Свято съзаклятие
Панайот Маджаров
 
6. БЪЛГАРИ, ВЪСТАНИЕТО ПОЧВА!
    (Стоян Вълчев Мохеров /Камилски/ – род. през 1870 г. в с. Камилите, починал на 8 юни 1933 г. във Варна, нелегален агитатор, четник, участъков войвода)

Стоян Вълчев Мохеров - Камилски

Малък му се виждаше светът на село Камилите. Пасеше чуждо стадо, а мислеше за освободената вече България. От учителите си Стоян Райков и Васил Попов, той знаеше, че там хората живеят без турци и робия. Едвам навършил петнадесет години, през пролетта на 1885 година премина със случайно тръгнал за България съселянин. Майка му, напълнила голяма торба с храна за път, го прекръсти и скри очи в престилката си. Източилият се без време гурбетчия забрави голямото си желание да върви, готов бе да приглася на майка си. Но татко му, сух като върлина странджански селянин, пресече напиращия в гърлото му плач. „Върви и живей сред хората на свобода! Пък си голям и грамотен! Пращай писма, да секват понякога ревовете на майка ти!”

Границата мина без документи, с шарена торба през рамо, новоушити потури и салтамарка, преметната на рамо бозава хаба, неумело обути навуща и лешови цървули и очи широко отворени за незнайното. Стори му се, че тук всеки има свобода не само да мълчи, но и да се отприщи, да се навика на воля. И страданието е мило, щом няма робия - дори и мъката е сила. Оставил турската граница зад гърба си, усети мириса на свободата, ухаеше му на празник.

Чужди овце паса, с чуждо рало и волове чужди ниви ора. Сменяше чорбаджиите на всеки Гергьовден и Димитровден. Обходи доста села в Бургаско и варненско. Заякна и възмъжа. За родното си село Камилите си спомняше по големите празници на великден, Коледа и Заговезни. Тогава най-силно го налягаше мъчителният спомен за бащината къща. Изваждаше спастрения в кожената кесия химически молив, плюнчеше го в уста и пишеше върху сините пликове: Турция, Лозенградски санджак, село Камилите, за Вълчо Стоянов Мохеров.

И все го теглеше непреодолима сила към Странджа. Запозна се със съмнителни харамии и мина веднъж границата, защото новите му познати го уверяваха, че отиват да мъстят на турците. От

73

гняв или от незряла младост го направи! Върна се в България със срам, защото го глождеше съмнението, че някой от ограбените го е познал и печалната слава ще стигне до ушите на близките му. Запиля се далеко из Добруджа. И там, в Румъния, хората като него без парче земя, аргатуваха на чужди. Спечелените по срамни пътища пари лесно се свършиха и се спазари в Балчишко село коруджия. На един събор в Балчик се срещна и сприятели с друг като него емигрант от Странджа - Киро Димитров Узунов от Малък Самоков. Показа му Киро вестник „Странджа”. Разказа му за замисленото в Одринско въстание и освобождение от турците. Разраниха се незавехнали рани по родния край у пройдохата Стоян Вълчев Мохеров. Откъснеше ли се от работа, тичаше при новия си приятел да слуша за освобождението на Одринско. През март 1901 година Киро внезапно изчезна. Стоян не знаеше, че е заминал за Бургас и се е включил в първата агитационна чета на войводата Георги Кондолов. Не знаеше и чорбаджията на чифлика, в който до скоро работеше Киро. Стоян се почувствува излъган от изчезналия Киро, остана сам с неугасващите мисли по въстанието. И през пролетта на следващата година полученото писмо го обърка. Викаше го от Бургас Киро да тръгнат комити. Дългоочакваната вест от приятеля му го свари нестъкмен. Прибра леснопре-носимата си покъщнина, не се обади на работодателите си. Премина румънската граница и за два дни се озова в Бургас.

Сформираната втора агитационна чета на Георги Кондолов намери в село Ясна Поляна. Видя се в комитска премяна с бели навуща и черни сукари, с вадени цървули и пушка на рамо. В първия ден се познаваше само с Киро, а при тръгването бе приятел на всички. Пътят им сочеше селата край Черно море - Блаца, Маджура и Пиргополо.

В местността „Драгуле” край село Блаца извикаха доверения човек Костадин Дяков, брат на селския мухтарин Янко. Прие Костадин и клетва и поръка не само да снабди дружината с храна и тютюн, но и да намери двамата куриери от село Велика. Заминал Костадин, а комитите връхлетели на един овчар от Блаца. Уплашил се овчарят, взел ги за банда, та оставил стадото да пладнува и хукнал към селото да изпълни заповедта на властта. Намерил той мухтарина в кръчмата на весели разговори със селяни, но между тях бил и селският коруджия, помохамеданчен бошнак. Чакал овчарят да си отиде коруджията и да му обърне внимание кмета, но търпението му свършило, защото овцете му чакали неиздоени. „вие тук се веселите, а на хората огън им гори на главата!” Не можел мухтаринът да не уведоми войската в Маджура, защото

74

коруджията научил за страховете на овчаря. Написал кмета записка за дошлите край селото им „хайдути” и коруджията тръгнал за Маджура. А в това време Костадин се върнал и над главите на двамата братя надвиснала беда. Мъдро ги посъветвал селският свещеник - отец Стамат Райков: „Постъпили сте според христовите думи в святото писание: „Кесаревото на кесаря, божието на бога!” Ти не можеше да не изпратиш сигнал до войската, защото коруджията разбра за дружината в гората, какво ви пречи сега да уведомите боголюбивите комити да не чакат поганците. Широка е гората на Странджа. Докато аскерите се наканят, момчетата ще са през две села далеко. Костадин поел гората да търси своите кръстители, но хляба и тютюна в бързината забравил. Чакаха в гората за хляб, а бяха принудени да бягат гладни. На сутринта, маджурската войска обръщаше шумките на „Драгуле”, а Стоян Мохеров и Дико Джелебов атакуваха на при-бежки чардака на селския говедар. Войската се върнала без да гръмне пушка. Комитите прекараха дъждовната нощ на открито и гладни, защото говедаровия чардак се оказа без хляб и брашно.

До края на месец август четата обикаля по селата Велика, Мегалово, Камила, Граматиковските и Съботиновски колиби. Но първите дъждове на август поболяха войводата. Препратиха Кондолов в Бургас да се лекува. На Малка света Богородица, дружината се намери в гората край колибите Съботиново. Не бяха съобразили, че в тоя ден съботиновци и хората от близките колиби черкуват на параклиса. Дружината не можеше да се явява на места многолюдни, но храната им от вчера се бе свършила, та гладът не им даваше мира. Гледаха отдалеко, как съботиновци се гощават с курбан, а гайдата бе разиграла младите. „Заповядайте на топъл и тлъст курбан!” - разсмя другарите си Стоян, но със смях се глад не задоволява. Навлязоха навътре в гората и двамата с Дико уловиха едно агне от пръсналото се по рътлината стадо. Накладоха хайдушки огън, пекоха на жарава закланото шиле и цяла нощ се гощаваха с безсолно месо. Обърка им празника падналият с гръмове и светкавици летен дъжд. Подгизнаха вълнените им дрехи и за да не се простудят, играха до изгрев слънце под звуците на Стояновата свирка.

Денят настъпи топъл, но дъждовен. Поведе ги Дико към Малкотърновската мера да търсят подслон в една воденица. Посрещна ги сърдечно и ги снабди с храна легалният революционер Петко Мънин.

В края на септември, в ранната енес на 1902 година, войводата Кондолов си дойде. По нареждане на Лазар Маджаров, сега четата

75

обхождаше Паспалово, Мокрушово, Карадере, Дерекьово. В Дерекьово ги свари вестта за убийството на Анегности Дяков. Герджиков ги чакаше във Велика. Тука четата се раздели на малки групи, защото зимата тропаше на прага. На Кондолов и Стоян Камилски възложиха рискован поход, в непознатите далечни полски села на Тракия.

Предстоеше им преход до железопътната линия Цариград-Одрин за привличане в движението на хора от равнината. Замина Герджиков за Бунархисар. Кондолов, Камилски, Димитър Тенишев и Тодор Шишманов стигнаха до Пенека. Целта на това посещение бе да обединят организацията в селото, защото тук патриаршисти и екзархисти враждуваха помежду си. Договориха се бунтовниците с мъжете на Пенека и църковната им камбана посреднощ заби. Двамата свещеници и мъжете от цялото село се събраха в черквата. Пред олтара, със свалени шапки, ги чакаха Кондолов и Шишманов, а Камилски и Ташев за всеки случай, пазеха църковните двери с пушки. Беше в края на ноември, месец мъглив и дъждовен, с къси дни и дълги нощи. Прииждаха на групи пенечени със сърца свити в храма божи, място за опрощение и примирение. Говориха подред Кондолов и Шишманов, а пенечени омаяни слушаха и пред рисуваната от войводите свобода, местната им църковна вражда се преля в обич. По приемлива и близка им се стори комитската проповед от попските обещания в задгробния живот, та сърцата им се топяха от благост. Обленени от войводските думи, пенечени се върнаха на земята от мечето гласище на Камилски: „На колене!” Коленичили с готови за кръст ръце, защото в празнични одежди се явиха от олтара сърдитите до вчера двама попове - единият със свещеното евангелие, другият със светия кръст. Кондолов извади кама, а Шишманов револвер. Един след друг се кръстиха смирено и целуваха свещените предмети. В зори излезнаха от храма господен пречистени и опростени от войводските думи и забравили за крамолата се разделиха като братя. Укротнаха духовете в Пенека, та Кондолов и Камилски потеглиха спокойно за района на Апартес. Поведоха ги двама добри куриери, Георги Свинаров и Вълчо Кирязов. В Апартес чакаха няколко дни в дома на дядо Георги, докато пристигне Купен Стоянов, овчар при един бей в село Сарай. Голяма беше къшлата и на кръстопът, та в нея често гостуваха пътници и овчари със стада за кланиците на Цариград. Купен мина напред, да препрати пътуващите гости и подсигури безопасен престой на двамата бунтовници.

Още в зори, идващият ден ги изненада. Навалял бе сняг до колене, фъртуната трупаше преспи. Стигнаха къшлата в мрак.

76

Изпреварилият ги Купен успя да препрати вчерашните гости, но сега виелицата му докара нови четирима пътници, двама арнаути и двама българи. Когато нашите пътници пристигнаха, колибата беше вече заета. За куриерите беше лесно, настаниха се в топлата овчарска колиба. Кондолов и Камилски не можеха да се явяват пред чужди очи. Подслониха се в срутената, пригодена за магарета колиба. Върху размекналата се смес от кал и тор, се намери вълмо слама за постелка на войводата. Дадоха му един ямурлук. Стоян остана без завивка да спи върху разседланите магарешки самари. Зъзнеше и чакаше да мине несвършващата нощ.

Денят дойде студен и бистър. Опразни се колибата от пътуващите гости и двамата нелегални успяха да се приютят на топло. Зимният ден беше кратък, та едвам успяха да подсушат мокрите и кални дрехи и стоплят вкочанясалите си тела.

Замина фоти да предупреки и подготви срещата в Еникъой, а щом припадна нощта двамата комити и Вълчо напуснаха кошарата. Пътя им препречи набъбналата река Манука. Черна и разпенена се носи реката, а мостът беше сред близкото село Манука с кучета свирепи и турци мухаджири. Вдигнали над главите си пушки, първи нагазиха комитите реката. Ледени и яки ги понесоха водите. Куриерът Вълчо падна съборен от вълните, та жилавият и висок Стоян го отнесе полужив на отсрещния бряг.

Мокри, с втвърдени от студа дрехи вървяха тримата в нощта, където ги очакваше ледена неизвестност. Денят дойде със сковаващ мраз. Спасителното ходене в открития път беше опасно. Скриха се в гъст дъбов орман с дърва сурови и димливи. Сушиха се и се гряха на пушливия огън и когато пътищата станаха безопасни пак тръгнаха на юг. Кучешки лай и силует на село показаха че Еникъой е близо, но никой не ги чакаше на уговореното място. Скрити зад неспособните да спрат вятъра драки, комитите чакаха. Стоян не помнеше такъв коварен студ. Обзе го слабост и ако не беше суровото спокойствие на войводата, би крещял.

Надеждите им вече се изчерпваха, та усиленият кучешки лай от към селото им внуши надежди вместо страх. Заедно с фоти дойдоха трима еникьойци, но се свеняха да се приближат до нощните си гости. Донесоха в тенеке разгорена жар, безпомощна да стопли целия кър. Еникьойци бързаха да се разговорят с незваните гости и да ги препратят обратно в нощта. Нечовешки страх се бе вселил у тия хора. Умряло беше като че ли у тях желанието да се видят свободни. Един от тримата се съгласи, да ги приюти само за една нощ. Очерталото се в белия студ село ги порази. Не бяха домове, а коптори, заринати в сняг. Село на аргати.

77

Работеха на изполица земята на богата къдъна вдовица. Хората не се чувствуваха върху своя земя, от която да черпят сила. Родителите им напуснали старозагорско и избягали през Кримската война в Русия. Върнали се оттам, но насила ги заселили в района на тоя чифлик. Колибата, в която ги въведоха, не бе по-голяма от десет квадрата, влизаше се направо от улицата. Дупката в средата на сламения покрив, закрита с пчелен кошер, служеше за комин. Затвориха ги в един хамбар без храна и вода, за да дочакат следващата нощ и да си заминат. Един от селяните запита: „Ами Русия ще помага ли?” Не чакаха отговор, искаха бунтовниците да си отидат.

През избелялата проклета нощ, наново газиха Манука и бързаха да оцелеят до гостоприемната топлина на Купеновата колиба край Сарай.

На Никулден пак бяха в Апартес, при дядо Георги. Снегът бе натрупан до пояс, дворът бе изчезнал и в нощната смълчаност селото изглеждаше в синило. Виелицата фучеше в комина и връщаше в огнището дим. След като ги стопли и нахрани, за да разсее преживените им мъки от изминалия поход, дядо Георги покани в дома си десетина мъже от посветените. И собата се видя малка да побере толкова мъже. От навущата им кълбеше пара, замириса на мокра вълна и на стадо. Мъжете мълчаха, подаваха си един на друг паницата с горещо вино. От черния пипер очите им светеха, пуснаха шеги и закачки. Ледените цветя по джама вехнеха, стъклата умилени се разплакаха от човешката топлина. Писна гайда, някой запя. Стоян скочи и заплеса. Развесели се къщата и премръзналата душа на войводата се отпусна. Чак сега Кондолов си призна, че край Еникьой се е почувствувал в клещите на смъртта.

Минаха през Пенека, покръстиха няколко селяни в Самоковските колиби и по настояване на войводата се отбиха в Малък Самоков на гости при брата му Пейчо. Отдавна Кондолов не се бе срещал с най-малкия си брат и не предвиди, че кратката им братска радост ще свърши със затвор за Пейчо.

Само седмица бе почивката им във Велика. В небивало мразовитата и снежна зима поеха нощните походи към Мегалово, Цикнихор, Кладара, Керациново, Маглавит, Паспалово, Макрошово, Кара дере.

В Кара дере Стоян остана да обучава младежите сам. Кондолов викаха спешно да се върне в Паспалово. Дребен на глед спор, грозеше разкриване и проваляне на организацията. Едно от момчетата си позволило волност с девойка на селския мегдан. Разбунили се духовете. Половината от паспаловци държали страната на момчето,

78

другите на девойката. Властта на скритата странджанска държава трябваше да се намеси с време. Стигнеше ли разпрата до кадия, провалът на селската организация бе сигурен, защото скандалът засягаше струни по-тънки от стремежът за освобождение.

Докато войводата раздаваше правосъдие в Паспалово, Стоян водеше нощен „талим” в черквата на карадерци. Учеше ги как да стрелят и поддържат пушките си. Увлечени от страшното мъжко занимание, мъжете чакаха с нетърпение следващите вечери. Но в утрото на един от дните, в селото влязоха десет конни жандарми. Уплашиха се карадерки и скриха играчките на мъжете. Намериха дрехи алафранга и Стоян като даскал напусна незабелязано селото. Денят му мина в една кошара. Върна се вечерта, когато карадерци разбраха напразните си страхове. Конниците само бяха минали, но нямаха работа в селото им. В Паспалово скандалът завърши със сватба. Нелегалните поеха към колибите „Темният лъг”. Там ги чакаше похитителят на малкотърновския чорбаджия Анегности Дяков. Петко Тодоров Пухов трябваше да мине в нелегалност.

Срещу Нова година, Кондолов и Стоян влязоха в Малко Търново. Разнежили се бяха малкотърновци и срещаха радушно опасните гости. Доскорошната съпротива на чорбаджиите бе омекнала, сами търсеха комитета и внасяха обложения данък доброволно. Снегът бе затрупал и селище и улици, та човешки следи бяха лесно забележими. Местеха ги всяка вечер в нови квартири и дирите им нелегални се губеха. Надпреварваха се домакините да канят комитите. В дома на Димо Янков минаха почти всички чорбаджии да поднесат „новогодишните си поздрави”. Доведоха и Тодор Шишков, когото малкотърновце смятаха за турски шпионин. Дойде Тодор на опасната среща, но предупредил сина си, ако се забави къде да го потърси. Синът се престарал и повел със себе си и заптие. Настанала суматоха в дома на Янкови при вида на заптието. Тодор и Димо слезли да отпратят Шишковия син и заптието, а комитите останали при изплашените жени. След години, клетвата на търновския чорбаджия Тодор Шишков, щеше да бъде един от любимите спомени на Стоян Камилски. Една от жените се замята между прозорците, но писъкът й пресекна от извадения нож на Кондолов. Жените млъкнаха и примряха, защото погледите на комитите бяха спокойни и сурови. Довършили кръщението на Шишков, двамата нелегални напуснаха богатския дом през задния вход. В дома на Съботиновска ги чакаше друго кръщение. Очакваше ги вдовицата и щом влязоха, викнала съседката си „да й помогне в преместване на торба брашно”. Съседката дочула за въстанието,

79

говорила където й попадне, че щом всички почнат да бягат, тя ще остане сама, защото мъжът й е овчар в гората. Сега с клетвата приказките й секнали. В дома на Съботиновска, тя се срещна очи в очи със страшните комити. Гласът й се загуби. „Не бой се, ние сме български комити!” - помъчи се да внесе покой в душата й войводата. Страхът й избледня, когато в двора я погали по потното чело януарският ден. Споменът от студената целувка на камата й помогна никога да не проронва дума за въстание.

След Малко Търново комитите минаха през Мокрушово и Кара дере. От там ги викаха във Велика. С голямата си чета, Герджиков тръгваше за Сенеклий, Стоян бе нужен за водач, защото познаваше и пътя и куриерите до Еникьой. февруарските лапавици и мъгли неведнъж объркваха пътищата на дружината, но Стоян и куриерите успяха да ги отведат и върнат от Сенеклий до Велика преубити от умора, но невредими. Дадоха му заслужен отпуск, за да се върне и участвува в подготовката на доброволците в лагера край село Росен и пристигне с дружината на конгреса на „Петрова нива”.

*  *  *

Избраха го войвода и му повериха Камилския революционен участък със селата Камила, Цикнихор, Мегалово и Керациново. „Сбогом, Наню, д е л о т о ни разделя! И се пази, защото голямата ни работа е тепърва!” - прегръдката им с Кондолов бе мъжка и сита, не знаеха, че тя е последна... Не бе обявен деня на въстанието, но се разбираше, че е близо. във всяко село смъртната дружина имаше местен войвода, но дошлите с Камилски четници ги обучаваха в гората. Стоян обикаляше учебните поляни. Възрастните мъже редяха складовете с храни, жените жънеха и вършееха презрялото жито.

В землището на село Мегалово, незабелязани от охраната, случайно попаднаха двама гъркомани на „талимната” поляна. Сковали се от страх и хукнали да бягат, но бягството им усилило подозрението на смъртниците. Уловиха ги и ги вързаха. Дошлият войвода укори слабата бдителност, но бе рисковано да пуснат пленниците живи. Въстанието чакаше на прага и Камилски бе принуден да произнесе смъртна присъда, за да спаси участъка от издайничество, ако заловените баща и син проговорят. Знаеше, че невинно пролятата кръв ще го измъчва, но с нея прогони несигурността на започнатото дело. Тайнственото изчезване на двамата, накара съселяните им да ги търсят. във верига всички мъже от село Труле пребродиха гората и за малко не откриха

80

хранителния склад на въстанниците в местността „Калаи тумба”.

Три пъти подред Камилска провеждаше нощни учения. И всяка нощ, смъртниците пристигаха в определеното време. В следобяда на 5 август (с.с.) на билото „Дерменджиювци” се строиха смъртните дружини от четирите села. С филони и черковни треби дошли бяха на водосвет и благословия свещениците Илия Попов и Тодор Илиев. Благодатните им думи погалиха въоръженото свято войнство, поръсиха ги с босилови китки и готовите за бой мъже се почувствуваха невинни. С глас развълнуван и извадена сабя, войводата Камилски ги върна на земята. Всред нощ, на връх Преображение въстанието ше гръмне. Налагаше се в тоя час реч и гръмко слово. Но агитаторът на Камилския участък, даскалчето Лефтер Мечев, без време се разсърди на Стоян и отиде при друг войвода. Минута Камилски мълча, вглъбяваше се в мисли. Изпъчи гърди, взря се в планитата и викна, та млъкналите гори прошумяха: „Братя! Българи, въстанието почва! От днес ний всички сме и равни и свободни. Край на робията! За утре трябва да сме готови за победа или смърт! Наша задача е да ликвидираме читаците в село Цикнихор!” - ...Те го разбраха. Строиха се в три отряда, както им заповяда войводата: първият ще командва Камилски, втория Георги Калканджиев, третия Иван Кълбов.

Нощта дойде и в колона по един дружината се проточи по стръмнината към Цикнихор. До полунощ те трябваше да обградят селото безшумно и в уречения час да нападнат. На точността им попречиха ранните гърмежи на граматиковци от съседния участък. Край Цикнихор се натъкнаха на патрул. Прогониха го със залп и цикнихорската войска се затвори в казармата.

Турците не знаеха броя на въстанниците, но и бунтовниците в последните дни объркаха числото на войниците. Четниците знаеха, че цикнихорските войници не са повече от тридесет и пет с офицера. Но младият турчин успя да ги заблуди. Разбрал, че в гората има четници, няколко дни под ред той пращаше половината от войниците да се скрият нощем в гората. Рано сутрин аскерлиите пристигаха със шум, за да създадат впечатление, че им идва подкрепление от Малко Търново. Разбрал сега безизходното си положение, офицерът реши сам да търси помощ от близкия гарнизон. Със запален фенер стигна до въстанническия кордон и викна: „Деца, не стреляйте!” - гласът му бе гальовен и подкупващ, но запасаните на кръста му шашка и пистолет говореха за кръв. Свалиха го на място и нападнаха казармата. Каменна бе сградата и стрелбата с маузери точна, та бе трудно на въстанниците да ги победят. Държеше се аскерът и обсадата продължи до изгрев

81

слънце. В прекъсването на стрелбата си разменяха ругатни и хулни думи: „Когато съмне, ще си видите майната!” - викаше с дебело гласище главният чаушин, защото не знаеше участта на офицера. Бунтовниците не му оставаха длъжни: „Излезте, излезте, държавни съсипници! Вас чакаме!” Тогава на Камилски дойде мисълта да ги подпали и принуди да се предадат. Донесоха от дюкяна на селския мидюриин тенеке с газ. Седемнадесетгодишното овчарче Митрюв Михал достигна до задната дъсчена част на казармата, обля я с газ и я подпали. Пламъците решиха успеха на битката. Войниците излизаха от сградата и с бяг търсеха спасение към реката. Догонваха ги и сваляха куршумите на кримките. Живи и пленени останаха само трима. Двама от тях изпратиха в Бургас. Третият бе ранен и със записка го пратиха в малкотърновския гарнизон. Той не искаше да отива. Страхуваше се от своите, но там вместо да разкаже за човечността на разбунените българи, наложиха му да разпространи слуха, че гяурите са сварили в голям казан убития офицер и са го изяли. Тоя слух след 26 дни разпали бяса на аскера и башибузука при потушаване на въстанието.

Цикнихорският гарнизон бе превзет и унищожен. В ръцете на комитите останаха тридесет маузера, сандъци с патрони, раници, чували с брашно и ориз. Акцията на Камилската дружина бе най-голямата победа по време на въстанието. Селяните от четирите села се почувствуваха господари на земята си. Седми август бе божи ден за цикнихорци. Празнуваха четири свободни села. Войводата водеше хорото, моми и невести с цветя обкичваха въстанническите пушки. Пристигналият член на Главното ръководно боево тяло (ГРБТ), капитан Стамат Икономов, бе посрещнат от ликуващият народ с хляб и сол. Само две жени силом прикриваха сълзите си, за да не помрачат големия празник. Майката и невестата на Мегаловския войвода Илия Янчев, не можаха да споделят общата радост. Объркал пътя си, въстаннически куршум улучил застаналият на предната линия млад бунтовник. Пуснал се от хорото, Камилски дойде при двете жени, но думите му бяха безсилни да ги утешат. Нямаше го левента Илия. Бяха го изпратили да се бори с душманите, а падна от братски куршум.

Затишието подтикна командира на санитарната част към рискована самоинициатива. Двадесетгодишния младеж не прецени добре и уговори среща с първенците на патриаршиското село Труле. ГРБТ сметна, че дипломатическите преговори не са задача на санитарния командир и изпрати Камилски.

Предвидливият войвода постави часови по входните и изходни пътеки, и нареди да не пускат никого да влиза и излиза докато

82

парламентьорите са в Труле. В селото влязоха само трима: Камилски, подвойводата Жеко Джелебов и четникът дядо Никола Македонеца. Израдваха им се труленчани. Подготвили бяха храна, както бяха обещали на санитаря Димитър Дичев за „двеста души”. И пари събираха за общата свобода. Двама свещеници в присъствието на парламентьорите се заеха с клетвата на петдесет селяни. И когато тържеството бе в разгара, приелият клетвата градинар Димитраки проплака пред войводата. Пуснал водата в градината си и трябвало да отиде и отбие вадата, цялата му градина ще се зяноса. Двамата попове и селската управа се вричаха в лоялността на Димитраки. Пък и градинарят пред бога бе дал клетва да служи на въстанието. Любезността на труленчани след излизане на Димитраки от селото се развихри. И храна за дружината събраха и парите за оръжие наброиха.

Само след два часа от Малък Самоков се зададе конница, артилерия и пехота. Една бабичка дотича до войводата и го попита: „Хората които се задават от реката ваши ли са?” в първия момент Камилски помисли, че идват четници от Велика. Но погледнал през бинокъла си, Жеко Джелебов видя приближаващата се войска. „Предателство...” - тази мисъл блъсна Стоян. „Полъгах се, повярвах на фалшиви обещания!” Даде уговорения сигнал и докато охраната се събере в горния край на селото, конниците нахлуха и смачкаха забавилият се да избяга Никола Македонеца. Завърза се престрелка. Разделил хората си на две, Камилски нареди на половината да поддържат огъня, докато другата се оттегля.

Труленчани, разбрали за пристигналата в Малък Самоков войска побързаха да я уведомят за влезлите в селото им комити. За „преговорите” въстанниците платиха с две жертви, дядо Никола и Стоян Вълканов от Цикнихор. И гъркоманите за предателството се „самонаградиха”. Няколко деца паднаха убити от турските куршуми. Между тях, по сляпа случайност, бе и момченцето на градинаря Димитраки. Предателите приеха детските жертви за божие възмездие. При внезапното си нападение, турците изгубиха седемнадесет войника. Насочиха оръдията към укрепилите се на километър вън от селото бунтовници, но явно артилеристите им не умееха да стрелят. Снарядите им падаха на безопасни за въстанниците места. Гърмежите се чуваха по цялата околност, но Камилският войвода не получи подкрепление от съседните участъци. Войската не предприе преследване. Не са имали заповед да излизат извън Труле. Заеха позиция и чакаха цялостното настъпление на войската.

Поражение или победа бе битката в село Труле! След седем

83

месеца на конгреса във Варна, Камилски щеше да получи упрек за проявено самоволство. Един от членовете на ГРБТ го изпрати да води преговори, другият го обвини в безразсъдство. Защото дадените жертви и отстъплението от тая първа схватка с организирана войска внесоха смут сред българите. Въоръжението и по-добрия ред от тоя на въстанниците върнаха страха и подкопаха вярата, родена в първите дни на въстанието. Неверието не бе порасло, то вече кълнеше в душите. Мъжете все още стискаха кримките и пазеха позициите на завоюваното, но жените започнаха да негодуват. Краята на робството им бе съмнителен, щом непожънатите ниви се ронеха и неприбраният добитък ги отъпкваше. Наложи се на войводата да ходи в Керациново и усмирява наситилите се на свободата жени. Силният в организиране на битките войвода, бе неубедителен в агитацията сред жените. Думите му за победа над турците, трудно стигаха до съзнанието им, щом храната на децата им се разпиляваше.

Бързо отлетяха двадесетте и пет свободни дни огрени от светли надежди и смразявани от неясен страх. Тогава дойде заповед за организирано отстъпление. Войската от юг бе опипала силите на буната и се готвеше да настъпва. Защитата с кримки и бердани бе безсилна пред оръдията на Круп. Главното ръководно боево тяло вече се бе оттеглило оттатък границата, а за Камилски все още бе в сила заповедта „Дай отпор!” Не можеше да задържа четниците си, защото мислите им бяха при заминаващите семейства. Един по един те напускаха позициите и бягаха да спасяват децата си. Цялото население се събра в лъките на река Гереке. Повери част от хората в ръцете на санитарната чета, а другите пое под своя защита. Препрати бежанците напред, а с няколко бойци изчака приближаването на войсковата лавина. Даде една безсмислена, но яростна стрелба на първата колона и пое в отстъпление. Укрилите се по време на въстанието в Малкотърновския гарнизон граничари се бяха върнали и заели постовете. Керванът пътува с дни. Страняха от пътищата. Търсеха убежищните дълбини на гората. Спираха денем в гъстите дъбрави, а нощем поемаха на север, бягаха към спасението. Лумналите по цялата планина пожари очертаваха довчерашните села Камилски вървеше пред и след кервана. Подобна на пита опечена в пепел, луната им огряваше трънливите пътеки. Осветени от хладната й светлина, върховете на родната планина изглеждаха мистични и мрачни, хвърляха черни сенки, чертаеха неведоми знамения. Зад гърба им се утаяваше миризмата на барут и изгоряло. Планината не спеше, пожарите я държаха будна. Отточваха се цели семейства, жени останали без път и господар,

84

осиротели деца, кретащи старци с очи, които за нищо не питат. Бягаха от ужаса на повилнелия башибузук. И събрали последни сили, бързаха в росното утро, защото разбраха, че границата е близко. Отсреща се мерна турският пост „Дука гьол”. Бялата дрезгавина светна, изпука пушка и цялата планина гръмна от картеч. Гората се изпълни със стонове и женски вик. Поломеното въстание изкрещя в гърдите на Камилски. Той събра пет-шест от останалите край него бойци, заеха позиция срещу поста. Стреля, стреля, докато се усети олекнал и оглушал. На ръце го мъкнаха няколко километра. Намери се седнал на поляна, на българска земя, превърнала се в лагер за изгнанници дошли с деца и покъщнина, която са успели да спасят от беса на турците.


[Previous] [Next]
[Back to Index]