Нашествието на турската армия в Източна Тракия. Как бяхме насилствено изселени в България Освобождението на Ениджия от българската войска. Народни веселби Светът приветства победите на българската армия Лондонският мирен договор. Разкол между балканските съюзници. България изтегля своите войски от новата граница Мидия-Енос. Междусъюзническата война започва. Как българското население в Тракия, в т.ч. и ениджийци посрещат тия събития Реокупацията на Източна Тракия от турците. Тревожни слухове между населението. Каваклия се изселва. Как турците преминаха границата Мидия-Енос. Турска кавалерия и пехота навлизат в Ениджия. Седемдесет и пет дни под ново турско робство Как турската армия премина границата Мидия-Енос и нахлу в Източна Тракия Осми юли (стар стил) 1913 година Арести и побоища. Съдбата на задържаните 36 души селяни Ениджийци прибраха грижливо богата житна реколта, овършаха снопите и зърното, добре очистено, прибраха в хамбарите си Как бяхме прогонени от турците. 22 септември (стар стил) 1913 година Бежанци
Нашествието на турската армия в Източна Тракия.
Как бяхме насилствено изселени в България
Войната на балканските съюзници с Турция и победоносният марш на българското войнство в Източна Тракия бяха посрещнати с неописуема радост от българското население в тази изстрадала българска земя.
Всички очакват с нетърпение освободителните български войски.
256
Турция мобилизира и изпраща бързо сформираните войскови части към българската граница. Свикани под знамената и включени в състава на турската армия са много ениджийски младежи. Част от тях обаче успяват да забегнат в България, за да постъпят като доброволци в Македоно-Одринското опълчение.
Турците реквизират от селото сто чифта волове и толкова волски коли, както и голямо количество едър и дребен добитък. Срещу реквизицията се дават някакви оправдателни документи, които никога не се осребряват.
След първите светкавични удари около граничните села Селиолу, Ескиполос и Петра, турците са победени и бягат обратно. Но тук искам да отбележа, че поражението на турската армия и нейното паническо бягство към Цариград не бяха изненада за българското население от Ениджия, защото още преди започването на войната, за героизма на българския войник се носят легенди, че е храбър и непобедим. От друга страна всички знаят какво представлява турската армия, която е със слаба военна подготовка и деморализация.
При това положение никой не се съмнява в победоносния изход за българската армия в започналата Освободителна война.
И наистина, бити и отхвърлени на юг, турците отстъпват масово и в безредие. Есенните дъждове и разкаляните пътища затрудняват тяхното отстъпление. Те изоставят хранителните запаси и снаряжение в селата и по пътищата, и всеки от войниците им, обхванат от смъртен страх, се грижи за своето лично спасение. Пътят за с. Каваклия е осеян с изоставени оръдия, ракли, обозни коли, сандъци със захар, ориз и други хранителни продукти, боеприпаси. Но и при това положение, отделни малки групи отстъпващи турски войници проявяват своята крадлива природа и дива варварска жестокост към мирното българско население. Сбирщината от разбити турски части, отстъпващи на юг по пътя към Бабаески, подкарва пред себе си и няколко стада овце, заедно с овчарите.
Към южния край на селската кория единият от овчарите Георги Андреев Мишкаров умишлено изостава назад и се укрива в храсталака на близкото дере. Турците забелязват това и когато той се отдалечава, откриват стрелба, но не успяват да го улучат. След като отминали на юг, спасеният овчар се завърнал в селото и разказал за премеждията си и отвличането на другарите му Георги Чекръкчиев, Георги Гаджов и Трифон Карафезиев, заедно със стадата им. Овчарите не се завръщат в село и никакви сведения не се получиха за тях и след това. По всяка вероятност те са били убити по пътя.
257
През това време други турски войници без команда все още се лутали из селото, стреляли на кокошки и патици и убитите слагали в торбите и раниците си за из пътя.
Разказваха по-късно, че в една къща от Долната махала, в която нощували турски войници, съседите намерили голям казан, пълен със заклани и очистени кокошки, сложен на огъня.
Влизането на български авангардни части в селото попречи на турските
мародери да вкусят от плячката. Поробителите се готвели да извършат убийства
над набелязаните селски първенци Стоян поп Андреев, Яни Иванов, но и това
не им се отдаде. Не им остана време да спасяват и себе си.
Освобождението на Ениджия от българската войска. Народни веселби
Предни части на българските войски се появяват над селото откъм северозапад и предприемат разузнаване за силите на противника.
Като се убедили, че пред себе си имат слаби и дезорганизирани турски части, българите започват акции за прочистване. Турците почти не оказват съпротива. След няколко изстрела срещу първите български разузнавачи, турците успяват да убият коня на единия, но ездачът бързо се снишил и открил огън по противника.
След кратка престрелка, в която падат двама убити, турците се разбягват, но изходните улици са завардени от българите и те са пленени.
Ениджия е напълно овладяна от освободителните български войски, радостно приветствани от населението. Това става на 12.10.1912 година, седем дни след обявяването на войната.
По стар славянски обичай, селските първенци начело с кмета, учители и свещеници, посрещат с хляб и сол командира на българската войскова част, влязла първа в селото.
Селяните - и млади и стари, напускат домовете си, излизат на улиците, давайки волен израз на своята велика радост. Освободители и освободени се размесват като развълнувано море, прегръщат се и се целуват като родни братя, разделени от векове, а сега свободни завинаги.
Празнично пременени, моми и млади булки, донасят с кобилици и на ръце пълни менци, стомни и бъклици с хубаво ениджийско вино за обща почерпка с освободителите. На няколко места в селото бяха устроени хора, гайди и кавали
258
свирят непрекъснато. А когато те се спират уморени, започват народните хороводни песни. Пеят момите и булките. Народното веселие няма край. И малко и голямо се хваща на хорото да играе с български офицери и войници, които им бяха донесли жадуваната от векове свобода.
Докато в селото продължават народните веселби, български кавалеристи настигнали из пътя за Каваклия отстъпващи турски части, които отказали да се предадат, открили стрелба и убили двама турци и конете им. Тогава отрядът ги нападнал с голи саби и ги унищожил.
Западно от селото била унищожена друга турска войскова част. При обсадата на Одринската крепост, тя успяла да се откъсне и потеглила по шосето за Лозенград. В съседното село Къзалджа-Мюселим, изоставено от турското население, турските войници се отбили вероятно за кратка почивка, но били забелязани от български овчари. Те съобщили това на българския кавалерийски отряд, натоварен да прочиства изоставените селища от турци. Турската войскова част била нападната и разбита. Четиридесет души се предали, а останалите около 150 души си пробили път към с. Текешилар, с цел да се придвижат към ж.п. гара Бабаески. Това обаче не им се отдало. Кавалеристите ги настигнали и унищожили.
През това време, от север, в Ениджия продължавали да пристигат нови български военни части и оттук се отправяли на югоизток към Люлебургас, където отчаяно се съсредоточавал врагът.
Синове и внуци на стари ениджийци, изселени през 1878 година в с. Екзарх-Антимово, Тутраканско, заедно с оттеглящите се руски войски, преминаваха за първи път през родното село на своите бащи и майки. Те срещаха свои роднини, за които са им разказвали техните родители. Тези срещи бяха толкова мили, трогателно-сърдечни и вълнуващи, че перото не е в състояние да ги опише.
Оттук премина и Врачанският артилерийски полк, към който бе зачислен и капитан Иван поп Филипов, който по-късно загина геройски в бой с турците при Чаталджа, като командир на батарея.
През селото премина с войсковата си част и Никола Константинов, командир на рота. Той бе родом от съседното село Каваклия, с майка ениджийка.
По-късно посети родното си село и известният в миналото софийски журналист С. С. Шангов, зачислен към щаба на генерал Иванов, като кореспондент на Българската телеграфна агенция.
259
Войната продължава, но военните действия се водят далеч, на юг от селото ни. Одрин, който е на девет часа път, западно от Ениджия, е вече обсаден от българската войска, но турският гарнизон под командването на Шукри паша се държи още здраво.
На югоизток, почти на същото разстояние, Мухтар паша набързо организира своята втора отбранителна линия, поставайки си задачата да разбие Трета българска армия на генерал Радко Димитриев, да удари в гръб войските на генерал Иванов, като разкъса обръча около Одрин и заедно с войските на Шукри паша да предприеме генерално настъпление към България.
Не може да се отрече, че планът за настъпление на Мухтар паша е бил наистина добре замислен, но той не може да бъде изпълнен, защото не е важна само стратегията, а и отличното въоръжение и качествата на пълководеца, които решават изхода на битката. В случая най-важното е, да се знае в името на какви идеали се бие турската войска, нейният дух и бойна подготовка.
Известно е, че Турция имаше способни военачалници и армията и бе обучавана от германски инструктори. Тя бе снабдена с най-новото и модерно за времето оръжие. Тази армия обаче трябваше да се сражава за спасяването на прогнилата и разкапана Европейска Турция, да закрепи кървавата власт на султаните, най-варварската тирания, каквато историята помни, и да продължи робството над населявашите я християнски народи. Ето за това духът на турската армия беше отпаднал, дисциплината, крепяша се на насилието, бе под всякаква критика. И въпреки отчаяните напъни на иначе талантливите пълководии, навсякъде турската армия беше бита от освободителните български войски.
В битката при Люлебургас, най-голямата и кръвопролитна битка в историята на Балканската война след щурмуването на Одрин, турците оказаха отчаяна съпротива, а имаха и числено превъзходство. Те обаче бяха разгромени от победоносния устрем на българското войнство.
На 13 март (стар стил) 1913 година, след тридневен щурм бе освободен Одрин. Битката за Одрин бе апотеоз на българската военна слава и може да се каже, че тя реши изхода на Балканската война. Не можаха да променят с нищо положението на военните театри новите опити на Турското главно командване с десанта при Родосто и офанзивните действия на войските им при Чаталджа и Галиполи. Навсякъде те бяха бити и се принудиха да преклонят глава. На 17/30 май 1913 година сложиха своя подпис върху договора за мир с балканските съюзници, сключен в Лондон.
260
Светът приветства победите на българската армия
Бляскавите победи на българската армия на тракийския военен театър, които решиха съдбата на Европейска Турция, издигнаха престижа на България и й спечелиха симпатиите на всички свободолюбиви народи в Европа и света. Те намериха обаче най-възторжен отклик в сърцата на нашите освободители - русите. Под влияние на общественото мнение много видни държавни и обществени дейци в Европа и Америка издигнаха глас в защита на България в спора й с бившите й съюзници.
Руският император даде съгласието си да бъде арбитър , по спора ни със Сърбия за тъй наречената "спорна зона" в Македония.
В. И. Ленин, всепризнат вожд на руския пролетариат, е отдавал голямо значение на Балканската война, определяйки я като освободителна и прогресивна. Той характеризира победите на българската армия като събитие от всемирно значение, защото тия победи рушаха остатъците от турския феодализъм в Европа и създаваха условия за свободно демократическо развитие като предпоставка за по-нататъшното политическо развитие на балканските народи към социализма. [1]
Положителна оценка на българските военни победи в Тракия е дал президентът на САЩ Т. Рузвелт. Ето какво пише той до д-р Ст. Данев на 20.01.1913 година: "През тези няколко месеца, Вие носихте страшен товар. Това бе не само Ваш товар, но и товар на просветния свят изобшо. Ето защо Вие заслужихте признателността на цялото културно човечество.
Градът Одрин ще бъде Ваш ..., нищо не ще бъде допуснато да се извърши тоя велик, в низата на столетията, акт на справедливост, когато ударът на турското нашествие засегна Европа, Одринската столица на завоевателите, цяло столетие преди завземането на Шриград. И за това отрадан е днес фактът, че градът, загубен за цивилизацията в XIV-то столетие, ще бъде благодарение храбростта на Вашия народ повърнат на цивилизацията на ХХ-то столетие." [2]
Искрени симпатии към нашия народ и възхвала за историческите победи
на българската армия бяха изказани от всички прогресивни народи и преди
всички от народите на нашата велика освободителка Русия. Но най-голяма,
чиста и свята, беше радостта на българското население в новоосвободените
земи в Тракия. То виждаше за първи път свободата, за която се беше борило
и мечтало в продължение на цели пет столетия.
1. Павлов, Т. Фашизмът на теория и на практика.
2. Данев, Ст. Лондонската конференция през 1912-1913 г.
261
За жалост тази негова радост бе за кратко време. Неговата съдба бе предварително
решена в дипломатическите канцеларии на Англия, Германия и Австро-Унгария.
Тези империалистически държави поддържаха своя васал - Турция и много естествено,
бяха противници на Балканския съюз. Те не бяха доволни от военните победи
и ликвидирането на Европейска Турция. Затова полагаха дяволски усилия да
разтурят Балканския съюз, а едновременно с това да ударят косвено славянска
Русия. Никакви други съображения и хуманитарни принципи не влизаха в техните
егоистични сметки и груби империалистически интереси.
Лондонският мирен договор.
Разкол между балканските съюзници.
България изтегля своите войски от новата граница Мидия - Енос.
Междусъюзническата война започва.
Как българското население в Тракия, в т.ч. и ениджийци, посрещат
тия събития
Както е известно, по силата на Лондонския мирен договор всички територии на Европейска Турция, с изключение на един малък коридор пред Цариград, се предоставят на балканските съюзници. Те обаче не можаха да се споразумеят и разрешат въпроса за едно по-справедливо разпределение на завладените територии, съгласно етнографските, географските и исторически принципи. Сключените предварителни спогодби между тях бяха изоставени като непотребен къс хартия. Подклаждани от интригите и тайните заговори на Западните велики сили, във всяка от съюзниците взимаха връх неотговорни шовинистични елементи, които раздухваха враждата и подготвяха почвата за нова братоубийствена война.
Престъпна роля у нас - в България, изиграха великобългарските шовинисти, които действаха в унисон с военната камарила и прогерманския агент - Фердинанд Кобурготски. Те предупреждаваха, заплашваха правителството да не приема никакви компромиси, а да използва момента за пълното обединение на българската наиия.
"Без Солун България не може да диша!", "Сега или никога!", "Глави ще се търкалят!" - това бяха внушения, призиви и закани на безотговорни фактори, една престъпна върхушка, която за нешастие тогава решаваше съдбата на България.
И наистина Междусъюзническата война пламна с голямо ожесточение. На 16 юни 1913 година по заповед на Главното
262
командване българските войски преминаха първи сръбската граница с Македония. Това бе окачествено като военно самоубийство, а в новата история на България то бе отбелязано като престъпно безумие. Останалото се знае. Срещу България се опълчиха всички нейни съседи и тя бе принудена да подпише унизителния Букурещки мирен договор. Това бе рухване на националните ни идеали, погром и народна катастрофа.
Какво знаехме ние там, в новоосвободените земи на Източна Тракия, за тези тревожни събития? Нишо положително! За ениджийци мога да кажа, че никой не бе в състояние да даде една що-годе правдива преценка на това, което ставаше. Новини идваха оттук - оттам, но всички те си противоречаха. Само когато пътници, дошли от някои южни села, разказваха, че българската войска в пълно бойно снаряжение напускала новата граница Мидия - Енос и се отправяла към Македония, за всички стана ясно, че сме пред прага на една нова война и най-важното, че Турция ще се възползва от това ново създадено положение, за да реокупира Източна Тракия.
Нашите хора не можаха и не искаха да повярват, че България е изоставена сама да воюва не само срещу бившите си съюзници, но срещу Румъния и Турция, които коварно я бяха нападнали. Те вярваха, че нашата велика освободителка Русия няма да ни остави сами в този съдбоносен момент и ще предотврати тази братоубийствена война. Те знаеха, че във войната срещу Турция България изнесе на плещите си най-големия товар. А освен това кой може да и оспорва правото на родна Тракия? ...
България имаше неоспорими права и на по-голямата част от Македония - от исторически и етнографски характер. Това е известно на цял свят. Правдата е на наша страна и просветена Европа няма да позволи да бъде потъпкана от нейните завистливи и вероломни съседи. Хвърлили върху сърби и гърци цялата отговорност за новата война, обикновените хора от Ениджия не можеха да допуснат каквато и да е отговорност от страна на България, която с цената на най-добрите си синове им беше донесла свободата. Те, обикновените хора на Ениджия, бяха толкова наивни, че и в този съдбоносен момент възлагаха своите надежди на някаква хуманна Европа и на международната правда. Така разсъждаваше населението, младежите пееха новата песен "Съюзници разбойници", но дълбоко в душите на всички бяха свили гнездо тревогата и тъмната неизвестност.
263
Реокупацията на Източна Тракия от турците.
Тревожни слухове между населението.
Каваклия се изселва.
Как турците преминаха границата Милия - Енос.
Турска кавалерия и пехота навлизат в Енидия.
Седемдесет и пет дни под ново турско робство
Прехвърляйки войските на Македонския фронт, българското военно командване оголи новата ни граница с Турция -Мидия-Енос. То бе оставило тук само една опълченска дружина да пази границата, когато Турция беше прегрупирала цялата си армия и я държеше на крак в пълна бойна готовност, в очакване на благоприятен момент за настъпление.
Познавайки добре вълчия морал на турската власт, българското население беше убедено, че турците не ще зачетат договора за мир в Лондон, а ще преминат незащитената граница и на всяка цена да си възвърнат изгубените земи в Източна Тракия. Новите слухове, пристигащи от границата, засилваха тези опасения и положението ставаше все по-тревожно.
"Турците преминали вече границата Мидия - Енос и настъпвали на север", "Опълченците, оставени да пазят границата, се разбягали, много от тях се предали в плен", "Бягало на север цялото българско население от крайграничните села" - тези слухове създадоха една особено натегната атмосфера. Хората се събираха на групи и разгорещено приказваха, коментираха, спореха ... поставяше се вече въпросът населението да се изсели в България с покъщнината и добитъка си, но това да започне веднага. Но липсваше единодушие. Селяните се разделиха на две групи. По-бедните поддържаха напълно предложението за изселване, но чорбаджиите и много селяни от средна ръка бяха на противоположно мнение. Те настояваха никой да не напуща селото и се опитваха да омаловажат проникналите слухове като преувеличени, рожба на нашия робски страх от турците. Някои пък открито агитираха селото да не се вдига, даже и при положение, че турците се върнат. "Както сме живели досега с тях цели 500 години, така ще живеем и в бъдеще" - увещаваха те.
Реши се да се изпратят няколко души с коне далеч на юг към Ергене и границата, за да проверят какво е истинското положение и в зависимост от това да се вземе най-вярното решение. Повечето от селяните пратеници-разузнавачи бяха от чорбаджиите, между които и Петраки Узунов, Димитър Иван Ходжов, Иван Койвалията и др.
264
Едновременно с това чорбаджиите бяха организирали въоръжена селска милиция със задача да обикаля улиците на селото и да не позволява на никой да го напуска.
Започнаха да пристигат и първите бежанци откъм границата отначало поединично, а след това и групово - с колите си, натоварени с покъщнина. Те наистина не били видели турски войници, но упорито твърдяха, че границата е премината на много места. Една част от тях бяха разколебани от нашите хора и останаха в селото да споделят по-късно неговата участ.
Напрежението и паниката се засилиха особено много, когато от изток, по посока на Дервентските възвишения, се зададе дългият и многоброен керван на каваклийци, които напуснали масово селото и заедно с покъщнината и добитъка с голяма бързина се придвижваха на север към България.
Село Каваклия беше съседно на Ениджия, чисто българско село с около 400 къщи, разположено на ж.п. линия Лозенград - Цариград и отстоеше на два часа път от нашето село.
Бягството на каваклийци беше тревожен сигнал и за нас, ениджийци. Нямаше време за никакво колебание и изчакване. Трябваше да последваме техния пример и то незабавно, защото закъснеем ли, рискуваме да бъдем настигнати по пътя от турците, ограбени и избити.
И без да разсъждават, хората започнаха да стягат колите си, товареха покъщнина, впрягаха и потегляха по средната улица на селото, на север. Селската милиция и някои от чорбаджиите полагаха големи усилия да разубедят селяните да се завърнат, да не се делят от мнозинството, да не развалят хубавото ни село. ... Нека да почакаме още малко да се завърнат нашите хора, които изпратихме към границата. Ако ще бягаме, да бягаме всички заедно. ... Тази настойчивост, която някъде се придружаваше и с открита заплаха, оказа нужното въздействие. Множеството от селяните бяха разколебани, връщаха обратно натоварените коли и се прибираха отново по домовете си. Други пък бяха спрели натоварените коли на улицата, очаквайки с нетърпение завръщането на селските пратеници от границата. Но въпреки всички агитации, увещания и заплахи, една група от 30-40 семейства беше успяла да се измъкне от селото с колите, покъщнината и добитъка си и се движеше бързо на север по пътя за Коюндере. Тя беше настигната от група селяни на коне, начело със свещеник Стоян поп Андреев и върната обратно в Ениджия.
Керванът на Каваклия се беше придвижил вече към старата българска граница. Едва следващата вечер, след бягство-
265
то на каваклийци, се завърнаха в селото пратениците-разузнавачи от границата Мидия-Енос. Впрочем, докъде точно бяха ходили и какво бяха видели, никой не знаеше. На селяните те казаха, че никакви турци не са видели, че населението край границата си гледало работата и не мислело да бяга.
Общо беше убеждението, че всичко това е лъжа, че нашите пратеници не бяха посмели да отидат далеч, надолу към границата, а са се въртели из южната част на селската мерия, до най-близките две села Докузюк и Карахалил, чието население действително не бе напущало домовете си.
В настъпилата нощ никой вече не се решаваше да бяга с кола, защото беше твърде късно и по пътя можеше да бъде настигнат от турската кавалерия.
Само една малка част млади хора напусна селото през тази последна нощ и под воеводството на преображенеца Стоян Костов Буруджията премина границата и се прехвърли в Стара България.
Така ениджийци бяха измамени от своите първенци и чорбаджии, с цел да
останат в селото си, да дочакат връщането на турската войска, която им
носеше ново робство, неволи и страдания.
Как турската армия премина границата Мидия-Енос и нахлу в Източна Тракия
Преди да направим нашето изложение за пристигането на турската войска в Ениджия и за новия окупационен режим, който тя бе наложила на населението, ще предадем разказа на български граничен офицер за началото на турското настъпление в Източна Тракия.
"До последния ден - казва той - ние бяхме в добри отношения с турците. Заедно ходехме по цялата нова граница Мидия-Енос и те се показваха много внимателни към нас. Често пъти дори ни услужваха за спане и с храна. Не повдигаха никакъв спор относно разграничението.
"Ето новата граница - ми казваше винаги любезно турският комендант - отсам е наше, а оттатък ваше, нека се настаним всеки у дома си." Обаче щом видях, че вместо да изпратят няколко дружини за заемане на новата граница, те изпратиха всичките си полкове кавалерия, последвани от цялата си артилерия, аз разбрах какво ни очаква. Но какво можеше да се направи, когато всички наши войски бяха пренесени в Македония?
266
Поставих една тънка редица постове по цялото протежение на границата и дадох заповед да се избягват всяко предизвикателство и всяка схватка.
Една сутрин ми донесоха, че няколко турски полка са преминали границата през нощта. Веднага предявих моя протест в близкия турски пост, но оттам ми отговориха: "Не знаем нищо за това, което ни казвате, вероятно има недоразумение, понеже новата граница не е още добре очертана, ние ще уредим въпроса..."
Веднага докладвах всичко в София, но току-що изпратил доклада, донесоха ми, че цели пет полка неприятелска конница преминала границата на много места и че самият турски комендант, начело на войската, се насочил към първата железопътна станция, където се намирах и аз. Най-после турците бяха хвърлили жребия.
Отидох да посрещна турците и непоколебимо запитах командира какво значи всичко това. Той ми отговори студено: "Получих заповед от Цариград да премина границата с войската си. Имате ли нещо да кажете?" Енергично протестирах в името на българското правителство и му обърнах внимание върху голямата отговорност, която турците вземат пред Великите сили, подписали Лондонския мирен договор и гаранции за изпълнението му. "Колкото за отговорността, ще я носят тези, които ми дадоха заповедта - ми отвърна турският офицер. - Но аз Ви давам един час време, за да решите дали да се предадете или да отстъпите с бой. След този срок ще тръгна напред."
Отидох да телеграфирам в София. Отговори ми се: "Хвърлете във въздуха
погребите!" Отговорих им: "Всички са в ръцете на неприятеля. Буквално съм
обграден." Заповядаха ми да се оттегля без бой. Аз изпълних заповедта."
[1]
Осми юли (стар стил) 1913 година
Ениджийци бяха прекарали предишната нощ, без да мигнат, в най-тревожни
мисли и мрачни предчувствия. Те бяха изоставили всякаква полска работа.
Жътвата не беше довършена, нивите презрели, но никой в този момент не мислеше
за това. Всички се бяха прибрали в селото, излизаха на улиците и разговаряха
по най-злободневния въпрос - предстоящото пристигане на турците.
1. Бонев, Ив. Прогонването на българите от Източна Тракия. - "Тракия", N 438, 11 юни 1931.
267
На говедари, биволари, телчари и овчари бяха поръчали да не откарват добитъка надалеч, а да го въртят наблизо около селото и до корията. Това бе предохранителна мярка - ако видят опасност, веднага да го приберат в село.
Тоя ден отрано слънцето особено силно прижуряше. Атмосферата беше натегната и нажежена. Злокобна тишина цареше наоколо. Изведнъж в селото се разнесе страшната вест: "Турците идат!"
Няколко от овчарчетата и говедарите, които пасели стадата си и добитъка край селската кория, забелязали отдалеч идващата от юг турска кавалерия и в панически страх изоставили стадата и добитъка и побягнали към селото. Хората наизлязоха от къщите си и от улиците плахо се взираха към югоизток, по посока на Докузюк, Бабаескийско, откъдето се очакваше да се появят турците.
Между хана на Иван Узунов и моста на селската река седем души български конници сновяха тревожно, с погледи, насочени към отсрещния бряг на реката, в очакване на неприятелската конница.
В този момент, вдигайки облаци прах, по песъкливия път се зададоха челните редици на турската кавалерия. Щом забелязаха групата български конници, препуснаха през засъхналото корито на реката към селото. Нашите конници, които наблюдаваха всичко това, извърнаха веднага конете назад и се понесоха в галоп към Одринското шосе. Извиха надясно и като изкачиха височината, отстъпиха към Селиолу, преследвани от турците.
Напущайки селото, българските конници бяха изпратени със свити сърца от селяните, струпали се от двете страни на шосето.
"До скоро виждане, братя българи!" - можаха да им кажат бързо отдалечаващите се български конници. Тези момчета може би бяха искрени, вярваха в българската правда и скорошното им завръщане... Техните думи останаха дълбоко в сърцата на тези нещастни хора, с някаква сладка надежда, която по-късно изчезна завинаги.
След като влязоха в селото, турците незабавно пристъпиха към изпълнение на своите окупаторски нареждания и предпазни мерки - пуснаха из улиците на селото патрулни двойки, които не позволяваха на никого да излиза навън.
Трябва да отбележим и това, че селските първенци, начело със свещеника Стоян поп Андреев, се представиха на турските офицери, като ги срещнаха с българското "Добре дошли"..., но били приети много студено. Все пак турските офицери се възползвали от случая и поискали да им се
268
предаде всичкия домашен добитък и то незабавно. Лесно беше да се изпълни в срок това нареждане на турските военни, тъй като всичкия добитък се намираше около селото и реката.
Чорбаджиите, които само преди ден спираха хората и не пускаха никой да бяга, за да не се "развали" хубавото село, сега трябваше сами да предадат на турците около 3000 глави едър добитък и 11000 овце. [1] Едва сега те осъзнаха, че като възпираха хората да не напущат своевременно селото, заедно с покъщнината и стоката си, те извършиха най-голямото предателство към себе си и цялото село:
"След като туриха ръка на едрия и дребния добитък, турците повикаха кмета и двама общински съветници и тръгнаха из селото от къща на къща, изкараха от оборите 300 коне яздитни, с такъма им и ги взеха за нуждите на армията. Само от Петраки Узунов турците взеха 18 коня и 52 наполеона.
Издаде се заповед всеки да предаде старо жито и брашно, колкото има от миналата година, а от овчарите, на които взимаха овцете, поискаха и всичката вълна.
Брашното складираха в черковното здание на селския дюкян, а житото - в селския камбар. Предадени бяха 10 000 цариградски кила - 12 тона старо жито и 8 000 оки вълна." [2]
Селяните не смееха да излязат от къщите си навън, а скрити зад прозорците, наблюдаваха движението на патрулиращите конници. Атанас Тананов от Горната махала има неблагоразумието да излезе на двора, когато край къщата му минавал турски конен разезд. Един от конниците го повикал, за да им посочи пътя за с. Коюндере, но когато излезли вън от селото, конниците започнали да го удрят с голи саби, кой където свари. Нещастният селянин, който бил кълцан по главата, лицето и бил облян в кръв, надавал отчаяни викове за помощ, падал от изтощение на земята и отново се изправял, за да не бъде стъпкан от конете, които връхлитали върху него. Най-после силите го напуснали, вследствие на обилно пролятата кръв, паднал и не можал да се изправи вече.
Конниците отминали на север, оставяйки трупа му насред пътя.
На другия ден станало известно, че турците убили и 55-годишния овчар
Атанас Арабов и двете момчета, с които пасял овцете си - Станой Апостолов
Гаргов, 12-годишен и Стоян Николов Джисов, 10-годишен. Овчарите убили,
а стадото прибрали за нуждите на войската.
1. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година, с. 37.
269
Още първия ден след пристигането на турската конница бе разгласено на населението, че по заповед на командира селяните се задължават в срок от два часа да предадат на военната власт всички видове оръжие, с което разполагат: бойни и ловджийски пушки, пищови, ножове, както и всички вещи на турската войска, заграбени при отстъплението й през 1912 година. За неизпълнение на заповедта се предвиждаше смъртно наказание. Но тя бе изпълнена предсрочно...
В друга заповед, разгласена чрез глашатая, се приканваше цялото мъжко население над 18 години, да се яви на селския площад - хорището, за да му се съобщи нареждане на военната власт. Разбира се, всеки бързаше да се яви навреме... Многоброен народ се беше струпал на площада, заобиколен от всички страни с кордон от въоръжен аскер. Плътно струпани, почти един до друг, селяните гледаха с безпокойство и тревога как турските офицери се събираха на групички и си шушукаха. Често те поглеждаха по посока на Лозенградското шосе, от което се подразбираше, че очакват важно съобщение.
Измина повече от час в мъчително очакване и мълчание, но все още хората не знаеха защо ги бяха събрали тук, в това работно време, заобиколени от въоръжен аскер.
Най-после от Лозенград пристигна конник и предаде на командира писмо. Офицерът го отвори бързо и зачете. По гримасите, които направи, можеше да се разбере, че офицерът изразява своето недоволство от съдържанието му.
След това той размени по няколко думи със заобикалящите го офицери - вероятно ги уведомяваше за съдържанието на съдбоносното писмо. Офицерите започнаха да нервничат и разговарят разгорещено. Обкръжените селяни наблюдаваха всичко това смълчано, но с видимо задоволство. Те разбираха, че известието от околийския център беше в тяхна полза и смъртната опасност, която ги дебнеше, е вече отминала.
Малко след това турският военачалник се обърна към събраните селяни с приблизително следните думи: "Събрах ви днес да ви съобщя, че с българската власт в Тракия е вече свършено. От днес нататък тук се установява наново турска власт, както е било до войната. Вие всички сте длъжни да се подчинявате на турската военна власт и да изпълнявате всички мои нареждания и заповеди. За неизпълнение ще налагам най-строги наказания.
Започнете веднага полската си работа, приберете реколтата, пренесете снопите и започнете вършитбата. За пренасянето на снопите и вършитбата ще бъдете подпомогнати от войниците. Ще дадем коли и впрегатен добитък на ония,
270
които нямат. Като отидете по домовете си, разкажете това, което чухте на вашите жени и на всички други, които не са го чули."
По-късно се разбра, че турската военщина е била с намерение да подложи на сеч и Ениджия, както бе направила с Булгаркьой.
Писмото, което донесе от Лозенград турският конник, е съдържало най-строго нареждане от турското главно командване да бъдат прекратени погромите над мирното българско население, останало по домовете си и да му се окаже необходимото съдействие за прибиране на реколтата.
След конницата, в околностите на селото пристигнаха и се установиха на палатки и в набързо направени колиби пехота, както и други родове войски. Говореше се, че само около Ениджия турската войска била около две дивизии. За задоволяване на нуждите на тази войска с дървен материал, турците унищожаваха поголовно общоселската кория, която селяните пазеха от векове като зеницата на очите си. [1] Сечеха безразборно всички черничеви, овощни дървета, върбалака край реката и единичните дървета по нивите. Изсечените дървета употребяваха, освен за войсковите кухни, но и за направата на колиби за войската, тъй като палатките не бяха достатъчни.
Правеше впечатление, че конете им, измършавели при идването, само за 10-15 дни бяха така добре охранени в Ениджия, че войниците трудно ги укротяваха.
Гладна и окъсана беше армията им. Още през първите дни на пристигането си, в селото бяха плъзнали стотици войници, които ходеха от къща на къща да молят за хляб. Някои предлагаха дори и пари, но селяните се страхуваха да ги вземат, за да не би през нощта да им направят по-голяма беля.
Именно гладът сред войската беше заставил командирите им да реквизират
веднага всичкото старо жито и готовото брашно. Под думата "реквизиция"
читателят трябва да разбира, че става дума за ограбване на населението,
тъй като то не получаваше срещу "реквизираното" нито пари в брой, нито
някакъв документ. Само в селото бяха настанени около 1 50 души, офицери
и войници, разквартирувани в селския хан, в хана на Иван Узунов и в някои
празни къщи.
1. Една година по-късно, българи бежанци от Лозенград, минали през Ениджия, разправяха, че турските мухаджири, настанени в празното село, довършили напълно и останалата неизсечена част на корията.
271
Турската военщина, известна в миналото като крепител на най-тираничния режим на султаните, не беше се изменила. Напротив, озлобена от поражението, което й бе нанесено от победоносното българско войнство при освобождението на Източна Тракия, сега при реокупацията тя си отмъщаваше на мирното и беззащитно население. Вече разказахме за дадените жертви от населението още през първия ден: разкълцания със саби Атанас Тананов, овчаря дядо Атанас Арабов и двете момчета.
Макар денонощно из селото да патрулираха войници, натоварени да пазят реда, имота и живота на селяните, кражбите продължаваха всеки ден. Крадяха покъщнина, кокошки, овце и всичко друго, което намерят. Кокошките сваляха нощно време от дърветата, където спяха, късаха главите им и ги пълнеха в чували.
Илия Проданов, 55-годишен, чиято къща беше в центъра на селото, на когото бяха взели още с пристигането си цяло стадо овце, имаше заделени в къщата си още 15-20 глави, които затварял и криел в един навес. Няколко нощи по ред "неизвестни злосторници" влизали и му открадвали по една-две от овцете. Една вечер той решил да остане при тях, за да ги варди. Знаел, че крадците са войници и вярвал, че като го видят в кошарата при овцете, няма да посмеят да ги откраднат. Сутринта домашните му го намерили мъртъв в кошарата, а от овцете липсвали още две.
Домашните на убития се оплакали на коменданта, който наредил турски военен следовател да произведе на самото място следствие. Констатирано било, че жертвата била прободена с нож в гърдите. При огледа следователят забелязал окачени на стената чифт кръклици - овчарски ножици - за стрижене на овцете. Откачил ножиците, разтворил ги и мушнал едното острие в раната, която зеела на гърдите на убития, цялото острие потънало в раната, от която следователят заключил, че старецът уж бил убит от жена си...
Убит бе и дядо Иван Михов Безиргянов, един от най-уважаваните селски първенци, баща на шест деца, от родолюбиво и прогресивно семейство.
Преди това бяха реквизирали всичкия му добитък - 500 овце и 25-30 глави едър добитък, голямо количество вълна, 15 тулума сирене и когато отива да си получи парите, той бил премазан от бой. Скоро след това почина от раните си. Големи премеждия претърпя и неговият син Яни Иванов Михов, бивш учител и активен деец на революционната организация. Той бе поставен под домашен арест, но благодарение на застъпничеството на един благороден турски офицер, с когото имали познанство отпреди, бе спасен от погубване.
272
Арести и побоища. Съдбата на задържаните 36 души селяни
Заедно с войската се завърнаха по домовете си и турските мухаджири от съседните села Казалджа-Мюселим, Текешилар и Пашаери, които бяха ги напуснали през есента на 1912 година и заедно с отстъпващия в паника турски аскер побягнаха на юг към Цариград. При покровителството на турски войници мухаджирите тръгнаха от къща на къща да търсят заграбеното си имущество и понеже не намериха такова, ограбиха голяма част от покъщнината на ениджийци. Но с това не се задоволиха, та направиха и доноси пред военната власт за избити турци от наши селяни. По повод на тези доноси военните арестуваха голям брой селяни и ги подложиха на разпит и изтезания. Но затова разказва свещеник Стоян поп Андреев, който също бе арестуван и изтезаван заедно с другите.
"Още първия ден, - разказва поп Стоян - на 8-ми юли турците хванаха 26 души средна ръка хора и трима първенци и ги затвориха в яхъра на един хан в селото. Затвориха и една жена - Карамфила Илиева Арабаджиева, заедно с мъжа й.
Затворените бяха: Петраки Иванов Узунов, Симеон Георгиев, Иван Койвалиев, Иван Николов, Илия Георгакиев, Костадин Георгакиев, Илия Георгиев, Калоян Понев, Яни Митрев, Костадин Бъчваров, Димитър Шукрията, ... Биничкин, Костадин Арабов, Васил Аврамов, Апостол Костадинов, Тодор Костов, Христаки Пеев, Стоян Сърмов, Стоян Мостров, Петко Георгиев, Андон Георгиев, Костадин Дерменджиев, Андон Дерменджиев, Георги Калоянов, Юргаки Петров, Христо Георгиев, Яни Василев Урумов. Тези бяха посочени, види се, от околните турци. Те бяха по-свестни българи, а ги затвориха по обвинението, че уж те убили турци, а е известно, че тези същите мухаджири бяха избягали в Цариград, та не са могли да пострадат от нашето село.
Жената пък обвиняваха, че уж убила 40 турски войника и един офицер с брадва...
В затвора тия наши хора са били много измъчвани, биели ги, за да си признаят, но никой нищо не казал, понеже били невинни. На Карамфила Илиева са предлагали да каже за някои от затворените, че са убивали турци. Понеже тя не е могла да посочи такива, са изтезавали и нея.
По три пъти на ден са ги биели, та до 14/27 септември, когато и мене
затвориха заедно с тях, навързани, пеш ни откараха в затвора в Одрин."
[1]
1. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година, с. 58-59.
273
Сведения за изтезанията на задържаните през лятото на 1913 години ениджийски селяни имаме и от Симеон Георгиев - Мончето, които се идентични с тия, които поп Стоян е споменал в своя разказ пред професор Л. Милетич.
Както поп Стоян, така и Симеон Георгиев, са били преди това активни дейци на революционната организация в селото. За тях дадохме по-подробни биографични данни на друго място в нашия труд.
В Одринския затвор са починали от изтезания Костадин Бъчваров и Димитър
Шукрията, който и през 1903 година по време на Комитетската афера бе изтезаван
и осъждан.
Ениджийци прибраха грижливо богатата житна реколта, овършаха снопите и зърното, добре очистено, прибраха в хамбарите си
Когато на 8-ми юли турската войска пристигна в Ениджия, жътвата беше на привършване. Неожънати бяха останали по-отдалечените от селото ниви, където стопаните не се осмеляваха да отидат. Пък и турците не ги насилваха да направят това. Така неожънатото не можа да се прибере, а беше изядено и отъпкано от добитъка и войската.
Военната власт даде нареждане да се приготвят харманите, да се започне веднага с пренасянето на снопите и вършитбата.
Понеже през есента на 1912 година същата тая турска власт бе "реквизирала" и отвлякла към Цариград 100 чифта волове, заедно с колите, а останалият добитък бе заграбен при завръщането на аскера през това лято, то голямата част от земеделските стопани не разполагаха с превозни средства. За да не изостава вършитбата, турците подпомогнаха нуждаещите се с необходимите коли и впрегатен добитък.
Пренасянето на снопите вървеше бързо. Стопаните ги трупаха на големи купи в дворовете си, които им служеха и за хармани.
Започна и вършитбата, но тук работата вървеше бавно, тъй като се вършееше с дикани.
От своя страна турците направиха отделен харман вън от селото, който заемаше голяма площ. Тук бяха пренесени и овършани много снопи, без да се държи сметка от чии ниви са, а житото събираха в селския хамбар, където се складираше други години юшура (десятъкът) за държавата. Земеделските стопани прибираха овършаното и почистено зърно в собствените си хамбари.
274
Тая година нямаше субашии и не се взимаше юшур (десятък) за държавата. Населението си обясняваше това по своему и съвсем наивно - с военно-временната обстановка. То допущаше, че турците може да се задоволят с овършаното зърно на военния харман, където и вършитбата, и почистването се извършваше пак от местното население.
Наистина ениджийци познаваха много добре коварството на своя вековен поробител, но не можеха да допуснат, че по предварително изработен план турското военно командване бе решило да ги изсели насилствено в България, като преди това използва труда им за прибиране на реколтата, без да им позволи да вземат нито зрънце за своите нужди.
Като бяха в пълно неведение относно готвещата им се изгнаническа съдба, земеделските стопани работеха с голямо усърдие, както биха работили за себе си и в работата взимаха участие всички трудоспособни членове на семействата им.
Настъпваше времето, когато зрееха дините, пъпешите и другите плодове, започна да зрее и гроздето. Собствениците обаче не се решаваха да отидат на бостаните и лозята си, защото полето гъмжеше от аскер.
И все пак някои се решиха и отидоха, след като поискаха разрешение и им беше дадена охрана.
Бостаните и лозята бяха почти опустошени от аскера и собствениците трябваше да се задоволяват с останките... Впрочем селяните престанаха вече да ходят за дини и грозде, понеже охраняващите ги войници предявяваха искане да им водят на полето хубави български момичета.
Освен дините и гроздето аскерът обираше и всички плодни дървета - орехи, бадеми, круши от градините и нивите. През това лято ежедневната храна на населението беше много оскъдна. Едрият и дребният добитък, както и домашните птици бяха прибрани от аскера и селяните не вкусиха месо през цялото лято. Липсваше и зеленчук. От петнадесетте зеленчукови градини, с обща площ над 150 декара, обработваха се само три-четири декара и тяхното производство се контролираше от войската. В недостиг беше и хлябът, понеже бяха прибрали и брашното им, а нямаше къде да мелят от новото жито. На привършване беше укритото брашно и хората го пестяха.
Заети с ежедневната си работа и откъснати от света, ениджийци нямаха никаква представа за политическата обстановка, нито за действията по бойните полета. Сега от всичко най-много ги интересуваше положението в България. Още по-малко избягваха да разговарят по тия въпроси и турците.
275
Не помня откъде, беше ни попаднал в ръцете турски вестник. Скрити между снопите, събрахме се няколко души от съседните къщи и аз, който бях учил турски език в прогимназията, бях четецът. Превеждахме колективно и по смисъл.
От вестника научихме, а по-късно това се потвърди и от турските войници, че положението в България било критично, безнадеждно. Румънските войски достигнали до София, а на Македонския фронт гърци и сърби, след като отблъснали останките на българската войска, напредвали в територията на Стара България към столицата.
Тези новини буквално ни съкрушиха, късаха сърцата ни. Надеждата за възможен
обрат на събитията, в полза на България, беше почти изгаснала и мнозина
бяха започнали да се примиряват с новосъздаденото положение, утешавайки
се с това, че се намираме в селото си, че имаме обширна, плодородна земя,
че Бог пак ще ни помогне...
Как бяхме прогонени от турците.
22 септември (стар стил) 1913 година
Както винаги и този ден ениджийци бяха станали рано, за да привършат някои изостанали работи по харманите. Наистина, те бяха вече овършали и прибрали зърното в хамбарите, но както се казва, земеделската работа няма свършване. Още не бяха прибрани царевиците и сусама, а освен това трябваше да се нахранят свинете и останалия неограбен домашен добитък. Като добри земеделски стопани, селяните бяха започнали да мислят, че наближава времето и на есенната сеитба.
И... изведнъж като гръм от ясно небе из селото се разнесе зловещата новина, че от турското военно командване била получена заповед ениджийци да бъдат изселени. Но къде - никой не знаеше. Заповедта се разгласяваше от селския глашатай, който се спираше на всеки площад и кръстопът и на висок глас я произнасяше дума по дума. Тя гласеше приблизително така: В продължение на един час и половина всеки домакин се задължава да натовари на кола, каруца или товарен добитък, каквото може от покъщнината си, хранителни продукти и други вещи, да напусне къщата и потегли с членовете на семейството си към северния край на селото по пътя за с. Коюндере.
Цялото село бе обхванато от неописуема паника. Плачеха жени и деца, стари баби кършеха ръце в отчаяние. Мълчаливи и мрачни, мъжете стягаха колите, седлаеха магаретата...
276
След първите минути на обща уплаха и отчаяние хората започнаха да се опомнят и да си дават по-ясна сметка за положението. Трябваше да се изнася набързо покъщнината, да се товарят колите. Но какво може да се натовари за час и половина и то на кола, кон или магаре?
Години наред трудолюбивите българки с любов и надежда са тъкали и пълнили сандъците и мусандрите със скъпи момински чеизи, китени черги, постели. Ами облеклото на многобройната челяд, домашните съдове, брашното, житото, варивата и всичко друго, събирано и пазено за по-добри дни от много поколения в продължение на векове? Кое да натоварят и кое да оставят?
Нямаше време обаче за чудене и мислене. Войнишки патрули, с натъкнати на пушките ножове, кръстосваха из селото и подканяха хората да бързат да напускат селото. Други команди ходеха в по-заможните къщи и заключваха вратите им, преди още стопаните им да са изнесли най-необходимото.
Какво става в тези тревожни моменти в моята родна къща? Баща ми имаше само една крава и една биволица, които турците не му бяха взели. Той като че ли беше предчувствал, че на 8 юли нашественикът ще започне да граби и не ги бе изкарал с говедаря. Колата му и чифт млади хубави волове бяха реквизирани от турците при обявяването на войната.
Тате стегна набързо колешника (предната част на кола с две колела) и подпомогнат от майка ми, започна да товари покъщнината. Най-напред той изнесе половин чувал брашно, колкото ни беше останало, сложи го внимателно и го завърза с въже. Окачи казана отзад и го напълни с други по-дребни съдове и разни дреболии. Натовари и новите постели и облекло и с това колешника се напълни... На магарето сложи дисагите, пълни с дребна покъщнина, хляб и хранителни продукти.
Военният патрул, спрял се на вратника, вече ни подканяше да тръгваме. Тате и мама влязоха още един път в къщи, поразгледаха се набързо из стаите и с насълзени очи излязоха навън, без да вземат нищо. Баща ми след това впрегна кравата и биволицата, прекръсти се с лице, обърнато на изток и поведе добитъка. Мама и баба плачеха и нареждаха, както се плаче на умряло или за нещо непоправимо. Тихо плачехме и ние с малката ми сестра и навели глави, следвахме колешника. Когато излязохме от двора и се насочихме по главната улица на север, ние се обръщахме често назад и със сълзи на очи се опитвахме да видим за последен път бащината си къща, докато тя съвсем се закри от погледите ни.
277
Преди нас други коли и каруци, натоварени с покъщнина, бяха потеглили вече и наредени една след друга, образуваха дълъг керван, началото на който се губеше някъде по пътя за съседното село Коюндере.
От двете страни на кервана, на 15-20 крачки от нас, стояха въоръжени войници с насочени към нас пушки по протежение на целия керван. По-късно узнахме, че това е нашата въоръжена охрана. Отначало мислехме, че тези войници ще ни избиват и всеки от нас се готвеше, ако започнат да стрелят, да изостави всичко и се скрие в близкия върбалак край реката.
Трябва да отбележа, че около 150 семейства, чийто добитък заедно с колите бе ограбен от нашествениците, бяха останали с голи ръце. А измежду тях имаше стопани, които преди това имаха 15-20 глави едър рогат добитък.
За всяко от тия семейства турците проявиха известно "великодушие", като им отпуснаха по една кола с впрегатен добитък и колар-войник със задължение да превози покъщнината им до българската граница. Някои от жените, товарейки на военната каруца само нищожна част от покъщнината си, горко плачеха, а войниците каруцари се опитваха да ги успокояват, като им казваха: "Не плачете, кадъни, каквото оставите тука, ще го намерите двойно повече в турските къщи, в които ще ви настанят в България. Вашият цар Фердинанд така иска...".
Може така да са говорили шовинистите, с цел да се погаврят с чуждата неволя, но може да се казвали това и искрено, с добро сърце. Види се, така им е обяснявано от тяхното началство за това варварско и безчовечно дело на турската военщина.
Най-после се даде заповед и керванът бавно потегли на север. Млад и строен турски офицер, качен на хубав арабски кон, препускаше напред и пак се връщаше назад, давайки нареждания на охраната. Със селяните той говореше на чист български език и беше коректен към тях и строг към войниците. Казваха, че той произхожда от изселените турци в България, получил българско образование. Турците са майстори на етикета, затова и са решили накрая да се покажат по-културни и дисциплинирани пред чужденците, за да подсладят горчивия хап... Наистина това оказва известен ефект и тия, които не познават природата на потисника, биха могли да повярват, че и в него има култура и човешки добродетели... Хитрите турски шовинисти разчитаха на времето, на заблудата и забравата.
278
Керванът на Ениджия се състоеше от 400-500 коли, каруци и колесарки, и няколко стотин глави добитък - овце, телета и малачета. Той се движеше към Странджа планина, оставяйки далеч зад себе си Ениджия, нашето родно село. Към него ние често отправяхме погледи за последно сбогом. Искахме да запечатаме в паметта си спомена за всичко най-хубаво и прекрасно, което бяхме преживели до тоя момент. И струва ми се, че мога безпогрешно да възпроизведа мислите и чувствата, които ме вълнуваха в тези неповторими минути от живота ми, като 17-18-годишен юноша.
Сбогом, наше скъпо родно село! Сбогом, бащино огнище! Може би ние никога вече няма да те видим, наш мил и незабравим роден край! Разделяйки се с тебе, неизразима тъга притиска сърцата ни. В тоя скръбен час ние мислим само за теб, носим те в сърцата си, в безбройните спомени на нашето детство и юношество, запечатани дълбоко и завинаги в паметта ни.
Тези мили и незабравими спомени ние ще отнесем със себе си като скъпи съкровища, за да търсим в тях утеха и упование в нерадостните дни на нашето изгнаничество.
И в тоя момент, когато ти изчезваш от погледите ни, забулено в маранята на безбрежната Източнотракийска златна земя, ние се кълнем, че ще посветим целия си живот, който ни остава, във вярна служба на род и родина за тържеството на твоята потъпкана правда.
По пътя ние узнахме, че крайният пункт на нашия маршрут е град Малко Търново, който останал в пределите на България, на около 60 километра от Ениджия. Първото село, през което премина нашият керван, беше Коюндере, в подножието на Дервентските възвишения. Тук оставихме и първата жертва, която бе погребана край пътя. По-нататък смъртните случаи зачестиха. Умираха обикновено болни старци и деца-пеленачета. Починаха и млади жени, освободили се от бременност по пътя, заедно с новородените.
Майката на Атанас Костадинов Бъчваров - баба Мария почина по пътя в Странджа планина и бе погребана в гроб, който нейните близки и съседи изкопаха с тесли. Двадесет дни преди това бе починал в Одринския затвор и нейният съпруг, вследствие на тежки изтезания.
Когато керванът се намираше в местността "Студената вода", Дерекьойско землище, ни настигнаха двама конни стражари, които по заповед на военния комендант в Ениджия арестуваха Петър Иванов Узунов и го върнаха назад, за да го отведат в Одринския затвор.
279
Сбогувайки се с жена си и децата и с намиращите се наблизо свои съселяни, този горд и корав българин, който рядко се бе усмихвал в живота си и никога не бе плакал, в този момент не можа да се въздържи. Очите му се насълзиха, той вдигна ръка за последно сбогом и без да може да каже нито дума, тръгна пред конните стражари, убеден, че отива на явна смърт.
През нощта, когато керванът почиваше, от последните му коли се зачуха женски писъци. Оказа се, че била извършена кражба на домашни вещи, накити и добитък. Благодарение на енергичната намеса на началника на охраната, крадците скоро бяха открити и заставени да върнат откраднатото. След това, за назидание, същите водачи на коли бяха наказани публично с по 25 тояги на голо.
Краят на нашия маршрут все още беше далеч, а още на втория-третия ден след потеглянето ни от село повечето хора гладуваха. Вдигнати от село, набързо и съвсем неочаквано, селяните нямаха възможност да си приготвят хляб за из пътя. Наистина, почти всяко семейство разполагаше с известен неприкосновен запас брашно в колата, но нямаше възможност да се меси и да се изпече хляб. Освен това хората го задържаха за по-лошо време, защото никой не знаеше, какво още ги очаква.
Тези, които имаха по някоя овца, колеха я из пътя по време на нощните почивки и ядяха месото печено-недопечено и без сол. Това стана причина мнозина да заболеят от стомашни разстройства.
Най-трудно понасяха глада децата и юношите. Малката дажба хляб, която получаваха от родителите си, беше съвсем недостатъчна за тях и след като набързо и лакомо я изяждаха, плъзваха из гората да утолят глада си с дренки, глогини, шипки и диви круши... Към края на месец септември, след шестдневно пътуване, нашият керван пристигна в Малко Търново, където бяхме предадени на българските погранични власти.
Тук с благодарност трябва да заявим, че още с пристигането си, на всеки от нас дадоха по един хляб. И тази дажба, по нареждане на българското правителство, продължи няколко месеца, докато работоспособните членове на семействата бяха настанени на работа.
280
Стъпили вече на българска земя, почувствали топлото съчувствие и любов на своите братя от освободеното отечество, ениджийци изпитваха искрени чувства на благодарност и признателност за оказаното им гостоприемство. Те бяха вече свободни хора. Далеч зад тях обаче бяха останали като кошмарно видение, преживените тревоги и ужаси от неотдавнашното нашествие на турските завоеватели. Ениджийци съзнаваха добре, че от този момент за тях настъпва новият живот на изгнаници и бежанци. Предстояха им нови изпитания и неволи, постоянни грижи за осигуряване на насъщния хляб. Измъчваше ги мисълта, че са клети бездомници.
Трябваше да напуснат час по-скоро малкия и беден крайграничен градец, да се придвижат към Бургас, големия пристанищен град, където биха могли да намерят препитание.
Семействата, които притежаваха собствени коли и добитък, потеглиха на групи към селата, с надеждата да намерят някъде свободна земя и там да се заселят. Искаха да си останат земеделци, да се трудят денонощно над свои ниви, колкото и малки да са те. Страх ги беше, да не останат без собствен имот, да аргатуват на чужди хора. Уповаваха се единствено на своето пословично трудолюбие и пестеливост - със спестените пари ще купуват ниви, ще работят и други, под наем.
За жалост нашите хора не намериха свободни земи. Такива земи имаше почти във всяко село, но местното население не ги продаваше.
Ениджийци престояваха по един-два дни във всяко от посетените села с натоварени коли и отново потегляха. Никъде не ги допускаха да се заседят за по-дълго време от страх да не би това положение после да бъде узаконено от държавата.
Заваляха дъждове, зимата наближаваше, маларията започна да мори хората. Най-после те се принудиха да се приберат в Бургас. Там завариха съселяните си, които по липса на собствени превозни средства, бяха останали в Малко Търново. Те бяха наели срещу заплащане каруци да ги превозят, заедно с покъщнината, до големия пристанищен град. Тук много хора от по-младите намериха работа на пристанището, сравнително добре заплатена. Болшинството обаче стояха без работа и се принуждаваха да продават колите и добитъка си. Около 200 семейства заминаха
281
за Поморие, където бяха настанени в дървени бараки и в сградите на бившия манастир "Св. Георги", сега квартал на Поморие. Мъжете намериха работа в солниците, на пристанището и като надничари - земеделски работници.
През пролетта на 1914 година 50-60 семейства напуснаха Поморие и заминаха за Беломорска Тракия, където бяха настанени в освободените от местното гръцко и турско население села от Софлийска, Димотишка и Караагачка околии.
Както е известно, през 1919 година буржоазна България, като съюзница на Германия, бе победена и наказана жестоко в Ньой и Сан Ремо. Победителите и отнеха почти всички териториални придобивки от Балканката война, включително и Западна Тракия. Настанените там ениджийски семейства, преди да дочакат окупацията от гърците, побързаха да напуснат селищата, в които се бяха настанили и потърсиха отново убежище в България. Едни се заселиха в Ивайловград, а по-голямата част в Свиленград и в близкото гранично село Генералово. По-късно тук те бяха одворени и оземлени, построени им бяха къщи със средствата от заема за Селскостопанско настаняване на бежанците (ССНБ).
Окъщени и оземлени бяха и бежанците в Поморие, а една част от тях, начело със своя селски първенец Симеон Георгиев - Мончето, се заселиха в местността "Папорус" ("Соката"), Поморийско землище и заедно с бежанците от село Пишмен, Малгарско, основаха новото село Сарафово.
Разселването на бежанците продължаваше и след това. Новият закон за ССНБ им даваше право при оземляването да си избират селата по собствено желание.
Така в Бургаски окръг бяха настанени и оземлени по няколко семейства в селата Българово, Ръженово, Каменар, Долно Езерово, Поляновград и други.
Значителен брой семейства се заселиха като служители и работници в София. Пловдив, Стара Загора, Димитровград. Двадесетина семейства, още в началото (1913-1914 година) прехвърлиха Стара планина и се заселиха в село Мъртвица, Плевенско и във варненските села, където още през 1879 година се бяха заселили там техни близки и роднини. Но компактната маса от ениджийци остана в Бургас и Поморие - около 320 семейства, разпределени почти по равно в двата приморски града.