Низ ужаса на пламъците

Никола Шумарев

 

IV. ПАК В ГОРАТА

 

1. Нощно скитане

2. Пленяване

3. В плен

4. Между гърците

5. В Мала Азия

 

1. Нощно скитане

 

Слънцето вече хвърляше последни лъчи, скривайки се зад високите канари на Кара-кая. Тук-таме, пръснатите малки облачета руменееха, докато пламнаха в огнена червенина.

 

Костадина бе минала дола на кърската река и се катереше с децата нагоре по стръмния висок, каменист, обрасал тук- таме с парнар и хвойна хълм. Тя търсеше удобно място в някой храсталак, за да се прикрие и да чака да мръкне и да иде да търси сестра си.

 

Долу по пътя вече запъплиха, излизащите от село турци, натоварили кой кола, кой добитък, кой себе си и кой каквото е намерил. Над тях се издигаше хълма и между редките храсти всичко се виждаше като на длан.

 

Жената, схващайки, че може да бъде забелязана от първия, хвърлил случайно поглед към хълма турчин, се сгуши с децата си в първото, изпречило им се долче, между два редки парнарови храста. Трите деца налягаха, а тя опряна с гръб о брега, държеше в ръце най-малкото момиченце. Долу се чуваше глъч от говора на турците и шум от скърцането на колите и подвикванията към животните. Но изведнъж неочаквано те забелязаха двама души едри турци, селяни, да идват към тях.

 

- Дали са ни видели? - настръхнаха косите и на децата, и на майката.

 

Като че ли приближаващите не бяха хора, а някакви страшилища.

 

- Няма да ставаме деца. Лежете! Каквото стане с нас, това ще е - каза майката.

 

78

 

 

- Мамо, те като че ли не са ни видели — Обади се момичето.

 

- Вярно, мамо, вярно - прошепна и Христо.

 

- Ето, насам тича едно яре, те него изглежда гонят.

 

- Дано, деца. Молете се да не мине то покрай нас, защото те вървейки подире му, ще ни намерят.

 

Наистина едно шарено яре тичаше право към тях. Като ги наближи, обаче, на около десетина крачки, то навярно усети присъствието им и сви почти в обратна посока. Турците с бързи крачки също минаха близо край тях. Скритите с трепет следяха посоката на ярето. След една гонитба, продължила близо половин час, двамата турци го посрещнаха в един храсталак и го уловиха.

 

Отдъхнаха си свободно най-после и скритите в изровеното от пороите долче. Смрачаваше се, а долу по пътя върволяка бе по-голям. Децата, изморени от всичко преживяно през деня, заспаха и четирите. Една майка бодърствуваше сама.

 

Долу по пътя полека-лека шума намаля, доката съвсем секна. Бавно лятната нощ обви всичко със своя лек кадифян приятен плащ, изтъкан от мрачавина. Звезди замигаха върху неимоверно високото небе. Месец нямаше.

 

Костадина стана с малкото в ръце и погледна другите. Те спяха невинно, мило, натъркаляни върху дребните наносни камъчета.

 

- Колко е хубаво, да е човек дете - промълви тя на себе си. - Но да ги будя. Недяла чака. Нанчо, Христо, ставайте - сбута ги тя. Ставайте, че леля ви чака.

 

Децата станаха и затриха очи.

 

- У...у колко тъмно е станало.

 

- Нека е тъмно, по-добре - ги успокои майката и тихо им каза - да тръгваме деца. Вървете близо до мене и мълчете.

 

Тръгнаха. Костадина познаваше добре местността и пое по пътя, който смяташе за най-прав към мястото, където се бе скрила сестра ѝ. Нищо не нарушаваше тишината. Вървяха

 

79

 

 

те дебнешком и мълчаливо. Даже стъпките от босите им крака едва се дочуваха от самите тях. След не повече от часов брод из тъмнината те стигнаха до лозето, в което се бе скрила Недяла.

 

- Недяльо, Недяльо ма - извика глухо, но натъртено Костадина.

 

Никой не се обади: „По-долу трябва да е слязла” - помисли тя и заслиза по окопа, кривна на две места, изкачи се на едно лозе и отиде на края му. Оттук нататък започваше долът: „Ако и сега не се обади, значи няма я” - разсъди тя и завика пак.

 

- Недяльо, Недяльо ма? Тук ли си?

 

- Тук съм, тук, како - се чу глас от дола.

 

След няколко минути двете сестри се прегърнаха.

 

- Како, сега накъде? Край село, през „Белия камък”, че в гората пак нали.

 

- Защо ще ходим да обикаляме, Недяльо? Па и децата са гладни, а в село няма никой. Право каза Димитър завчера, че в село турци не остават. Все ще намерим нещо за ядене из къщите. Ще уловим някоя и друга кокошка за утре. Да отидем най-напред у нас - каза Недяла. - Нашата къща е на пътя ни. Аз зная, че ранните пилета, заедно с квачката, спяха на дървата, ще идем да уловим някои от тях.

 

Тръгнаха в тъмнината. Препъвайки се в камъните те вървяха. Тихо скимуцаха някои от децата. Колкото навлизаха в селото, тъмнината ставаше като че ли по гъста. Нищо не се виждаше освен, белеещите се страховито, съборени стени. Диво виеха из разни места на селото кучета и воя им навяваше ужас. Из въздуха се носеше дъх на изгоряло и миризма от обгорели и разлагащи се трупове. Несъзнателно страха на тръпки полази по телата им, втурна се в сърцата им, овладя ги и те затупаха.

 

- Како, ще отидем само у нас и ще продължаваме към гората. Каквото намерим у нас, това ще е. Вашата къща е далече, кога ще отидем чак там.

 

80

 

 

- Няма да отиваме чак у нас. Къде ще се блъскаме в тъмното - Отговори Костадина.

 

След тоя каратък разговор двете сестри продължиха пътя си мълчешком. Криволичейки през няколко улички, те се озоваха пред реката. Прегазиха я и от-там, край чешмата, право у Ангелов - Яну. Минаха двора и спряха пред къщи.

 

Всичко изгоряло. Силно смърдеше на труп.

 

- Всичко е изгоряло, како - каза Недяла. - Стойте тука, аз ще отида да видя зад кладенеца, дали стои купа от дървата, на които спяха пилетата, ако не са изгорели ще дойда да ви повикам да ги ловим.

 

Костадина остана при децата, а Недяла сви зад кладенеца и се изгуби в тъмното. Не бяха се минали даже и две минути, когато тя се върна уплашена. Тая уплаха, обаче, поради тъмнината не бе забелязана от сестра ѝ.

 

- Да вървим како, няма помен от дървата, всичко е изгоряло.

 

И те тръгнаха. Отпосле, когато бяха вече в гората, Недяла разказа, че тъкмо що кривнала зад кладенеца и хванала пътечката, тя забелязала някаква черна маса просната и заприщваща пътечката. Приближила. Лъхнала е воня на загнил труп. Бутнала с крак. Затреперал целия труп като пихтия и миризмата се усилила. Веднага ѝ дошло на ума, че това е баба ѝ. Стогодишната баба Ирина, която не избяга понеже не можеше да върви. Дострашало я и се върнала бързо назад.

 

Вървейки така те чуха тих разговор някъде в тъмното. Веднага се смълчаха, спотаиха се до един плет и се обърнаха цели на слух. Разговарящите приближаваха към тях и те почнаха да разбират що се говори.

 

- Български говорят, како, нашенци са като че ли.

 

- Единият е Тодор Налбантчето, познах му гласа.

 

Уплахата им мина и те станаха. Двамата говорящи бяха две млади момчета.

 

81

 

 

- Тодоре вий ли сте бре?

 

- Ний сме, ний, како Костадино. Ами вий какво правите тука?

 

Двете сестри набързо, с две-три думи им разправиха патилата си.

 

В ръцете си младежите носеха кокошки, които изкрякваха отвреме-навреме.

 

- Вий няма да имате утре какво да ядат децата ви, затуй вземете тези две кокошки - каза Тодор.

 

- На ви и още една - обади се другарят му - Ний ще си уловим още. Вий гледайте, докато съмне да се измъкнете от село с децата.

 

- Да сте живи и здрави - благодариха двете сестри, а благодетелите изчезнаха в тъмнината.

 

След кратката тая среща двете жени и децата им продължиха пътя си към края на селото. Скоро те излязоха към реката пак. Отбиха се в една от зеленчуковите градини и гладните деца си напълниха търбухчетата с домати и чушки.

 

След като набраха колкото можаха да носят от зарзавата за по късно, те прекосиха реката и се изкачиха по Усойката.

 

Бе почнало да се развиделява.Звездите примигваха и една след друга, почнаха да гаснат. Начеваше утрото. Всичко бе окъпано в роса. От цялата гора дъхаше на пряснота и живот. Птичките с чуруликанията си нарушаваха тишината и представляваха гласа на живота в планината. От изток руменееше небето.

 

Децата опитваха от дърво на дърво узрелите круши и ябълки. Овощна градина на Булгаркьой бе Усойката.

 

Слънцето вече стрелваше първите си лъчи иззад хоризонта, когато те навлязоха в гората. Настана нискостеблена смесена гора от хвойни, парнар и зеленики. Групичката от двете жени и децата вървяхя, избирайки по- разредените места, като същевременно гледаха да не се отдалечават от реката.

 

82

 

 

Слънцето почти бе изминало половината от дневния си път, когато двете сестри стигнаха в дола, разделящ гората на две, около който се криеха, където бе вече цялото село и където те пак намериха убежище. В дола бе гъмжило от народ. Едни за вода, други за туй, за онуй, постоянно щъкаха. Никой не се криеше, защото населението се бе събрало на компактна маса и колкото мъже имаше - бяха достатъчни, за да осигуряват безопасността от налитанията на отделни групи от турски селяни. Стреляше се срещу всеки турчин, що се мернеше край гората. Даже се пускаха куршуми и срещу минаващите по пътя Кешан - Малгара турци. Това вдъхваше страх у турците, които грабеха Булгаркьой, и страхувайки се вечер да не бъдат нападнати, никой не оставаше да пренощува в селото. За запустяването на пътя Кешан - Малгара бе донесено в Галиполи официално. От там отговориха, че ще изпратят рота войници в помощ на Малгарския околийски началник, за да излови принуденото към разбойничество население на Булгаркьой, но избивания да няма.

 

Първата работа на двете сестри бе да запитат дали е видял някой майка им и сестра им. Казаха им, че са дошли още през нощта и им посочиха къде са. След няколко минути майката и трите сестри бяха пак заедно.

 

Часът бе вече към три след обед, когато двете кокошки бяха опечени и изядени. След това те отидоха и намериха пак напуснатото от предния ден скривалище.

 

 

2. Пленяване

 

Трета сутрин бе откак баба Станка с дъщерите си се бяха събрали и установили в намереното по-рано скривалище. Бе се развиделило съвършенно. Всички скрити в гората още спяха уморени от нощното ходене. Всички почти отиваха в собственото си село за храна и едва на зазоряване се

 

83

 

 

прибираха в гората. Трите дъщери на баба Станка и най-голямото от децата - Христо, току-що се бяха върнали от Булгаркьой. Донесли бяха, каквото успели да намерят за ядене и бяха полегнали под хвойните да спят. На едно място бяха баба Станка, най-малката ѝ дъщеря, до тях - под друга хвойна, бе Недяла с децата си и малко по-нататък - Костадина с нейните.

 

Слънцето тъкмо показваше единия си крайчец иззад отсрещната гора, когато екнаха гърмежи на различни места в гората. И в краищата, и в средата се чуваха отделни изстрели, настана суматоха из гъсталаците.

 

Рота войници и околийският началник на Малгара, с цялата своя полиция, бяха обиколили гората още през нощта, и кога се разсъмна и всички заспаха, навлязоха навътре в гората и започнаха да гърмят във въздуха, за да сломят всяка мисъл за съпротива.

 

Запищяха жени и деца и се залутаха насам натам. Всички мислеха, че са дошли да ги избиват. На войниците и стражарите, обаче бе казано, че ще убиват само в краен случай и то само ония, които не желаят да се предадат или пък оказват въоръжена съпротива. Мнозина от войниците, зарочно избрани за това помаци, викаха:

 

- Не бягайте, хора, предайте се. Няма да ви убиват. Царят ще ви храни вече. Стига да гладуват децата ви по горите, излизайте. Кой, където е скрит да излиза!

 

Някой и други излязоха, но повечето от хората, изплашени се спотаиха под хвойните и не мърдаха. Даде се заповед на войниците да се разделят на групи по двама, по трима и да преглеждат всеки храсталак.

 

И въпреки всичкия шум от гърмежите, дъщерите на баба Станка, както и много други, се спотаиха под хвойните, където се бяха скрили. По едно време се зададоха двама души турски войници, държащи пушките си готови за стрелба. Единият високо подканяше скритите да излизат.

 

84

 

 

Никой не мърдаше. Хвойната, под която се бе настанила Костадина с децата си, не можеше достатъчно да ги прикрие. Турците ги забелязаха и се отправиха към тях. Напред вървящият бе висок, възчерен турчин, а след него беше помакът. Когато двамата турци бяха вече пред тях, те тогава ги забелязаха. И преди помакът да проговори нещо, Христо изскочи изпод хвойната и търти по полянката нагоре, към по-големия гъсталак. Помакът остана при жената и увещава я да излезе и да се не плаши.

 

Високият турчин се завтече след момчето и извика:

 

- Теслим бе, чоджум! Теслим.

 

Детето, не само че не разбираше турски, ами и не чуваше нищо. То се бе изплашило и у него в тоя момент господствуваше единствено животинския инстинкт и то си знаеше само едно - да се скрие някъде, за да не го уловят и заколят.

 

Турчинът, като видя, че момчето не взема от дума, вдигна пушката и гръмна над него, за да го сплаши и спре, но то продължаваше да бяга с по-голяма скорост, уплашено още повече от гърмежа.

 

Това ядоса турчина и той застреля на месо, тичайки след него на петдесет-шестдесет крачки. Христо бягаше, колкото му сили държаха, криволичейки между храстите. Отпреде му се изпречи малка издатинка и той се заизкачва по нея. Тъкмо когато беше на върха на височинката турчинът стреля, за да го удари и куршума изпищя над самата му глава и опърли голямата му изправена нагоре коса. След няколко секунди само и втори куршум изсвири край ухото му. След тия три изстрела той слезе вече от другата страна на могилката и турчинът не го виждаше. Отпреде му се изпречи тесен, но доста дълбок издълбан от пороите дол. Тоя дол бе обрасъл гъсто със зеленики и хвойни. Христо се помъчи да го прескочи, но падна в средата върху преплетените клони на хвойните и зелениките. Те не можаха да го удържат и той се

 

85

 

 

струполи долу издраскан и цял набоден с хвойнови игли. Повървя още малко надолу. Долът се разширяваше, храсталака ставаше по-гъст и съвсем непроходим и Христо бе принуден да се свре под една от зелениките и да спотаи дъх. Турчинът стигна също така долчето, прескочи го. Поогледа се насам-натам и се върна. Детето бе изчезнало като че вдън земята.

 

А на полянката ето що ставаше.

 

Помакът, като отиде до хвойната, извика:

 

- Ей жена ли си, мъж ли си там под хвойната излизай и недей да се плашиш. Няма да ви убиваме вече.

 

- Жена съм, жена - отговори Костадина и излезе от хвойната с трите си деца.

 

Баба Станка като видя, че намериха голямата ѝ дъщеря, излезе и тя, шепнейки на Марийка:

 

- Каквото и да става с кака ти, туй и с нас ще бъде.

 

Само Недяла не излезе. Тя бе успяла с децата да се промъкне по-навътре в гората между няколко хвойни, които я скриваха много добре. Връщайки се турчинът, що гонеше Христа, бе намерил още няколко жени с децата им и ги доведе на полянката. Турците видяха, че тая полянка е удобна за събиране на повече хора и помакът каза:

 

- Всички, които сте тук, постойте сега, докато съберем и други. Ако бягате няма къде да отидете. Гората е пълна с войници и ще ви намерят други, по-лоши от мен и черкезина.

 

И те оставиха жените и заминаха, като черкезинът остана да се навърта около полянката за всеки случай. Помакът замина по-нагоре из храсталаците.

 

След половин час полянката бе изпълнена с жени и деца. Имаше и един-двама мъже.

 

Костадина отдавна бе забелязала, че най-възрастното от децата ѝ, Христо го няма. И когато турците ги подканиха да тръгват, за да излизат от гората, тя каза на помака, че е изгубено едно от децата ѝ.

 

86

 

 

- То се е скрило някъде - отговори помакът. - Пообиколи храсталаците и го повикай на име. Като ти чуе гласа, то навярно ще излезе. И тя завика:

 

- Христо, Христо ........

 

Никой не се обади. Вика няколко пъти и помакът. Пак същото. Тогава тя заплака.

 

- Не плачи - и каза помакът, - то си е живо и ще излезе, но я към икиндия, я довечера, като огладнее хубаво. Аз ще измоля началника да пусне някое момче от вашите да дойде, да го намери и доведе в Теслим, където ще бъдем ний. Черкезинът казва, че му стрелял, но не го ударил и то изведнъж изчезнало от очите му, като се скрило някъде.

 

- Сега да вървим, че ей вижте къде са събрани отсреща на пътя другите.

 

И те поеха надолу, минаха реката и се качиха на отсрещния бряг.

 

Отидоха и се присъединиха към другите.

 

Там бяха почти всички останали живи мъже, предали пушките и навели отчаяно глави, въпреки, че турците ги уверяваха, че не ще има вече избивания. Пресен беше още примера с ония, що се предали в Теслим преди една седмица. А сега щяха до ги водят в това същото село.

 

В лицата на всички се четеше едно равнодушие и примирение с участта, що ги бе постигнала. Бавно тълпата от жени и деца потегли по пътя, на изток към Теслим.

 

След отминаването на турците в гората настана пак тишина. Спокойно горско мълчание се възцари. Гърмежите и виковете отминаха като да не са били. Христо стоеше в долчинката като уплашено зайче. Минаха се час-два, той не мръдваше. Започна да го измъчва глад. Той се поизправи и огледа наоколо. Не се виждаше нищо, а още отдавна бе престанал всякакъв шум. Това го окуражи: „Ще отида да видя дали са заклали мамини” - бе първата мисъл, която мина през ума му и той дебнешком се отправи към мястото,

 

87

 

 

където бе скривалището им. Когато стигна там той видя, че няма никого. Всичко що бяха донесли за ядене вечерта бе прибрано: „Не са ги заклали - започна да разсъждава то. - Те са прибрали всичко, що снощи домъкнахме от село., ама къде ли са ги отвели турците? Къде ли ще ги намеря?...” - то едва сега забеляза, че е само в гората. Стана му мъчно и страшно. Едри сълзи закапаха от очите му. То заплака с глас и легна по очите си на тревата.

 

Никой не чуваше плача на детето. Може би само Бог, защото гористия този хълм бе доста висок и като така някъде близко до небето. В гората нямаше никой. Па и да имаше, всеки се криеше и хвърляше свойте деца, та камо ли ще се обажда и ще прибира чуждите.

 

Мина доста време в плач, но постепенно той притихна.

 

И у туй десетгодишно дете се появи изблик на мъжество. То се изправи, поизбърса с поясчето мокрото си от сълзи лице и взе решение:

 

- Нема да плача вече. Знам на едно място дренки и къпини.

 

Ще отида да ям. Ще стоя тук в гората, докато умра или ме изядат някой вълк, но не ща да ме хванат турците.

 

Реши това и тръгна. От двадесет дена в гората, то знаеше всички пътеки, защото я бе обходило. Спусна се надолу по склона на север, премина реката и се изкачи отсреща. Излезе на полянката, където бяха къпините. Тия къпини той ги знаеше отдавна, но не му позволяваха да отива да бере. Не му позволяваха, защото през самата тая полянка минаваше пътя за Малгара и Теслим.

 

Дренките бяха оттатък пътя в горист дол. Този дол не бе далече, но дренките не бяха още добре узрели. То озоба най- червените, а зелените остави за друг път, кога узреят пак. Полута се наоколо и намери къпини. И от тях окъса най- узрелите, па се отправи обратно. Премина пак полянката, отби се нагоре, към узрелите къпини и зазоба.

 

88

 

 

Слънцето наближаваше средата на небето. Бе горещо. Две момчета на около петнадесет-шестнадесет години се зададоха в това време откъм Теслимската пътека. Христо не ги забеляза. Той продължи да зобе къпини.

 

- Христо - извика му едното - огладнял си като че ли?

 

Христо се изправи и позна новодошлите.

 

- Откъде идеш, бате Георги? Не знаеш ли къде закараха турците мама, баба и леля?

 

- Аз ида от Теслим, Хрисчо - Там са всички хора от нашето село. Там са и майка ти, и всички други. Майка ти постоянно плаче за тебе. Мене ме пратиха да те търся. Нали ще дойдеш в Теслим. Турците никого не колят вече.

 

- Ще дойда. Нали майка е там.

 

 

3. В плен

 

Трите момчета ходиха след това доста из гората. Намериха край една овчарска кошара няколко кошера пчели. Обръщаха ги и вадиха мед. Когато пристигнаха в селото Теслим беше вече вечер.

 

На другия ден пуснаха мъжете да си отидат при семействата си, след като някои от тях бяха жестоко бити през нощта. Позволи се на всички да се настанят из празните къщи и да си варят жито, за да се хранят. Въобще да бъдат напълно свободни до ново нареждане. Излизането от селото разбира се бе забранено.

 

Костадина каза на помака, че едната ѝ сестра е останала в гората с четирите си деца и ако може да се позволи на Христо да отиде да я намери.

 

- Да отидат две деца - отговори помакът. - Аз ще им дам войник да ги съпроводи до края на селото, за да ги пусне часовоя. Ще дам заповед, всички що идват от гората да се пущат свободно да влизат в селото.

 

Същия ден Христо и още едно момче на неговата възраст излязоха от Теслим и хванаха пътя към гората.

 

89

 

 

Из пътя те си разказваха кое, къде е ходило и кое, какво е патило с детска безгрижност Неусетно стигнаха реката без да забележат кога са навлезли в гората.

 

- Ей тука наблизо има пчели - каза Христо. - Да отидем да си извадим малко мед. Аз вчера ги научих.

 

- Да отидем - отвърна Петър - Но няма ли да ни ужилят?

 

- Ааааааааа, засмя се Христо - ако се плашиш от жилене, мед няма да ядеш.

 

Петър нямаше какво да прави макар, че го беше страх от пчели. Отидоха. На полянката се търкаляха, обърнати от предния ден три кошера, а други още пет стояха небутнати и около тях жужаеха пчели.

 

- Ти ще бутнеш един кошер и аз един, и ще бягаме - каза Христо - Ще се скрием в хвойните, ей там и ще чакаме да се пръснат пчелите - Хайде сега: едно, две, три - бятай...

 

Двете деца блъснаха по един кошер и с всички сили се отправиха в храсталака. Гъст рояк пчели изпълни полянката и затърси виновниците за нарушението на спокойствието им. Децата се спотаиха под една гъста хвойна и стояха там близо час. Рояците от кошерите хвърчаха и бръмчаха насам-натам, докато някои отлетяха накъде, а други се прибраха в кошерите си.

 

- Сега да увием с поясите главите си. Другаде - по краката и ръцете нека жилят. Не боли толкова - изкомандва Христо.

 

Петър нямаше какво да прави. Бе тръгнал с Христа, а Христо потупваше тия, що не го слушаха. Ако можеше да им надвие разбира се.

 

Няколко пчели забиха жилата си в месото на босите им крака. Това те обаче не чувствуваха. В обърнатите кошери кутийките бяха пълни със светъл като нектар мед. Децата поиз- гледаха кошерите и от оня, в който бръмчаха по-малко пчели откъртиха по една пита и заслизаха към реката. Рояк пчели жужукаше около тях, който рояк обаче скоро започна да се пръска докато най-после около тях не остана нито една пчела.

 

90

 

 

- Сега да седнем и да изядем меда. Няма вече пчели да хапят - каза Петър.

 

- Яж, яж вървешком. Кога ще търсим леля? Ще се мръкне. Ето минава пладе вече - Отвърна Христо.

 

Нещо след един час двете момчета стигнаха сред гората на мястото, където беше скривалището им. Лелята на Христо обаче не беше там.

 

- Все трябва да е наблизо. Да викаме - и Христо извика натъртено високо: „Лельо, лельо ма”

 

- И вий тука ли сте, Хрисчо. Що не се обадихте снощи?

 

- Мама и баба не са тук. Всички ги закарали в Теслим. Аз бях останал вчера тук, мамичка помолила да пратят две момчета още вчера и снощи ме заведоха при тях. Днес пък проводиха нас с Петър да намерим вас. Нали ще дойдете? Турците станали добри и никого не колят вече.

 

- Щом всички са събрани в Теслим, ний няма да стоим в гората я.

 

След тия думи Недяла привика децата си, взе някои и други неща, турна ги в един скъсан чувал, намерен кой знае къде и тръгна.

 

Децата, радостни, че са се намерили, вдигнаха весел шум откъдето минаха. Към надвечер, необезпокоявана от никого, Недяла се прибра при майка си и сестрите си в Теслим.

 

И затече в горското това село живот Живееха жените и децата из ден - в ден като животни. Търсиха само да намерят нещо, за да залъжат стомасите си. Останалите живи мъже като сянка се явяваха тук-таме, отслабнали и с наведени глави. Единствената храна бе булгур. Изминаха три дълги седмици в неизвестност и мъка. Най-после дойде заповед да се изпратят задържаните в Кешан. Съобщи се на всички да се приготвят за следната утри.

 

- Какво ли има още да патиме? - мълвяха възрастните.

 

Дотук турците бяха толерантни и не вършеха никакви изстъпления.

 

91

 

 

И една сутрин те тръгнаха. В Булгаркьой щяха да ги приемат войници, подчинени на Кешанските власти.

 

- Полека, не пресилвайте никого! С почивки по пътя ги карайте! - гласеше заповедта на началника на конвоиращото поделение.

 

Към надвечер кервана пристигна в Булгаркьой. Докато стане предаването и приемането, се мръкна. Малгарските войници си заминаха обратно.

 

Бавно мрака обвиваше земята и настъпваше кратка, тъмна, звездна лятна нощ. Семействата се настаниха плътно едни до други и налягаха след дълго предварително блъскане. Всяка жена с децата си се стремеше да бъде по към средата на множеството, за да бъде по на безпокоено място и по-далече от войниците. Жените сякаш чувствуваха, че тая вечер не ще мине спокойно.

 

Войниците, още при пристигането, им ги обиколиха и загледаха стръвно, със скотска страст в очите. След настаняването на множеството турците накладаха на три места около лагера буен огън със сухи хвойни и парнар от плетищата.

 

Нощта настъпи непрогледно тъмна. Високо в небето се извиваха огнените езици на пламъците и сгъстяваха още повече мрака.

 

По едно време няколко души от турците приближиха множеството и извикаха:

 

- Трима или четирима от мъжете да дойдат при нас.

 

Няколко души отидоха при тях. Всички с трепет очакваха какво ще съобщят те, когато се върнат. Действително мъжете не се бавиха много при турците. След не повече от десетина минути, един от мъжете съобщи желанието на турците. Искали четири млади жени за през нощта. Да отидат при тях доброволно или пък да им посочат кои, за да ги завлекат. В противен случай се заплашваше, че ще навлязат в множеството и ще вземат ония, които им се изпречат. Вдигна

 

92

 

 

се глъчка от ропот. Никоя не желаеше да бъде осквернена от турците. Минаха около петнадесет минути. Настъпи пак мълчание.

 

- Ще стане ли тази работа или да търсим сами - обади се един от турците.

 

В тая минута две стари жени подтикнаха напред една млада, красива жена към групата турци и представители на селяните.

 

Тая жена бе лудата Гюргя.

 

Мъжете я погледнаха с облекчение, а турците с апетитност.

 

Веднага един от мъжете си спомни, че имаше още една малоумна, но здрава и красива жена. И той почна с турците преговори, увещавайки ги да се задоволят само с две жени. Пред тях се бе изправила и стенеше с наведена глава Гюргя. Преди три дни в Теслим тя буйстваше и сега бе в период на кротост, защото винаги след три-четири дни на буйство тя изпадаше в такова отчаяно състояние, че не се противеше на нищо, що вършеха с нея и около нея.

 

След дълги увещания и молби турците се съгласиха само на две жени, които им предадоха. Отведоха ги и закараха нейде в тъмното, зад плетищата.

 

Огньовете горяха цяла нощ.

 

Никой от възрастните не мигна. Не им се вярваше, че десет души войници ще устоят на думата си. Проточи се винаги късата лятна нощ без край.

 

Към полунощ двете жени бяха освободени да се приберат при множеството. Изглежда, че не всички войници са взели участие в нощната оргия. Други жени не се пожелаха. Това внесе успокоение в душите и някои позадремаха.

 

Утринта дойде по-неусетно.Бавно небето от изток заруменя, после мина в пурпурни пламъци и из тях изплава слънцето. Настъпи една от хубавите ясни летни утрини. Слънцето постепенно се

 

93

 

 

издигаше на хоризонта, а заедно с това и лъчите що пращаше ставаха по-парливи. Всичко живо в стана се размърда.

 

Даде се заповед за тръгване.

 

След няколко минути множеството от жени, деца и тук- таме мяркащи се мъже, се проточи из улиците на селото. Съдено било на цялото население да види за последен път, при пълна слънчева светлина, родното си село като пепелище и руини.

 

Преведени бяха през центъра.

 

Минаха между дюкяните, през Бърдцето, край черквата „Св, Илия”, после се спуснаха надолу, край другата - голямата черква „Св. Контантин и Елена”, кривнаха още няколко улици, излязоха на Бойдиновия мост и поеха пътя за Кешан.

 

От двете страни на улиците стърчаха изгарялите или съборени постройки. Много от постройките не бяха изгорели, а съборени, като градивния им материал бе отнесен от турски селяни.

 

Тук-таме пролайваше жално някое куче. Никакво друго животно не бе останало. Когато стигнаха Бойдиновия мост, всеки минаващ се навеждаше да види труповете или костите на убитите или най-малко траповете, в които са ги заровили.

 

Ни едното, ни другото не видяха. Нищо нямаше в дола. Тук-таме само се виждаха останки - къси парчета от червени пояси и на две три места черни обгорели кости от ръце или крака. Нищо друго не свидетелствуваше за кървавата драма, разиграла се под високия мост, долу в широкия дол, преди около пет седмици.

 

От лявата страна на пътя, като се върви към Кешан, след къса котловинка се издигаха гористи вечно зелени хълмове. От дясно се ширеше потъващо в хоризонта полето. Така, че отляво, а най-вече отдясно край пътя бе все нивя. Повечето от житата бяха пожънати, но снопите така си стояха разхвърляни. По нежьнатите ниви класовете бяха набити от дъжда и вятъра.

 

94

 

 

Демонът на войната бе нанесъл своя удар и върху мирните ниви и знакът на запустението ги обхващаше. Царевиците и сусамите бяха порасли буйни и обещаваха небивало изобилие.

 

Израслите като едри храсти памуци подаваха тук таме изпод листата си вече влакна. Жално ги гледаха стопаните им, но нищо не им бе мило, защото те сами не знаеха къде отиват.

 

След двучасово монотонно пътуване множеството бе в Кешан. Решено беше да се изпратят на групи, по няколко семейства, из гръцките села на прехрана, докато се прекратят военните действия и се получат нови нареждания какво да се прави с многочисленото население на това, допреди месец, цветущо българско село.

 

Нужен бе цял ден докато се разделят на групи, запишат поименно и разпратят в отделните гръцки села. Трябваше да се пренощува една нощ на лагер край града.

 

На другия ден множеството, разделено на групи от по няколко семейства, тръгна за към определените села. Придружаваха ги по двама или трима стражари.

 

Баба Станка с дъщерите си и децата им, заедно с три други семейства пристигнаха в гръцкото село Грабуна.

 

 

4. Между гърците

 

Беше надвечер, когато турските стражари заведоха трите семейства пред общината и изпратиха кехаята да извика кмета.

 

Слънцето, пронизващо един жълто-морав облак, хвърляше жълтеникави слаби лъчи върху селото, разположено въз северо-западните склонове на едно от гористите бърда на Кору-даг. Навред около общинското управление се белееха в широки дворове спретнати бели къщи. Далече на северозапад се простираше полето - ненагледно равно и родовито.

 

95

 

 

Не мина много време и кметът, заедно с някои от общинските съветници дойде. Дадоха му писмо от каймакамина и поименен списък на доведените. В писмото се казваше, че българските семейства се изпрашат времено за настаняване и че при второ нареждане ще трябва да се предадат на пратените войници или стражари пак по списък.

 

Селото бе доста голямо и не бе особена трудност да се настанят няколко семейства.

 

Кехаята бе изпратен още след прочитанието на писмото да повика по-състоятелните домакини. Нещо след половин час те дойдоха. Заедно с другите бе дошъл и един млад грък Николаки, въпреки че него никой не беше го викал. Той бе чул само, че канят по-състоятелните да отидат към общината да видят доведените българи.

 

Този Николаки беше млад човек, около тридесет годишен, български поданик, грък от Варна, дезертирал от българската армия и останал в Грабуна, като се оженил за единствената дъщеря на кир Тодораки - кръчмар и лихвар в селото.

 

Почна разпредялката.

 

Кметът взема най-малката дъщеря на баба Станка, а един от съветниците прибра нея. Един от повиканите чорбаджии - кир Ставраки, се съгласи да прибере Костадина с децата, без Христа, когото пък отведе със себе си Николаки Вулгаркос - Варненеца и така, докато се стъмни добре всички бяха разпределени - кой къде ще отиде да работи за хляба си.

 

По-големите момчета бяха взети за чираци в кръчмарници, за воловарчета...

 

Майките пък на по-малолетните трябваше неуморно да работят на харманите, за да отплатят за хляба, що се даваше на рожбите им.

 

И затекоха се мудно дните на още три седмици в мъка и неволя между хора, които не разбираха езика им и трябваше да си обясняват със знаци като неми.

 

96

 

 

Времето минаваше и постепенно българите заучаваха гръцките думи.

 

Христо шеташе в дюкяна и разбираше вече на гръцки всичко, що се отнасяше до работата му. Същото бе и с другите.

 

Към първата половина на септември дойдоха стражари с писмено съобщение до кмета да събере и изпрати всички предадени му българи - от най-малолетния, та до най- възрастния.

 

Това бе надвечер. Кехаята разгласи из селото, че на утрото всички българи трябва да бъдат пред общината и тогава да тръгват.

 

На следващия ден сутринта всички бяха доведени до общинското управление от стопаните, при които работеха. Гърците, доволни от работата и състрадавайки им, бяха ги снабдили с хляб за по един, два дена.

 

Тръгнаха по пътя за едно друго гръцко село - Маврос, разположено на шосето Кешан-Галиполи. Там бе определен сборния пункт за всички.

 

Семействата, водени от Грабуна пристигнаха към обяд. Там имаше вече около двадесет семейства дошли преди тях. Настаняваха ги на площада и в двора на селската черквица. Всички се питаха къде ще ги водят. На мръкване се разбра, че вечерта ще се прекара в село Маврос, а на другия ден ще потеглят за Галиполи.

 

До вечерта дойдоха почти всички семейства, включително и тия, които не бяха в Теслимските гори, а в доловете на Кара-кая и предали се по-рано.

 

До късна нощ имаше срещи, запитвания и разказвания, кой какво е патил.

 

Костадина намери баба си Керана Шумарката, която бе се настанила близо до брата си Божин - Татарчо.На ония, които го виждаха за пръв път, правеше впечатление обгорялото му лице и веднага бе запитван за

 

97

 

 

причината на това. И за хиляден път той разказваше за туй, що той е патил заедно с Дармадана Иван и което ние вече описахме по-рано.

 

При изгрев слънце тръгнаха на път.

 

От две гръцки села изкараха двадесет волски кола ангария за пренасяне на болните и слабите, а също и по- тежките части от багажа им.

 

Кавалкадата от бежанци се проточи безкрайно дълга по шосето Кешан-Галиполи. Придружаваше се от петнадесет души войници и пет души стражари.

 

При тръгването утринта беше ясна. Изглеждаше, че денят ще бъде слънчев. Войниците вървяха отстрани и отподир. Множеството се водеше от стражарите, които бяха подчинени на началника на войниците. След обяд стана горещо. Войниците, които вървяха след множеството постоянно повтаряха: „Юрюш” и блъскаха с прикладите на пушките тия, що пооставаха назад. Особено имаше един манафин, който след всяко „юрюш” шибаше с камшик и удряше с приклад, когото стигне. Никой не видя кога превалиха гората „Кору-даг”. Даде се малка почивка. Слънцето клонеше на залез, когато бясно подгонваната тълпа от жени, деца и тук-таме мяркащи се като сенки мъже, стигна градчето Булаир. У всеки грееше надеждата, че тук ще се нощува и хода намаля. Страшното „юрюш” от гърлото на манафина и изплющяването на камшика даде на всички да разберат, че тук няма да има спирене.

 

- А къде ще се нощува? - се питаха всички.

 

До Галиполи имаше още шест часа път. Пътуването продължи. И след около един час път спряха в една ливада. Войниците хвърляха към младите жени и момичетата погледи, което не предвещаваше нищо добро. Всички със свити сърца разбраха защо не ги спряха на стан край Булаир, а отдалечиха стануването на пет километра.

 

И докато множеството да се настани, нощта неусетно обви всичко в мрак.

 

98

 

 

Още децата не бяха заспали, когато войниците обявиха чрез няколко души мъже, че желаят да им бъдат изпратени най-малко десет млади жени.

 

Отговори се от всички страни, че никоя жена не желае да излезе.

 

- Ще си намерим сами - отговориха турците.

 

В това време един от стражарите се изпречи пред войниците и им каза, че тези люде им са поверени да бъдат заведени и предадени в Галиполи, а не да се безчинствува с тях. Доблестният стражар заяви, още че като представител на гражданската власт не ще позволи да се изнасилват жените на беззащитните бежанци.

 

Това, което той искаше, обаче беше глас в пустиня. Войнишките щикове блеснаха срещу него и придружаващите го стражари. Бързо гражданската стража, представлявана от тия стражари, беше разоръжена и отведена настрана.

 

Докато ставаше тази разправа между войници и стражари, всяко семейство в лагера, вземаше мерки, за да укрие младите. Едни се пъхнаха в чували и бидоха завързани отгоре, други се затрупаха в парцали и направени на възглавници и пр.

 

Бе тъмно като в рог. Войниците закрачиха из множеството, спираха се, драсваха клечка кибрит и оглеждаха попадналото им човешко същество дали не е дете или старица. Така към плунощ те замъкнаха настрана около десет жени, с които безчинствуваха чак до разсъмване.

 

При изгрев слънце кервана потегли отново на път. Към единадесет часа пристигнаха в Галиполи. Гърци и турци, наизлязли пред къщите и дюкените си, гледаха минаващите. Някой от гърците подигравателно подмятаха: ,Денехи калпак вулгарос, денехи калпак”.

 

Множеството бяха заведени на един площад край морето, където им донесоха с няколко волски коли хляб и им го раздадоха. Лакомо загьлтаха всички хляба.

 

99

 

 

Морето до тях се синееше и кротко плакнеше водите си, а далече отсреща ясно се очертаваха бреговете на Мала Азия. Същия ден множеството бе заведено на пристанището и с няколко каика всички бяха пренесени на Малоазиатския бряг в турското село Чардак. Това село е източно от историческия град Лапсаки на разстояние шест седем километра.

 

Лапсаки е исторически град за България, защото едно време, когато при българския цар Иван Асен II, България владеела Галиполи, в Лапсаки станала срещата между българския цар Иван Асен II и гръцкия цар Иван Ватицес и сключили съюз против латините, като сгодили дъщерята на Иван Асена II - Елена за сина на Ватицеса Тодор Ласкарис.

 

 

5. В Мала Азия

 

Пристигналите в село Чардак бежанци, ако може да се приказва за настаняване, бяха настанени по следния начин:

 

- Една част се подслони в един обширен хан, в който всичко бе заето - стаите, обора, където връзваха добитъка и двора;

 

- Друга част бяха отведени край водениците, край шестях ветрени мелници близо до морето, на открито;

 

- Трета част също на открито осъмваше и замръкваше на площада пред хана.

 

На всеки едного, възрастен и малолетен, турското правителство даваше по един килограм хляб за денонощие.

 

Разрешиха на възрастните мъже и жени да работят из селото срещу заплащане. Разумно бе това решение, защото само с хляба, който им даваха, не можеше да се живее. Проверка не се правеше.

 

Лесно беше да се заключи, че тези голи и гладни люде, в огромното си болшинство жени и деца, не могат помисли даже да бягат някъде.

 

Бавно, в мъчнотии и тегла, изтече една седмица на Малоазиатския бряг.

 

100

 

 

Оказа се, че притежателите на ветрените мелници край селото са гърци и мъжете булгаркьойци почнаха по-често да се събират край водениците. Гърците получаваха вестници и им съобщаваха новините. Българите споделяха с тях мисли въху злата си участ.

 

Беше към десетия ден, от пристигането им в Мала Азия, когато един от воденичарите им каза:

 

- Войната е вече свършена, между Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора от една страна и България от друга, сключи се мир. Между Турция и България има примирие, ще преговарят за мир. Руският консул замества вече българския в Цариград. Защо не изпратите една телеграма до него? В телеграмата опишете кратко, що сте, от къде сте и на какво сте подложение, па дано направи постъпки, където трябва, за да ви приберат в България.

 

Съветът на гърка бе добър и бе приет. Още същата вечер тия мъже, на които бе казано това, взеха инициативата и от всекиго по няколко стотинки - събраха пари за телеграма.

 

На другия ден същият воденичар, който даде съвета, прие да отиде в Галиполи и да даде телеграмата до руския консул с доста подробно описание за патилата на булгаркьойци.

 

Пет дни само след изпращането на телеграмата се пръсна слух, че руският консул иде.

 

Радост засия по лицата на всички. Наистина слуха не се оказа лъжлив. Руския консул пристигна на едно малко параходче под руско знаме.

 

Всички - и малки, и големи, излязоха да го посрещнат. Те си го представиха като някой Бог, пред когото турците бяха безсилни.

 

Около три часа той обикаля местата, където живееха бежанците и разговаря с тях.

 

На заминаване каза на турците да заведат бежанците в град Лапсани, където има повече работа, а за болните поръча да бъдат отведени на по-топло и хигиенично място. Още повече обеща и че след три дни ще дойде параход.

 

101

 

 

След три дни от заминаването на консула, бежанците бидоха отведени в град Лапсаки да чакат параход. Чакането ставаше на изток от града, в едни пожънати ниви - стърнища. Всички лягаха и ставаха на голата земя, без покрив и без завивки. Появиха се у всички въшки, а нямаше в какво и с какво да се перат. Мъчеха се да се перат в морето със студена солена вода, но тя само умиваше очите на въшките. Болнавите от бежанците започнаха да мрат. Много от здравите заболяха. Болните настаниха в една гръцка къща, в избата, между големите винени каци, колкото да не са под открито небе. Никой не се грижеше за болните. Никакъв лекар ни за болни, ни за мъртви. Мъртвите заравяха в набързо изкопани трапове като добитък.

 

Изтече една седмица и в Лапсаки. Бяха изминали петнадесет дни в село Чардак. Станаха вече три недели в Мала Азия.

 

Беше вече към края на септември. Почна настъпването на есента. Небето почна често да се заоблачава, докато една вечер заваля първия есенен дъжд - студен и придружен с буен вятър.

 

Беше към десет часа вечерта, дъждът шибаше с мокри камшици, а вятърът виеше като изгладнял вълк. Заедно с нещастните българи, бяха изложени на дъжд и вятър и дежурящите при тях стражари и войници.

 

Заповед дойде за връщане в село Чардак. И тръгна човешкото стадо от жени и деца сред дъжд, студ и кал, подгонвано от стражарите и войниците с камшици и псувни. Стигнаха след два часа в полунощ. Хана не можеше да побере всички. Настаниха се на сухо само тия, които вървяха най-отпред, а дъждът продължаваше да вали проливен.

 

Всяка жена се стремеше да настани децата си на сухо. Караха се, блъскаха се. Всеки мислеше, че на другия му е по- добре. Кой под стряха, кой на открито - изкараха нощта. Към разсъмване дъжда спря и небето се разясни. Но сега вече не

 

102

 

 

беше лято и слънцето, въпреки че грееше, не можеше така бързо да суши дрехите, както през юли в гората.

 

Нещастниците ходеха с мокрите си дрехи, дорде изсъхнат от топлината на телата им.

 

Всички виждаха, че така не може да се живее.

 

Видяха най-после това и самите турци. Размениха се писма из канцелариите. Решиха да ги разделят на малки групи, по семейства и да ги разпратят из турските села в Анадола, където да ги подслонят, хранят и след време слеят с местното население. Числото на изпратените семейства да бъде в зависимост от големината на турското село, завършваше писмото на централната власт.

 

Докато турците гласяха това гибелно за булгаркьойци решение, гъркът Атанас от воденицата, облече двама от по-будните мъже, избрани из средата на бежанците - Георгаки Николов и Божан Митрев, в гръцки дрехи (дрехи на гръцки селяни от околните села) и заедно с него те заминаха за Цариград, където сполучиха да се явят пред руския консул.

 

Този, последният, им обясни, че обещания параход не дошъл защото българите не пожелали да изпратят такъв под руско знаме. Опасявали се да не го задържат турците, защото помежду им то газ нямало сключен мир.

 

- Сега ще пратя пак телеграма до София. Сега вече има мир - каза консулът.

 

- Ние пък ще чакаме отговор на телеграмата - отговориха двамата пратеници.

 

След два дни дойде съобщение от София, че параход тръгва.

 

Пратениците се завърнаха в Чардак и съобщиха радостната вест.

 

В това време турците бяха изпратили вече за настаняване в Анадола една трета от Булгаркьойските бежанци.

 

Турското правителство бе надлежно уведомено за идващия параход.

 

103

 

 

Три дена бяха изтекли откак заминаха изпратените за настаняване из Анадола. Готвеха списъци и за другите.

 

Българския параход пристигна и спря във водите на Мраморно море пред пристанището на Лапсаки.

 

Изпращането в Анадола се спря и представителите на България поискаха по списък пръснатите из Анадолските села.

 

Отдалече още бежанците видяха чакащия ги параход.

 

Живеещите в село Чардак бяха наново заведени в Лапсаки. Изпратиха се стражари да приберат и пръснатите из Анадолските села. Два дни парахода стоя пред Лапсаки, докато пристигнат всички.

 

Най-после дойде тържествения час.

 

А все още на никого не се вярваше, че ще се спасят от ръцете на турците.

 

Най-напред схванаха настъпващата промяна децата. При качването в парахода, когато минаваха край матроса, който ги броеше, те радостно възкликваха:

 

- Мамо, български броят, български.

 

    Край

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]