Занаяти
Tърговия
Държавни данъци
Главното занятие на първите преселници в Ениджия било овцевъдството.
Както отбелязахме на друго място, те се заселвали в бейския чифлик заедно
със стадата си. Такъв е случаят и с дядо Стоян от Панагюрище, родоначалник
на големия и прогресивен род - Безиргянови. За развитие на овцевъдството
били благоприятни обширните пасища в селската мерия.
По сведение на стария преображенец Димитър Ат. Карафезиев, бивш жител на Поморие, в Ениджия към 80-те години на миналия век броят на овцете достигнал до 28 000 глави, тъй като за толкова овце селото било облагано с данък (беглик). По-късно техният брой намалял на 18 000 глави. По-заможните селяни са притежавали по 200-300 овце, дядо Иван Безиргянов - 500, дядо Яни Арнаудов - 800 и т.н. И лятно, и зимно време по-големите стада са прекарвали на полето и в кошарите (ъгли), построени на подходящи места в селската мерия в съседство с пасищата. Такива кошари имаше в м. "Доланица". Те наброяваха тук около десет, между които стадата от по 200-300 овце на Чокелиев Богдан, Сармов Благон, Трандафил Мисира, дядо Полон Топала, Димсов Михал, дядо Иван Михов. В м. "Карансулица" - на Никола Секлемов, в "Горните алчаци" - на Станко Димов Панайот, в "Карачаллъка - на Кушеливите и Христо'Чорбаджи, в "Сърйолу" - на Султановите, в "Корията" и "Долните алчаци" - на Дядо Митре Камбура, дядо Георги Арнаудов, Иван Узунов и др. В "Кавакдере" - на Кръстю Карталов, в "Кючукдере" - на Илия Карталов.
Големи стада са притежавали и други селски стопани, между които по-известни са Гайдаджи Михал - Кея, Георги Чекръкчиев, Георги Гайдаджиев, Иван Койвалиев. По 20-30 овце са притежавали по-голямата част от стопаните, които се занимавали със земеделие.
Дълги години овчарите подсирвали млякото в домовете си и го носили в цедилки на търговците. По-късно били открити мандрите, където освен сирене се приготвял и кашкавал. Агнетата и вълната овчарите продавали на търговци гърци и евреи в Лозенград.
Когато овцевъдството доминирало над земеделието, в селото имало две мандри, чиито наематели дълги години били гърци и евреи. Само един от селските чорбаджии, дядо Яни Арнаудов, се явявал конкурент на търговците от Лозенград. Той няколко години наред наемал не само мандрите в Ениджия, но и в други села в околията, а също закупувал агнетата
23
и вълната. Наемател на селските мандри е бил в последните години и Сармов Благон.
Увеличаването броя на населението и излишната (незаета) работна ръка (синове, зетьове, дъщери, снахи) принуждавали селяните да потърсят и други източници за препитание. Така започнало да се засилва земеделието, което след закупуване на чифлика "Узана" станало главен поминък на населението.
След като разпределили новозакупената земя, по-голямата част от земеделските стопани станали собственици на над 100 дка ниви, черничеви и зеленчукови градини, лозя. "Средната ръка" притежаваха по 150-250 дка земя, няколко десетки семейства - от 250 до 500 дка, а по-големите чорбаджии стопанисваха от 2000 дка нагоре. Такива бяха Иван Узунов, Яни Сарията, Георги Чорбаджи Арнаудов, Иван Михов Безиргянов, Стоян Граматиков, Стоян Чорбаджи Колев, Секлемовци, Кушелиевци, Иван Койвалията, Сармов Благон, Трандафил Мисира, Христо Чорбаджи.
Имаше семейства, които никога не можеха да обработват цялата притежавана земя. Обработваха обикновено по-плодородните си ниви, а останалите изоставяха и бяха използвани за паша на селския добитък.
Малко бяха селяните, които изпращаха децата си да продължават образованието си в Лозенград, Одрин и др. Повечето предпочитаха да ги задържат и използват в земеделската работа, да пасат добитъка, овцете им. Купуваха нови ниви, увеличаваха броя на оралата, водеха негласна надпревара помежду си кой повече снопи да докара и хамбарите си с жито да напълни. До каква степен се бяха увлекли в земеделието може да се види от факта, че даже най-големият чорбаджия в селото Яни Арнаудов продаде своите 800 овце и закупи турския чифлик в Текешилар и увеличи оралата си на 14.
Непрекъснато се увеличаваше и едрият добитък - впрегатен и разплоден. В Ениджия имаше три големи чарди едър добитък - йозхайван, биволи и телета. По данни на старите преображении Димитър Ат. Карафезиев и Георги Иванов Безиргянов към началото на века Ениджия притежаваше:
овце - 28 000 глави
карасър - 1 500 глави
биволи и биволици - 800 глави
три сюрии волове - 450 глави
едър доен добитък - 400 глави
коне - 400 броя
24
Чардите с едър невпрегатен добитък, биволите и йозовете бяха постоянно на паша през пролетта, лятото и есента. Стопаните отиваха в празнични дни на пладнишата да ги наглеждат и назобят. По-младият добитък по време на паша почти подивяваше, трудно можеше да се хване и върже такова "подивяло" животно. Хващаха го и укротяваха само опитни йозчии със специални примки.
Земята се обработваше примитивно с орала и дървени плугове (тахталии), които се изработваха от по-добри майстори-стопани. С тахталии селяните оряха лятно и есенно време стърнища и целини (дълбока оран) за угари. Теглеха се от няколко чифта волове и биволи. По-бедните стопани се събираха по няколко души и оряха заедно, защото със собствените си един или два чифта впрегатен добитък не можеха сами.
Едва след Преображенското въстание и по Хуриета бяха въведени железните плугове, с каквито към 1912 година се бяха снабдили повечето от селяните. Това беше голямо събитие в обработването на земята, една революция, която даде нов тласък в развитието на земеделието.
Големите чорбаджии използваха и чужд наемен труд в земеделските си стопанства. Хващаха за постоянно или временно аргати и чираци, които наглеждаха добитъка, оряха, сееха или пасяха овцете им. Караха по три-четири, а и повече орала и плугове. Жътвата бе голямо изпитание за ениджийци. За прибирането на реколтата се включваше на работата всичко живо. Само старите баби оставаха в село да наглеждат къщата, да гледат децата и готвят. Рано сутринта цялото село се раздвижваше. Накачени на коли и каруци, яздещи коне и магарета, а мнозина и пеш с каврами на рамото, жетварите бързаха да напуснат селото, отправяйки се на разни посоки из землището да стигнат час по-бързо по нивите си. Интересна, живописна картина представляваше равното тракийско поле по жътва.
По време на жътва някои селяни се събираха по две, по три семейства заедно и задружно жънеха нивите си. Накъдето и да погледнеш из полето, ще видиш да се мяркат белите забрадки (марами) на моми и булки, ечат отвсякъде жетварски песни, чуват се весели закачки, подвиквания. Когато отиваха на далечна и голяма нива, жътварите не се връщаха вечерта в селото, а оставаха да нощуват на нивата. В селото изпращаха най-стария или някой младеж с кон или магаре да им донесе ядене и вода за другия ден.
Пишешият тези редове е имал случай да нощува заедно с родителите си на нивата в м. "Карансулица" в близко съседство с турското село Пашаери. Веднага трябва да доба-
25
вя, че това можеше да стане по време на Хуриета и една-две години след това. Вечер продължавахме да жънем до късно, особено при пълнолуние, а сутрин ставахме рано и докато пристигне яденето, изкарвахме по един "чекъм".
Срещу неделя никой не оставаше на нивата, всички се прибираха в селото и през целия ден празнуваха. Към залез слънце жътварите започваха да се прибират към село. Групово и поединично до късно вечерта се точеха препускащи каруци, коли и пешаци.
И на връщане из пътя песните не стихваха. Моми и булки пееха с пълен глас, весели и жизнерадостни. Поместената тук народна песен жътварките пееха в събота срещу неделя:
"Замръкнахме, Радо,
на голяма нива.
Забравихме, Радо,
порти отворени,
та ще влязат, Радо,
царевите конйе.
И ще стъпкат, Радо,
ран, зелен босилек
и жълто цвете."
За прибиране на богата жътва чорбаджиите хващаха на надница или
за цял сезон, докато трае жътвата, по няколко жътвари, а Узунови и някои
други - по 10-15 човека.
Жътвата привършваше към Петровден и веднага селяните започваха хармана (вършитба), стържеха и изравняваха харманите, пристягаха колите и поправяха диканите. За хармани се използваха дворовете, които бяха достатъчно големи.
Снопите се пренасяха с коли, специално направени за тази цел - удължени с ритли и се трупаха на големи купени. По липса на достатъчно място в хармана и за да бъдат ангажирани всички сили и работата да върви, по-големите земеделски стопани едновременно с пренасянето на снопите започваха и вършитбата. За снопи тръгваха много рано и до разсъмване се връщаха, разтоварваха колата и отново заминаваха. Особена трудност представляваше отвяването на зърното, което се извършваше с вилачи при ветровито време. Често се случваше да не подухва никакъв вятър и тогава овършаното от няколко хармана се натрупваше на огромни танаси. Спираха временно вършитбата, чакаха да духне вятър, за да отвеят и почистят зърното. Чистото зърно натрупваха на големи купища (сечове) и чакаха да дойде субашията да го премери.
26
В Ениджия сееха всички видове зърнени храни и фуражи - пшеница, къзълджа, ръж, ечемик, царевица, каиладжа (лимеи), бурчак, просо, фий, кушуту, сусам. Нямаме точни данни за годишното производство на зърнени храни в селото, но това може да се изчисли приблизително като се има предвид, че Ениджия е давала на държавата до 20 000 цариградски кила юшур годишно, което се равнява на 600 тона. Разбира се, това е само измереното, тъй като имаше и много тонове немерено укрито жито от стопаните. Като се вземе всичко това предвид, годишното производство от земеделските култури в селото не е било по-малко от 5-6 хиляди тона.
Селяните култивираха особен вид просо (кушуту), от което вадеха масло за индустриални цели. Кушуту се продаваше в Лозенград и Одрин на сравнително добра цена.
Сусам сееха на нови и силни почви. По-богатите докарваха от него до 20-25 волски коли с ритли, правеха го на "чаракмани", сушаха и изтърсваха зърното. Излишъците продаваха на търговците, които получаваха от него сусамово масло и го продаваха. Слънчогледът не беше известен в Източна Тракия.
Някога старите ениджийци сеели и обработвали лен, от който домакините правели долни ленени дрехи, черги и чували, които били много трайни. В последно време лен не се засяваше. Памук започна да се сее едва след Преображенското въстание, но производството му беше незначително. Преди Освобождението ениджийци обработваха и тютюн. За това свидетелстват тютюневите стъбла, намерени по покривите на най-старите къщи. По-късно държавата забранила обработването му в село.
От варивата сееха фасул, черен боб, грах, леша, нахут, бизеля, но само за домашна употреба. Сееха ги по арпалъците и по песъкливите и наносни почви край реката.
Дини, пъпеши и тикви сееше всяко домакинство, но само за местна употреба.
Зеленчукови градини обработваха 15-20 семейства, някои от които изкарваха от тях и прехраната си. Големи и добре подредени зеленчукови градини притежаваха Иван Узунов (три, двете давани под наем, а едната сам обработваше), Костадин Щерев Налбантов, Тодор Пехливанов, Стоян Андирков Карастояна, Стоян Костов - Буруджията, Христо Чорбаджи, Стоян Арнаудов, Благой Колешев, Васил Олу и др.
Освен за местна консумация ениджийци продоволстваха със зеленчуци и някои от околните турски и български села, а продаваха и в Лозенград. Костадин Щерев Налбантов и Тодор Пехливанов продоволстваха войската в Лозенград. През
27
два, през три дни каруците им, препълнени със зеленчуци, бяха непрекъснато в движение до града и обратно.
Ениджийци отглеждаха и копринената буба и получаваха добри доходи от нея. Черничевите градини заемаха тясната ивица наносна и песъклива почва от двете страни на реката. Те бяха повечето млади насаждения, но имаше и много стари дървета. Произвеждаха се доброкачествени бели пашкули, които се продаваха на добра цена на пазара в Одрин. По няколко унции бубено семе отхранваха Стоян Костов, Стоян Попандреев, Стойко Кабаков, Димитър Стоянов Граматиков и др.
Лозарството в Ениджия се развиваше добре, но на него не се гледаше като на поминък, както това бе в Лозенград, с. Каваклия и др. Първоначално селските лозя били в горната речна ува, но филоксерата ги унищожила.
Селяните засадили нови лозя в м. "Язмадере", а по-късно и по височините от двете страни на шосето за Лозенград. Гроздето и произвежданите от него вино и ракия, петмези, рачели, туршии и други сладкиши се употребяваха за местна консумация. В кръчмите се продаваше вино и ракия, доставени от търговците в Лозенград. Широко разпространение бе добило преработването на гроздовата мъст на рачели, петмез, пелтени суджуци. Нишестето домакините приготовляваха сами. От него правеха пелте и пелтени суджуци с нанизани на върви орехови ядки. От грозде, синап и преварена гроздова мъст, подпръстена с бяла пръст, домакините приготвяха туршия (грозденица), която слагаха в делви.
За овощарството съществуваха добри почвени и климатични условия, но не бе застъпено. Само големият селски чорбаджия дядо Иван Узунов бе засадил и грижливо отглеждаше малка ябълкова градина от 2-3 дка. По лозя, зеленчукови и черничеви градини селяните бяха започнали да садят единични плодни дръвчета - праскови, орехи, бадеми, череши, вишни. В най-северната част на Горната ува растяха огромни орехови дървета, от които и местността носеше наименованието си "Големите орехи".
Селската мерия със своите обширни пасища благоприятстваше за развитие на пчеларството. Малцина се занимаваха с пчеларство и то по примитивен начин. Преди Освобождението на България (1878 г.), когато землището е било обрасло наполовина с храсти и гори, с пчеларство се занимавали повече стопани. Съществуваше местност "Кованлъка", където пчеларите пренасяли на паша пчелните семейства. Най-добри пчелари били Атанас Карафезиев и Стойко Андреев Шангов, които отглеждали по 100-150 пчелни кошера и през цялото време се навъртали около пчелите си. А двамата били и
28
добри ловджии. Селската мерия изобилстваше с различен дивеч: зайци,
вълци, лисици, а от пернатия - яребици, кеклици, патици, пъдпъдъци, дропли.
Дядо Атанас Карафезията бе известен като ревностен изтребител на лисиците,
от чиито кожи получаваше добри пари. В селото имаше и много други ловджии.
С ловни пушки и пищови бяха въоръжени мнозина от селяните, предимно овчарите,
на които това оръжие бе нужно да пазят стадата си от вълци и турски разбойници.
В Ениджия се упражняваха няколко вида занаяти, задоволяващи предимно стопанските и битови нужди на местното население.
Абаджиите, които бяха едновременно и терзии, шиеха всички видове мъжко облекло - димии (потури), забуни, салтамарки, ямурлуци, а за жените - сукмани. По-известни терзии в селото бяха Атанас Терзистоев, Христо Карамуков, Киряк Биберов, Атанас Кратунката, Христо Талигаджиев, Димитър Гендоолу, Иван Михов, Георги Брънтела, Атанас Кукумявката.
От кожухарите беше се прочул дядо Коста Кабзималов, който шиеше кожуси и калпаци, слагаше кожи на салтамарки и пр. При него идваха да си шият кожуси и много турски богаташи от околните села. С кожухарство се занимаваше и Полон Киров.
Железарите изработваха и подостряха палешници, брадви, мотики, дикели и др. Наричаха ги демирджии. Такива бяха дядо Атанас, Коста и др.
Коларите (арабаджии) правеха и пристягаха коли и каруци. За най-добър майстор от тях минаваше арабаджията Лилето (Илия).
Подковачи (налбанти) бяха Костадин Попов, Иван Алексиев, Атанас Пехливанов. Преди Освободителната война известен беше налбант Петко, жестоко изтезаван от турците като ятак на Филчо войвода.
В Ениджия нямаше опитни зидари, които самостоятелно да строят къщи. За строеж на къщите си селяните викаха майстори зидари от близкото гръцко село Петра и от Лозенград. Като селски зидари минаваха Калоян Карпузов и Стойко Шангов.
В селото имаше една общоселска фурна и три частни, които печаха хляб за населението. Селската фурна печеше и продаваше бял хляб и други тестени изделия. Частните фурни
29
бяха собственост на Яни Карталов, Георги Арнаудов и Иван Узунов. Трябва да отбележим, че почти всяко семейство си имаше домашна фурна, в която домакинята сама си печеше хляб, а за Гергьовден, Великден и Димитровден печаха и агнетата си в нея.
Селяните мелеха брашно в селската четирикаменна мелница в м. "Гердеме".
Ходеха и на моторната мелница в съседното село Докузюк, която бе собственост
на голям гръцки чорбаджия от Лозенград. Някои отиваха и по-далечна водната
мелница в "Голямата река" на разстояние повече от 20 км. Казваха, че тази
воденица вадела по-хубаво брашно. А в миналото дядо Георги Арнаудов построил
и вятърна мелница, но тя не можела да върши работа, изоставил я и през
1912 година бе станала развалина.
Ениджия бе голямо българско село и заемаше централно място по отношение на десетина български, турски и гръцки села. Освен това с административния център Лозенград и вилаетския град Одрин го свързваше добре поддържано и оживено шосе, а имаше връзка и с търговския център и ж.п. гара Бабаески, от която го делеше само пет часа път. И въпреки всичко това селото не бе развило особена търговия и търговците, до колкото ги имаше, се брояха на пръсти. Между тях първото място заемаше дядо Яни Арнаудов, който се занимаваше с търговия на едро и дребно и бе спечелил много пари. С помощта на своя брат Пендо, живущ в Одрин, погърчен албанец и голям търговец и собственик на Скендер-чифлик, дядо Яни поддържаше оживени търговски връзки с Одрин, Бабаески, Родосто, Узунджово. Дядо Яни вземаше под наем двете селски мандри, както и мандрите в някои от околните села, закупуваше вълната и агнетата и ги продаваше на големите пазари. Притежаваше три казана за варене на ракия, маслобойна, 800 овце и около 1500 дка ниви. След неговата смърт синовете и внуците му се занимаваха също с търговия, но никой от тях не можа да развие неговата работа. Дядо Яни почина след умопомрачение и не можа да разкаже на наследниците си къде е криел спечелените златни лири. След като през 1913 година турците прогониха населението в България и заселиха селото с турски мухаджири, настанените в къщата му турци разкопали една стена и в основите й намерили голямото богатство на Арнаутина.
30
В Ениджия имаше около двадесет търговски заведения за продажба на спиртни напитки, бакалски стоки, кинкалерия. Оттук се снабдяваха с бакалски и други стоки и селяни от околните села. Танашо Телеграфов - Баш Ефенди и Тодор Ковачев се занимаваха с комисионерство - закупуваха добитък, земеделски произведения и други за сметка на гръцки и еврейски търговци в Лозенград.
Уместно е да отбележим, че ениджийските търговци и чорбаджии, с изключение на двама-трима, не разполагаха със собствени капитали. Техният чорбаджилък се състоеше в това да притежават по 1000-2000 дка ниви, 20-30 глави едър добитък, по 200-300 овце, но заедно с аргатите, синове, снахи и дъщери те бяха впрегнати в денонощен труд. Действително произвеждаха много жито, агнета, мляко, вълна, но след като продадяха излишното и изплатяха данъците и разходите по поддържане на стопанството, оставаха отново без пари. Ненапразно напоследък се чуваха гласове за сметка на зърнопроизводството - да преминат към други по-доходни култури като тютюн, памук, бубарство.
Излишъците си от зърнени храни селяните продаваха на търговците в Лозенград и Бабаески. С получените суми стопаните купуваха и се запасяваха с някои стоки и продукти от първа необходимост. По-бедните и голяма част от средната ръка земеделски стопани купуваха през зимата и пролетта хранителни продукти от търговците от Лозенград на кредит, а след харман изплащаха задълженията си с пълни коли зърнени храни. Имаше селяни, които вземаха в заем от по-заможните по една-две торби жито до новата реколта, но това се считаше за срамно и унизително, та закъсалите получаваха житото нощно време, за да не видят комшиите и да не им се смеят. Зер, да притежаваш стотина декара ниви и да нямаш до нова храна, не ще ти е много в ред работата!
Все във връзка с продаването на безценица земеделското производство и непоносимото данъчно бреме до края на XIX век 40-50 души селяни всяка година отиваха на "гьотуре" на жътва по бейските чифлици, за да припечелват някоя пара за данъци и задоволяване на насъщни домашни нужди. В тяхно отсъствие реколтата се прибираше от жените и децата им.
31
Населението бе обременено с големи и най-различни задължения към турската държава. Тук ще посочим по-важните основни данъци, за които сме събрали данни от по-стари хора.
1. Бедел (военен данък) плащаха всички мъже, навършили 20 години. Този данък се делял на две категории: по-заможните плащали по една лира, а бедните - половин лира.
2. Имлак (поземлен данък) се плащаше на дюлюм. За полските имоти в "Долната ува", която се считаше за най-плодородна, се заплащаше по два гроша на дюлюм. Останалите ниви се облагаха с по един или половин грош в зависимост от категорията на нивата. Тежък бил данъкът на зеленчуковите градини, ливади и бостани (налим) - по 12-18 гроша на дюлюм.
3. Данъкът върху гроздето се определяше от комисия по време на гроздобера, която спираше край селото пълните с грозде коли и шарапани (кораби) и определяше на самото място данъка: на осем килограма (оки) - един на държавата.Така например шарапана до 800 оки грозде се облагаше сданък 75 гроша, до 1000 оки - четири меджидии, до 1200 оки - една лира. Този данък трябваше да се изплати веднага, а таксирдарите са използвали случая да приберат и другите данъци. Представителите на селото в тази комисия, мюдюринът и двама аази, имали право да се застъпват за някои закъсали стопани да им се направи отсрочка в изплащането на данъка и думата им се чувала, щом като гарантират изплащането на данъка в определения срок. Притежателите на лозя имаха право три пъти през седмицата да донасят с кошници от лозето грозде за домашна консумация, за която цел лицето, което ще бере и пренесе гроздето, се снабдява предварително със специална бележка (пусула) за проверка от пъдарите.
4. Юшур. По закон земеделските стопани били задължени да отделят 12 % от зърнопроизводството си за държавата. Този процент обаче е бил значително по-голям, тъй като събирането на юшура обикновено се възлагаше на търговци-предприемачи, които вземаха на 8 едно за държавата, което се равнява на 12,5 %. За събирането на юшура държавната власт или търговците-предприемачи, ако събирането му е възложено на тях, назначаваха специални лица (субашии), които обикаляха през целия ден по харманите, премерваха с шиници очистеното зърно, изчисляваха юшура и задължаваха собственика веднага да го закара и го предаде в селския
32
общински хамбар. Ако останат през деня неизмерени сечове очистено или полуочистено зърно, субашията заставяше стопанина да го покрие с черги и му слагаше отстрани и отгоре "дамги" (белези) със специално направени от дъска "печати", имаши квадратна форма. На сутринта, когато субашията отиде на проверка, дамгите трябва да бъдат запазени. Иначе се считаше, че стопанинът умишлено ги е развалил, за да от крадне и внесе в собствения си хамбар от немереното.
Ениджия даваше на държавата общо 18000-20000 цариградски кила зърнени храни, т.е. 500-600 тона.
Трябва да отбележим, че през годините, когато държавата сама събира юшура без посредничество на предприемачи, тя задължава селяните да го пренесат безплатно със собствени превозни средства до ж.п. гара Бабаески на 30 км разстояние.
5. Бегликът (данък върху овцете и козите) се определял на глава - два гроша за козите и един грош за овцете. След Преображенското въстание (1903 година) турското правителство било обложило с данък и едрия добитък по 30 гроша на глава, но това продължило само една година. Едрите турски земевладелци (бейовете) с по 200-300 глави едър добитък се противопоставили решително и успели да отменят този тежък данък. Така покрай бейовете спечелили и дребните земеделски стопани.
6. Йол парасъ (пътен данък) се плащаше по 15 гроша на лице за мъже над 20 години.
За данъците, които ениджийци плащали на турската държава, в дописка от 21.05.1870 година, поместена във в. "Македония", четем, че до 1860 година селото било обложено общо с 31 000 гроша годишно. Когато ениджийци изхвърлили от църквата и училището гръцкия език и го заменили с български, по настояване на гръцкия владика в гр. Одрин, този данък бил увеличен на 40 000 гроша.
Докато всяка година турската държава изсмукваше от българското население под форма на данъци стотици милиони лири, то за неговите стопански, културни и битови нужди тя не е отделяла нищо. Църкви и училища населението изграждаше и поддържаше със собствени средства. Селото плащаше в натура на полските пъдари, кехаите и клисарите. На селска издръжка бяха и учителите, назначавани от църковно-училищното настоятелство. Ениджийските учители и свещениците получаваха заплата от Екзархията.
За водоснабдяване, хигиена, здравеопазване и дума не можеше да става. Улиците в селото бяха такива, каквито са били при основаването му преди триста години. Турската
33
държава само вземаше, а нищо не даваше. Затова и населението, при такова голямо изобилие на блага, плод на неговия непрестанен и тежък труд, едва свързваше двата края.
Ениджия, която броеше около 400 къщи с едно население от около 2000 души, която разполагаше с обширна и богата мерия от 100 000 дка, отглеждаше 28 000 овци, 3500 глави едър добитък и при едногодишно производство на 5000-6000 тона зърнени храни, след обезбългаряването на Източна Тракия от турците през 1913 година жителите й бяха последни бедняци, пръснати като чергари по села и градове в пределите на България.