„Епохата на Възраждането е крайъгълният камък на
отдавна замечтаната свобода и независима българска република,
а църковният въпрос е нейната съвест”.Стефан I Екзарх Български
Българското заселване в Източна Тракия датира от VI-VII в. на новата
ера. Трайното им укрепване в тия земи е станало по времето на Симеон (888-927)
и още по-силно се утвърдило по време на Иван-Асен II (1218-1240).
През цялото Средновековие, от VIII до XIX в. по-голямата част от Странджа планина, Приморието и вътрешността на Източна Тракия е била в пределите на България. Затова българският характер и народностното съзнание на тракийците се е запазило до идването на турците по време на петвековното робство.
Следите от българското владичество са запазени и до днес по многобройни „калета” и останки от българските християнски културни паметници.
До падането на България под османско иго Източна Тракия е била един от културните центрове на Балканите. В северната част на Странджа се е намирал Синаитовият манастир, наричан Парорийска лавра. Манастирът получава подкрепа от Иван Александър (1331-1371). В него учениците на Григорий Синаит са се запознавали с теорията и практиката на исихазма; как да овладяват християнските добродетели и да достигнат пълно нравствено и духовно съвършенство. Най-близките си ученици Григорий Синаит е подготвял за книжовна дейност.
в Парорийската школа получават подготовка и работят видни български и византийски духовни дейци. Последователи на школата са: патриарх Евтимий Търновски, Нил Серски, Паисий Величковски, Иларион, Дионисий. Те допринасят много за развитието на българската средновековна култура.
42
Парорийската школа е просветно средище на Балканския полуостров през ХIV в. Преустановява дейността си след смъртта на Григорий Синаит.
Цар Иван-Александър два пъти подарява средства за възобновяване на разрушения от турците манастир. Построени са бойна кула и олтар, стопански сгради. На манастира са дадени земи, много овце, бикове и впрегатен добитък. Манастирът вероятно е разрушен от турците след 1371 г. и не възобновява дейността си.
Падането на България по османско робство е начало на упадъка на българската книжовност. Не се помни откога източнотракийските българи са изгубили писмеността си. Не съществуват писмени документи, по които да се установи кога точно и как гърците са успели да наложат своя език в църквата и училището. Като съдим по другите части на България, това ще е станало през епохата на тъмното фанариотско господство (XII-XVII).
След изчезването на българската писменост за образование до началото на XVIII в. не може да се говори. По време на робството не само на българите, но и на всички балкански народи не е било позволено учение. Привилегиите на Патриаршията в учебно отношение са придобити по-късно. И доколкото е съществувало обучение, то е било килийно и се е извършвало от полуграмотни попове, със слаби познания по гръцки език.
Останки от някогашната българска книжнина в Източна Странджа са открити, когато започва повсеместното строителство на български черкви и училища. Дълбоко зарити черковни книги и потреби са били намерени в стари черквища на лозенградските села Курия, Кула, Коджа Тарла и други.
Вестник „Македония”, бр. 24 от 1869 г. съобщава интересен факт. Селяните от с. Курия като вадили камъни за строеж на църква от развалините на манастир, северно от селото през 1829 г., намерили в стария му храм цял сандък с отколешни ръкописи на български книги. Пренесли ги в селото и всеки си взел по някоя. Когато ги показали на поп Стоян, той им казал:
„Тия книги или в огън, или във вода ги хвърлете, защото е
43
грешно тъй да се търкалят.” Заплахата била не за да ги запази от осквернение, а да ги събере и унищожи по съветите на владиката. Когато през 1862 г. дядо Антим (Антим I) минал през това село, намерил, случайно запазени едно евангелие, един осмогласник и един апостол. Всичко друго било изчезнало, а попът казал, че не е чувал за такива книги. Същият факт го съобщава и Тодор Милков, като прибавя, че взетото евангелие било от XV в.
Поп Никола от с. Коджа Тарла разказвал как негови съселяни, като поправяли черквата през 1830 г., намерили много славянски книги. Не умеели да четат, но разбрали, че са свещени книги и ги турили под основите на новата черква. (По материали от Аянов, Г., „Малко Търново и неговата покрайнина” и Странджа”, С., 1938).
Свидетелствата за някогашната просветна дейност по българските земи са много. При паденето под робство, предците са се опитали да запазят за поколенията древните книги. Дълбоко в съзнанието на безпросветните потомци са били „заробени” и стремленията им към писмовност и наука. И това потискано от векове желание е изригнало през Възраждането. Просветното дело се развива особено по време на църковните борби и след признаването на Българската екзархия през 1870 г. Изгонени са гръцките свещеници. Във всяко селище се открива българско училище. „Главявали” български свещеници и учители. До времето на подготовката и провеждането на Илинденско - Преображенското въстание, не е имало българско село в Източна Тракия без български учител и български свещеник.
Изгонените от родината си през 1913 г. бежанци са дошли почти всички „писмовни”. Малцина са били неграмотните измежду родените след 1870 г. В годините след 1895 г. назначените от Българската екзархия учители в големите селища са изключително със средно образование.
Просветителският подем на българите е подкрепен и ръководен не само от Българската екзархия в Цариград.
През 1871-1873 г. в Цариград се образуват едно след друго две български дружества с просветен характер: „Македонска дружина”и „Просвещение”. В Цариград е имало 30 000 българи, а в околността - 32 български селища с 10 000 души. Докато „Дружината” поела грижата да улеснява просветата на българите
44
в Македония, „Просвещение” обърнало внимание на българите в Цариград и околностите му. През 1873 г. дружеството открило училища в селата Чанакча и Тарфа.
Българските села са били разположени по Анастасиевата стена от Черно до Мраморно море. Това са селата:
1. Имрьоркьой, Даякъдън, Деркос, Дели Юнус, Тарфа, Чанакча, Ерминкьой;Всички тези селища са имали 1800 къщи с повече от 10 000 население (д-р Орешков Н. П. „Българските села в околностите на Цариград”).2. Таш Али, Аврен, Караклий, Курфалий, Синиклий, Кюстемер, Бенджилер;
3. Аврамша, Миселим, Юскускьой, Чукурченгел, Иссакча, Куртулмуш, Чаушли;
4. Урумча, Султанчифлик, Къмъчли, Меличълтък, Хаджи Шереич, Арманли, Еникьой, Гюбчели и др.
За писменост и учение се говори в песните от по-далечно минало, когато в килийните училища се е изучавала „гръчка ука”. Неразбираева и затова неуважавана от българите е тая „гръчка ука”. Полуграмотните български попове са повтаряли непонятни за тях и недостъпни за миряните чирковни псалми. Питомниците на килийните училища са научавали гръцката азбука, наустявали са неразбираеми църковни книги. Получавали са само елементарни знания по смятане. В цикъла „Из Македония” в разказа „Господи помилуй” Петко Росен пише за първия български учител в Лозенград Яни Димов Рододарович и за покрусата на българския свещеник, чел четиридесет години на енориашите си гръцко богослужение, без сам да разбира смисъла на изречените думи. Старецът се отказал от службата си след като разбрал, че милиони пъти повтаряния от него израз „кирия елейсон” означава „господи помилуй”.
Сепнал се старият свещеник, вдълбочил се в себе си, замаял се за момент... Но ето, светват старческите очи, пламва му цялото лице, повдига очи към небето и шепне: „Боже, прости мене, грешния...” и пропадал в неудържим плач.
Разбрахте ли? Четиридесет години отправял за себе си и за папството си молитви към Бога, без думите да затрогнат сър-
45
цето му. Родната, пълна с чувства и усет реч за пьрви път проникнала и пронизала старческото му сърце... Усетил думите на молитвата като думи на сърцето...
Той бе дълбоко религиозен човек. Нещо станало в него. Под предлог, че е стар, престана да свещенодейства. Как ще свещенодейства, когато сам не разбира молитвите си.” (Росен, П. През гори зелени. С., 1982, 194-195).
Първите книги на черковнославянски език в Лозенградско са били донесени от завърналите се емигранти от Русия и влашко, избягали по време на руско-турските войни и кърджалийските времена. Това са първите радетели в Странджа за българска писменост в училищата и българско богослужение в църквата.
Възраждането в Източна Тракия се е забавило с няколко години в сравнение с Възраждането от вътрешността на България, поради голямото влияние на гръцката църква. За духовното събуждане са спомогнали севернотракийските градове, градовете от Средногорието и Балкана. Повечето бележити учители са били от Копривщица, Панагюрище, Стара Загора, Чирпан, Пловдив. Заслуга за създаване и развитие на класните училища в Лозенград и Малко Търново е имал известният педагог и просветител Тодор Милков, завършил педагогическото класно училище в Пловдив.
До края на XIX в. в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание, във всяко село е имало построена църква и училище, оградени с каменни зидове. Селата са били опасани от параклиси с керемидени покриви: „Св. Богородица”, „Боже име”, „Св. Илия”, „Св. Марина”, „Св. Св. Костадин и Елена”, „Св. Петка”, „Св. Елефтерия”, „Балаклия”.
Параклисите обикновено са били строени край извори - „аязмо”. Водите са се смятали за лековити. В деня на светеца „вреканите” (обещалите ежегоден дар на светеца) са колели курбани за общоселски трапези. Тия празници се наричали „Панагире” от местно и междуселско значение, когато аязмото и чудотворната икона са се ползвали с популярност в региона.
Известни с чудотворните си икони и лековитите си води са били: „Св. Троица” край село Кулата, Лозенградско, с чудот-
46
ворна икона и лековити води в пещера близо до руините на някогашен манастир „Св. Георги”; параклис „Св. Марина” в местността Ликуди, близо до с. Цикнихор.
Над параклиса се намира пещера с извор - уникат с подпочвен резервоар. Събраната в резервоара вода се е изтласквала от водния и възушен напор, до новото набиране на вода и сгъстен въздух в резервоара.
С голяма популярност в цялото Лозенградско е бил „панагирят Св. Троица” в местността Делиево (сега в Турция). Там някога е имало селище Делиево. Разорено и разпръснато от ордите на кърджалиите Карафеиз и Индже Стоян.
Все още съществуват останки или са останали наименования на местностите край село Звездец: Св. Тодор, Св. Георги, Св. Илия, Св. Богородица, Св. Пресвята, Св. Петка; край село Бръшлян: Св. Лефтера, Св. Илия, Св. Св. Костадин и Елена, Св. Пантелеймон (Панталяй), Св. Петко; край село Граматиково: Св. Илия, Св. Св. Костадин и Елена, Боже име, Св. Георги, Св. Троица, Андипасха (Индипасха), Св. Богороди;а, Св. Спас (Одерьято); край Малко Търново: Боже име, Св. Петка, Св. Богородица, Св. Троица.
Трудно е да се изразят възторзите на източнотракийските българи при посрещане на „главените” български учители и български свещеници, утвърдени от Българската екзархия в Цариград. Тържествата, правени при откриването на българските църкви и българските училища. В тия празници българите предчувствали началото на бъдещото си политическо освобождение.
В краткия период от 30-40 години са създадени не само начални и прогимназиални училища. Открити са български средни учебни заведения. В тях се подготвят квалифицирани български учители и свещеници. Това са възпитаниците на българските гимназии (мъжки и девически) в Одрин, Солун, Битоля, Серес, Българската семинария в Цариград. Българската екзархия в Цариград, чрез своя Учебен отдел и подведомствените органи във вилаетите, ръководи дейността на 920 български училища, с 1482 учители и 48 183 ученици.
От тях - в Одринска Тракия - 159 (9 класни и 150 основни) с 235 учители и 1993 ученици, без средните училища в Одрин и
47
Семинарията в Цариград. Заможните родители не само от поробените земи, но и от Княжеството, пращат децата си в одринските гимназии. Материално подпомагане са получавали от Екзархията даровитите деца на бедни родители. Оттам са се връщали не само подготвени просветители, но и организатори на бъдещото въстание.
За радостта от ръкополагането на български свещеник, от построяването на българско училище и нова черква в село Каваклия, Лозенградско, срещаме в книгата „Жетва” на Константин Петканов
„Братя! Никога не забравяйте, че сте българи. Ваша е българската земя. Вие давате хляба, на турци и гърци и Бог се радва повече на вашата молитва, отколкото на молитвата на гръцките владици. Имайте вяра в Бога и бъдете будни!” - са думите на младия български свещеник. А когато решават да строят българско училище и нова черква, мъжете от цялото село се надпреварват да секат дървен материал, да вадят и пренасят камъни, да внасят парични дарения за новите сгради. (Петканов, К. Жетва, С., 1968, 455).
Трудът и възторзите им са минали през репресиите на турската власт
и партриаршията, водачите са минали през затвори и пролята кръв, но устремът
им е увенчан с успех - българската църква се е родила и наложила.
С живота си е заплатил и неуморният радетел за българска църква и училище, свещеник Георги Стоянов Джелебов, роден в село Гьоктепе.
Щастието от просветните и религиозни придобивки ярко са изразени в спомените на бунархисарския революционер Димитър Ташев Стоянов. С възхитен тон той разказва за въздействието на лозенградския ученически оркестър, ръководен от учителя Димитър Груев Димитров пред българите в Бунархисарство; за построяването на български параклис „Балаклия” в село Яна, същата кааза.
Списъкът на 72 селища от Източна Тракия говори за събудената българщина сред мрачното политическо и духовно робство и за популярните и почитани сред тракийците: Св.Св Костадин и Елена - покровители на древния български обичай нес-
48
тинарство; Св. Илия - на гръмотевиците и дъжда; Св. Марина - на огъня и змиите; Св. Никола - на рибарите и търговците.
Впечатляващо е, че новостроящите се църкви и училища носят имената на двамата равноапостоли Кирил и Методий. Даже българската католическа гимназия в Одрин е била именувана на създателите на българската азбука. За укрепване на униатството в Източна Тракия, мисионерите са принудени да въведат църковнославянското богослужение; да открият български училища и гимназии, които да не отстъпват на екзархийските. С налагане на българското православие има отлив от католицизма. След 1913 г. католици са се запазили само в Малко Търново, благодарение на помощите, които мисионерите са предлагали на бедните. Предложения, на които гладните не могат да устоят.
Труден е бил извървяният път от Българската екзархия, провъзгласена със Султански ферман от 28 февруари 1870 г. По силата му султанът си запазва правото да одобрява и назначава избраните митрополити с височайши берати.
След Берлинския конгрес Екзархията се поставя в трудно положение да доказва правото си на съществувание в Цариград като законен представител на българското население в Македония и Одринско. Новите обстоятелства превръщат Екзархията в основен фактор за осъществяването на Санстефанския идеал. Трудно е съществуването на Екзархията в пределите на империята, макар че се базира на фермана от 1870 г. и чл. 62 от Берлинския договор. Не е лека задачата на екзарх Йосиф I да бъде лоялен служител на султана и да печели поддръжка на чуждите представители. Десетилетия екзархът убеждава висшите чиновници на империята и чуждите дипломати в Цариград, че само предвидените във фермана духовни права на българите ще помогнат за запазване на мира и спокойствието във вилаетите. Той е убеден, че духовното и просветното дело в Македония и Одринско, са неизбежен исторически етап от политическото обединение на българите. (ЦДА, ф. 246, оп. 1, а.е. 186, л. 52-57).
Екзархията е единствената българска институция, която предшества създаването на националната държава. Последни-
49
те десетилетия от съществуването на българска духовна институция в Македония и Одринско е един от мъчителните периоди в историята на Българската екзархия. Революционното движение на македонските и тракийските българи задълбочава кризата в Европейска Турция и поставя на дневен ред въпроса за промяна в съществуващото правно положение. В българската историография се е възприело становището, че Екзархията е била против въстанието, поради опасностите от репресии и погубване на църковното и училищното дело във вилаетите. Това е вярно, но тия аргументи са само част от причините, които определят позициите на екзарха към въстанието. Съвкупността от причини, добели до изостряне на обстановката в Македония и Одринско през 1902 г., поставя пред българите въпроса за реформите, характера, обхвата и метода на тяхното приложение.
Поставена между въстаническото движение и османската власт, Екзархията е застрашена от унищожение и национално и политическо дискридитиране. Режимът във вилаетите парализира дейността на екзархийското ведомство в края на 1902 и 1903 г. Дейността на Екзархията се ограничава само в Цариград.
Четническата активност, атентатите и явната подготовка за масово въстание, предизвиква османската власт да стовари репресиите си върху църковните общини, училища, читалища и църкви в Македония и Одринско. Тях властта приема като главна опора на революционната организация и причина за размириците във вилаетите.
Репресиите обхващат цялата територия, населявана с българи в Европейска Турция. Задачата е да се парализира дейността на българските културно-национални институти, които се разглеждат като основа на революционната организация. Турската власт засилва хаоса, изостря кризата и прави въстанието неизбежно. Създава се и възможност да нанесе съкрушителен удар на организацията.
Да ограничи и протака въвеждането на реформи под натиска на великите сили. Да ускори и задълбочи противоречията между балканските държави. (Срв. История на България, т. 7, С., 1991, 430-436).
50
Въстанието нанася тежък удар върху екзархийската администрация. Блокира дейността на Екзархията и обрича на провал учебната година. Основната част от учители и свещеници е осъдена и отправена към затворите.
След погрома на въстанието Екзархията поема акция за подпомагане и спасяване на пострадалото население и възстановяване на църковното и учебното дело. Стигнало до пълното си развитие през 1913 г., то се парализира и изтрива завинаги от някогашните български земи в Одринския вилает и Македония. И църковници, и просветители, (това са едни и същи хора) са дали тласък на възкръсналия български дух за политическа свобода. От тях идва началото на една забележителна българска книжнина, която укрепи свободолюбивия дух на българина.
Сега, във времето на „преход,” на „демокрация” и неизбродимите съпътстващи ги „ации”, българският дух и българската писмовност са наново застрашени.
Президенти награждават радетелите за изтриване на Кирилометодиевата писменост. В страната ни се вихрят необезпокоявани агитатори на секти и ереси. Интересът към миналото и предците е сведен до празно пожелание.
И наново църковници и просветители са призвани да защитят и опазят застрашеното БЯЛО БЪЛГАРСКО.