ГЛАВА ДЕСЕТА

ПОСЕЩЕНИЕ НА РИЛСКИЯ МАНАСТИР [*]

По главния път между Цариград и Белград дълги и изнурителни дни пътникът се движи из знойната и трескава Тракийска равнина. Чак като наближи град Пловдив, той може да съзре на запад Родопите, а на север далечната верига на Балкана. Ден по-късно той се добира до планините и ако предположим, че все още се придържа към пътя на пощата, ще пресече Балкана през най-западния и най-известния му преход — Капу Дервент или Траянова врата. [120]

Ние обаче, макар че бяхме на път за Белград, не се придържахме към прекия маршрут, тъй като искахме да посетим един стар български манастир. За него се говореше, че е разположен в едно дефиле на Родопите, в полите на най-високата й планина Рила. Така че кривнахме към планините, преминахме прохода между Родопите и Балкана, наречен Кис Дервент, [121] спряхме на минералните извори в Баня [122] и за втори път — в малкото градче Самоков.

Конските пътища от България, Македония, Албания и Тракия пресичат планинското поле, където е разположен Самоков. Но той не е, както би трябвало да се очаква, място за среща на пътуващи търговци, а на разбойниците, спасяващи се от преследване от един пашалък в друг. За тази цел турските власти имат грижата да осигурят необходимото време за бягството между всяко престъпление и преследването му.

В Самоков пристигнахме с писмо до един от най-заможните християнски жители. Той ни прие гостоприемно и ни заведе в стая, обиколена с широк миндерлък. Когато подреждахме възглавниците, за да оправим леглото си, неочаквано се натъкнахме на чифт заредени пищови. Разбира се, покрихме ги отново и нищо не казахме, но укриването им потвърди онова, което вече ни бе разказвано, т. е., че за да усмири вълненията, на думи на българите се признава правото да притежават средства за защита на жените си от мюсюлманските натрапници, но докато мюсюлманите се перчат с колани, пълни с пищови, християнинът, ако има оръжие, трябва да се погрижи за укриването му.

Самоков беше първото селище на запад от Цариград, където открихме, че никой не разбира гръцки, но това съвсем не означава, че хората са варвари. Напротив, те имаха две хубави училища — мъжко и девическо — с големи просторни дървени сгради, весело боядисани, според обичая на страната. В надпис над вратите им се казваше, че са издигнати от първенците на общината без ничия чужда помощ, като това представляваше укор срещу покойния гръцки владика и сегашното турско правителство. Ние посетихме училищата. Проучихме работата им, картите и тетрадките по краснопис, чухме децата да пеят химни и да четат, наградихме най-добрия ученик във всяко от тях с екземпляр от Новия завет на български език.

Друго интересно място в Самоков е женският манастир, който се случи да посетим при следните обстоятелства. Едва-що се бяхме настанали в стаята си, когато вътре влезе приятна на вид млада жена, облечена с черно расо и странно на вид покривало на главата. За наше удивление тя ни заговори на немски. Каза ни, че е австрийска славянка и била дошла от Виена с майка си, която била слугиня на един немски лекар. Когато майка й умряла, старият доктор я посъветвал да потърси закрила в някой манастир. Каза, че самоковската църковна община била към манастира на Иван Рилски и признавала за духовен глава неговия игумен. В манастирчето живеели няколко възрастни жени, всяка от които вземала при себе си млада жена да й прислужва, а след смъртта й да стане нейна наследница. Монахините се издържат с предене и тъкане. Със спечелното си бяха построили църква. Те не се занимават с показна благотворителност, но от друга страна се гордеят, че от никого не са поискали помощ. И те като нас смятаха за унизително да просят милостиня. Според тях светостта се състояла от пет добродетели: прилежание, послушание, въздържане от ядене на месо, носене на черни дрехи и извършване на поклонение в Ерусалим. Пътешествието до Ерусалим е събитието на всяко от тези мирни съществувания и им придава избавителния аромат на очакването, на приятните спомени, приключенията и поезията. Вещите на монахините не са общи. Някои са сравнително богати, други — по-бедни; някои са подпомагани от роднини, които поемат разноските за пътуването; други трябва да заплатят всичко със собствените си спестявания. Когато парите са събрани, две монахини тръгват и вървят, докато попаднат на една от групите поклонници за Ерусалим, постоянно преминаващи през България. Пресичат морето при Яфа и след това продължават до Божи гроб, където могат да останат цяла година, за да участвуват във всички църковни церемонии и празненства. Връщайки се у дома, донасят свещени щампи — изумителен буламач от червено и златно, изобразяващи всички свети места, светците, както и дявола, отличен с рога и опашка, нещо, което не е излишно сред толкова сурови образи.

Натъпкани с тези сведения, тръгнахме към женския манастир. Подскачайки по големите камъни, които служеха за мост през калната рекичка, минахме през една врата и се озовахме в чисто и сухо оградено място пред малка спретната църквица. Зад нея бяха градините на монахините и малките им жилища, състоящи се от две стаи — мъничка кухня и всекидневна с миндерлък. Направихме редица посещения — първо на настоятелката, после на много стара и свята майка, която притежаваше известна щампа от Ерусалим и по-младите монахини я обичаха за безкрайните й разкази за приключенията по време на пътешествието; накрая при духовната майка на нашата водачка, която накара скъпото си чедо да ни покаже различни малки съкровища и да извади най-хубавото си неделно расо. След това присъствувахме на вечерната служба. В полумрака на църквата младата монахиня с искрящи очи ни пошушна, че сестрите се молели за успеха на храбрите черногорци и че бог ще даде на всички християни много мъжество и единство в борбата. „Истина ли е, че великите християнски сили ще оставят този малък народ да се сражава сам — запита тя. — За тукашните хора не казвал нищо — те заслужават страданията си, защото нямат мъжки сърца. Но черногорците са Христови войни. Нито един народ в целия християнски свят не се е борил с неверниците като тях."

На другия ден искахме да вземем с нас монахинята като преводач в Рилския манастир, но другите сестри прецениха, че е по-благоразумно да си остане в Самоков. На прощаване й дадохме българския превод на Завета, а тя подари на всяка от нас молитвена броеница, изплетена от коприна, с големи седефени зърна — подарък, който струваше трийсет пиастъра от спестяванията й за пътуването до Божи гроб..

Този ден беше валяло дъжд, така че великолепното утринно слънце изгря над освежената зелена земя. Хората и конете си бяха отпочинали и сега потеглиха с радостно настроение и лека стъпка. Нашата сияеща с въоръжението си кавалкада весело топуркаше осем конни заптиета, две от които бяха гавази на пловдивския паша, нашият драгоманин и един йониец, изпратен от английския консул да ни подпомогне с една християнска сабя, в случай че бъдем нападнати в планините от първите братовчеди на мюсюлманските ни пазачи. Българският колар, с когото прекосихме горещата равнина, не можеше да зареже конете си дори за поклонение на светите места, но разреши на помощника си да дойде с нас и с чевръстите си нозе момчето скоро изпревари всички ни.

Цялата ни радост щеше да бъде помрачена, ако трябваше да яздим жалките коне, с които ни снабди самоковският мюдюрин. За късмет бакшишът склони пазачите ни да се разменят с нас. Имахме възможност спокойно да се надсмеем над разпространения предразсъдък за конете, „привикнали да носят жени", когато усетихме тези неукротими животни, стъпващи гордо и внимателно под непривичното дамско седло, диплещата се пола и развяващия се воал. Добре обученият турски кон е възхитителен при пътешествие, тъй като е привикнал както към дълъг път, така и към паради. Час след час той ви носи гладко и леко по неравния път, а когато влезете в града, вдига глава и марширува с тържествена стъпка, говореща за вашето и неговото достойнство.

Нещо повече от хубав ход се оказа необходимо, когато навлязохме от равнината в една непроходима клисура и започнахме да си оспорваме с пороите скалистите им легла по планинските склонове. Когато накрая стигнахме до най-високата точка на прохода, се оказахме на неравно плато. Тук спряхме и пазачите ни показаха гробовете на разбойническа банда, настигната тук и избита. „Доскоро това беше най-лошата долчинка сред всички планини — каза той, — но новият софийски паша уби няколко разбойници и заповяда да набучат главите им на колове. За това .лято това ще ги спре." Скоро те привлякоха вниманието ни върху приглушения звук, който се раздаваше под конските копита изпод земята. Обясниха ни, че причината са „огромни глигани, които живеели под земята и са подкопали цялата тази част на възвишението".

След това дойде ред на едно почти непреодолимоза конете спускане и толкова болезнено за човешките стъпала, че яздихме много повече, отколкото изискваше безопасността. Стръмният склон водеше надолукъм воден басейн, в който се изливаха всички околни планински потоци. Едно от заптиетата ни посочи чисто, покрито с камъчета местенце, откъдето водата се измъкваше по подземен проход. [123] Това балканско (Макар че турското название обикновено се отнася само за Стара планина, в тази част на Турщп така се наричат всички планини.) езерце със сивите си камъни и тържествени ели е една от онези гледки, които биха били достатъчна отплата за художника за пътешествието му от Англия дотук, стига само да съумее да отнесе красотата му в папката си за рисунки. Ние седнахме на брега му и бихме могли да седим и досега, ако слънцето не залязваше, а и пътят, който уж беше шест часа, щеше да ни отнеме десет. Когато отново яхнахме конете, първото нещо, което видяхме, беше букови гори, спускащи се към една обрасла с треви долина, в чийто край се очертаваха смътно сиви стени. „Тук е границата на владенията на великия Рилски манастир" — рекоха пазачите. Едва-що бяхме пресекли тази граница, и ни посрещна манастирската стража, облечена в бели ленени дрехи и червени пояси. Командуваше я човек в албанска носия, който обаче се представи за сърбин, като несъмнено имаше предвид, че принадлежи към сръбската църква. Внушителната върволица от въоръжени мъже — пеши и на коне, оживяваше тъмната гора, в която навлязохме. Когато слязохме долу, проходът през тясната долина ставаше все по-красив. По-точно, изключително красив, тъй като планинската природа между Северна Албания и Дунав е обикновено по-скоро дива, отколкото живописна. Амфитеатри от хълмове, обрасли със смесена гора от бук, дъб и ела, придават синьо-зелен цвят на далечината. Няколко каменисти възвишения, няколко каменисти пропасти — такава изглежда природата, отговаряща точно на славянската дума „планина". Несъмнено не са много изключително красивите пейзажи в света и долината на Рила е сред тях. Възвишенията са увенчани с най-живописни и фантастични зъбери. От тях надолу плътно се стеле гората, като се разкъсва на групи и китчици при поляните, които ограждат потока в долината, и всичко това я оприличава на един голям парк. От едната страна има голяма сграда, която ние взехме за манастира. Тя обаче се оказа, че е отредена за поклонниците, които в определени дни се тълпят тук. За да се стигне до самия манастир, е необходимо да се пропътува цялата долина. Планините се сближаваха все повече и повече, още малко и изглеждаше, че ще се сключат, когато сбити в ъгъла им се издигнаха суровите кули и изпъкналите кубета на манастира. Пред вратата във внушителна редица стояха калугери — с дълги раса, с дълги бради, с високи калимявки, които тържествено ни поздравиха и ни направиха знак да влезем. Когато минавахме през главния вход, забиха камбани. Християнски камбани — кой знае какво е да се чуе гласът им в мюсюлманска земя? Не в града, нито в селото сред полето, където са забранени и където звукът им най-малкото ще се загуби сред хиляди други звуци, а в дивото планинско укритие, като смущава спокойствието на манастирския въздух.

Бяхме толкова уморени от целодневното катерене, че като минавахме през двора и галериите на манастира, изпитвахме само беглото чувство за спокойствие и красота. Заведоха ни в стая, боядисана в ярки цветове, с ниски, покрити с килими дивани. Останахме тук, където ни донесоха и вечерята — пиле, плодове,. сладкиши, повече и най-гладният не можеше да пожелае. Освен това сервираха и ориз, разбита сметана,. и огромен стъклен съд с отлично вино. В стената открихме малък долап, където бяха прибрани бутилка вино и сладкиши за подкрепяне на силите. Но тази нощ не искахме нищо друго освен да спим.

На следващата сутрин игуменът ни покани на разговор в стаята си за приеми. Заварихме го с два или трима почтени монаси, единият от които, който се отличаваше с дълга бяла брада, предната вечер бяхме взели за игумена. Истинският игумен се оказа човек на средна възраст, нисък и слаб, с, изтънчена интелигентна външност, нещо необичайно за българите, които като правило са едри и тежки мъже с по-скоро мъдър, отколкото интелигентен вид. Но Неофит Рилски е необикновена личност. Името му стои на заглавната страница на превода на Новия завет на съвременен български език. Познанията му по родния език — както по стария, така и по съвременния — заедно с умението му да обучава и желанието да помогне на своя народ го накарали да приеме предложението на протестантското общество и да се заеме с превода. В манастира той имаше известен брой от свещените книга и като разбра, че ние носим няколко, посъветва ни да използуваме пътешествието си за широкото им разпространение сред народа. Каза ни, че американските мисионери в Цариград, които превеждат Светото писание, поддържат кореспонденция с него и че тази година двама от тях го посетили. След това ни показа интересни стари документи,, свидетелствуващи за ранната история на манастира. Надписът на кулата в двора гласи, че той е съществувал при могъщия цар Стефан Душан, [124] който обединил Сърбия и България в своето царство. Но най-старият хрисовул е от края на XIV век от човек, който се нарича Иван Шишман — „благочестив цар и самодържец на всички българи и гърци", т. е. на гърците в България.

Другите документи бяха турски фермани, каквито много от по-богатите манастири са могли да купят от първите султани. По силата на привилегиите си Рилският манастира (както нашето Уестминстерско абатство) не се подчинява на никакъв владика и така е могъл да запази своя предимно български характер. В него живеят сто и петдетет монаси, като всеки има послушник, който го наследява. Общо в манастира живеят четиристотин души. Жени не се допускат и дори се говори, че нито една не може да живее на манастирска земя. Разбира се, това не се отнася до посетителките, нито до роднините от женски пол на поклонниците. Приходите на манастира отчасти зависят от планинското животновъдство, отчасти — от даренията на поклонниците. През последното столетие той е бил подпомаган от подаръците на северните си едноверци, а на монасите се разрешавало да събират помощи за новата си църква, като пътували и просели а Русия, Сърбия, Австрия и т. н.

Познаването на историята на своята страна, както и на настоящите нужди на сънародниците си, което ни демонстрира игуменът, заслугите му в областта на превода — всичко това ни порази, защото странно противоречеше на един доклад, който чухме в Цариград и в койтосе утвърждаваше, че гръцкият патриарх не назначавал местни владици на българските епархии, тъй като нямало достатъчно образовани българи. След това научихме,че Неофит Рилски бил посочен и искан за владика от сънародниците си, но единствената последица от така полученото признание на способностите му било пропъждането му от завистливите фанариоти в този уединен в планината манастир. Сега той притежаваше в манастира литографска преса и говореше за доставянето на печатарска машина. Макар че поради завистливото духовенство трябва да внимава твърде много, едва ли има съмнение, че влиянието на такъв игумен върху младите ученици в Рилския манастир ще ги изпрати по просешките им обиколки не само да просят средства, но и да сеят знания.

Една забележка на игумена особено ни порази. Казахме му, че първият славянски манастир, който сме видели, е Цетинският [125] в Черна гора. Челото му потъмня и след кратко колебание той рече: „Съобщиха, че манастирът е предаден на мюсюлманите и опожарен." Попитахме къде е прочел това „В един брой на „Journal de Constantinople". „Така ли било — извикахме ние. — Тогава не се измъчвайте! Този вестник вече два или три пъти изгаря Цетине и избива цялото население на Черна гора."

„Вярвате ли, че великите европейски сили ще седят мирно и ще позволят този манастир да бъде изгорен?" — запита игуменът. „Надяваме се и вярваме, че това няма да стане. Франция ще направи всичко възможно, за да го спаси." „Франция — може би, а Англия?" — рече той. Срамувайки се искрено, отговорихме, че незаинтересоваността на Великобритания иде от невежеството й — англичаните дори не са чували за славяните-християни в Европейска Турция. „Така си и мислех — отвърна той, — същото ми казаха и американците. Все пак е жалко, че такава голяма страна, чиито деца са свободни да пътуват, където си искат, и да публикуват, каквото си искат, трябва да тъне в такова дълбоко невежество за християните в една страна, с която тя е в толкова близки отношения с турците. Впрочем— добави той, променяйки тона си, — какво общо имам аз с тези въпроси? Живея тук като в миша дупка, а нашите българи са кротки. Бихте ли желали да разгледате манастира?"

Манастирът заслужаваше да бъде подробно разгледан. Но нека първо се спрем за малко в откритата му галерия. Нека се полюбуваме на гъстата гора, която стремително се възправя зад кулите на двора. Насрещният хълм служи на манастира едновременно като стена и преграда.

Църквата в двора е нова, тъй като старата е изгоряла до основи. Възстановяването било извършено през 1839 г. с пари, до голяма степен събрани като помощи. Сградата е с кръстокуполна форма. Има галерии със сводове, изрисувани отвътре и отвън. Църквата е поддържана от колони. Има красив иконостас от позлатено дърво, изработен от резбари цинцари, които се занимават с тази работа в Турция. [126] Посочиха ни главата на Христос, изрисувана от жител на Самоков, учил в Москва. Тя бе изписана в мекия византийски стил на фреските в руската църква във Висбаден.

Странни бяха молещите се в храма овчари от планината, които говореха на груб латински диалект и наричаха себе си „римляни", макар да живеят като диваци. Тези люде пасат стада, а когато мъжете отсъствуват, жените бранят колибите и като албанките са известни с точната си стрелба. Дивият им начин на живот бе потвърден от забележките, които направиха за нас. Като видяха, че сме чужденки и че ни придружава чужда стража, сметнаха, че не сме дошли тук по своя воля, и като ни сочеха, запитаха: „От коя страна са отвлечени тези жени?"

Ако не бяха манастирите като Рилския, тези овчари нямаше да имат никакво съприкосновение с религията, но тук те идват през определено време, за да се изповядват и причестят. Доколко тези хора могат да извлекат поучение от служба на език, който не разбират, е може би спорен въпрос. Но ние видяхме каксветите изображения могат да изпълняват ролята на наставници. На стената на църквата е изрисуван стенопис за раждането на Христос. По-старите стенописи представляват мрачни икони, за които може да се каже най-малко, че тези, които им се кланят, не почитат „подобието на всичко небесно и земно", но съвременните картини са по-реалистични, а тази специално беше истинска ориенталска сцена. Един от поклонниците-овчари я зърна и възторжено извика:

"Гледайте, ето Рождество Христово!" Жените се струпаха около него и той им показа младенеца, Богородица, звездата, овчарите, вола, магарето, като непрекъснато обясняваше.

След това присъствувахме на вечерната служба. По едно време монасите свалиха калимявките си и за известно време останаха гологлави и дългите им власи свободно се спускаха по гърбовете им. Гласовете им бяха хубави, но пееха монотонно и носово. Струваше ни се, че пеенето им някак си се отличава от пеенето, което бяхме чували в гръцките църкви. Не беше така съвършено като сръбската псалмодия (пеене на псалми — бел. прев.), в която западното влияние бе неутрализирало идеята, очевидно широко разпространена както в Шотландия, така и в Ориента, а именно, че има нещо свято в носовото изпълнение.

Най-интересната част на Рилския манастир е старата кула, в която се намира първоначалната църква. Положението й — високо и вътре в стената, която няма нито прозорец, нито някакъв друг по-нисък отвор, освен един, надвиснал над входа, през който могат да се изсипват камъни или врящо масло върху нападателите на вратата, разкрива времето на направата на божия храм. Това не е параклисът на св. Иван Рилски,живял и умрял като отшелник в пещери и кухи дървета; дори не е мястото на гроба му, който се намира на известно разстояние в планината. Гоговори се, че кулата е построена твърде отдавна, за да защищава манастира от разбойници, и несъмнено се е оказала твърде полезна и след това — през най-тежките дни на мюсюлманския фанатизъм, когато е трябвало да бъдеш храбър мъж, за да станеш монах. В подножието на кулата има килия, в която затварят луди.

Оттук по време на служба ги водят в църквата, за да прогонят злите духове. Монахът ни запита дали и в нашата страна има такива хора. „Да — отговорихме ние, — вместо в килии ние ги настаняваме в големи и просторни здания и вместо при свещеници ги водим при лекари." „А, оздравяват ли?" „Понякога — да, но, уви — не винаги!" „Чудно — възкликна той. — Точно както става с нашите."

Последното място, което посетихме, бе костницата. Тук на олтара видяхме безброй черепи. Казаха ни, че е чест за покойника черепът му да бъде поставен тук, чест, за която роднините му са готови да заплатят.

Осведомиха ни и че както в гръцките части на Турция и тук изравят мъртъвците от гроба, за да отсъдят по състоянието на телата дали душите им са в рая или ада.

Като отплата за щедрия прием на другата сутрин не ни позволиха да оставим нищо друго освен едно дарение по всяка вероятност за църквата. От друга страна, ние взехме няколко интересни дървени лъжици, украсени с резба, портрета на стария цар Шишман, взет от един съвременен документ, и едно съвършено ново житие на св. Ив. Рилски, описващо неговите странности, чудесата и погребението му.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

*. Писано в град София през август 1862 г.

120. Капу Дервент (Траянови врата) — Троянският проход през Стара планина.

121. Кис Дервент — проходът Момина клисура.

122. Баня — сега град Долна Баня.

123. Вероятно Сухото езеро. Рила.

124. Стефан Душан (1331—1355) — сръбски крал. При него средновековна Сърбия стига върха на своето могъщество и присъединява за кратко време Македония. България обаче остава независима държава. Веднага след смъртта на Ст. Душан държаната му се разпада на отделни феодални владения.

125. Цетине — но това време столица на Черна гора.

126. В действителност дърворезбите на олтара са изработени от майстори от самоковската и дебърската школа. Виж: Л.Анчев. Рилският манастир. С., 1979.