Глава четвърта. Залезът на османския полумесец в Европа
РАЗПРА СЪС СЪЮЗНИЦИТЕ
Замлъкнаха оръдията на Чаталджа и Булаир, огласящи доскоро с протяжен тътен бреговете на три морета. По бойните полета на Тракия настана внезапна тишина, макар още да не бяха изписали подписите писалките на дипломатите. Но спокойствие за заслужена почивка не обзе изморените войници, защото изстрелите в Македония не секнаха. Съюзниците воюваха с водителите на българщината, благословената жадувана свобода помръкна при изгрева си. Освободителите се превърнаха в поробители. Потискаща тревога и мрачно предчувствие се вкорениха дълбоко в душите на македонските българи. Сръбските и гръцките власти се държаха така самоуверено, сякаш нямаха никакво намерение да си отидат от „временно окупираните” български земи, несъюзническите действия прераснаха във вражески. Те късаха българските знамена, за да ги заменят със свои, но не успяха да променят коравите българи. Извършваните жестокости надминаваха дори тези на младотурците. Царят и правителството трябваше да чуят тежкото обвинение: „Защо ни предадохте? По-добре е да ни върнете на турците, при които по-малко ще теглим!” [25].
За висшето командуване „главният политически обект на войната е освобождението на Македония”. Силите, доколкото бе възможно, се пазеха за „решителния момент”. Настъпвайки към Цариград и Галиполи, българските войници и офицери не преставаха да мислят за своите сънародници в Македония. По-голямата част от сръбските войски се съсредоточаваха в долината на Вардар от Скопие до Гевгели. На 2 април генерал Савов сподели с министър-председателя тревожния извод: „Това е признак, че те (сърбите — б. а.) със сила ще защищават окупираните от тях български градове в Македония.” Министърът на финансите Лаза Пачу открито заяви в Скупщината, че не може да става и дума за демобилизация, докато не се сключи мирът и извърши дележът. Тази декларация направи „твърде тъжно впечатление” на Гешов, който в окръжно до легациите обърна внимание, че сръбското правителство не възнамерява да подлага на арбитраж въпроса за бъдещите граници, нито да опразни доброволно безспорната зона. В същата посока тласкаха и сведенията за тайно съглашение между „коварствуващите” Гърция и Сърбия против България: „Настойте, че не сме ние, които ще бъдем отговорни за разтурянето на Балканския съюз, ако Тройното съглашение, което толкоз много държеше за тоя съюз, не вземе веднага енергични мерки, за да се вразумят гърци и сърби.” Бедата бе още по-голяма, защото управляващите кръгове в Белград и Атина не само преговаряха за съюз против България, а и си разделиха ролите за привличане на Румъния чрез Сърбия и на Османската империя чрез Гърция [26].
Маджаров посети на 3 април Форин офис с оплакването, че „Сърбия и Гърция правят против нас заговор, за да могат по тоя начин да нарушат безнаказателно своите писмени задължения”. Протакането на преговорите за мир целеше да се задържат повече време българските армии на Чаталджа и Булаир. Пълномощният министър обясни, че биенето на тревога не е плод на уплаха: „Ако е въпрос да се бием помежду си, ние сме в състояние, струва ми се, да дадем урок и на едните, и на другите, но какво разочарование за всички ония, които вярваха в съюза на балканските държави!” Той помоли британското правителство да направи необходимите постъпки в Белград и Атина, „за да се избегне тоя скандал”, предупреждавайки същевременно: „Ние няма да се уплашим от един заговор и няма да отстъпим нито педя земя от това, което считаме наше право.” След като съюзниците струпваха войски в Македония, за да задържат и отнемат българските земи — „ние ще трябва да се защитим с всички средства”. И с военни. Опасността се увеличаваше от предложението на сър Едуард „европейският концерт” да запази неутралитет спрямо разногласията между съюзниците [27].
Много доволен от прекратяването на военните действия, Сазонов по настояване на българското правителство на няколко пъти телеграфира на Хартвиг, че договорът „трябва да се изпълни буквално”. Той изтъкна пред гръцкия пълномощен министър, че „остров Тасос ще е български като част от Кавала”. Но руският дипломатически представител в Белград упорито поддържаше стремежа на меродавните фактори за нарушение на договорните задължения. След един разговор „през зъби” с намусения Хартвиг и горчиво съжаление за водената война, „която ние не предприехме на всеки случаи, за да се видим изиграни един ден от нашите съюзници”, Тошев препоръча на правителството, след като изчерпи всички средства за политическо въздействие, на първо място от страна на влиятелната Русия — „ще трябва да подирим спасителните средства у самите нас”: „Ако сърбите не вземат от дума, ако продължават да обръщат гръб на здравия разум, ако се покажат глухи на истинските приятели на Балканския съюз, не ще остане друго, освен да прибегнем към тяхното изтласкване от припадащите се нам земи, за която цел трябва незабавно да се упътят към Македония всички наши свободни вече войски. Колкото и да е печално, това ни се налага, щом няма друг изход... Доста е това, което отстъпихме.” Той посъветва да се издирят приятели навсякъде, където може да се намерят, особено във Виена и Букурещ, и предпочете да се прояви отстъпчивост спрямо Гърция [28]. Но съюзниците вече работеха в румънската столица за обкръжаваме на България.
В Министерския съвет на 3 април се разгоря спор с коя съседна държава да се прави политика на добри отношения. Министър-председателят едва удържаше на запитванията в Народното събрание, като често пъти не им отговаряше по силата на чл. 92 от Конституцията за запазване на държавните интереси. Гешов, Яблански и Пеев смятаха, че Румъния трябва да бъде предразположена, „за да няма страх от нея, когато ще се разправяме със съседите”. Абрашев намираше за неестествено да се играе на приятелство „след грабежа” в Добруджа и се изказа за споразумение с Гърция: „Сърбите ще се бият с нас, защото не искат арбитраж, а ние ще се бием с гърците, защото пък ние не искаме арбитраж.” Христов възрази, но постепенно надделя възгледът за арбитраж и с Гърция, ако не е предложена за база приемлива разграничителна линия. Имаше се предвид линията, съобщена от Венизелос на Демидов: устието на Струма, брегът на Тахинското езеро, като Нигритско остане в Гърция, а Кукушко в България, след което да се включи в гръцка територия Гюмендже и Леринското поле, за да стигне Преспанското езеро. Гешов натовари Хаджимишев да изрази готовност за мирно уреждане на дележа чрез преговори и взаимни отстъпки [29].
Започнала работата си на 31 март, смесената комисия се затрудняваше от пречките на гръцките делегати, включващи в своята зона „повторно освободени” земи. Умишленото представяне на Солун като единствената спорна точка се правеше от тях, за да се изложи България пред Европа, когато поиска и Югозападна Македония. Гръцкото правителство се стремеше да присъедини и Света гора, като запази местното манастирско самоуправление. Сарафов и Хесапчиев притежаваха инструкции да отстранят „досегашните търкания и печални инциденти” чрез прокарване временна разделителна линия с изключение на Солун и Сяр, което „съвсем не предрешава въпроса за окончателното разпределение между България и Гърция на завзетите от съюзните войски крайове”. Дотогава всяка страна, заела първа определена местност, трябваше да я управлява военно и политически. Понеже гръцката армия не бе освободила Нигритско и Правищко, нейните делегати предложиха да се тегли произволна демаркационна линия, което естествено не се прие. Гешов призова Венизелос към умереност и уреждане дележа в преки преговори, като в краен случай да се прибегне до посредничеството на силите. Напротив, генерал Савов, ядосан от продължаващото гръцко проникване, снемаше всякаква отговорност от себе си, ако не спрат несъюзническите действия [30].
След като заключи, че „съединените гръцка и сръбска армии вземат едно изходно стратегическо положение, за да влязат във война с нас”, на 2 април помощник-главнокомандуващият изказа пред царя и правителството опасението, че българската действуваща армия би била поставена „в безизходно положение, в положение еднакво с онова, което имаме спрямо Румъния, под влиянието на което да бъдем принудени да принесем в жертва най-жизнените национални интереси в Македония”: „Единственият благоприятен изход от това положение е и ние да заемем спрямо вашите съюзници едно стратегическо положение, което да ни дава абсолютна готовност да влезем във война с тях, ако висши отечествени интереси това ще изискат.” Генерал Савов настоя за по-скорошно сключване на мира, за да се добие свобода на действие с прикованите сега армии на Чаталджа и Булаир, които да се съсредоточат съгласно новата политическа обстановка. Всяко забавяне на мира бе в полза на съюзниците: „Пропускането на време за съсредоточаване на нашата армия на съответствуващите операционни театри впоследствие с нищо не може да се поправи и може да ни костува безвъзвратно непоправими злини” [31]. Министерският съвет на първо време се задоволи с прехвърлянето на 8-а тунджанска дивизия в Югоизточна Македония.
Българските дипломатически представители предприеха стъпки на предупреждение и в трите столици на съглашенските сили. На 4 април Маджаров отново заяви във Форин офис, че „ще отидем докрай, за да защитим правата си”. Лойд Джордж посочи отклоняващо: „Сърбия се намира в руски ръце и без насърчение от Русия не би смеяла да наруши договора.” Той нарече „голям и печален скандала”, ако се стигне до кърваво стълкновение между съюзниците, при което пълномощният министър вдигна рамене: „Отговорността ще бъде на тия, които нарушават задълженията си.” В Ке д'Орсе Пишон застана на удобната формула „да не се меси във вътрешното разделяне” между балканските държави, които трябвало да се разберат помежду си. Когато Станчов напомни, че от острата разправия в Балканския съюз ще се възползува само Австро-Унгария, френският външен министър обеща да размени мисли с колегите си от Съглашението, за да не обвинят България, „ако стане нещо” [32].
„Воплите” на сръбските управляващи кръгове заради недопускането до Адриатическо море, усилвани от „сърбуващия” Хартвиг, предизвикваха състрадание в Петербург, но Бобчев не се съмняваше в безпристрастието на височайшия арбитър: „Аз не мисля, че ще подмамят онези, от които зависи решението на въпроса — кому що се пада. В тоя случай, сигурен съм, не ще помогнат и най-големите късания на коси у велики и знатни особи.” По негова молба Сазонов телеграфира до Белград и Атина, че усилването на сръбските и гръцките войски срещу България и преговорите за съюз против нея клонят към разтуряне на Балканския съюз. Но в отговор се чу обвинението, че „прусаците на Балканите” искали да добият надмощие, заплашващо да наруши „равновесието” на полуострова [33]. На всички други бе позволено да го нарушават.
Хартвиг подкрепи Пашич в опровержението на всички слухове за сръбско-гръцко сепаративно съглашение, но предрече неговото сключване с оглед общите интереси против България. Венизелос не скри от Демидов, че подобно съглашение може да се наложи по силата на обстоятелствата. Той предложи среща на четиримата министър-председатели в коя и да е балканска столица. За разлика от своите колеги Неклюдов се позова на вестникарските заплахи и допусна враждата да доведе до нападение още преди подписването на предварителния мир с Портата, което щяло да се извърши „вероятно от българска страна”. Според него Гешов бил „безсилен да направлява събитията” и все повтарял, че ще подаде оставка, ако се дойде до въоръжено сблъскване между съюзниците [34]. Нещо още невъзможно, защото българските армии стояха приковани в Тракия.
Най-сетне на 6 април Гешов се оплака на Сазонов от противобългарското поведение на Хартвиг, който, вместо да съветва в Белград точно изпълнение на договорните задължения, насърчаваше към тяхното нарушаване. Дълбоко огорчен, той обърна внимание „върху голямата опасност, която заплашва и Балканския съюз, и бъдещето въобще на славянството в Балканския полуостров”: „Ни дума не може да става вече за съюз, когато при първото опитване да влезем в подобен съюз ние срещаме толкова горчиво разочарование.” Хартвиг обаче бе приближен на Николай II, та в Певчески мост не смееха да му направят полагащото му се мъмрене. Като председател на БАН Гешов отхвърли „първоаприлската лъжа” на „Новое время”, изтълкувал обръщението на българските учени от 28 март до славянските академии като меморандум против Сърбия и Гърция. Общото събрание на БАН възропта срещу направляваните престъпления в Македония, чрез които се целеше „да се убие духът у българите, та да не смеят да проявяват вече своето народно съзнание, като са насилвани да се наричат сърби” [35]. Въпреки признатата от видни слависти етническа граница по Шар планина и Скопска Черна гора.
Венизелос вече гледаше песимистично на възможно споразумение по дележа. На 5 април той посочи на Хаджимишев, че линията, спомената от него пред Демидов, се различава от предложената на Данев в Лондон, понеже включвала и Правищко. Явно гръцкото правителство бавеше отговора си, за да печели време за съглашение с Белград. В околностите на Солун се съсредоточи 60 000 армия, готвеше се десант в Чаязъ. а пленниците се пускаха да се връщат в родината си. Гешов настоя да бъде писмено представена втората линия като основа за сериозни преговори и миролюбиво разрешаване на въпроса. Хаджимишев предполагаше, че съюзниците нарочно правят въртели, за да завършат напълно съсредоточаването на войските си в Македония, без да бързат да преговарят за мир, тъй като българските армии ще се прехвърлят от Тракия. Идеята за среща на четиримата първи министри даваше възможност за натиск върху България да отстъпи на прекомерните претенции [36]. Руската дипломация се хвана за нея, за да облекчи предстоящата си извънредно трудна задача.
Въпросът за Солун застана между двамата ръководители на управляващите партии. Данев се изказа против арбитраж с Гърция, защото Съглашението било за Гърция и Солун щял да се загуби. Гешов изрази съгласие да отстъпи Солун, за да „отцепим гърците от сърбите” и да бъде осуетен съюзът между тях. В противен случай съюзниците щяха да се насърчават и подкрепят взаимно срещу България. Венизелос уверяваше, че все още не съществувало сепаративно споразумение, но могло „да бъде предизвикано по силата на обстоятелствата. . . от българите зависи гръцко-сръбската дружба да не бъда поставена в необходимост от съвместно действие”. Непримиримите противоречия все по-често навеждаха Гешов на мисълта да подаде оставка [37]. Чакаше само да се сключи мирът с Османската империя.
След като не успя да добие Родосто, Фердинанд се запали от Самотраки. По негово нареждане Бобчев се зае да убеждава Сазонов, че с отстъпването на острова „може действително да се покаже една любезност към тогози, който толкоз много се изложи и излага с Балканския съюз и войната” [38]. Но в Петербург смятаха, че островът е разположен по-близо до Дарданелите, отколкото до Дедеагач и Енос.
Поради желанието си да отговори по-скоро на колективната нота на силите за сключване на мира българското правителство прие всички предложения на съюзниците относно нейното съдържание. На 7 април Гешов упълномощи Маджаров да действува щото посланическата конференция, като се убеди в благоприятния отговор, без да губи време, да пристъпи към редактиране на предварителните условия на мира. Той намекна за включване на условие за „частична поне демобилизация”. На следващия ден обаче Министерският съвет взе решение да не се демобилизира: „България в отстояване на правата си върху освободените земи в Македония ще отиде докрай.” Генералите Савов, Фичев и Диков се поканиха да бъдат изслушани относно прехвърлянето и продоволствието на войските в Македония, Кюстендилско и Софийско. Те бяха длъжни да отговорят на съдбоносния въпрос: „Готови ли сме да воюваме?” Царят се съгласи с необходимостта на съвещанието, разширявайки темата: „Как и ще ли можем воюва едновременно срещу гърци и сърби?” [39]. Великите сили трябваше да знаят, че България бе готова да защити договорните си права и със силата на оръжието.
За жалост отношенията между монарха и правителството приличаха на тези между съюзниците. Вместо да работят заедно, те тръгнаха по различни пътища. Министерският съвет бе „черноработникът” и всичко добро, сторено от него, се приписваше на държавния глава, а неговите задкулисни пакости влизаха в натежалата сметка на правителството. Но „шило в чувал не се крие”. Фердинанд се затвори под карантина в двореца „Царска Бистрица” и държеше писмена връзка чрез секретарите си. Той подкрепи проекта на генерал Савов въоръжените сили да достигнат 15 дивизии, а военният бюджет да скокне от 45 на 72 милиона лева. Министерският съвет възрази на исканите „главоломни цифри”. Най-затруднен бе генерал Никифоров, който трябваше да отговаря в Народното събрание за действията на Главното командуване, предприети без негово знание и дори в разрез с неговата воля [40]. Генералите от Главната квартира знаеха, че царят е зле настроен спрямо военния министър, и не пропускаха случай да го пренебрегнат. Пристигналият от Скопие генерал Паприков настоя да се изпратят незабавно по една дружина в Щип, Кочани и Струмица. На 8 април Гешов поиска от генерал Савов да се ускори по необходимост бързото прехвърляне на войски в Македония [41]. По-късно помощник-главнокомандуващият с основание щеше да твърди, че Министерският съвет е наредил пренасянето на освободените сили към запад и югозапад.
Съюзниците на България се чудеха как да забавят отговора на колективната нота от 31 март. Най-после на 8 април той последва, установявайки разликата в условията на посредничество от съюзническите условия, поставени на 23 март. Въпреки това, за да съдействува за успеха на посредничеството, балканските държави го приеха с молба да се възприеме по принцип военното обезщетение и си запазваха правото да дебатират в течение на преговорите по въпросите, отнасящи се до островите, определянето границите в Тракия и на цяла Албания [42]. Въпреки изказаните резерви условията за сключването на предварителен мир бяха в същността си осигурени. Понататъшното развитие на преговорите зависеше повече от добрата воля на съюзниците, защото противникът бе вдигнал бяло знаме и силите поеха защитата на неговите интереси.
Сръбско-черногорските войски напразно се опитваха да превземат Шкодра, докато на 9 април се подписа протокол за излизане на нейния гарнизон с оръжието към Тирана, родния град на Есад Топтани паша, проявяващ амбиции да стане владетел на Албания. Сърбия и Черна гора спечелиха властолюбивия комендант и крепостта падна, без да пролеят „нито една капка кръв”. Сръбските дивизии нямаха достатъчно силен съюзник, който да овладее Шкодра с щурм, както стана при Одрин. Те бързаха да се превозят с гръцки кораби до Солун и да се окопаят в Македония. Въпреки съперничеството между двете династии Черна гора се очертаваше да застане в полза на сръбските домогвалия срещу България [43]. Така крал Никола се надяваше да получи повече земи в Новопазарския санджак.
Въз основа на правителственото решение Гешов възпря Маджаров да не говори за частична демобилизация под предлог, че имало опасност да се помисли, че българската армия е уморена, което би насърчило „известни противници”. Той възложи на Бобчев да проучи дали Сазонов е на мнение да се поиска отдалечаване на войските от Чаталджа след сключването на предварителния мир. Въпреки настояването на Високата порта прекратяването на бойните действия да продължи с още 10 дена или за един по-голям и дори неопределен срок — до подписването на мира, генерал Савов по решение на правителството продължи срока с 5 дена при същите условия, без да се подписват никакви документи. Впоследствие дните се увеличиха на 10 [44]. Превозването на тежката артилерия и поставянето й на огневи позиции продължи.
Гешов намери „новата сръдня” на Сазонов относно забавеното спиране на огъня „съвършено безосновна”, както предишните му разгневявания. Целият Министерски съвет отиде в Одрин, за да убеди генералите да сключат „един вид примирие'', а Портата, вместо да изпрати упълномощен представител за устно договаряне, се опита да изложи България, че уж тя предложила да се спрат бойните действия чрез руско посредничество. На 9 април министър-председателят покани Сазонов да направи огромна услуга на Балканския съюз: „Нашите отношения със сърби и гърци от ден на ден тъй се изострят, щото става вече необходимо мощното, авторитетното слово на Русия да предвари ужасната буря, която се готви.'' Хартвиг бе подведен под отговорност „за голяма част от скандала, който пълни с радост душите на нашите неприятели”. Той поощрявал сръбското правителство да не се подчинява на договора и да не приема арбитража: „Ще изтърпи ли руският император такова оскърбление?” [45]. В случая Николай II се оказа безкрайно търпелив.
Тревогата на министър-председателя се усилваше от предположението, че дори силите да наложат мира и армиите да се оттеглят от Чаталджа и Булаир, България няма да може да демобилизира предвид натрупването на сръбски и гръцки войски в Македония. На 9 април той подтикна Маджаров да настоява пред Грей и сьглашенските посланици да побързат, „ако не желаят да видят скандала на война между балканските съюзници”: „Положението от ден на ден се изостря и ние трябва енергически да работим, за да предотвратим голямото зло, което ни заплашва. Сред висшите ни военни не подлежи на никакво съмнение, че ние ще бием и сърби, и гърци. Но можем ли да бъдем сигурни откъм Турция, па дори и откъм Румъния, когато не сме свършили нито с едните, нито с другите и когато, насърчени от нашите явни вече несъгласия с нашите съюзници, те могат да искат да се възползуват от обстоятелствата?” След тази трезво преценена международна картина на Калканите Гешов изплака болката си и възмущението си от Хартвиг, който заявил на Баучер: „Русия иска една по-силна Сърбия, за да я употребява като оръдие против Австрия” [46].
Недоволен от непристъпването към преговори за мир, на 10 април помощник-главнокомандуващият докладва на правителството, че „туй хроническо преустановяване” на военните действия, без да се започне веднага оттегляне на армиите от Тракийския театър, заплашва с гибелни последици отечеството. Бездействието постепенно заличаваше ефекта от славните победи, а гърци и сърби печелеха време за заемане благоприятно стратегическо положение, за да наложат със силата на оръжието своите условия за дележ на Македония преди подписването на мира. За съсредоточаването на цялата действуваща армия срещу съединените сили на враждебните съюзници бяха потребни не по-малко от 40 дни: „Единствен изход от това крайно неизгодно положение е да се намери средство да се сключи сепаративен мир с Турция час по-скоро, за да можем да пристъпим веднага към съсредоточаване на нашата армия и след това да почнем да третираме въпроса за раздялата. Всяко бавене на сключване на мира може, при горната обстановка, да има гибелни, с нищо непоправими за военните операции последствия” [47]. Правителството допускаше оказване на натиск върху нечестно играещите съюзници посредством прехвърляне на войските от Тракия, което не означаваше желание за война, а за защита.
Същата превантивна тактика усвоиха и българските дипломати, които като Маджаров например изтъкваха, че по въпроса за спазването на договорите не може да се прави „никакъв пазарлък” и следователно „кървавият конфликт е неизбежен”. Той убеждаваше посланиците, че „малките резерви в отговор не трябва да спират сключването на мира”. С подписването на предварителния мир по-малката част от войските на двете страни при Чаталджа и Булаир щяха да се оттеглят, а като се сключеше окончателният договор за мир, българската армия се отдръпваше на определената нова държавна граница. Посланическата конференция обаче се бавеше с процедурата, поради което Маджаров предвиждаше протакане: „Трябва да направим всичко възможно, за да се сключи мир между нас и Турция, а другите въпроси може да се провлачат” [48].
В сравнение с главозамаяните шовинисти Венизелос изглеждаше умерен. Но предложението, което той представи на 9 април чрез Панас, „на запад от Кавала” до „на запад от Преспанското езеро”, бе толкова неопределено, че не можеше да се вземе като основа за разискване. Гешов напомни, че в Лондон гръцкият министър-председател бе много по-точен пред Данев с линията по левия бряг на Струма, Правищко, по десния бряг на Тахинското езеро, през Вардар до Гюменджа, на север от Енидже — Вардар и Воден до южния бряг на Преспанското езеро и Корча. Въпреки обещанието си, дадено в София, Венизелос не изпрати писмено предложението, за да започнат преговори. Гешов настоя да се вземе за основа предложението, направено пред Демидов, върху което да се почнат незабавно преговори, като се представи и от българска страна разграничителната линия. Особено впечатление направи твърдението на Венизелос, че Солун „може да се отстъпи само след една нещастна война”, но не и след арбитражно решение. По пресмятания на Шопов Гърция се стремеше да вземе население 2 043 000 души, а на България да остави 1 401 000: „При тая чудовищна несъразмерност направете апел към чувството за справедливост на Венизелос и настойте да направи държавническия жест, който тъй много ще улесни моята (на Гешов — б. а.) задача да свършим миролюбиво дележа и да запазим и занапред великото съюзно дело, което ни даде толкова бляскави резултати” [49]. Гръцкият първи министър обаче категорично отказа да даде друга линия и затова чакаше от София да представят българската „крайна линия”. Той виждаше общата граница със Сърбия южно от Битоля.
Още на 12 април Гешов предложи на съюзниците преговорите да продължат там, където са почнали — в Лондон, седалище и на посланическата конференция. Същевременно той възнегодува пред Съглашението от постоянното увеличаване на гръцките и сръбските войски срещу България въпреки неведнъж изказваното желание за миролюбиво уреждане на споровете и уверението, че „ние няма да нападаме”. Настояваше се за най-сериозни мерки, за да не се види „окончателният крах” на Балканския съюз и „ужасният скандал на една междухристиянска война на Балканския полуостров”. Дипломати като Хаджимишев обаче не вярваха в полезното въздействие на съглашенските сили: „Аз главно разчитам върху силата на нашата славна армия” [50].
Сръбската пропаганда в руските вестници за ревизия на договора достигна толкова големи размери, че българската легация трудно смогваше да противодействува. Бобчев обикаляше първите личности в Певчески мост с необоримия факт, че българите са дали повече жертви, отколкото другите съюзници, взети заедно, които не бива да се отричат от подписите си: „Сърбите правят една колосална грешка, като са се заловили да секат съюза, на който досега почива цялата блестяща обща сполука. Най-много те ще се каят за развалянето му.” Сазонов изразяваше пълно съгласие, че договорът ще трябва да се изпълни буквално с посредничеството на Русия, но получил известие от Белград, че българските войски се готвели да заемат със сила някои окупирани от сърбите земи. Пълномощният министър Попович често „плачеше” на Сазонов, че България се готви да отвори война на Сърбия. Бобчев призова да не се намесва чувството на състрадание спрямо „горките сърби”, задължени да спазват договора, а не да го тъпчат” [51]. Спорът не биваше да излиза извън компетентността на третейския съд, който имаше и правото да онеправдава.
Изострянето на отношенията между съюзниците накара Сазонов да подеме гореспоменатата идея за среща на правителствените ръководители и да предложи едновременна демобилизация с подписването на предварителния мир. От България се изискваше „необходимата отстъпчивост”. На 11 април Неклюдов връчи нота на Гешов, в която се обръщаше сериозно внимание върху неизчислимите и бедствени последици, произлизащи за България от едно „братоубийствено сблъскване”: Румъния няма да изпусне случая да нападне България, а Османската империя ще поднови войната, но този път руското правителство не се наемаше да пази тила — „ще остане само да бъде с болка в сърцето си безучастен зрител нa гибелта на българското дело”. Целият съюзен договор със Сърбия, включващ българските права по разпределението на Македония, тогава „пада сам по себе си”. От българското правителство се очакваше да увеличи усилията си „за мирното изравняване на съществуващото изостряне”. Обвиненията и заплахите толкоз възмутиха Министерския съвет, че се заговори за изоставяне от Русия и наложителна оставка. Данев обаче препоръча да се изчака подписването на прелиминарния мир, а и царят все още се надяваше на подкрепа от Петербург [52].
С пълно основание на 13 април Гешов натовари Бобчев да изрази „дълбока скръб” от това, че България се туря на „равна нога” със своите съюзници при изострянето на въпросите около дележа на Македония, въпреки че с нищо не е допринесла за това изостряне. Пашич пръв повдигна въпроса за ревизия на договора, а Венизелос предлага линия, обхващаща и земите на запад от Кавала. Министър-председателят подчерта, че Сърбия и Гърция не само се съюзяват и трупат войски срещу България, но и търсят и други съюзници. Той намираше излишна една среща с Пашич, търсещ случай лично да му говори за ревизия на договора, и настоя на основание чл. 4 от тайното приложение „Русия да реши окончателно” спора със Сърбия, и то колкото се може по-бързо, за да се успокоят разпалените духове. Спорът с Гърция се измести на второ място. Българското правителство имаше още едно право да упорствува, защото спря разполагането на тежката артилерия пред Чаталджанската позиция, събитие, проверено на място от двама руски полковници военни инженери [53].
Най-откровено изля мъката си Теодоров в писмо до Бобчев от 12 април. Той предупреди, че ако отправеният призив не се вземе присърце в Петербург: „Ние ще напуснем в най-скоро време властта или по-правилно ще бъдем изтикани от властта, за да отстъпим мястото на лудите и авантюристите да управляват България и да настанат онези нещастия за нашето отечество, за Балканския съюз.” Министърът на финансите сподели голямото си разочарование от съюзниците, измамници на доверието, оставени да завземат българските земи „лесно и без кръв зад гърба ни”, докато българската армия воюваше с непрекъснато прииждащите от Азия османски пълчища и даде огромни жертви за общото дело. Честният човек не можеше да се начуди: „Какво е това нещо и на какво прилича — съюзниците да сключат съюз помежду си против едного от тях?” Тук се криеше коренът на злото, за което Сазонов се закани да накаже България. Той не смееше „да повиши тон” и пред румънското правителство. Теодоров заби тревога, че „на Балканския полуостров ще пламне огън въпреки всичките съвети на благоразумие и заплашвания”. Привърженикът на Балканския съюз бе обзет от отвращение: „Аз вече не мога да чуя името на тези подлеци хладнокръвно. Толкоз отвратително е тяхното коварство.” Овладял чувствата си, миролюбивият държавник все пак вярваше, че след сключването на мира и военното осигуряване на България откъм запад и югозапад „сърбите и гърците ще си налеят потребното количество вода във виното и всичко ще се свърши благоприятно”. В случай че съюзниците не изпълнеха арбитражните решения, България щеше да влезе в ролята на „съдебен пристав” от името на великите сили, осигурена откъм Османската империя и Румъния [54]. Умно заключение, в което Данев и неговите съпартизани трябваше да се вслушат.
Твърде откровен разговор проведе същия ден Маджаров с Никълсън, пред когото за трети път настоя да се спре струпването на сръбски и гръцки войски против България, „но не от страх пред съединените гръцки и сръбски войски, а от срам пред позорното зрелище да се бият вчерашни съюзници”. Той обори погрешното становище на някои руски дипломати, че „Сърбия ще спре австрийския напор към юг, и затова трябвало да се усили повече, отколкото има право”: „Ние искаме да знае Англия кой провокира, кому трябва да падне отговорността за бъдещото кръвопролитие, а после ще знаем как да защитим интересите си.” Държавният подсекретар се ограничи да съобщи, че решението на посланическата конференция е преговорите за мир да започнат незабавно върху предложената база, като силите си запазват въпросите за островите и Албания, а финансовите въпроси ще се разглеждат в Париж [55].
Поради липса на инструкции пълномощните министри на великите сили в София не правеха колективната постъпка за назначаване на пълномощници и за посочване мястото за подписване на мира. Наричайки бавенето „крайно вредно”, на 14 април Гешов издаде окръжно, в което нареди да се помоли настойчиво Грей и посланическата конференция да приготвят текста на предварителния договор за мир, „за да се не губи време за подписването му” [56]. Прекратяването на военните действия не бе безсрочно.
По искане на Министерския съвет царят покани генералите Савов и Фичев да се явят в София за великденските празници,, за да се изслуша тяхното компетентно мнение. Помощник-главнокомандуващият не намери за уместно да напусне поста си в Главната квартира, което не било в интерес на службата, и помоли правителството, „ако е възможно”, да го освободи от участие в съвещанието. Той гласува пълно доверие на началник-щаба, макар да не бяха в единомислие: „За горната цел генерал Фичев е достатъчен, той би могъл да даде всичките осветления на почитаемия Министерски съвет.” Едва ли генерал Савов искаше само да спести 12 часа клатушкаме с влак от Одрин до София. В същото време без знанието на правителството той заповяда да се изтегли гарнизонът от Солун, за да не попадне в плен „в случай на конфликт”: „Това при сегашното критическо стратегическо положение на нашата армия по отношение на сърбите и гърците е крайно опасно и впоследствие с нищо непоправимо зло.” Внезапната стъпка произведе „потресаващо впечатление” в Атина поради страх от предстоящо нападение. Генерал Хесапчиев забеляза, че с оттеглянето на българските войскови части гръцките власти веднага ще закрият всички български учреждения — пощата, телеграфа, банката, гарата и др., и изказа мнението да се оставят в оспорвания град „поне две роти”. Министерският съвет прецени, че „положението не е още толкова критическо”, и отмени чрез царя заповедта на генерал Савов [57].
Генерал Савов поясни, че смята положението за критическо, защото българските роти са обкръжени от цели гръцки полкове, а някъде дори от цели дивизии, прехвърлени тъкмо когато правителството му забрани да усилва гарнизоните в спорните места заради работата на смесената комисия: „Военната предвидливост ми налага да държа съсредоточени войските си. Щом политиката ми налага противното, отговорността за последствията няма да бъде моя. При това докладвам, че въпросът и със солунските войски е от същото естество и че в случай на нужда и те за нас ще бъдат изгубени благодарение на политиката” [58].
Предпазливата тактика на Гешов да отлага откритото поставяне на спорните въпроси не му донесе желания успех, защото самите съюзници ги раздухваха. Създаде се мнението, че той е станал „играчка на съюзниците”, колеблив в разпрата със Сърбия, чиято острота се опитваше да притъпи, отстъпчив за Солун. Данев упрекна своя партньор в коалицията, че „не е повишил тон” пред Спалайкович и Панас и те правели погрешния извод, че българското правителство ще отстъпи. Той заплашваше войнствено, че ако е необходимо, България ще се бие, за да накара съюзниците да изпълнят договорите. Великите сили, Румъния и съюзниците трябваше да разберат и запомнят, че България е готова да отиде „докрай” в отстояването на своите законни права [59]. Председателят на Народното събрание твърде скоро щеше да получи възможността от друг държавен пост за „повишава тон”, без да го чуят отсреща.
Сутринта на 13 април 1913 г. в Министерския съвет се разисква по положението в Македония, където съюзниците са се окопали, готови да задържат със силата на оръжието окупираните български земи. Един въпрос се сложи на дневен ред на следобедното петчасово съвещание: „Предвид положението ни спрямо сърби и гърци, може ли да разчитаме на армията?” Генералите Савов и Фичев отговориха утвърдително, но при условието — „не веднага след прелиминарния мир”, защото, докато българската действуваща армия се съсредоточеше на запад и югозапад, Сърбия и Гърция щяха да нападнат. Те сметнаха за най-изгодно силите да наложат обща или поне частична демобилизация на всички воюващи, частите да се завърнат по гарнизоните си с усилен или най-малко запазен кадър, за да се направи, ако се наложи, нова мобилизация и набързо съкрушат изменилите съюзници. Това мнение се възприе от Гешов, Яблански, Тодоров, Франгя и дори от Теодоров. Малцинството в лицето на Пеев, Христов и Абрашев предпочитаха вместо демобилизация, равнозначна с поднасяне Македония „на тепсия”, да се оттеглят войските от двете страни на Чаталджа и Булаир, като част от тях в пълен боен състав се развърнат в Македония и по границата със Сърбия, за да бъдат принудени съюзниците да преговарят ускорено и отстъпчиво. Те не вярваха, че Сърбия и Гърция ще се решат да нападнат, но при такава заплаха избираха споразумение с Румъния и Османската империя [60].
Генерал Савов заяви, че след сключването на мира не може да задържи войниците под знамената, защото са закопнели за близките си. На този по-късно често повтарян аргумент тримата му опоненти възразиха, че няма да бъде възможна нова обща мобилизация, което ще означава сърбите да заграбят цялата „спорна зона”, а гърците — Солун. И не само тези местности. Помощник-главнокомандуващият се беше похвалил, че в Одрин казал на царя „да не му се меси в командуването”, но сега трябваше да даде лично обяснение за боевете на 16 и 17 март, за които според него правителството не носело отговорност. Тогава Абрашев го засече: „Като не отговаряме ние, защо ни питахте дали да щурмувате, или не Одрин?” Той изтъкна, че Министерският съвет е отговорен за политическата целесъобразност на военните действия, които на Чаталджа струваха безсмислено проливане на кръв поради ненужното проникване зад укрепената позиция [61]. Генералите останаха на схващането си за обща демобилизация въпреки допълнително положените усилия на Данев да ги разубеди. Понеже имаха съвещателен глас, те бяха освободени да се завърнат в Главната квартира.
Царят не прие генералите, обаче напълно одобри предложението за демобилизация, „ако тя бъде обща за всички воюващи държави”. Най-войнствен от ръководната тройка в Главното командуване се оказа полковник Нерезов, упорствуващ на своето: „Война не се води всеки ден. Сега, когато сме мобилизирани, е най-добрият случай да се разправим с тях (съюзниците — б. а.).” Той ругаеше слабостта на правителството, склонно да прави отстъпки на Сърбия и Гърция, след като могло да бъдат бити едновременно. 8-а тунджанска дивизия бе вече съсредоточена в Югоизточна Македония, 3-а балканска се стягаше да заминава, следвана от 6-а бдинска. Според началника на Оперативния отдел три дивизии биха били достатъчни за действия към Солун, другите дивизии можеха да се насочат към Средна Македония [62]. Забравяха се посоките север и югоизток.
Прелиминарният мир можеше да се сключи върху основата, съдържаща се в отговора на съюзниците от 8 април, намерен от посланическата конференция за приемлив. Трябваше само да се съберат отново делегатите в Лондон, за да се споразумеят относно точната формула, в която да се облече предварителният договор, след което да започнат преговори между воюващите страни за подробностите и на окончателния договор, без да се изменя приетата вече основа. Тогава великите сили щяха да получат свободата да се произнесат относно Беломорските острови, границите на Албания и военното обезщетение. На 15 април Грей изказа учудването си, че отговорът на силите още не е връчен на съюзниците, и обеща да подкрепи в посланическата конференция българското становище относно проектодоговора за мир и международната финансова комисия. Маджаров посочи, че „въртелът на всички компликации” е неглижиране сключването на мира между воюващите, което, ако продължи, съществува опасност от подновяване на военните действия [63].
Вместо да се заеме да подготви извършването на арбитража, Сазонов изрази недоволство от нежеланието на българското правителство да отиде на среща с министър-председателите на Сърбия и Гърция. На 15 април той защити сръбското тълкуване на договора, който трябвало да се разглежда не само в частта, отнасяща се до разграничаването, но и в пълния му обем. Министърът намери „доза от справедливост” в поведението на Белград: „Затова ние смятаме, че запазвайки договорното разграничение като основна база, българите трябва да държат сметка за необходимостта да внесат известна поправка. Разумната отстъпчивост от тяхна страна, без да изключва принципиалната задължителност на договора, ще спомогне за настоятелната задача да се запази здравината на съюза.” И пак се препоръча среща на съюзническите министър-председатели [64]. Правителството на Гешов щеше да предпочете да подаде оставка, но не и да прави нови териториални отстъпки в Македония.
След многократните изявления на Николай II и Сазонов сега министрите в София бяха „поразени”. На 18 април Гешов, крайно огорчен, напомни на Неклюдов: „Точно преди месец, когато нашите (военни —б. а.) бяха решили да форсират Чаталджа и щяха да я форсират, щом им пристигнеха одринските обсадни оръдия, подир тържественото му (на Сазонов — б. а.) обещание, че ако ние спрем военните действия пред Чаталджа, договорът ни със Сърбия ще бъде буквално изпълнен, ние никога не очаквахме подобна депеша от Сазонов.” Министър-председателят се видя предаден и опрян о стената:„Подир взетото и от мене задължение пред царя и Главната квартира, какво договорът ще бъде буквално изпълнен, ако действията на Чаталджа се спрат, моето положение става невъзможно, щом Сазонов проявява попълзновения да се изпрани някакъв коректив в казания договор.” Месец преди подаването на оставката Гешов я виждаше пред себе си: „Малка надежда вече имам и моето решение е вече взето. Бог да пази България!” [65]. Твърде много станаха грешките и враговете.
Главната спирачка за разгръщането на българската външнополитическа пропаганда бе тайната, забулваща договорните документи. Сръбските дипломати пуснаха в европейския печат отделни части от договора, за да се видело колко тяхната страна била „съвсем онеправдана”. Бобчев вярно отбеляза, че ако не се раздават ордени и пари, както правят съюзниците, то българската кауза трябва да се защищава, макар да е справедлива от само себе си. Той поиска да узнае текста на договора и военната конвенция, сключени със Сърбия, но му бе казано да чете „Таймс” и „Дейли телеграф”. На същата молба, отправена от Салабашев, се отговори, че му било съобщено всичко, което е нужно, могъл да опровергава „явно лъжливото” предаване на съдържанието на договорите, но без предизвикателства и остра полемика”“. Напразно опасение, защото съюзниците вече откриха огъня с всички възможни оръжия, за да заблудят европейското обществено мнение. Външното министерство правеше възможното да се отбият клеветите, обаче не се решавате да изнесе истината по договорите.
Великите сили съветваха да се бърза към мира, но нещата не се развиваха с желаната от София скорост. На 16 април Гешов нареди на пълномощните министри: „Узнайте причините за това бавене и енергически настойте да се ускори подписването на прелиминарния мир.” Бобчев посети Сазонов и Нератов, за да им изтъкне, че със съсредоточаване на войски в Македония съюзниците се стремят ,,да изтръгнат, както Румъния, някой къс земя повече от договора ни със сърбите и повече, отколкото се пада на гърците”. От името на българското правителство той изказа съжаление за еднаквото третиране с Белград и Атина в изострянето на междусъюзническите отношения, „като не се прави разлика между добросъвестността и некоректността”: „Всичко това води към катастрофа между съюзниците, ако не се побърза с вземане на мерки и вразумяване.” Пълномощният министър призова Русия да упражни посредничеството в спора със Сърбия, а на Гърция да внуши да не иска дележ преди сключването на мира. Сазонов се зае да успокоява, че „побратимяването на гърците и сърбите било преимуществено на военни шовинисти”, но Пашич и Коромилас нямало да ги последват. Той увери, че вече прави постъпки за посредничество в Белград и въздействува в Атина да мируват, но помоли Гешов да продължи преките преговори с тях, ако не за друго, то да се спечели време и внесе успокоение. Съюзниците били уплашени от едно българско нападение и вземали мерки за самозащита. Руският министър се обърнал с допитване за демобилизация само към Сърбия и Гърция, защото вярвал в искреността на България [67]. И на приказките за „българската заплаха”.
Докато сръбските и гръцките дипломати се оплакваха, че българите ще нападнат в Македония, техните войски се готвеха трескаво да воюват за задържането на завзетите български земи и подлагаха живеещите там българи на постоянен терор. Така трябваше да се предизвикат българските военни кръгове да дадат повод за отбиване на „агресията” и скъсване на договорите. Назряващото намерение за саморазправа изрази най-добре майор Йосиф Разсуканов, български представител при Сръбската главна квартира в Скопие: „Ще е необходимо поне едно мирно изтикване от Македония. И колкото по-скоро стане то, толкова по-успешно може да бъде и в политическо, и в чисто военно отношение.” От Лондон пък Маджаров си позволи да даде военностратегически съвет, ако се дойде до въоръжено сблъскване, настъплението да се извърши и в Нишкото направление, за да се заставят главните сръбски сили да напуснат Македония и отдалечат от гръцките им съюзници [68].
Съзрял опасността от кръстосване на оръжията между България и Сърбия, което щеше да унищожи Балканския съюз, на 17 април Сазонов се обърна към техните правителства с искане да потвърдят, че „разногласията помежду им ще се решават от способите, предвидени в договора, а не по силата на оръжието”. Той подчерта, че всеки спор по тълкуването и изпълнението на договора и военната конвенция „се подлага на решението на Русия”, щом една от страните не може да достигне съгласие в непосредствени преговори [69]. Тази страна бе Сърбия, спрямо която Николай II не бе способен да спази обещаното „най-пълно безпристрастие”.
Нервозността на управляващите кръгове в Петербург се усили от усложнението около Шкодра, която крал Никола не желаеше да напусне, и се стигна до десант, стоварен от международна ескадра. Австро-Унгария бе готова да воюва, но да включи този важен град в пределите на албанската държава. Ризов узна от достоверен източник за увереността на руското правителство, че „ако Русия воювала сега, революцията е неизбежна”. Коковцов предупредил императора, че „в такъв случай династията ще се намери в опасност” [70].
Проектът за мирен договор се утвърди в окончателната му форма от посланическата конференция на 18 април и съдържаше приблизително точките в последната нота на силите. Надеждата на Маджаров бе, че ако някоя от воюващите страни „не иска да прави въртели”, договорът би могъл да се подпише веднага от упълномощените дипломати [71]. За да постигнеше това, „европейският концерт” трябваше да премине от посредничество към намеса.
За да се приложеше най-добре поговорката „желязото се кове, докато е
горещо”, българската дипломация бе длъжна да държи постоянно няколко железа
в огъня. След като България не можеше да отстъпи на всички съседи, то трябваше
да се споразумее поне с едни от тях, защото противобългарското обкръжение
ставаше все по-очевидно. Но висшите офицери на фронта, макар и най-близо
до войските и боевете, взеха да смятат неизбежна войната едновременно срещу
Сърбия и Гърция след сключване на мира с Османската империя. Въпреки мнението,
че „не е далеч времето, когато ще се води европейската война”, те бързаха
да решат частично източния въпрос в неговите балкански измерения. Разбирателство
с Гърция не могло да се постигне с цената на Солун. Дори генерал Димитриев
изрази недоволство от руската политика, покровителствуваща Сърбия, и в
писмо до Д. Христов на 18 април поощри правителството да не се бои да прибегне
и към военни средства, за да наложи изпълнението на договорите [72].
Отстъпчивостта се обяви за дезертьорство пред все по-враждебните лица на
съюзниците.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
25. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 82, 86—81; ф. 1157, оп. 1, а. с. 75, л. 36; БИА, ф. 20, а. с. 2, л. 122; СД XV OOHC, 2 р. с., кн. 3, с. 822; Пешев, П., цит. съч., с. 398—400.
26. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 26—27; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 1—2; ф. 20, а. е. 4, л. 481—482; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 177, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 433—434; Руската оранжева книга... с. 75—76; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 447; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 163—167; OUAP, Bd. 6, S. 9—10, 101, 167—169.
27. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 74—77; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 55.
28. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 25; ф. 173, оп. 3, а. е. 48, л. 96— 100; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1. а. е. 705, л, 2—3; ДПИК, т. 1, с. 438—439; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 252, 302—306.
29. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 256; ДПИК, т. 1, с. 592, 595—596.
30. ЦДИА, ф. 176, оп. 2; а. е. 1214, л. 172—173, 182—184, 188; а. е. 1367, л. 270; ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 25: НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е, 168, л. 22— 25; ф. 41 к, оп. 1, а. е. 174, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 1021, 1025.
31. ДПИК, т. 1, с. 434—435, 442.
32. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а, е. 1367, л. 88, 59; ДПИК, т. 1, с. 440; OUAP, Bd. 6, S. 169—171, 176—177.
33. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 35—36; БИА, ф. 255, а. е. 10133, л. 2; Руската оранжева книга... с. 75—76; GP, Bd. 34, S. 708—709, 712, 730; Boghitschewitsch, М., Op. cit., Bd. 1, S. 321—322.
34. Руската оранжева книга... с. 76—77; OUAP, Bd. 6, S. 193—194, 197.
35. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 82—83; СД XV ОМС, 2 р. с., кн. 3, с. 765—768; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 79—101; В. Мир, № 3852, 8. IV. 1913.
36. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482 а—г; ДПИК, т. 1, с. 336, 596-598; СР, Bd. 34, S. 766.
37. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 701, л. 19—20; а. е. 762, л. 1; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 282, л. 1.
38. БИА, ф. 255, а. е. 9190. л. 1—2.
39. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 85, 87, 90—92, 101; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 29—31.
40. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 20.
41. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 140.
43. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 118—119, 155, 187, 208, 221—223, 254—258, 306—307, 309, 338—364, 387; ДПИК, т. 1, с. 1133.
45. БИА, ф. 255, а. е. 3244, л. 1—2; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 121—122.
46. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 30—31; Маджаров, М., цит. съч., с. 135—136.
47. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. П8, л. 83; ДПИК, т. 1,с. 443—444; HHStA, PA, Geheim XLV/9, Bl. 504—507; PRO, FO, Political 371/1918, p. 6.
48. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 154.
49. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 795, л. 25—26; ДПИК, т. 1, с. 598—599.
50. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 211; БИА, ф. 255, а. е. 3857, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 337, 600.
51. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 398; OUAP, Bd. 6, S. 212—213.
52. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. с. 16, л. 34; СД XV ОНС, 2 р. с., кn. 3, с, 793, 815—817; Руската оранжева книга... с. 78—79, 82—83.
53. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 36—38; ДПИК, т. 1, с. 445—446; Гешов, Ив. Балканският съюз... с. 52—54, 60.
54. БИА, ф. 255, а. е. 5358, л. 1—17.
55. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 210; BD, V. 9, Р. 2, р. 714—715, 774— 777.
56. Пак там, л. 178, 214; БИА, ф. 20, а. е. 3. л. 794; ДПИК, т. 1,с. 338.
57. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 203, 215; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 4—5.
59. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 35.
60. Пак там, л. 36—37; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 793; Приложение към том първи... с. 256; Приложение към том втори... с. 59, 291; Фичев, Ив. Балканската война... с. 360—362.
61. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 37.
62. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7—9.
63. Пак, там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 238; Приложение към том втори... с. 351.
64. Руската оранжева книга... с. 81; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 122—125.
65. БИА, ф. 255, а. е. 5346, л. 1—2.
66. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 103, 111, 237, 279.
67. ДПИК, т. 1, с. 449, 451—453; OUAP, Bd. 6, S. 249—250, 284—285.
68. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1367, л. 271; ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 94— 96; ДПИК, т. 1, с. 448.
69. Руската оранжева книга... с. 84—85.