19. ЕНИДЖИЯ, ВИДЯНА ПРЕЗ 1971 И 1972 ГОДИНА
 

Първа земляческа среща на ениджийци, състояла се в гр. Бургас. Главна тема в изнесения доклад, изказванията и разговорите е историята на Ениджия. Изпратени приветствени телеграми. Цитати от писма на участници в срещата. Ениджийци, посетили родното си село, разказват свои впечатления от екскурзията
Никодим Стоянов
Стоян Йорданов
Телеграма
Костадин Г. Арабов

Първа земляческа среща на ениджийци, състояла се в гр. Бургас. Главна тема в изнесения доклад, изказванията и разговорите е историята на Ениджия. Изпратени приветствени телеграми. Цитати от писма на участници в срещата. Ениджийци, посетили родното си село, разказват свои впечатления от екскурзията

На 15 октомври 1972 година по инициатива на бургазлии бе организирана в гр. Бургас първата земляческа среща на ениджийци. Присъствали представителни групи от Поморие, Стара Загора, Варна, Свиленград и др. Васил поп Йорданов от Ст. Загора е изнесъл обширен доклад за миналото на Ениджия от възникването му до турското нашествие през 1913 година. Изпратени бяха поздравителни телеграми до Централното ръководство на Съюза и до автора на "Историята на Ениджия".

За да бъда по-точен и убедителен, тук предавам цитати от писма на мои приятели, участници в срещата, които описват по-важните моменти от нея. Изобщо, ако вярваме на авторите на тези писма, можем без преувеличение да отбележим, че по-интересното и характерното за нас е било това, че главната тема, както в доклада на поп Йорданов, така и в направените изказвания и разговори, е била "Историята на Ениджия". Наричайки така скромния труд на пишещия тези редове, докладчикът Васил поп Йорданов - бивш учител, казва между другото:

"Бачо Симеоне, ... Всичко мина благополучно. Настъпи най-тържественият момент - четене на доклада. Спазвайки твоите препоръки, въоръжен със спокойствие, започвам да чета. Редуват се последователно следните данни за Ениджия: местоположение, наименование, мерия, природни красоти, народни носии, поминък, борби за духовно и национално освобождение, Преображенско въстание, Балканска и Междусъюзническа война, напущане на родното село. Докладът беше обширен - 18 печатни страници и продължи около 45 минути. Страх ме беше да не ги отекча, но се получи обратното: нашите хора слушаха със затаен дух и голям интерес. Когато четях описанието ти за начина, по който бяхме изгонени от турците и твоите прощални думи при раздялата с родното село, видях как на мнозина очите бяха овлажнели от едва скрити сълзи. Накрая съобщих, че доклада съм изготвил по твоя ценен труд за село Ениджия. Той бе изпратен с бурни и продължителни ръкопляскания. Прецених, че не само не съм ги отегчил, но че прочетеното им се видя недостатъчно. Обясних им, че твоят труд за Ениджия е вече напълно готов и скоро ще бъде представен за одобряване и

287
 

рецензия в Тракийския научен институт в София. За това дълг на всеки ениджиец е да съдейства пред съответното дружество 'Тракия" и Централното ръководство на Съюза да бъде отпечатан в книга в най-скоро време. Моето предложение бе прието с абсолютно болшинство. По желание на инициативния комитет, оставих доклада на тяхно разположение да го съхраняват в архива си. (Писмо от 17.Х. 1972 година.)
 

Никодим Стоянов от Поморие, бивш секретар на Околийския народен съд. "На земляческата среща в Бургас обширен доклад изнесе синът на поп Йордан - Васил. Докладът беше издържан във всяко отношение и го изслушахме с голямо внимание. У нас, по-старите, се събудиха скъпи спомени от родното ни село. Накрая Васил заяви, че докладът е написан от него, но фактически той бил дело на Симеон Лазаров, който е написал голям труд за Ениджия, от който черпил всички данни. При тези думи, всички станахме прави и продължително и бурно Ви ръкопляскахме. Това беше спонтанен израз на нашата благодарност към Вас. Взехме единодушно решение да Ви изпратим благодарствена телеграма." (Писмо от 15.XII.1972 г.)
 

Първата земляческа среща на ениджийци, състояла се на 15 октомври 1972 година в Бургас. На снимката: Васил поп Йорданов от Ст. Загора, учител-пенсионер, чете своя доклад върху историята на Ениджия. Между членовете на Президиума се виждат седнали: Карамфила Апостолова Секлемова, Поля Терзистоева, Стоян поп Йорданов и др.

288
 
 

Първата земляческа среща на ениджийци в Бургас на 15.Х.1972 г. На снимката: част от присъстващите.
 

Стоян Йорданов от Стара Загора, художник, бивш гимназиален учител: "... Не ти на мен си задължен, а ние всички ениджийци сме задължени на теб за големия научен труд, който работи дълги години с голяма любов и който, нека се надяваме, ще бъде издаден в най-близко време. Целувам работливата, упорита и веща ръка, която написа тази ценна книга за нашата Ениджия." (Писмо от 14.I.1973 г.)
 

Телеграма

Свиленрад - Симеон Лазаров

Приемете нашите мили землячески поздрави. Благодарим за труда "История на Ениджия". Желаем Ви здраве и дълъг живот.

От срещата Васка Даракчиева.

289
 

След като през есента на 1913 година турското правителство и военщината ни изгониха от Ениджия в България, в продължение на цели 58 години на никого от ениджийци не се е отдавала възможността да посети родното си село, или поне да премине през него. Но през последните две години (1971-1972) селото е било посетено вече три пъти от ениджийци, пътуващи като туристи. Първи са посетили Ениджия Поля и Костадин Терзистоеви от Варна - два пъти през 1971-1972 г. Третият, който посетил Ениджия на 18 ноември 1972 година е Никодим Стоянов от Поморие. Терзистоеви разказали свои впечатления от посещението си в Ениджия на земляческата среща в Бургас, а Никодим Стоянов направи това в две последователни писма до пишещия тия редове. Тук предавам по-същественото от разказите на нашите "туристи".

В Ениджия турското правителство настанило около 200 мухаджирски семейства. Това станало на групи от по няколко десетки семейства и продължило няколко години. Първите групи турски заселници били най-щастливите - те се настанили в най-хубавите къщи по собствен избор. Настанени веднъж, мухаджирите рушели съседните къщи, необитавани още от никого и използвали дървения материал за гориво. Днес не се виждала нито една българска къща, всички били разрушени и вместо тях, от строителния материал, мухаджирите си построили малки едноетажни къщи с по две-три стаи. През 1956 година реката придошла и заляла голяма част от къщите, източно от централната селска улица. Настанените в тия къщи се изселили в местността "Гердеме", на левия бряг на реката, близо до общоселската воденица и си построили там нови къщички на брой около 30-40. На това място имаше хубава вода за пиене, сравнително е по-високо и няма опасност от наводнение. Това наложило частично изменение и на шосето, което източно от моста правело малък завой на север. Като премине моста на реката, Одринското шосе взема северна посока непосредствено до източния й ляв бряг и достига новата махала в м. "Гердеме". Оттам се отправя на изток, за да се съедини със старото шосе за Лозенград.

Мухаджирите са разрушили също църквата и училището с камбанарията до него. С материалите построили две джамии - едната в Горната махала върху дюкянското място на дядо Атанас Терзистоев, а другата - в Долната махала, в двора на Стоян Арнаудов. Нова специална сграда за училище нашите туристи не могли да видят, въпреки че са прекосили селото от шосето до най-северния му край.

Ето какво разказва в писмото си Никодим Стоянов: "От Поморие тръгнахме с лека кола в 6 часа сутринта по марш-

290
 

рут: Бургас, Малко Търново, границата, Лозенград, Ениджия, обратно - Лозенград, Бунархисар. В Лозенград пристигнахме в 11 часа и разгледахме набързо града с центъра, където се издига паметник на Ататюрк. Потеглихме за Ениджия по познатото ми шосе за Одрин. Пристигнахме в нова махала от 30-40 къщички в местността "Гердеме" до воденицата. Спряхме пред малка сграда-кафене и веднага ни заобиколиха 30-40 турски селяни. Всички се изредиха да се ръкуват с всеки един от нас, като ни поздравяваха с думите: "Хош гелдиниз!" (Добре дошли!), запитаха ни какви сме, откъде идем и по какъв повод. Аз им обясних, че съм роден в това село и дойдох да видя родната си къща. Турците изявиха желание да дойдат с нас. След няколко минути сме на моста на река Текедере. Той е същият, само с тая разлика, че дървената му част е обкована с желязо. Навлизаме в селото и аз очаквам да видя познатите ми къщи. Нишо подобно - Ениджия, такава, каквато я оставихме в 1913 година, вече не съществуваше. Обръщам се вляво, тук където беше Узуновият хан, новата къща на Тодор Мисира, Шанговата и другите наоколо. Всички са разрушени. Мухаджирите ни следват и всеки от тях бърза да ни разкаже какво е видял, когато пристигнал за пръв път в селото. Движейки се бавно по главната улица на север към Горната махала, аз не бях в състояние да разбера къде точно се намирам. Търсих да видя Безиргяновата къща, дядо Панайотовата, Гавраиловата, но от тях нито помен. За ориентир ми послужиха баирите на запад, дядо Стойковата долчинка, Карталтепе, които бяха запазени неизменени... С големи усилия успях да намеря мястото, където беше бащината ми къща, от която нищо не бе останало. Видях кладенеца, изпълнен с тиня от придошлата река, неочистен оше. А водата му беше сладка и цялата махала идваше тук за вода за пиене. Правата топола до кладенеца, розите и овощната градина изкоренени, а дворното място - засадено със зеле. Изкоренена е и общоселската кория от около 2000 декара, както овощните и черничеви градини, лозята, върбите от двете страни на реката.

Запитахме мухаджирите защо са изкоренили и лозята, а те ни отговориха, че лозята тук не виреели... и в Лозенград са направили същото, тъй като и там почвата била такава.

Напущаме Ениджия (от 1972 година) и се отправяме обратно към Лозенград. Из пътя ни срещна лека кола с двама турски полицаи, изпратени да ни върнат в Лозенград за проверка на документите. Отнесоха се твърде грубо с нас. Отведоха ни в окръжното управление, но оттам веднага ни освободиха, тъй като документите ни бяха редовни.

291
 

В моето родно село не намерих и не видях нищо от онова, което бях запомнил от моето детство и юношество и го напуснах разочарован. Но въпреки това, в мен се породи желание да го посетя още веднъж и ще го посетя." (Писма с дати 15.XII.1972 г и 26.I.1973 г.)
 

Костадин Г. Арабов - живущ в Стара Загора, в миналото активен борец против фашизма и капитализма, а след 9-ти септември, активен участник в строителството на социализма в Народна република България, заемал последователно службите председател на ТКЗС в гр. Ивайловград и секретар на Градския народен съвет в същия град, а понастоящем пенсионер.

В четири последователни писма Динко споделя с мен мисли за впечатленията си от моя труд за миналото на Ениджия, на който е и първият читател, както и впечатленията си от земляческата среща на ениджийци в гр. Бургас.

Тук предавам кратки извадки на две от писмата му, със съществени моменти от съдържанието им.

"Изобщо аз ценя високо целия материал, така както е написан. Това е злато на любознателните и родолюбиви ениджийци и ще изиграе много важна роля за патриотичното възпитание на младите тракийски поколения.

Васил изнесе твърде добре своя доклад (на срещата в Бургас), написан въз основа на твоя материал. На срещата твоето име се произнасяше с уважение и благодарност. Взе се единодушно решение да ти изпратим приветствена телеграма." (Писмо от 18.Х.1972 г.)

"Години наред ти работи търпеливо и всеотдайно, събираше материали, записваше спомени на десетки стари ениджийци, живущи по села и градове и днес твоят труд е увенчан с пълен успех. Богатото и героично минало на родното ни село е пресъздадено в няколко стотици страници, записано и запазено за младите поколения. Заедно с тебе радваме се и гордеем и ние, всички ениджийци и сме готови да помогнем всеки според силите си, за да може в най-близко време книгата за Ениджия да види бял свят." (Писмо от 19.I.1973 г.)
 

Свиленград, 1973 г.           Симеон Лазаров

[Previous] [Next]
[Back to Index]