи парчета хляб, който те бързо срускаха.

 

- Сега да видим какво има в плевнята - каза Христо.

 

Приближиха до вратата. Някакъв шум от движещ се

 

предмет между сухи листа ги стресна и те се спряха. В същото време един продължителен глас: „Меккекеее” ги уплаши още повече и те хукнаха да бягат. Отидоха до края на двора, обърнаха се назад. Нищо не ги преследваше, а вратата на плевника си стоеше затворена. Спряха се и се спогледаха.

 

- Какво ли ще е това - запита Костадин, а гласът, поотслабнал от разстоянието, долетя пак до тях.

 

Христо се преви от смях:

 

- Не чуваш ли, че коза врещи, бе - каза той - От една коза се уплашихме като зайчета. Върви да видим.

 

И те се върнаха. Отвориха вратата. Едно яре ги посрещна, врещейки весело и излезе на двора. В плевнята имаше няколко сухи вече брястови вейки и един празен менец, в който навярно е имало вода за ярето. Когато децата излязаха на двора те видяха, че ярето бе отишло към кладенеца да търси вода. Отидоха под крушата, събориха още наколко круши от дървото и тръгнаха. Към края на селото те видяха баба Стоянка и Костадина, че идат към тях.

 

- Изплашихте ни бре поразници. Има ли турци в селото? Защо се забавихте толкова?

 

- Няма никой - отговориха децата - в една къща ни уплаши едно яре.

 

- Яре ли? - запитаха двете жени в един глас.

 

51

 

 

- Яре, я, то сега излезе и отиде да търси вода към кладенеца.

 

- Марийо, Недяльо идвайте. Нямало нищо страшно в селото - извика баба Станка.

 

Из една от близките до пътя къщи наизлязоха всички жени, що бяха тръгнали от гората. Когато те дойдоха тя им каза:

 

- Марийка и Станка да отидат с децата да хванат ярето, което те намерили, а ний ще отидем из село за жито. Пак тук, на туй място ще се съберем”.

 

От отговора на другите нямаше нужда понеже всички съзнаваха, че трябва да се бърза и те се пръснаха из селото.

 

Надвечер, без нищо да им се случи те се прибраха в скривалището си, натоварени с провизии. Слънцето се скри зад високия горист хълм. Замести го пълния месец със звездите, които заобикаляха като стадо овчаря си на високото небесно поле.Тая красива, светла, звездна нощ не продължи дълго. Още жените не бяха заспали, когато небето се покри с гъсти и черни облаци, обещаващи пороен дъжд. Виждайки това, те се събраха на купчинки, всяка майка с децата си под по-гъстите хвойни и очакваха така дъжда. Скоро засвятка, загърмя и дъжда пъкна като из ръкав.

 

 

4. Майката на Вера

 

Втори ден откак жителите на Булгаркьой с огън и меч бяха изгонени от селото и забягнали в горите.

 

Близо до селото, в местността „Усойката”, лежаха две жени заедно с две деца. Бе доста напреднала утрин. Слънцето вече се бе издигнало доста високо и лъчите му проникваха през вейчиците до спящите. Едната от жените се събуди, поогледа се някак стреснато и на момента си спомни къде и за какво се намира тук. Сълзи напълниха очите ѝ. Тя беше едра, черноока жена на около четиридесетгодишна възраст.

 

52

 

 

- Лельо, ставай - се обърна тя към другата жена. - Слънцето е вече изгряло, а пък ний сме още много близо до село.

 

- Наистина Вергино. Ний сме се успали. То не бяха малко страхове вчера. Ами сега?... Трябва да бягаме навътре в гората. Виж какини ти станали ли са!

 

Вергиния отиде на мястото, където бяха сестрите ѝ баба Мария и баба Станка.

 

- Няма ги - каза тя, когата се върна. - Избягали са без да ни викат.

 

- Вера беше при тях, тя поне заща не ни извика? Говориха, че в Теслимските гори ще отиват. И ний трябва нататък да вървим.

 

- Да вървим - отговори другата жена.

 

И те тръгнаха, на посока - без път през гъстите хвойни и габари. Дрехите им се закачаха, а тръните на хвойните бодяха и нараняваха краката им. Въпреки всичко, обаче те продължаваха бавно да се промъкват, държейки източна посока. Към обяд при препятствията от страна на храсталаците се прибавиха и страданията от глада и жаждата. Най-после те решиха да свърнат на ляво и да слязат в реката, за да се напият с вода. Край отсрещния бряг се виеше шосето за Малгара. Промъквайки се между капините, хвойните и глогите, те без да си проговорят дума, стигнаха до високия стръмен бряг на реката. В това време под тях, от отсрещния много по-полегат и достъпен бряг, двама души турци баха слезли да си поят конете. Жените и двете деца, неподозиращи нищо се спускаха бавно надолу. Турците гледаха възхитени високия горист бряг и мълчаха. Един камък, бутнат случайно от крака на слизащите, падна във вира, в който турците пояха конете си. Те вдигнаха очи.

 

- Виж кой събори камъка - каза единия като посочи жените. Вързвай конете. За Малгара има време още. Можеме Да ги заведеме в Булгаркьой.

 

53

 

 

- Нали е казано: Жените да се водят в Кешан, а само мъжете да се убиват.

 

- Тук близо до селото не вярвам да има мъже - отвърна му първия.

 

- Долу като че ли има хора - каза Вергиния. - Дочух говор и то на турски език. Бързо назад. Леля ѝ и децата я последваха.

 

- Върнаха се. Видяха ни - каза турчина.

 

- Видяха ни, но те са уморени, ние ще ги стигнем - отвърна другия.

 

И двамата бързо закрачиха нагоре, наведени напред и хващайки се за храстите.

 

Но и бегълците, като видяха червените фесове ускориха крачките си.

 

Скоро едните и другите изкачиха брега. Турците почнаха

 

да викат:

 

- Стойте, предайте се. Нищо лошо не ще ви се случи.

 

Но кой ти разбира турски език?

 

Пред жените се изпречи долина, издълбана от дъждовете. Те слязоха в нея и тръгнаха по улея ѝ. За момент турците ги изгубиха от очите си. Жените, вървейки така, стигнаха гъст капинов храст. Неможейки да отидат по- нататък, те се свряха в него без да ги видят турците. Не минаха даже и пет минути когато довтасаха и турците.

 

- Тук трябва да са скрити - каза единият - по-нататък не може да се отива, а до отсрещния храсталак има още най- малко двеста крачки и ний щяхме да ги стигнем.

 

- Излезте от капините, защото ще стреляме - заплашиха турците.

 

Тъкмо изговориха това и от отсрещния гъсталак изгърмяха в залп три пушки и два куршума се забиха в главата на единия турчин, а третият изпищя покрай ухото на другия. Той начаса захвърли пушката си и се спусна да бяга с вика: „Аллах куртулуш беним”. Три куршума отново

 

54

 

 

профучаха край него, но безрезултатно и той сполучи да се спусне в дола, качи се на коня си и бясно препусна към селото, за да съобщи, че в гората има комити и че пътя за Малгара е опасен.

 

Още неизлезли от капините жените видяха, че дойдоха трима души въоръжени българи от тяхното село и им завикаха да излизат. Единият носеше на гърба си малък чувал.

 

- Ах, Иване, вий ли сте бре - можаха да възкликнат само те.

 

- Ний сме ний, како Вергино, убихме едно куче, но другото избяга.

 

- Хляб имате ли, како Вергино - запита изведнъж Иван, като ги видя посърнали от глад и страх.

 

- От где да имаме, Иване? Избягахме тъй както ни гледъш.

 

- От два деня не сме туряли нищо в устата си освен зарзали и кисело грозде.

 

Тогава Иван се обърна към един от другарите си и му каза:

 

- Митьо, дай им един хляб, па да продължаваме пътя си, за да свършим по видело работата, за която сме тръгнали.

 

- Иване, благодаря за хляба, ами какво прави Милка? Нека дойдеме с вас, та ни заведете при нея - се замоли Вергиния.

 

- Ний сега, како Вергино, имаме малко по-нататък една друга работа. Вий тръгнете направо през гората към Теслимските гори. Ще превалите и ще слезите в един дол, обрасал с гъсти хвойни, парнари и габъри. Там ще ги намерите. Там са и всички хора от нашето село. Или пък, ако искате, скрийте се тук отсреща и ни чакайте. Ний след час-два ще се върнем и ще отидем тогава заедно нататък.

 

- Ще ви чакаме, Иване - отговори Вергиния, а мъжете се изгубиха пак в гората, след като прибраха патроните на убития турчин и двете пушки.

 

55

 

 

Когато бяха доволно далече от мястото, където оставиха жените, Митьо се обърна към Иван и каза:

 

- Иване, далече ли е още мястото до жълтиците, бе.

 

- Още нещо половин час може да има - отговори Иван.

 

- Много ли са бе, Иване?

 

- Са, са - обади другият и лукаво подмигна на Митя.

 

- Нали ще ги делим по равно, бе Иване?

 

- Една тенекия и един кюп са всичките. Аз съм наследил от баща си малко и съм печелил другите с честен труд. Изнесъл съм ги до гората с магаре. Закопах ги тука набързо зад хвойната. По късно турците откараха магарето.

 

- На вас двамата ще дам, като на приятели кюпчето, да си го разделите равно, а тенекията ще е моя. Ти Петре пък се надявай, че ще ги делим по равно - отговори Иван и се поотдалечи напред.

 

- Нека си бърбори - каза Митю на Петра. - Когато идем там ще му светим маслото. - Гледай си ти кефа.

 

Не повече от десет минути минаха откак двамата другари на Ивана взеха злодейското решение, когато Иван спря пред една хвойна, из която стърчеше един сух прът.

 

- Тука беше - каза той и спря.

 

- Дотук беше и ти - изрева Митю и един дълъг нож, стиснат в ръката му, блесна на слънцето и се заби в сърцето на Иван. Митьо като пантера, с един скок се бе изправил отпреде му. Иван падна възнак без да успее да проговори. Кръвта зашуртя из дълбоката рана, като от кран на чешма.

 

- Що го уби сега? - запита Петър прибледнял.

 

- Искаше да чакаш, докогато извадим парите ли? Когато вземе зарязана манлихера в ръцете си и ти даде колкото сам поиска ли? Струва ми се, че съм малко по-хитър от тебе, Петре. Виж сега какво има в хвойната, над която стърчи оня сух прът.

 

Петър отиде и разгърна хвойната.

 

- Един копач и лопата — каза той.

 

56

 

 

- Друго няма ли?

 

- Няма.

 

- Хай да му се не види. Изглежда, че прибързах. Аз мислех, че там са парите. Дай да разкопаем малко.

 

Двамата приятели два пъти се сменяха да копаят. Изкорениха хвойновия храст и пак няма нищо.

 

Копаха още, около и под друга хвойна, в която предполагаха, че ще бъдат укрите парите, но няма. Отчаяни, че са прибързали, те претърсиха трупа. В дрехите намериха сто турски лири. Разделиха си ги. После завлякоха убития в изкопания трап. Затрупаха го и турнаха отгоре изкоренената хвойна. Беше се вече мръкнало. Звезди трепкаха и премигваха. Само луната ниско на хоризонта се страхуваше да излезе из облака, в който се бе скрила.

 

Двамата убийци тръгнаха обратно. Разбира се по друг път. По едно време Митю каза:

 

- Петре, почакай аз ще отида малко зад хвойната.

 

Каза това той и се отдели, а Петър зачака спокоен, мислейки, че Митю по природна необходимост отива зад едната хвойна. По едно време светна пред очите му и едновременно с гърмежа долитащ до ушите му, нещо малко и парливо, но силно го прасна в челото. Помъчи се да запази равновесие, за да остане прав, но не можа и падна.

 

- Проклетнико, мен защо убиваш?

 

- Още жив ли си? - изрева Митю отгоре му.

 

После дългият нож още един път се обагри с кръв, но вече с кръвта на съучастника в разбойничествата на стопанина си.

 

- Сега съм спокоен от издайничество - проговори на себе си Митю. Седнал бях да мисля от снощи как да я свърша с двамата, а то стана така лесно. Жалко само, че не можахме да намерим парите. Прибързах с Ивана. Все таки сто лири са пак нещо. Сега из пътя трябва да съчиня история за изчезването на Ивана и Петра.

 

57

 

 

С тези мисли той пое из гората за към Теслим.

 

А двете жени и двете деца чакаха. Слънцето се наклони на залез вече, а все не идваше никой.

 

- Те навярно са ни забравили - каза по-старата жена.

 

- Възможно е пътя да са объркали, та не са могли да ни намерят - отговори Вергиния - по-добре ще е да тръгнем ние за Теслимските гори.

 

- Мамо, да минем през реката и да вървим по пътя, ма. Пак из тръните ли ще се бодем? - Проплака едно от децата.

 

- Наистина, добре ще е, лельо, да вървим по пътя - каза Вергиния.

 

- Турци вече не вярвам да минават. Мръкна се, а вечер те не ходят.

 

- Както речеш - отвърна леля ѝ.

 

Казано сторено. Минаха реката и тръгнаха по пътя. Не бяха минали и петдесет крачки още и отпреде им се зададоха двама души турци на коне.

 

- Сега вече лельо няма спасение. Трябва да се предадем.

 

- Трябва, няма какво друго да правим вече - отговори старата.

 

- Стойте! - извикаха турците, щом като ги видяха.

 

Децата се разпищяха.

 

- Къде, баби, къде сте се запътили? - попита единият турчин на български.

 

- Ходим, аго... И ние не знаем къде. Огладняхме. В Теслим отиваме.

 

- Не в Теслим, ами в Кешан ще отидем.

 

 

5. Смяна на скривалището

 

Цяла нощ дъждът валя. Реката бе придошла и скачащата от скала на скала вода, зловещо бучеше.

 

На разсъмване валежа престана. Вятърът задуха и на сутринта небето бе чисто от облаци. Само на изток висеше

 

58

 

 

мрачен облак и дълго слънцето не можеше да пръсне свободно лъчи. Но най-подир то изгря и то с лъчи парещи, като огнени стрели. Реката се изтече. Само в коритото ѝ остана малко повече от всекидневната ѝ вода.

 

Новите, търсещи спасение край нея, обитатели на гората, измокрени до кости наизлязоха на полянките, за да се сушат и топлят на слънцето. Тук-там из гората се задими. Запали огън и баба Станка. Трябваше да се вари жито пак. Пратиха малкия Христо да донесе с една от тенекиите вода, колкото може да носи.

 

Детето скоро се върна без тенекията, а дърпаше за ушите с всичката си сила една овца.

 

- Къде я намери бре? - извикаха жените.

 

- Питайте още. Вън, в реката, цяло стадо слиза надолу без овчар, без нищо. Който ги забележи излиза из хвойните и ги лови. Хванах и аз една. Не ми се яде само жито вече.

 

Жените се втурнаха навън. Изтичаха заедно с тях и децата да помагат. Баба Станка пък натисна да коли докараната от Христо овца с малкото си изхабено ножче. След дълги мъчения, докато младите приберат още около седем овце, тя успя да пререже гърлото на жертвата си. Стадото, вече намаляло на четвъртина, продължи пътя си надолу по коритото на реката. Докъм пладне житото и закланата от баба Станка овца бяха почти сварени и гладните обядваха с жито и полусварено безсолно месо. След обяда жените се събраха да решават какво ще правят с останалите овце. Изтъкна се, че няма сол и че ако се изколят, месото ще се развали. Реши се да оставят овцете засега живи, а да се иде в Теслим за жито и да се потърси сол. В скривалището останаха само баба Станка с децата. Овцете бяха закарани колкото бе възможно навътре из гъсталака.

 

Бе минало нещо около един час от заминаването на жените към Теслим, когато отдолу, от юг, доста близо се чуха гърмежи. Всичко живо притаи дъх и през хвойните насочи

 

59

 

 

поглед към реката. След няколко минути петима души турци прекосиха полянката, където допреди малко бяха събрани жените на съвет. Повървяха още малко нагоре без да смеят да се отбият нито наляво, нито надясно, па се върнаха назад. Тъкмо в това време една жена изскочи из зелениките на левия бряг на реката с тенекия в ръка. Направи десетина, петнадесет крачки, видя турците, извика от уплаха и бързо се върна назад.

 

Двама от турците машинално изпразниха пушките си отгоре ѝ. Тя направи още крачка-две и се просна мъртва. Единият от турците отиде при трупа и запретърсва за пари. В тоя момент се разнесе изстрел от гората. Един от четиримата правостоящи турци падна, а другарите му забравиха, че имат пушки и удариха през глава надолу по реката. Удареният се помъчи да стане, поизправи се и пак падна. Изправи се няколко пъти, държейки се за гърдите и се строполи най- подир неподвижно. След няколко минути из същия гъстълак, откъдето се бе показала жената, излезе мъж, българин с пушка, па след това един след друг завлече двата трупа в гъсталака. След всичко сторено той се отправи право към скривалището на баба Станка. Станка се стресна най-напред, но когато той извика:

 

- Хей, няма ли тука хора бе. Да не са ви откарали турците? - тя излезе изпод хвойната, където се бе скрила, бе познала госта.

 

- Турците, турците знаят да продават бабаитлък само пред жени и деца. Излезеш ли им насреща с пушка в ръка един с други не се виждат - рече мъжът.

 

В това време една от овцете изблея и Христо ги изкара от гъсталака, а Димитър, като видя овцете запита:

 

- А, вие от тазсутрешното стадо сте си наловили и овце?

 

Тогава Костадина и Недяла, заедно с другите жени и момичета, навлязоха бързо и запъхтяни в скривалището, като оставиха на земята пълните с жито тенекии.

 

60

 

 

- Какво има? Да не ви гони някой?

 

- Какви сте се запъхтели такива, а? - запита бързо баба Станка.

 

- В Теслим има турци. Видяха ни, когато бяхме вече на края на селото. Не отиваме вече там.

 

- Бате Димитре, чухме, че твоята жена пък тука я убили турци?

 

- Каквото стана, стана вече - отговори Димитър.

 

- Какво ще се прави не знам - завайкаха се жените - В Теслим е завардено.Тук почват да налитат турци и храна няма да има откъде да вземаме? Язък ни за дечицата.

 

- Знаете ли какво? - намеси се Димитър в разговора им.

 

- Тук да стоите повече е невъзможно. Ако не днес, то утре турците ще ви намерят, затова по-добре ще направите да отидете насреща, на другия бряг на реката, навътре в гората и там да си устроите скривалище. Навътре в гъсталака турци не ще смеят да влязат, па и ние доколкото сме мъже с пушки, ще пазим. Пък за храна ще се събирате на групи, па ще отивате чак в Булгаркьой. Там нощем турци няма.

 

- Овцете какво ще правим? - обади се една от жените. - Тях не можем мъкна с нас.

 

- Трябва да ги заколим и да сварим месото им - каза баба Станка. Но няма нож.

 

- Димитре, ти не можиш ли ни свърши тази работа?

 

- Може бе, защо не, но ще дадете на мене една овца.

 

- От една овца какво става, ще ти дадем. Почвай, почвай, че време минава. Трябва тази вечер да варим месото, обади се Костадина.

 

Димитър извади малък остър нож и се залови за работа. Една след друга овцете бяха заклани, одрани и очистени. Момичетата донасяха нужната вода от реката. След това Димитър нарами двете пушки и живата овца и изчезна в гората с думите:

 

- Пренесете се отсреща в гората и не се страхувайте. Ние вар- Дим. Не ще върви все така тази работа. Все ще ѝ се тури край.

 

61

 

 

Слънцето бавно, преждевременно, залезе, погълнато от грамаден облак, който обгръщаше хоризонта откъм запад. Облакът полека пълзеше, обливайки се в светлина от светкавиците що го браздяха, докато най-после започна да гърми. Жените бързаха да сварят месото, но на третия последен път дъждът не дочака да го снемат от огъня.

 

Затече вода от небето пак. Неизсъхналите още добре през деня скитници се измокриха отново.

 

В хлад и мокрота късата нощ, благодарение на безсънието се проточи като безкрайност, но най-подир съмна. Облаци едва се виждаха на изток. Слънцето изгря и заприжуря от сутринта за да суши и стопли измокрените и измръзналите.

 

Дъщерите на баба Станка и баба Мария се разшетаха из скривалището.

 

- Хайде стягайте се за път - се зачуха подкани.

 

- Съберете нещата. Увийте месото в кожите и да тръгваме - каза баба Станка.

 

Скоро всички бяха готови. Всеки нарами, каквото можа и тръгнаха. Излязоха из скривалището и по реката се упътиха нагоре, на север. След едночасово лутане из гъсталаците покрай реката и като не можаха да си намерят сгодно скривалище, те решиха да навлязат навътре в гората.

 

- Да влизаме в гората вече. Ако вървим по-нататък ще излезем на пътя за Теслим - каза една от дъщерите на Баба Мария.

 

- Тук брега е много висок - отговори Костадина.

 

- Щом почне да се снишава брега и ще се възкачим, за да навлезем в гората.

 

- Е! Кое е това, гдето се надуло тука? - се чу гласа на Христо, който бързаше напред - Мамо, чие е това дете, което хвърлили тук - запита пак той, като се обърна към Костадина.

 

- Кой го знае. То се подуло и посиняло, та не може да се познае - отговори майка му.

 

62

 

 

- Още едно дете мамо, живо, но не може да плаче. Вече е омаляло.

 

- Върви, върви - му извикаха жените.

 

- Майките им са ги хвърлили, а ти сега ще ги гледаш.

 

Смъмран за гдето е показал слабост да обърне внимание

 

на изоставените деца, Христо отърча напред. След малко той пак извика:

 

- Ето тука има по брега към реката една пътечка. Да се качвам ли навътре?

 

- Качвай се, качвай се. Къде ще отиваме още по реката - му отвърнаха всички и завиха по тясната козя пътека един след друг.

 

Не след много пътеката изчезна и те тръгнаха без път из гъстата гора. Най после стигнаха до такъв гъсталак, където хвойните приплитаха в зелениките и образуваха непроходим жив плет. Отиването нататък им се стори вече невъзможно. Тогава те се спряха, за да починат и да решат накъде да продължат - напред ли, или пък да кривнат встрани. Най- малките дъщери на баба Мария и баба Станка, Мария и Станка започнаха да роптаят.

 

- Добре си бяхме ние в онуй скривалище. Защо се местим? Нима по-хубаво ще намерим? До сега не бяха ни намерили турците, та сега ли ще ни намерят. А Христо без да обръща внимание на думите на лелите си каза:

 

- Мамо, аз ще отида да видя дали все така е гъста гората напред.

 

Па без да чака отговор той хлътна в гъстите хвойни, които оставяха излишните си листа в дрехите му набодени като иглички. Не минаха даже и около десетина минути, когато клоните на голямата хвойна, до която стояха жените, се размърда, разгъна се и малкото тяло на Христо се показа. Излезе пред тях и каза усмихнат:

 

- Такова скривалище със свещ да бяхме дирили нямаше да намерим. Зад тази хвойна има една полянка като че ли

 

63

 

 

нарочно пригодена за нас. Зеленики и хвойни отвсякъде я обикалят като зелена стена. Не ни остава друго, освен само да се промушем през хвойните.

 

- Прибирайте нещата - каза баба Станка.

 

- Аз ще отида с Христо да видя мястото, а вие да сте готови, когато се върна. Ако не ми се види удобно ще кривнем вдясно.

 

След тези думи тя разгърна хвойните и изчезна след детето.

 

- Е, бабо, харесва ли ти къщата? - подхвърли Христо на подбив, когато бяха вече на полянката.

 

- Като няма друго, ще останем. Тук е завет и дима от огъня ще се пръска, та не ще се забелязва. Ти стой тука - продължи тя - а аз ще извикам мамини ти.

 

После тя си подаде главата из една от хвойните и им извика:

 

- Хайде, от тука, гдето съм аз най-лесно се минава. Вървете след мене!

 

Всички я последваха мълчешком.

 

Полянката им хареса.

 

- Тук ще е по-добре отдолу - каза баба Мария.

 

- Хубаво е, ами водата остана чак в реката - се обадиха момичетата, защото знаеха, че най-вече тях ще карат за вода.

 

Докато другите изтъкваха удобствата и неудобствата на новото скривалище, Костадина се озърна един-два пъти и като не видя Христо, запита баба Станка:

 

- Мамо, къде е Христо?

 

- Е, че къде е? Аз тук го оставих, когато дойдох да викам вас. Къде ли се е дянал?

 

Тъкмо в този момент се показа Христо, като гризеше парче варено месо.

 

- Къде ходиш бре, поразнико - изплаши всички ни - му се скара майка му.

 

- Ходих при Атанасови, ма. Баба му Бояджийка, всички са тука. Ето там, под тая голямата хвойна, те варят житото си,

 

64

 

 

за да се пръскал дима, ако се случи да горях огън денем - и момчето показа на жените една голяма разклонена хвойна, израсла сама всред поляната.

 

Слънцето бе минало вече половината от дневния път.

 

- Да хапнем малко, че децата са гладни, па после ще редим леговище - каза една от дъщерите на баба Мария.

 

- Добре е, добре, да обядваме.

 

И те насядаха на южния край на полянката под сянката на хвойните и зелениките. Бяха: баба Станка и трите и дъщери, едната с три, другата с четири деца и най-малката ѝ шестнадесет или седемнадесет годишна дъщеря Мита. При тях бе и дъщерята, еднаква на възраст с Мита, на най- малката бабина Станкина сестра Вера; после баба Мария с трите от четиритях си дъщери, едната с три деца, а другата без деца.

 

Не след много дойдоха да ги посетят Бояджийката с дъщерите си ѝ други някои жени, скрити из съседните храсталаци. До вечерта полуденят мина неусетно в разговори за преживелици с новите съседи. Мръкваше се. От към запад пак се подемаше тъмен облак, който скоро глътна слънцето. Небето и облака приеха червен цвят, като че ли обагрени от кръвта на загиналото слънце. Червенината скоро изчезна. Облакът бавно растеше, като угаси и току що появилата се вечерница, заедно с някои малки премигващи страхливо звезди.

 

Всичко туй, що ставаше на небето, обаче оставаше незабелязано от докараните през двайсти век до първобитно състояние майки с децата си. Те спокойно раздаваха на децата си полусварвно месо и жито. Чак когато светкавица блесна и прониза настъпилата непрогледна горска тъмнина в без- звездната нощ и след нея последвалия глух тътнеж, те разбраха, че пак не ще има сън. След първата мълния последва втора и трета, а подир тях и гръм, повторен страшно от ехото в нощната тъмнина и дъждът заваля на едри капки.

 

65

 

 

 

6. Изгубиха се едни други

 

Сутринта нашите горски обитатели се събудиха, измокрени до кости от бурния дъжд през нощта. Събудиха се, ако може да се каже, че изобщо бяха заспивали. Тогава по- право ще е да се каже, че излязоха изпод хвойните и зелениките, в зависимост от това кой, къде бе се сврял през нощта, и се събраха на полянката. От дрехите на всички капеше вода, въпреки че дъждът бе спрял още преди полунощ. Децата трепереха и те мокри, с настръхнали косички и с изопнати от безсъние и студ лица.

 

На всички бе мъчно и тъжно на душите, едно пред собствените страдания от глада и неумолимите природни стихии и друго - пред вида на гладните и посърнали им деца. Те бяха решени на всичко само по-скоро да се свършат мъките, на които бяха подложени, скитайки се из горите - те и децата им. Децата, за които те живееха.

 

Изразът на тая накипяла болка даде Мария, по-голямата сестра на баба Станка. Тя заговори:

 

- Слушайте деца. В Тес.тим има турци. На Бояджийката казали вчера, че не убивали тия, които се предавали, ами ги изпращали в Кешан. Но вместо да отидем в Теслим, по-добре да отидем в нашто село и да се предадем на тамошните турци. Поне един час път ще ни водят турци, а до село ще идем свободни през горите. Ето, става вече цели две седмици откак сме в горите. Нима искате да измрат децата пред очите ни, мокрени от дъждовете. Много жени са ги изхвърлили. Ний поне ги запазихме досега. Нека още да пострадаме, но те да останат живи и здрави. От Кешан казват, щели да ни изпратят в България. Не сте ли съгласни?

 

- Съгласни сме, съгласни - отговориха трите ѝ дъщери и най-малката дъщеря на баба Станка.

 

Баба Станка и двете и дъщери мълчаха. Баба Мария се обърна към тях и запита:

 

66

 

 

- Що, сестро, не се ли съгласяваш?

 

- Не се съгласявам - отвърна тя замислено, па продължи - предчувствам, че ще изпитам нещо лошо днес, но щом като искате, да се приготвим и да тръгнем, та да пристигнем към обяд в Булгаркьой, та да има време да ни водят в Кешан. И на мен ми се къса сърцето, като се мокрим така всеки ден.

 

След размяната на тия мисли, те се застягаха за път. Част от останалото неизядено месо поставиха в една кошница, а отгоре го покриха с варено жито, за да се попречи достъпа на мухите до него и кошницата предадоха да носи Христо, като най-голям от децата.

 

Към края на тия приготовления дойде Бояджийката, черноока възниска жена и запита:

 

- Какво сте се разшетьли, ма? Да не си бягате? Вчера дойдохте и ...

 

- Ще отиваме да се предадем. Ако искате, елате с нас.

 

- Да минем тогава към нашите първо. Ще дойдеме. И нам ни додея вече да гладуваме и да се мокрим всеки ден.

 

Нарамиха всеки по нещо и тръгнаха. Бояджийката ги заведе при своите. В скривалището бяха трите ѝ дъщери. Двете с децата си и най-малката - на възраст шестнадесет- седемнадесет години. Вдигнаха и тях на път. От съседните шубраки излязоха още четири жени и те се присъединиха към групата с децата си.

 

Най-после те тръгнаха. Вече бяха чувствително голяма група, в която преобладавахя млади жени и момичета. Слънцето се издигаше все повече и повече и прижуряше. От снощната мокрота на дрехите им не остана и помен. Но от север отново се зачерня небето.

 

- Пак ще вали - забеляза една от жените.

 

- Нека вали - отговори ѝ се.

 

- Пак ще ни изсуши слънцето, докато отидем в село.

 

И продължиха да вървят. Тук-там проплакваше някое от децата.

 

67

 

 

Облакът, що се бе задал от север скоро се вдигна, прогърмя над тях и замина, като слабо поръмя. Не много след него небето пак се затъмня, но сега вече откъм запад и облакът бавно се простираше напред - на юг и на север.

 

Жените бързаха. Беше вече към обед, когато стигнаха в лозята на „Усойката”. Селото се виждаше долу като на длан, разрушено и пусто. Дотук никой не бе ги срещал. Децата опитаха оттук-оттам гроздето, но то беше още зелено и не можеше да се яде.

 

Докато децата и момичетата се отбиваха насам-натам, жените се съветваха дали всички вкупом да отидат в селото или не.

 

Най-после се реши да изпратят някои от по-възрастните, които да вземат обещание от офицера, че не ще пострадат младите и той да прати войници да ги вземат.

 

Избраха и изпратиха Бояджийката, която знаеше турски, баба Станка, баба Мария, Костадина и още три-четири жени от новоприсъединените, които пък отидоха с цел до като бъдат изпратени войници да прибират останалите в лозята, те пък с други турци да отидат и си извадят заровените преди бягството пари.

 

Небето в това време страховито тъмнееше и светкавици браздяха облаците.Виждайки наближаващия дъжд, жените решиха да слязат в самото подножие на „Усойката”, близо до реката, за да се укрият в манастирчето „Свети Иван”.

 

Избраните заминаха към село, а останалите влязоха в манастирчето. Врати нямаше. Те бяха откъртени и отнесени. Вътре също всичко бе съборено и изпотрошено. Иконите скръбно гледаха изпод праха през изпочупените си стъкла, някои паднали на земята, а други, крепящи се още на иконостаса. Всичко по-ценно бе изпокъртено и ограбено.

 

Изпратените жени стигнаха скоро всред село. Едва там ги видяха войници и излязоха насреща им. Всички други турци, що бяха дошли за грабеж се бяха изпокрили кой где свари на

 

68

 

 

сушина пред буйно превъртащите се и трещящи облаци, що предвещаваха силна буря. Задуха силен вятър и закапаха едри капки. Жените казаха чрез Бояджийката, на войниците, че искат да се явят пред командира им. Той не бе далеч. Бе се установил в един от оцелелите от опожаряването дюкяни. Заведоха ги.

 

Тъкмо в това време дъждът заваля поройно. Бояджийката разправи за какво са дошли. Разказа му и всичките патила до момента.

 

- Щом спре дъжда ще идем да ги приберем - каза турчинът, доста възрастен капитан.

 

- Като пътувате с мен, косъм не ще падне от главата ви.

 

Жените се успокоиха и зачакаха с надежда по-скоро да

 

спре дъжда. Облакът обаче се закрепи и със слаби прекъсвания, буйно валя цели два часа. През това време турчинът поразпита подробно за живота на избягалите в гората и дали има въоръжени мъже.

 

Към три часа дъждът напълно спря. Облакът замина боботейки далече на югоизток. Офицерът стана и каза:

 

- Баби, до сега ние трябваше да бъдем в Кешан, а видите, че дъждът ни попречи. Аз не мога повече да се бавя и незабавно ще замина. Които от вас искат да тръгват с мене. А ония в манастира фелдфебелът ще ги прибере и до вечерта и те ще бъдат в Кешан. От нищо недейте се страхува. Все едно, че сте с мене. А ако искате да отивате заедно, аз ще карам полека с коня и лично ще ви предам на каймаканина. След тия думи офицерът даде някои и други разпоредби на фелдфебела със строга заповед най-късно до залез слънце жените да бъдат в града. После това той се качи на коня си и с ординареца си замина към Кешан.

 

Фелдфебела, висок и млад турчин, наричан от другарите си „Черкез” навярно поради черкезкото му произхождение, нареди жените с двама войника да отидат и да доведат останалите в лозята жени и деца. Някои от жените му казаха

 

69

 

 

чрез Бояджийката, че искат да отидат с войници да изкопаят из развалините на къщите парите си.

 

- Когато дойдат другите - им отговори той. - Възможно е и от тях някои да искат същото. Ще има време.

 

Нещо след половин час двамата войници доведоха цялата група жени, деца и момичета.

 

- Кои ще искат да си вадят парите? - запита фелдфебела.

 

Три четири жени се обадиха в това число и баба Станка.

 

- Вие няма ли да отидете за вашите - запита тя дъщерите си Недяла и Костадина.

 

- Ще идем да ги разравяме, за да ги дадем на турците ли? - Отвърна Костадина.

 

Като отдели ония, които щяха да отиват за пари, фелдфебела заповяда на трима от войниците да заведат всички други на края на селото до трите вятърни мелници и там на полянката да чакат, а той, с още един войник, поведоха групичката от четири жени и най-малката дъщеря на баба Станка за пари из селото. Отидоха в дома на една от жените. Тя поразкопа с копача, даден ѝ от турците, и скоро измъкна дървена кутия. Отвори я. Лъсна наниз от жълтици, а под него се показаха наполеони и сребърни левове. Черкезина не можа да се сдържи, грабна кутията от ръцете ѝ и я прибра с доволен блясък в очите си.

 

След тая случка ходиха към домовете и на други жени, но никоя от тях не можа да си спомни, като първата, точно къде са заровени парите. Турчинът не ги принуждава, защото му бяха достатъчни жълтиците от наниза. Остана да ходят само в двора на баба Станка, но тя взе да се поотказва да отива, като изтъкна, че е доста далече къщата, па и не се надявала да ги намерят.

 

- Щом като е далеч къщата - отговори той, - нека трите жени и войникът отидат при другите жени до водениците да ни чакат, за да не ги разкарваме, а ний тримата, аз ти и момичето, ще отидем, па дано ги извадим. Аз няма да ви ги взема, нека бъдат за момичето.

 

70

 

 

Той, разбира се, бе властен да направи всичко.

 

Войникът поведе трите жени, а баба Станка с момичето и турчина тръгнаха към къщата си. Пристигнаха. Къщата на баба Станка бе близо до реката. Всичко бе изгорено и срутено.

 

- Мине, - каза баба Станка, - копай там където знаеш, че не са парите. По-добре нека останат в земята, отколкото да ги вземе тоя разбойник.

 

Марийка взе копача. Покривът се бе съборил върху пръстения под и момичето не можеше да се ориентира точно къде беше закопано вързопчето, за да не разравя там. Поогледа се. Видя, че на едно място пода, по една случайност, не бе засипан с пръст и керемиди и реши да копае там. Удари два, три пъти и за голяма изненада тенекиената кутийка изскочи. Тя я отвори и измъкна къпичката с батювите си наполеони. Но докато ги усети в ръцете си, турчинът ги грабна и намести в джоба на панталона си при наниза с жълтиците.

 

Момичето се замоли, повече със сълзи, отколкото с думи, да ѝ ги даде.

 

- Ще ти ги дам, но ако станеш турчанка - каза той и посегна да я прегърне.

 

Тя му удари с юмрук ръката.

 

- Бягай, Марийке - извика баба Станка!

 

Момичето обаче не дочака да издума майка ѝ, и търти навън. Черкезина се спусна подире ѝ, като остави пушката си в изгорялата сграда. След тях хукна и баба Станка. Тъкмо на харманя турчинът довтаса, застигна и улови момичето, па го помъкна към стърчащите обгоряли стени. Реката бе придошла и грозно бучеше, а на отсрещната страна, няколко души турци селяни, подпомагани от две турчета, свличаха дървения материал от една неизгоряла къща и го товареха на колата си.

 

Момичето се дърпаше мълчешката, като дращеше с ръце и хапеше със зъби ръцете, що здраво я държаха. Посрещна ги

 

71

 

 

баба Станка и неочаквано с всичка сила блъсна борещия с момичето турчин и той падна, като повлече и Марийка, но я изпусна от ръцете си. Тя пъргаво скочи и с всички сили търти по пъта към училището. В това време баба Станка се хвърли към турчина и го залови през кръста, като викаше с висок глас:

 

- Бягай Мине, край реката и в гората.

 

Черкезина се изправи, но старческите пръсти се бяха здраво впили в тялото му и го държаха. Това, обаче не бе за него голямо препятствие. С няколко усилия той откопча ръцете на старата от себе си и така я храсна на земята, че тя с падането и не мръдна повече.

 

Тая кратка борба, бе дала време на момичето да вземе доста преднина. Но и Черкезина бе решил на всяка цена да го стигне и да удовлетвори бясната си страст. Едно след друго той захвърли в гонидбата куртката, паласките и колана. И когато той наближи момичето, те бяха вече извън селото, малко по на изток от Балезовата бахча - местността, където реката образуваше падове и вирове, а бреговете ѝ бяха високи.

 

Тъкмо над един вир, в който придошлата от дъжда река лудо се хвърляхе и бучеше, Черкезина достигна момичето. Започна се гоненица на полянката, върху високия бряг над шумящия вир.

 

Три пъти Марийка обиколи полянката с надеждата да се отскубне и продължи бягството през лозята към гората, но не би. Най-после тя реши - по-добре във вира, отколкото в неговите ръце. И когато в бягството си тя приближи брега и гонителят бе на крачка-две зад нея готов да я сграбчи в обятията си, тя скочи долу.

 

Турчинът спря слисан и погледна във водата. Тялото на момичето потъна. После се появи пак отгоре, като ръцете се протягаха инстинктивно да се заловят за нещо, но мътният порой я повлече надолу. Турчинът като видя, че мътните

 

72

 

 

студени вълни на пороя повлякоха надолу тялото на тая, що той така настойчиво гонеше, пообърса потта си, каза едно: „Язък” и тръгна обратно към селото с наведена глава.

 

Баба Станка, жестоко съборена, бе ударена силно в главата и нещо около петнадесет минути не можа да стане. След като се мина, обаче тоя период от време, тя мръдна, дойде в съзнание, скочи и бързо тръгна след гонящите се. Близо към края на селото, тя видя, че Черкезина се връща сам. Веднага я жегна мисълта, че трябва да е убил Марийка.

 

Да излезе насреща му и да го пита, тя не се реши, защото предположи, че е възможно да я подбере към селото пак или да я убие. Затова, преди той да я забележи, тя се сниши зад един плет. После продължи нагоре по брега на реката, следейки стъпките им върху мократа земя. Скоро тя стигна до полянката и видя, че стъпките спират и се объркват. Веднага съобрази, че тук ще трябва да се е разиграла драмата.

 

Поогледа се, наоколо нямаше никакъв труп. Отиде към реката и надникна надолу. Във вира нямаше нищо, само водата продължаваше да бучи, но вече с по-малка сила.

 

- Боже мили, какво стана с детето ми? - казвайки си тя тръгна обратно покрай брега.

 

Очите ѝ все бяха в реката. Някаква тайнствена сила ѝ нашепваше, че там ще трябва да търси. Изведнъж ужас. Косата ѝ настръхна. Всред реката, във водата, до един глогинов храст лежеше нейната Марийка. Там пък именно пеката се разливаше и брега бе нисък. Бързо старата се спусна, нагази във водата до над колене, притича до удавената и изхлипа отгоре ѝ, но за чудо момичето мръдна.

 

- Мамо, недей плака - промълви то.

 

- Жива съм и чиста съм. Най-напред, когато се хвърлих във вира, всичко ми се напълни с вода и почнах да се давя, но водата много бързо ме довлече тук на плитко и аз дойдох на себе си. Трябва да благодаря на тая глогина, иначе щях да

 

73

 

 

бъда завлечена в другия вир, но косата ми се закачи тук и не мога да мръдна. Сега като дойде ти, ще я отскубна и пак ще изляза.

 

- Какво ще я скубиш? Малкото ножче, с което колих ярето в гората е у мене. Ще отрежем клончетата и заплетените коси - отговори баба Станка.

 

Не след много време, цели мокри, те вече през лозятя напряко бяха на път пак към Теслимските гори.

 

Цялата останала група ги чакаше на полянката пред трите воденици. Двете дъщери на баба Станка, Костадина и Недя- ла, откак дойде войника с трите жени, без майка им и сестра им не можеха да си намерят място и обикаляха насам натам.

 

Трима войници стояха изправени настрана. Оставеният за началник младши бе послал шинела си до една шубрака и лежеше на корем, като криеше лицето си в шепата си. При едно обръщане на страна, жените забелязаха сълзи в очите му. Бояджийката приближи до него и запита:

 

- Защо, момко плачеш? Когато ний не трябва да млъкнем, че всичко изгубихме, а ний самите не знаем къде отиваме.

 

- Всекиму на ваше място биха пресъхнали сълзите, бабо. Аз плача, загдето съм безсилен и не мога нищо да ви помогна. Защо са тия войни?... А ако без тях не може, то какво сте извършили вий, цивилното население, жените и децата, та ви подлагат на тия нечовешки страдания?

 

Бояджийката не отговори нищо. Тя едва разбра туй, що изказа из накипялата си от негодувание душа младият интелигентен турчин.

 

Тъкмо в тоя момент се показа фелдфебелът, с незакопчана още куртка и носещ в ръцете паласките и ножа.

 

Слънцето се бе наклонило много към хоризонта. Наближаваше вече да мръкне.

 

- Хайде тръгвайте - извика той! Мръква вече.

 

-Ти, Халил, ще останеш тука с мен. Ний довечера ще си идем в Кешан. Али, Хасан и Ахмед ще водят жените.

 

74

 

 

Никой не посмя да попита къде са старата и момичето, а Недяла и Костадина се спогледаха мрачно.

 

- Защо ни трябваше да идваме тука - промълвиха някои, предчувствайки, че не ги чака нищо добро.

 

- Каквото стана с ония в гората, това и с нас. А сега?

 

Фелдфебелът и младшият Халил тръгнаха към село, а тримата анадолци поведоха или по-право подкараха жените.

 

Групата потегли безропотна и отчаяна, отдадена еиднствено в ръцете на съдбата си.

 

При тръгването Недяла прошепна на Костадина.

 

- Како, да избягаме. Оня, черният, откак ги оставиха тука да ни вардят, ме е загледал и като че ли с очи ще ме изяде. Ще мърсуват с нас, како... Страх ме е... По всякакъв начин трябва да избягаме. Те са трима, а ний петнадесет жени. Все ще сполучим.

 

- Ако са съгласни всички? - отговори Костадина. - То е лесно. Но все трябва да се изплъзнем, сестро. Ти си красива и най-напред на тебе око удрят. Прави, струвай, гледай докато дойде ред да ни спират да се изплъзнеш. Скриеш ли се някъде, стой там до посред нощ. Мен само, ако не ме убият, ще ме задържат да не дойда да те намеря с децата.

 

Взеха това решение сестрите и млъкнаха. Тихо вървеше групата от жени, момичета и деца, карани от тримата турци. Недяла водеше за ръка тригодишното си момченце, а по- големите ѝ две деца я следваха и тя оставаше все на подиря от групата, давайки вид, че е изморена и не може да носи детето. Черният анадолец и той бе най-подир, успоредно с нея.

 

Настигнаха ги още двама турци. Единият стар, а другият - млад. Те се оказаха познати на стражата. Минаха Кърската река. Пътят навлезе в лозята. Така наречените кърски лозя. Местността бе хълмиста и прорязана с множество долинки и обрасла с храсти. Недяла прошепна нещо на ухото на малкото си момченце и се отби с него към окопа на близкото

 

75

 

 

лозе, последвана от другите две. Турчинът до тях като видя, че тя събува гащичките на детето извика на другите да спрат и да чакат.

 

- Много близо е полянката, където ще спираме - му отговори един от турците.

 

- Остави я, тя ще ни настигне. Къде ще иде сама жена. Няма да ни избяга.

 

Групата потегли напред. Черният постоя, постоя, па посочи клекналото дете, направи знак за ставане с ръка и каза по турски:

 

- Чакаме ей там - и след това припна да настигне групата.

 

Недяла направи утвърдителен знак с глава. Щом като обаче тя видя, че турчинът излезе напред и сви нагоре, за да догони другите, тя грабна детето, наведе се, за да не а забележат и кривнувайки, тичешката хукна към първия пресечен окоп. Така тя стигна до една долинка. Свря се в първия срещнат по-заслонен храсталак и реши тук досред нощ да чака сестра си.

 

Групата тъкмо пристигаше на една полянка, заобиколена от юг и югозапад с хвойнови храсти, зад които имаше малка долинка, а на север и североизток тя бе отворена и свършваше с полегата стръмнина към минаващия край нея дол. Там ги настигна и черният анадолец. Лозята бяха до дола. Отсам, откъм полянката, нямаше лозя, а начеваше ниска и рядка гора от хвойна, парнар и зеленика.

 

Още не бе спряла добре групата на неволниците и тримата от турците замъкнаха три от младите момичета, въпреки съпротивата и писъка им, зад хвойните. Черният, който нямаше търпение да чака връщането на Недяла, последен помъкна една от младите и по-красиви жени. Всички други жени стояха и мълчаха слисани. При тях остана само старият турчин. До него най-близо бе Христо, държащ в ръката си още кошницата с месото. Из нея се подаваше края на един бут от вареното месо. На стария

 

76

 

 

изглежда се бе прияло месо и той посегна да го вземе. Христо се отдръпна. Турчинът пак приближи, говорейки му турски, но детето разбирайки само, че му искат кошницата, що му бе поверена, търти да бяга надолу по стръмнината с нея. Старият турчин се завтече подире му.

 

- Хвърли му я бре. Хвърли му я - извика майка му и той изхлу кошнизата и я пусна на земята, като продължи бягството си, озъртайки се.

 

Турчинът, вече в низината, се наведе над кошницата и затършува. Костадина, като видя, че при тях няма никой, привика останалите при нея деца и се завтече колкото ѝ сили държаха на изток, после сви на север, слезе в долината, излезе на пътя и пресрещна Христо. После тръгна из храсталаците тъкмо в обратна посока. Другите жени я гледаха смаяно как тя се изгуби из храстите, но не промълвиха дума, когато се върна старият турчин с кошницата.

 

- Те са куражлийки и за хубаво или лошо, избягаха и двете. Майка им и сестра им, и те се изгубиха - каза Бояджийката.

 

Никой нищо не ѝ отговори.

 

Слънцето вече се скриваше, когато животинската страст на анадолците бе удовлетворена и групата, без двете сестри, тръгна с усилен ход към Кешан, въпреки, че черният анадолец забеляза, че хубавата жена с малките деца я няма. Време обаче за търсене нямаше, защото мръкваше. Утешаваше ги мисълта, че няма къде да отидат, други ще ги заловят. Освен това, жените не им бяха предадени по списък.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]