Прѣживѣно. Първи рѣчи. 1900—1902 г.

 

Иванъ Димитровъ (Строговъ)

 

 

Печатница „Изгрѣвъ“, Кюстендилъ 1902 година

 

Сканове в .pdf формат (7.3 Мб), дело на Георги Илиев

 

На Василъ, София и Елисавета ... кога порастнатъ.

Отъ сѫщия авторъ:

    - Вѫтрѣшенъ врагъ (Новелла) — 1897 г.

    - Херолдъ на бѫдещето (Първи пѣсни) — 1898 „

    - Хайдути (Петь-актна драматическа поема) — 1899 „

    - Лирически албумъ (Стихове) — 1900 „

    - На моя роденъ край (Лирическа поема) — 1901 „

    - Обѣтована земя (в-никъ 1 бр.) — 1901 „

... Trop de jeunesse et trop de vieillesse empêchent l’ésprit: trop et trop peu de nourriture troublent ses actions; trop et trop peu d’instruction l’abetissent.

Pascal (Pensées).

 

        Съдържание:

 

1. Освобождението на България, — рѣчь—държана на 19 Февруарий, 1900 г., въ гр. Ловечъ  5

 

2. Правото на роба и наштѣ длъжности — рѣчь — държана прѣзъ м. юний, 1900 год., въ Кюстендилъ, Дупница, Радомиръ и въ нѣкои села на Кюстендилски окрѫгъ  13

 

3. Впечатления отъ Братската земя — сказка — държана въ Кюстендилското читалище „Братство“, прѣзъ м. септемврий, и въ салона „Славянска бесѣда“ на 2 декември, 1901 год. въ София  25

 

4. Десетьтѣ щастливци — панагерика — държана на 9 декемврий, 1901 г., прѣдъ паметника на Васила Левски, по случай демонстрацията въ столицата за избѣсенитѣ и избититѣ въ Одринъ десеть души революционери  43

 

5. Св. св. Кирилъ и Методий — слово — държано въ гр. Тулча (Добруджа) на 11 май, 1902 г.  59

 

6. Прѣдъ изгрѣвъ слънце — рѣчь — държана на 20 септемврий, 1902 год. въ салона на циркъ-театъръ „България“, въ столицата  70

 

7. Положението на българитѣ въ Добруджа — рѣчь — държана на 27 септемврий, 1902 г., на площада „Позитано“ въ столицата — прѣдъ едно трихилядно интелигентно множество  80

 

 

 

I. ОСБОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ.

(РѢЧЬ).

(Рѣчь—държана на 19 Февруарий, 1900 г., въ гр. Ловечъ.)

 

Деветнадесетий Февруарий! . . .

 

И като произнасямъ тази дата, граждане, азъ чувствувамъ, като че ли ми минава прѣзъ цѣлото тѣло единъ съживителенъ, електриченъ токъ.

 

Като си помисля, какво сме били ние прѣди тази дата и какво станахме, какъ робство на свобода се обърна, какъ тогазъ лицето на Европа се измѣни, какво стана на Балкански Полуостровъ, да — азъ се разтрепервамъ — при това дивно и славно зрѣлище. Единъ мъртавъ, почти загиналъ народъ става отъ гроба, както Лазаръ при Христовата дума „стани“, отърсва пеленитѣ на робията и мѫкитѣ, за да понесе своя кръстъ, да заживѣе свой собственъ животъ, животъ воленъ и свободенъ.

 

Да, граждане, въ тоя знаменитъ за насъ день картата на Европа се измѣни!

 

Тъй както се дѣте ражда, се роди наново и българския родъ: прѣди 19 Февруарий, при всичкитѣ много кръвнини, убийства и кланета, нашия народъ не бѣ народъ, а рая, и нѣмаше България, а—турски вилаети. И ето, изведнажъ, надъ развалинитѣ отъ 1876—77 г. се съзида новата основа за бѫдещето на единъ нѣкога славенъ народъ.

 

 

6

 

Наистина: що бѣхме ние тогазъ и що сме ние сега? — Народъ поробенъ става народъ свободенъ.; даде се правото на 7—8 милионенъ народъ самъ да върви мѫжки по пѫтя на цивилизацията и прогреса. Вампирътъ, който ни душеше, сега го нѣма: ние дишаме и волно, и свободно.

 

А какъ стана всичко туй, какъ стана тозъ великъ прѣвратъ на Балкански полуостровъ?

 

Питайте деньтъ 19 Февруарий, 1878 г.!

 

Питайте Дунава, питайте Свищовъ, Русчукъ и Плѣвенъ; питайте Стара-планина и Шипка; питайте най-сетнѣ — при Босфора — Санъ-Стегано! . . .

 

Издавенитѣ човѣшки тѣла въ Дунава, хилядитѣ убити изъ долинитѣ и планинитѣ на България, по Шипка и Балкана, както и онуй Санъ-Стефано, дѣто се увѣнча труда и спечелената битва, дѣто триумфътъ бѣ възнаграденъ, — ни разказватъ за тая велика и юнашка епопея . . . Да, всички тия нѣми паметници, съотечественици мои, въ този день — 19 Февруарий — отварятъ уста и ни заговорватъ, намъ — на цѣлия български народъ, и навеадѣ, кѫдѣто българско сърце тупти, така: „Братя! ние измрѣхме, та вие да добрувате и живѣете, вие — нашето потомство; но помнете и не забравяйте, че много кърви се пролѣха за днешната ви свобода, много жертви погинаха; затова, пазете я като зеницата на очитѣ си!“ . . .

 

Чуете ли? — Това говорятъ жертвитѣ на изкупената свобода; това ни говорятъ и Шипка, и Балкана, и Дунава, и всичкитѣ долини на България. — Паметенъ и славенъ день!

 

Нà защо сме се събрали днесъ. —

 

Събрали сме се да отдадемъ заслужената почить къмъ падналитѣ борци, да имъ се поклонимъ, да си спомнимъ за тѣхъ, а, отъ друга страна, да си възобновимъ миналото, та да се окуражимъ, ако сме се отчаяли, да се стрѣснемъ, ако сме се забравили, да се ободримъ, ако сме унили и клюмнали, па да потеглимъ съ по усилени крачки, съ юнашки, мѫжественъ ходъ напрѣдъ.

 

 

7

 

Защото, наистина, въ цивилизацията, като културенъ народъ, ние сме останали много назадъ. Причината е знайна: тя е петь-вѣковното турско робство ! Туй вѣковно тегло уби въ насъ много енергия и млади сили, много добродѣтели, а зароди въ насъ много пороци. И ние (право е!), макаръ и да сме калени, още не сме се освободили отъ робския духъ: ние се освободихме външно, а си останахме роби духовни, роби вѫтрѣшно... Я погледнете съ по-зорко око на родината, о българе! Погледнете, съотечественици, и кажете: какво виждате? — Порокътъ пуща дълбоки корени въ сърцата на младежьта, въ недрата на народа.

 

А всичко туй ще трѣбва да се изкорени, додѣ е врѣме!

 

Деньтъ 19 Февруарий нека е деня, въ който ние ще си даваме отчетъ за изминалата се година политическа; нека ний погледнемъ, каква крачка напрѣдъ сме отишли и какво ни прѣдстои.

 

Защото това ни се налага, ако ние не искаме да ни сполѣти ново нѣкое бѣдствие народно, изневидѣно дошло. . . .

 

И ей защо сме се събрали днесъ: — за да размѣнимъ нѣколко мисли върху миналото, настоящето и бѫдещето ни, и да видимъ, що сме били и какво трѣбва ние да бѫдемъ.

 

Но . . . що виждамъ!? — Дѣ е цѣлия градъ при този тържественъ день, дѣ сѫ всичкитѣ граждане?

 

На работа!? —

 

Хубава работа! . . .

 

Тъй ли ние цѣнимъ откупената съ рѣка-кървь свобода; тъй ли ние славимъ и тачимъ най-славния день на нова България'?

 

Горко ни!

 

И ето — виждамъ азъ погледитѣ на половина милионъ загинали юнаци, строги, втренчени, — да се чудятъ, да скърбятъ и да се гнѣватъ, като гледатъ, какъ ние, на които тѣ даруваха свободата, сме официални и хладнокръвни въ днешния день, 19 Февруарий.

 

 

 

А никоя по-славна и по-забѣлѣжителна дата за насъ, българитѣ! —

 

19 Февруарий и 11 май! — това сѫ двѣ народни тържества, които ние, както сме започнали, ще обърнемъ на фарсъ, но които трѣбва да празднуваме безъ никаква принудителность и официалность, а така, както прилича на единъ признателенъ, надѣжденъ, пъленъ съ вѣра въ бѫдещето си новоосвободенъ народъ.

 

Питамъ: дѣ е тукъ народътъ, дѣ? Така ли равнодушно той трѣбва да прѣкара този днешенъ день деньтъ на възкресението и избавлението си?

 

Ахъ, братя! Ще кажа: ние сме били недостойници и недоносци, па нека ми простятъ всички български светии, като Ботевъ, Левски, Каравеловъ и др.

 

Такава борба, такива мѫки, такива и толкози теглила, и защо?

 

За да дойде 19 Февруарий, а послѣ да не знаемъ, каква голѣма важность има той за насъ, каква сила и какво велико значенио за бѫдещитѣ поколения. А що ни говори, прѣдставя и показва миналото, ние всички го знаемъ, но като че ли го забравихме. Пъкъ то не трѣбва да се забрави никога! Не, не трѣбва да се забрави онуй тежко и грозно изпитание народно, ония петь столѣтия на срамъ и български позоръ: защото туй ще е забрава, а самозабравата е унилие гробно, а унилостьта е смърть, по-страшна и по-лоша отъ обикновената. Самозабравата е, въ едно и сѫщо врѣме, и унилие, и апатия, и смърть, нѣщо като продължително самоубийство. Ето защо е необходимо нужно колко се може по-тържественото отпразнуване на днешния день, 19 Февруарий —освобождението на България!

 

Що казахъ? — Освобождението на България ! !

 

Наистина, то е било нѣщо грандиозно и велико, нѣщо като възкръсването на другъ единъ Христосъ!...

 

Но, граждане, — като си спомня този часъ, какво стана послѣ въ Берлинъ; като си помисля, колко е тежко прѣминаването изведнажъ отъ свобода въ робство,

 

 

9

 

мене ме ужасъ обзема. Че... подиръ петь мѣсеца отъ днешния день, прѣзъ 1878 г., най-хубавата часть отъ общата ни бащиния, Македония сега турска робиня, слѣдъ като бѣ поне за мигъ свободна, слѣдъ нейната кѫса радость, наново бѣ захвърлена на произвола на сѫдбата: слѣдъ онуй опиянение отъ радость, казвамъ, слѣдъ това ликуване всенародно, – българския народъ бѣ гръмнатъ като отъ молния съ вѣстьта за разпокъсването му на нѣколко части. Слѣдъ тоя апогей на веселие и радость, които бѣха обзели духоветѣ, наста униние. Защо ? — Защото (вий го знаете): Македония бѣ хвърлена изново въ краката и ноктетѣ на палача: Добруджа подарена на Ромѫния, като компенсация; три окрѫзи съ десеть града дадени на сърбитѣ: а Тракия оставена между небето и земята за да ѝ дошелъ ума, щомъ като знаеше толкози да се бунтува и падишаха миренъ не остави. . . .

 

Никога до днеска и нийдѣ никой другъ народъ не е прѣживѣлъ този бързъ прѣходъ отъ робство въ свобода и отъ свобода въ робство. Това го знае най-добрѣ клетия и многострадаленъ македонецъ; той знае, що значи за минутка да отдъхнешъ, слѣдъ прѣсилени теглила, слѣдъ петстотинъ-годишенъ черъ животъ, и послѣ — пакъ да бѫдешъ тласкатъ въ бездната на страданията; но и да смисляшъ, че този отдихъ не би билъ минутенъ, а ще продължеше съ години, съ вѣкове. ...

 

Ето кое е най-трогателното —Това прилича досущъ на ранното появяване на кокичето въ ранна пролѣть, което, при единъ свѣтълъ Февруарски день, когато още слабото слънчице грѣй, покаже своята бѣла главица и заяви за дълговѣченъ животъ; но—утрѣшния день мразъ падналъ и ранното това кокиче, посърнало и клюмнало, умира, изчезва. . . Не тъй ли бѣше съ Македонския народъ: не тъй ли вѣрваха отвъдненци на 19 Февруарий 1878 г.? О, зла сѫдба! . . . Изведнажъ, пакъ теглила и черни мѫки!

 

Но не, не! Македонския народъ не е умрѣлъ. Напротивъ: той тепърва се възразжда и ... повдига, както

 

 

10 

 

теменужка изъ подъ снѣга, буйна и горда глава, докатъ избухне по всичката страна волкана на бунта и революцията! — Защото и днешния день му дава сила и куражъ, защото той не го е забравилъ еще, а го помни, като сънь — отдавна, прѣди 32 години сънуванъ . . .

 

Виждате ли, каква е важностьта на днешния день и празднуването му; разбирате ли, братя мои, що значи: 19 Февруарий? — Това! — Че въ този день не единъ човѣкъ, а цѣли 8 милиона мѫченици възкръснаха отъ мрътвило, че въ този день ние бидохме освободени и за мигъ обединени. . . . А ние ли, които изпитахие робство и знаемъ, що значи иго, не ще знаемъ да цѣнимъ свободата си, не ще я бранимъ до гробъ, не ще тачимъ паметьта на загиналитѣ за тази скѫпа свобода борци, които създадоха тази славна наша дата, 19 Февруарий, сирѣчь —Санъ-Стефанска България? . . .

 

Ала не отъ шовинизъмъ азъ изговорихъ съ такъвъ ентузиазъмъ тия послѣдни думи, а защото искамъ — Македония да е страна свободна и честита, защото, наистина, кой не би прѣдпочелъ първото, вмѣсто робството и теглото?

 

Да, Македония свободна!... Страната, която роди Кирила и Методия, която ни възроди и освободи духовно прѣди 1000 години, заслужава и трѣбва да бѫде изтръгната отъ рѫцѣтѣ на тирана! — Деньтъ наближава и свободата ѝ ще блѣсне, както въ този день прѣди години, и за Македония, надъ тия хубави гори и долини. А този день не е далечъ и, тогава, горкò вамъ, душители народни, горко вамъ, убийци и злодѣйци: възкресението на роба настѫпва, възкресението на Македонския народъ! Ще гръмнатъ поля и долове, ще екнатъ върхове и долини и ще пронесатъ сладкия звукъ на свободата. . .

 

А освобождението на Македония ще бѫде ново и второ освобождение на цѣлия Балкански полуостровъ, общо възраждане на всичкитѣ Балкански народи. . . .

 

Македония, сега разкъсвана отъ пропаганди, тогава ще бѫде гнѣздото на независимитѣ и свободни умове по

 

 

11

 

цѣлия полуостровъ, както е сега Швейцария за цѣла Европа; Македония, по срѣдата на българе, сърби, гърци и албанци, ще прострѣ рѫцѣ тогава къмъ тѣхъ, за да ги обедини въ единъ Балкански съюзъ, който е въ състояние само да ни спаси, насъ, младитѣ и малки Балкански народи, отъ хищници, които раздухватъ враждата помежду ни, които сѣятъ сѣмето на раздора, които иматъ тайни и явни агенти по цѣлия полуостровъ, и които подготвятъ осѫществлението на тѣхната адска цѣль — прѣзаробването на Балканитѣ.

 

Да, господа! Освобождението на Македония води подирѣ си истинската избава и на народитѣ на Балкански полуостровъ: защото, вмѣсто въпроси, като източния и македонския, ще изпъкне въпроса за Балканска федерация! — И като говоря това, азъ се чувствувамъ възроденъ: наистина, освобождението на Балканитѣ! ... Та не тая ли вражда ни зароби прѣди 500 год : та не този ли вѣковенъ раздоръ остави насъ да гниемъ въ гробъ цѣли петь вѣка ? — Ахъ, братя! Кой ще отрече този фактъ, че всички ний, народи Балкански, сме били и сме играчка на раздоръ, умрази и вражди?

 

Ала има хора, и това сѫ шовиниститѣ, това сѫ тиранитѣ, това сѫ агентитѣ на тия тирани, които ще поискатъ да възразятъ. Не, казвамъ азъ, не — хиляди пѫти не! Защото ние виждаме тѣхнитѣ мерзки дѣла, какъ се пръска подло злато по пропаганди, какъ единъ великъ убиецъ, обкрѫженъ отъ пигмеи и злодѣи, самъ подкрѣпя тия пропаганди, раздухва раздора и враждата, сѣе умрази (но що ли ще пожъне?), за да може още да царува при Босфора. — Ще дойде день (и той не е далечъ), та ще млъкнатъ тѣхнитѣ нечестиви уста, та ще видятъ тѣ плода на своитѣ неуспѣхи.,.. Ха!— И тогази нищо не ще ги побере, ако посмѣятъ да се скриятъ, освѣнъ — раззиналата се задъ тѣхъ и прѣдъ тѣхъ земя . . .

 

Истината си е истина, лъжа — лъжата!

 

Но като съзнаваме нашия недостатъкъ, то ние трѣбва и да го изкоренимъ, ако не желаемъ да бѫдемъ

 

 

12

 

отново жертва на други „цивилизовани“ варвари. Този нашъ общъ недостатъкъ е неслогата.

 

А като о това така, що ни прѣдстои да вършимъ?

 

Прѣдстои ни: да сѣемъ единство въ противовѣсъ на раздора; да се обичаме и да проповѣдваме братство, вмѣсто злоба и ежби.

 

Прочее: вие, майки и бащи, учете ваштѣ рожби, вашитѣ дѣца, — че единството е спасението на нашия родъ; вие, сестри и братя, — ваштѣ братчета и сестричета, че единството е спасението на нашия народъ: вие, учители, — ваштѣ ученици; вие, граждане, — ваштѣ съграждане, — че единството е спасението на нашия народъ. ... А каквото посѣемъ, таквозъ и ще жънемъ! — А такива народни праздници, като 19 Февруарий, сѫ най-доброто спомагало и срѣдство за развиването единството въ единъ народъ, а братството и дружбата — помежду два и повече народи. Защото, всѣкой народъ желае доброто на съсѣда си, както желае и своето, и тъй както самъ той копнѣе за честити, свѣтли дни, желае ги и на другитѣ народи.

 

И защото, граждано, свободата и щастието сѫ заразителни, както скръбьта и плачътъ, както радостьта и любовьта! . . .

 

 

13

 

 

II. Правото на роба и наштѣ длъжности.

(РѢЧЬ).

(Рѣчь — държана прѣзъ м. юний, 1900 год., въ Кюстендилъ, Дупница, Радомиръ и въ нѣкои села на Кюстендилски окрѫгъ)

 

 

I.

 

Госпожи, Господа!

 

Отъ запомнени врѣмена дори до днесъ всрѣдъ човѣшкитѣ общества, всрѣдъ народитѣ сѫществува една вѣчна борба помежду робството и свободата, между тъмнината или мрака и свѣтлината или просвѣщението, между тиранияга и правото. Тази борба и днесъ продължава, а и утрѣ ще продължи, защото, тъй както дѣтето постоянно расте по душа и тѣло, и, сиоредъ това растене, послѣдоватедно, понѣкога съ скокове, растатъ желанията и претенциитѣ му,—така с и съ едно общество, и съ единъ народъ. Ведно съ своето събуждане и културно развитие, всѣкой народъ и всѣко общество претендиратъ и деклариратъ за по-голѣми права. Тая вѣчна борба между тия три противоположности е безкрайна, безконечна: тя е нѣщо като буйната рѣка, която въ течението си срѣща спънки подмоли. канари, ала сè пакъ си върви съ бързина къмъ морето, къмъ необятния океанъ. Тая борба свършва понѣвга въ полза на реакцията, на робството, на мрака

 

 

14

 

и тиранията, но повечето пѫти увѣнчава съ успѣхъ свободата, свѣтлината, правото.

 

Азъ вѣрвамъ въ възтържествуването на тия три богини, тъи както вѣрвамъ въ моя Богъ. И ако говорящия сега не вѣрваше твърдо и жарко въ туй тържество на правдата, той нѣмаше днесъ да излѣзе прѣдъ васъ, за да ви декларира, за да ви говори за нѣкакво право на роба. Тая крѣпка вѣра въ бѫдещето, вѣрата му въ триумфа на правото и свободата го заставиха да вземе думата и той ви моли да го изслушате, па сетнѣ сѫдѣте, дали е билъ правъ или не. Но, ако дойдете да признаете онова, което той ще каже, вие сте длъжни тогава да му дадете всичкото съдѣйствие, което би заслужилъ; да му дадеге и дѣла, т. е. помощьта ви, която ще изисква (не като частно лице, което нѣма това право, а като делегать и пратеникъ на Макед. Върх. Комитетъ), изпълнение длъжноститѣ ви, които ще ви напомни.

 

 

II.

 

Да бѫдешъ воденъ и свободенъ, да бѫдешъ просвѣтенъ и самъ свой собственъ господарь — това е твое право. Двата други принципи ние ще считаме като съставни части на третия върховенъ принципъ — правото. Правото, което значи да разполагашъ съ своитѣ сѫдбини, да се устройвашъ по своя воля и да не търпишъ чуждата, която значи тиранията, сирѣчь — робството, мрака, варварството, вандалщина, непосиленъ трудъ, чийто потъ е само вашъ и чийто плодъ е чуждъ. — Избирайте едно изпомежду имъ: правото ли, което се казва животъ, което значи да живѣешъ, или тиранията, която се казва още смърть (истинското ѝ име), което значи да мрешъ? — А ние знаемъ, колко е милъ живота, даже и когато сме много зло видѣли, и знаемъ, колко е отвратителна, грозна и нежеланна смъртьта. Кому се не желае да живѣе? — Отъ тукъ естествено прѣдпочитане на правото прѣдъ робството, мрака и тиранията: отъ тукъ оня антагонизъмъ между тия два смъртни, нивга непримирими

 

 

15

 

врагове — живота и смъртьта, робството и свободата, нощьта и деньтъ, тъмнината и видѣлината, което, общо казано, е борба между грубата сила и правото.

 

А тая борба и раздробление, тия караници помежду имъ свръшватъ всѣкога съ катастрофи: мятежъ, бунтъ, възстания, възстания всеобщи, повсемѣстни, назовани революции. Никога въ никакъвъ случай историята не знае други нѣкои изходи на тази страшна и продължителна борба, ту скрита, глуха и подземна, ту явна и открита, — освѣнъ катастрофитѣ. Защо? — Защото тъй сѫ създадени инатъ хората, че никой не отстѫпва. Тиранията, мрачна и горда, се бори на смърть или животъ съ правото и свободата. Тѣ пъкъ не отстѫпватъ. И не ще отстѫпятъ дотогава, докогато маситѣ народни, обхванати като отъ бурна стихия отъ своего съзнание и вѣра въ себе си, се втурнатъ да разрушаватъ, да сгромолясватъ, да пробиватъ язове, прѣгради, та най-подиръ да възтържествуватъ съ знамето въ рѫкна, на което е написано туй страшно слово, страшно за тиранитѣ и мѫчителитѣ, а мило и упоително-сладко за тълпитѣ и народитѣ- мѫченици: — правото на роба, на терзания, на гладния, на гонения, затваряния, бития, стрѣляния, живъ-изгаряния робъ-мѫченикъ.

 

Тиранията и произволътъ не отстѫпватъ, ала правото е още по-неотстѫпчиво. — Като знае, че има на своя страна истината, свободата и свѣтлината, правото е смѣло, дръзко, рѣшително и непобѣдимо. Слѣдъ като наелектризира и въодушеви тълпитѣ и народа, то слѣдъ това побѣждава, триумфира. И слѣдъ разрушението се започва граденето, съзиждането основата за свѣтло бѫдеще. Туй нѣщо е досущъ прилично на изгрѣва на слънцето, и вие сте го наблюдавали: блѣсне най-напрѣдъ единъ лѫчъ, послѣ втори, трети, послѣ снопове лѫчи се промъкватъ прѣзъ сутриннитѣ мъгли и полумракъ, додѣ се появи цѣло-цѣленичко слънцето, тоя съживитель на природата и человѣка.

 

Слънцето — това е правото, правото е едно

 

 

16

 

слънце, правото — това е самото слънце, това е самия човѣшки животъ: помнѣте това, о граждане ! —

 

Нѣма по-мило отъ свободата, нѣма по-мило отъ правото свободенъ да живѣешъ, нѣма! —Нищо нѣма по-разумно отъ правдата, нищо по-желано отъ наука и просвѣта! —

 

Погледнете на божия миръ: и най-малката животинка, и мравката дори имала право свободно да живѣе, да си строи жилища, да събира храна — зимнина. Погледнете пчелицата, пеперудитѣ; ами птицитѣ, ами даже дивитѣ звѣрове! Всички тия иматъ по-голѣма свобода и по-голѣми права отколкото раба-человѣкъ, отколкото човѣка-мѫченикъ. Защо? — Богъ е умно наредилъ свѣта, а ние го изпортихме, изопачихме.

 

Г о с п о ж и, Г о с п о д а,

 

Само онзи, що знай, какво е безправность; който е изпиталъ тирания и произволъ; който знае, що е груба сила и тъмница, ще знае, що е право, ще знае и да го цѣни. А ние всички това сме изпитали и знаемъ, затова трѣбва да се стрѣмимъ къмъ правото, затова потърсихме свободата, за туй пожелахме и искаме сега свѣтлина, наука, просвѣщение и равноправность.

 

А колко трудна мисия има то и каква тежка борба му прѣдстои винаги на това безсмъртно право на роба, на народа, което отъ роба прави гражданинъ, отъ нещастника — человѣкъ? Прѣгърнали веднажъ това общочеловѣческо, всенародно право, съ него въодушевени, ние виждаме толкова народи освободени отъ хомотъ, волни, свободни, независими, самостоятелни гоеподари на себе си, сами рѫководители на бѫдещето и сѫдбинитѣ си. Ние виждаме: Франция и Италия свободни, Холандия, Белгия, Гърция, Сърбия, Ромѫния, България — свободни политически, които знаятъ що имъ прѣдстои, за да се освободятъ и економически, които вѣрватъ въ своето ясно, лучезарно бѫдуще.

 

 

17

 

Царетѣ и тиранитѣ, тия самозванни опекунти на народитѣ, до скоро горди, неотстѫпчиви, анархисти и бунтовници отгорѣ, съзнаватъ вече своето безсилие прѣдъ волята и правото на народитѣ, когото считаха и считатъ още за непълнолѣтенъ, та си мислѣха да го управяватъ и тъпчатъ вѣчно, вѣчно да го грабятъ и изсмукватъ, като дойно стадо.

 

Ала народътъ самъ заяви мощно прѣзъ 1792 г., прѣзъ 1830, 1848—50 г., въобще — въ началото на ХIХ-й вѣкъ съ цѣла верига отъ революции, увѣнчани съ успѣхъ: заяви имъ сѫщо така и прѣзъ 1876 г. по Балканитѣ, прѣзъ 1895 г. въ Пиринъ-планина, че той е вечъ назрѣлъ, че не желае никакви опекунти. И така ний виждаме нѣкогашния турски робъ, българинътъ, се съ помощьта на това неотемлимо право на народа, днеска политичееки свободенъ.

 

 

III.

 

Обаче, има единъ народъ, славенъ по своето минало, отъ когото ни дѣлятъ само тия Осоговски планини, още безправенъ, още въ робия, още потиснатъ да влачи най-позорното, най-отвратителното, най-грозното отъ всички ига и хамоти, игото на турчина-варваринъ, на тоя тигъръ съ фесъ, — и тоя народъ е македонския. Нѣмаше нужда да ви го споменувамъ: вие сами се досѣщахте.

 

Каква ирония на сѫдбата! Страната, която даде просвѣтата навредъ, дѣто се чуе славянска рѣчь; страната, която пръсна свѣтлина по цѣлия славянски миръ, която роди Солунскитѣ братя и братя Миладинови, и Китанчева, тая страна, казвамъ, и още да бѫдге въ робство, съ прѣвитъ подъ турско-арнаутски ятаганъ вратъ; тоя изворъ на свѣтлина сега — окървавенъ, замъгленъ, буренясалъ, прѣизпълненъ съ кокали и черепи. — Потрѣсающа картина! — Цѣлъ единъ народъ въ най-страшни мѫки и теглила, които и ние сме изпитали, та можемъ си ги прѣдстави,—въ най-долни, най-низки робски унижения, — и днесъ още, слѣдъ като

 

 

18

 

е заявилъ свѣщенитѣ свои права, прѣкарва черенъ животъ. . . .

 

Вие помните бунтовническитѣ години: 1879, 81, 83 и 95: тѣ бѣха години на пробуждане народно, на деклариране народното право македонско : тѣ бѣха протестъ противъ тиранитѣ и апелъ къмъ народитѣ, особено къмъ братския български народъ, къмъ насъ.

 

Съграждане мои, тия години бѣха и единъ експериментъ за по-нататъшни дѣйствия. — Тогази грубата сила надви, но пакъ не побѣди. Не побѣди, защото — да побѣдишъ значи окончателно да унищожишъ противника си, да го стѫпчешъ и смажешъ, та вече никога да не стане. Македонския робъ нито е смазанъ, нито е унищоженъ, защото не е побѣденъ ; той е само врѣменно надвитъ, защото още вѣрва въ себе си и въ свойта бѫднина, и въ правотата на своето дѣло, въ своето право. Не, правото свѣщено и непобѣдимо, е непобѣдено! Отъ тамъ това наново възраждане, това по-гордо вѣрване въ себе си и въ силитѣ си.

 

Казахъ: тогази робътъ протестира, апелира; и той очакваше, всички ние, свободнитѣ българе, вкусили горчивинитѣ и видѣли ужасиитѣ на робството, да му се притечемъ на номощь и да се присъединимъ къмъ неговия апелъ и протестъ. Що сторихме тогази ние?

 

Почти нищо. Защо? — Дали ние бѣхме забравили грозното минало или бѣхме за това безсилни, дали ние не съзнавахме, що значеше тоя зовъ на нашия македонски братъ? — Защо ние нищо не сторихме?

 

Ние съзнахме, въ сѫщность, всичката важность на положението, както и дългътъ ни, отговорностьта ни къмъ страдающитѣ братя, но мълчахме и не помогнахме, а и сега пакъ нѣмѣемъ, като стари привикнали роби, като хора безучастни къмъ теглото братско, като хора самозабравили се и изгубили съзнание на дългъ къмъ ближния, къмъ брата, къмъ измѫчвания страждущъ братъ. Кои ще ни стрѣсне? — Една нова Виница, единъ вторъ Батакъ или же една втора Армения, една по-безчеловѣчна касапница? — Да! А историята ще се дивѝ послѣ, какъ е било възможно, щото да се не

 

 

19

 

прѣдвиди македонския сѣчъ, слѣдъ арменскитѣ кланета и катастрофи, и ако се е прѣдвиждалъ, защо не е нищо сторено, за да се прѣдизбѣгнѣше или поне намалѣше съ всичкитѣ срѣдства, съ които разполагаме, съ нашата помощь, тъй като на тия еднокръвни братя вие сме длъжни много ; ще река даже: ние сме имъ длъжни за всичко, косто имаме днесъ.

 

Защото, ако не бѣ писменостьта, дадена намъ отъ македонци, ние щѣхме днесъ да се броимъ за гърци или турци, погълнати, прѣтопени и забравени.

 

„Българе!“ казва македонецътъ: „азъ ви дадохъ азбука, това всемощно орѫжие за самоотбрана, това срѣдство на борбата за сѫществуване, но въ замѣна вие пъкъ сте длъжни да ми дадете менѣ нужното, необходимото за борба противъ вразитѣ, да ми дадете помощьта си; тя е орѫжието, то сѫ вашитѣ пушки и топове, вашитѣ бомби, припаси, барути, вашитѣ арсенали — въ замѣна на това, което съмъ ви вече далъ“ . . .

 

Приятель се въ нуждата познава, казва българската поговорка. Е добрѣ! Като е тъп, защо ние, българитѣ, които сме нѣщо повече отъ приятели, ние, братята на роба, до вчера сами роби, не му се притекохме на помощь, не му спомогнахме поне сега, и не му дадемъ това, което иска той, всрѣдъ нуждата си, въ теглото си, всрѣдъ неговия тежъкъ и горъкъ животъ, търсѣйки спасение? А дѣ е неговото спасение? — Въ революцията, която е негово право! Правото на роба е още свободата. . . .

 

„Дайте ми свободата“, вика той: „дайте ми иравото ми да живѣя, както си азъ желая ; да се управямъ, както си азъ искамъ; да си нареждамъ закони, каквито азъ намирамъ за добри; дайте ми моето свято право да се развивамъ въ миръ и спокойствие — по пѫтя на цивилизацията и прогреса; дайте ми свободата, казва: азъ заслужвамъ правдини, заслужвамъ моето си право, и азъ не ви моля за него, а ви го изисквамъ настоятелно; а ако ми го не дадете вие, Боже помози и — моитѣ мишци!“. ...

 

 

20

 

Така се породи конфликта между роба въ Македония и султана. Какъ той ще се уравни, какъ ще се свърши? — Тоя конфликтъ между правото на македонци и на тиранията, на жестокосърдието, на кръвника Абдулъ-Хамидъ свършвà съ възстания, ще доизкара съ революцията свещенна, повсемѣстна.

 

Правото казва: „Ще ми дадешъ неприкосновеность на жилищата и личностьта, свобода на волята и мисъльта, свобода на печата, на разискванията и събранията, свободни черкви, училища и религиозни убѣждения, гласоподаване всеобщо и свободно, свободна конкуренция и търговия, свободно и сигурно пѫтуване навредъ изъ родината, свободно и безпристрастно правосѫдие, свобода на съвѣстьта“. . . .

 

Тиранията, сирѣчь—гробището; мракътъ, сирѣчь ножътъ, ятаганътъ отговарять: — смърть за тебе, право, смърть ; смърть на тебе, робе! ти всегдашни нашъ смутителю и нашъ непримиримъ враже: никаква свобода нѣма да ти дадемъ да видишъ, защото не желаемъ да ти дадемъ! . . .

 

Ала народитѣ, безъ свободата, сѫ като человѣцитѣ безъ въздухъ. Отнѣмешъ ли човѣку възможностьта да диша, той ще почне да гине, да мрѣ: отнѣмешъ ли народу свободата, и той започва лека-полека да чезне, да се губи, да умира до тогава, до когато дойде деньтъ на неговото възкресевие. . .

 

— А този день за нашия братъ е утрѣ!

 

Ще бѫдемъ ли ние се тъй зрители, както отъ 23 години насамъ, или ще изпълнимъ длъжноститѣ си достойно, както трѣбва? — Ето въпроса, на който ние сега ще трѣбва да си отговоримъ.

 

 

IV.

 

Съграждане мои,

 

Въ името на тоя свещенъ принципъ—правото, въ името на роба, въ името на вашия патриотизъмъ и гражданство, питамъ ви : изпълнихме ли ние дългътъ

 

 

21

 

си къмъ македонската робиня; вие, кюстендилци, изпълнихте ли го, като българе, като братя, като ближни, като граждане, прѣизпълнени отъ человѣколюбие, проникнати отъ съзнанието на длъжность къмъ страждущитѣ ни братя ? — Не! Не сме си изпълнили нито на йота длъжностьта. Дали мислимъ ние, че това ни мълчание и незаинтересованостьта къмъ участьта на роба ще останатъ безнаказани ? Ахъ, тоя нашъ западенъ български край! Кога ще докаже, ще оправдае правото на своето свободно сѫществуване ? — Прѣди освобождението що за роля е игралъ той? — Срамъ ме е, червя се да говоря. . . А и подиръ освобождението ни, което (нека си признаемъ) добихме на готово и незаслужено, защото нито една жертва не бѣхме дали, никаква полза не бѣхме на дѣлото принесли, защото всички сме били поплювковци, да! поплювковци, които сѫ знаели само да раждатъ покорна рая. . . слѣдъ това освобождение, казвамъ, що сторихме поне тогава, за да оправдаемъ спечелената безъ жертви, безъ трудъ, безъ мѫка, пуснатата като че ли отъ небето наша свобода?—Поне сега, каква роля играемъ, достойна за насъ, свободни хора, волни граждани, съ пълно съзнание на обязаноститѣ си?—Турнете рѫкна на сърдцето си, съграждане, и кажете си откровено, право, като прѣдъ съвѣетьта ви, прѣдъ която лъжа не може: що извършихме ние отъ туй, което ни се диктуваше и диктува отъ нашитѣ и братски интереси? Азъ отговарямъ: нищо, нищо! Но ако има нѣкой да докаже противното, нека стане и възрази. . . А сега, когато има мълчание навредъ измежду слушателитѣ ми, дългъ ми е да ви кажа истината въ очи, като ви напомня длъжноститѣ ви: дългъ ми е да заговоря на съвѣстьта ви, възбудена, възмутена и готова вече заедно всички ни да осѫди.

 

Историята ще се чуди, какъ е било възможно това повторно робство отъ цѣли 23 години, слѣдъ като надъ Македонскитѣ поля, рѣки, гори и долини бѣше блѣсналь лучътъ на свободата, въ год. 1878, когато бѣ сключенъ Санъ-Стефанския миръ! Но —

 

 

22

 

причината на това е явна; тя е нашата, българската индиферентность и подла апатия! Тя е онова срамно равнодушие къмъ най-жизненитѣ наши интереси! Ако ние още отъ 1878 г., тази славна дата, но и скръбна за македонския робъ, ако бѣхме се ние организирали навредъ въ България и Македония въ тайни и явни революционни комитети, ако всички бѣхме съзнали добрѣ длъжноститѣ си, ако бѣхме всички добрѣ проникнати отъ национално съзнание и гордость и работѣхме, то нѣмаше да дочакаме нещастната 95 година и още по-нещастнитѣ Виница и Куманово: нѣмаше хубавата тази страна, Македония, да е още и днесъ турска робиня, а щѣхме да видимъ мечтата си — свободна Македония — сега вече свършенъ фактъ, освободителното македонско дѣло — дѣло свършено.

 

Но, за жалость, въ тия изтекли 23 години ние нищо положително не сме направили. — Постояннитѣ брътвения за „злощастна“ Македония, за нашата „сестра-робиня“, за „клетитѣ“ македонци, за „бѣдния“ нашъ край и пр. — всички тия нищо не помагатъ: това сѫ пусти вече, изтъркани и безъ значение думи. „Дѣла и жертви сѫ нужни!“ викаше унгарския поетъ Шандьоръ Петйофи на своитѣ сънародници; дѣла, дѣла и жертви искатъ отъ насъ тия „бѣдни и клети“ роби, тази „злочеста“ Македония, а не отъ толкози години повтарянитѣ дандании! Дѣла и жертви се изискватъ отъ насъ, толкозъ повече, че гр. Кюстендилъ и изобщо Кюстендилскиятъ окрѫгъ е наводненъ отъ македонци и, може да се каже, съставлява етнографична часть отъ Македония. Но не послѣ, подобно фарисея, да говоримъ: „Македонио, азъ се погрижихъ за тебе, азъ страдахъ за тебе, азъ помагахъ, а не като тия и ония (т. е. митаритѣ)“. . . Ехъ, ще дойде день, когато и ти, Македонио, ще бѫдешъ свободна и честита, когато ще се радвашъ и ти на човѣшки правдини, въ името на които днесъ се боришъ; но тежко ти и горко до-тогава!... Майкитѣ ти псувани и разпаряни, родино; дѣвицитѣ и булкитѣ безчестени, майко; събуденитѣ ти синове, младежьта — въ зандани

 

 

23

 

или на въже окачени, или въ изгнание, майко: свѣщеницитѣ и учителитѣ ти хулени, бити, мѫчени съ клечки нажежени подъ пръститѣ, да, живи изгаряни, майчице: и надъ всичко това — тая бездушна апатия на тия ужъ свободолюбиви български граждане, които не искатъ да те знаятъ, и които, кога имъ се поиска помощьта, съ треперлива рѫжа даватъ онуй, което имъ е най-лишно, на дома, тайномъ и въздишайки, си говорятъ: „охъ, много дадохъ за това пусто Македонско дѣло!“ . . Въ Швейцария, когато ставаха Арменскитѣ кланета, въ кѫсо врѣме съ хиляди франка помощи се събраха. За гръцката освободителна кауза, когато избухна въ началото на 19 вѣкъ гръцката революция, много богати гърци, отъ всички части на свѣта, дадоха мило и драго, жертвуваха милиони, само да спомогнатъ на рода си. А когато Македония се нуждае тъй много отъ тази незначителна сума 300000 л., патриотическия заемъ, въ тѣзи 2-3 год. още не се е събрала. Родолюбие, достойно за подражание, наистина! — А това ни злѣ охарактеризирва; това е лошъ знакъ и лошъ примѣръ за бѫдещето младо поколение, надѣждата народна. Плодътъ не пада по-далекъ отъ крушата, казватъ. Горко на България, ако и новото поколение бѫде като старото!

 

Напомняне ддъжноститѣ ви, Госпожи и Госнода, — ето прѣдмета на моята рѣчь. Възбудихъ ли въ васъ съзнанието за тия ваши длъжности, или всичко, що говорихъ, отъ едното ухо влѣзе, а отъ другото излѣзе? — Дали нѣщо сторихъ съ тия си думи, за да повдигна у васъ чувството на състрадание къмъ родния нашъ братъ, не зная. Обаче, ако ние не си изпълнимъ дълга, както подобава, потомството ще ни осѫди, а историята ще заклейми имената ни съ вѣчень срамъ и позоръ.

 

 

25

 

 

1900 г.

 

3. Впечатления отъ Братската земя.

(СКАЗКА [*]).

(Сказка — държана въ Кюстендилското читалище „Братство“, прѣзъ м. септемврий, и въ салона „Славянска бесѣда“ на 2 декември, 1901 год. въ София)

 

Почитаеми присѫтствующи,

 

Въ всѣкой единъ отъ васъ, навѣрно, се е пораждало желание да види Братската страна, колчимъ се заговори за нея у насъ или въ чужбина, по случай на нѣкоя афера, нѣкои убийства или заточения. Вие поисквате да видите тази земя, която е прѣдметъ на третиране отъ четвъртъ вѣкъ насамъ, която ви се прѣдставява като една долина отъ страдания, и вие потръпвате отъ ужасъ и гнѣвъ . . . Такъво сѫщо желание е ималъ и говорящия прѣдъ васъ. Той слушаше много и разни мнѣния тука и на западъ, отъ българе и отъ чужденци, върху онзи въпросъ, който, по-много отъ всички, насъ интересува; той е слушалъ мнѣния, тъкмо противни на ония, които, тъй или инакъ, съ течение на врѣмето сѫ се сложили и закрѣпили въ нашитѣ умове, както по въпроса за народноститѣ въ Македония, тъй и общо върху македонския въпросъ, особенно за разрѣшението му. И слушайки, азъ се чудѣхъ и — още повече въ мене се възбуждаше горѣщо желание да видя Македония, да поживѣя въ нея,

 

 

*. Тази сказка е само едно извлѣчение отъ онази, която, въ сѫщность, е била държана; поради важни причини, не я публикувамъ цѣлата. Б. А.

 

 

26

 

като скроменъ работникъ-учитель, да видя съ собственитѣ си очи дѣйствителностьта, да се увѣря и затвърдя въ едно крѣпко убѣждение по този жизненъ за насъ въпросъ — Македонския. Това и стана: азъ бѣхъ щастливъ да постигна въжделението си, и сега, възвърналъ се въ свободната ми татковина, рѣшихъ да сподѣля съ васъ моитѣ лични внечатления отъ Братската земя, слѣдъ едногодишно прѣживѣване тамъ. Азъ ще се спра само върху по-важнитѣ отъ тия впечатления, защото, ако бѣхъ рѣкълъ да ви говоря за всичко, що видѣхъ и чухъ, и възприехъ, то не би стигналъ цѣлъ томъ за написването и нѣколко деня за разказването имъ.

 

Всички ние желаемъ свободата на ония, които живѣятъ и страдатъ отвъдъ Рила, Осогово и Родопитѣ, но у насъ сѫществува смѫтно понятие за отвъднитѣ нѣща, за стрѣмленията, начинитѣ и срѣдствата за реализиране на тия стрѣмления: ние, като по инстинкгъ, безъ ясно съзнанне на задачитѣ ни и задачитѣ на отвъдненци, се въодушевяваме отъ освободителния идеялъ. Ала това не трѣбва тъй да бѫде, защото... едно велико и свяго дѣло иска и великъ, съзнателенъ трудъ!

 

Додѣто ние не си опрѣдѣлимъ точно цѣлитѣ, които ще трѣбва да реализираме; додѣто ние не налучкаме истия пѫть на служене на народното дѣло, служене съ тактъ, прозорливость и умъ, до тогава и дѣлото ще куца, ще ни се вижда, че напрѣдва, когато, въ сѫщность, не е така. Ето защо македонското дѣло се нуждае отъ повече и повече свѣтлина; етъ защо и азъ излѣзохъ днесъ да ви поговоря за впечатленията си, които получихъ въ робската страна. Нужно е да забѣлѣжа, че, прѣди да замина, азъ се срѣщнахъ съ единъ мой приятель, поетътъ С., съ когото се разговорихъ върху македонскитѣ работи. Този разговоръ е доста интересенъ и, като часть отъ цѣлото на моята сказка, азъ ще моля да имате търпѣние да го чуете.

 

— Ти заминавашъ за Македония, щастливецо! каза ми приятельтъ, като ми стисна дружески рѫката:

 

 

27

 

върви, не стой ни минута тука, въ нашата пощурѣла Българийка; бѣгай, бѣгай отъ тукъ: за тебо се открива широко поле за дѣятелность!

 

Този разговоръ се водѣше на Софийската гара. Азъ изказахъ своитѣ опасения! ....

 

—Нищо. Камъ да мога азъ да ходя, да не съмъ болнавъ и некадъренъ, то веднага бихъ отишелъ учитель въ Македония, въ Солунъ, Битоля или кѫдѣто и да е. За жалость, азъ не ще мога.

 

Нещастниятъ ми приятель страда отъ парализъ и ходи съ патерица отъ ранни младини.

 

Върви! Отъ що се боишъ? За живота си ли! — Та този животъ тукъ е свински животъ! Тамъ е животътъ, тамъ: защото има борба! Влѣзъ въ тази борба и ще разберешъ, че живѣешъ, а не тукъ да си прозенвашъ днитѣ, за да те разкарватъ български заптии по двата края на България.

 

— Не опасения за живота ми ме занимаватъ, драги С., а съвсѣмъ други, възразихъ азъ: менѣ ме занимава мисъльта, дали що съмъ полезенъ тамъ. —

 

— Едно нѣщо знай: направи абстракция отъ себе си, че си българинъ, и отиди, като човѣкъ, и наблюдавай дѣйствителностьта съ безпристрастието на ученъ, а не съ очилата на шовиниста или тѣсногрѫдия националистъ. Така ти ще можешъ си състави истинско понятие за работитѣ отвъдѣ.

 

Трети звънецъ удари и ние се раздѣлихме. Той се върна, съ патерицата си въ рѫка, назадъ въ София; азъ полѣтѣхъ къмъ Македония, прѣзъ ония скръбни мѣста, дѣто едно врѣме стана братоубийствената война, но и съ мисъльта за оня разговоръ, който имахъ на Софийската гара.

 

Думитѣ на приятеля ми произведоха силно впечатление и тѣ ме занимаваха прѣзъ цѣлия ми пѫть: отъ София до Скопие, до Солунъ, до Битоля, че и послѣ. Азъ напълно бѣхъ съгласенъ съ съвѣта на по-стария мой приятель и се стараехъ да го слѣдвамъ. Слѣдователно, вие, почитаеми присѫтствующи, ще можете

 

 

28

 

очаква едни доста безпристрастни сѫждения и умозаключения върху всичкитѣ въпроси, до които ще се докосна, за всичкитѣ работи, които ще ви разкажа днесъ.

 

 

I.

 

Първата бѣда, която срѣща човѣкъ, като пѫтува за Македония, е прѣминуването му прѣзъ Сърбия, и азъ вѣрвамъ, че всѣкой пѫтникъ за Македония и отъ Македония е изпиталъ грубостьта на сърбитѣ, особено отъ Нишъ нататъкъ къмъ Зибевче и Скопие, особено ако научатъ тѣ, че вие сте македонски учитель. Тѣзи неприятни случки сѫ свършвали неведнажъ съ арести, побои и даже убийства и прѣдателства на турскитѣ погранични власти. Ето защо, необходимо нужно е да се отвърне пѫтя на ония българе, които пѫтуватъ отъ и за вѫтрѣшностьта. А това е възможно, само като се свържатъ София и Кюстендилъ, чрѣзъ желѣзопѫтна линия, съ Куманово и Скопие. Тогава всички тия, които днесъ, по принуда, сѫ задължени да минаватъ половинъ Сърбия и да се излагатъ на грубости и жестокости, ще заминаватъ направо, безъ да криволичатъ. Това ще бѫде благотворно за нашитѣ интереси въ много отношения, главно въ економическо и национално-политическо. Много отъ нашитѣ македонски сънародници, като пѫтуватъ сега прѣзъ Сърбия, биватъ подлагани на разни изпитни и изкушения, понеже въ треноветѣ винаги пѫтуватъ съ тѣхъ нарочно пратени правителствени пропагандисти, агитатори и шпиони, които завързватъ разговоръ, за да убѣждаватъ наивнитѣ македонци въ сърбизъмъ. Тия разговори повечето пѫти сѫ се завършвали печално за пѫтницитѣ, та сѫ проклиняли тѣ страната, въ която, намѣсто да намѣратъ утѣха и подкрѣпа, сѫ били изненадвани отъ братска дивотия. Линията София-Кюстендилъ съ Куманово-Скопие ще прѣрѣже рѫцѣтѣ на сръбската пропаганда, и онова правителство, което направи туй, ще бѫде най-голѣмия благодѣтель на отечествотото си, защото ще тури край на това поругание народностьта

 

 

29

 

ни въ съсѣдната славянска страна. Но, едно нѣщо ще се осмѣля да кажа: че — за всѣка евентуалность пѫтувате ли прѣзъ Сърбия и сте българинъ, недѣйте забравя да си носите по единъ револверъ. Тъй много е умразно името бугарашъ въ Сърбия: тъй силна е враждата на братята сърби, особено на правителственитѣ сфери, къмъ България и всичко българско. Тая вражда е очебиюща, но и съсипателна за двѣтѣ югославянски страни.

 

Съ такова, мрачно настроепие азъ напуснахъ Сръбското кралство и встѫпихъ на македонската земя. То бѣше една зарань прѣзъ м. септемврий мин. 1900 год. Слънцето току - що пропукваше сутринния пластъ отъ мъгли и облаци и ни пращаше като че ли привѣтъ, братски привѣтъ; това слънце, учини ми се, да е слънцето на свободата, многоочакваното и многожеланното отъ всички ни слънце — което вече изгрѣва надъ македонскитѣ планини . . . И блаженъ е онзи отъ насъ, който дочака това слънчево изгрѣване; трижъ по-блаженъ е онзи, който прочистя пѫтя на това слънце, на този богъ, въ кого го македонския народъ вѣрва — свободата! . . . Лѫчитѣ на това слънце вече озаряватъ върховетѣ на Пирина, на Бѣласица, на Шаръ, Вичътъ, на Бабуна и Пелистеръ . . . И колкото бѣхъ мраченъ при встѫпването ми въ Скопската равнина, толкова по-радостно настроенъ ставахъ, когато си прѣдставяхъ този тържественъ и великъ часъ на македонското освобождение . . . А тренътъ лѣти и ви кара прѣзъ непознати поля, балкани и долини; или, по-добрѣ, струва ви се, като че ли вие сте ги виждали нѣкога, но отдавна-отдавна, та сте ги изумили.

 

Да, видѣхъ азъ Обѣтованата земя, и кой знае дали радостьта на Хр. Ботева е била по-голѣма, като е стѫпилъ пръвъ пѫть на българска земя, при село Коздодуй! . . .

 

Едно нѣщо ми обърна изведнажъ вниманието. На Зибевче, на Скопие, Велесъ и др. гари, като погледнете прѣзъ вагоннитѣ прозорци, вие виждате едно море отъ червеноглави людье; нигдѣ капела, шапка или

 

 

30

 

калпакъ, и вие се чуветвувате всецѣло погълнатъ въ това море отъ фесове. Въ Солунъ и Битоля е вече другояче: тамъ има европейци; тия правятъ една рѣзка разлика съ общата сума и неволпо се питате вие: що дирятъ тѣ, що диря и азъ въ тая азиятска варварска страна? Да, чини ви се, че отъ Зибевче, а не отъ Босфора, започва азиятския материкъ. Не можете да различите и националноститѣ, ако бихте поискали да ги различите на пръвъ погледъ. Трѣбва да поживѣете по-дълго врѣме, да вникнете и изучите македонския битъ, да се запознаеге съ македонскитѣ диалекти, нрави и обичаи, съ борбитѣ и пропагандитѣ, и чакъ тогава ще можете да сѫдите по въпроса за националноститѣ. Ето защо, на пѫтника, който не се спира, а само прѣминава отъ станция на станция, не остава нищо друго освѣнъ да се възхищава и наслаждава отъ македонската природа, да се чуди на нѣкои особености въ носии и наредби, да събира бѣгли впечатления, особено ако той е впечатлителна натура, които впечатления не сѫ тъй солидни, за да заслужать вниманието на четеца и слушателя. А такива сѫ впечатленията на повечето отъ кореспондентитѣ, които отиватъ вѫтрѣ, както и на македонскитѣ изслѣдвачи; слѣдователно, такива ще бѫдатъ и тѣхнитѣ съчинения върху македонската етнография, фолклора, география, история и пр. бѣгли, безосновни, неаргументирани.

 

. . . Отъ Зибевче до Солунъ и отъ Солунъ до Битоля - ето пѫтя, който взехъ и който ме водѣше между живописни мѣстности, Швейцарски езера, Тиролски ландшавти... Макаръ и да бѣше вече есень и полето позапустѣло, сè пакъ то и цѣлиять ансамбль на македонската природа, въ своята ту питомна, ту дива хубость изглеждаха величаво и разкошно. Азъ се любувахъ на-мѣстѣ, на-мѣстѣ обземаше ме ядъ, че оная благодатна земя е осѫдена и още да бѫде робиня, а не свободна страна. Но изобщо, пѫтникътъ извлича впечатление, че Македония е наистина плодовита страна, оня обѣтованъ край, за който поетитѣ мечтаятъ

 

 

31

 

и сънуватъ, рай, който не трѣбва да се дири на небето, защото е тукъ долу на земята.

 

Да, рай . . . но ако минешъ и заминешъ, ако не си по-добъръ наблюдатель и психологъ, за да разберешъ истински обществения животъ, да вникнешъ въ народната душа и да схванешъ всичката оная гигантска борба, всичкия онзи вулканически кипежъ, който бушува, като развълнувано моро, подъ привиднитѣ тишина и спокойствие. Тогава вие ще видите, че Македония не е рая земенъ, както ви се е видѣла изначало, а — юдолъ на плачъ, ридания, страдания и мѫки, че Македония е единъ адъ отъ душегубители, тирани и . . . мѫченици.

 

Едногодишното ми прѣстояване въ робската страна и изучване македонския животъ, макаръ и да съмъ билъ непричастенъ въ борбитѣ народни, ме доведе до туй убѣждение. А колкото повече азъ стоехъ неутраленъ къмъ тия борби, толкова по-добрѣ прѣдъ менъ се открояваха тѣ съ своитѣ страсти и величие, съ своитѣ лоши и добри страни.

 

Нека сега да вникнемъ въ тѣхната каузалность и сетнини съ всичката безпристрастность и самостойностъ отъ дребно-национални смѣтки и разчети; нека погледнемъ на тия борби съ просветеностьта и очитѣ на историка и критика.

 

Битоля е най-добрия градъ за наблюдение, защото въ него сѫ събрани всичкитѣ народности и всички пропаганди. Тука изучвачътъ ще забѣлѣжи и българе, и сърби, и ромѫне, и гърци, и арнаути, че дори и протестанска и католишка пропаганди. Тъй щото, Битоля е центъра на националистичеекия и обществения животъ на Македония, ако и да не е търговския центъръ. Въ сѫщность, това, което се забѣлѣзва въ Битоля — упадъкъ на занаяти и поминъкъ, упадъкъ економически и всѣкакъвъ, се забѣлѣзва и въ другитѣ македонски градища. Азъ нѣмахъ щастието да живѣя въ село, но срѣщалъ съмъ се често съ селяне, които съмъ разпитвалъ за положението имъ. Тѣ се оплакватъ отъ сѫщата болѣсть, отъ която страдатъ

 

 

32

 

и макед. граждане. Даже нѣщо повече: може да се каже, че македонскитѣ селяни най-много сѫ изложени на жестокия турски режимъ и тѣ, най-добрѣ, най-осезателно го чувствуватъ. При всичкитѣ богатства и плодородность на страната, какъ си обясняватевие, почитаеми присѫтствующи, този напливъ отъ македонски емигранти или македонски работници, дошли тукъ да изкаратъ прѣхраната си? А този напливъ не е само у насъ, но сѫщестува и въ другитѣ Балкански държави, ако и не въ такъво количество. Кое подтиква тия хора да оставятъ своята бащина земя, за да се скитатъ немили и недраги по чужбина? — То е черната нужда, то е мизерията, царующи по села и колиби отвъдѣ; то е онази система на управление, която е за едни майка, а за други мащеха; то е разбойничестото посрѣдъ день въ тази страна мѫченица. Да, македонския народъ, съ изключение на едно малко число, да, компактното болшинство отъ македонския народъ бѣдствува, и ей причината на онова движение, което се нарича освободително, което ни занимава и което се все повече и повече усилва. Наистина, революционното движение въ Македония е нѣщо сериозно, фактъ очебиющъ, който не може да се отрече. Това движение е плодъ на назрѣлитѣ нужди на роба и въ основата си има и економически причини. Не е въпроса тамъ да се замѣни едно робство съ друго, една тирания съ друга, макаръ и най-хуманната, а — да се турне край завинаги на единъ непоносимъ режимъ, който души еднакво и политически, и економически. Отъ Македония емигриратъ не само българе, но и власи, гърци, арнаути. Слѣдователно, настоящия режимъ, режимътъ на Абдулъ Хамида е тежъкъ за всички въ Македония, разбира се, съ изключение на шпионитѣ тамъ, на прѣдателитѣ и чорбаджиитѣ, крѣпители на този режимъ, защото сѫ отъ него облагодѣтелетвувани.

 

Но има и възмездие за тия изчадия, за тия шпиони и прѣдатели, отъ каквато и да сѫ народность! Това възмездие се раздава въ изобилие отъ едни хора, посвѣтени въ революционното движение, отъ една

 

 

33

 

организация, която носи името Вѫтрѣшна революционна организация. Нека се поспра малко върху тази организация и тѣзи хора, които нѣматъ нищо общо съ тукашнитѣ комитетъ и организация. Това е сборъ отъ млади и интелигентни люде, които, заклени въ кръста отъ кама и револверъ, служатъ до самопожертвование на интереситѣ на своя народъ, на робскитѣ интереси, и мнозина отъ тѣхъ падатъ жертва на дълга си. Да, вѫтрѣшна организация въ Македония сѫгществува, и то така, както ние не можемъ си я прѣдположи! Тази организация ще изнесе на плѣщитѣ си тържеството на македонскитѣ въжделения за свобода и човѣшки животъ; тази организация има за цѣль да обединява народноститѣ подъ егидата на общия освободителенъ идеялъ и да ги подготви за обща борба противъ общия имъ петь-вѣковенъ врагъ. Ето защо, въ нея се числятъ членове отъ всички нации, безъ разлика на полъ и положение. Много отъ тѣхъ кръстосватъ страната отъ Пиндъ дори до Места и до Черно море, отъ Шаръ, Осогово Рила и Родопитѣ до Бѣло море и до Тесалийскитѣ равнини. Бродятъ тѣ по поля, долини и гори, по села и градища и будятъ, свѣстяватъ, организиратъ маситѣ народни за борба юнашка. Като мрѣжата на паякъ, вѫтрѣшната организация е свързала цѣла Македония и Одринско чрѣзъ реводюционни дружини и комитети въ едно цѣло, въ една скала, въ една бойна сила, която се готви за великия часъ. И нека отричатъ нѣкои колко щатъ значението и даже сѫществуването на тази вѫтрѣшна организация, азъ съмъ убѣденъ, че рано или късно тя ще покаже дѣла и подвизи, нечути въ историята. Хора, като Чемковъ и Гавазовъ, като Винишкитѣ и др. мѫченици — ето хората на вѫтрѣшната тазъ организация. Можемъ да сѫдимъ по тѣхъ за принципитѣ, задачитѣ и цѣлитѣ, за законитѣ, на които почива и които си е задала тази организация; по тѣхъ можемъ да сѫдимъ за силата и, за солидностьта и значението ѝ.

 

Но нека мина на друга тема. Можеби, азъ се лъжа по въпроса за организациитѣ, може да се заблуждавамъ,

 

 

34

 

но такива впечатления азъ имамъ слѣдъ прѣживѣването ми една година въ Битоля и Македония; може да не съмъ добрѣ изучилъ прѣзъ туй кѫсо врѣме този въпросъ, но едно нѣщо зная, че не въ далечно бѫдеще вѫтрѣшната организация ще оправдае думитѣ и впечатленията ми.

 

Ала нека продължа. Азъ останахъ въ македонския центъръ Битоля. Тамъ азъ бѣхъ учитель, и нищо повече. За да изуча безпристрастно положениего — споредъ рецептата на приятеля ми—азъ не станахъ членъ на никоя група и на никой лагеръ, та ето какво е моето заключение по въпроса за народноститѣ и онази борба, която се извръшва тамъ. — Може да не сторихъ добрѣ, че бѣхъ далечъ отъ всѣкаква борба, но за туй пъкъ си съставихъ ясни понятия и възгледи по животрепещущитѣ тамъ въпроси, което нѣщо не можехъ да придобия, ако и азъ влѣзехъ въ водовъртежа. . . Въ Македония понастоящемъ сѫ позаглъхнали националнитѣ вражди, а изпъква изъ день въ день борбата за освобождение, общата културна борба. Наистина, и още сѫществуватъ национални пропаганди, но тия блѣднѣятъ прѣдъ величието и светостьта на освободителната. Ето защо, и културното дѣло на революционеритѣ сè повече обхваща маситѣ и ги обединява. Ще видите вие, че и гръкомани, и гърци, и власи, даже и сърби, подъ обаянието и силата на освободителния идеялъ, други подъ страхътъ отъ възмездието на вѫтрѣшната организация, — да, всички вече се въодушевяватъ отъ една и сѫща цѣль — освобождението на Македония отъ турското иго. Макаръ че Македония е една страна, напъстрена отъ разнородни елементи, българскиятъ е (трѣбва да призная истината) въ болшинство и той, който съставлява половината отъ македонското народонаселение, търпи и най-много прѣнася общитѣ теглила.

 

На единъ народенъ праздникъ, мисля 11 Май, градътъ Битоля бѣше наводненъ съ селяне отъ околнитѣ села, дошли да присѫтствуватъ на училищното тържество. Въ своята оригинална селска носия, особено

 

 

35

 

селянкитѣ, правѣха тѣ удивително впечатление въ тая многобройна публика отъ граждане. Единъ ромѫнски училищенъ инспекторъ, мой познатъ, приближи се тогазъ до мене и, въ присѫтствисто на своитѣ колеги-учители отъ лицея, стисна ми рѫката и каза: Oui, Monsieur, c'est vrai' Vous êtes la force! — възхитенъ отъ шествието изъ града на-чело съ владиката Григорий.

 

Шествието се състоеше отъ хиляди-хиляди разнообразни човѣшки глави. Селянитѣ — ето силата на българщината; селата — ето скалата, на която се гради революционната идея и кулата на свободата! Ако искате да сѫдите по населението въ градоветѣ за прѣобладающия елементъ въ Македония, вие ще се заблудите, защото не градоветѣ съставяватъ болшинството отъ населениего въ каазитѣ и санджацитѣ. Солунъ е еврейско-гръцки градъ, ала околностьта е населена изключително съ българе; градътъ Сѣръ тоже; градътъ Битоля е населенъ половината съ българе, а половината съ цинцари, гърци и албанци, ала не градътъ е, който може да ни даде ясно понятие за народноститѣ, тъй като днесъ всички градища, особено по-голѣмитѣ, прѣдставяватъ конгломератъ отъ народности и сѫ интернационални сборища.

 

Отъ нѣкое врѣме пъкъ започна да се хвърля друго обвинение и друга клевета, че — българскитѣ училища, българскитѣ черкви, българскитѣ владици, учители, свещеници, търговски агенти и пр. били разсадници на българската пропаганда, както и на идеята за революция и избавление. Това е едно плитко мислене, защото, споредь моето дълбоко убѣждение, една идея, колкото и света, не може да вирѣе, ако за нея нѣма почва. Слѣдователно, идеята за свобода въ Македония се е породила сама въ главата на македонеца, билъ той българинъ или сърбинъ, или гръкъ; тази идея е плодъ на самитѣ тамошни жизнени условия. Не можешъ никого накара да се бунтува, когато му е добрѣ! Ала на македонския народъ, въобще, и въ часность, на македонския българинъ добрѣ ли въ

 

 

36

 

злочестата му татковина? — Защо тогава той емигрира, защо напуска мило бащино огнище ? Оть добро?! — Трѣбва да липсва най-елементарната логика на тия умове, които биха мислили така за революционното движение. А такива ги има не малко. Ето защо е сѫществуването на вѫтрѣшна организация, която да изправя заблуденитѣ отъ кривия пѫть и да ги направи, вмѣсто врѣдни или безполезни граждане на родната си страна, съзнателни и полезни на дѣлото и отечеството си. Ето защо, за да се избѣгне всѣка национална вражда, за да се отхвърли горнето обвинение, вѫтрѣшната организация не прави разлика въ нациитѣ на членоветѣ си и приема въ редоветѣ си даже мюсулмани.

 

 

II.

 

Освѣнъ това, обръща внимание рѣзката разлика, която сѫществува между македонцитѣ вѫтрѣ и македонскитѣ емигранти. Мнозина отъ васъ сте слушали често укори по адресъ на македонци. Тия укори сѫ и заслужени, и незаслужени: заслужени — когато се отнасятъ до македонската емиграция, незаслужени и несправедливи — когато се отнасятъ до македонцитѣ вѫтрѣ. Ако емиграцията има тежки грѣхове съ своята апатия и забравяне участьта на поробеното си отечество; ако тя се е отдала тукъ на работи, които не сѫ достойни за нея, като партизанство, чифутщина и др.; ако тя не слѣдва пѫтя на дългъ къмъ оставена родина — и затуй заслужва всички порицания, сѫщото това не може да се каже за сумарния македонецъ, за цѣлия македонски народъ, който страда отвъдъ Рила и Осогово. Защото той, въ противовѣсъ на тукашния, емигриралия македонецъ, е отдаденъ всецѣло на освободителното свое дѣло, колкото възвишено, толкова и свято, и е въ течението на една борба, която му приготвя или смърть и гробъ или радость и блаженство. Той е увѣренъ въ второто, сирѣчь — че борбата му ще го изведе на желания край, на спасителния

 

 

37

 

брѣгъ. Въ тая трудна и грандиозна борба ние сме длъжни да му се притечемъ на помощь! А македонския народъ, онзи, който е задъ Рила, Осогово и Родопи, онзи, който е подвъргнатъ на най-жестоки изпитания, онзи, който страда и се бори мѫжествено за каузата си — свободенъ и щастливъ да живѣе — заслужава не само да бѫде подкрѣпенъ морално и материялно, но и да се жертвува човѣкъ за свободата му...

 

А дали, наистина, този народъ се бори и, затова, е достоенъ за подкрѣпата и помощьта на всички, показватъ всѣкигодишнитѣ кървави и злополучни афери съ своитѣ десетки и стотини жертви, показватъ всѣкимѣсечнитѣ заточения въ далечни незнайни страни и катадневнитѣ убийетва и самоубийства. Общъ законъ е у македонскитѣ борци да се не прѣдаватъ никога живи въ турски рѫцѣ, а да тургатъ сами край на живота си, за да не би, заловени и подложени на изтезания, каквито само турската полиция е въ състояние да измисли, да изкажатъ нѣкои тайни на организацията. На това обстоятелство се дължи тази сума отъ хероически самоубийства за освободителния идеялъ. Ала, подиръ такива грозни изтезания, мѫченикътъ, макаръ и да е изтърпѣлъ всичко и сетнѣ освободенъ отъ затвора, се чувствува вече полумъртавъ, съ оставено въ занданитѣ и каушитѣ здраве; той влачи послѣднитѣ си на овоето жалко сѫществуване. Пъкъ и тѣзъ прѣсловути турски сѫдилища, сѫдилища ли сѫ; правосѫдие ли се раздава тамъ или най-голѣмата неправда? — Азъ присѫна единъ важенъ процесъ въ Битоля; то бѣше прѣзъ пролѣтьта на тази, 1901 г. Сѫдѣха учителя отъ Битолската Гимназия Дамянъ Груевъ, заедно съ около 10-тина души, по убийството на единъ попъ. Този процесъ ставаше на открито, въ двора на Битолския Апелативенъ Сѫдъ и въ присѫтствието на многобройна публика; присѫтствуваха и прѣдставители на консулитѣ, за които бѣ отредено особно мѣсто. Сѫденето трая три деня, и при все че липсваха прѣдъ сѫда всѣкакви улики за тѣхната виновность, повечето отъ подсѫдимитѣ бидоха осѫдени

 

 

38

 

на по 2, 3, 5, 10 и 101 година затворъ въ окови; оправдателна присѫда се произнесе само за 2-3-има, които бѣха заможни и можали да се откупятъ съ рушветъ. Рушветътъ — ето магическото срѣдство, което може да те избави въ Турция и отъ въжето! А рушветътъ, макаръ и запрѣтенъ съ строга заповѣдь отъ правителството, се практикува вредомъ изъ турската империя, отъ падишаха до послѣдния държавенъ и общественъ служитель. Имате работа въ сѫдилището. Прѣди още да влѣзете въ стаята на онзи сѫдебенъ чиновникъ, при когото идете, разсилния ще прѣдизвѣсти господаря си, какъвъ и що е посетительтъ. Ако сте по-добрѣ облѣченъ и сте богатичъкъ, ще очаквате добъръ, даже радушенъ приемъ; ако сте недобрѣ облѣченъ, нѣма и да ви приеме. Вие ще си кажете причината на идването ви, болката ви, сирѣчь; ала, додѣто говорите, турския чиновникъ ви изглежда отъ пети до глава и измѣря, колко ще може отъ васъ да изкара — споредъ положението ви. И ето, подиръ малко виждате, че той се зачесалъ съ 2 или 3, или 5 пръсти по носа, бузата, брадата или челото. Азъ отначало не разбирахъ отъ тѣзи знаци, и затуй работитѣ ми куцаха; отпослѣ — тръгна наредъ всичко, когато и азъ, за да се избавя отъ беля, отговорихъ утвърдително на тѣзи многозначущи знаци за рушветъ. Рушветътъ, казвамъ, е спасителния modus, за да избѣгнете всѣкаква бѣда въ Турция; рушветътъ тамъ е грубъ, пладнѣшки, и безъ него вие сте загубени. Нѣщо повече: на повечето отъ процеситѣ, които се повдигатъ въ Македония противъ този или онзи, безъ да има доказателства, че е извършилъ прѣстѫпление, причината е рушветътъ. Турския чиновникъ не е възнаграденъ както трѣбва, или ако е възнаграденъ, то е само на книга; въ сѫщность, турскитѣ служащи ходятъ гладни, необлѣчени добрѣ, неосигурени. Тѣ прибѣгватъ до рушвети, за да дотъкмятъ липсата, та да могатъ да живѣятъ. Пашитѣ и бейоветѣ пъкъ рушветствуватъ отъ алчность за пари и за богатства. То е една зараза, която, невидима, но осезателна, се

 

 

39

 

си отъ учреждение въ учреждения, отъ домъ въ домъ и заразява и най-здравитѣ, най-честнитѣ натури. Така, безъ рушветъ, безъ да иматъ възможносгь да се откупатъ, за битолскитѣ подсѫдими, при все че бѣха не-винни, нѣма оправдателенъ вердиктъ. Това се върши въ единъ вилаетски центъръ, какъвто е градъ Битоля, съ шестдесеть-хилядно народонаселение и съ консулско тѣло. А що остава за провинциалнитѣ затънтени градища, паланки и села ? — Нека почитаемитѣ мои слушатели сами сѫдятъ. Всѣки день азъ виждахъ да прѣкарватъ изъ улицитѣ на града вързани единъ за другъ, отзадъ за рѫцетѣ, селяне, обградени съ кордонъ отъ опърпани и озвѣрѣли турски заптии. Тия клетници отиваха въ страшнитѣ влажни, смрадни и гнусни турски зандани. При все това, както ония затворници, за които прѣди малко бѣше думата и чиято присѫда чухме, така и тия нови и сè нови кандидати за турскитѣ затвори, за турскитѣ прочути дулапи и тъмдични кули не бѣха съ умърлушени и мрачни лица, а бодро стѫпаха, като войници, които изпълнятъ заповѣдь и дългъ, и по тѣхнитѣ лица не личеше отчаянието. Па и що имаха да жалятъ? Своитѣ домашни ли, женитѣ, дѣцата, сеетритѣ си? Своя животъ ;и ? — Своята свобода ли ? — Та кога сѫ били тѣ господари на своитѣ огнища и домове, кога сѫ били сигурни за живота си, кога сѫ, имали минутна поне свобода? Не, цѣла Македония е единъ затворъ, една тъмница, оназъ злочеста земя, въ която неправдата царува! . . . Слѣдователно, да влѣзешъ отъ затворъ въ затворъ, отъ мракъ въ тъмнина, е се едно за тебе. Ето защо, тия наши братя, и кога отиватъ въ тъмници, и кога ги изпращатъ на заточение, и даже когато ги усмъртяватъ, сѫ горди и не трепватъ.

 

Нека сега се поспрѣмъ малко и върху друго обстоятелство — за шпионството въ Битоля и въ Македония. Тамъ шпионството е възвисено до професия, и тя се практикува на всѣка крачка. Шпионъ е гъркътъ, влахътъ, сърбинътъ, шпионинъ е дори и братътъ. Да! — Но не стига туй, и ето че се довеждатъ чакъ

 

 

40

 

отъ Будапеща и Виена маджарски и австрийски евреи, изкусни вагабонти, за да образуватъ особени шпионски отдѣдения. Тѣзи изписани отъ Австро-Унгария евреи сѫ началницитѣ на шпионитѣ. И нѣма кафене, нѣма мѣсто, колко годѣ публично, дѣто тия изверги да не сѫ турнали пръстъ. Ва Македония може безъ двоумѣние да се каже, че и стѣнитѣ тамъ иматъ очи и уши. Шпионството въ Турция —това е една мрѣжа отъ изроди, която мрѣжа стѣга правилния вървежъ на империята и спъва свободното развитие на културата и цивилизацията. Шпионството се рѫководи отъ Илдъза и има своитѣ нишки даже извънъ прѣдѣлитѣ на султановото царство, въ чуждитѣ столици на четиритѣ материка. Най-ужасното е, че повечето пѫти, отъ нѣмане що да правятъ или за да си покажатъ талантитѣ, тия мрачни людье оклеветяватъ съвсѣмъ невинни хора, като устройватъ нарочно нѣкоя беля, и ги уплитатъ. На тия шпиони се дължи туй прѣпълване на затворитѣ въ европ. и азиятска Турция.

 

А тия затвори сѫ вертепи, мѣста за гниене на живи человѣшки сѫщества, но не мѣеса за изправление, особено... тъй нареченптѣ „дулапи“. За да опиша тѣхъ, рѣчьта ми е безсилна, словото ми е немощно. За тия живи гробове трѣбватъ перото и рѣчьта на единъ Викторъ Юго, на единъ Доетоевеки. Прѣдставете си едно пространство отъ единъ и половина квадратенъ метъръ, обградено съ дъски и, понѣвга, измазано отъ вънъ съ пръстъ. Тукъ не би могла да живѣе и една свиня, но тая кочина, би рекълъ нѣкой: готвена за свини, е отредена за нещастна човѣшка тваръ, за нѣкой затворникъ. Ни назадъ, ни напрѣдъ, ни нагорѣ има мѣсто, за да си поспишъ или поотдъхнешъ, и тъй си принуденъ дни и нощи да стоишъ правъ или да клѣчишъ. Отъ умора, отъ безсъние кокалитѣ ти се смазватъ. Не стига това. Прѣдъ-самъ вратнята съ малъкъ црозорецъ бди заптия. Види ли той, че си подрѣмналъ, ще те смушка съ пръчка или съ пушката си. А често пѫти, кахо допълнение на горнето инквизиторско мѫчение, тия дулапи се поставятъ тъкмо

 

 

41

 

подъ нуждницитѣ на разнитѣ правителствени учреждения и всички извержения падатъ въ тѣхъ: открити отгорѣ, тѣ сѫ сгодни за това. Но въ тѣхъ затварятъ и зимѣ, и ето че—нерѣдко сѫ се нахождали тамъ отъ затворницитѣ мрътви, замръзнали. . .

 

* * *

 

Почитаеми Госпожи, Господа!

 

Тозъ народъ, измѫчванъ и така терзанъ, простира рѫцѣ къмъ насъ, къмъ славянството, къмъ Европа, къмъ свѣта и иска помощь, и търси избавление. Той апелира всѣкидневно, всѣкичасно къмъ човѣщината, отъ която, уви! одавна е забѣгнала човѣщината: . . . И всуе той чака да блѣсне луча отъ надѣжда, отъ братолюбие! Той чакà . . . Но днесь вече на никого другиго не се надѣва, освѣнъ на себе си. Той е разбралъ, че едничкия излазъ отъ несносното му положение е революцията, и че той е принуденъ, по силата на условията, въ които е поставенъ, да прибѣгне до това крайно и отчаяно срѣдетво. Но това срѣдство е резонно, защото е освѣтено и защото е едничко, за-да го спаси отъ гибель. Или смърть, или животъ; или убийство, или свобода — тази е дилемата, която си е задалъ за разрѣшение македоно-одринския робъ! И при всичкитѣ спънки и трудности, които прѣчатъ на цѣльта му, той върви, върви и не се снира. . . Не се спира, защото само Богь го кара и подтиква се напрѣдъ и напрѣдъ и му показва пѫтеводната звѣзда. . .

 

А като погледна отъ тука на живота тамъ и на това, което става отвъдѣ, сега, както съмъ далечъ отъ него, па сравня всичко туй съ нашата дѣйствителность, каква грамадна пропасть ми се вижда да дѣли България отъ Македония! И азъ се чудя на това. — Онази България, която раждаше херои и титани, днесъ блѣднѣе прѣдъ хероическитѣ подвизи на македонската си сестра. И не само блѣднѣе, но като че ли не кръвь, а вода тече въ жилитѣ на нейнитѣ синове и дъщери, които тьй пасуватъ, когато половината отъ тѣхната

 

 

42

 

родина е обречена на опустошение. Нѣмиа ли вече българе въ България; кой тури тази грамадна пропасть между два еднородни братя; кой си позволи да изстуди сърцата имъ? Насъ обвиняватъ, че нашитѣ попове, владици, учители и пр. проповѣдвали бунтъ. Но азъ смѣло мога да кажа, че много българе изъ България, които сѫ заемали нѣкаква обществена длъжность въ Европейска Турция, сѫ били най-отявленитѣ врагове на революционното движение, бидѣйки въ състояние да бѫдатъ твърдѣ полезни, и безъ да бѫдатъ подозрени, тѣ напротивъ сѫ противодѣйствували на народнитѣ тежнения и сѫ се мамили отъ мисъльта, че могатъ стори нѣщо въ това направление. И какъ ми изпъкватъ тѣ джуджета въ сравнение съ ония великани, които, като древнитѣ херои, сѫ се заели съ освобождението на своята родина, като не желѣятъ нищо, нито живота си.

 

Да, млади люде, които ме слушате! Желаете ли да бѫдете полезни на рода си, то идѣте въ Македония! — Но не въ онази Македония на бюрократа и платения пропагандистъ, а въ тази на великата народна борба, дѣто редове, дружини отъ златни, ненагледни момци и горди мѫже се числятъ, които рѫка за рѫка подготвятъ, като нови прѣдтечи, пѫтя на Македонския Месия и Спаситель — революцията и свободата! . . .

 

 

43

 

 

4. ДЕСЕТЬТѢ ЩАСТЛИВЦИ.

(ПАНАГЕРИКА).

(Панагерика — държана на 9 декемврий, 1901 г., прѣдъ паметника на Васила Левски, по случай демонстрацията въ столицата за избѣсенитѣ и избититѣ въ Одринъ десеть души революционери.)

 

Господа,

 

Хероитѣ не мратъ ! —

Тѣ сѫ безсмъртни! —

 

Въ знакъ на признателность, народитѣ, изъ които сѫ тѣ излѣзли, увѣковѣчаватъ паметьта имъ въ монументи отъ мраморъ и бронзъ, и така тѣ пакъ живѣятъ помежду ни, олицетворени въ тѣзи паметници и въ още по-дълготрайни —тѣхнитѣ дѣла, тѣхнитѣ подвизи, тѣхнитѣ дѣяния и добрини, които сѫ сторили приживѣ на народа си, на отечеството, на. . . человѣчеството!

 

А тоя паметникь на Левски, около който сме се днесъ събрали, за да чествуваме паметьта на други, като Апостола, народни труженници, борци и мѫченици за Освободителного дѣло, въ този скърбенъ часъ, въ тоя трогателенъ моментъ ни спомня нашего черно минало, онова, което е било и което мислѣхме нѣма нивга вечъ да се повърне: но, уви! което и по-настоящемъ още теглятъ цѣли два народа, злочеети мѫченици. . . . . Въплотения въ този бюстъ, въ този монументъ, обѣсенъ тука, на туй мѣсто, прѣзъ грозната

 

 

44

 

1873 г., което е най-скѫпия споменъ отъ нашето възраждане, а и най-тежкия отъ тъмното ни вчерашно, самия този бюстъ ни подсѣща, напомня намъ, на потомството, свободното и честито, можеби, поколение, за петь-стотинъ-годишното черно теглило, което е прѣстрадалъ българския родъ, за това безвъзвратно изминало тежко врѣме, за това завинаги унищожено, стѫпкано робство, което само страницитѣ на историята ще ни разказватъ, па и новитѣ жертви, новитѣ херои ще ни събиратъ тукъ — за наше назидание, за нашъ урокъ.

 

... Ботевъ!... Левски!—Поклонъ на васъ, поклонъ!

 

Поклонъ на тебъ, Апостоле на Свободата, ти, неустрашимий борецо, ти, примѣро на тия, които сѫ ни събрали тукъ, при твоя свещенъ ликъ! — Погледай на тазъ младежь, на тозъ народъ, за когото ти загина; погледай и кажи: що четешъ по тѣхнитѣ лица, що съзирашъ, що виждашъ въ нашитѣ сърца? — Радость ли или скърбь? — Що забѣлѣзвашь въ нашия взоръ, замъгленъ отъ гнѣвъ, отъ святъ и благороденъ гнѣвъ, въ нашитѣ очи: усмивка или горесть, ликувание или тѫга?

 

Мѫченико! Насъ сѫ ни довели тукъ, при тебе, страшната и грозна вѣсть, безкрайната печаль и скърбь, задавенитѣ жалостни сълзи и люто-окървавенитѣ ни сърца затуй, че — нови жертви, нови бѣсила, да, други, като тебе, мѫченици паднаха прѣдъ жертвеника и олтаря на свободата, на поробеното отечество; насъ ни е довела тукъ вѣстьта за погубването на цѣла една десетка, като тебъ, самоотвержени борци, отъ които, като тебъ, о Левски! четирма на бѣсило измрѣха, а шестима въ бой кървавъ, юнашки, срѣщу великия злодѣй, — като тебе, Ботевь! паднаха, — и като васъ, Караджа и Хаджи-Димитри!

 

Но не за да ти съобщимъ ужасната тази вѣсть — смъртьта на младитѣ десеть херои — сме ние тукъ дошли, не затуй! А—за да те попитаме, за да се попитаме всички ние, тукъ събранитѣ около ти, прѣизпълнени къмъ тебъ и новитѣ десеть жертви съ почитъ

 

 

45

 

и благоговѣние: — що да сторимъ, що да вършимъ, какво трѣбва да направимъ? Ние сме дошли тукъ, за да си разкриемъ скръбнитѣ сърца и да поискаме отъ тебе съвѣтъ, братски съвѣтъ, о Учителю нашъ ! — Защото сме всецѣло обзети отъ това, което се е вчера случило съ наши мили друзя, но което днесъ, навѣрно, пакъ се повтаря и утрѣ пакъ — ще се потрети. Кажи, кажи ни: що сме длъжни ние да направимъ ? —

 

И ето, като че ли, единъ гласъ изъ тоя нѣмъ гранитъ излазя; като че ли, единъ гласъ започва да говори, да съвѣтва, да ни моли, да ни заповѣдва и диктува. Не чувате ли го вие ?

 

„Българе, Тракийци, Македонци ! — Грозното минало се повтаря: пакъ бѣсилки и темници, пакъ убийства и кланета, пакъ безчестене и чернене на родния ни край! А за това кой е виновенъ ? — Вие, вие сами сте виновнитѣ! . . Защото 24 години се изминаха отъ 19 Февруарий 1878 год., а що сторихте вие за своя рожденъ братъ; доколѣ ще търпите и още да личи по челата на вашитѣ братя черния срамъ на робството ? — Прочее, моя съвѣтъ е: да послѣдвате примѣра ми и примѣра на тия, които сѫ ви събрали околъ мене. Защото, азъ не съмъ умрѣлъ, а бдя и гледамъ вашитѣ дѣла и начинания: чрѣзъ бѣсилото, тъй както Христосъ чрѣзъ кръста, азъ възкръснахъ. . .

 

 

Господа,

 

Дохаждатъ дни, когато и въ най-безсъвѣстнитѣ, въ най-закоравелитѣ натури съвѣсть заговорва — тоя вѫтрѣшенъ сѫдия, и ония, които дълго врѣме сѫ били лишени отъ този даръ — съвѣстьта, започватъ да се вслушватъ въ тоя вѫтрѣшенъ гласъ.

 

А днешния день, 9-ий декемврий, 1901 год., е такъвъ имено день, день за нашето опомняне, за нашето стрѣсване. —:

 

На щрекъ! На щрекъ вие, изоставени отъ всички изгнаници, стрѣснѣте се! Вие, рожби на робството, свѣстѣте се! — И вие сѫщо, освободени българе!

 

 

46

 

защото вие не трѣбва да се самозабравяте въ ликуването ви, още повече, че — цѣлъ единъ вамъ братски народъ страдае тамъ, задъ Рила, Осогово и Родопитѣ. На щрекъ! — Зеръ, освѣнъ тоя, прѣдъ когото сега стоимъ съ страхопочитание, и нови десеть жертви, деесть юнака — десеть щастливци — ни зоватъ въ тоя часъ на борба, на животь и смърть!. . . Не се състои, не е изпълнение дълга ни само тая почитъ, която днесъ отдаваме; не е само туй, което сме ние длъжни да сторимъ, но . . . и да подражаемъ !

 

Дни, като днешния, сѫ дни памятни; дни, които со не заличватъ отъ паметьта народна. Деньтъ 9 декемврий е едно слѣдствие отъ причинитѣ; 5 юлий и 27 октомврий — грозни, но и славни дати.

 

Да си свалимъ шапкитѣ и да се поклонимъ прѣдъ авторитѣ имъ! —

 

И ако сега говорящия прѣдъ васъ, мои сънародници, е взелъ думата, то това не е отъ щеславие, а за да изпълни той своя дългъ въ случая къмъ онѣзи, въ чиито редове е билъ и неговь единъ съгражданинъ, неговъ другарь отъ дѣтство, съ когото е дѣлилъ и дружба, и приятелство, но когого, уви . . . загуби, загуби на вѣки ! —

 

Що казвамъ? — Изгубенъ навѣки?!

 

Свѣтотатство! Свѣтотатство! —

 

Повтарямъ: борцитѣ не умиратъ; тѣ възкръсватъ въ сърцата и душитѣ на потомствата!

 

И наистина, но за това ли сме се ний сега събрали—за да се поклонимъ прѣдъ олтаря на безсмъртието, ние проститѣ смъртни; да се поклонимъ на безсмъртнитѣ ония ратници за свободата на родината ни, на човѣщината и напрѣдъка, на правдата и доброто?

 

 

II.

 

Господа,

 

Всѣкой народъ има овои херои и горко на този народъ, който ги нѣма или който е сиромахъ съ такива

 

 

47

 

юнаци! Ние ги имаме, макаръ и не много. А провидѣнието, като че ли, затова замедлява още часътъ на съвършенното ни избавление, та да напълнимъ страницитѣ на историята ни съ още херои-мѫченици.

 

Но, Боже мой! — Та нима тя не е прѣпълнена вече? Та толкози кланета, толкозъ сѣчъ и кърви не стигнаха ли ? Не стигнаха ли Батакь, Перущица, Клисура, Панагюрище, Копривщица, Бѣла-Черкова, Стара-Загора и други, та трѣбва то и Виница, и хилядитѣ жертви, на и днешнитѣ десеть святи жертви ?

 

Провидѣнието. . . (По дяволитѣ „провидѣнието“!) — това е червения и великъ убиецъ, това е дипломацията, това сме и ние — виновницитѣ на 25 годишното ново робство на Южнотракийци и Македонци, на тия кървави афери, на тия нови жертви.

 

А като имъ кажа имената въ тоя жалостно-тържественъ часъ, о братя, съотечественици мои, наведѣте си главитѣ, поклонѣте се прѣдъ паметьта имъ! — Защото рѣдки сѫ, много рѣдки сѫ ония, които мратъ въ бой за свобода. — А и тия, загинали на 5 юлий и 27 сепгемврий, сѫ отъ рѣдкитѣ борци. Вие знаете кои сѫ тѣхнитѣ имена, но азъ ще ви ги повторя, за да се отпечататъ въ паметьта ви.

 

Свѣтославъ Мерджановъ, Борисъ Сиремджиянъ, Христо Хаджи-Илиевъ, Онникъ Торосиянъ: — Петъръ Соколовъ, Георги Фотевъ, Татулъ Зарлиянъ, Ованесъ Таракчиянъ, Антонъ Трапезунски и Иванъ Димитровъ.

 

Тия сѫ, ратницитѣ, тия сѫ светцитѣ, тия сѫ борцитѣ —десеть души! — българе и арменци — едни избѣсени, а други избити въ неравенъ бой. . .

 

Каква картина, каква переспекгива, каква хубава китка, какъвъ букетъ — отъ петима българе и петима арменци !. . . Какво естествено съединение, смѣшение на два страдални, робски народи! — Естествено, казвамъ, защото само тия два, братски по тегло, народи —българскиятъ и арменскиятъ—могатъ да се разбератъ, да се сдружатъ, да се съединятъ: тѣхната участь е една, тѣхното зло е общо и общъ е тѣхная врагъ,

 

 

48

 

кървавъ, смъртенъ врагъ — турчина проклетъ, турчина разбойникъ, турчина варваринъ, злодѣй, мѫчитель, християно и человѣконенавистникъ, турчина убиецъ! — Но, забравихъ: тѣ иматъ и единъ общъ приятель — дипломацията . . . тази публична жена, тази проститутка, тази язва на человѣчеството, тази не доброжелателка, а най-лютия, най-ожесточенъ и безсъвѣстенъ врагъ на малкитѣ, но храбри народи, като арменския, боерския и българския! И ако днесъ тия дипломати живѣять въ палати; ако тия грозни и систематични разрушители на мира и още не сѫ приковани на позорния стълбь; кожитѣ имъ не сѫ одрани съ кремъкъ, па напълнени съ слама, за да ги запалимъ за наслаждение на роба; не сѫ извъртени очитѣ имъ, а мерзкитѣ имъ глави не сѫ натъкнати на върлини, та да се гавримъ съ тѣхъ ние, робитѣ; — то затова сме пакъ ние, народитѣ, виновни, които ги търпимъ, които ги слушаме, на които се молимъ, вмѣсто да ги прѣзираме, и които трѣбвало би одавна да нѣмѣятъ, а не да диктуватъ намъ, тѣхнитѣ сега безправни роби, когато въ сѫщность сме всичко.

 

Заблуждение и умопомрачение наше!

 

О тежки врѣмена и глупи нрави!

 

На нашето незнание, невѣжество и безсилие, причинени отъ взаимнитѣ ни караници, градятъ тия мерзки политици своето величие и власть; па ни водятъ за носа, па си играятъ съ нашата участь, като ни сѫ турнали юзда между зѫбитѣ!

 

И ето, жертви подиръ жертви — десетки, стотини, хиляди, безброй ; и ето послѣ, пакъ кланета слѣдъ кланета, войни подиръ войни, сѣчъ подиръ сѣчъ — и смърть, и човѣшко изгрѣбяение . . . Малтусе, ти си, види се, учителя на тѣзи, които се наричатъ миротворци, но азъ ги наричамъ кървопийци, човѣкоубийци! — Ала убийци, които иматъ своитѣ маши, своитѣ орѫдия — народитѣ! . . .

 

На тия народи, които и да сѫ, азъ казвамъ: „Чукнете се по главитѣ, па се стрѣснѣте!“ — На моя народъ сега азъ казвамъ: „О роде мой! събуди се и разбери

 

 

49

 

тазъ едничка истина, че никой на чужди гробъ не плаче, и че вълкътъ не може да бѫде агне; разбери, че тия десеть жертви, на които тачишъ днеска паметьта, сѫ жертви, колкото на турската тирания—тая тигрица! толкова и на европейската дипломация — тая вълчица!“ — И ако има измежду васъ единъ поне, който още вѣрва въ нея, азъ му отварямъ очитѣ и му казвамъ: „слѣпий! прогледни и вижъ: истината е ясна като бѣлъ день, че — революцията, величава и повсемѣстна, е спасението“. Впрочемъ, споредъ моето мнѣние, онѣзи, които очакватъ избава отъ дипломацията и отъ Хага, безъ да се заемватъ за работа, сѫ хора на интереса, сѫ хора, които виждатъ твърдѣ добрѣ, кѫдѣ е изхода, но пакъ мѫдруватъ и се мамятъ. Къмъ тия хора ази се обръщамъ съ тѣзи думи на народа: „Трайте, овце, за зелена трѣва!“

 

— Да, да! Нѣма по-вѣрна отъ тази истина: дипломацияга и Илдъзъ-кьозкъ сѫ нашитѣ два врага!

 

И проникнати съ това съзнание, отъ туй убѣждение, Мерджановъ и другаритѣ му, Соколовъ и другаритѣ му измрѣха: първитѣ избѣсени по площадитѣ на четири крайща въ Одринъ, а останалитѣ избити и изклани. Ний ще се повърнемъ пакъ на тѣхната хероична смърть. — Но тѣзи херои заслужаватъ не само едни панагерики, които утрѣ можеби ще извѣтрѣятъ изъ главитѣ на мнозина отъ насъ, а можеби и още днесъ, но... нѣщо повече:—нѣкое реално, дѣйствително послѣдствие. Нека по цѣла България станатъ демонстрации противъ варварщината на злодѣитѣ, за които по-рано говорихъ; нека българския народъ бѫде на кракъ и готовъ; нека и българското правителство изпълни своя дългъ!

 

 

Господа,

 

Злощастията побратимяватъ!

 

Арменскиятъ и Македоно-Одринския роби сѫ отъ ония клетници, за които азъ ще се изразя съ думитѣ на черковника, че тѣ сѫ великомѫченици. А тия

 

 

50

 

тѣхни злощастия и една и сѫща участь ги побратимиха, направиха ги побратимци, и ей за това ний виждаме синове на тия два народа, рамо до рамо, дружно да се борятъ, да се биятъ противъ общиятъ имъ врагъ и единъ до други да умиратъ по усоитѣ на планинитѣ или площадитѣ на градищата, съ горѣща вѣра въ гърди за по-свѣтло бѫдеще на родината си и на человѣчеството.

 

Ала ще попитатъ нѣкои: какъ умрѣха тѣзи ратници, тѣзи млади люде, тѣзи юнаци?

 

— Славно, ще кажатъ едни, и това сте вие.

 

— Безславно, ще кажатъ други, и това сѫ егоиститѣ, себеугодницитѣ.

 

— Позорно, ще рекатъ султана и дипломацията.

 

Но азъ казвамъ: десетьтѣ юнаци умрѣха юнашки — едни въ битка съ голъ мечъ и револверъ въ рѫка; други, слѣдъ като не са били честити да погинатъ въ боя, съ усмивка на уста и съ бунтовна пѣсень, мѫжки сѫ отишли на бѣсилкитѣ. — Въ очитѣ имъ огъня на правдата горѣлъ, въ сърцата имъ лучътъ на свободата пламтѣлъ. . . .

 

Така умиратъ иститѣ херои! —

 

Ни една дума за милость, ни едно сдово за прошка, ни една рѣчь за пощада. Пази Боже! Тѣ сѫ били готови язицитѣ си да изтръгнатъ изъ гръцмунитѣ си, па да ги сдъвчатъ съ зѫбитѣ си, отколкото да произнесатъ слаба, малодушна рѣчь. Обзети всецѣло отъ мисъльта за родния си край, цѣли 5 1/2 часа десетьтѣ юнаци сѫ се били срѣщу два полка войска. Петъръ Соколовъ, Георги Фотевъ, Ованесъ Таракчиянъ, Иванъ Димитровъ, Антонъ отъ Трапезунъ и Татулъ Зарлиянъ падатъ мъртви; останалитѣ четирма, като лъвове, съ мечове въ рѫцетѣ си, се хвъргатъ въ редоветѣ на войската и — отпочналъ се единъ сѣчъ налѣво и надѣсно, докато, полумъртви и покрити съ рани, ги хващатъ, плѣняватъ и закарватъ въ Одринския затворъ, за да дочакатъ своята присѫда. . . Тѣхъ Султанъ Хамидъ заповѣда да обѣсятъ!

 

 

51

 

И горди, съ юнашки ходъ, покачили се на бѣсилкитѣ, есми си прѣмѣтнали въжето, сами: не дали на турчина да се гаври съ тѣхъ и при смъртниятъ имъ часъ, слѣдъ като петь мѣсеци въ затвора сѫ били подигравани и осмивани.

 

Ала смъртьта, храбрата и горда тази смърть е очудила мало и голѣмо: турци, гърци, евреи и други народности въ тоя голѣмъ градъ.

 

Така се мре за братство и отечество; така умиратъ иститѣ борци, иститѣ приятели на роба!

 

А прѣди да бѫдатъ обѣсени, когато сѫ се качили на бурето, тѣ сѫ отправили къмъ родината, къмъ бащинията си своето „сбогомъ“ и „послѣдно прости“, а къмъ тиранина — своето догробно прѣзрение. И това прѣзрение ечи, и този екъ дори тукъ долита„ и умразата имъ намира откликъ въ нашитѣ сърца и подклажда злобата въ нашитѣ гърди къмъ тия, които, като скакалци прѣлѣтни, опустошиха и доопустошаватъ роднитѣ земи; и ние свиваме юмруци, па ги повдигаме, а въ насъ закипва мъсть, мъсть — отплата на онѣзи, които зачерниха родния ни край! —

 

„Зѫбъ за зѫбъ и око за око!“ — казваше Моисей и водѣше израилтянитѣ прѣзъ Червеното море и пустинитѣ къмъ Обетованата земя. —

 

Но азъ казвамъ нѣщо по-добро: два и три зѫба за единъ, двѣ очи за едно, двойна и утроена отплата за — отплата! ...

 

 

Господа,

 

Жертвитѣ, които тачимъ днесъ, викатъ за такова отмъщение. Тѣ сега присѫтствуватъ тука; тѣхния духъ витае надъ нашитѣ глави и ни ободрява, и ни окуражава, и ни подканя —да замѣстимъ опраздненитѣ мѣста на борцитѣ и да отмъстимъ за тѣхъ. Нѣщо повече. Азъ виждамъ изпрѣчени прѣдъ мене тѣхнитѣ тѣла, нрави и горди, а тѣхнитѣ лица—озарени и сияющи съ ореола на безсмъртието и вѣчностьта; очитѣ

 

 

52

 

имъ се отварятъ и огънь, божественъ лучъ грѣе въ тѣхъ; а устата имъ заговорватъ невнятни, едва уловими слова — къмъ мене, говорящпя сега, и къмъ васъ, които ме слушате. А тия слова сѫ божествени слова, тия думи за насъ трѣбва да бѫдатъ законъ.

 

 

Господа,

 

Слѣдъ всичко тука казано, едно важно обстоятолство се изпрѣчва прѣдъ насъ, една важна дилема за разрѣшение, една алтернатива. Прѣдъ насъ се изпрѣчватъ два пѫтя: ние сме сега на единъ кръстопѫть. Но и двата тия пѫтя водятъ направо, безъ никакви кривуличения: първия — къмъ революцията, къмъ бунта, къмъ спасението; втория — къмъ приспособлението и самозабравата, къмъ заличването ни отъ лицето на земята. За да вървимъ по първия пѫть по който, въ сѫщность, сме вече ние тръгнали, трѣбватъ жертви, жертви и пакъ жертви: а за втория — само едно волско прѣвиване вратъ. Зеръ, прѣклонената главичка остра сабя я не сѣче. . .

 

Обаче, за да продължа по-нататъкъ, нужна е малка аналогия, малко история. — Пиринейския Полуостровъ бѣше дълги години, подобно на нашия, Старо-планинския, подъ ярема на полумѣсеца. Тамъ владѣеха мавритѣ, народъ, не като турския, ако и фанатиченъ-мохамедански. Едничка религиозната разлика накара цѣлия народъ на Португалия и Испания (Арагония и Кастилия), сѫщо тъй фанатично-религиозенъ, да стане, па да почне юнашката борба, която се свърши съ съвършеното изгонване на мавритѣ изъ Пиринеитѣ. Но ако бѣха станали тамъ тия кланета и бѣсения, които ставаха и ставатъ въ Армения и на Балкански Полуостровъ, какво щѣше да има тогазъ? Хмъ! ... А ние тука цѣли петъ-стотинъ години търпѣхме, па и още търпимъ турчина-звѣръ.

 

... Не! Тоя народъ не трѣбва да сѫществува и не може! Той трѣбва да изчезне отъ лицето на земата!

 

 

63

 

Или, ако живѣе, да нѣма нито на косъмъ власть въ рѫцѣтѣ си: безвластието него го укротява, господството го озвѣрява. Примѣри много, примѣри безброй ! Разгърнете историята на миналото ни, погледнете и на настоящето: турчинътъ съ орѫжие на поясъ, сирѣчь съ властелинство, значи — кървопиецъ; а съ мотика въ рлька, е добъръ работникъ ... но тука, въ освободена България, не и въ Турция, дѣто се чувствува господарь. — Да, турчинътъ трѣбва да се прѣтопи и асимилира! Ше трѣбва да стане това! Но за туй Илдъзъ-кьошкъ трѣбва да погине! — Жертвитѣ, които сѫ ни днесъ събрали, ни говорятъ за тоя ближенъ день, когато Турция ще рухне съвършено и върху развалинитѣ ѝ ще се възродятъ Македонци, Южнотракийци, Албанци и Старо-сърби... при Митровица; ще се възродятъ и Арменцитѣ, тия храбри и неуклонни борци за свободата си. И всичкитѣ тия съзиратъ вече, че тоя край е близъкъ, та за туй започватъ борба отчаяна вредомъ, дѣто има турска управа. А туреко управление значи гнилость, разтление.

 

Тия народи искатъ да живѣятъ, турчинътъ имъ казва: „мрѣте заедно съ мене!“'—Арменскиятъ и Българския народи искатъ самостоятолность, за да са полезни и на себе си, и на човѣчеството, турчинътъ имъ казва: „за това нà-ви бѣсилки, зандани, заточения, нà-ви кланета и опустошение!“ — Дипломацията пъкъ: „потърпѣте!“ казва. Ето защо, при все че сме на единъ кръстопѫть, за насъ има само единъ-едничекъ изходенъ пѫть — бунта, революцията!

 

Говорящия сега потретя и казва на тозъ десетьхиляденъ народъ, който се е събралъ тука, и между когото може да има и арменци, и македонци, и гърци, и други чуждешш: „Да, така е: Опитътъ и историята на миналото ни учатъ така, както и жертвитѣ, които всѣкидневно гинатъ по темницитѣ въ букаги и на бѣсилкитѣ: а сѫщото ни учатъ и тия десеть скѫпи жертви!“ —

 

Турското управление, Господа, е смърть и за самитѣ турци!—Това сѫ добрѣ съзнали вече и самитѣ

 

 

54

 

по-разбрани турци, младотурцитѣ. Да, Турция сега е вече на края на пропастьта!—А десетьтѣ жертви, чиято паметь чествуваме днесъ, и хилядитѣ други изъ Македония и Армения ще завлѣкатъ съ себе си и Турция въ гробъ.

 

 

III.

 

Господа,

 

Казахме: славно и юнашки, катъ мѫже, и не катъ баби измрѣха днешнитѣ херои. А . . . честити сѫ, честити тия, които днесъ тачимъ! — Азъ имъ завиждамъ. А и колко отъ васъ желаятъ на тѣхното мѣсто да бѫдатъ? Честити сѫ тѣ, защото . колко сѫ щастливцитѣ, които умиратъ както си щатъ, както имъ сърце иска? — Едни желаятъ да издъхнатъ у дома си, между своитѣ мили—„Богу духъ да прѣдадатъ“; а други пъкъ искатъ тамъ, тамъ нѣйдѣ въ планинитѣ и горитѣ — въ борба съ враговетѣ си да измратъ . . . Честити сѫ първитѣ, но дважъ и трижъ по-честити сѫ вторитѣ, защото тѣ първото могатъ, но първитѣ второто не могатъ. —За да умрѣшъ юнашки и достойно, трѣбва да си не само човѣкъ, но трѣбва да бѫдешъ и юнакъ.

 

Само хероитѣ, само щастливцитѣ умиратъ тъй, както си желаятъ. А днешнитѣ наши херои сѫ щастливци имено затуй, защого умрѣха, както имъ сърце желаеше.

 

Блаженъ е онзи и щастливецъ е, който, въ день тържественъ, день великъ, когато ще мре, знае като херой, а не като муха да умре.

 

Блаженъ е онзи, който младость и цѣлъ животъ въ борба и бури прѣкара, па кога му дойде речения сетенъ часъ, не иде на постелка да издъхне или въ болница, или пъкъ като куче на мегдана, а грабне мечъ и пушка, па съ открита градь върви къмъ смъртьта храбро и неустрашимо! —

 

Него смъртьта, както сестрица братъ пригрѫща, нѣжно ще цѣлуне и пригърне; н тази смърть се казва

 

 

55

 

славна, юнашка смърть. Съ други думи, тя се нарича „безсмъртие“. Защото такава смърть е рѣдка, защото само необикновенитѣ натури — иститѣ човѣци, или, да се изразя съ думитѣ на Ницче, — свърхчовѣцитѣ само знаятъ тъй да мратъ!

 

Ахъ, братя мои! Мнсля си, колко ли сѫ се чувствували щастливи хероитѣ, когаъо сѫ умирали въ бой за рода си . . . Една-едничка скръбь ги е душила само — мисъльта за родния поробень край и за тия, които оставятъ подирѣ си слѣдъ нихъ да живѣятъ. — Кой за стара майка, кой за старъ бащица, другъ за братя и сестри, трети за първо либе, а четвърти —за жена си и дѣцата си . . . Тежка скръбь, но — що да се прави? . . . Послѣдния часъ е наближилъ . . . — Смърть, смърть на тирана, на народния ни и човѣшки душманинъ !

 

Дългътъ къмъ отечеството и човѣщината заглуши дълга имъ къмъ родители и близки. —

 

Но тия, които плачатъ сега, изгорени въ дънъ сърцата си — тия майки, бащи, братя и сестри — не трѣбва да се отдаватъ на скърбитѣ си, не трѣбва да се отчаятъ. Всички ние събравшитѣ се тукъ, както и опечаленитѣ отечества, отъ това свято мѣсто имъ изпращаме съболезнования и сърдеченъ привѣтъ.

 

Да, недѣйте плака вие, огорчени до дълбочинитѣ на душитѣ си майки на починалитѣ; недѣйте вайка, о жалостни бащи и тѣхни ближни: — загубеното се не връща! Ние не сме богове, за да вдъхнемъ животъ на умрѣлитѣ сега; но идва день, деня на второто пришедствие, когато ще се разтърси издъно тази многострадна земя и народитѣ подъ Турската империя ще възкръстнатъ, ще изкочатъ изъ гробоветѣ си на свѣтлина, на свобода, на просторъ, понесли кръстоветѣ си.

 

Тогава, о майки! тия ваши загинали синове ще ги видите пакъ — одухотворени, въплотени, олицетворени, възкръстнали — изляни въ бронзъ или мраморъ . . . Тогава вие пакъ ще пригърнете вашитѣ мили рожби, които сѫ рожби н на цѣлия народъ, на

 

 

56

 

цѣлото страждущо человѣчество, тогава вече възродено и честито! ...

 

Но ще попитате всички вие, които злата орисия и черната прокуда ви е прокудила, изгонила отъ татковината ви: „Кога, кога ще дойде този день — слѣдъ колко години: три, петь, десеть? Кога?“

 

— Истина, истина ви думамъ, че този день е близко, че вашето избавление е утрѣ! — Още петь минутки трѣбватъ до 12 часа, до великия и кървавъ обѣдъ! — И затова, не се отчайвайте, не се забравяйте, готвѣте се — скоро, скоро! — Та и моята единствена вѣра сега е вѣрата ми въ тоя скорошенъ часъ. Тия десеть святи жертви, десеть починали борци, още повече затвърдяватъ тая вѣра въ мене.

 

. . . „Не сме само ние, не сме само тия четирма души, които ще ни умъртвите, и тия 6-тима наши другари, които избихте; а слѣдъ нази има хиляди готови, като насъ, па и но юнашки да умиратъ!“ . . .

 

Тъй е говорилъ Мерджановъ.

 

И спомнямъ си сега за оня епизодъ изъ Римската история, когато двама млади римляне, уловени отъ неприятеля и закарани въ вражеския станъ, сѫ били подложени на мѫжи, изтезания, на увѣщания, на подкупи и всичко, що може да измисли фантазията на единъ звѣроподобенъ тиранъ, само и само да ги накара да изкажатъ нѣкои тайни. Тия, вмѣсто отговоръ, си пъхнали дѣсницитѣ въ горящия прѣдъ тѣхъ огънь и спокойно наблюдавали, какъ имъ горятъ рѫцетѣ, какъ имъ пращатъ пръститѣ и дланьта, но нищо не обадили, нищо не издали, на най-сетнѣ викнали: „Тиранино, напраздно се силишъ!—нищо ние нѣма да ти кажемъ; но задъ насъ има още триста заклети младежи, рѣшени и готови, като насъ, да измратъ за родната земя! Ала и твоя край наближава!“ . . . Царьтъ се стрѣсналъ, пусналъ ги на свобода и тъй се прѣкратила една кръвнина.

 

Сѫщо така, отъ хероичната смърть на десетьтѣ юнаци сѫ се стрѣснали и тиранитѣ, въ Одринъ и Стамбулъ, защото прѣдчувствуватъ края си, смъртьта

 

 

57

 

си. А смъртьта на хероитѣ отплата иска, иска отмъщение! — Социологията ни учи, че при еднакви условия и причини има и еднакви послѣдствия. Освободената часть на отечеството ни изхвъркна изъ гробъ на просторъ, слѣдъ като увисна Левски тука на бѣсило, слѣдъ Бузлуджа, Батакъ, Веслецъ и други. А и Македонската, Южнотракийската и Арменската свобода, слѣдъ тия жертви, хвърчи, приближава. . . Ето, азъ виждамъ, прѣзъ тия пукнали се мрачки, черни облаци, да проблѣсва слънцето и да настѫпва новото и славно бѫдеще за насъ, българитѣ, за васъ, арменцитѣ, за всички роби! — Азъ виждамъ бѫдещето, всрѣдъ което ще закипи животъ културенъ и мирна всестранна дѣятелность. . . .

 

А като казвамъ туй, обръщамъ се кьмъ тебе, златна младежь, къмъ васъ Македоно-Одрински и Арменски емигранти, и къмъ всички васъ, духомъ убити и опечалени братя: — повдигнете си челата, изправѣте си главитѣ гордо и неустрашимо, бѫдѣте на кракъ! — Прѣдъ опасностьта човѣкътъ става лъвъ: да отплатимъ, да отплатимъ, прочее, за жертвитѣ, и вмѣсто да жалимъ и стенемъ като баби, нека пригърнемъ святия завѣтъ на борцитѣ, починали, за да ни дадатъ примѣръ!

 

Па и ти, жалейно македонско знаме! — скоро ще се развѣешъ, ще полѣтишъ къмъ югъ, къмъ югъ! ... Но и къмъ Изтокъ! . . . за да посрѣщнемъ, съ тебе начело, зората на настѫпающия новъ, свѣтълъ день.— И, вмѣсто жалъ и трауръ, ще означавашъ ти тогава ликуване и радость, защото многожелания часъ е дошелъ, часътъ на отплатата за тия десеть и хилядитѣ други борци.

 

А прѣдсмъртната дума на бащата, на майката, на брата, и още повече, на бореца е свята, е законъ!

 

Рѫкавицата е хвърлена намъ отъ великия убиецъ и ние сме я поели вече. — Нека завършимъ наченатото свято освободително дѣло! — А затова: на работа, на борба, на кракъ!!—

 

 

59

 

 

1901 г.

 

 

5. Св. Св. КИРИЛЪ и МЕТОДИЙ.

(СЛОВО).

(Слово — държано въ гр. Тулча (Добруджа) на 11 май, 1902 г.)

 

 

Почитаемо събрание,

 

Да си прѣдставимъ за минутка една безкрайна дива пустиня, а срѣдъ нея отъ три мѣсеца, отъ половина или цѣла година керванъ минува, състоящъ се отъ мѫже, жени, дѣца, камили. Пекъ ужасенъ, мѫчителна жажда, задухъ грозенъ; гърдитѣ не отдъхватъ отъ умора, а очитѣ пъкъ, обърнати къмъ Възтокъ, отпрѣдѣ и огстрани нищо друго не виждатъ, освѣнъ пѣсъкъ. . . . не пѣсъкъ, а разтопено, нагорѣщено желѣзо! — Ето на-що може да се уприличи историята на всѣкой народъ, ето историческо-алегорична картина, както на живота на единъ народъ, така и на живота на отдѣлния човѣкъ; пустиня и керванъ! — Ала, при все това, защо този керванъ върви сè напрѣдъ и напрѣдъ? Защо се не спре тамъ нѣйдѣ всрѣдъ тазъ пустиня на живота и каже: „Стига, не мога повече напрѣдъ! ? . . . Какво тика тоя керванъ, народа или человѣка, къмъ изтокъ, къмъ изтокъ и сè къмъ изтокъ ? — Тика ги надѣждата, че ще достигнатъ спасителния брѣгъ, ще видятъ страната, отдѣто Бога на свѣтлината, слънцето изгрѣва, че ще достигнатъ идеяла. . .

 

 

60

 

А тази надѣжда, тази вѣра въ гърдитѣ и сърцата на керванджиитѣ, на народитѣ (защото и народитѣ сѫ керванджии) е, която поддържа духа имъ, крѣпи ги, ободрява ги, окуражава ги.

 

Обаче, Почитаемо събрание, нищо нѣма абсолютно, нищо не е трайно: нито живота, нито идеитѣ, нито живота на народитѣ, ако нѣмаше ония подкладки, които подклаждатъ и съгрѣватъ тази вѣра и надѣжда, както и народния животъ. Тъй както человѣкь се нуждае отъ духовна и физическа пища, и народитѣ иматъ тази сѫща нужда. И корванътъ се би отчаялъ, ако да нѣмаше изъ пустотата тукъ-тамъ обраснали мѣстица съ изворче хладна вода, ако да нѣмаше оазиси. Оазиситѣ — ето подкладката на вѣрата въ честития край, срѣдъ пустинята! — Днитѣ, праздницитѣ, като днешния —11 Май—сѫ оазиситѣ на народитѣ-керванджии. . . срѣдъ житейската пустиня !

 

А присѫщо е на човѣшката натура да желае и пакъ да желае. Нѣма прѣдѣлъ на човѣшкитѣ желания, на нашитѣ стрѣмления. И това е добро, защото вѣчното недоволство отъ сами себе си е онзи прометеевъ пламенъ, който е запаленъ въ насъ отъ божеството, за да ни тласка къмъ прогресъ, къмъ цивилизация. Ала, все таки, досущъ като търговеца, сѫ и отдѣлния човѣкъ, и всѣкой народъ. Дохождатъ дни, въ които търговецътъ си разчиства смѣткитѣ —въ края на мѣсеца или годината: дохождатъ дни, когато и народитѣ си правятъ равносмѣтка на миналото прѣзъ една година или единъ вѣкъ, когато за мигъ, като въ оазисъ, се спиратъ, за да си отдъхнатъ малко, да си поотпочинатъ и да се ориентиратъ, та пакъ да тръгнатъ съ прѣсни сили по правия пѫть, за да продължаватъ наченатото.

 

За българина сѫществувать тоже такива оазиси, таквизи дни, единъ отъ които е и днешния. — И не само за да со повеселимъ сме се събрали днесъ, но и за да си дадемъ отчетъ за миналото на училищното дѣло, да се съвземемъ, да почерпнемъ сила въ себе си, отъ миналото и отъ важностьта на днешния день: да

 

 

61

 

вземемъ поука отъ дѣлата на виновницитѣ на днешното тържество, на българскитѣ първоучители и равноапостоли, двамата братя св. Кирилъ и Методий. Питамъ: простия ли случай ви събралъ тукъ, за да се поразговорите съ отдавна невидѣни приятели, едно просто любопитство ли, или же съзнанието, че трѣбва да изпълните дълга си на отдаване почить къмъ свѣтлата паметь на българскитѣ заслужили чада, святото онуй съзнание, което грѣе въ гърдитѣ и сърдцето на всѣкой разуменъ человѣкъ, като огънь неугасимъ, като слънце, що не знае залѣзване. Щѣ ми се да вѣрвамъ, че второто, съзнанието е, което ви е тукъ сьбрало. И, хвалà вамъ, ако е така! — Но, горко вамъ, ако е първото, ако хладното, дѣтското любопитство е причината на това събранне! — Защото, нѣма по-убийствено за единъ човѣкъ или за цѣла нация отъ апатията, отъ равнодушието къмъ тѣхнитѣ най-жизнени интереси, и отъ любопитството — безъ другъ, висшъ, свѣщенъ подтикъ— къмъ добро, къмъ правда и наука, къмъ истина и просвѣта.

 

Ала ще попитатъ нѣкои, въ които току-що проблѣсва съзнанието, или други пъкъ, които, по една или друга причина, сѫ почнали да се забравятъ и да губятъ народна свѣсь, — ще попитатъ тъй: защо ли, наистина, празднуваме този день; дѣ му е значениехо, та сме били длъжни заради него да си оставяме полската работа, да затваряме дюгенитѣ си, да имаме материални загуби? — На тѣзи, както и на други, които сѫ почнали да охлаждатъ, азъ ще отговоря въ втората частъ на рѣчьта ми, до колкото ми стигатъ силитѣ. Па, въ сѫщность, за васъ, о братя заблудени и отчаяни народни керванджии, за васъ е, дѣто чествуваме великия този день, тъй както пакъ за васъ първоучителитѣ Кирилъ и Методий понесоха тежкия кръсть на просвѣтата, на очи-отварянето, на вашето и нашето свѣстяване!

 

Днешния день свързва спомени, свещени спомени, че — прѣди хилядо години, поради дѣлото на Солунскитѣ свети братя, отъ нищото нѣщо произлѣзе, изъ

 

 

62

 

пепелището огънь загорѣ, отъ глината, отъ кальта,—нѣщо безформено, роди се нѣщо оформено, създаде се българския родъ и отъ сганьта възкръсна народъ, вие, о мои братя, които се наричате българе. Мили, свѣтли спомени, които ни изпъкватъ днесъ въ паметьта и изпълнятъ ни сърцата съсъ възторгъ. . .

 

 

II

 

Прѣди 17 год., прѣзъ априлъ 1885 г., ние отпразднувахме тисячелѣтието отъ смъртьта на Св. братя, на които ние дължимъ сѫществуването си до днесъ, прѣзъ тоя дълъгъ периодъ отъ десеть столѣтия. Помислѣте си: десеть вѣка! — па се обърнете назадъ и хвърлѣте единъ обзоръ на миналото, огледайте се въ него. Какъ ви става ясно и свѣтло въ душата, какъ ви обзема божественъ пламъкъ на гордость и любовь народна! Защото, когато други народи сѫ плули въ варварсгво и чакъ късно подиръ насъ и отъ насъ сѫ тръгнали но свѣтлия пѫть на прогреса, ние сме имали вече една култура и една книжнина, които сѫ послужили за основа на културата на цѣлъ славянски миръ. Дохождането ни на Балкански Полуостровъ, прѣзъ врѣме на великото прѣселение на народитѣ, и сблъскването ни съ по-културнитѣ тогава византийци бѣше „отъ грамадна полза за насъ: ако бѣхме останали въ старитѣ ни прѣдъ-вѣковни огнища, край Каспийското море или при горното течение на Волга, то сега ние да не сѫществувахме като българе, но — като татаре или руси; бѣгството ни спаси отъ тамъ, тъй както установяването ни тука би било сѫщо тъй врѣдно, при съсѣдството ни съ по-напрѣдналитѣ на онова врѣме византийци, — ако да не бѣха Солунскитѣ братия, които замѣниха рабуша съ писмо и дадоха плъть на звука, на българската сладка рѣчь, та я запазиха и увѣковѣчиха, а и себе си увѣковѣчиха и прославиха. —

 

Въ Писанието се казва: „Богъ сътвори Адама отъ пръсть, па му вдъхна душа и той заживѣ“. . . А днесъ умѣнието, човѣшката вѣщина е тъй напрѣднала, че прави человѣци, да—человѣци! . . Но на тия

 

 

63

 

человѣшки прототипи съ уста, очи, уши, което имаме и ние, липсува едно, което ги отличава отъ насъ; то е духътъ, то е говора, то е човѣшкото съзнание. — А имено туй липсваше и на онѣзи, които сѫ били наши прѣпрадѣди. Кирилъ и Методий, като исти и вѣрни чада на своята народность, дълго врѣме сѫ се мѫчели съ съзнанието, че родътъ имъ гние въ мракъ, тъне въ тъмнина. И тази мисъль тѣ сѫ носѣли въ сърцето си денонощно: тя е била зарастла тамъ, като нѣкоя живѣница-рана.

 

И както родилката-майка изпитва сладки болки и мѫчения при перепективата за бѫдещата ѝ рожба, тъй и Кирилъ и Методий сѫ чувствували всичката тежесть на прѣдприетото си дѣло, на мисията си. Подобно на отца Паисия отъ Хилендаръ, и Кирилъ и Методий въ Атонъ сѫ замисляли своя грандиозенъ планъ; уединени отъ свѣта, тѣ сѫ сътворили азбуката ни, сѫ въплотили словото ни, а отъ тамъ турнаха цементната здрава основа на онуй здание, което се нарича българска нация, българско име, което се нарича българинъ.

 

И така, Кирилъ и Методий сѫ зидаритѣ на нашата народна сграда, творцитѣ на народностьта ни, на новъ свѣтъ, тъй както Богъ е билъ твореца на „видимия и невидимия свѣтъ“.

 

Хвала, вѣчна хвала и нашта вѣчна признателность на тия святи братя! —

 

А кого боли сърцето за своя си родъ? — Безъ съмнѣние, пакъ свой човѣкъ. — Азъ си зададохъ този въпросъ, защото често пѫти сѫ се чували на нашъ адресъ укори, че и тѣзи, които ни отворили очитѣ, не били българе, а гърци. Добрѣ. Да приемемъ, че е тъй; нека се съгласимъ за мигъ съ тѣхъ и нека кажемъ, че Кирилъ и Методий сѫ били гърци, а и баща имъ Левъ, като управитель на Солунъ и на византийска служба, е билъ гъркъ. Дори и тъй да е, нашата гордость се състои въ това, че ние тия чужди люде, тия „гърци“, тия небългаре, както ги наричатъ тѣ, ги направихме българе, нѣщо

 

 

64

 

повече — български свѣтци, чиято паметь тачимъ, сирѣчь — ние ги усиновихме и тѣ станаха наши братя. Ала историята ни другояче говори. Тя казва, че не само отдѣлни управители, като Левъ Солунски, но дори и императори византийски сѫ ставали отъ славянетѣ или българитѣ. (Сърбитѣ датиратъ по-късно въ историята). Левъ е билъ славянинъ, макаръ и на длъжностъ у Византия, нѣщо обикновено прѣзъ онуй размирно тъмно врѣме. Синоветѣ на Лева, Константинъ и Методий, сѫ съзнавали своето, славянското си произхождение. Само тъй може да се обясни изнамѣрването имъ на алфабета ни, тъй като, на онова врѣме, при оназъ кръвна вражда между нахлулитѣ славяне или българе и византийци, не би се намѣрилъ толкозъ глуцавъ гъркъ —да отваря слѣпитѣ очи на тия, които тѣ наричаха варвари и които нахлуха като неканени гости въ кѫщата имъ, въ бащинията имъ, въ държавата имъ. Напротивь, гърцитѣ сѫ съзрѣли всичката опасность, която ги грозила отъ страна на българитѣ, които се съюзяваха съ ромѫнитѣ, за да заличатъ отъ лицето на земята разкапаното византийско царство; тѣ виждаха туй и се стрѣмѣха да ги прѣтопятъ.

 

Историята на турското робство, на Фанариотското духовно иго не говори ли сѫщото, че българе и ромѫне сѫ били застрашавани отъ прѣтопяване, че цѣльта на Фенеръ е била да се избави еднажъ за винаги отъ безпокойствията на сѣвернитѣ си два юнашки врага? — А тогава, като е това така, въ ония бурни врѣмена, толкозъ ли сѫ били невѣжи гърцитѣ да не съзнаятъ, че, съ даване писменость на българския народъ, тѣ си отварятъ по-голѣма беля ? — И защо императоритѣ византийски, които сѫ знаяли туй, не сѫ затворили въ тъмница св. братя, не сѫ ги най-сетнѣ убили, та да не дадатъ свѣтлина на толкозъ милионенъ родъ славянски, който ще имъ бѫде послѣ трънъ въ очитѣ? Най-насетнѣ, другъ въпросъ: прѣди да почнатъ просвѣтителната си дѣйность между славянитѣ, Кирилъ и Методий сѫ изпращани отъ самитѣ

 

 

65

 

императори да просвѣщаватъ хозаретѣ и сарацинитѣ, защо тѣ по-напрѣдъ за тѣхъ не изнамѣриха азбуката, че послѣ за насъ?

 

— Затуй, защото ги е болѣло тѣхъ сърдцето първенъ за собствения имъ родъ!

 

Ще попитамъ и друго: защо и Христосъ, божествениятъ учитель, не отиде въ Римъ да проповѣдва, да учи, да умре, а почна отъ Израилъ ?

 

Но стига. Много още такива въпроси могатъ се задà и отговорътъ имъ е сè единъ и сѫщи: Кирилъ и Мегодий сѫ българе, защото са българе! — защото въ жилитѣ имъ е текла наша, българска, славянска кръвь, и защото тѣ намъ послужиха. А пъкъ и китаецъ нека работи за нашето добро, ние ще го сторимъ нашъ. Защото: нѣма лошъ народъ, а има само человѣци лоши! Нийдѣ, подъ това слънце благотворно, по цѣлата земна повърхность, нѣма народъ лошъ, а има само лоши человѣци между насъ, както има и добри. — Но добритѣ били по-малко!

 

Естествено, — Доброто и съвършеното се срѣщатъ по-рѣдко, отколкото лошото и злото; — истина неоспорима, противъ която и Богъ не може възстана, защото тя е негова. . .

 

 

Почитаемо събрание,

 

Срѣдство, а не цѣль е била за Кирила и Методия изнамѣрената имъ азбука; лостъ, чрѣзъ който сѫ искали да подтикнатъ къмъ прогресъ единъ народъ; срѣдсгво, казвамъ, чрѣзъ което сѫ искали да спасятъ отъ забравата собствения си родъ. — Тѣ сѫ знаели, че тѣхния народъ ще погине безъ четмо и писмо, безъ просвѣщаване на роденъ майчинъ езикъ; тѣ сѫ виждали, че, подобно на хилядитѣ славяне, прѣтопени по-рано отъ гърцитѣ въ Морея, сѫщата участь ще постигне и българския родъ, и ето защо се рѣшили да помогнатъ на рода си, като му изнамѣрили азбукето.

 

А четмото е слънце, чиято свѣтлина не знае изчерпване, изворъ, който нѣма дъно!

 

 

66

 

Тѣ сѫ знаели, че тѣхното сѣме ще падне на добра почва, ще даде добъръ плодъ и стократно ще възнагради тѣхнитѣ трудове и усилия.

 

Така и стана!

 

Слѣдъ покръстването на българитѣ, въ скоро врѣме били съградени много храмове и школи, разсадници на свѣтлината и доброто. Тия училища, плодъ на посѣтитѣ отъ Кирилъ и Методии сѣмена, спасиха българския родъ отъ погибель — въ онѣзи врѣмена, прѣди десеть столѣтия, и сетнѣ — прѣзъ врѣмето на турското робство.

 

Училището е, което възкръси нашия народъ изъ гроба, живъ мрътвецъ тогавя, и го турна наредъ съ всичкитѣ цивилизовани народи.

 

Кирилъ и Мегодий сѫ, които, чрѣзъ азбуката, евангелието и училшцето, съживиха и възродиха българитѣ, дадоха имъ нееъкруши.мото орѫжие — иисменостьта, съ което орлкжие тѣ ще вървятъ напрѣдъ въ полето на цивилизацията и културата.

 

 

III.

 

Почитаемо събрание,

 

Ето защо чествуваме имената и паметьта на свѣтитѣ равноапостоли; ето защо азъ виждамъ и въ вашитѣ очи да гори буенъ пламъ отъ любовь къмъ рода ви, който е далъ таквизи синове като Кирилъ и Методия. Но този възторгъ да не бѫде само за днесъ, а да прѣбѫде въ вашитѣ сърдца, да ви сплотява около това училище и около тази черква. Нека тѣ бѫдатъ всѣкога халкитѣ, които да ви свръзватъ съ народностьта ви, и тъй тѣ ще бѫдатъ и цемента, които ще ви направи силни, ще ви заякчи.

 

А какво бихте били вие, на какво бихте приличали, ако да нѣмахте това училище и тази черкова? — На една безпросвѣтна масса, която ще върши само злодѣяния и безчинства!

 

Нѣма правителство днесъ, даже и въ най-отдалеченитѣ

 

 

67

 

страни, което да не е разбрало, колко е голѣма ролята на училището.

 

Нѣма народъ, който да се не стрѣми къмъ просвѣта.

 

А тази е била цѣльта на Кирила и Методия.

 

Къмъ братство училището води, къмъ истината пакъ то, къмъ хубавото сè то.

 

Ето дѣ е привлѣкателната, омайната му страна, очарованието му!

 

И азъ вѣрвамъ, че ще дойде день, когато, чрѣзъ училището и просвѣтата, человѣчеството тъй ще напрѣдне, та всички узи ще изчезнатъ, границитѣ ще се прѣмахнатъ и человѣщината ще се обземе всецѣло отъ Христовий идеялъ — миръ между людитѣ и любовь между народитѣ, ще дойде день, когато всичкото человѣчество ще бѫде една нация, когато враждата и злобата ще загинатъ, когато истината ще възтържествува, когато всички хора ще станатъ братя. Ахъ, този великъ день, туй възкресение на народитѣ, — кога ли ще дойдатъ тѣ? — Много късно, можеби, но ще дойдатъ! А всичко туй ще направи училището и само училището въ. . . широката му смисъль. Ето другата сграна на медала за значението на днешния праздникъ.

 

Вь настоящия вѣкъ на цивилизация и напрѣдъкъ отварянето на колкото се може повече училища вредъ, кѫдѣто човѣшка душа живѣе — и чрѣзъ това — постигане на идеяла — побратимяването на народитѣ, — ето визшата цѣль на културата, на живота!

 

Вънъ отъ училището нѣма спасение, а има мракъ, невѣжество, раздори, свади, войни.

 

Чрѣзъ училището пространствата се съкратиха, като се свързаха, посрѣдствомъ телеграфъ и желѣзници, изтокъ съ западъ, сѣверъ съ югъ.

 

Чрѣзъ писменостьта и училището человѣкъ улови молнията, сирѣчь — електричеството, както и парата, укроти ги, па ги накара да му служатъ. Чрѣзъ училищата и просвѣтата ние, балканскитѣ народи, ще можемъ да постигнемъ този нашъ въжделенъ идеялъ — Бадкански съед. държави, Балканската конфедерация

 

 

68

 

и единство, извънъ което нѣма за насъ друго спасение: чрѣзъ училища и просвѣта само ще се прѣмахнатъ „китайскитѣ“ стѣни, териториалнитѣ и племенни граници, и нѣма да има варваре и черни или жълти, а човѣшки сѫщества, които, като насъ, иматъ право да живѣятъ. Чрѣзъ писменость и просвѣта ще настѫпи царството божие тукъ долу на земята и ще изчезне всѣко зло и подтисничество! ...

 

А защо ставатъ и днесъ още войни и человѣкоубийства? Защо този сѣчъ, гладъ, моръ по цѣлата земя? Защо братъ на брата рѫка вдига?

 

— Защото сме още недостатъчео просвѣтени!

 

Хвала, хвала и слава вамъ, Кириле и Методие, която слава прѣзъ вѣкове и поколения ще прѣбѫде! — Вие си съзидахте паметникъ нерѫкотворенъ въ сърдцето на българския родъ и — на ваша честь деньтъ 11 Май е посвѣтенъ. . .

 

А сега, прѣди да свърша, азъ се обръщамъ къмъ Бога, къмъ моя Богъ (въ когото азъ си вѣрвамъ!) и казвамъ: Господи! кѫдѣто и да бѫдешъ ти—тамъ горѣ на небето ли, тукъ долу на земята ли, или въ дъното на океана, проникналъ ли въ цѣлата природа, или пъкъ вѫтрѣ въ насъ си, въ сърдцата ни, въ душитѣ ни, въ умоветѣ ни: дѣто и да си, о Господи! — подкрѣпяй моя народъ по пѫтя на добродѣтельта, къмъ истинага, къмъ съвършенството! Подкрѣпяй и на всички други народи вѣрата въ онзи сяенъ день, когато ще настѫпи повсемѣстенъ миръ и любовь; подкрѣпяй ги, за да се не отчаятъ. — Че отчаянието е много лошо нѣщо: отъ човѣка прави или каль или звѣръ, отъ народа — сгань, тълпа или же глутница отъ вълци.

 

А къмто васъ, наши ученици, ние, вашитѣ учители, се обръщаме въ великия днешенъ день съ тѣзи думи:—„Вие сте малки, крѣхки, слаби и по тѣло и по умъ: но дано растете вие съ мисъльта, че сте възпитаници на едно училищно заведение, което носи името на нашитѣ първоучители и просвѣтители: дано вие ви не посрамите; дано вие, като черпите примѣръ и поука отъ дѣлата на Кирила и Методия, израстете

 

 

69

 

съ вѣра въ доброто и станете служители на истината и справѣдливостьта; нека и вашитѣ сърдца бѫдатъ прѣизпълнени съ любовь горѣща и вѣчна къмъ народностьта ви, къмъ просвѣтата и правдата“.

 

„Тъй вие ще напрѣдвате, тъй всѣкой ни уважава и обича, тъй вие ще изпълните дълга си къмъ ближния и къмъ рода ви. Тъй и человѣчеството ще види полза отъ васъ“. —

 

А додѣто се чува българска рѣчь, подъ туй небе, ще гърмятъ имената на Кирилъ и Методия и паметьта имъ ще се прѣдава въ наслѣдство отъ родъ на родъ, отъ поколение на поколение. . .

 

 

70

 

 

6. ПРѢДЪ ИЗГРѢВЪ СЛЪНЦЕ.

(РѢЧЬ).

(Рѣчь — държана на 20 септемврий, 1902 год. въ салона на циркъ-театъръ „България“, въ столицата)

 

 

I.

 

Госпожи, Господа!

 

Прѣживѣваме моменти сѫдбоносни, дни велики.— Българския народъ оттатъкъ Осогово, Рила и Родопи е развѣлъ знамето на революцията и се бори мѫжествено срѣщу вѣковния душманинъ. Въ тази отчаяна схватка се борятъ: отъ една страна българинътъ — въ името на свободата, отъ друга турчинътъ — въ защита на варварщината. Българинътъ днесъ ни се явява (а не само намъ) като единъ мѫченикъ съ кръстъ въ рѫка, а главата му окрѫжена съ ореолъ. Той ратува, одавна ратува за единъ идеалъ, за една истина — и въ тѣхно име върши чудеса, — па се изтъква като едно въплощение на правдата, на величието. . . въ своята самоотверженосгь самъ великъ! Би рекълъ нѣкой, и съ право, че: както едно врѣме израилтянския народъ, тъй понастоящемъ българскиятъ е Богоизбрания народъ... Кой го е опълномощилъ да вдигне мечъ и да се бори за човѣшко и народно право; чий пълномощникъ е той, за да има това безстрашие — самъ да се опълчи срѣщу една ужасна тирания и. . . зарадъ благо, което е общо за всички Балкански народи, та общитѣ имъ усилия сѫ необходими въ тази великанска борба; коя свърхестествена сила кипи въ организма

 

 

71

 

на тоя народъ и го подтиква къмъ велики подвизи, къмъ това себеотрицание и самопожертвувание, тъй рѣдки въ историята на народитѣ? — Европа е цѣла противъ него! Великитѣ сили, въ своя стрѣмежъ къмъ завоевания и търговия съ колонии, не гледатъ на тая борба прѣзъ очилата на хуманностьта и я осѫждатъ. Но борящия се българинъ не иска и да знае. Тогава? — Самото Провидѣние, види се, самото Божество има намѣса, има пръстъ въ този гигантски двубой, и окуражава, и подкрѣпя българския родъ.

 

Какъ иначе да си обяснимъ ние този хероизъмъ, нечуванъ до-сега, и тази борба на двѣ съвсѣмъ нееднакви сили? Отистина, и другъ пѫть е сѫществувала такава борба, и не веднажъ; но рѣдки сѫ били и тази смѣлость, и този патриотизъмъ, които характеризиратъ настоящата борба.

 

А тя е още въ зачалото си, още не се е развила както трѣбва, и при все това — очудва свѣта. . . То е една борба на животъ и смърть, която борба не датува отъ вчера, а отъ едно столѣтие насамъ, ту прѣкъсвана, ту пакъ залавяна — въ своитѣ перипетии, като една верига отъ приключения исторически, отъ произшествия важни и отъ велики събития... Да, нашия народъ, прѣживѣлъ много, прѣживѣва и днесъ велики моменти, а кой знае още що и колко има да прѣживѣе! Такъвъ е самия животъ: на отдѣлния човѣкъ и на отдѣленъ народъ. И колко повече той прѣживѣе, колко повече той прѣтегли, но устои въ борбата, безъ да отпадне, безъ да се отчае докрай, толкозъ по-добъръ той става, по-издържливъ, по-юначенъ, по-мѫжественъ, по-храбъръ, или — както се простолюдието изразява — по-печенъ!

 

Къмъ какъвъ край ще го изкара тази вѣковна борба, къмъ щастливъ или нещастенъ? Кой ще бѫде резултата отъ всичкитѣ тия усилия? — На този въпросъ бѫдещето, можеби недалечното, ще отговори. Но сега българския народъ се намира . . . прѣдъ изгрѣвъ слънце!—Но сега българския народъ прѣживѣва най-значителни моменти, слѣдъ които или ще огрѣе

 

 

72

 

за него слънцето на свободата, или ще настѫпи нова непроницаема, вѣковна нощь. . .

 

 

II.

 

Ала когато българския народъ е хвърлилъ рѫкавицата на умразния си душманинъ, когато той се опълчава съ всички сили за да сломи злото, съ що се занимава тогазъ неговата интелигевция ? — Поведението на тази интелигенция бѣше въпросъ на митинга на г. Михайловски днесъ и повечето отъ васъ, присѫтствували тамъ, сте разбрали, какъ една часть отъ българската интелигенция е настроена враждебно спрямо движението отвъдѣ, водими отъ нѣкакви си принципи. А това вие знаете и отъ вѣстницитѣ. Даже нѣщо повече: има органъ, който специално си е задалъ тая цѣль, да отрича понастоящемъ сѫществуването на възстание въ Македония; този органъ е в. „Право“, който се чете, безспорно, не само отъ българска публика и слѣдователно играе днесъ една недостойна роля. Кои сѫ мотивитѣ, които каратъ групата около в. „Право“ и тѣхни съмишлевици да гледатъ така на настоящето? Тѣ казватъ, че не му било врѣмето и че тазгодишното възстание не било възстание, а буна, и затуй само злини ще докарало на македонския народъ; отъ друга страна, че възстанието било изкуствено възбудено съ чети, придошли отъ България. Даже и да е така, което не е вѣрно, ние мислимъ, че само турския комисарь би ималъ право да държи такъвъ езикъ. Но това вразитѣ на движението не искатъ и да знаятъ и безсрамно продължаватъ въ своята прѣстѫпна тактика. Азъ сѫщо тъй съмъ съгласенъ (като сѫдя отъ тука за събитията и за положението отвъдѣ), че не му бѣше врѣмето сега да избухва каква и да е буна въ Македония, защото зная, че робътъ не е достатъчно подготвенъ за една успѣшна борба, че и самата международна политика въ днешно врѣме е настроена съ егоистични чувства и стрѣмежи, тъй щото едвамъ можемъ се надѣва на едеа европейска намѣса въ македонскитѣ работи, съгласно чл. 23 отъ

 

 

73

 

Берлинския трактатъ. Ала борцитѣ нѣмаха врѣме да взиматъ тѣзъ съображения; можеби, сами противни на това движение, по необходимость тѣ сѫ се подчинили на народната воля. Така и ние, които живѣемъ тукъ при по-други условия на живота, ние, собственитѣ имъ братя, сме длъжни да прѣклонимъ глава прѣдъ сторения фактъ и да изпълнимъ дълга си, като се притечемъ на помощь. Никакви полемики сега за и противъ народното желание, никакви „принципални“ и лични спорове, защото всѣко волнодумство въ случая ще ни изеде главитѣ ! Така ние схващаме въпроеа. Кой билъ стоялъ на чело на движението, за насъ туй трѣбва да бѫде безразлично, стига той да върши работа и съ умѣние и тактъ да води народа въ борбата му за човѣщина. А че днешното възстание с едно народно движение показва това обстоятелство, че цѣли села са напуснали своитѣ огнища, за да се присъединятъ къмъ възстаническитѣ дружини и отстоятъ дружно срѣщу петь-вѣковния врагъ. Това е едно доказателство, че движението не е само една буна, както твърдятъ нѣкои, а — възстание, невидѣно и нечуто до днесъ на Балканския полуостровъ — по-голѣмо отъ Гръцкото, по-обмислено отъ Сръбското прѣди столѣтие и по-грандиозно отъ Априлското прѣзъ 76 год. При все това, характерната българска черта трѣбваше да се прояви и въ това врѣме на национална борба и въ тази Балканска криза. Да! И не масата е виновна за това: тя слѣпо вѣрваше въ своитѣ водачи, въ своята интелигенция: но виновна е тази имено интелигенция, която, вмѣсто да бѫде примѣръ понастоящемъ съ своето единодушие и слога, се е разцѣпила на два враждебни лагера, които се ѣдатъ помежду си и водятъ едно недостойно и укорно поведение. Четѣте вѣстницитѣ на двата лагера, слушайте ги по кафенета, събрания и площади. Що е туй! ?... Какво означава този дивъ вълчи вой надъ падналитѣ и борящитѣ се юнаци оттатъкъ планинитѣ? — Какво искатъ тия пехливани на словото, тия брътвачи ? — Ненаприказваха ли се още, ненаполемизираха ли се ? Уви, първитѣ лучи на изгрѣващето елънце ще ни заварятъ въ ежби

 

 

74

 

и раздори, вмѣсто заловени рѫка за рѫка! . . . А стига вече думи! Врѣме е сега да прѣстанемъ да бъбримъ, врѣме е да захвърлимъ писалкитѣ и да ги замѣнимъ съ мечъ; врѣме е да прибѣгнемъ отъ думи къмъ дѣла — сега или никога! . . . Нека съ мечове и пушки въ рѫцѣ отидемъ да посрѣщнемъ изгрѣва на македонското слънце, тоя богъ на свободата, който проблѣсва вече! . . . Не виждате ли по върховетѣ на македонскитѣ планини една руменина ? — Това е знакъ, че скоро слънце ще огрѣе и ще озари Македония съ своето безкрайно сияние. — Народътъ вижда всичко туй и е въ възторгъ; но отъ друга страна се чуди на дѣлата на онѣзи, които би трѣбвало да застанатъ на чело и да го окуражатъ. Затуй и негодува. А така се парализира народната енергия, която би трѣбвало да е свободна отъ всѣкакви връзки, за да изнесе народътъ на плещитѣ си своето дѣло на освобождение отъ иго. Да, тѣзи ежби на интелигенцията сѫ едно парализиране на народнитѣ сили, пориви и въжделения!

 

А въ що се състоятъ тѣ и коя е тази принцинална разлика, която дѣли двата лагера; и въ сѫщность, дали сѫществува, или пъкъ тя съставлява изкуственото въ днешната безумна борба ? Азъ съмъ на послѣдното мнѣние ; азъ съмъ убѣденъ, че помежду двата лагера никаква принципална разлика не сѫществува, а сѫществуватъ само лични вражди. Искате ли доказателство, аргументи, както се изразяватъ адвокатствующитѣ патриоти? — Ето ги!

 

Кой не би прѣдпочелъ едно масово възстание прѣдъ едно частно; кой смисленъ дѣецъ нѣма да бѫде привърженикъ на една всеобща народна революция, когато се касае за освобождението на рода му отъ най-отвратително сатрапство? Да, всички ние по принципъ сме съгласни, че масовата обща революция е прѣдпочтителна при частичнитѣ бунтове и възстании; на това убѣждение сѫ и ония, които се борятъ днесъ, които со излагатъ на вражия куршумъ, но които прѣдъ необходимостьта прѣклониха глава и тръгнаха на юнашки походъ. — Между желанията и принципитѣ, създадени

 

 

75

 

въ главитѣ и сърдцата ни, и между дѣйствителностьта има една пропасть. А нашитѣ принципи и желания сѫ до-толкова осѫществими, доколкото тѣ се съгласуватъ съ самата дѣйствителность. Прочее, тукъ е едничката разлика, която сѫществува между двата лагери, ако може това да се нарече принципална разлика: че еднитѣ изхождатъ отъ дѣйствителностьта и тъй направляватъ своята дѣятелность; другитѣ изхождатъ отъ своитѣ формули и принципи, които впрочемъ сѫ общи, колкото се касае до мак. въпросъ, и така искатъ да ги наложатъ на дѣйствителностьта. Но това послѣдното не е нищо друго, освѣнъ дѣтинска игра и прахосване напусто енергия. Да казвате на народа си: „Чакай, додѣто чрѣзъ всеобща революция се освободишъ!“ — безъ да вземате въ внимание жестоката реална обстановка, че е организирано отъ тиранина изтрѣблението му, то е и глупо, и прѣстѫпно; то е равносилно съ измѣна на народнитѣ идеали и интереси. Не тъй схващатъ, обаче, въпроса неприятелитѣ на възстанието и не се спиратъ тѣ въ своята ярость прѣдъ нищо, като че ли сѫ обзети отъ нѣкакво безумие или полуда. Едноврѣменно съ в. „Право“ почнаха сѫщата игра на думи и въжеиграчитѣ отъ в. „Изгрѣвъ“; а основа се и новъ в. „Реформи“, като органъ на втория Н. М. Комитетъ, онзи, който изкочи изъ Дълбокъ Зимникъ и избранъ отъ амбициознитѣ отцѣпници на организацията. Отъ тогава минаха два мѣсеца. Два мѣсеци какъ безчинствуватъ, какъ свѣтотатсвуватъ тия умопомрачени отъ злоба и лични умрази, и чрѣзмѣрни амбиции; жестокосърдни честолюбци! — Да, слѣдъ като поставиха своето азъ по-горѣ отъ всичко, и то въ такива дни на ожидания народни и надѣжди, слѣдъ като се подиграха съ тия святи въжделения, тѣ отидоха до тамъ да изпратятъ до всички макед.-одрински дружества въ България онази прѣсловута телеграма, съ която се отричаше сѫществуването на всѣкакво възсгание. А тази ужасна телеграма бѣ публикувана отъ самитѣ тѣхъ въ всичкитѣ български журнали и прѣпечатиха я иностраннитѣ. По такъвъ начинъ се нанесе на възстаналитѣ македонци, прѣизпълнени

 

 

76

 

съ младежки ентузиазъмъ и вѣра въ свѣтло бѫдеще, най-тежкия ударъ, защото той е неочакванъ и защото имъ иде отъ собственитѣ имъ братя. А въ днешнитѣ критически за каузата ни врѣмена нужно е да се наложи мълчание на тѣзи нечестивци! Какъ? Азъ нѣма да ви подканвамъ да направите това силомъ, както би ви продиктувало вашето справѣдливо негодувание — да отидете въ комитетитѣ и въ редакциитѣ, па да се разправите съ тѣхъ, както си знаете . . . но ще напомня дълга ви, като членове на Македоно-Одринската организация и като българи, че вие трѣбва да турнете край на тѣзи взаимни ежби и раздори, на това зло въ организацията, което не е отъ вчера, а отъ двѣ години. Това може да стане само по два начина: или доброволно да се помиратъ комитетитѣ и да се образува само единъ комитетъ, който да прѣдставлява организацията, или пъкъ да се свика конгресъ и со прѣизбере съвсѣмъ новъ комитетъ отъ хора непричастни въ тия прѣстѫпни караници и безумства, и на които да се опрѣдѣли точна и ясна линия на дѣйствие. Поставена на една солидна основа и—автономна, Макед. организация е фактора, който може да разрѣши спорния въпросъ.

 

И азъ вземахъ думата, не за да ви кажа, че сѫществуватъ ежби. Това вие знаете твърдѣ добрѣ. Но за да ви кажа, че вие сте силата, вие сте този факторъ, който ще може да измѣни настоящето анормално положение, че вие само сте въ състояние да прѣкратите тия ежби. Изпълнѣте дълга си, прочее, и не оставяйте да върлува и за напрѣдъ пламъка на братоубийствената вражда! Не направите ли туй, не поправимъ ли ние собствената си грѣшка (а разцѣплението въ организацията е вслѣдствие нашето нехайство, като оставихме разни недорасли патриоти да си разиграватъ коня), българското правителство е съ развързани рѫцѣ, и въ името на българскитѣ държавни интереси, както и на общобългарската кауза, е въ правото си да турне печатъ на комитетитѣ и да ги затвори. Защото: каква е ползата отъ тѣхъ, ако тѣ сѫ излѣзли вънъ отъ своитѣ обязаности на пълномощници на Макед.-

 

 

77

 

Одринската организация и играятъ ролята на два воюващи единъ съ другъ лагери, вмѣсто да устрѣмятъ общитѣ си усилия противъ общия имъ врагъ? При настоящето имъ поведение, напротивъ — тѣ принасятъ врѣда вмѣсто полза и на себе си, вземени като дѣйци, и на дѣлото. Слѣдователно, запечатването на комитетитѣ и разтурянето имъ, при днешнитѣ условия, ще бѫде една оправдана правителствена постѫпка, макаръ и да се чувствува тъй много нужда отъ сѫществуването на единъ комитетъ, който да изиграе достойно и до-край своята роля на посрѣдникъ между македоно-одринската емиграция и отвъдненци, между които има едни неразривни връзки. А какво би могълъ. въ това врѣме да направи единъ комитетъ ? — Азъ мисля: твърдѣ много! — Защото онзи народъ, който е направилъ вече първата важна стѫпка по пѫтя на своето освобождение, който е рѣшенъ вече да умре или да се освободи, се нуждае имено отъ такъвъ посрѣдникъ между него и емиграцията, между него и България, между него и Европа.

 

А нужно ли е да говоря, че положението е сериозно, и че врѣмето, което прѣживѣваме, е критическо и сѫдбоносно ? Азъ не искамъ да влѣза въ ролята на хроникеръ, защото всички вие четете българскитѣ вѣстници, които описватъ всичкитѣ ония нови ужаси, на които е подвъргнато македоно-одринското население; за тия пожари и опустошения на черкви, отдѣлни кѫщи и цѣли села, и цѣли гори; за тѣзи турски неистовства, които Макъ-Гаханъ, кореспондента на Дайли Нюсъ, е описалъ въ своята книга „Турскитѣ звѣрства въ България“; за това систематично разорение на земята ни отъ Пиндъ и Шаръ до Бѣло море и до Черно. А това разорение не датува отъ деня, когато е избухнало възстанието, но отъ четвъртъ вѣкъ насамъ и даже по-рано. Чашата на горчивинитѣ вечъ прѣля и македоно-одринския робъ възстана. Но той възстана така, за да не се спрѣ до тогава, додѣто не спечели свобода и човѣшки животъ. Ето защо, туренъ подъ чукъ и наковалня, притиснатъ като въ клѣщи отъ османската тирания, като не може ни назадъ ни напрѣдъ,

 

 

78

 

безъ никой другъ изходъ, освѣнъ този на възставането, се рѣши да умре или да се освободи, и то—сега или никога! — Сега или никога! Защото положението му е такова, че робътъ ще загуби всичко, ако се остави отъ този девизъ. И съ това съзнание изпълненъ, той воюва и съ мечъ въ рѫка ожидава зората на своето избавление. . . .

 

 

III.

 

Въ навечерието на това събитие, на това всенародно тържество — изгрѣване на невидѣното отъ петьстотинъ години слънце на свободата, така стоятъ работитѣ, наштѣ работи, замърляни както всѣкога, и схванали се за коситѣ сами ние, които сме длъжни и трѣбва и да помогнемъ, и да извоюваме права на волно сѫществуване за цѣлия български народъ. Обаче, ние гаче ли не съзнаваме, какви минути прѣживѣваме, и че въ нѣколко деня или мѣсеци може цѣла история да се сгради. Творци на отечественото бѫдеще, борцитѣ отвъдъ Рила не знаятъ що е двоумѣние и съ прѣзрѣние гледатъ на нашитѣ низки разпри. Съ такова сѫщо прѣзрѣние трѣбва и ние да погледнемъ на тия срамни междуособици, и нека се отъ дънъ-душа погнусимъ отъ причинителитѣ и съучастницитѣ имъ, защото тѣзи междуособици компрометираха свещеното дѣло на революцията и покриха съ позоръ и срамъ челата на всички почти дѣйци, на цѣлото освободително движение. Кой ратникъ е останалъ неумърсенъ съ най-гаднитѣ хули? —А какъ тогази робътъ ще има вѣра въ себе си и въ своитѣ водачи, тъй като и китайски стѣни да прѣграждатъ Македония отъ България пакъ тия ежби сѫ достигнали до ушитѣ на македоно-одринци? — А тѣзи имено ежби още повече отчаяха и озлочестиха робитѣ, за да прибѣгнатъ най-сетнѣ до крайното срѣдство. Тѣ се поттърсиха отъ постѫпкитѣ и поведението на тия, които той считаше за свои вожди и вѣрваше въ тѣхъ. Отъ двѣ години насамъ той бѣше свидѣтель на всички мерзости и низости, до които изпаднаха „водителитѣ", и биде разочарованъ

 

 

79

 

въ всичко. Кому отъ васъ не сѫ извѣстни редицата истории за кражби и убийства между братя и по кръвь, и по народность, и по идея? Не! Азъ не ще повдигамъ булото на всички тия срамотии, отъ които ние се червимъ, а поколенията ще падатъ въ иступление и ужасъ . . . Нека оставимъ това на историка, който ще въздаде всѣкиму негового. Но това — за едно близко или недалечно бѫдеще. Сега, обаче, ние трѣбва да се стрѣснемъ, за да не бѫде късно и да омиемъ срама, който сами си лѣпнахме. Не е късно да сторимъ добро; не е още късно да покажемъ дѣла, които да ни въздвигнатъ първомъ въ собственитѣ ни очи, а сетнѣ — въ очитѣ на обществото. Да, въ очитѣ на народа! Защото, нима сме слѣпи да не виждаме, че обществото започна да охлажда, да се отдръпва на страна, за да гледа сеиръ? Македонското освобождение, обаче, не се нуждае отъ сеирджии, но отъ хора за работа, отъ дѣйци самоотвержени, защото то не е зрѣлище театрално, а е дѣйствителна драма, драма изъ живота, която, ако ние още продължимъ въ своя прѣстѫпенъ пѫть, ще се обърне на трагедия, най-ужасната отъ всички трагедии — смъртьта на единъ народъ! И ние ще бѫдемъ тогава зрители на едно варварско зрѣлище. . .

 

 

Госпожи, Господа!

 

Въ такова грозно състояние ви завари свършения фактъ, възстанието — неприготвени, убити духомъ, разочаровани, съ злоба и пѣна на уста, готови да се удушимъ едни други. А косилото на тиранията и на смъртьта косятъ всѣкидневно тамъ, задъ Рилскитѣ висоти, десетки и стотини жертви.

 

И ние — съ скръстени рѫцѣ — очакваме изгрѣва на благодатното слънце. . .

 

 

80

 

 

7. Положението на българить въ Добруджа.

(РѢЧЬ).

(Рѣчь — държана на 27 септемврий, 1902 г., на площада „Позитано“ въ столицата — прѣдъ едно трихилядно интелигентно множество)

 

 

Господа,

 

I

 

Берлинския договоръ имà своитѣ резултати. Авторитѣ на този трактатъ постигнаха цѣльта си — да повдигнатъ народъ срѣщу народъ, братъ противъ брата, като раздробиха териториално Балканския полуостровъ, а главно българския възроденъ народъ. И ето борби между всички балкански нации: — ромѫни съ българи, българи съ сърби и гърци, сърби съ харвати и пр. Коя отъ тия народности има своитѣ естествени граници, въ които да обема своитѣ сънародници? Коя отъ тѣхъ има своитѣ племенни граници?

 

Сърбия ли? — Но тя е часть отъ сръбското племе, което заема цѣла Босна и Херцеговина, Банатъ, Далмация и Стара Сърбия — при Митровица!

 

Гърция ли? — Но тя има своя Критъ, своя Кипъръ, своя Епиръ!

 

Ромѫния ли ? — Но тя има своитѣ Трансилвания, Буковина и Бесарабия!—

 

България ли? — Но тя има своитѣ: Македония, Добруджа, Южна Тракия и тритѣ окрѫзи до Морава!

 

 

81

 

Тъй хитритѣ нѣмски дипломати знаяха да уплетатъ въ нова вѣковна вражда народитѣ на Старопланинския п. островъ. Но не по-малко виновни за това сѫ и самитѣ балкански народи. Погледнете на Сърбия, напр. За да унищожи българщината въ Пиротско, Нишко и Вранско, тия три, признати съ султ. бератъ, българ. окрѫзи, дѣто е имало и български екзархийски епископъ, — сърбитѣ издигнаха стрѣлбища и бѣсилки. — И като оставя въ ноктетѣ на маджаритѣ и австрийцитѣ своитѣ братя въ австро-унгарската държава, като нехайствува къмъ участьта на братята си въ Призренския санджакъ, угнетявани отъ дивитѣ арнаутски орди, Сърбия е обърнала погледитѣ си къмъ чужда бащиния, къмъ Македония.

 

Сѫщото върши и Гърция.

 

А като най-добъръ примѣръ за това „незнаене що правимъ“ може да ни послужи съсѣдната Ромѫния, съ която отъ памти-вѣка ни е дѣлилъ Дунава, който е билъ граница естествена между българи и ромѫни, турната отъ самото Божество. Тази естествена граница е вече нарушена; нарушенъ е и покоя между двата съсѣдни, до вчера братски, народи.

 

И сега, както Македония е ябълката на раздора на Балканския полуостровъ, така и Добруджа е ядката на раздора между българи и ромѫни. Но кой е виновенъ за тоя раздоръ, за това заяждане на два приятелски отъ вѣкове народи?

 

Българитѣ ли ? — Не! — Защото, въ случая, най-онеправданиятъ отъ всички балкански народи е българския, който биде разпокъсанъ на петь части отъ единъ нехуманенъ трактатъ, и който, по единъ естественъ законъ, трѣбваше да се стрѣми да се обедини, да събере всичкитѣ си дѣлове въ едно цѣло. Да искашъ бащинията си, това не значи шовинизъмъ, какъвто е обзелъ всичкитѣ наши съсѣди; шовинизъмъ, казваме, защото тѣ се стрѣмятъ къмъ чуждото, къмъ нашето, като забравятъ своето. Тъй ромѫнитѣ сѫ виновнитѣ за тия обтегнати отношения съ насъ, за този възелъ на раздора, който, навѣрно, само една

 

 

82

 

война ще разсѣче, ще отрѣже. А това именно желаяха берлинскитѣ дипломати — да видятъ веднажъ сграбчени народитѣ по двата брѣга на Дунава. Самото ромѫнско правителство, което и да бѫде то, а главно —самия ромѫнски краль Кароль, хохенцолера, служатъ като орѫдия на тая дипломация. Като виждатъ, че не могатъ да излѣзатъ на глава съ авсгро-унгарцитѣ и руситѣ, оставиха своитѣ три и повече милиона събратия отвъдъ Карпатитѣ и Прутъ, и се заеха съ ромѫнизирането на българската область Добруджа, съ половинъ милионъ население, отъ което повечето отъ половината е българско, срѣщу другата половина — сборъ отъ тия осемь нации: турци, руси, татари, арменци, нѣмски евреи, гагаузи, гърци и ромѫни. И не народа, ромѫнския народъ, е виновенъ толкова, колкото неговитѣ мелеси-държавници, колкото тѣхния нѣмецъ краль, който мрази славянщината въобще и българщината въ частность, който не е нищо друго, освѣнъ едно слѣпо орѫдие на бисмарковата политика и на днешния неинъ прѣдставитель, Вилхелма II-й, смъртния и непримиримъ врагъ на поляцитѣ и славянството, както и на латинството. А кои сѫ и какви сѫ тия държавници ромѫнски? — Единъ гьркъ: Стурзда напр.; други цинцаринъ: Таке Ионеску наор.; трети арменецъ, четвърти маджаринъ и пр.

 

Иматъ ли общо нѣщо тия господа съ ромѫнския народъ, когото прѣдставляватъ и който, въ сѫщность, нищо нѣма противъ българитѣ? — Да романизиратъ българската маса въ Добруджа, на и въ самата Ромѫния, дѣто има нѣколко стотинъ хиляди българи, искатъ тия забравили за интересъ народностьта си, тия ромѫнизирали се: гърци, арменци, маджаре, цинцари и др; да направатъ искатъ ромѫнска тая страна, която е плъть отъ плътьта ни, часть отъ българската снага — Добруджа, която ведно съ насъ е мъкнала фанариотското и турско иго, страдала е за насъ и съ насъ, копнѣела е за животъ свободенъ съ всички българи и е дала жертви за днешната ни свобода; да ромѫнизиратъ искатъ тия държавни люде тая подарена имъ само, но нивга непринадлѣжала имъ българска область.

 

 

83

 

Асимилиране на единъ народъ отъ другъ — туй е държавна мода днесъ. Ала има начини на асимилирапе: културно и асимилиране варварско, сирѣчь на-сила асимилиране.

 

— За таковато асимилиране азъ ще разкажа сега, за бруталното асимилиране, за варварското онуй ромѫнизираие на българитѣ въ Добруджа, за да разбере българския народъ положението на своитѣ събратия отвъдъ Дунава и главно въ Добруджа, и съ какви незаконни срѣдства, съ какви некултурни начини, съ какви вандалщини си служи „културната“ Ромѫния, която сама се нарича цивилизаторката на изтокъ.

 

Да, азъ ще хвърля маската на тия псевдо-културтрегери, за да види и разбере свѣта, че онзи „цивилизованъ“ народъ, който въ многочислени статии и митинги, поради убийството на единъ шпионинъ турски, когото прѣби единъ яденъ синъ на ядна Македония, въ справѣдливото си възмущение срѣщу единъ свой сънародникъ, — можа да вдигне врява и повикъ срѣщу насъ българитѣ; че този народъ, скритъ подъ цивилизаторската нѣкаква мантия, е самъ нецивилизованъ и некултуренъ!

 

Въ нѣкои наши вѣстници се появиха нѣкои и други дописки върху поведението на ромѫн. м-ство на просвѣщението спрямо българскитѣ училища въ Добруджа, както и нѣкои свѣдѣния по затварянето на тия училища, но тия дописки бѣха бѣгли, неясни и неточни. Ето защо, поради значението на интересующия днесъ цѣла България въпросъ, азъ вземамъ думата, съ цѣль да ви прѣдставя истината по положението на добруджанскитѣ българи и училища въ всичката ѝ голота за освѣтление на възникналия въпросъ, а може би, и на дошлия на прага и прѣдизвикания новъ ромѫно-български конфликтъ.

 

Въ вчерашния брой редакцията на „В. Поща“ помѣсти една дописка отъ Тулча, отъ която се вижда до-нѣйдѣ, какъ стои въпроса съ българскитѣ у-ща въ този градъ. А сѫщата участь е постигнала и Бабадагското бълг. училище, сѫщия край очаква и Кюстенджанското,

 

 

84

 

ако не се взематъ мѣрки, ако не се направятъ нужнитѣ постѫпки, за да се прѣдотврати злото, което се готви надъ нашитѣ събратя.

 

А туй е налѣжаще и наша длъжность — въ тия критически дни за сънародницитѣ ни въ Ромѫния.

 

 

II.

 

Ромѫнското правителство знае да замазва очи. Тъй, въ завчерашния брой на в. „Търговски“ имаше извѣстие, че се открило ново, основно училище въ Тулча, въ което половината часове ще бѫдатъ български, а другата половина ромѫнски, въ замѣна на затворенитѣ български училища. Но туй е лъжа, дързка лъжа, или най-малко измама, съ която ромѫнското министерство на просвѣщението иска да залъгва външния свѣтъ и добруджанскитѣ българи. Въ сѫщность, и до сега почти половината отъ часоветѣ въ училищата ни бѣха на ромѫнски. Съ затварянето на тия училища се гонѣше тази цѣль: — да се накаратъ училищнитѣ настоятелства въ Тулча и Бабадагъ да приематъ държавната програма (programa statului), като станеше българския езикъ факултативенъ и му се отредѣха само 6 часа седмично. А тази цѣль се постигна. Едно отъ двѣтѣ: или в. „Търговски“ е злѣ информиранъ, или пъкъ нова „културна“ мѣрка прѣдприема Ромѫния, сирѣчь нова примка хвърля на и тъй нещастното и унижавано българско население въ Добруджа. Ние сме въ състояние да твърдимъ, че е вѣрно първото ни прѣдположение, и ще кажемъ, че недобросъвѣстно е да се публикуватъ вѣсти, които не сѫ добрѣ провѣрени.

 

А четемъ въ „N. Freie Presse“, че американското и британско правителства сѫ прѣдприели постѫпки прѣдъ великитѣ сили, подписавши берлинския трактатъ, за да се накара ромѫнското правителство да се откаже отъ ония репресалии и прѣслѣдвания, които се вършатъ въ ромѫнската държава срѣщу чужденцитѣ и евреитѣ. Ромѫнското правителство, което по силата на тоя трактатъ, получи въ даръ, но не и

 

 

85

 

„анексира“ Добруджа, по сѫщия тоя договоръ е дължно да уважава правата и на завареното тамъ четвъртъ-милионно българско население. То е длъжно да не туря вънъ отъ законитѣ на страната си областьта Добруджа, като я лишава отъ политически права, като я изключва отъ общия животъ на кралството. Но защо е това така? — Азъ ще докажа, че въ Добруджа владѣе изключително положение, а главно — че положението на българитѣ е по-лошо тамъ, отколкото въ Турско. И наистина, пѫтешественикътъ като пѫтува изъ Добруджа, ще чуе не веднажъ тѣзи характерни думи за изключителното положение на Добруджа: „Намъ ни бѣ по-харно подъ Турция, отколкото подъ свободната ужъ Ромѫния“. Да, тогава Добруджа не прѣдставляваше отдѣлна, отлѫчена часть отъ Турската империя, както е сега при ромѫнското господство; тогава Добруджа имаше и свои прѣдставители въ Цариградъ, които да изкажатъ болкитѣ и желанията ѝ; тогази Добруджа, може да се каже, добруваше, защото бѣше малко далечъ отъ театра на възстанията и кланетата. Сега въ Добруджа живѣе едно безправно население, чиито интереси при по-горнята власть се прѣдставляватъ отъ префекти . . . не префекти, като нашитѣ окр. управители напр., пазители на редъ и тишина, но военни генералъ-губернатори, съ абсолютна власть; тия префекти сѫ като едни самовластни господари на двата окрѫзи въ „заддунавската“ ромѫнска ировинция. Тѣхъ и само тѣхъ правителетвото слуша. Пъкъ и то изпраща за префекти най-отявленитѣ българоѣди. Днешниятъ префектъ въ Тулча, напр., е гръкъ, а по душа фанариотъ. Тоя фанариотски гръкъ сега властвува въ Тулча и фанариотствува съ българскитѣ училища, черкви и народность. Въ Букурещъ сѫ глухи къмъ всѣкакъвъ гласъ за протестъ: и министри, и държавници, и краль. Защото, туй поведение, което държатъ двамата добруджански окр. управители, е направлявано отгорѣ; това гонение на българщината е възведено въ Ромѫния въ система държавна и, подобно на езуититѣ, за ромѫнскитѣ власти всички

 

 

86

 

срѣдства сѫ допустими, само да си постигнатъ дѣльта — унищожението на българщината въ Добруджа.

 

Ако срѣдня Европа има своя Позенъ, Балканския п.-островъ има своята Добруджа.

 

Добруджа и Позенъ — сто двѣ сестри съ еднаква участь! Вилхемъ II-й и Кароль I-й ще сполучатъ ли въ стрѣмленията си: първия — да германизира Позенъ, втория — да ромѫнизира Добруджа? Азъ се съмнявамъ. Съмнявамъ се, защото зная, че и поляци и българи не сѫ по-малко културни отъ пруси и ромѫни. Що ще стане тогазъ? — Онеправданитѣ ще тръгнатъ по други пѫть, съвсѣмъ различенъ отъ онзи, който сѫ вървѣли до днесъ: вмѣсто мирния и тихия пѫть на защита родния си езикъ съ училища, тѣ ще образуватъ революционни комитети! . . . Само държави, които не сѫ увѣрени въ силата на своята собствена култура, прибѣгватъ до репресалии. Така и Ромѫния, като видѣ, че всичко до сега направено не бѣ достатъчно да се удуши българщината, прѣдприема днешнитѣ крайни срѣдства. Надѣвамъ се, че и нашето правителство ще изпълни своя отечественъ дългъ, като протестира прѣдъ силитѣ, подписавши Берлинския трактатъ и присъедини своя протестъ къмъ оня на Сѣв. Ам. Съединени Щати и Англия — противъ тия произволи надъ добруджанското българско население. Надѣвамъ се, че и ромѫнската власть ò врѣме ще се стрѣсне и ще зачете правата на добруджани, за да не се смразяватъ два близки народа, за да се не изкопа бездънна пропасть между тѣхъ, както онази между сърби и българи — при Сливница. Надѣвамъ се. Но кой знае!? Страна, въ която е възведено въ принципъ гонението на чужди народности; страна, която, въпрѣки всички закони и международни договори, поставя народноститѣ вънъ отъ законитѣ: страна, която е пригърнала отъ нѣколко годнни насамъ политиката на прѣдизвикателствата — такава страна съ добро не ще може да се вразуми.

 

Помнятъ слушателитѣ ми, какво прѣдизвикателно поведение държаха прѣди двѣ години и ромѫнската

 

 

87

 

преса, и наостренитѣ отъ нея и отъ ромѫнското правителство тълпи спрямо нашитѣ градинари и работници оттатъкъ Дунава. Помнятъ слушателитѣ ми, какво брътвѣха ромѫнскитѣ вѣстници тогава за нѣкаква „военна разходка“ до София. Ние ги изслушахме съ всичкото си хладнокръвие на българи. И ето — още незабравени тия вандалщини и хули, ромѫнското правителство прѣдизвиква наново. Е добрѣ! Българския народъ, свободенъ и неосвободенъ, ще знае да си изпълни дълга доблѣстно. Нашата държава, ако и млада, но не и мелесь, не каша отъ народности, като ромѫнската, ще покаже, какъ брани достолѣпието си народно! — Ала нека се постараемъ да освѣтлимъ общественото мнѣние вънъ и вѫтрѣ въ страната ни. Ние не желаемъ затварянето на ромѫнскитѣ училища въ София и Тутраканъ, въ отговоръ на незаконнитѣ постѫпки на ромѫнското правителство, защото не искаме да унизимъ нашитѣ народность и държава, които отдавна сѫ извѣстни като крайно толерантни. Но ние искаме да се прѣдизбѣгне едно зло, единъ взривъ, тъй систематично подготвянъ отъ заддунавскитѣ ни съсѣди; но ние искаме да покажемъ, да отворимъ очитѣ и на ромѫнския народъ, кѫдѣ го тикатъ неговитѣ властители; ние искаме да се разбере, че чужди хора, чужди агенти, неизлѣзли отъ срѣдата на ромѫнитѣ, а платени отъ злонамѣрена дипломация, подтикватъ и подстрѣкватъ ромѫнския народъ въ една схватка, която ще му излѣзе кисела; ние искаме да посочимъ на корена на злото, на заяждането между българи и ромѫни, което нѣма основата си нито сега, нито въ убийствого на Михаиляно — този извергъ ! — за да се прѣдизбѣгне нова една абдикация, каквато бѣ Милановата, или ново детрониране, каквито бѣха българското и гръцкото на Алексавдра I-й и Оттона I-й, съпряжени съ хиляди други злини за България и Гърция. И който има уши, нека чуе. Послѣ, ние и българския народъ слагаме всѣка отговорность за неминуемитѣ послѣдствия. Повтарямъ: нѣма да говоря като шовинистъ, защото въ България шовинизъмъ не сѫшествува, нито даже и като българинъ, а като

 

 

88

 

човѣкъ — доброжелатель на народитѣ и врагъ на кръвнинитѣ. Защо да си ѣдемъ главитѣ ние, довчерашни добри съсѣди и приятели? Защо да станемъ орѫдия и плячка на ония, които и насъ българи, и васъ ромѫни разбиха, разпокъсаха? Защо да забравимъ миналото ни, доброто ни минало, на вѣковни братя по вѣра, когато даже сме съставлявали една българо-ромѫнска държава, нѣкога? И нимà ромѫнската държава е тъй слаба, за да се бои отъ едни основни или класни училища? — Туй е недостойно за Ромѫния!

 

Недостойни сѫ всички ония нейни беззакония къмъ българитѣ въ територията ѝ, още повече че тя има претенцията на носителка на прогреса на изтокъ. Щѣ ни се да вѣрваме, че ромѫнското правителство ще вземе актъ отъ рѣчьта ни и прѣдупрѣжденията ни и ще остави на спокойствие и мира нашитѣ събратя българи, ако не желае то да се дохожда до безумни стълкновения и ежби, отъ които само враговетѣ ни ще извлѣкатъ полза.

 

 

Господа,

 

III.

 

Като встѫпваше на добруджанския брѣгъ прѣди 25 год., Кароль I съ прокламация и устно извѣсгяваше, че нѣма да унищожава нищо отъ онуй, което е заварилъ: ни училища, ни черкви, ни дружества благотворителни: че той ще остави на мира всички народности да се развиватъ въ пѫтя на цивилизацията и прогреса. Но туй било само залъгалка: защого, не много късно слѣдъ подаряването Добруджа на Ромѫния, ромѫнското правителство показа зѫбитѣ си и заяде кучешки болшинството на добруджанското население, сирѣчь българското. Тъй ром. правителство показа истия си суратъ и българитѣ въ Добруджа разбраха, съ кого иматъ работа. — „Ха, тъй била работата!“ рече си добруджанецътъ, па се стегна да брани бащиния си езикъ. Ромѫнското правителство завари много училища и черкви въ всички почти български седа, паланки

 

 

89

 

и градове, ала удържа ли си думата? Не, никакъ не! — Подобно на безочливъ лъжецъ, то зе да играе на въже (дѣто трѣбваше да се гали, кѫдѣто се имаше страхъ отъ демонстрации), или пъкъ, безъ много много да му мисли, безцеремонно, всички други у-ща, освѣнъ тия въ Тулча, Бабадагъ и Кюстенджа, съ една заповѣдь прѣвърна въ ромѫнски; сѫщото стори и съ черквитѣ. А сега, това сѫщото правителство турга рѫка и на останалото.

 

И тъй, ромѫнското правителство, съ една типична нахалность, туря хайдушки кракъ въ чужди здания; съ една дума, то открадна по пладнѣшки начинъ, а и още краде, па безочливо мига, училища и черкви, които принадлѣжатъ на българскитѣ общества по села и градища. И днесъ горкото българско население е достигнало до тозъ халъ — да мъкне нови унижения и ново иго, додѣто чашата на търпението се прѣлѣе. . . . Който протестира противъ тия и други беззакония, особено ако е българинъ, очакватъ го глоби върху глоби, тегоби връзъ тегоби, а най-сетнѣ затворъ и изтезания. Ромѫния има скѫпо плащани: и администрация, и правосѫдие, и чиновничество, па дори и просвѣщение. Въ България се оплакватъ отъ тежки данъци, ала, въ сѫщность, България е цвѣте прѣдъ Ромѫния. Защо прѣбѣгватъ толкова много ромѫни отъ лѣвия брѣгъ на Дунава въ България? — Отъ харно ли? — Питайте ги и тѣ ще ви кажатъ, че положението имъ въ Ромѫния е несносно — при тая концентрация на богатствата. Ако е несносенъ животъть за ромѫнина отвъдъ Дунава, за българина въ Добруджа е трижъ по-несносенъ. Само онѣзи, които сѫ тръгнали по пѫтя на чокойската самозабрава (а тия сѫ малцина), само тия българи може да сѫ доволни отъ ромѫнск. управление. А такива ги има: зеръ, коя нация нѣма плѣвель и къклица? — Даже и най-чистата загария има къклица. . . Ала компактното болшинство е недоволно и прѣнедоволно, и ето защо. Турция не товарѣше съ тъй силни данъци, Турция се задоволяваше съ малко; другадѣ бѣха нейнитѣ безчинства, които, впрочемъ, и Ромѫния върши днесъ.

 

 

90

 

Прѣсни примѣри имаме. . . Но на Ромѫния, за да се издържатъ тия административни и други чиновници, трѣбватъ пари. Тулчанскиятъ префектъ напр. взема една министерска заплата. А и туй нѣщо да се не забрави: въ търговия ли, въ прѣдприятия ли, въ благотворителни учрѣждения ли, вредъ чиновничеството си пъха гагата за рушвети. Нийдѣ другадѣ, освѣнъ въ Турция, не е развитъ и практикуванъ тъй много този занаятъ, да!—занаятъ, както въ ромѫнската държава, а особено въ Добруджа, дѣто безправието е узаконено, та за да ви защитятъ законитѣ, на чиновника трѣбва да напълните джобоветѣ. Даже Турция е останала надирѣ въ туй отношение. Рушветчилъкътъ въ Турция е таенъ и става скритомъ, тъй . . . задъ вратата: въ Ромѫния явни рушветчии сѫ отъ краля до послѣдния стражаръ и писаръ! Данъцитѣ пъкъ сѫ докарани до максимумъ. Ето защо ставатъ често селски бунтове въ Ромѫния. Българския народъ, който е много прѣстрадалъ, едно само не би понесълъ — унищожаване на народностьта му, която той прѣзъ вѣкове е съхранилъ. Напраздно се силите, о ромѫни! Защото, ако българщината можа да се възроди и възкръсне — слѣдъ петь-вѣковенъ сънь, та сега вие ли, довчерашни наши братя, които сте ни помагали въ борбата ни съ турчина, ще ни удушите? — Най-голѣмото оскръбление, което прави ромѫнското правигелетво на добруджан. българ. население, е назначаването на гърци за чиновници въ тази область. А погледнете на чиновничеството въ Тулчанско и Кюстенджанеко: — болшинството сѫ гърци! Самъ ромѫнския краль приема на дълги ауденции префектитѣ и дава имъ инструкции. Тия кралски инструкции сѫ по-силни отъ законитѣ на страната! Що важатъ законитѣ? — Нали е работата Добруджа да се ромѫнизира, coûte que coûte? Нали българското нассление трѣбва да се унищожава!? — Нали училищата и черквитѣ трѣбва да се заграбвать и прѣдаватъ на ромѫнитѣ!?. . . Удряйте, смазвайте, ромѫнизирайте! —Ето девизътъ!

 

Види се, самитѣ ромѫни сѫ некадърни да вършатъ тия мерзки актове, та изпращатъ гърци, вѣковни

 

 

91

 

наши врагове! — Тия гърди си играятъ прѣкрасно ролята. И сега, отъ двѣтѣ черкви, които сѫ правени отъ българи, черквата „Константинъ и Елена“ е отнета. Отдавна ромѫнитѣ острятъ зѫби и за другата, която е най-хубавата и се намира на най-хубавия и най-голѣмъ площадъ въ Тулча. Бива ли българитѣ да притежаватъ тази черква, та който чужденецъ мине и замине да си състави понятие, че въ Тулча има много българи? Бива ли българитѣ да иматъ най-хубавитѣ училищни здания и всрѣдъ града, когато ромѫнитѣ още наематъ частни кѫщи? — Ето кадѣ ги боли ромѫнскитѣ власти! А тая черкова има султанско ираде отъ 1854 г., та ромѫнитѣ ще има да обикалятъ доста и да викатъ: „кисело е гроздето!“ Па и българитѣ ще знаятъ по кумановски да запазятъ прадѣдовата имъ свѣтиня, ако и па нея ромѫнитѣ посѣгнатъ. . . Но иматъ ли тия хора свѣтини, когато тъй нагло посѣгнаха на чуждитѣ, тъй светотатствено? — И всичко туй въ името на културата!? . . .

 

Като че-ли, освѣнъ на ромѫнски езикъ, при другъ езикъ културата не може да вирѣе . . . А въ сѫщность, ром. езикъ е по-неоформенъ отъ нашия. Наистина, езикътъ е лостъ на културата, проводникъ на цивилизацията, ала, драги слушателю, я отидѣте въ Тулча прѣзъ идущия м. октомврий, когато ще бѫде иногюриранъ паметника за „реанексирането“ на Добруджа. Ако ви пуснатъ, идѣте: тамъ ще присѫтствува и ром. краль. Какви прѣдизвикателни рѣчи ще се държать тогава; какви хули ще се изсипятъ върху добруджанитѣ, наши сънародници, но при туй ромѫнски нодданици; какви заканвания ще станатъ срѣщу бълг. народъ и държава! Всичко туй интересно ще да бѫде, да — много интересно! . . . Защото прѣзъ 1900 г., когато букурещскитѣ студенти посѣтиха Тулча, всичко горѣказано се случи. Паметникътъ се намира на една височина до града, подъ самия Дунавъ. Тамъ всѣкога вие ще намѣрите единъ войникъ да караулничи, и често пѫти се случава той да бѫде русинъ или българинъ. Тоя караулъ ще ви слѣди около паметника.

 

 

92

 

„Защо обикаляте слѣдъ насъ?" — го запитвате вие. А той отговаря: „Дадено ми е заповѣдь да вардя, да не би нѣкой да дигне на въздухъ съ динамитни бомби паметника“. . . И тия думи сѫ характерни за Ромѫния, слѣдъ 25 годишното ѝ „реанексиране“ на Добруджа. Туй значи, че ромѫнската власть се бои и отъ сѣнката си. И има право до толкозъ да се страхува! — Зеръ, що е посѣяла и що ще жъне? —

 

Прѣзъ 1900 г. студентитѣ демонстрираха прѣдъ паметника. Прѣдварително биде съобщено на българитѣ, които, както на всѣкѫдѣ въ Добруджа, сѫ болшинство, да не се показватъ по улицитѣ тѣзи дни, като че ли нѣкои башибозушки орди сѫ пристигнали. Случайно при демонстрацияга на паметника се намѣрило едно българче на 10-тина години, ученикъ. Слушайки то дрънканията на студентитѣ по адресъ на българитѣ и България, не можало да се стърпи и извикало: „долу!“ Горкото дѣте, щѣло да си изпати! Онази ужъ интелигентна сгань, която е цвѣтътъ на всѣкой народъ, студентитѣ, като му гракнали, щѣли да го разпокъсатъ, ако да не била полицията и нѣкои руси тамъ. Та това ли е само? Днешниятъ префектъ, г. Бастаки, се е хвалилъ на ученич. актъ тази год., че „Добруджа била земена съ кръвь и само съ кръвь ще бѫде дадена“. . . Това по адресъ на ония българи, които още не сѫ станали „добри ромѫни“ и изпращатъ дѣцата си въ български училища. Както виждате, г. окр. управитель въ Тулча знае да прави политика, знае да изпълнява длъжностьта си. Но що полза отъ всичко туй, когато само петь-шесть данамитни бомби сѫ достатъчни за Черна-водския мостъ? Па и защо ще трѣбва да го дигаме на възбогъ, когато ромѫнитѣ сѫ ни улеснили за по-бързото ни прѣминаване на Дунава?

 

Друго едно нѣщо.

 

Макаръ въ Тулча болшинството да сѫ българи, нито единъ българинъ нѣма въ примарията (общината). Шепа гърци и шепа ромѫни иматъ и свой кметъ, и свой помощникъ-кметъ, но българитѣ — не! Тѣмъ сѫ затворени вратитѣ за всички държавни и общин. учрѣждения:

 

 

93

 

казахме, българинътъ е извънъ законитѣ на страната. Сѫщото става навредъ въ Добруджа и Ромѫния. Българинътъ има задължение: да плаща данъци, да отбива военната си повинностъ и пр., но нѣма никакви права. Та туй и въ Китай не става! А отгорѣ тия хули и нападки върху туй беззащитно българско население! — Но . . . „страхливи псета знаятъ салтъ да лаятъ“, бѣ казалъ Шандоръ Петьофи, маджарския поетъ. Тъй и ромѫнскитѣ власти отъ 25 год. безчинствуватъ въ Добруджа, ала — кой кривъ, кой правъ — пакъ българинътъ кривъ! Самъ говорящия сега е билъ свидѣтель на слѣднята харакгерна за ромѫнското правителство случка.

 

Бѣше прѣди три мѣсеци. Субпрефектътъ на Тулча и единъ приставъ, съ училищния инспекторъ и помощника му, дойдоха въ българското училище и съ червенъ восъкъ заклеймиха на вратитѣ му двѣ заповѣди на ромѫнското министерство на просвѣщението. Молѣха ги дълго врѣме и директоръ и учители да се не върши тази непедагогическа посѫпшка, защото явно се чернѣше и училищния комитетъ, и учителското тѣло. Напраздно. Та именно тази цѣль се гонѣше съ тая лепната обява — да се компрометиратъ и учители, и комитетъ. (Азъ послѣ, като говоря за училищата, ще поясня туй). Най-подиръ учителитѣ, като се убѣдиха въ безполѣзностьта отъ повече настояване, поискаха друго — да имъ се даде стражарь, който да пази да не скъса нѣкой обявленията, защото се прѣдвижда затворъ отъ 1/2—3 год., въ случай на скъсване. И туй се отказа. Туй бѣше вьрха на безсрамието! Тогази разказвачътъ на тая случка се обърна къмъ ромѫнскитѣ чиновници съ тия думи: „Кажете на министра, че тия своеволия не ставатъ даже и въ Турция!“ — Никакъвъ отговоръ не послѣдва, освѣнъ онуй вдигане раменѣ, което означава: „що да правимъ, тъй ни се заповѣдва отгорѣ?!“ . . .

 

Така вървятъ работитѣ въ Добруджа. Такова е положението на нашитѣ събратя. Не сѫ ли излъгани тѣ въ надѣждитѣ си, че Ромѫния ще имъ гарантира

 

 

94

 

свободата и ще зачита правата имъ; не сѫ ли тѣ жестоко измамени? — Като говоря за Тулча, азъ разбирамъ и цѣла Добруджа, защото Тулча е най-голѣмия градъ и най-много населенъ съ българе, и защото положението на останалото българско население е аналогично на туй въ Тулча, даже и по-лошо. „Пази Боже, слѣпо да прогледне!“ — що кажемъ. Тъй и Ромѫния, не била до сега самостоятелна и кралство, сега не знае дѣ да се дѣне и съ своя първи краль, и съ своитѣ принцове и принцеси, и съ своята армата, та е повилнѣла. Война ѝ се щѣ, и туй то. Хайде! — Може би е нужденъ на тая немирница единъ студенъ душъ . . . България се е научила на това. Но, уви! Кой ще сьбира послѣ кестенитѣ и кой ще ги ѣде? Нито българи, нито ромѫни! Ето защо о нужно опомняне, додѣ е врѣме.

 

 

IV.

 

А българскитѣ у-ща въ Тулча датуватъ още отъ 1846 г., значи — отъ прѣди половина вѣкъ, когато ромѫнитѣ не сѫ нито сънували, че Добруджа ще бѫде тѣхна, когато никоя друга нация тамъ не е помислювала даже за училища. И тия училища, съ традиция, съ история, съ минало, по една само беззаконна заповѣдь се затварятъ! — Незаконна, казваме, и ще го докажемъ.

 

Градътъ Тулча е игралъ важна роля въ всички събития, станали прѣзъ 19 вѣкъ: по черковния въпросъ и по въпроса за освобождението ни. Тамъ сѫ бивали учители мѫже, като Изворски, Сава Доброплодни, Тодоръ Икономовъ и др., които сѫ развивали голѣма дѣятелность за просвѣтата на добруджанското българско население. По този начинъ, и днесъ българитѣ сѫ най-интелигентнитѣ между добруджанското общество.

 

И въ търговия, и въ промишленость, въ земледѣлие и скотовъдство, навредъ българското общество е първенетвующето. Отидете ли въ Тулча, Бабадагъ и др. добруджански градища, ще видите, че пяцата е прѣизпълнена само отъ български носии, и ще чуете повече

 

 

95

 

българския езикъ. 25-тѣ години не бѣха достатъчни да се ромѫнизира Добруджа; а това властитѣ енервира и ги докарва до самозабрава, до полуда. Трѣбва, трѣбва да стане ромѫнизирането, та каквото ще да бѫде! — Тъй говорятъ ромѫнскитѣ управници, па заграбватъ училища и черкви, както и др. частни здания, дюкяни, напр. въ Браила и другадѣ; па заграбватъ дори и отъ историята на българитѣ. Всички знаемъ, чий синъ е Стефанъ Караджата, идола на българщината прѣди освобождението ни отъ турцитѣ. Този славенъ български синъ е тулчански уроженецъ, гражданинъ; и днесъ живѣятъ негови потомци, сродници въ Тулча — край града—и въ крайна мизерия. Единъ неговъ сестриникъ посѣщаваше миналата година българското училище. Този Стефанъ Караджа, ромѫнитѣ казватъ, билъ влахъ. Тѣ казватъ, че и Кирилъ и Мегодий сѫ били излѣзли отъ тѣхната срѣда, че и Добри-войвода, на чието име е наречена Добруджа, билъ ромѫнинъ. Кога, отдѣ-накѫдѣ, какъ! ? — ромѫнитѣ не могатъ ви обясни; а и да поискатъ да ви обяснятъ, ще го обяснятъ досущъ смѣшно. При все туй тѣхното ромѫнизиране все куца и куца! До 1896 г. ученицитѣ въ добруджанскитѣ училища, вмѣсто да намаляватъ, се увеличаватъ. До тази дата ромѫнското правителство се занимаваше съ угасване на по-малкитѣ огньове на българската народность: селата и паланкитѣ. Като си свърши тамъ работата, въ 1896 година зае се съ угасването на самитѣ три централни огньове: въ Тулча, Бабадагъ и Кюстенджа.

 

Но — гаси ли се туй, що не гасне? — Българщината въ тия три града, до-тогазъ хитро галена и мамена, въ 1896 г. получи първия хубавъ шамаръ отъ ромѫнската власть ; тази послѣднята вече посѣгна на българскитѣ училища въ Тулча, както и въ останалитѣ два града. Стрѣснаха се по-първитѣ граждани и направиха протестъ до краля на Ромѫния противъ беззаконната постѫпка на ромѫнското правителство. Цѣли три деня министерския съвѣтъ засѣдава и се занимава съ този протестъ — не за да удовлетворятъ

 

 

96

 

и какъ да удовлетворятъ законния български протестъ, но — какво наказание да наложатъ на тия българи, които сѫ се осмѣлили да протестиратъ, и то възъ основа на Берлинския трактатъ! Прѣслѣдвания, гонения, глоби, смъртна умраза и до день-днешенъ, прѣчки отъ самата администрация въ търговията на ония, които не се отказватъ отъ подписа си, ала, за похвала на доблѣстнитѣ тия българи, и днесъ мнозина отъ тѣхъ не оттеглятъ подписитѣ си и не лижатъ туй, което сѫ плюли! — Добруджа, макаръ и да е свързана отъ 25 години насамъ съ Ромѫния, и днесъ още живѣе съ надѣждата, че ще бѫде българска. А тая вѣра сѫществува не само въ българското население, но и между гърцитѣ, па даже у ромѫнитѣ.

 

Главната причина за затварянето на българскитѣ добруджански училища е тази: коравостьта и силата, опачината на българщината въ този край! Български вратъ прѣвива ли се лесно? Въ армията, въ лицея, въ екстерната — болшинството сѫ българи. Ха, туй не се търпи! И макаръ да забранява Берлинския трактатъ прѣнасяне на добруджанци-войници въ вѫтрѣшностьта, Ромѫния го върши. Пакъ напраздно! — Ако не бѣха хубавитѣ влахинки, нито единъ българинъ не би се порумѫнчилъ. Но женидбитѣ донѣйдѣ спомагатъ, ала въ самата Ромѫния, въ Добруджа — не! И днесъ българинъ не дава дъщеря си на ромѫнинъ, нито сина си жени за ромѫнка. Ромѫнитѣ ни наричатъ фанатици за туй, и иматъ право. Но кажете ми, господа, какъ да брани българинътъ своята народность? — Какъ да отстои той на туй планирано асимилиране на рода му? — Ето защо, българинътъ не се бои, че щѣли да го нарекатъ фанатикъ и всѣкакъвъ: по-горѣ той поставя народностьта си и любовьта къмъ рода си отъ всичко друго. — При тия нрави на българитѣ, всичкитѣ хитри планове на ромѫнитѣ удариха в скала. Давящия се лови за сламка, както и прѣстѫпникътъ — за змия. Тъй и ромѫнската власть прибѣгна до беззаконието и узурпаторството, па тръгна прѣзъ просото. Членоветѣ: първи, 21, 53 и 54 отъ правилника

 

 

97

 

за народната просвѣта даватъ право на българитѣ да си иматъ частни училища съ своя програма, като се задължаватъ съ изучването на ромѫнската история и езикъ. Казахме, че до 1896 г. работитѣ вървѣха тъй. Изведнажъ заяждане: че българскитѣ ученици били слаби по ромѫнскитѣ прѣдмети, че не изучвали ромѫнския езикъ. Нагла лъжа бѣ туй! Защото нашитѣ ученици въ българскитѣ училища изучваха сè тъй добрѣ и съ удоволствие ромѫнския езикъ, както и българския, като знаеха, че той имъ е потрѣбенъ въ търговията и въ живота. Но какъ ромѫнската власть ще създаде друго-яче претекстъ, за да се вмѣсва въ вѫтрѣшнитѣ работи на училищата ни? — За да удовлетворятъ властьта, българскитѣ училищни комитети отвориха още едно допълнително отдѣление — за по-доброто изучване на ромѫнския езикъ, което нарекоха „подготовително отдѣление“. Условиха три ромѫнски учителки въ дѣвическото училище и трима ромѫнски учители за въ мѫжкото. Не! Ромѫнскиятъ езикъ пакъ куцалъ . . . Кой кривъ? — Училищния комитетъ билъ кривъ. Този комитетъ тогази увеличи часоветѣ по ромѫнски. Пакъ неугоди. Той почна тогазъ сè повече и повече да отстѫпва, додѣто приравни ромѫнскитѣ часове съ българскитѣ, и мислѣше си — — сега поне ще го оставатъ на мира. Сѫщиятъ този министъръ, г. Спиро Харетъ, който е сега министъръ на просвѣщението, бѣше и прѣди 3-ѣ год. такъвъ. Той самъ е дохаждалъ тогава въ Тулча, ревизиралъ е училищата ни и, макаръ да не е намѣрилъ никаква нередовность, като се върналъ въ Букурещъ, прѣдставилъ единъ докладъ на министерския съвѣтъ, въ който докладъ той изисквалъ затварянето на тулчанскитѣ училища, защого тѣ образували държава въ държава. Букурещскиятъ министерски съвѣтъ, като изслушалъ м-ра г. Харетъ, който, както всичкитѣ ромѫнски държавни людье, е съмнителенъ ромѫнинъ (затова и най-върлъ гонитель на българщината), побоялъ се обаче да го послуша, та не затворилъ у-щата. Г-нъ Харетъ затаи ядътъ и злобата си, за да ги изяви днесъ. Но той,

 

 

98

 

както всѣкой съмнителенъ човѣкъ, нѣмà смѣлостьта самъ да затвори у-щата ни, което нѣщо въ сѫщность е негово дѣло, а прѣдстави тази мерзка длъжность на нѣкой си Адамеску. Тъй подлия страхливецъ се крие задъ другиго.

 

Мнозина българи мислятъ, че тази ежба на ромѫнскала власть съ българитѣ въ Добруджа и въобще е започнала отъ 1900 г., отъ врѣмето на ромѫно-българския конфликтъ, а тѣ се много лъжатъ. Началото на тази ромѫно-българска ежба лежи много по-рано, както се вижда отъ моето изложение тукъ на фактитѣ. И ромѫно-българския конфликтъ е едно дѣло, дълго врѣме подготвяно, обмислювано, желано и очаквано отъ ромѫнскитѣ „hommes d'êtat“, за да се компрометира българщината, незаразена още отъ фалшивата цивилизация и култура на ромѫнитѣ. Всѣко подражание слѣпо е фарсъ: гарсъ е и ромѫнската цивилизация! Въ едно нѣщо, обаче, ромѫнитѣ сѫ оригинални: въ възбуждането на изкуствени конфликти. Тъй и ромѫно-българския конфликтъ прѣзъ 1900 год., който едва-ли не докара една проклета и безумна война, бѣше работа оригинална и дълго врѣме устройвана отъ ония безумци, отъ ония кѫсогледи, които се наричать ромѫнски държавници. — Михайляновото убийство отъ единъ българинъ, но турски подданикъ (това добрѣ да се запомни), бѣше отдавна очаквания сгоденъ случай, за да избухнатъ складиранитѣ до тогава ядъ и злоба. Тъй тия плиткоумници смразиха два съсѣдни народа. Ромѫно-българския конфликтъ бѣше не цѣль, а срѣдство — за да се доунищожи българското население въ ромѫнската страна. То вземало хлѣба на ромѫнитѣ, то прѣчело на ромѫнския прогресъ, и не знамъ още какви глупости. Като едно отъ срѣдствата за постигане на прѣдназначената цѣль смърть на българщината бѣше и тъй наречената programa orarul statului (държавната училищна програма), споредъ която само шесть часа се позволяватъ за изучването на българския езикъ, а всичко останало — на ромѫнски; защото българскитѣ училища за ромѫнската

 

 

99

 

власть не сѫ вече частни училища, а държавни. Комедията, която се разиграва отъ 3 год. насамъ съ тая държавна (по-добрѣ, държавническа) програма, свърши прѣди 15 деня трагично и се обърна на трагедия. Има нѣщо високо въ тая срамна история съ затварянето на българскитѣ добруджански училища, нѣщо високо трагично и много поучително за съврѣменния българинъ: отъ една страна — едно беззащитно население, което има за съюзници само правото, свѣтлината, па и закона; отъ друга страна — ромѫнското правителство, което гаси огнищата на просвѣтата, което е приятель на мрака и лъжата.

 

Да скарвашъ пъкъ и да смразявашъ човѣкъ съ човѣкъ и народъ съ народъ е лесно; ала да сдружишъ, да съединишъ, да сприятелишъ е много трудно нѣщо. Но затуй плодоветѣ на първата работа сѫ горчиви или кисели, на втората, макаръ по-бавно и по-мѫчно зрѣющи, — сладки и вкусни. Блазѣ томува, който върши втората работа: блазѣ и хвала на онзи държавенъ мѫжъ, който си е турналъ за своя цѣль въ живота — побратимяване на народитѣ и на человѣцитѣ!

 

Ала явно е, че отъ нѣколко години насамъ ромѫнскитѣ държавници сѫ си турнали за цѣль да изкопатъ яма между българи и ромѫни, да имъ изкопатъ гробъ. Но българската пословица казва: „който копае другиму гробъ, самъ пада въ него“ — та, струва ни се, че тоя гробъ ще послужи за ония главно, които го готвятъ. Жалното е, че и народитѣ, въ невѣжеството си, взематъ участие въ тая низка, шовинистична мафия, която се нарича понѣвга съ името „hommes d'êtat“; жалното е, че и ромѫнския добъръ народъ е сѫучастникъ (отъ неразбория!) въ тая камарила, която има дързостьта да се нарича ромѫнски дьржавни люде, па се заяде съ насъ, българитѣ, съ които до вчера е вървѣлъ рѫка за рѫка.

 

Да! Иначе той би спрѣлъ, съ редъ протести, тия вандалщини надъ добруджанитѣ и би поискалъ отъ своето правителство справѣдливость и законность къмъ всички ромѫнски подданици. Тогази само

 

 

100

 

ромѫнския народъ ще се покажеше, че е наистина културенъ и цивилизованъ, че е приятелъ на свободата и достоенъ за своитѣ свободни конституционни учрѣждения. Но той мълчи и, мълчишкомъ, удобрява политиката на правителството си, или пъкъ е безсиленъ да наложи своето veto, своя суверенитетъ. И ето какъ въ тая „цивилизована“ Ромѫния се вършатъ отживѣли вѣка си диващини, достойни за тъмнитѣ срѣдни вѣкове, но не и за свѣтлия 20-й вѣкъ; ето какъ Ромѫния сама се туря на тѣсно отъ Америка и Англия; ето какъ тя дохожда въ стълкновение и съ България. Азъ ще продѫлжа по въпроса ни, ние ще си изпълнимъ дълга, па нека му мислятъ тия, които сѫ станали, по една или друга случайность, народни водачи днесъ.

 

 

V.

 

Господа,

 

Другата причина, за да се прѣдприеме тая мѣрка — затваряне на бълг. у-ща въ Добруджа — е слѣднята. Ние знаемъ, че училища и черкви сѫ тѣсно свързани помежду си — въ робскитѣ страни особено.

 

Тъй и въ Добруджа, тая втора робиня на Балкански Полуостровъ, училищата и черквитѣ вървятъ дружно къмъ цѣльта — по просвѣтителния пѫть. А че Добруджа е безправна и втора робиня, не ще никакво съмнѣние повече. Не значи щасте скотския животъ на вола: да ядешъ, да пиешъ и да спишъ! Щастето се състои въ разумния общественъ и политически животъ.

 

Въ Добруджа липсва този разуменъ животъ, плодъ отъ толкова борби на толкози столѣтия. Въ Добруджа дори общинскитѣ кметове се налагатъ отгорѣ. А кѫдѣ е тукъ свободата на гражданина, на ромѫнския подданикъ изъ Добруджа? Добруджанитѣ третиратъ ли се, прочее, като граждани на свободна страна, или же — като безправни роби? Прѣзъ миналото лѣто

 

 

101

 

една депутация отъ Добруджа е ходила въ Букурещъ, прѣдставяла се на визшитѣ и рѫководящи крѫгове, за да издѣйствува конституциоини правдини за добруджанитѣ. Пуста надѣжда! — „Още не е врѣме!“ рекли имъ, и тѣ се завърнали омърлушени. А туй „още не е врѣме“ значи, че още Добруджа не е добрѣ ромѫнизирана, още не е свършено насилственото асимилиране, че мерзкото дѣло още не е докарано до край. А за да си разчистятъ смѣткитѣ съ българитѣ тамъ, тъй като и напьнъ има отдолу за човѣшки правдини, ромѫнскитѣ власти турнаха ключа на училищата ни, та по-скоро да удушатъ българщината, за да имъ не задава послѣ страхове и главоболия при депутатски и сенаторски избори. Тази е втората причина.

 

И понеже въ Тулча нашата черква се лиши отъ единъ свещеникъ, който прѣзъ м. мартъ т. г. умрѣ, и остана само съ единъ, то ромѫнското правителство, което, по силата на единъ законъ, създаденъ нарочно за българитѣ, има глупавото право да замѣстя всѣкой починалъ български свещеникъ съ ромѫнски, се устрѣми да грабне и послѣднята опора на българщината. Трѣбвало новия свещеникъ да бѫде непрѣменно свършивши семинария или духовна академия; а ако се намѣри такъвъ, той трѣбва да е непрѣменно ромѫнски нодданикъ. И тъй, съ други пакъ своеобразни мѣрки ромѫнската власть заграбва ония български храмове и монастири, които сѫ спадали въ епархията на покойния Климентъ — този български великанъ-духовникъ, — и които тъй смѣло, тъй енергично сѫ били застѫпвани въ Цариградския съборъ отъ свои прѣдставители за черковни правдини, които сѫ водѣли задружно, съ всички 7-8 милиона българи, борба за извоюване на черковната ни свобода и независимосгь, прѣдшественикъ на политическата ни. Уви! Туй добруджанско българско население нѣма щастето да вкусва за дълго врѣме сладкия плодъ на тая духовна независимость, и днесъ вие ще видите, че въ Добруджа се разиграватъ сѫщитѣ ония сцени, които ставаха едно врѣме съ гърцитѣ-фанариоти. Пакъ затваряне на училища и черкови: пакъ изпъждане на бълг. езикъ изъ български

 

 

102

 

черкви, на български учители изъ български училища и дори екстернирането имъ; пакъ хулене и чернене на всичко българско: пакъ гонения и прѣслѣдвания на българския родъ. . . Да не говоримъ за политическата му свобода, отъ която ромѫнскитѣ държавници го лишиха още отъ първия день на проглеждането му, на избавата му отъ Турско, за да дочака по-лошо отъ Турско! Да не говоримъ за туй, че то навѣва скръбни мисли. Зеръ, кръвь и жертви сѫ дадени изъ цѣла Добруджа за такава една свобода! Караджата и много негови другари сѫ мрътви; но днесъ още въ Добруджа и въ свободна България живѣятъ стотини ветерани, поборници и опълченци, чийто роденъ край е Добруджа. Да не говоримъ, казвамъ, за политическа свобода въ Добруджа! Но поне нека добруджанитѣ се не лишаватъ отъ духовната си свобода; нека се не вършатъ, нека се не повтарятъ вече ония борби и ежби, които погълнаха толкози народни сили. Ала Ромѫния е съ прѣдначертана цѣль; тя не може да търпи повече българщината. Тулчанската българска черква се намира въ училищния дворъ. Турнаха ли рѫка ромѫнитѣ на училищата ни, черквата, макаръ и частна собственость на българитѣ, е въ джоба имъ, ако българското тулчанеко общество и още тъй нехайствува, когато се гаврятъ съсъ свѣтинитѣ му! Или българитѣ въ Добруджа днесъ ще се покажатъ недостойни потомци на достойни и заслужили прадѣди; или тѣ нѣма да взематъ примѣръ отъ тѣхъ, па и отъ ония наши сънародници въ Македония, които съ открити гърди защищаватъ бащинията си, черквитѣ и училищата си; или ще оставатъ тѣ да бѫдатъ удавени отъ обзелия ги вече комерчески духъ и нѣма да дадатъ отпоръ на тия беззакония? — Ние ги не съвѣтваме да праватъ революция: самото врѣме ще ги научи на туй, а и самата власть ще ги докара до тоя край. Но тѣ знаятъ, че надъ тѣхъ се вършать едни неправди и беззакония. Нека се опълчатъ, съ закона въ рѫка, противъ тоя грозенъ произволъ и нека поискатъ отговоръ на този тѣхенъ въпросъ: — На кой чл. отъ закона и правилника, възъ основа на кой

 

 

103

 

артиклъ или пъкъ нѣкое окрѫжно става туй затваряне на училища и черкви; защо българското население въ Добруджа, косто е приело ромѫнско подданство, е вънъ отъ законитѣ на страната? А този протестъ трѣбва да бѫде общъ и придруженъ съ готовность на дѣло, за да се отбрани и запази онуй, което е костувало хиляди мѫки, жертви, трудъ, поть и борби.

 

Ние знаемъ, че ромѫнското правителство ще се втилява, ще се изхитри, или пъкъ ще даде този нахаленъ отговоръ на българския протесть: „Азъ съмъ властьта, азъ съмъ и закона, — днесъ го тъй тълкувамъ, утрѣ другояче“, както е казалъ г. Спиро Харетъ на българската депутация т. г. прѣзъ м. юний въ Тулча: „азъ ще го и измѣня!“. . .

 

Характерно, нали? —

 

О Добруджо! О Добруджо! До днесъ

Кой български поетъ за твоя честь

Е двѣ слова, двѣ думи казалъ само?

Забравена си ти, горкана! тамо —

Помежду Дунава и Черно море,

И никой днесъ за тебе не говори. . . .

 

Уви! Никой не говори . . . Но какъ ли да говоримъ, когато, всецѣло обзети отъ Македонския въпросъ, ние не можемъ да гонимъ два заека, за да не изгубимъ и двата? То върви едно слѣдъ друго. И азъ съмъ увѣренъ, че послѣ разрѣшението на Македонския въпросъ, къмъ чието разрѣшение днесъ всичкитѣ ни усилия са устрѣмени и всички енергии напрѣгнати, и всички погледи обърнати, ще изпъкне на сцената новъ български въпросъ — Добруджанския. А до тогава — Тежко и горко на българитѣ, на нашитѣ компатриоти въ Добруджа! . . .

 

Тежко и горко ли, казахъ? — Не!

 

Онуй природно чувство на борба за сѫществуване не е изчезнало отъ добруджанскитѣ българе, и тѣ сами ще поддържатъ тая борба до послѣдния мигъ, защото съзнаватъ своето критично положение. Съзнаватъ тѣ, тъй както и ония задъ Рила, що живѣятъ въ задухъ подъ товара на най-свирѣпата тирания; съзнаватъ тѣ своя дългъ и вървятъ но пѫтя, който води

 

 

104

 

къмъ свободата. Само ние, свободнитѣ българи, живѣемъ или, по-добрѣ, животуваме въ дребнавостьта на живота, кретаме въ полусъзнание, въ полусънь. Отечественъ дългъ, дългъ къмъ ближния, къмъ брата-сънародникъ — тия думи като че ли станаха безсмислени за насъ. Интелигенцията ни се мами по миражи, а народътъ ни блуждае въ тъмнина, копнѣющъ да налучи правия пѫть.

 

И като гледамъ азъ, какъ честито живѣятъ другитѣ европейски народи, а въ туй врѣме двѣ трети отъ нашия народъ тъне въ робство; като гледамъ, че благодарение на позитивви начала за държава и държавенъ строй сѫ станали тия народи щастливи и велики: като гледамъ, че българския родъ е заобиколенъ отвредомъ съ врази, безъ ни единъ приятель, дойдохъ до туй заключение, че интернационализмътъ, който е обзелъ тъй много нашата ламтяща за новизни младежь, лекомислена и капризна като дѣте, че интернационализмътъ е една идея, колкото широка, толкова и тѣсна за българския народъ, който има своитѣ национални идеали, и затуй трѣбва да се отдаде всецѣло на тѣхното осѫществление. И азъ станахъ националистъ, и се простихъ съ всички ония фиксъ-идеи и звучни фрази, които само спъваха и парализираха моята енергия. Да, слѣдъ моето прѣживѣване въ Македоння, въ Добруджа и въ чужбина, и подиръ като видѣхъ патилото на моитѣ сънародници, менѣ се налагаше този душевенъ и умственъ прѣвратъ. И той стана. И съмъ убѣденъ, че който и да е отъ васъ, ако орисницата го запрати не въ двѣтѣ, а въ една отъ тия двѣ поробени български страни, слѣдъ като поживѣе тамъ и прѣживѣе всичката тая душевна мѫка и цѣлия онзи психофизиологически кризись, на които бѣ подвъргнатъ говорителя прѣдъ васъ, то вие ще тръгнете по сѫщия националенъ пѫть, по който той сега върви и ще върви: — пѫтя, намъ прѣдначертанъ отъ историята, отъ естеството и отъ съврѣменностьта! —

 

[Back to Main Page]