ГЛАВА ТРЕТА част първа
БЪЛГАРИЯ, ГЛЕДАНА ОТ СОЛУН
„Навлизането на Русия в политическата система на европейските народи бе отбелязано с опита й да превземе Цариград — проект, който тя често възобновява и който, както показва напредъкът на християнската култура, ще бъде реализиран в най-близко бъдеще, освен ако възстановяването на българското царство на юг от река Дунав не създаде нова славянска сила в Източна Европа, способна да възпре нейните домогвания."(Финли, История на Византийската империя, с. 223.)
„Преди няколко години в България избухна въстание. [48] Очевидното равнодушие на народа както преди, така и след него може да се обясни с факта, че по-голямата част от България е равнина, осеяна със здрави турски крепости. С други думи, тя е последното място, където революцията може да се надява на успех. Стара планина обаче е пълна с разбойници-патриоти, истински наследници на Робин Худ, които водят война с турците и от време на време като предупреждение отмъщават на богати християнски лихвари, свързани с техните подтисници."(Д-р Сандуит.) [49]„Независимо дали българите ще останат още известно време под турско управление, рано или късно те трябва да се освободят от него. Като се хвърли един общ поглед върху вероятното бъдеще на тези страни, единствено в българите човек може да открие истински надеждни перспективи. Численото им превъзходство, крайната им простота, която не е научила нищо и няма какво да забрави, трудолюбието, пестеливостта, упоритостта и уравновесеният им характер ще им помогнат."
(лорд Странгфорд.)
Вече споменахме че по географско разположеше
Солун е български град. С други думи, той е едно от пристанищата на страната
с население, говорещо славянски език, която се простира от Егейско море
до река Дунав. Действително самият Солун е върхът на етнографската граница,
която в тази част на Европейска Турция отделя славянското от гръцкото население.
До известна степен тази граница съвпада със стария римски път между Солун
и Охридското езеро. Въпреки това населената с българи земя се простира
и на няколко мили южно от Виа Егнация, а гръцки колонии има и на север
от него. В градовете населението е смесено, като част от него са османски
турци. Другите гранични градове са Битоля, Воден
и Енидже Вардар [50]. Във всеки от тях живеят малко
или въобще не живеят гърци, докато в Солун има около петстотин славянски
семейства.
Заслужава да се отбележи, че на югоизточната си граница славянската маса навсякъде спира внезапно близо до морето и остава свободна една крайбрежна ивица, обхващаща част от Тракия, Халкидическия полуостров и градовете Цариград и Солун, в която има само тук-таме пръснато славянско население. Населението на този така важен търговски и стратегически район е толкова смесено, че тези, които очакват с нетърпение преразпределението на славянско-гръцкия полуостров, трябва да положат специални грижи за него. Между другите планове съществува и предложение крайбрежната територия да стане неутрална, прикрепена към двете големи морски пристанища по същия начин, по който Свободните германски градове [51] са свързани с околността си. Авторите на тези проекти имат желанието да дадат на Гърция дължимото в Тесалия и Епир и да предоставят местно самоуправление, подобно на съществуващото сега в Сръбското княжество, на християните във всички славянски провинции на Турция.
Без да си позволяваме да даваме мнение за този или друг някой политически план, бихме отбелязали, че всяка комбинация, която би отървала пестеливите и благоразположени българи от игото на днешния им господар-варварин, несъмнено ще се превърне в печалба за цивилизацията, а поне в едно отношение — и за нас. Неин незабавен резултат ще бъде разработването на ресурсите на страната и между другото — увеличаване на добива на памук. Обширната пустинна солунска равнина е особено пригодна за отглеждането на островен тип памук. Съседният район недалеч от Сяр [52] е толкова благоприятен за тази култура, че човек, засял една трета от акъра [53], реализира шестдесет лири печалба. Обработването на земята е в ръцете на българите. Грижата на турския господар е само да заграби половината от добива, а откупвачьт на данъците е главният враг на трудолюбието.
Селяните, т. е. християнското славянско население отвъд Солун, владеят земята при следните условия: след като се плати една десета на султана, се отделя семе за следващата година, а господарят взема половината от остатъка.
Що се отнася до облагането с данъци в Турция, несправедливостите започват там, където в други страни се предполага, че свършват. И така няма да споменаваме за неправдите, извършени спрямо милионно население, което дори няма право да се разпорежда със събраните от него пари. И това при положение, че българите са готови да дадат всичко поискано от правителството и дори нещо повече — да плащат, за да бъдат освободени от военна служба, т. е. на практика, за да бъдат обезоръжени и държани в покорство от мюсюлманите. (Освобождаване от военна служба е сега названието на данъка, плащан от християните, който преди се е наричал haratca. Хората продължават да употребяват старата дума, тъй като данъкът, както и практическото му значение за тях са същите—т. е. християнинът продължава да бъде без оръжие, подчинен на мюсюлманина.) И въпреки това най-голямата злина си остават беззаконието и загубите, когато държавата събира доходите си.
Досега данъците са се плащали в натура, което винаги предоставя широки възможности на бирника за изнудване, тъй като той може да откаже на селянина да оцени събраното зърно, докато половината се развали. Но турските събирачи на данъци не се ограничават с такива дребни измами. Един от непрестанно повтарящите се случаи е следният: Двама души се уговарят да гледат заедно едно стадо — единият през лятото в планината, а другият — през зимата в полето. Бирникът заставя първия да плати за цялото стадо при уговорка да не иска нищо от съдружника му. Подобни са исканията и към другия съдружник. По същия начин, ако бирникът заяви, че първата разписка е фалшива, християнинът може да бъде принуден да плати два пъти за освобождаване от военна служба. Неотдавна един българин донесе подобна разписка на английския консул, който заплаши чиновника, че ще я изпрати за проверка. Обвинението веднага бе оттеглено.
В системата се въвеждат промени, които ще заменят натуралното плащане с парично. Трудно е да се предвиди дали това ще се окаже изгодно при липсата на транспортни средства и сигурни пътища, които да дадат възможност на селянина да доставя продуктите си на пазара. В момента той е принуден да ги продава в околността, където и без това те изобилствуват, а ги облагат според пазарната им стойност. Хората заявяват, че теглото сега е по-голямо от преди и че това е една от многото soi-disant [54] реформи, които изглеждат добре на книга, докато следващите реформи не докажат, че в действителност са били вредни. Ние самите видяхме бирника, връхлитащ върху селата, придружен от въоръжена до зъби сбирщина от албански хищници.
При последната криза за памук английското правителство подтикна Високата порта да насърчи отглеждането му, да даде семе за експериментиране и, което е по-важно — да намали при памукопроизводството някои видове данъци, които главно спъват земеделието. Начинът, по който отговориха на поощрението българите-християни, е твърде показателен за възможностите им, ако съумеят изцяло да се отърват от досадното вмешателство на властите. Английският консул в Солун ни каза, че между 1861 и 1862 г. износът на памук почти се е удвоил, а през 1863 г. се е увеличил повече от три пъти.
Колкото и голямо значение да придобие Солун, в случай че стане търговски център за износ на памук, това е най-малкото, на което градът може да се надява. Той може да стане и крайната точка на железопътна линия, свързваща Егейско море с Дунав.
Сега един австрийски параход поддържа връзката със Сира [55], но от Солун до Белград, докато се прекоси сръбската граница, в страната няма нито един път освен carossable [56]. Конската поща го изминава за тридесет и осем часа.
Ако по този маршрут мине железница, той ще се превърне в най-удобния за нас път до Александрия и чувствително ще улесни пощата с Ориента. Разстоянието между Александрия и Триест е хиляда и двеста географски мили, а между Александрия и Солун — само шестстотин и седемдесет. Изчислено е, че в сравнение с марсилския маршрут индийската поща ще стигне за толкова време от Александрия до Лондон през Солун, колкото сега е необходимо (най-малкото на всеки втори параход), за да пристигне от Александрия в Марсилия. Проектираната железопътна линия ще се построи в равнините и долините на реките Морава и Вардар (Аксиус). Набелязаното трасе не пресича големи възвишения и единствените инженерни спънки са някои тесни дефилета. Съотношението на трудните към леките части е изчислено на едно към девет цяло и една шеста, а стойността на линията (в австрийска валута) — по-близо до двайсет, отколкото до трийсет милиона гулдена, т. е. по-близо до два, отколкото до три милиона лири стерлинги.
Като видят, че в недалечно бъдеще интересите на България могат да се преплетат тясно с интересите на британската търговия, като видят, че в момента тя е част от империя, която Англия се е обвързала да защищава, някои могат да пожелаят да прочетат известни бележки за нейното население и история. Тези, които не желаят това, могат да прескочат следващите страници.
Под България разбираме не незначителната й част, която образува турската провинция България, а цялата територия на страната, населена с българи. Населението й обикновено се приема за четири милиона, но самите българи го изчисляват на пет до шест милиона. То образува източния клон на южнославянските народи. Българите се отличават съществено от съседите си гърци, румънци и турци. По някои черти на характера си се различават и от своите западни роднини — сърбо-хърватите. Съществената разлика се състои в недостига на това, което се нарича esprit politique [57] и съответно превъзходство в склонността към материално благополучие. За разлика от сърбина българинът не поддържа живо самоуважението си със спомени за национално величие, нито със стремежи за бъдеща слава. От друга страна, никакво тегло не може да го направи безразличен към нивата му, коня му, цветната му градина или пък към безупречната чистота на дома му.
Колко силно може да се окаже различието между народите при еднакъв климат, религия и управление се вижда в градовете, където гърците векове наред са живели рамо до рамо с българите. Едните са търговци — находчиви и красноречиви, но лицемерни, мръсни и неморални. Другите са земеделци — упорити и немногословни, но честни, чисти и целомъдрени. Последното качество от стари времена е предизвиквало уважение към южнославянските народи. Древните им закони наказвали разврата със смърт и отношението им — безжалостно към жените, не е обаче като нашето — снизходително към мъжете. Една дама ни каза, че не може да прекара и три седмици в гръцко общество, без да стане довереница на chronique snadaleuse [58], а сред българите живяла месеци наред, без да чуе една-единствена „история". ([Гъркът] не може нито да удържи победа над българина,. нито да го ръководи или да го претопи. Той е от по-малобройна, а не от по-многобройна раса; умът му е по-остър, но по-нестабилен. Грубо казано, той е за българина това, което е хитруващият индийски търговец от Калкута в сравнение с грубоватия, но разумен английски подофицер. (Лорд Странгфорд, „Източните брегове на Адриатическо море".))
Мюсюлманите в българските градове са османски колонисти, които както някога, така и сега образуват гарнизона на областта. Помохамеданчените славяни живеят в провинцията и продължават да говорят славянски език. (Подполковник Нийл, консул на Нейно Величество в България, изчислява намаляването на мюсюлманското население в така наречената „провинция България" (на север от Стара планина) на сто хиляди души за десет години. Виж: Списание за обществени науки (Соушъл сайънс ривю), февруари 1864 г.)
Смелостта и войнственият нрав на българите-отстъпници говорят за националния им характер, преди да му изменят и да захвърлят оръжието. Самите те са приели мюсюлманската религия само за да избягнат участта на раята. В някои райони са познати под името „помаци" (от „помагам" — б. а.). Предполага се, че произхождат от онези български войски, които били на служба при султана като „съюзници", докато турците станали достатъчно силни и ги принудили да избират — да предадат или оръжието, или вярата си. Веднъж сред пазачите ни се случи един български мюсюлманин, който не се възпротиви да кажем в негово присъствие, че в сърцето си все още е християнин. В околностите на Солун чухме за българомохамедани, които оправдават по следния начин отстъпничеството си. Когато били здраво притиснати от турците, те определили срок за пост и молитви към Христос, като заявили, че ако не получат помощ от него, щели да се подчинят на Мохамед. Помощ не пристигнала и така те станали мюсюлмани. Оттогава старата народностна омраза е причина да се сражават срещу гърците при не едно от техните въстания. Те обаче еднакво ненавиждат и турците и като резултат симпатизират на собствените си сънародници християни по същия начин, по който упорствуват да говорят родния си език.
Селското население в България е християнско. Сведеният поглед и мрачното равнодушие на раята по места създават впечатление, че заплахите и притесненията са убили жизнеността й. През последните години обаче българинът демонстрира неотслабваща съпротива срещу налаганите от Портата чужди владици. Тези, които са имали за ученици българи както в собствената им страна, така и извън нея, ни увериха, че те чудесно разбират всичко, усърдни са и са склонни към учение. Българинът-християнин е упрекван, че е боязлив, но това е по-скоро боязънта на сдържаността, а не на раболепието. Той се крие от тези, от които се страхува, но не любезничи с тях. Разположена на пътя на турските армии към Дунав, родината му е била подложена на непрекъснато плячкосване и няма нищо по-тъжно от историята, която ни разказаха нейните запустели пътища и грижливо скритите от погледа села. Пресечете границата със свободна Сърбия и разпръснатите селски къщи се появяват отново.
За да нахвърлим бегло историята на България, необходимо е да се върнем назад към края на V и началото на VI век, когато византийски автори споменават за славянско население на юг от Дунав.
По време на старата Източноримска империя населението на България се появява както в ролята на поданици, така и на управници. Родното място на Юстиниан е било едно славянско село в околностите на Скопие, което съществува и до днес [59]. Латинското му име е превод на славянското — Управда. Смята се, че великият Велизарий е славянинът Велизар, славяни са и император Василий и неговите потомци. (Василий македонецът [60], или както го нарича Финли — „славянският коняр", е родоначалник на династията, която най-много се е задържала на византийския престол. Гибън [61] казва, че „за най-голяма похвала на управлението му може да послужи сравнението между една разрушена и една процъфтяваща монархия". Василий убил своя предшественик—пияница. Макар и той да бил белязан с пороците на Ранната империя, пристигането му в Цариград като млад селянин, търсещ работа, огромният му ръст, силата му, умението му да се справя с доброта с животните, както и начинът, по който използувал първите дарове на съдбата — покупка на земя близо до родното му място, пращането на парични дарове на семейството му, благодарността му, вече възкачен на престола, към жената, която му помогнала в бедните му години, и побратимяването със сина й — всички тези черти на характера му са присъщи на днешните славянски обитатели на Македония и Тракия.)
По всяка вероятност първите заселници се установили постепенно на юг от Дунав и признавали върховенството на императора. През VII век към тях се присъединили по-войнствени племена, под чието ръководство те се вдигнали срещу Византия и залели по-голяма част от полуострова. Все още е спорен въпросът, кои са били пришълците. В повечето тълкувания на летописите те са обявявани за татари, които приели християнството и се смесили със славяните, но някои българи твърдят, че били братя-славяни, дошли от земите отвъд Волга, и считат за невъзможно един народ от чужди завоеватели да се претопи толкова пълно и толкова бързо.
Които и да са били, оттогава датира името България и води началото си първата династия на нейните владетели. Въпреки че често воювали с Византия, българите извличали и полза от съседството си с нея, като частично възприели нейната цивилизация. През IX век се сражавали, облечени в стоманени брони, и дисциплината им учудвала византийските ветерани. Притежавали всички познати по онова време бойни машини. Князете и царете им поощрявали книжовниците, а понякога и самите те се появявали в ролята на автори. Малко е вероятно разказите за тях да са разкрасени, тъй като идват от византийски източници. При управлението на по-силните си владетели българите заплашвали Цариград, при по-слабите признавали властта на Византийската империя. (Роман I [62] бил принуден да посрещне българския цар Симеон пред стените на града. Когато наближил мястото, определено засрещата, той видял българската армия да поздравява Симеон с императорския поздрав, с шумни викове и музика. Телохранителите на българския цар, сияещи със сребърните си доспехи, учудили с великолепието си жителите на Цариград, а ветераните на императора — с желязната си дисциплина. През VIII и началото на IX век българите се биели, изцяло облечени в стомана, и ползували всички бойни машини, открити от техническия гений на римлянина. (Финли, История на Византийската империя.)) Неведнъж византийската армия временно покорявала земите им, но царството им не било окончателно победено чак до XIV век, когато го завладели турците. В Белградския музей могат да се видят български монети, а наскоро на съвременен български език беше публикувана една любопитна хроника за цар Асен.
През 1390 г. [63] по време на турското нашествие последният български цар — Шишман, предал себе си и столицата си на милостта на завоевателя. Народът обаче отстъпвал постепенно и винаги при условие, че ще плаща данък на султана, ако запази правото си на самоуправление. Българските войници били командувани от техни собствени воеводи; данъците — събирани, а градовете и селата — управлявани от избрани от тях длъжностни лица. Българската църква имала свои владици и патриарх, чието седалище било отначало в Търново, а след това в Охрид. Доказателство за това са ферманите и бератите [64], давани им от много султани.
Онези, които вземат отстъпените днес на раята жалки свободи като доказателство за радикална промяна в принципите на турското управление, трябва да знаят, че преди повече от пет века на християните са били предоставяни далеч по-добри условия. Онези, които вярват на турските обещания, трябва да запитат по какъв начин свободите, гарантирани на подчинилите се на първите султани християни, били погазени, веднага щом турците почувствували, че могат да се нарекат господари на страната.
Най-непоколебимите български воеводи били избити, а на останалите била дадена свободата да избират между изгнанието и предателството. През 1776 г. автономията на българската църква била премахната. На мястото на местните владици, които поддържали интереса на народа, от Цариград били изпратени гърци. Те грабели селяните, раздухвали подозренията на турците към първенците, давали пример за обществена поквара и изгорили всички славянски книги и ръкописи, които успели да докопат. Последните училища и печатници намерили подслон в Дунавските княжества [65]. Когато и те попаднали под властта на фанариотите, (Фанариот — от Фенер, квартал в Цариград, където е седалището на гръцката патриаршия. Етимологията на Фенер се определя по различен начин.) на българите не останало нищо друго освен няколко стари манастира в най-отдалечените кътчета на техните планини.
В историята на османското владичество малко са по-забележителните моменти от начина, по който гърци и турци си наливали един-друг вода във воденицата. Султанът никога не би успял да смаже съпротивата на християнските си поданици без помощта на християнин-посредник, а гърците се възползували от бруталната сила на мюсюлманския си господар, за да усъвършенствуват собственото си лукавство и ловкост. При последните императори гръцката власт била непозната в славянските и румънските земи, докато при турските султани в българските, румънските и сръбските земи управлявали гръцки духовници и князе-фанариоти. Жилаво трябва да е било чувството за национална принадлежност, за да не се поддаде на този двоен натиск.
Въстанието в началото на века направило първата пукнатина в стените на затвора. „Свободна Гърция, автономна Сърбия, не е ли вече ред и на България?" Постепенно по-заможните българи започнали да пращат синовете си да учат не в Цариград, а в Русия, Бохемия и Франция. В страната били основани местни училища. Хора, които пишели на родния си език с гръцки букви, на стари години научили и славянска азбука. Самите ние видяхме родители, които лошо говореха български, но полагаха грижи децата им да го знаят добре. Спънките, поставяни от чуждестранната йерархия пред тези усилия за национално възраждане, довели хората до решението да освободят църквата от контрола на фанариотите.
Папските проповедници се възползували от това настроение. Из цяла България били изпратени емисари, които обещавали църковно самоуправление и служба на славянски език при едно-единствено условие — номиналното признаване на патрираха да бъде заменено с признаването на папата. (Претенциите на Рим за църковно върховенство над България датират още от IX век под предлог, че в стари времена Дунавските области били подчинени на солунския архиепископ, а той — непосредствено на Ватикана. Изглежда българските царе бавели избора си между гръцката и римската църква, докато Цариград признал техен собствен патриарх.) [66] Условието не би могло да е нарече тежко и в началото католическата пропаганда имала успех. Въпреки че без съмнение включвал и някои влиятелни лица, броят на преминалите в новата вяра обаче бил извънредно много преувеличен. Обещанието за протекция от страна на Франция било основната примамка за приемането на католицизма. Когато станало ясно, че тази защита не може да бъде безгранична, нито освобождавала протежетата си от плащането на данъци, новите католици масово се отрекли. А и техните водачи се убедили, че движението им не може да даде на България нищо повече от онова което вече беше пречупило силата на Босна и Албания, т. е. католическа фракция, отцепена от другите християни, прикриваща се зад чужда протекция и продаваща подкрепата си на турците. (Австрия е soi-disant—защитник на католиците в Босна и Албания, и трябва да се каже, че е направила всичко, което е по силите й, за да насърчава съперничеството между фракциите. Френското правителство, напротив, се стреми да обедини християните от различните вероизповедания, като принуждава своите представители да дават добър прием на братята си католици, сами оказвайки помощ и съчувствие на християните от Ориента. Императрица Евгения [67] участвува със свой дял в подпомагането на некатолическите девически училища. Самите ние познавахме източноправославни, които ни молеха да предадем случаи на притеснения по-скоро на френския, отколкото на руския консул.) С подобни убеждения (даваме тяхната собствена версия на историята), а не от някакви религиозни подбуди или съмнения, мнозина от тези, на които пропагандата дължеше много от първите си успехи, оттеглиха помощта си и й се противопоставиха с всички сили.
Безразличието, с което простолюдието бе се отнесло към смяната на вероизповеданието си, доказа на мислещите в България, че опасността от разделение може да възникне отново всеки момент. За втори път в църковната история бе признато, че южните славяни ще останат в източноправославната църква само ако получат църковно самоуправление. Ако трябва да имат чужди владици или чуждестранен църковен глава, все им е едно дали той ще бъде в Цариград или в Рим.
В този критичен момент в Цариград се появиха пратеници на народа на България. Те дойдоха да настояват за възстановяване на църковната им автономия, официално призната от Портата в Хатихумаюна [68], с местен архиепископ, владици, Синод и духовна семинария в Търново. С една дума, искаха такава система на църковно самоуправление, каквато процъфтява в княжество Сърбия. Изминаха години, откакто българите предявиха исканията си, но турчинът не бърза да отстрани една от причините за спорове между християнските си поданици. [69] Той се опитал с хитрост да се възползува от случая, като намекнал на българите, че е по-добре да се отцепят от източноправославната църква. Казал им. че по силата на Одринския мир [70] гръцкият патриарх е глава на всички православни общини в Турция. „Бъдете католици или протестанти — казва мохамеданският съдия — или създайте своя собствена секта и ние с радост ще ви признаем. Докато се наричате „православни", ще ви смятаме за гърци."
Българите обаче избягнали клопката. Отговорили, че искането им нямало нищо общо с вярата им и че нямали намерение да се отделят от православната общност. Те били напълно готови да отстъпят и признаят гръцкия патриарх за глава на източноправославната църква, тъй като той никога не се е стремил да бъде неин единствен патриарх. Допреди деветдесет години неговите предшественици признавали българския патриарх. Самият той сега признавал патриарсите на Ерусалим и Антиохия. Освен това на практика разрешаването на въпроса не зависи от патриарха, а от падишаха. Премахването на българската патриршия станало по заповед на султана. До днес нито един висш духовник в Османската империя не може да изпълнява функциите си без султански ферман. И този ферман е всичко, което българският владика, избран вече от народа, чака, за да назначи подчинените си, да свика Синода и да уреди вътрешните работи на българската църква. Дайте му това, а гръцкият патриарх може да отлага признаването му, докогато му е изгодно. Но признаването от гръцкия патриарх без ферман на практика ще бъде без стойност.
С това изявление османското правителство е поставено в по-различно положение от онова, което би искало да бъде, тъй като обикновено то се представя като стремящо се да примири християните в техния религиозен спор, като само посредничи, без да се намесва.
Без съмнение гръцкият патриарх е могъл да направи много, за да избегне отнасянето на въпроса до османските власти. По-добре би било да се вслуша в интересите на собствената си общност, като се съгласи с предлаганото признаване и приеме определения данък. Но трябва да се има предвид, че на един толкова важен пост като цариградския престол може да седи само някой послушен изпълнител. Сигурно е само, че тогавашният патриарх се е държал недостойно и неблагоразумно. Трима епископи - Иларион, Авксентий и Паисий [71], заявили, че ако изборът им не бъде потвърден от народа, са готови да се откажат от епархиите си. Вместо да бъдат използувани като посредници, те били арестувани и заточени. Всички българи, които не приемали условията на патриарха, били анатемосвани и обявявани за еретици.
С подобни мерки неизбежно бил предизвикан страшният гняв на мудния, но упорит народ. Българите се отрекли от патриарха, който ги отлъчил. Вместо да приемат владиците му, общините заявили, че по-скоро ще минат без свещенослужители. Ако някой грък дръзва да им се налага, те му се противопоставят с всички сили.
В провинциите избухвали един след друг редица скандали. Църквите били затваряни, за да не се чете на гръцки език. Когато гръцките владици се завръщали от обиколките си по събиране на владичина, намирали домовете си заключени и били прогонвани от градовете. Ако се осмелявали да влязат в църквата, за да отслужат богослужение, нито един български свещеник не участвувал в него. Когато си отивали, подът в църквата демонстративно бил премитан, за да се заличат следите от оскверняването. Когато в София очаквали новия владика [72], мъже, жени и деца изпълнили двореца му и се заключили вътре, докато били изгонени от турските войници, тъй като не били въоръжени. След това владиката живеел изолиран. На погребение успял да хване един български свещеник и го попитал защо не идва да го посети. Свещеникът отговорил, че трябва да бъде на страната на паството си — докато то не признае владиката, и той няма да го стори. Тогава брадата на свещеника била обръсната, фесът на мъртвеца лепнат на главата му, а той — изгонен на улицата за предупреждение и назидание. Невъоръжените граждани се разбунтували отново. Магазините били затворени, къщите — изоставени, хиляди хора се приготвили да напуснат София. Старейшините им посетили пашата и казали: „Или гръцкият владика ще си отиде, или ние." Пашата посъветвал духовника да се оттегли и тъй като цариградските власти не позволили да се избере нов владика, София решила да мине и без него.
В Ниш — град на границата със Сърбия, владиците изпреварили една враждебна демонстрация, като обвинили първенците на българската община в заговор за съюз със сърбите. Водачите на общината били извикани при пашата и без да бъдат изслушани, без да им се позволи да се сбогуват със семействата си или да изпратят някого да им донесе повече дрехи, били натикани в коли и изпратени на заточение. Това се случило посред зима и когато през август бяхме радушно приети от семейството на един от заточениците, помолиха ни да се обърнем към някой английски консул, за да разберем дали техните близки са все още живи.
Междувременно България била сполетяна от множество злини. Бунтове на хайдути и политически изгнаници; на разбойници; наплив на татари-мохамедани от Русия, за които българите били заставени да строят къщи и да доставят храна; изселване на българи в Русия, последвано от злощастното им завръщане; опит на други българи да се спасят в Сърбия, осуетен от турските власти; накрая — тълпи от башибозуци, пуснати сред селяните под предлог, че ще пазят границата от сърбите. През лятото на 1862 г. бяхме свидетели на това положение на нещата. Приложен бе и друг начин да се държат в покорство българите — сред тях бяха настанени турски преселници, които трябваше да увеличат броя на намаляващото мюсюлманско население и които за разлика от християните са добре въоръжени. След татарите бяха заселени черкези. Беше възприета идеята да ги настанят по границата със Сърбия, за да изолират българите. Докато татарите бяха само лениви, новите емигранти дойдоха, жадувайки да отмъстят на всеки, който носи християнско име. Говори се, че българските равнини не понасят добре на планинските черкези и броят им бързо намалява.
В Цариград научихме много за българския въпрос — за гръцката му страна — от патриарха, и секретаря му, а за славянската — от българските пратеници. Всеки от лагерите излагаше аргументите си в памфлети, които гъмжаха от тържествени декларации за вярност към султана и заклеймяваха противниците си като агенти на Русия. В Турция Русия играе ролята на „котката, която разляла млякото" в едно немарливо домакинство - тези, които искат да оправдаят себе си, я обвиняват във всичко лошо.
За мнение се обърнахме към чужденците като към възможно най-безпристрастни съдници. Те, особено французите, англичаните и американците, се произнесоха в полза на българите. Английските консули ни увериха, че с изненада открили в Турция толкова трудолюбиво, пестеливо, морално и чисто население. Що се отнася до американците, те без да шумят, се проявяват като най-добрите приятели на българите. Техният известен учен д-р Ригс [73] е превел Стария завет от черковнославянски да съвременен език. Англичаните са превели много учебници. В главните български градове има американски училища и техни книги се продават от местни colporteurs [74] в няколко района на страната.
По време на нашите пътувания видяхме достатъчно доказателства за опитите на хората да подобрят положението си. Особено бяхме изненадани от силния им стремеж към просвета. Планинските вериги на Балкана и Родопите разделят България на три части — северна, централна и южна. За северната област между Дунав и Стара планина не можем да кажем нищо като очевидци, тъй като турците я бяха обявили за твърде размирна, за да се пътува из нея. Но според думите на хора, живели дълго там, можем да кажем, че българите, които се развиват с големия търговски воден път от едната си страна и естествената планинска крепост от другата, са по-независими и по-предприемчиви от своите братя във вътрешната равнина. Там хората поддържат многобройни училища, най-добрите от които били в Търново и Шумен. Старата столица Търново е градът, предложен за място на духовната семинария и по възможност — за печатница — и двете искания все още отхвърляни от бдителната Порта.
Между склоновете на Стара планина и Родопите се простира Централна България. Тук посетихме училищата в Одрин, Пловдив, Самоков, София, Ниш — всички поддържани и управлявани от християнските общини без материална помощ от правителството или владиците. Както всичко в България, училищните сгради — повечето доста големи и просторни, са чисти. Събраните от различни източници учебници се допълват с издадените от Американския съвет на мисиите. За да бъдат омилостивени турците, често на един или двама ученици се преподава турски език, а в нещо като училищен химн са оформени славословия за султана. Наистина мелодията му има и друг текст — в чест на онзи, който ще освободи страната от турско управление. Пред посетители се пее едната или другата версия в зависимост от това, дали са християни или туркофили. Имахме възможност да чуем и двете.
В Пловдив, Самоков и София има девически училища. Най-хубавото е софийското. То е основано от един родолюбив гражданин [75]. Според собствените му думи: „Когато жена ми умря и ми остави само един син, реших да не се женя повторно, а да отдам цялото си внимание и пари на това училище." Тъй като в Турция е много трудно да се намерят славянски учителки, той е довел една чак от австрийската граница [76]. Мисионерите в Ески Заара имаха една чешка учителка, която поддържа жив интереса към училището и то винаги е пълно.
Както вече споменахме. Южна България лежи между Родопите и границите на антична Гърция. Училищата, които посетихме там, бяха по-малки и по-бедни от другаде. Ние обаче не видяхме училищата в Щип и в други градове, разположени на по-северния път между Солун и Скопие. Тези, които успяхме да видим по пътя си, ще опишем там, дето му е мястото.
В изброените дотук градове гръцкият владика се задоволява да не обръща внимание на българското училище или да изгонва от време на време някой деен учител. По-близо до гръко-славянската граница обаче славянското образование несъмнено е спъвано. Във Воден и Енидже Вардар са открити гръцки училища и на общината е наложено да ги издържа. Ако въпреки беднотията си съумеят да поддържат и свое собствено училище, по пътя му се поставят всевъзможни пречки.
Една от последиците на тази противонародна политика е, че българите, другаде така изпълнени с желание за учение, в тези райони са равнодушни и подтиснати. Друг резултат е, че откъснати от собственото си духовенство, те надават ухо към увещанията от Рим. Някои от тях разчитат на помощта на католиците, за да се отърват от патриарха, а след това — като открият други средства — и от папата. Други все още се опасяват, че робството, което не познават, може да се окаже по-тежко от робството, което познават. В Битоля униатите имат училище, а в Енидже Вардар строят черква. (Униатски се наричат верските общини, които пазят източноправославните си обреди, но признават върховенството на Рим.)
Междувременно в околностите на Солун се пробужда една партия, която си дава сметка че протестантите не признават нито папата, нито патриарха и че протекцията на Англия може да свърши същата работа като протекцията на Франция. Изниква въпросът, дали в случай че станат протестанти, Великобритания ще ги приюти под крилото си. Отговорът е категорично „не". И все пак те се обръщат към солунския протестантски проповедник с молби да им набави книги и учители на родния им език, като обещават да заплатят и за двете. Несъмнено мисионерите в Солун и Битоля биха били доволни да просвещават и българите наравно с другите народи, но мисията им е насочена към евреите, а не към християните. Съществува надежда, че въпросът може да бъде преразгледан, защото дори ако оставим настрана идеята за прозелитизма, тук може да се постигне много (както правят американците), само като се изпратят из страната colporteurs с книгите, които хората жадуват да купят. Семето ще покълне с новото поколение и ще възнагради стократно положените усилия. (След като горното беше написано. Библейското общество се съгласи да изпрати в този район colporteurs, разнасящи полезни книги на български език, а шотландската мисия при евреите упълномощи мисионерите си в Солун и Битоля да обърнат внимание на работата им и да упражняват контрол.)
[Previous] [Next]
[Back to Main Page]
48. Вероятно става въпрос за опита за въстание в Търновско през 1862 г., ръководен от Хаджи Ставри.
49. H. Sandwith, ed., Notes on the South Slavonic Countries in Austria and Turkey-in-Europe. Edinbourgh, 1865.
50. Енидже Вардар — сега в Гърция.
51. Свободните германски градове — имат се предвид градовете Хамбург и Бремен, които имат автономен статут в рамките на Германия.
52. Сяр — сега Сере или Серес, в Гърция.
53. Акър — мярка за повърхнина, равна на 4,05 дка.
54. soi-disant фр. — така наречен.
55. Сира — остров в Егейско море, Гърция.
56. Carrossable фр. — проходим за кола.
57. Esprit politique фр. — политически дух.
58. Chronique scandaleuse фр. — скандална хроника.
59. В действителност по произход Юстиниан е илириец.
60. Василий I Македонецът — византийски император (867- 886).
61. Е. Гибън (1737—1794) — виден английски историк. Автор нa многотомната история „Упадък и разгром на Римската империя".
62. Роман Лакапин — византийски император. През 927 г. оженил внучката си Мария за сина на Симеон — Петър.
63. В действителност през 1393 г.
64. Берат — османски документ, който дава или потвърждава привилегиите на дадено лице или група лица. Предимно от стопански или финансов характер.
65. Става въпрос за Влахия и Молдавия. Самостоятелни княжества до обединението им в една държава — Румъния пред 1859 г.
66. За католическата пропаганда в българските земи вж. Кирил, патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век (1859—1865). С., 1962; Н. Генчев. Франция в българското духовно възраждане,С., 1979.
67. Императрица Евгения — съпругата на френския император Наполеон III.
68. Хатихумаюн (височайши указ). Издаден на 18 февруари 1856 г. под натиска на западните държави. „Потвърждава и подсилва задълженията на Портата" към християнските й поданици, обявени още в Гюлханския хатишериф от 1839 г. Използува се от българите като юридическа основа на борбите им за църковна самостоятелност.
69. За църковните борби вж.: П. Н и к ов. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971.
70. Одрински мир — слага край на Руско-турската война от 1828—1829 г.
71. Иларион Макариополски (1812—1875), Авксентий Велешки (1798—1865) и Паисий Пловдивски (1810—1872). Водачи на българския народ в борбата за църковна независимост.
72. Въпросният владика е Доротей, българин от Копривщица. Описаната случка е станала през 1861 г.
73. Е. Ригс (1810—1901) — американски мисионер. Превел. Библията заедно с друг американски мисионер — д-р Алберт-Лонг, подпомогнат от Петко Славейков и Христодул Костович.
74. Colporteur фр. — пътуващ книжар.
75. Девическото училище в София е основано през 1859 г.. с паричната помощ на българина от Велес Димитър Трайкович.