Свято съзаклятие
Панайот Маджаров
 
8. АТЕНТАТОРЪТ
    (Слави Чанев Мерджанов – род. на 16 юни 1876 г. в гр. Карнобат, обесен на 9 декември 1901 г. в Одрин, революционер, войвода на революционна чета)
...не ле ти е мило, Стояне,
за живокъ и за бельлят свят?
Утрина ше те убесят,
на царювите до’рове,
царица сеир да гледа
и царювите дечица...
        (Странджанска народна песен)
Слави Чанев Мерджанов

Влакът се носеше в нощта. Машината летеше, вмъкваше се и излизаше от тунелите с трясък и продължаваше своя бяг през заспалите в мрака полета. Спираше на гарите, после наново хукваше на изток. Шумове и светлини пробягваха край тъмния прозорец на полупразното купе от втора класа. Полулегнал, млад пътник с черен перчем и телосложение на атлет, ту се унасяше в дрямка, ту се пробуждаше.

На Австро-унгарската граница офицерът по-продължително се вгледа в паспорта на сънения му притежател. Стори му се, че снимката е на човек с поглед по-мек и косите на леки къдри. Помисли си, че съненият вид на пътника е подсторен. Върна документа, откозирува по навик и затвори вратата на купето с чувството, че е пропуснал през страната си нередовен пътник. „Нека по-осторожно го проверяват българските и турски власти, там закъдето се е запътил!” - помисли и забрави за българина, защото композицията бе дълга и пътниците много.

Опитно бе окото на пограничния служител. С паспорта на студента по право от Женевския университет, Михаил Иванов Герджиков, пътуваше другарят му Светослав Чанев Мерджанов, роден не в Пловдив на 26 януари 1877 година, а в Карнобат на 16 юни 1876 година.

Вместо за родния си град, Светослав пътуваше за Солун. Опасенията му бяха не за чуждия паспорт с който пътуваше, а за багажа в оръфания му куфар. Под оскъдното си облекло бе подредил швейцарски вестници и книги, а във всяка от тях сгънал броеве от вестниците „Глас на Македонския таен революционен комитет”,

97

„Отмъщение” и Устава на Македонския таен революционен комитет (МТРК) на българските младежи революционери от кръжока „Женевска група”. Но всичко мина безпрепятствено. Сръбската граница остана назад. Влакът бе спрял на гара Скопие. Беше ранно утро. Перонът ехтеше от викове на подранили продавачи. Ухаеше на банички и гевреци. Купи си още горещ симид и ароматът му го върна в родния му град. Родителите му знаят, че той е в Женева и го чакат да се завърне адвокат. Ще му прости ли и сегашните постъпки зет му Петър Кенанов, човекът проявил към Слави най-голяма грижовност и любов през детските му години! Пък и сега... Свако му Петър умееше да се грижи за близките си. Израсъл сирак, сам с голяма упоритост и трудолюбие достигнал известно благополучие. Липсващата му семейна топлота получи след женитбата си с най-голямата от дъщерите Мерджанови. Расъл без братска обич, той се привърза с обяснима сила към Слави. Изтърсакът в Мерджановото семейство бе буйно момче. В детството си Слави се ядосваше, че не успя нито веднъж да предизвика търпението на Петър. Той го измъкваше от най-големите бели без укор, без напътствия. „Ако спечелим това освобождение, ако доживея и създам семейство, ако съм щастлив да имам синове... Петър ме научи как да се държа с тях!” - размечта се Слави и се надсмя на собствената си сантименталност... Единадесетгодишен беше, когато с другарите си откраднаха динамит. Натрупаха камъни и пръст в едно лозе и взривиха камарата. „Атентаторите” получиха в награда за храбростта си леки контузии от изхвърлените камъни и буци пръст. Но къщичката в лозето остана без прозорци и с изпотрошени керемиди. Щетите от покушението и тогава изплати свако му Петър, защото при разпита всичките приятели посочиха Слави за пръв подбудител...

Мечтаеха родителите му да имат отличен ученик, а той се пилееше из полето или с часове гледаше как работи един възрастен художник в клас пред учителите бе почти послушен, но не търпеше възраженията и водачеството на връстниците си, та за майка му не бе изненада да го посреща с разпокъсани дрехи и цицини по главата.

„Все някога ще му дойде умът!” - не се отчайваше баща му.

Изпратиха го да учи в реномираната и с традиции по това време Русенска гимназия. Не успя да я завърши. Попадна в кръжок на учиници под влияние на социализма, анархизма и руския нихилизъм. Събираха се край Дунава през топлите дни, а зиме в ученическите квартири. Сбирките завършваха със спорове, за прочетените и

98

често неразбираеми книги, за да се разделят сърдити, та в следващите дни да се съберат отново. Бяха група неспокойна и крепка: Йордан Келифарски от Разград, Кина Генова и Олга Балиева от Русе, Тодора Златева от Кюстендил, Йордан Калчев от Тутракан и Карнобатлията. Така наричаха Слави приятелите му навикнали с необуздания в споровете им нрав и готов да раздели залъка си с всеки. Парите, които му изпращаха от къщи неразумно пилееше за книги и прехрана на гладните си другари, та той почти винаги бе недоял. От неотоплената си и влажна квартира се сдоби с ревматизъм и чести пневмонии, та се наложи лечение. Цяла учебна година бе пропиляна, натрупаха се дългове за неизплатен наем и разходите по продължителното лежане в частна болница. Дългото му мълчание от Русе бе принудило свако му да пътува до града, да разплати задълженията и прибере незавършилия гимназия. Взеха го войник. Осемнайсетмесечният престой в казармата на 24 Бургаски пехотен полк прие като задължителна тегоба, но там му провървя. Вместо в строя го направиха старши писар и рисувач на полка, занаят останал му от приятелството с възрастния художник на Карнобат.

Зарадваха се родителите му на завърналия се от казармата възмъжал и помъдрял син. Зет му Петър му намери работа при градския нотариус. Просветното дружество „Развитие” при Карнобатското читалище откри един самороден артист и декламатор. Обикна го карнобатската публика. Но кратка бе радостта на Чани Мерджанов. Насити се скоро синът му на тихото чиновничество, защото едно писмо от Женева наруши спокойствието му. Замина от къщи без да се сбогува. Повече от десет дни близките му не знаеха къде е. Тревогата им се разсея когато получиха цветна картичка от Букурещ, адресирана до семейството на Петър Кенанов:
 

Како и свако,

Заминавам за Женева да уча правни науки. Не ми се сърдете за внезапното заминаване. Представете си, челгечтата на татко Чани се сбъдне и доживее да види сина си адвокат.

Букурещ, 2 август 1897 година

ваш Светослав


Писмата смяташе за излишна сантименталност, но адреса си от Женева изпрати. Знаеше, че близките на бъдещия адвокат ще му изпращат понякога пари.

Сега не беше първото му връщане в България, но и тогава не

99

успя да стигне до Карнобат и се види с роднините си... В града на Русо и Калвен, вместо пристрастяване към науките, Слави се увлече в младежкия кръжок „Женевска група”. Той все още не познаваше зародилото се народно движение за освобождение на Македония и Тракия, но носеше в себе си бунтарските кълнове от Русенската гимназия. В групата бяха другарите му от Русе Кина Георгиева, Тодора Златева и Йордан Калчев, който предизвика внезапното му заминаване и новите му приятели: Михаил Иванов Герджиков и Димитър Общински от Пловдив, Димо Николов и Григор Попдочев от Казанлък, Надежда Добрева и дъщерята на неговия кумир, Иванка Христова Ботева. Групата вече бе укрепнала и задействувала Македонския таен революционен комитет (МТРК). Членовете на комитета бяха в тясна връзка с руските революционни емигранти, участвуваха наравно в идейните им спорове.

До идването на Слави в Швейцария, македонските революционери-терористи бяха възвестили на света своето съществуване. Първият им вестник бе „Глас на Македонския таен революционен комитет”, а вторият вестник „Отмъщение”. Димо Николов и Димитър Общински бяха под влиянието на социализма, а Герджиков и Калчев - поклонници на анархизма. Различията в идейните им възгледи не им пречеха да бъдат заклети другари на „Женевската група”, която имаше вече свой устав.

Книжовната дейност и идеологическите спорове се струваха твърде идилични на разпалените кръжочници. Радетелите за освобождение на македонските и тракийски българи разбираха, че трябва да се върнат в България. Да се прехвърлят в Македония и да се включат в революционната дейност. Те вече „знаеха” и „разбираха”, как да водят организирана борба с тиранина. Но на тях им бе известно, че за подривна дейност са нужни не само смелост и мъжество, а и средства. Хвърленият жребий, кой да снабди кръжока с пари се падна на Григор Попдочев. Върна се той в България, обиколи близки и познати, но пари не намери. Поетата клетва да отговаря с живота си, ако не ги набави го вкара в безпътица. Обезпокоени от дългото му мълчание, кръжочниците изпратиха Герджиков и Мерджанов да го дирят. Григор се срамуваше да признае неуспеха си, защото безрезултатните лутаници и молби го бяха съсипали. Не пожела да приеме предложената от другарите му помощ и обеща, че ще направи още един последен опит. И „спасителната стъпка” бе направена. В нощния сумрак на Градската градина Григор се разстреля. Софийската общественост оплака красивия младеж, но не узна

100

причината за неговата смърт. Отнесе момчето тайната си в гроба.

По-изобретателни и решителни от своя другар, Мерджанов и Герджиков успяха да се снабдят с пари. Използуваха твърде рискована услуга от един приятел на Герджиков. Стефан Михов бе някогашен член на нихилистичния ученически кръжок в Пловдив и сегашен чиновник в Софийската поща. На името на Мерджанов, Михов издаде няколко фалшиви записа до различни градове в Европа. Мерджанов се яви на уговорените места и изтегли сумите преди да се е разбрало престъплението. Заедно с Герджиков, Стефан бе принуден да напусне България. Върна се чак през 1912 година, за да вземе участие и загине в Балканската война, като остави в бедност невръстните си деца.

С получените пари няколко от членовете на МТРК тръгнаха за Македония. Пръв потегли с паспорта на Михаил Герджиков Слави. В Солун със съдействието на Димитър Кощанов намери готова конспиративна група от няколко ученици на българската гимназия, почти всички от град Велес. Велешчани бяха известни в училище и в града с неразделното си другарство, със своенравие и непокорство. Заразени от революционния дух на времето, те нямаха още свои идейни възгледи. Донесените от Мерджанов материали на МТРК от Женева станаха тяхно верую. Познанията им се разшириха и от революционните книги, с които ги снабдиха Мерджанов и Петър Манджуков. Те не можеха да се мерят по начетеност с учителите си от „Женевска група”, далеко бяха и от философията на анархизма, но приеха терористическите методи за борба против турската тирания. Техният идеал се покриваше с мечтата на поробените в Македония и Одринско - реформи и автономия. С терористични акции очакваха намесата на европейските сили и освобождението. Велешчаните съзнаваха, че борбата им ще бъде успешна със всеотдайност и точност, с прецизност докрай. Затова не допускаха край себе си хора необразовани. Задачата им бе да устройват атентати в големите градове на Европейска Турция, постоянно да застрашават дипломати, политици, държавници. Имаха и свое име „Гемиджии” - т.е. хора простили се с живота и отпуснали лодката си в бурно море, която или ще изкарат щастливо на брега, или ще разбият в скалите. С болезнено чувство за самостоятелност гемиджиите бяха критични към всички други революционери, а понякога и към действията на своите учители. С революционната организация поддържаха връзки, но се отнасяха иронично към методите й на борба, към вярата на нейните водители, че ще могат да подготвят

101

населението за всеобщо въстание. Всички организационни първенци, с изключение на Груев, Делчев, Сарафов, в очите на гемиджиите бяха носители на архаизма, изостаналост и еснафство, неспособни за големи подвизи. Техният идеал бе саможертва на българската интелигенция от Македония в терористически акции. Станаха достойни ученици на женевските кръжочници. Но истински родоначалници на тактиката им бяха арменските революционери, усъвършенствували я теоретически и правили опити за приложение. Ръководителят на Българския революционен комитет в Цариград, Димитър Ляпов, проагитира арменската тактика сред македонските революционери. С велешка неотстъпчивост гемиджиите възприеха атентатите като откровение, посветиха им се по-сляпо и по-фанатично от учителите си и се отдадоха на разрушителното начинание с упорство. В кръжока на гемиджиите влизаха младежи между 18 и 22 години: Йордан Попйорданов, Костадин Кирков, Димитър Мечев, Тодор Органджиев, Илия Тричков, Тодор Богданов, Владимир Пингов, Илия Попйорданов, Милан Арсов - всички от Велес, Павел Шатев от Кратово, Марко Иванов от Охрид и Димитър Кощанов. Гемиджиите се раздвояваха от героични планове и липса на средства. Идеята им даде пак Светослав. „Плениха” двама от групата и поискаха откуп от заможните им родители. Тодор Богданов и Костадин Кирков напуснаха училището и „паднаха в плен”. Само на гемиджиите бе известна квартирата на „похитените”. Сърцераздирателни бяха писмата на „отвлечените” синове, но исканият откуп не беше малък. В паника, родителите търсеха изход от тежкото положение. Бащата на Тодор не пое присърце играта, но Иван Кирков по-милозлив, отиде в София с парите от един продаден парцел да търси връзка с комитите. Писмата на „нещастните деца” сега идваха не от Солун, а от планината. Разбрал, че пленниците са живи и здрави, Кирков предаде парите на Гоце Делчев и в кратко време момчетата „се завърнаха”. Но дългите преговори и пътувания предварително пропиляха парите от откупа. Равносметката показа, че групата разполага само с 20-30 лири.

По това време Мерджанов, Соколов и Манджуков бяха заминали в Пирина с четата на Гоце Делчев. След време се отделиха към четата на Антон Бозуков, а по-късно в София попаднаха окончателно под влиянието на Борис Сарафов. Обеща им Борис средства за бъдещите атентати и Мерджанов в края на 1899 година вече бе замислил страшните си планове: атентат по линията „Ориент експрес”, убийство на султана, атентат против „Банк Отоман” и „Тютюневата режия” в Цариград и Солун. Идеята за

102

цариградските атентати бе подсказана от Димитър Ляпов, а Мерджанобатагрупа се зае с нейното изпълнение. Слави извика в София Йордан Попйорданов, за да го посвети в плановете и осигури съдействието на гемиджиите по атентата в Солун. Попйорданов, прие задачата, и се върна в Солун. Мерджанов, Соколов и Манджуков потеглиха за Цариград. Светослав беше под името инженер Васил Стоянов, Манджуков - Илия Дуров, а Петър Соколов с личния си паспорт и собственото си име. Намериха лесно квартири в Цариград и се заеха за работа. Убийството на султана бе първата им задача. Месеци наред изучаваха града и условията и стигнаха до извода, че султан Абдул Хамид хан II може да бъде убит само с бомба или адска машина. Това можеше да стане, когато от имперския дворец Илдъзъ, Величеството отива на молитва в дворцовата джамия „Хамидие джамиси”. Или на петнадесетия ден от рамазана по случай празника на Мохамеда, когато отива в Стамбул джамия при Топкапу. В друго време, султанът ограден от таен и явен полицейски апарат не излизаше от двореца.

Убийството на султана когато отива в Топкапу на поклонение пред мантията на пророка, се оказва невъзможно. Улиците се постилаха с пясък от Илдъзъ до джамията и докато каляската се движи е оградена от хилядна армия, конница и пехота. Никому не се разрешаваше да се покаже на улицата. А и никога не се е знаело по кой път ще стигне султанът до джамията, дали през града или със специална яхта. До джамията в султаново присъствие бе невъзможно да се проникне. Атентаторите се заеха с проучване на петъчното отиване на султана в Хамидие джамиси.

Опитите на Слави да се снабди с пропуск до селимлъка на джамията останаха напразни. След молитвата султанът приемаше висшите държавни чиновници и представителите на чуждестранните посолства. В специалната галерия можеха да присъствуват само представители на дипломатическото тяло и техните семейства. На петстотин метра от движещата се колесница на монарха местото се ограждаше от кавалеристи. Ето защо приготвените бомби за покушение атентаторите съхраниха за по-благоприятно време.

Заеха се с хвърлянето във въздуха на „Банк Отоман”. Опит за взривяване на тази сграда бяха правили и арменските революционери преди пет години, но банката остана цяла. Последва избиване на арменците в Цариград. Сега Слави сметна чрез подземен канал да стигне до основите на сградата, в която се помещаваха „Банк Отоман” и „Тютюневата режия” - кредитни учреждения с английски и френски капитали. Частна беше банката,

103

а бе монополизирала финансите на Империята и станала неин ковчежник. Сградата бе в центъра на столицата в близост до всички кредитни фирми с капитали на Англия, франция, Белгия, Италия. На главната улица с трамвайната линия Галата-Пера бе немислимо да се наеме самостоятелно помещение. Свободна къща, приспособена за склад се намери в странична улица, срещу един от ъглите на банката. Официален наемател на склада се съгласи да стане Нанко Калчев Стоянов. Мъж млад и уравновесен, мълчалив и предан на делото, син на печатаря Калчо Стоянов. Печатницата бе предприятие незабележимо и с малка клиентела. Отпечатваше екзархийския вестник „Новини” и книги необходими за Българската екзархия.

Времето бе кратко, та с помощта на Нанко, атентаторите подредиха помещението с грамадни празни сандъци за „готовата печатна стока” и стъклени галони с „мастило”. Уплътнени в кошове със сено и водорасли, шишетата съхраняваха вода за пиене. В запълнените с изкопаната пръст сандъци предвидиха да слагат ред с непласирани книги и брошури и преди да сложат капака да ги покриват с амбалажна хартия. Залежалите брошури с молитви за водосвети и пречищение намериха святото си предназначение. „Бог бди над нашите сандъци!” - увери другарите си Слави. Будуваше непрестанно и жандармерийският караул на отсрещния ъгъл. Часови стоеше на всеки вход и кюше на банката, въоръжен спомен от неуспешния опит на арменците да я взривят през 1895 година. „И сухрани, боже, рабите свои!” - Слави на кръст благослови с попадналия му молитвеник и работата почна. Тунел с дължина 15 метра, широк 90 сантиметра в скала яка и неподатлива на пробиване. „Няма да се наложи укрепване на тунела! - успокоиха се момчетата.

Дълбаеха с чук и длето. По един, седнал с наведена глава или легнал по корем. Изкопът в тоя гранит на ден растеше с по десет сантиметра. Търсеха пукнатини и дупки в скалата, за да откъртват дребни парченца. Не можеха да си позволят силни удари, защото шумът отекваше на улицата и „ангелите-хранители” не бяха глухи. Шумовете от подземието се притъпяваха само от дневната глъч на хора, трамваи и каруци. Не можеха да работят повече от шест часа, защото долу въздухът не стигаше. Единият дълбаеше, другият с ковашко духало по гумена тръба го снабдяваше с въздух. При минутно спиране на духалото, угасваше свещта, затрудняваше се дишането на изкопчията. Сменяха се през час на духалото и под земята. Металните капаци на прозореца бяха затворени, входната желязна

104

врата заключена с тежък катинар. „Стопанинът” на склада идваше през четири дена. Донасяше „стока” - храна, хляб и вода за работниците. Водата пазеха за пиене. Само на излизащият да почива, след като свали гумираното работно облекло, се разрешаваше да избърше лицето и тялото си с намокрен сюнгер. Къпеха се в квартирите или градските бани. Свободният можеше да получи или изпрати писмо до България. Не беше позволено завързване на познанства и срещи с познати, та тоя който почиваше се чувствуваше по-самотен и изолиран от работниците в подземието. Копаеха с омраза, с такава необходима последователност, фанатично верни на делото. Измъчени от нетърпение и умора, мечтаеха да видят канала завършен и банката срината из основи. Ютените чували приемаха шепа по шепа скалните отломъци, но не можеха да издържат повече от два дена. Влачеха ги по оглушалия от ударите канал до дървените сандъци. Изпразваха ги с шепи, с изранените мазолести ръце ги подреждаха.

Трети месец вече дращеха с нокти проклетата скала, а краят на канала не се виждаше. И тогава дойде спасителната помощ от велешчанчетата в Солун. Те вече бяха почнали прокопаването на своя канал за банката в Солун и за отправна точка бе отворената бръснарница с главен бръснар владо Пингов. Но той трудно възприемаше финния занаят, а клиентелата ставаше голяма. Групата на Мерджанов в Цариград се нуждаеше от четвърти човек, солунските гемиджии - от опитен бръснар. Арменците пак помогнаха - препоръчаха им опитно бръснарче, което замина за Солун под името Кристи Аристиди. В Цариград пристигна гимназистът Методи Пацев Шатев. Мерджановци си подсигуриха за всеки работник седмица работа и седмица почивка. Дните минаваха напрегнати в усилена работа, та им се струваше че времето минава бърже. Безкрайно и отекчително бе времето за почивка Хранеха се само със сухоежбина, пиеха вода от тумбестите галони. Шепнеха, защото разбираха, че и най-малкият звук отеква в оглушалата от нощта улица. Бързаха да се нахранят преди тъмнината. Ползването на светило бе по-издайническо от неволния шум. Трябваше да изтърпят мъчително дълги нощи на шепнене в тъмнината, докато изобретят спасителния ковчег. Изнесоха един от празните сандъци на втория етаж. Затворени в сандъка, можеха да четат при запалена свещ, докато ги обори дрямка. Седяха привити или полулегнали, но това не ги измъчваше, през деня в тунела не бе по-удобно.

За четиримата атентатори и техния изкоп в Цариград знаеше

105

само Начо. Разходките на почиващите се ограничаваха до парка „Таксим” и „Петишан”. По улиците се движеха пак сами. Но в града настъпи внезапно раздвижване на тайна и явна полиция и разходките спряха. По улици, кафенета, театри и градини арестуваха и прибираха на групи млади хора. Стремежът бе да се изловят свободолюбивите и след щателно прецеждане, едни се освобождаваха, а други се изпращаха по затворите или интернираха. Атентаторите бяха на щрек. Те имаха свое прикритие, но най-сигурна гаранция бе да не попадат в рьцета на полицията. И докато бурята премине, групата предпочете да е далеч от центъра на града. Слави отида на „курорт” по островите. Соколов легна „тежко болен” и с усилие рисуваше в квартирата без да излиза на улицата. Шатев и Манджуков отидоха на гости в Сан-Стефано при Павлов - съученик от Солун.

Уталожи се полицейската буря, без да ги засегне и работата в тунела продължи. Но едно шифровано писмо им донесе нова тревога. Бе адресирано до Мерджанов. Нямаха шифър, но се досещаха, че е от ВМРО. Това им подсказа и Павел, защото позна почерка на своя учител Христо Матов. Разчетоха го след седмица, когато дойде чаканият шифър и групата се разбуни. Исканата от ВМРО услуга, можеше да навреди на делото. Така поне мислеха Соколов и Манджуков. Търсеха съдействието на Мерджанов пред Екзархията за назначаване учители в Одринско и Македония по приложен списък. Исканата услуга бе първа, но момчетата сметнаха, че изпълнението й крие голям риск за групата. Съмненията и споровете прерастнаха в караници и на края Слави се наложи. Издръжката на делото идваше от ВМРО, за динамита навярно ще са необходими още пари. С отиването в Екзархията за учителите, възможно е да се издействуват пари и за атентата.

Екзархът утвърди предложените му учители, обеща 200 лири, но вместо на Мерджанов, ги препрати на Борис Сарафов. Парите не получиха директно, но бяха доволни. Разбраха, че могат да копаят, но и да водят дипломатически преговори.

Наближаваха основите на банката. Придобитият навик ги караше да мислят, че скалата е омекнала, бяха я приучили да се подчинява. Навярно при първоначалните изкопи на строежа се бе напукала и сега отломъците ставаха по-големи, по-лесно се откъртваха. Намираха се почти под нозете на часовия. От постоянната влага свещта гаснеше, но те не спираха. „Магазинът” се изпълни с добре подредени и пълни със „стока” каси. Краят на подземните работи идваше, усилваше се грижата за най-важното - динамитът, а те разполагаха с няколко бомби и десет килограма

106

бертолетова сол. Опитите на Мерджанов да достави взрив от България останаха напразни. Някъде край Ямбол имаше предприятие или кариера. Решиха оттам да откраднат динамит. Слави пак потърси услугата на Арменския комитет. Почти цял месец той не успя да работи в тунела, но нужният за групата човек бе открит. Пое грижата за динамита руският поданник арменец с измислено име - Козаков. Той прие болката на българите като своя, защото събарянето на проклетата империя бе общо дело.

Сто килограма динамит трябваха според Мерджановите пресмятания. Козаков обеща повече, но засега динамитът бе в Батум. Нагърби се Козаков с доставката до Цариград, защото рискът за българите, ако сами отидат в непозната страна, бе голям. Миражният успех бе така близо, че атентаторите виждаха банката съборена. Стигнали до ъгъла, те се заеха да направят допълнителни два изкопа по метър и половина и да уголемят оголената част на основите. Идеята бе подсказана на Мерджанов от приятеля му Саракинов, офицер от пионерен полк в България.

След шестмесечни усилия, тунелът бе привършен, всички се прегръщаха в квартирата на Слави. Това бяха дни на трескаво очакване и кошмарно бездействие. Козаков се бе заел сериозно с работата, но сигурността на замисленото дело щеше да бъде обезпечена, когато динамитът прилепнеше до оголените основи на „Банк Отоман”. От устата на Павел се отрони съмнение: „Каналът да, ами взривът!” Слави му отвърна с остри думи, защото болката на несигурност вече го терзаеше. Бе премислил всички подробности, но доставката на динамита не зависеше от него.

На 18 септември 1900 година, след обяд посетителите в кафене „Есперанс”, наскачаха по врати и прозорци. На улица Пера, пред полицейския участък ставаше нещо необикновено. Няколко полицаи искаха да вкарат в участъка Козаков. С бастун и свалена шапка, той се съпротивляваше, не позволяваше да го уловят. И тогава, следван от постоянния си гавазин, дойде секретарят на руската легация. Случайно минал или уведомен, той веднага се намеси в разпрата и предяви правата си пред полицаите. Руският поданник Козаков, бе освободен и отведен в руското консулство. Там ще се проследи и види престъплението му. Почти разгневен, секретарят хвана арестувания за лакът и го поведе.

Свидетели на разигралото се зрелище, атентаторите чувствуваха как многомесечната им работа пропада. След два дни за Слави Мерджанов всичко стана ясно. Доставката на динамита в последната минута била провалена. Козаков предал на двама хамали-арменци пристигналата на пристанището от Батум в два

107

куфара пратка. Вместо да натоварят куфарите на кола, двамата носачи понесли товара сами. Превити от непосилната тежест привлекли вниманието на един от пристанищните дедективи. На помощ му дошли двама цивилни полицаи и тримата влезли след носачите в определената къща. Не знаели хамалите съдържанието на куфарите, нито името на човека, платил им да ги донесат. Полицаите дочакали появата на Козаков и...

Напразни бяха опитите на Мерджанов да установи връзка с Козаков. Видя го няколко пъти да се разхожда в двора на руското консулство. По-късно разбра, че след размяна на преписки между турската полиция и руската легация, вината на Козаков била установена. Препратен бил в Русия, съден бил и откаран на заточение.

Докараният динамит остана в полицията, а надеждите на атентаторите попарени. „васковата невеста”, както наричаха тунела в разговори и писма взе първата си жертва. Мерджанов бе в паника, не можеше да стои на едно място. Тоя неуспех го смаза.

Събрани в удобната квартира на Соколов, тримата му другари се опитваха в игра на карти и четене на книги да разсеят напрежението. Хазяите не можеха да си обяснят невероятния обрат в поведението на Петър и приятелите му. Напразни бяха опитите на дъщерите им Клементина и Минерва да ги развлекат с разходки из близките паркове. Нищо не можеше да върне настроението на доскорошните жизнерадостни младежи.

Слави не можеше да стои в квартирата. Той се въртеше, понесъл безизходността си, из градините и наблъсканите с шумна тълпа чаршии. Веднъж почувствува, че го следят. Промъкваше се ловко в насрещната тълпа и обладан от самообладание влезе в първата сладкарница. Разгръщаше вестника, а погледът му шареше през прозореца на улицата. Видя го пред входа, но сега не сам, а с двама униформени полицаи. Неизпитото кафе го погледна като черно око. Скочи забързано, за малко да забрави да плати. Овладя се. Тримата го оградиха и му искаха документите.

След три дни, от българското консулство разбраха, че инженер Васил Стоянов е арестуван. На излизане от кафенето се опитал с бастун да нарани един от полицаите и да избяга, но тримата се оказали ловки и яки. Арестуваха цялата група последователно. След Слави - Петър Соколов, после Шатев и на края Манджуков. Бяха се скрили в квартирите си за няколко дни и предположиха, че арестите са спрели, излезли на улицата да разберат положението, но попаднаха в полицията.

Нямаше виновност и причина за арестуването на Слаби Мерджанов, но полицията се досещаше, че това е личност, чието

108

стоене в Цариград е опасно. Затвориха го в отделна килия. От квартирите прибраха и донесоха в разположение на следствените органи всички книги и предмети, които биха уличили в нелоялност арестуваните. И четиримата знаеха, че всички са арестувани, но нямаха достъп един до друг. При случайно сутрешно разминаване, Слави даде на Шатев възможност да разбере, че могат да си разменят бележки на определено място в клозета. Мъчителната неизвестност се просветли от сигурния факт, че Начо, „стопанинът” на склада е свободен и полицията не знае за тунела. При обиските, само в стаята на Слави откриха две шифровани писма. Но нито полицията, нито „васил Стоянов” можеха да дешифрират писмата. Полицията нямаше ключ, защото Слави го бе скрил в подвързията на френско-български речник. Речникът беше арестуван, а Слави нямаше достъп до него. И четиримата разбраха, че само заради дългото стоене в Цариград са задържани. Полицията само подозираше, че това са членове на ВМРО, които разпространяват вестници и брошури, организират живущите в Цариград македонци и тракийци, събират помощи за организацията. Причина достатъчна, за да ги пуснат някоя нощ с вързани на шиите камъни в Босфора.

Арестуваните живееха все пак с надеждата, че ако не ги ликвидират, ще ги изпратят на каторга. В полицията бяха сигурни, че Слави е опасен конспиратор, държаха го в изолация, биеха го упорито и последователно. Той мълчеше стиснал зъби и смъртта му се струваше по-лесна пред живота в тоя затвор. Със записка помоли Шатев да му намери пистолет, за да се разстреля, или хашиш - да се отрови...

И тогава стана чудо. Рано една сутрин четиримата се намериха в правителствения дом пред стаята на окръжния управител. В кабинета бяха двама, управителят и друг цивилен гражданин. Управителят мълчеше, смръщил вежди. Заговори другият на български език: „...Благодарение милостта и благите чувства на негово императорско Величество султан Абдул Хамид II вие сте помилвани. Занапред ще се стараете да не се впускате в такива предприятия, които могат да развалят добрите отношения на Княжеството с Империята. Вие тримата - обърна се той към Мерджанов, Соколов и Манджуков - ще заминете за България, а ти - посочи Шатев с шапката си - ще бъдеш препратен в родния си град Кратово и там ще живееш!”

Бедният български дипломатически агент Иван Гешев! Той съветваше бащински четиримата атентатори, да не се занимават с „такива работи”, които могат „да развалят добрите отношения”

109

между България и Турция. Той не знаеше, че със застъпничеството си пред султана бе станал неволен съучастник в атентат, какъвто никога не се е готвел против Турция. На „Банк Отоман” бе съдено и тоя път да остане здрава и читава.

Станал прав, управителят произнесе назидателно: „виждате ли, колко е добър падишахът? вие не знаете колко е великодушен султан Хамид!” Той бе произнесъл най-важното от церемонията и чакаше с внимание да чуе думите на арестантите. Слави само премести шапката си от една ръка в друга. Соколов каза: „слушам, разбирам! Манджуков пророни: „Благодаря!” Шатев се опита да смекчи неучтивото държание на тримата, като направи темане, опита се да благодари и обясни, че другарите му слабо владеят турски език.

Организацията реши Мерджановци да бъдат заменени с нови хора и изпрати в Цариград Димитър Кощанов и Александър Кипров. Посетил и разгледал подземието, Кипров изпрати шифрован доклад до Христо Матов в Солун. Но в януари 1901 година избухна голямата Солунска афера. Матов бе арестуван и Кипровото писмо отиде в ръцете на полицията. Дешифрираният рапорт бе изпратен в Илдъзъ. Собствената полиция на султана веднага запечати „склада”. Кипров успя да избяга и се спаси, но в ръцете на полицията останаха печатарите баща и син. Осъдиха ги по на 101 година заточение в Синоп кале. Калчо не се завърна от каторгата. Начо дочака Хуриета, но от заточението си донесе туберколоза. Неговото семейство остана без средства на улицата... Една така дълго и старателно подготвена акция се осуети. „Васковата невеста” умря!

Върнал се в България, Мерджанов остана в София. След арестите в Македония, той бе оставен в комитета да изпълнява функциите на Борис Сарафов. Но работата в София го гнетеше. Неговото призвание бе борбата. През лятото на 1901 година тръгна с новосформираната чета към Одрин. Върховния комитет одобри действията на четата и ги съгласува с арменските революционери. Нямаха съгласието на вътрешната организация в Одринско, която трябваше да сподели печалната развръзка на похода. И тоя път задачата бе „да се вдигне шум в Одринско и се застави Запада да прояви интерес към безправието наХамидовата държава”, и ако е възможно, чрез отвличане, да се набавят средства за борбата.

Още от зимата, Мерджанов бе скроил свой план - в турска територия да се посрещне „Ориент експрес”, да се хване пощата и снабди организацията със средства. Сега акцията можеше да се

110

съчетае с покушението на Персийския принц, който се връщаше от посещение в Париж. Залавянето и свалянето на принца трябваше да стане на гара Люле Бургас. Добре екипираната група успя да се добере до железопътната линия, да постави достатъчно динамит и да чака влака. Но някаква грешка са допуснали при минирането и тренът мина без повреда. Четата не отмина инцидента без крамоли, но не се отказа от поставената цел. Заеха се с втората операция - отвличане на одринския валия. Разузнавачът на четата, одринчанинът Георги Мандаджиев, докладва, че в чифлика на Дертли Мустафа бей, северно от Одрин, цари приготовление. Очакват височайши гост, валията Ариф паша, зет на султан Абдул Хамид хан II. Беше ли се родил Ариф паша с късмет, или четниците имаха лош шанс! Когато дойдоха в района на чифлика ги посрещна разочарованието - „птичето бе отлетяло”. Какво пък, щом пашата се е спасил, ще го заменят с някого от семейството на богатия чифликчия. Все още с неуталожени духове, скрити в една горичка край чифлика, получиха обнадеждаваща вест. Биволарят на бея, Георги Мандаджиев, запъхтян ги намери. Младият Нури бей, синът на бея е тръгнал на разходка в овощната градина. Отегчило се момчето от дневните гости и дандании.

Тоя път ловът бе сполучлив. Хванаха бейчето преди да се е опомнило. Сгъстен бе падналия мрак, а гавазинът бе далеко. Послушно се оказа момчето, оръжието и видът на похитителите не обещаваха нищо добро ако се развика. Тръгна покорно по неравните пътеки. Меките му еминии не можеха да предпазят несвикналите му с хайдушките пътеки крака. Осъмнаха далеко от чифлика, но все още не бяха близо до българската граница. Умори се бейчето и краката му се бяха разранили, та останаха в гората край едно възвишение. То вече знаеше защо са го отвлекли. За живота си почти не се безпокоеше. Не му бе жал за парите, които ще плати баща му. Боляха го наранените крака и страшно му се спеше, та с готовност написа писмо на баща си. Одринчанинът Георги Фотев хукна назад с писмото, а дружината се скри в малка горичка. Сакар планина бе далеко, а преди да се покаже слънцето по пътищата и полето плъпнаха хора.

Паниката от чифлика още през нощта се пренесе в Одрин. И валията будува цяла нощ, разбрал, че бейчето е спасило скъпата му кожа. Рано в зори, три конни колони и пехота поеха по следите на четата. Челният отряд внезапно връхлетя на Георги Фотев. Посече го на пътя и настигна четата. Пушечните гърмежи накараха офицерът и конниците да се върнат. Докато кавалерийските

111

колони пристигнат, четата успя да се укрие. Щателно претърсваше войската, но не успя да ги намери. Командирът вече даваше заповед за сбор и реши да се връщат. Той прецени, че комитите са минали границата и вече са поели Сакар планина. Тогава един кюмурджия от село Керечли дотърча задъхан и каза къде са търсените „разбойници”.

Сутринта 5 юли 1901 година похитителите на Нури бей се оказаха в клопка. Бърже ги обкръжаваше подвижната конница. По заповед на Мерджанов, осем от четниците се измъкнаха „на нож”, за да отвлекат вниманието на войската. Но хитростта му не подействува. С останалите седем потърси убежище в близките канари, но бяха открити и обстрелвани. Заедно с пленника, Петър Соколов се изкачи на най-високото. Надяваше се с появата на бейчето да спре войнишката стрелба. Разперил ръце, Нури бей викаше срещу напиращите конници, но войниците не ги пощадиха. И двамата със Соколов паднаха покосени. Обръчът бе стеснен. Момчетата на Мерджанов стреляха до изнемога, макар че съпротивата им бе обречена. Пленникът и трима от четниците - Соколов, Иван Котков и Ованес лежаха простреляни. Мерджанов и Семерджиян посечени от саблен удар, Христо Хаджиилиев и Татул Маргърлъръ съборени от куршуми, паднаха в плен.

Изпратената от Ариф паша одринска войска можеше да се завърне с победа. На убитите комити отрязаха главите. Тялото на Нури бей завиха в платнище. Ранените, все още живи, нахвърляха във волска кола за возене на снопи. Засвири музика и победоносното завръщане започна. Ранените в колата се блъскаха един в друг по неравния път. Кръвта от раните им не спираше, а със завързаните си ръце трябваше да прикрепват отрязаните глави на убитите си другари. Съдба ли бе, или съвпадение! Слави държеше в ръцете си главата на Петър Соколов, най-добрият му другар от години. „Сега вече не пътувам, сега не се боря, преселвам се с Петровата глава във вечността!”

Носеше се горчив дъх на билки и на жетва. Житата прегаряха с настръхнали осили и опръскани с кървавите петна на мак. Край пътя по нивите лежаха снопи. Почернели аргати смразени от страх, изправени изпращаха безмълвно злокобния керван. А в безкрая на полето в трептящата мараня се мержелееха минаретата на Одрин.

Хвърлиха ги в затворническия лазарет, изпълнен със смрад и нетърпим карболов мирис. Някакъв полулекар заши насеченото рамо и глава на Слави, обилно намаза шевовете с йод и беше положен на сламеник да оздравява.

112

Нито тежките рани, нито лошите условия на затворническата болница попречиха на бързото им оздравяване. И Слави и тримата му другари вече обмисляха бягство преди да са успели да ги ликвидират. Те знаеха, че за деяние като тяхното друга присъда освен бесилка, няма. Бързаха с присъдата и родителите на загиналия Нури бей. Майката и бащата искаха възмездие за смъртта на любимия си син.

На предварителния разпит Светослав отказа да признае името си. Но съдебното следствие разполагаше с твърде много доказателства за неговата самоличност. Амбициозен се оказа следователят заел се с процеса на похитителите. В деня на делото той бе успял да доведе двама правоверни, съграждани на Мерджанов, които потвърдиха карнобатския му произход и трите му имена. Добавиха за извършени и неизвършени от Слави подвизи, които вече се мълвяха из родния му град. Доказваха душманлъка му към империята, за които и десет разстрела бяха малко. Категорична бе смъртната присъда и за четиримата. Щедра бе наградата от одринската полиция за двамата верни на аллаха карнобатлии Шекер Мустафа и Али Маджар. Върнаха се в България като герои, заслужили блаженството на адема. Но когато след няколко месеца целият град се стече на отслужената за обесените панахида, двамата доброволни свидетели не посмяха да излязат от домовете си.

Легенди се носеха сред затворниците за геройството на четиримата вече смъртни по отвличане на бея и държанието им пред съда. В огромния кауш им отстъпиха най-удобните места за спане, слушаха с възхищение за извършения подвиг, умоляваха се и плачеха пред песните на четиримата младежи. Опитите на криминалните турци да се справят с „мръсните геури” не сполучиха и старият директор на затвора, арнаутина Зекия ефенди, бе принуден да удовлетвори исканията на Мерджанов. Сложи ги в кауш само с българи. При тях бяха доведени Стойчо Пеев, Градю Кобарелов, Купен Димитров, Атанас Анегностов, Балю Тодоров, Никола Васильов от село Бръшлян, затворени и съдени по аферата с първата чета на Георги Кондолов през 1901 година.

Всяко излизане на Мерджанов и другарите му в двора бе придружено с ведри поздравления на затворниците. Криминалните гърци и арменци се приобщиха към комитите. Слушаха бунтовните им песни и тихо казаните думи за сваляне на османското иго. Планът за бягство от затвора не можеше да се осъществи без подкрепата на опитните криминални. Набелязан бе денят и съдействието на гърците. По незнаен път известният турчин-

113

криминалист Хаджи Чапар подуши бягството и се разплати с гяурите. Мили бяха осъдените на смърт момчета на Зекия ефенди, но не можеше да пристъпи служебните си задължения. Уведоми съдебните власти, които препираха пред Цариград за утвърждаване на присъдата на неудобните за затвора и града комити. Държаха ги под строга охрана и надеждите им за бягство пропаднаха. Надяваха се, вярваха, че не са ги забравили отвън, че някой ще се заинтересува за тях и ще ги потърси. Светослав написа писмо, последното си писмо, до българския търговски агент в Одрин, господин Павел Матеев:
 

Любезни господине,

Моля ви, бъдете тъй добри да ми препратите чрез приносящия настоящето ми, всички писма, получени на мое име (или на името на другарите ми). Това ми горещо желание, надявам се, ще удовлетворите, а нам остава да бъдем осторожни, за да не станем причина, за да бъдете подозрени от властта.

Друга една молба имаме да ви направим. Тя е да ни изпращате през седмицата поне еднаж един брой от кой да е български или френски вестници, за да можем от тях да следим развитието на онова дело, в името на което ние сме се простили с „красивото” днешно общество.

Пак моля, любезни господине, да ни услужите. Нашата благодарност, бъдете уверени, ще бъде по-голяма от ласките, които живота извън тюрменските стени може да ви дари.

Нашият горещ привет към вас, към всички родолюбци.

Слави.

15 IX 1901 година. Тюрмата.

П.П. Извинете ме за това, че пиша на тъй некрасиви листа - в тюрмата и това не се допуща. Същият.


Потвърдената от Великата порта присъда дойде и се разнесе. Посърна Одрин и онемя.

На 25 срещу 26 ноември (8-и срещу 9-и декември) 1901 година в четири от кварталите се издигнаха бесилки. Българи и арменци изтръпнаха, защото знаеха за кого са и кой къде ще увисне: Светослав Чанев Мерджанов, българин от град Карнобат, 25-годишен, в центъра на града - Хабаджилар баши; Христо Хаджиилиев от село Докузюк, Лозенградско, българин 22.годишен - на Саат хане; Бедрос Семерджиян, арменец от град Пловдив, офицер от Българската армия, 25-годишен - при моста Сараач хане; Та-

114

тул Маргърлъръ, арменец от град Малгъръ, 25-годишен - при Зандан Алтъ.

Затворени в отделен кауш, момчетата цяла нощ не спаха. Изпяха всички песни, които можаха да си спомнят, арменски и български. Невероятна им се виждаше близката смърт, дълбоко в себе си не искаха да я повярват. Слави им разказа един незабравим от Солун спомен: „Ние вървяхме по улицата, а те се прибираха във входа на френския девически пансион. Бяхме тръгнали да проучваме взривяването на „Банк Отоман”, но краката ми спряха. И докато портата не погълна всичките тия феи не мръднах. Измъкна ме от земята владо Пингов. Краката ми бяха пуснали корени пред входа на тоя пансион. Уверявам ви, не бяха пансионерки, самодиви слезли от езерата на Пирина!”

Рано в зори, изтощени от безсъние и неясни чувства, притихнаха. С отворени очи Светослав се намери в Карнобат. Видя се с разперени ръце и препълнено от обич сърце да обгръща цялата околност с разлюляли се ниви. Вятър пилееше немирната му коса, теглеше го издутата му в гръб риза. Той влизаше в бащиния дом, в къщата с нейната сянка и овошки, с ледената кладенчова вода и аромат на топъл хляб, местото където дедите му са се продължавали и умирали. „Дълго те очаквахме, сине!” - скръстила ръце, майка му отмерваше с очи едри сълзи. Не му се сърдеше за пакостливото детство и несретната младост, оплакваше внуците си, на които не бе отредено да се родят... Баща му мълчеше, защото опрощението на това завръщане бе секнало укорите за дългото отсъствие. Не му подаде ръка, а в дрезгавия му глас бе живата надежда: „Сега, синко, всичко ще започнеш от начало!”

Крясъкът на железните врати го стресна, а звънът на надзирателските ключове го върна в затвора. Денят бе още далеч, но навън мюзеините се силеха да прогонят нощта. С вериги им затегнаха ръцете, преди да ги изведат от кауша. В затвора нямаше място за изповед и причастие на християни, та двамата свещеници - български и арменски - ги чакаха на двора. Последна комка на българите бе донесъл поп Добри Стоянов. Слави и Христо бяха готови за святото причастие, но не приемаха че в своя млад живот са вършили престъпления. Те не твърдяха, че деянията им са подвиг, но знаеха, че свободата на робите се постига само с жертви. Нека отчето разкаже на хората, че те не се смятат грешници пред своя народ. Гледаше ги поп Добри и докато се мъчеше да внуши на ръцете си да не треперят, комката преля на земята и рабите божии останаха без причастие. Приел свещеникът извършеното све-

115

тотатство за собствен грях, а мъжките му сълзи бързаха да се скрият в бялата брада. Смутиха се момчетата, защото комитското им слово беше безсилно да внесе покой в наранената душа на стареца.

Те се прегърнаха и запяха, а поп Добри ридаеше беззвучно. Крачеха, без да се обръщат, понесли бремето на греха пред старите си родители и святостта пред народното дело. Глъхнеха песните, поели път към последните си люлки.

Три пъти се скъса въжето при бесенето на Христо, но майката на Нури бей отхвърли традицията. Заслепена от скръб и фанатизъм, тя скубеше коси и настояваше за четвърто въже. Ханъмата искаше да осигури блаженство в рая за сина си с броя на убитите гяури.

Мъглива и студена бе утринта, а площад Хабаджилар се оказа задръстен. Правоверните искаха да видят похитителите на младото бейче, ръководителя на атентаторите в Цариград, комитата от Пирина. Българите се надяваха с присъствието си да подкрепят последните минути на младият борец за свобода. С вързани ръце го качиха на столовата подложка, та той се виждаше с цял ръст. Дивяха се всички на младата му хубост, а той събрал силите на плътния си глас викна, та хората потръпнаха: „Братя! Българи! Ние не сме разбойници, ни крадци, ни убийци, каквито искат да ни представят! Ние сме революционери! Борихме се за вашата свобода. Не сме сами! Загивали са и преди нас! Загиваме и ние, но идват след нас хиляди, безброй...!”

Застанал прав на файтона, ръководещият екзекуциите, Мюхлюз паша, пресече думите му: „викай, викай, ей сега ще увиснеш!” Опита се джалатинът да сложи въжето на врата му, но Слави го ритна и площадът пак екна: „Да живее революцията! Долу кървавата тирания!” Бързо прехвърлиха въжето през мускулестата му шия и Мерджанов увисна.

Разпръснаха се хората в ужас. Файтонът на Мюхлюз паша препусна. Претоварен бе за пашата тоя ден, чакаха го още екзекуции...

Телата не останаха дълго по площадите. Ариф паша не държа с дни обесените „дивлет душмани”, и покани управляващия Българската църква и Арменския владика да приберат труповете. Българският архимандрит Софроний отказа да изпълни „поканата”. Надменният валия нареди да свалят обесените българи и в боклукчийска кола ги отнесат в църквата на българската махала Киришхане. До вечното им жилище ги изпрати поп Михал и няколко от легалните дейци на Одринския комитет.

116

И българи, и арменци, и гърци и турци болееха за обесените момчета. Невинно бе пролята и кръвта на младото бейче, но не от комитски, а от жандармерийски куршуми.

Можеше ли безкрай да има роби под това небе! Народен турски певец изпя песен, която години наред огласяше нощите на Одрин.

... - Жестоки полицаю,
не стягай ми ръцете
с желязното вързило!
И двамата мълчиме,
и двамата го знаем,
че пътят ми последен
поел е към бесило...


[Previous] [Next]
[Back to Index]