България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
 

След националния химн „Шуми Марица” най-обичната песен през тези исторически дни бе стародавната „Край Босфора шум се вдига”. На 4 ноември 1912 г. в 5 ч. преди разсъмване още по тъмно започна постепенното настъпление на четирите български дивизии, бързащи да стигнат до реките, течащи пред укрепената позиция — Еникьойска, Катърчису и Карасу. Генералите Савов и Димитриев заедно с всички придружаващи лица следяха пламналите ожесточени боеве от наблюдателния пункт на 3 км източно от с. Акалан. От височината се разкриваше вълнуваща гледка: в далечината се очертаваха минаретата на цариградските джамии, между двете морета блясваха множество бели облачета на пукнали шрапнели, изстрелвани от стотици оръдия, долу се виждаха как смело настъпват стрелковите вериги към Еникьой и Чанакча, често спирани от силния огън на много добре действуващата вражеска артилерия [1]. Първата, горчива изненада, особено след като огънят на останалата назад българска артилерия не бе поразяващ.

Същия ден сутринта вестник „Мир” отпечата опровержение на БТА, че писаниците в чужди и български вестници „са чисти фантазии — до снощи не е имало никакво голямо сражение на Чаталджанската линия освен малки схватки” [2]. Агенцията разпространи закъснялата истина, защото, докато читателите обсъждаха утешителните редове, сражението бе вече в разгара си.


НЕСПОЛУКАТА ПРЕД ЧАТАЛДЖАНСКАТА УКРЕПЕНА ПОЗИЦИЯ

3-а балканска дивизия, макар и най-пострадала от холерата (6000 болни), имаше задачата да нанесе съкрушителен удар на дясното вражеско крило, поради което командуващият съединените армии държеше 5-а дунавска дивизия в бойна готовност съобразно тамошното развитие на военните действия. Балканци храбро атакуваха и завзеха с. Лазаркьой и окопите около него, излизайки източно от с. Еникьой, но подложени на убийствен пушечен, картечен и оръдеен огън, се принудиха да се окопаят. По-късно се установи, че височините между Лазаркьой и Деркоското езеро не били защитени от противника. 9-а. плевенска дивизия с преминаването на Карасу се натъкна на мощен преграден огън, който забави настъплението, та нейните полкове замръкнаха на 300—400 крачки пред укрепленията № 3, № 7 и Каракол нокта, откъдето се стреляше непрекъснато по вътрешните флангове на двете армии. 4-и плевенски полк овладя укреплението при с. Чанакча [3]. В оживения двубой между двете артилерии противниковата бе в по-сгодно положение. Разположени на 5—6 км далеч от укрепената позиция, българските батареи не поддържаха достатъчно атакуващата пехота с действителен огън, а вражеските биеха от упор нейните вериги.

След кратка артилерийска подготовка и 1-ва армия тръгна напред, за да се озове пред трудно преодолимата със своето блатисто дъно Карасу. 1-ва софийска дивизия попадна под предварително простреляния фланкиращ огън откъм фортовете Бахчиеш табия, Гяур табия и Хамидие 2. Гърмяха в надпревара на простреляни разстояния оръдия, картечници и маузерови пушки. Броненосците изпращаха отдалеч тежките си снаряди. Полковете на 6-а бдинска дивизия успяха с цената на чувствителни жертви да преодолеят реката и след притеглянето на поддържащите батареи достигнаха подстъпите на укрепленията Хамидие 1 и Хамидие 2 (на 600—700 крачки), обаче върху тях се съсредоточи убийствен огън от укрепленията Махмудие, Ахмед паша, Куртдере и Каракол нокта. Противникът вкара в боя и далекобойна артилерия [4]. Никой не предполагаше за нейното съществуване.

Поради извънредно силния възпиращ огън от фортовете Махмудие, Хамидие 2 и Каракол нокта в 14,05 ч. генерал Кутинчев поиска поне едно гаубично отделение, а то беше само едно — 12 цеви, или насочване на гаубичния огън върху споменатите укрепления. Последва отрицателен отговор: „Ако не може повече да настъпвате, окопайте се на местото си по-нататък и очаквайте въздействието на 3-а армия.” На командуващия 1-ва армия не оставаше нищо друго, освен да заповяда в 17 ч. на дивизиите, напреднали 2 км, да се окопаят на заетите позиции и да бъдат готови точно след дванадесет часа да подновят атаката [5]. Препръскващият дъжд и пронизващият вятър продължиха да бъдат нежелани спътници на българските войници й през непрогледната нощ. Всички командири, включително и бригадните нощуваха на бойната линия, за да поддържат лично необходимата бдителност.

Преобладаващото впечатление на наблюдателния пункт при Акалан бе, че въпреки изненадващо силната съпротива атаката може да продължи. В 18,14 ч. генерал Димитриев предаде директивата: „Днешните рекогносцировъчни боеве се завършиха със завладяване на някои от предните пунктове от неприятелската позиция. Утре ще продължим действията на разсъмване. Окопайте се на заетите позиции солидно и се удържайте на тях непременно.” Генерал Кутинчев трябваше да образува на левия си фланг значителен собствен резерв [6]. 3-а балканска дивизия получаваше като поддръжка една бригада от 4-а преславска дивизия в Калфакьой, откъдето се предвиждаше провеждането на решителната атака. Батареите се придвижваха напред, за да приближат укрепената позиция.

Командуващият 1-ва армия заповяда и на следващия ден пехотата да напада упорито, като се окопава на всяка крачка, но да не отстъпва дори под кръстосан огън. Батареите се задължаваха да изместят напред огневите си позиции и поддържат полковете с „най-действителен огън”, за да не поколебаят вярата им в „бога на войната” [7]. „Царицата на боя” изпита остра нужда от мощната подкрепа на своя „бог”.

Вечерта в 20 ч. командуващият съединените армии телеграфира на генерал Фичев, че боят завършил със задоволителни резултати: „3-а армия сполучи да заеме едно изгодно изходно положение за утрешните действия. Неприятелят се държи строго пасивно (отбранително — б. а.) и не прояви никакви активни намерения.” Твърде утешително прозвучава успокоението, че се потвърдила липсата на противникова тежка артилерия и безрезултатното действие на корабните оръдия срещу двата български фланга [8]. Това обаче съвсем не изравняваше отсъствието на българската обсадно-крепостна артилерия, защото пехотата щурмуваше подновени укрепления, опасани с телени мрежи и минни полета.

През дъждовната нощ в щаба на съединените армии се постави въпросът, или да се продължи операцията, като се свърши в един-два дена, или пък да се прекрати, като се дочака падането на Одринската крепост и през пролетта с помощта на обсадната артилерия се поведе правилна бавна атака. Но сутринта се получиха радостните известия, че 3-а балканска дивизия е превзела укрепление № 2, а 9-а плевенска — окопите между укрепление №7 и с. Чимакче, на 300—400 крачки пред възловия форт Каракол нокта. Отново възникнаха надежди да се сломи врагът с още жертви и усилия. Генерал Димитриев пак помоли генерал Савов да поеме обединеното командуване на съединените армии, обаче помощник-главнокомандуващият бързаше да се завърне в Лозенград, „гдето го чакали неотложими работи”. Рано сутринта той пое по обратния път, изразявайки увереност, че „с Чаталджа ще свършим по-скоро, отколкото с Бунархисар” [9].

Въпреки изявлението на Теодоров, че ако българските войски влязат в Цариград, съюзниците не възнамеряват „да го задържат окончателно”, на 5 ноември призори в 5 ч. с възобновяването на оръдейния тътен по улиците на османската столица маршируваха 2000 морски пехотинци. Съгласно предварително утвърдения план те заеха ключовите места пред учреждения, банки, посолства [10]. По-очевидно предупреждение не можеше да се направи.

Под прикритието на гъстата мъгла 29-и ямболски полк, воден лично от храбрия си командир полковник Кръстьо Златарев, безшумно, без изстрел, в 6,20 ч. превзе „на нож” редут № 2 — Илери табия при Еникьой, като изкла гарнизона му от около 1000 души. Не подозирайки „смяната на караула”, Махмуд Мухтар паша с щаба си приближи смълчаното укрепление и рухна ранен от последвалия залп, като остана да лежи „между два огъня”. Противникът в гъсти вериги, извиращи една след друга от мъглата, се опита да си възвърне форта с измама, викайки на български „Чакай! Свои!”, но буквално бе покосяван от стрелбата на ямболци. Избухналата паника бе преодоляна едва към 10 ч. с привличане на три полка, за да не се даде възможност за пробив в укрепената позиция, защото и редут № 3 бе пред падане. Върху Илери табия се изсипаха снаряди от всякакъв калибър. Все нови вражески вълни напираха към превзетия редут, а помощ не идеше. Поради непрогледната мъгла българската артилерия не само че не подкрепи смелите защитници, но засегна и техните редове. Те се принудиха да се оттеглят на 800 м от укреплението, прикривани от картечната рота. Една картечница „захласната в боя”, остана на хълма да стреля до последен патрон [11].32-ри загорски полк също напредна вдясно от ямболци и превзе вражески люнет, но залутана в тъмнината, маневрената част на бригадата не отиде в поддръжка на храбреците. Щабът на дивизията не изпрати подкрепления, понеже не бе предупреден за подетата на място атака [12].

Генерал Димитриев заповяда в 9,05 ч. да се развие постигнатият успех главно срещу дясното крило на противника, за което 3-а балканска дивизия, поддържана от една дунавска бригада, да настъпи енергично в мъглата, парализираща далечното действие на неприятелските батареи. Етърци удариха по ивицата между Деркоското езеро и Черно море, унищожиха 200 черкези и напреднаха 4 км. От езерото започваха водопроводите за Цариград, а около него бяха разположени български села [13]. Но българите не водеха бактериологична война, нито спряха прясната вода за милионната столица.

Според сведения от Цариград главните вражески сили бяха съсредоточени на десния фланг на укрепената позиция срещу 3-а балканска дивизия. Командуващият съединените армии разпореди 1-ва армия, която от 5 ч. се биеше на линията Гяур баир — Бахчеши табия — Хамидие — Махмудие, да атакува най-решително и да овладее някой от опорните пунктове, за да облекчи положението на левия фланг на 3-а армия, където се водеше ожесточен бой. След горещи схватки бдинци завзеха каменните сгради с картечни гнезда в чифлика Ескидже и се озоваха на 600—700 крачки пред Ахмед паша, Хамидие № 1 и 2 и Махмудие, където левият фланг попадна на силен оръдеен обстрел. По-голямата част от 1-ва софийска дивизия, без укрития на откритата местност, бе прикована от кръстосания огън по десния бряг на Карасу. Българските полски оръдия не можаха да се изтикат напред, нито пък засегнаха на поражение блиндираните окопи и обвитите с камък фортове [14]. В 11,45 ч. слънцето грейна над участъка на 1-ва армия, но мъглата се задържа над участъка на 3-а армия, пречейки да се прояви желаното артилерийско превъзходство. Чудо на природата или лош късмет, който трябваше да се допусне.

Атаката вървеше трудно, крачка по крачка, съпроводена с големи жертви, но все още нищо не предвещаваше нейния провал. В 11,30 ч. 4-и плевенски полк влезе в окопите северно от укреплението Мешели, където бе подложен на убийствен кръстосан огън. Редеещите редици се огънаха и тръгнаха назад към изходната позиция. Командуващият съединените армии бе силно впечатлен от частичното отстъпление и прецени, че левият фланг на 9-а плевенска дивизия е „нравствено потресен”. Всъщност това важеше повече за самия генерал Димитриев, чийто наблюдателен пункт се намираше наблизо, особено след като научи от генерал Сарафов за загубата на Илери табия и оттеглянето на 42-ри полк в участъка на 3-а балканска дивизия. В действителност 1-ва бригада остана на мястото си, другите две бригади под натиска на многочислен противник отстъпиха на 500—600 крачки от изоставените укрепления [15].

В 12,25 ч. командуващият съединените армии за пръв път прояви колебание и се усъмни във възможността на победата, телеграфирайки разтревожен на генерал Фичев: „Повидимому турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладяните техни позиции сполучиха да си отнемат обратно. Моля разпоредете да ни се изпратят подкрепления откъдето намерите за възможно” [16]. Второешелонните дивизии още не бяха хвърлени в боя.

Генерал Димитриев не само се обезвери във възможността да се пробие укрепената позиция, но и затъна в неоснователното опасение, че врагът е в състояние да мине в контранастъпление. Ето защо, съжалявайки вече за започването на атаката, в 14,30 ч. след кратък разговор с обкръжаващите го офицери, той взе прибързаното решение да прекрати атаката със заповед до началниците на дивизии: „Предвид на упорното съпротивление на противника по цялата линия и предвид на нашите значителни загуби спрете временно настъплението... Армията временно преминава към отбрана на занимаемите позиции.” Войските трябваше да се окопаят и удържат „до крайност”, а артилерията се връщаше назад [17]. Доколкото някои батареи бяха изтеглени напред.

Макар и бавно, 1-ва армия достигна твърде близо до неприятелската отбранителна линия. Тук батареите бяха изнесени на 4 км от укрепленията. 2-ра софийска бригада се готвеше да атакува отново в 16 ч. укрепеното село Бахчиешкьой, а напредналите бдинци потягаха редиците за овладяване на Хамидие 2 и Махмудие. В 16,50 ч. генерал Кутинчев докладва, че се води бой по цялата линия „за подготовката на атаката”, като 1-ва софийска дивизия успяла с предните си части да прегази дълбоката до гърди Карасу, а 6-а бдинска е на 600—700 крачки пред укрепленията Ахмед паша — Хамидие 2 — Махмудие: „За свършване атаката срещу противника тая нощ армията ще се окопае на закрити места и позиции и нощес призори ще произведе нощна атака — всяка дивизия в своя участък. Ако сте съгласни, моля, направете нужното за съвместни нощни действия с 3-а армия. При все че има доста жертви, аз считам, че 1-ва армия е още в положение да направи и това последно усилие, което може да докара успеха” [18]. Командуващият 1-ва армия още не бе получил заповедта за спиране на атаката и боят в неговия участък продължаваше.

Понеже генерал Кутинчев не знаеше подробности за положението на 3-а армия, поиска ги от щаба на действуващата армия, при което в 14 ч. генерал Фичев не можа да сдържи упрека си: „Чудно е, че сте в съседство и не знаете положението на 3-а армия! Нямате ли офицер за свръзка? Без връзка Вие не ще можете да съгласувате действията си с 3-а армия. Направете всичко възможно и свържете действията си с 3-а армия. Действувайте систематически и бавно и при пълно познанство на работите на 3-а армия.” Имаше офицер за свръзка, телеграф и телефон, обаче сведенията на Главната квартира щяха да постъпят с преценка. На свой ред командуващият съединените армии бе особено чувствителен, когато генерал Кутинчев даваше сведения по искане на Главното командуване: „Предлагам Ви, догдето сте ми подчинен, да влизате в сношение с щаба на действуващата армия само чрез мене” [19]. Неприятното напомняне отразяваше недобрите взаимоотношения между двамата военачалници.

Началникът на щаба на действуващата армия в 17,27 ч. не възрази срещу прекратяването на атаката, след като се бе произнесъл за нейното отлагане: „Направете нужното разпореждане да се задържат на заетите позиции. Изглежда, че 1-ва армия е отишла много напред и не се съобразява с положението на 3-а армия. Съгласувайте действията си и не излизайте поотделно. Употребете всички усилия да се сломят настъпленията на противника и не се увличайте със скорошно завладяване на Чаталджанската позиция” [20].

Донесението на офицера за свръзка, че 1-ва армия била изнесена много напред, преди 3-а армия да е осигурила положението на своето ляво крило, не се основаваше върху положителни данни, понеже съгласно договореността между двамата командуващи техните армии трябваше наравно да водят атаката, докато едната добие някакъв по-значителен успех „със завладяването на някои участъци или отделни опорни пунктове от неприятелската отбранителна линия”. С енергични действия в стремежа си напред 1-ва армия щеше да прикове пред своя фронт повече вражески сили, които биха могли да се прехвърлят срещу левия фланг. Самият генерал Димитриев, опарил се в битката при Бунархисар — Люлебургаз, настояваше да се облекчи лявото крило на 3-а армия [21].

Войските на 1-ва армия до 18 ч. пълзяха напред под убийствен огън, защото едва в 17,30 ч. генерал Кутинчев узна, че 3-а армия е минала в отбрана, а заповедта за спиране на атаката се получи в 22,30 ч.: „Предвид на това, че нашите атаки са отбити по цялата линия, ние сме принудени временно да преминем към отбрана. 3-а армия се окопава на сега занимаемите позиции. Желателно е и Вие да останете на Вашите (позиции — б. а.), но ако някоя Ваша част твърде силно пострада от огъня и не може да се удържи, то оттеглете я малко назад, но с условие да поддържате най-тясна връзка с 9-а дивизия. Използувайте нощта да се окопаете солидно, та да бъдете готови да посрещнете всички случайности” [22].

Неочакваната заповед на командуващия съединените армии завари 1-ва армия в „напреднало положение, което й даваше възможност през нощта да опита и последното си средство на борба” — нощна атака с усилената 6-а бдинска дивизия. Така бяха погубени постигнатите изгоди за продължаване на атаката „в упор” и трябваше да се напусне завоюваното с множество жертви пространство, за да се изкупува с нови такива [23]. 1-ва армия закъсня да последва внезапно отрицателния пример на 3-а армия, който й се наложи, без да се вземе предвид толкоз ценното напредване.

В хода на бойните действия се разбра, че някои от укрепленията „са от доста солидна направа”, с каменна обвивка, пред които са разположени блиндирани стрелкови окопи и разни изкуствени препятствия — бодлива тел, фугасни мини и вълчи ями. За да се успееше срещу подобна укрепена позиция, бяха необходими гаубици и обсадни оръдия. Полската артилерия въпреки численото си превъзходство не можеше да достигне нужната разрушителна способност. За прогонване на османските броненосци, обстрелващи фланговете в дълбочина до 10—12 км, също бяха необходими гаубици и далекобойни оръдия [24]. Докато мъглата пречеше на българските батареи, то вражеските стреляха на предварително простреляни мерници, светеха и прожектори. Хвърлянето на пехотата в атака без пробивната мощ на тежката артилерия бе първото престъпление спрямо войнишката кръв в тази война.

След като разпореди прекратяване на затегналата се операция, командуващият съединените армии в 15,35 ч. съобщи на генерал Фичев: „Днес нашите атаки са отбити по цялата линия. Заетите от нас през миналата нощ опорни пунктове подир жесток бой попаднаха отново в ръцете на противника. Полковете от бойните (предните — б. а.) линии са силно разстроени. Предвид на всичко това взех решение да премина към отбрана на нашите вчерашни позиции, които през нощта ние още ще усилим във фортификационно отношение. В моето разположение останаха само две бригади, които аз ще държа като последна опора. Силите на противника и неговите позиции се оказаха до такава степен неуязвими, че за атака с разполагаемите сега средства не може да става и дума. Ще се удържаме пасивно до най-последна крайност. Моля да ми се съобщи мога ли да разчитам на подкрепления, кога и от где” [25]. Не две бригади, а три пехотни и една конна дивизия бяха в разположение на генерал Димитриев.

Естествено отговорът на генерал Фичев в 16 ч. бе отрицателен: „Подкрепление не може да Ви се изпрати, защото други войски няма. Комбинирайте усилията си с 1-ва армия, която Ви е подчинена. Водете борбата систематически и без бързина. Видимо, че не сте във връзка с 1-ва армия, защото генерал Кутинчев иска от щаба сведения за положението на 3-а армия. Нямате ли офицери за свръзка между двете армии” [26]? Генерал Димитриев искаше свежи войски, а не да му се изнася академическа лекция за необходимостта от редовни съобщения.

Допускайки, че в Главната квартира не са схванали колко е тревожно положението, командуващият съединените армии телеграфира на 5 ноември вечерта до генерал Фичев, че редовете са силно оредели, духът значително понижен, без преувеличение могло да се твърди за 50 на сто излезли от строя убити, ранени и болни: „Туй е най-голямото ни зло... Опасявам се поради това, че няма да бъдем в състояние да се удържим малко-много продължително време, особено ако противникът премине в настъпление. Даже ако не бъдем атакувани, болестта (холерата — б. а.) ще ни разложи в най-скоро време окончателно, особено след настъпилите от вчера влага и студове. Моля поради това да се намери най-скоро изход от туй положение” [27]. В последвалата телеграма до генерал Савов за пръв път се споменава думата примирие: „Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие и за снемане армията от позициите, тъй като духът е паднал до крайност поради страшно увеличаващата се болезненост. Положението считам за безнадеждно, щом не сме в състояние да извадим здрави и пресни войски” [28].

Царят се чудеше кого да наругае, започвайки от „злорадствуващия” Фичев и стигайки до „руските оръдия” Димитриев и Сарафов, които „изгубили умишлено сражението”. Стреснат от вдигнатата тревога, той заповяда в 22,10 ч. да се вземат всички мерки за затвърдяването на съединените армии на завзетите позиции „и да не предприемат (повече — б. а.) атака на неприятелската позиция”: „Ще употребите всички средства и усилия да се държат упорно на позициите и да отблъснат възможните неприятелски атаки. Положението на 1-ва армия трябва да се съобрази с това на 3-а. Вие (генерал Димитриев — б. а.) трябва да си служите и с двете армии. За да водите операциите, трябва да се използува в широк размер артилерията, която по своята численост представлява една колосална сила” [29]. Количественото превъзходство обаче не бе достатъчно, за да се сринат вражеските укрепления.

Несполуката пред Чаталджанската укрепена позиция може да се обясни с „изтърваването” на разбития противник, с предоставената му възможност да се опомни и окопае, с изнурителните маршове на големи преходи, с недостатъчното разузнаване, с ударите на холерния бич и глада, с липсата на тежка артилерия и отдалечеността на полската артилерия на 4—6 км от фортовата линия и т. н. Или не трябваше изобщо да се атакува, или да се атакува с всички сили, а не да се напомня за военна демонстрация. Ударът се нанесе равномерно по цялата дължина на укрепената позиция, по-скоро да се провери къде би могла да се разкъса, а не къде да се пробие — например на нейния десен фланг. Чаталджа бе превърната в мощна крепост, чийто гарнизон достигаше с резервите 170—180 000 души и следователно трябваше да се превземе на части.

Вместо да съсредоточи силите за извършване пробив в участъка на 3-а балканска дивизия, още повече, че разполагаше с три второешелонни дивизии, вместо да предприеме нощна атака, или ако се опасяваше от непознатата местност, то поне да продължи атаката рано сутринта на 6 ноември, командуващият съединените армии бе залисан с частичните злополуки на отделни полкове. Съществуваше и друга стратегическа възможност. Вместо да демонстрира, 1-ва армия би могла да се опита да отхвърли защитниците към Черно море, а не 3-а армия да ги отхвърля към Мраморно море, защото в такъв случай те щяха да се оттеглят към Цариград.

Генерал Савов, поел огромната отговорност да заповяда атаката, не само не прие командуването на съединените армии, но и забрани на свитата си да се намесва в каквото и да било по управлението на войските, за което царят го упрекна. По-късно той се оправдаваше, че „стратегията е разрешила задачата правилно, но тактиката е направила грешка”, водейки сражението на приливи и отливи съобразно честата промяна в настроенията на генерал Димитриев. Едва след пет месеца генерал Кутинчев узна, че стратегическият замисъл бил да се нанесе решителният удар с 3-а армия, а командуваната от него 1-за армия да се ограничи с демонстративни действия [30].

Полковник Тантилов успокояваше разстроения генерал Димитриев, че не бива да съжалява: „Ако бяхме се спрели, без да почваме (сражението — б. а.), не можехме оправда себе си нито пред самите нас, нито пред отечеството и историята” [31]. За жалост днес историкът, колкото и да се мъчи, не може да оправдае съдбоносното дело не толкоз защото не успя, а защото изобщо не трябваше да започва при влошаващите се условия. Намиращият се в редовете на действуващата армия Г. Кирков имаше правото да критикува „поведението на правителството, намесата на държавния глава, двойствеността в ръководството и на армията, и на политиката”: „Ние бяхме убедени и чакахме нощната атака, в която ще минем Чаталджа...” [32]. След като атаката бе започната, тя трябваше да продължи. Твърде висок бе кръвният залог на жертвите — 1482 убити, 9129 ранени и 1401 безследно изчезнали [33]. Тежка бе и дипломатическата загуба.

* * *

Топовните гърмежи от Чаталджа отекнаха в Цариград, но не достигнаха София, където правителството на 4 ноември се занимаваше с изключително трудния въпрос, как да се ограничи холерната зараза. Никой не бе помислил, че ще се срещне такъв опасен враг, който умъртвява, без да нарани. На първо време се изпратиха незабавно чай, захар и коняк. Министрите се чудеха как да излязат от застрашителното положение. Въпросът за сключване на примирие бе на точката на замръзването. Черна гора искаше предаването на Шкодра, Сърбия — на Битоля, Дебър, Алесио и Драч, а Гърция изобщо не отговори [34]. Съюзниците не бързаха, нали не се „печаха” на същия огън. След като съобщи на царя, че от Белград и Цетина са упълномощили България да подпише примирието, Гешов го помоли да му яви дали одобрява представените от Министерския съвет изменения на българските условия за примирие: „При това моля да се обсъдят и условията за мира. Нашето мнение е, че трябва да се опростотвори работата, като се поиска отстъпването на цяла Европейска Турция с изключение на Цариград и Дарданелите с един хинтерланд, който България ще определи, като тегли тя пограничната линия от Мидия до залива Сарос” [35]. Второстепенните условия щяха да бъдат предложени по-късно. Гръцките условия станаха известни вечерта на 4 ноември — Беломорските острови, Битоля и Янина [36]. Сега можеше да се отговори на Кямил паша, но на 5 ноември сутринта Главната квартира изненада Министерския съвет с краткото съобщение: „Боят при Чаталджа следва своя нормален ход.” Точно за един месец българският войник надмина себе си, но се намериха мнозина в столичните кафенета да недоволствуват, че „трябвало поне за тоя ден да сме били вече в Цариград” [37]. Лошото бе, че тази приказка се вземаше за обществено мнение и плъзваше из политическите кръгове. Пияните глави в кръчмите можеха да искат да се мине и на азиатския бряг, затова пък съществуваха отговорни фактори, които да възпират отрезвително всички неразумни мечтания.

Най-сетне Гешов успя да състави проекта за примирие, който се одобри от Министерския съвет и веднага бе изпратен на царя за бързо утвърждаване, за да бъде телеграфиран на 6 ноември на великия везир с 24-часов срок за приемане. След падането на Битоля и Алесио условията понамаляха — предаване на Одрин, Чаталджанската позиция, Янина, Шкодра, Дебър и Драч заедно с техните гарнизони; цялата територия до Чаталджанската позиция, която ставаше демаркационна линия, минаваше под властта на съюзниците; вдигане на морската блокада [38]. Условия, достойни за безусловни победители.

Докато министър-председателят стъкмяваше проекта, на 5 ноември вечерта се получи тревожният призив на Фердинанд да се телеграфира чрез Гирс на Кямил паша, че след размяна на мисли със съюзниците България приема предложението за среща на Назъм паша с упълномощено от царя лице „за определянето условията на примирието и пристъпването след това към сключването на окончателния мирен договор”. Съглашенските посланици трябваше да настоят най-енергично пред великия везир да се приемат поставените условия [39]. Тъй като министрите трудно биха си обяснили причината за внезапния обрат, царят поясни в друга телеграма, че тази постъпка се предприема за постигане „час по-скоро спирането на военните действия, защото според получените днес сведения холерата взема застрашителни размери, с което се влияе крайно неблагоприятно на хода на военните операции против Чаталджа” [40].

Сутринта на 6 ноември българските войски се отдръпнаха на изходните си позиции. Противникът се опита да настъпи от укрепленията № 2, 3 и 7, но бе върнат със силен преграден огън. Командуващият съединените армии не можа да се отърси от дълбоко преживяната злополука и докладва на Главното командуване за големите загуби — до 60 на сто в 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, главно от холерата, както и за отслабването на 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия, непопълнени редовете си след Лозенград и Бунархисар. Неприятелските укрепления се оказали твърде усилени, а недостъпните флангове се поддържали от флотата. Следователно според него за атака с наличните средства не могло вече и дума да става, поради което заповядал да се отбранява „до последна крайност” първоначалната позиция Тарфа — Еникьой — Езетин — станцията Чаталджа — Папас Бургаз. Генерал Димитриев се опасяваше да не би врагът да настъпи със свежи войски и да прекъсне някъде отбелязаната линия, поради което помоли: „Да се вземат мерки, за да бъдем или поддържани солидно и в най-скоро време, или пък да се излезе от сегашното положение по дипломатически път” [41]. Тъй като липсваха подръка значителни подкрепления, тръгна се по втория път.

Генерал Савов, призоваващ довчера да се настъпва неспирно, сега се зае да успокоява загубилия равновесие командуващ с неверни твърдения: „Преговорите за примирие ще почнат и ще се вършат вероятно в два-три дена. Вземете всички мерки по най-енергичен начин да се задържи позицията, за да може тя с огъня си непременно да убие всяко желание на противника да ви атакува. Всяка слабост от наша страна може да насърчи противника и да повлияе за неприемане на условията за примирието и да унищожи всичките наши успехи. Когато е възможно, подкрепления се изпращат” [42]. Последното се каза колкото за поддържане на духа.

Макар да стана ясно, че противникът не може да напусне укрепената си позиция и силите му стигат само за отбрана, генерал Димитриев заповяда на съединените армии да се окопаят дълбоко с готовност да отбият всички атаки, ако такива последват: „Всяко поддаване крачка назад води към гибел. При отбрана ние можем да се удържим на тези силни позиции против тройни и четворни сили, а неприятелят не разполага с такава численост.” Армейският резерв се съсредоточи на крайния ляв фланг [43]. Така вниманието на командуващия бе отвлечено от центъра.

Вечерта късно на 5 ноември царят одобри напълно проекта за примирие и изказа мнението, че „за да се спечели време”, неговото съдържание да се телеграфира чрез Неклюдов и Гирс на Кямил паша. Министър-председателят посети руската легация не само да се оплаче от холерата, която просто „коси” войниците, но и да изтъкне, че ако не се сключи бързо примирие на съобщените условия, „ще стане нужда да влезем в Цариград”. Неговите колеги го поздравиха за находчивостта в трудното положение. Телеграмата незабавно отлетя за Цариград, отнасяйки съгласието за примирие, намерението да се упълномощят главнокомандуващите и разменят чрез тях условията за примирие, както и да се подготви окончателният мир [44].

В 2 ч. след полунощ на 6 ноември Гешов получи нова царска телеграма, в която се предлагаше, докато трае примирието, османските войски да опразнят Чаталджанската позиция и се оттеглят към Цариград, а българските армии да се отдръпнат на линията Мидия — Сарай — Чорлу — Родосто, като се образува неутрална зона между воюващите страни. На одринския гарнизон се предоставяше правото да излезе от крепостта с оръжието си и остане в България до сключването на мира. Тези смекчаващи изменения се правеха, „за да се пощади малко честолюбието на Турция”, като Гирс ги предаде от свое име [45]. След два часа обзетият от безсъница министър-председател прочете друга телеграма, забраняваща „до втора заповед” да се съобщава на Кямил паша склонността към снизхождение [46]. Той въздъхна с облекчение, защото разбра, че „работите на бойното поле не са тъй зле”. Но в Министерския съвет общото впечатление от „лутането” на Главното командуване не се подобри [47]. Изрази се единодушното мнение, че дори смекчението на условията да се предаде от името на Гирс, това „може да насърчи турците и да ги направи да откажат дори почването на преговорите за примирие”. Ето защо се препоръча да бъде предадено чрез руското посолство искането Портата да натовари по-скоро Назъм паша да почне преговори с пълномощник на царя и ако се срещне неотстъпчивост, едва тогава да се прояви отстъпчивост под прикритието на „великодушието” [48]. Фердинанд се съгласи, принуден от тежестта на вината си, да бъде временно примирителен.

На Чаталджа двете воюващи страни затънаха в позиционна война. Българите не успяха да пробият отбранителната линия, но и турците не бяха в състояние да настъпят, което издаваше трудното им положение. Водеше се артилерийски двубой. Генерал Димитриев допусна, че съединените армии могат да зазимуват на сегашните си места, та нареди на 7 ноември да се подготвят землянки и събере топливо [49]. Това, което генерал Кутинчев се въздържа да заяви на командуващия съединените армии, го направи генерал Христов с острия упрек, че не било изслушано мнението на началниците на дивизиите, познаващи отблизо моралното, материалното и санитарното състояние на своите части, налучкващи избора на „най-малкото зло”. Той изказа горчиво съжаление, че атаката не бе продължена с вкарване в боя и на второешелонните дивизии. Началникът на дунавци настоя да се задържи сегашната силна позиция и ако врагът излезе от укрепленията си, „един път отклонен от тях, той не би могъл да се спре и под стените на Цариград” [50]. Всъщност генерал Димитриев също желаеше да бъдат извлечени вражеските войски от укрепената позиция, не възнамеряваше да отстъпва, но за всеки случай разпореди проучването на една, ариергардна позиция на 5 км назад [51]. Извън обсега на неприятелската артилерия.

Правителството узна „по околен път” подробностите за несполучилото сражение, когато „тъмнината” около неговите последици се вдигна от получената на 7 ноември телеграма на Гирс. Руският посланик се срещна предния ден с Кямил паша и Норадунгиян ефенди, на които обърна внимание да приемат условията на съюзниците „за спасението на Цариград”. Великият везир запита какви са условията, обаче Гирс го посъветва да се приемат каквито и да бъдат те, „тъй като времето не търпи бавене”. На забележката, че през последните два дена положението на Чаталджа се било подобрило, посланикът възрази, че не бива да се възлагат извънредни надежди на случайния успех, защото без съмнение „всичката война е изгубена от турците” [52]. Отбитите атаки повдигнаха духа на управляващите кръгове в Цариград и ги направиха опърничави.

В Министерския съвет се чуха недоволни гласове срещу Главната квартира, която не предаваше навреме новините от бойното поле, представяше положението с прословутото изречение — „На Чаталджа всичко е спокойно”, поставяйки министрите пред необходимостта да разискват „съдбоносни въпроси в тъмнина”. Гешов бе натоварен да настоява пред царя, ако преговорите за примирие не са още започнати, то упълномощеното от него лице да даде на Назъм паша срок от 24 часа да ги почне: „Ако от турците не се получи отговор, Ваше Величество ще имате право, ако благоразсъдите, да подновите военните действия” [53]. Фердинанд като главнокомандуващ си бе присвоил правото да заповядва откриването на огън.

Стигнал в Лозенград на 7 ноември, Данев съобщи на правителството — в сражението за Чаталджа проличало, че „турците не са съвсем деморализираш!”. Сред българските войски — болести, умора и поотслабнал дух. Той посъветва да се наблегне пред Неклюдов Русия да предприеме най-енергични постъпки за сключване на примирие, за което ще се смекчат някои условия от българска страна: „Ако обаче тия преговори излязат безуспешни и ще трябва с чувствителни жертви да форсираме Чаталджанската линия, за което впрочем се вземат всички мерки, нека Русия бъде уверена, че нашето обществено мнение ще иска не само да влезем в Цариград, но и да преместим установената линия Сарос — Мидия много по? на изток. Във всеки случай да имаме поне изход и на Мраморно море.” Вместо да се превърне в спирачка на царските честолюбиви желания, председателят на Народното събрание се впрегна в тяхното разпалване. В същия дух се изказа и по въпроса за Солун: „Ние сме решени да не допуснем по никой начин да остане той гръцки; щом гърците откриват картите, няма защо ние да мълчим” [54].

Гешов пожела да се дават редовно на правителството подробни сведения относно положението на фронта — „да не оставаме неосветлени, когато решаваме въпроси от съдбоносна важност”. Той осведоми Данев, че настоял с успех пред Неклюдов „за нуждата от примирие”. Руската дипломация се надявала Румъния да влезе в Балканския съюз, като се задоволи с 200 кв. км ректификация на българската граница в Добруджа. Понеже бе невъзможно да се изпълни гръцкото искане за дележ преди сключването на мира, министър-председателят постави въпроса да се подпише примирие без тях [55].

8 ноември започна щастливо за българския боен флот. В 0,45 ч. след полунощ миноносният отряд на капитан II ранг Димитър Добрев атакува конвой, следващ пътя си от Кюстенджа за Цариград. Торпедото на „Дръзки” попадна в кръстосвача „Хамидие”. След завързалата се оръдейна престрелка българските военни моряци с достойно изпълнен дълг се завърнаха във варненското пристанище [56]. Превозът на оръжие и храни по море не престана, обаче подвигът на тези малки военноморски единици, управлявани от големи моряци, застави превъзхождащия вражески флот да не доближава до българските брегове. Морската блокада стана неефективна.

Дори и след първата злополука се намериха български дипломати, които продължаваха да проповядват чувства вместо разум. Потопил се в славянофилските среди, Бобчев изтъкваше призива — „българите трябва да въдворят кръста на „Св. София” и да продиктуват условията на мира” [57]. Ризов пък предаваше допадащите му мисли на „нашите приятели”, смятащи „абсолютно необходимо” влизането в Цариград и оставането там, докато великите сили утвърдят сключения мир. Гешов с основание направи бележката: „Какво разбирате под думата приятели и в бъдеще обозначавайте точно приятелите, които Ви дават съвети” [58]. Съществуваха и прикрити неприятели.

Царят направи извод от телеграмата на Гирс, че „турците не са склонни за примирие”, но „за да се спечели време от 10—15 дена, необходими за стягането и усилването на нашата армия”, той настоя на 8 ноември върху необходимостта да се започнат преговори за примирие, „макар и с явен изглед на неуспех”. Фердинанд поиска руският посланик да натисне Портата по-скоро да назначи лице, „което да почне веднага преговорите за примирие с нашите пълномощници” — „главното е да се почнат преговорите за примирие по какъв и да е начин”. Данев предложи „маневрата” да се оповести чрез БТА — съединените съюзнически сили се насочват вече към Цариград [59]. Надеждата бе в единното въздействие на Балканския съюз, което обаче си остана пожелание. Правителството предаде съобщение, че докато Портата не предложи приемливи за съюзниците условия, войната ще продължава [60].

За да не остане съмнение в стремежа му към спиране на военните действия, на 8 ноември в 10,50 ч. генерал Димитриев доложи на Главното командуване, запитал го за числеността на войските, годни да участвуват „в един скорошен бой”. Обрисувайки общото стратегическо положение на съединените армии, той потвърди със съжаление, че след несполучливия опит за атака с открита сила срещу Чаталджанската .позиция „противникът видимо се е ободрил и почва да става твърде дързък”. Той струпвал огромно количество артилерия от всевъзможни калибри, всекидневно получавал подкрепления, заплашвал със стоварване на десанти по море, с което могъл да се насочи към обкръжаване на 1-ва и 3-а армия. Българските пехотни полкове оредели от холерата до 2000 ножа, повече от половината офицери излезли от строя, а полската артилерия пестяла боеприпасите, поради което командуващият съединените армии изрази опасението си „да не би силно пооределите редове да бъдат прекъснати при един силен напор на противника, какъвто след няколко дни той ще бъде в състояние да направи”. Холерната епидемия обхванала и 1-ва армия. Заключението бе доста черногледо: „При тези условия моето мнение е, че нам ни трябва в най-скоро време или една солидна поддръжка от две-три пресни дивизии най-малко, или пък незабавно спиране на военните действия по дипломатически ред. Направете сега последното, докато това може да стане все още на сносни условия. След една (нова — б. а.) несполука тук мъчно е да се предвидят последствията. Тъй или инак ние сме решени да се държим до крайност, но въпреки това възможно е да бъдем бити, а това ще бъде равносилно на катастрофа” [61]. От казаното се налагаше изводът за примирие по военна необходимост, макар че османската армия бе негодна за настъпление.

След злополуката генералите Савов и Фичев внезапно се обединиха в едно общо мнение, което обосноваха в доклад, представен на царя на 8 ноември. Отчитайки печалните последици от холерата, боевете и оскъдното продоволствие, те прецениха, че съединените армии „не са способни в настоящата минута за никакви операции” и се нуждаят от „най-малко 20-дневна почивка”: „Заради това ние считаме, че сключването на примирие с турците е от първостепенна нужда. В противен случай ние открито и категорично заявяваме, че армията може да бъде поставена в безизходно положение, а следователно и свързаните с нейната боева способност висши политически интереси, за което ако не се вземе във внимание нашето мнение, ние сваляме от себе си всяка отговорност за последствията” [62]. Везните натежаха към примирието. Предварителният мир би бил неблагоприятен поради неуспеха пред Чаталджанската позиция. Окопитила се, Портата можеше и изобщо да го откаже.

Фердинанд така се мяташе между храбростта и малодушието, че в Министерския съвет съжалиха, че не могат да го приберат в София. Тревожният зов на командуващия съединените армии, схванат като отчаяние пред разпространяващата се холерна епидемия, и особено предположението, че поради нейната зловеща „коситба” „армията не ще бъде в положение да покаже каквато и да била бойна дейност”, накара монарха на 8 ноември вечерта да се обърне повелително към Гешев: „Настойте енергически пред руското правителство да интервира незабавно за спирането на военните операции, ако трябва дори чрез прибягване до най-крайната мярка” [63]. Не се уточни каква, но вероятно ставаше дума за повече руски броненосци в Златния рог.

Управляващите кръгове в Цариград се окопитиха след отбиването на атаката, поради което предаденият им на 8 ноември проект за примирие произведе негодувание, особено против исканото опразване на удържалата се Чаталджанска позиция. Там замечтаха, че сега не на тях, а на българите се падало да бързат със сключването на примирие. Гирс настойчиво посъветва да се назначат пълномощници и незабавно да се влезе в преговори по проекта, за да се спаси империята от по-тежките последици на войната. В себе си той виждаше две възможности за българите — или смекчаване на условията, или превземане на укрепената позиция [64]. Портата определи своите представители, защото нейната армия не бе способна да настъпи.

Генерал Савов не можа да сдържи гнева си от коренната промяна в държането на „кабинетния” командуващ съединените армии и го упрекна, че поради неуспешната атака на 5 ноември „Турция сега е малко наклонна да иска примирие”. По заповед на царя той обърна внимание на „лошите последствия от тия с нищо неоправдани нерешителни действия, които настъпиха тъкмо тогава, когато трябваше да жънем плодовете от нашите досегашни победи”: „Имайте предвид, че всички сведения от Цариград ни третират като разбити и победени под Чаталджа. Ще понесем ли този срам?” Генерал Димитриев направи убедителна защита, но не на себе си: „Не ми хваща сърце да обвинявам войските, които атакуваха,че не са си изпълнили дълга. Процентът на загубите свидетелствува за това — в някои полкове той достига до 50, а офицерите — 75. Ние сме отблъснати, защото се бихме с болни части. Ако нас ни считат победени, то нас ни победи не врагът, а болестите.” Командуващият повтори, че съединените армии не са способни за предприемане на нова атака срещу укрепената линия, но ще се удържат „до последна крайност, догдето развиващата се в такива заплашителни размери болест ни позволи да държим оръжието в ръце”. Главното командуване също не можеше да обвинява войските в малодушие и, както за битката при Бунархисар и Люлебургаз, раздаде за Чаталджанското сражение по 60 войнишки кръста „За храброст” на всеки пехотен полк [65]. Разкриването на истинското положение бе за предпочитане вместо заблуждаващите доклади, но в случая боите бяха прекалено сгъстени, което стресна царя и правителството.

Най-уязвимото място на българската действуваща армия се оказа санитарната служба. Закъснелите мерки срещу холерата трябваше да подобрят здравословното състояние на личния състав. „Санитарният трагизъм” заплашваше да извади продължително от строя 18 000 души. Епидемията отнесе безвъзвратно 3 000 души. От Виена пристигна по спешност група бактериолози. Сега чак се намериха 4420 лв. и 30 ст. за внос на антихолерична ваксина от Германия, след като на царската трапеза по случай четвърт век от възшествието се изпи евксиноградско вино за 4866 лв. народна пара [66]. Изплатени на дворцовата изба.

Като председател на Българския Червен кръст Гешов имаше възможност да разшири санитарната помощ от чужбина. Пристигнаха 14 санитарни мисии от Русия, 5 от Австро-Унгария, 3 от Великобритания, по една от Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Швейцария, Румъния, Чехия, Хърватско и Египет [67]. Човеколюбие, заслужаващо най-сърдечна благодарност и запомняща се трайна признателност.

Рано сутринта на 9 ноември Данев, оспорвайки лошото впечатление от подадената тревога, успокои Министерския съвет, че „в действителност положението не е дотам влошено”, холерните заболявания намалявали и вероятно след получаването на смекчените условия Гирс щял да склони Портата да почне преговорите за примирие: „В такъв случай депешата на царя става безпредметна” [68]. Така се спести неудобството на Фердинанд да отмени собственото си необмислено нареждане.

Във втора телеграма, макар да омаловажаваше успеха на противника с позоваване на неговата негодност за настъпление, председателят на Народното събрание нарече санитарното състояние на съединените армии обезпокоително: „Изобщо положението, без да бъде тревожно, изисква да направим възможното за сключването на примирието.” Царят се опасяваше да не би Румъния да се намеси, та предложи да се отстъпи доброволно Силистра, за да не се жертвуват принудително Добрич и Балчик. Предложението на гръцкото правителство за дележ не се взе предвид, защото мирът бил още далеч [69].

Данев помоли Гешов да съобщи на Гирс, че българските-пълномощници са — негова милост, генералите Савов и Фичев, секретарят Чапрашиков и легационният съветник Никола Станчов. Той се опита да „изклинчи”, понеже щели да се разглеждат „чисто военни въпроси” и следователно било неудобно да се поставя начело гражданско лице. Царят обаче, отбелязвайки едностранчивостта на генералите, според него „хипнотизирани” от преживения сериозен неуспех, търсеше в участието на Данев „противовес на тяхната вероятна отстъпчивост”. Понеже председателят на Народното събрание упорствуваше ,да не се бърка във военните работи, Фердинанд почти просълзен го прегърна и помоли: „Недейте отказва, спасете хубавата ми армия” [70]! Надменният Кобург бе способен да изиграе и подобна сърцераздирателна сцена.

Делегацията получи широки пълномощия. Като започне от смекчените условия, да развие преговорите на място и стигне до обещанието да бъде одобрено всичко „съвместимо с нашите нужди, интереси и достолепие”. Генералите се бояха за здравословното състояние на армията и се стремяха по-скоро да сключат примирие, дори като воюващите страни останат на позициите си. Данев поддържаше, ако Одрин не се изтръгне от вражеските ръце, неговият гарнизон да не бъде снабдяван, а през него да минават влаковете с храни за съединените армии на Чаталджа [71]. Допускаше се преговорите да продължат десетина дена.

След като обиколи позицията, видният славянофил Александър Гучков писа на 10 ноември на Данев да свири „отбой”. Той го призова да прояви умереност и благоразумие, за да не рискува постигнатите забележителни успехи: „А мечтата за Цариград, скъпа и на мен мечта, оставете за друг момент” [72]. Самият Николай II не даде подобен съвет на Бобчев в аудиенцията на 12 ноември, а само се съгласи „да се довърши великото дело на Царя-Освободителя”. До санстефанските предели. Той повтори, че Русия още не е готова за война, възприе предложението да се гарантира румънското владение над Северна Добруджа и препоръча споразумение с Гърция за Солун. На императора допадна пожеланието на пълномощния министър Балканският съюз да стане всеобхватно православен [73]. Като се включи и Румъния.

Назначените делегати можеха да преговарят само за сключване на примирие, понеже за предварителния мир се налагаше допълнително запитване за условията на съюзниците. На 9 ноември Гешов предаде на Фердинанд мнението на Министерския съвет, че последните трябва да бъдат помолени да кажат дали искат да имат по един пълномощник при преговорите за мир, като побързат с изработването и съобщаването на своите условия. Министър-председателят обърна внимание, че гърците искат първо дележ на Македония, а после подписване на мира — „нещо невъзможно, тъй като те искат непременно Солун” [74]. Действително последва протакане от страна на Атина, за да наложи изгоден за нея дележ.

Коромилас се стараеше да получи българския проект за разграничаване в Македония, „за да има удоволствието да го отхвърли”, и чак тогава да се почнат преговори за прокарване на една средна между двете предложени линии. Той не приемаше нито включването на Крит и Беломорските острови в сметката, нито принципа на съразмерността. На 5 ноември външният министър настоя в Гърция да влязат казите — Саръшабанска, Кавалска, Правищка, Драмска, Зъхненска, Серска, половината от Демирхисарска, три четвърти от Дойранска, четири пети от Гевгелийска, цялата Воденска, една трета от Прилепска, две трети от Битолска, пет шести от Корчанска, една трета от Старовска и излаз на Химара на Авлонския залив. Относно принадлежността на Солун Коромилас се зарече, че „по-скоро ще си отсече главата, отколкото да отстъпи”, изтъквайки необходимостта от известен хинтерланд за града. Той упорствуваше, че преди да се кажат условията за мира, ще трябва да се постигне съглашение върху дележа, а арбитражът по средната линия .бил неудобна процедура. Това не му попречи да се оплаче на Демидов, че не се спазвало „равновесието”, и то без да приема съразмерността като основа на разпределението. В Петербург се предаде линията Битоля — Солун — Сяр — Кавала, обаче Сазонов предпочете да остави съюзниците „да си уредят сами” спорните въпроси [75]. Венизелос поне се показваше склонен да „отстъпи” Кавала и околността.

Натоварени да проучат основно въпроса, М. Сарафов и Атанас Шопов докладваха на Министерския съвет, че според предложението на Коромилас Гърция се удвоява, а България се увеличава с 50 на сто, като първата присъединява 2 000 000 население, втората — 1 290 000. Гърците живееха в южната и източната част на Одринския вилает, наброявайки до линията Мидия — Енос 155 300 души, докато българите в Югозападна Македония достигаха 525 000 души. Ръководени от принципите на съразмерността, народността и дадените жертви, двамата видни познавачи предложиха следната линия: гр. Мидия на Черно море, по р. Еркене до вливането й в р. Марица и по нейното течение до устието в Бяло море, по неговия бряг включително остров Тасос до устието на р. Караазмак, по течението й и по границата на Санстефанския договор, по западния бряг на Енидже-Вардарското езеро, р. Мегленица, южния бряг на Островското езеро до Костурското езеро, на запад от гр. Корча и Старово, по западната граница на Охридската каза. Солун трябваше или да се присъедини, или да се обяви за свободно пристанище под управлението на съюзните държави. Като крайна отстъпка горната линия от Островското езеро да се премести по южните брегове на Преспанското и Охридското езеро, като се оставят на Гърция цялата Корчанска каза и части от Костурската и Кайлярската каза. Така България щеше да присъедини население около 2 500 000 души, включително 76 000 гърци в Южна Македония, а Гърция — 1 350 000 души, включително 65 000 българи; територия съответно — 63 000 кв. км и 34 000 кв. км. Двете държави се увеличаваха по население с 50 на сто, а по територия съответно с 66 и 55 на сто, дори без Беломорските острови. Като се прибавеше и населението на островите, цифрата нарастваше на 1 600 000 души [76].

Големият специалист по македоно-одринския въпрос Шопов прецени на 7 ноември, че три четвърти от Македония e окупирана от сръбски и гръцки войски, задавайки тревожния въпрос, дали ще я напуснат доброволно: „Съмнително. Тогава? Отчаяние!” Той отново се произнесе за цялостна автономна Македония, за да не бъде разпокъсана от съюзниците. Гешов отказа да предложи разделителна линия, преди да се постигне съгласие върху принципа на съразмерността — жертви, население, територия, плодородие [77].

Министерският съвет защити становището, че още е невъзможно да се представи контрапроект с точно обозначение на желаните бъдещи граници в Македония, защото не може да се предвиди къде ще преминава новата граница с Османската империя. Крит и другите острови трябваше да се включат в разпределението, понеже тяхното придобиване се дължеше и на огромните български жертви на решаващия боен театър. Все пак правителството прие да предложи засега известни принципи, на основание на които после спорът би могъл да се реши по-лесно. На 9 ноември десетте точки бяха представени на Фердинанд и Данев за одобрение: довоенната съразмерност на население и територия да се запази (България — 4 400 000 жители и 96 000 кв. км, Гърция — 2 632 000 жители и 65 000 кв. км), материални и човешки жертви; международно признатите права на съюзните държави за разширение (Цариградската конференция от 1876 г., Санстефанския договор от 1878 г. и др.); стопанското значение на освободените земи и население; географско положение; всички придобивки от войната, включително островите, представляват общо достояние на съюзниците, „което трябва да се подели”; естествени граници по планини и реки; задължения в полза на чужденците, концесии, железници и пр. [78]. Така определените принципи съдържаха справедливото разрешение на спора, стига да имаше кой и как да ги приложи на дело.

Гешов нарече проекта на Коромилас „чудовищен” и продължи да убеждава да бъде узаконена съразмерността. Гръцкото правителство изобщо не гласува доверие на българските пълномощници за разлика от другите съюзници и назначи свои — Панас и майор Францис. Военната конвенция предвиждаше всяко примирие, по-дълго от 24 часа, да се сключва със съгласието на съюзниците [79]. Това означаваше да се чака, докато гръцкият пълномощен министър преодолее разстоянието София — Лозенград — Чаталджа.

След продължително съвещание в Главната квартира царят и председателят на Народното събрание потвърдиха на 11 ноември, че подялбата би могла да се извърши, като се спази съразмерността и ако влязат в „поделителната маса” Крит и Беломорските острови: „Но произволното чертане на картата на Македония, с което се поставят вън от пределите на България местности, от които нормално но никой начин и под никакви условия не можем се отказа, не е сериозен проект, на който би заслужавало да се постави контрапроект” [80]. Правителството получи силна подкрепа в проявената неотстъпчивост.

Коромилас обаче държеше да се даде конкретна форма на изброените принципи, като Гешов представи бързо своята „крайна линия върху картата”, за да получи гръцките условия за мир. Той пророкува, че примирието ще бъде изцяло в полза на противника [81]. Войнственото настроение на гръцките меродавни среди не им пречеше да освобождават военнопленници, които „на честна дума” да не вземат повече участие във войната. Генерал Р. Петров докладва, че гръцки части проникнали до Сяр и Гевгели, „като се разполагат там като завоеватели” и преследват българското население, и само след „силни заплашвания” напуснали направлението Солун — Кукуш. Той заключи недоволно: „С оттеглянето на 7-а дивизия от Солун и околността гърците непременно ще окупират всичкото пространство до Дойран, Демирхисар, Сяр, а може би и Драма, и Кавала. То е пространството, върху което изказват открито претенции да го присъединят към Гърция, разбира се, и Солун” [82].

По заповед на царя министър-председателят поиска да не се пускат пленените турци, които ще продължат да се бият против българите на Чаталджа и Галиполския полуостров, както и да не навлизат гръцки войски в освободените от 7-а рилска дивизия български земи на север и изток от Солун, защото и двата случая щяха да се смятат за „неприятелски действия” [83]. Въпреки предупреждението съюзниците продължиха да минават през редовете на оставените малки български части и „освобождават” повторно освободени вече земи.

Гръцкото правителство щедро предложи услугите си, разбира се, срещу злато, да прехвърли на 20 парахода колкото се може по-скоро рилци в Дедеагач, понеже се страхуваше от установяването на кондоминиум (съвместно владение) в Солун. То подхвърли и за две свои дивизии. Министерският съвет изказа мнението да се оставят „непременно поне две дружини” в оспорвания град, доста символично военно присъствие. Гешов се произнесе да не се викат гръцки войски в Тракия „освен при крайна необходимост”. Но за да изпита словесната готовност на Атина за оказване на подкрепа, генерал Фичев се съгласи да приеме една гръцка дивизия, която обаче се отказа под предлог, че всичко се насочва в Епир [84]. Една съвместна акция на българските и гръцките въоръжени сили по суша и море би застрашила Дарданелите.

От фронта долиташе краткото успокояващо изречение — „На Чаталджа е тихо”. Този път съобщението бе достоверно. На 9 ноември в 10,50 ч. генерал Фичев уведоми генерал Димитриев, че на следващия ден рано българските пълномощници тръгват за Бююкчекмедже, за да преговарят за примирие: „Вземете най-строги мерки щото до сключването на примирието да не би турците да ни атакуват и дадем промах. Стегнете частите в най-широк смисъл на думата — въведете най-строга дисциплина, възвърнете старата непоколебима стойност, като имате предвид, че само при тия условия можем да сломим врага, да пожънем благоприятни резултати за нашата народна кауза от досегашните наши победи и грамадни жертви” [85].

Командуващият съединените армии, макар и лично здрав, бе обхванат от отчаянието на холерната зараза: „Болестта взема ужасни размери.” Полковете останали с по 2000 души, духът силно понижен: „Това е истинската причина на работите и това аз счетох за свой свещен дълг да донеса.” Почувствувал опасността от примирие „на всяка цена”, генерал Савов правеше в Главната квартира други изчисления, според които на Чаталджанската позиция противникът разполагаше с 80 000 души, от които само 30 000 напълно боеспособни. Дори и с по 2000 пушки в полк можеше да се устрои „сериозна отбрана”: „Положението пред Вас (генерал Димитриев — б. а.) не е така много опасно, както се представлява там... В щаба Ви ще е по-добре при работата да се обсъждат нещата с по-голямо спокойствие, като се има предвид, че турците в санитарно отношение стоят десет пъти по-зле от нас.” Сравнението обаче бе слабо утешение. По-ободрително прозвуча известието, че „на първа ръка” Главното командуване изпраща 10 000 души с 12 крепостни оръдия, след шест дена пристигаше 7-а рилска дивизия, а по-късно и 2-ра тракийска дивизия [86].

Според най-нови сведения врагът се струпваше в центъра на укрепената позиция. Генерал Димитриев допускаше, че „турците тези дни ще се стараят да добият още някой макар частичен успех, за да могат да подкрепят преговорите за мира, които скоро ще се почнат”. Той разпореди най-бдително охраняване, особено нощем, за да не се случи изненада с ненадейно нападение. И наистина противникът проведе две нощни рекогносцировъчни атаки срещу окопите на 15-и ломски полк и 3-и бдински полк. Подбрани религиозни фанатици с превръзки на ръцете „София или смърт”, снабдени с Корана, електрически фенерчета и ръчни гранати, влязоха в ръкопашни схватки с българските войници, които ги отхвърлиха обратно „на нож”. Бдинци дадоха скъпа жертва — своя командир полковник Георги Тенев, настигнал, макар и болен, полка си на бойното поле, за да загине там със смъртта на храбрите [87]. В тази народна война загиваха и старши офицери, които неведнъж лично водеха бойците напред.

Отделните опити на неприятеля да всее смут в българските редици накараха генерал Димитриев да заповяда „отбраната да се води по-активно”, като турците изобщо да се не допускат да излизат извън укрепленията. Специални команди се изпратиха да ловят „езици” и следят всяко движение пред Чаталджанската позиция. Започна изкопаването на няколко реда окопи и скрити ходове, изграждане на блиндажи, места за боеприпаси, мостове и пътища [88]. Командуващият се готвеше за упорита отбрана, която не можеше да се окачестви като временна.

Макар двете страни да се съгласиха да изпратят пълномощници за преговори, всяка пазеше ревностно бойния си престиж. Полковник Нерезов предаде на генерал Кутинчев да бъде изпратен парламентьор до Назъм паша със съобщението, че българската мисия пристига вечерта на 10 ноември на станцията Кабакчи, а на 11 ноември в 15 ч. ще бъде при с. Каликрата, за да започнат преговорите за примирие. Следователно трябваше да се издаде заповед за преустановяване на военните действия на този участък от фронта. Генерал Фичев след час и половина отмени горното нареждане в смисъл да се чака неприятелският парламентьор, за да бъде изслушан при „поведение на твърда резервираност” [89].

На 11 ноември в 14,30 ч. парламентьорът на Назъм паша се появи при предните постове на 1-ва софийска дивизия. Чрез него бе уговорено срещата да стане на следващия ден в 13 ч. в с. Бакчикьой (Плая) на неутралната зона при залива Бююкчекмедже [90]. По обед българските пълномощници пристигнаха в щаба на 1-ва армия, откъдето Данев телеграфира на Гешов, след като се бе видял и с генерал Димитриев. Той наброи в 3-а армия 18—20 000 болни, предимно от холера, без ефикасни средства за борба против „тоя бич”, освен извадените от строя 17 500 души в битката при Бунархисар и Люлебургаз. В полковете загубите на офицери се колебаеха между 50 и 75 на сто: „При тая неблагоприятна обстановка, която е повлияла и на духа на армията, ние почваме утре преговорите” [91]. Гешов провери достоверността на казаното, запитвайки по телефона полковник Нерезов, който доложи, че броят на холерно болните намалява и „духът на армията е отличен” [92]. Данев явно не бе черпил данните от Главната квартира.

Предвид на „вероятната среща” между делегатите на двете воюващи страни генерал Фичев заповяда да не се открива огън от 7 ч. на 12 ноември, разбира се, „ако турците не стрелят”. Бойната готовност на войските не биваше да намалява „ни най-малко” [93]. За да се запазят изгледите за сключване на изгодно примирие.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 40.

2. В. Мир, № 3703, 4. XI. 1912.

3. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 41—43; Войната... Т. 4, с. 264—320; Мухтар, М., цит. съч., с. 135—136.

4. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 145-150; Войната... Т. 4, с. 234—263.

5. Пак там, л. 152—173.

6. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 545.

7. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 186.

8. Димитриев, P., цит. съч., с. 332.

9. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2. л. 50; Димитриев, P., цит. съч., а 335— 336.

10. Войната... Т. 4, с. 429—430; В. Мир, № 3705—3706, 6—7. XI. 1912; РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No 531, Bl. 1.

11. БИА, ф. 21, а. е. 1, л. 291—292; Войната... Т. 4, с. 334—341; Мухтар, М., цит. съч., с. 137—140.

12. Пак там, а. е. 1, л. 11; а. е. 2, л. 9—12.

13. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 599, 633—634.

14. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 192—193, 198, 203, 212—214; Войната... Т. 4, с. 399—421.

15. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 330.

16. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 602, 610; Приложение към том втори... с. 121; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 69—76.

17. Войната... Т. 4, с. 424—428; Димитриев, P., цит. съч., с. 424—428; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 67—69.

18. ДВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 222—224. Германски военни инструктори свидетелствуват: „Ако българите натиснат (още — б. а.), Цариград лежи напълно отворен”. — РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No A 21556, Bl. 1—4.

19. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 245—247.

20. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 566.

21. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280.

22. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Христов, Ат., цит. съч., с. 183—185.

23. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280; Жеков, Н., цит. съч., с. 224—225. Генерал Христов също предложи да се продължи атаката, но командуващият съединените армии се позова на холерата и липсата на достатъчно средства. — Приложение към том втори... с. 226—227.

24. Пак там, а. е. 4, л. 264.

25. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 152—155.

26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 244.

27. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 617. В европейския печат се отбеляза, че Чаталджанската позиция бе задържана „с помощта на холерния бацил” и поради липсата на тежка артилерия в съединените армии. — Московские ведомости, № 273, 25. XI. 1912; Der Bund, No 589, 15. XII. 1912; Vossische Zeitung, No 63, 4. II. 1913.

28. Пак там, л. 618.

29. Пак там, л. 569; БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. 74—75; ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 29.

30. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 50—51; Приложение към том първи... с. 275.

31. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 51.

32. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 433.

33. Войната... Т. 4, с. 613.

34. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 375; Гешов; Ив. Престъпното безумие... с. 33, 36.

35. ДПИК, т. 1, с. 264.

36. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 62.

37. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 376—377.

38. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 17.

39. ДПИК, т. 1, с. 266.

40. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 73.

41. Димитриев, P., цит. съч., с. 350.

42. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 657; Мамонтов, Н., цит. съч., с. 140—141.

43. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 250—252.

44. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 93.

45. ДПИК, т. 1, с. 266-267.

46. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 94.

47. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 381.

48. ДПИК, т. 1, с. 267—268.

49. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 304.

50. Пак там, ф. 740, оп, 5, а. е. 11, л. 22—23.

51. Пак там, ф. 01, оп. 1, а. е. е 31, л. 119.

52. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 21; ф. 568, оп. 1, а. е. 745, л. 26; ДПИК, т. 1, с. 267—268.

53. ДПИК, т. 1, с. 268; В. Мир, № 3709, 10. XI. 1912.

54. Пак там, с. 670; OP, Bd. 33, S. 395—396.

55. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 755, л. 2.

56. Българска военна история... Т. 2, с. 521—524.

57. ДПИК, т. 1, с. 242; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 21.

58. ЦДИА, ф. 172, оп. 2, а. е. 1194, л. 120.

59. ДПИК, т. 1, с. 268—269; GP, Bd. 33, S. 360, 377.

60. Държавен вестник, № 254, 9. XI. 1912.

61. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 76; Българска военна история... Т. 2, с. 519-520.

62. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 863, л. 1; НАБАН; ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 59.

63. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 148; ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л, 53,

64. ДПИК, т. 1, с. 270; РА. АЛ., Turkei 203, Bd. 9, Dok. No 106, Bl. 1; Bd. 4, S. 959, 983—985.

65. ЦВА, ф. 740, оп. 5, a. e. 11, л. 69, 87; ф. 48, оп. 1, a. e. 1, л. 87, 121; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 199.

66. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 45—46; ф. 568, оп. 1, а. о. 867, л. 9, 11; Кутинчев, Ст., цит. съч., с. 60—98; Реч на д-р Никола Генадиев... с. 13—17.

67. ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а. е. 225, л. 98-134; ф. 176, оп. 2, а. с. 1208, л. 1—419; ф. 284, оп. 2, а. е. 2726, л. 1; а. е. 2838, л. 3.

68. ДПИК, т. 1, с. 269.

69. Пак там, с. 671.

70. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 153; Данев, Ст. Примирието... с. 98.

71. Данев, Ст. Примирието... с. 99.

72. Пак там, с. 95.

73. БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 25.

74. ДПИК, т. 1, с. 270.

75. Пак там, с. 566—568; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 24; а. с. 74,5, л. 17.

76. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 870, л. 1—6; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 49—50; а. е. 152, л. 1—2.

77. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 52; ф. 17 к, оп. 1, а. е. 236, л. 75—76.

78. ДПИК, т. 1, с. 568.

79. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 164.

80. Пак там, л. 187.

81. ДПИК, т. 1, с. 569—570.

82. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 192—193.

83. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 62—63; ДПИК, т. 1, с. 570.

84. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 119, 134, 146—147, 157, 165—166; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 33.

85. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 113.

86. Пак там, л. 97, 212; ЦДИА. ф. 906, оп. 1, а. е. 2, л. 54, 56.

87. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 136, л. 113; ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 389—395, 399—400, 443—444.

88. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 418—420.

89. Пак там, л. 469—471, 503.

90. Пак там, а. е. 5, л. 117; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 200.

92. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 400-401.

93. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 216.