Глава четвърта. Залезът на османския полумесец в Европа
 

ЛОНДОНСКИЯТ ДОГОВОР ЗА МИР — ГРАНИЦА ОТ МИДИЯ ДО ЕНОС

Вземайки удобен повод от наложителните мерки за прикриване на границата, на 6 май генерал Савов в доклад до Гешов заговори за възможна намеса на оръжието в споровете със съюзниците: „Съветвам да имате кураж и стойкост при воденето преговорите със съюзниците, като имате предвид, че техните армии са такива, които ние лесно ще разбием и унищожим. И че може да няма по-благоприятен случай за нас да направим това сега, когато те сами ни предизвикват. Нам само едно ни е потребно — да можем да се освободим от Турция и съсредоточим. Ние ще имаме непременно надмощие над нашите съюзници във всяко отношение.” Според генерала войските горели от желание да отмъстят за „изменническото падение” на гърци и сърби. От правителството се искаше да осигури снабдяването в западното направление: „Иначе снабдяването не може да функционира и никакви операции не могат да се водят [120]. Османската империя и Румъния се изключваха от сметката в една възможна война със съюзниците.

Във втори доклад от същия ден помощник-главнокомандуващият изрази убеждението, че съюзниците и след сключването на мира няма да се съгласят доброволно да уважат „неоспоримото право” на България над завзетите от тях български земи в Македония: „Войната следователно между нас и сърби и гърци фатално ще се наложи. Армията с възторг ще (я — б. а.) приеме и ще се бие с тия вероломници с най-голямо ожесточение. Всякакви отстъпки в полза на мекушавите ни съюзници ще предизвикат голямо незадоволство в нейната среда, което с нищо не ще може да се заглуши.” Възникналият от войната въпрос, „кому ще принадлежи първенството на Балканския полуостров”, според генерал Савов трябваше да се реши незабавно и окончателно чрез една нова победоносна война: „Сега е моментът... Ние трябва да употребим всичката си хитрост, всичкото си умение, без да вземаме отговорността да докараме непременно работите до едно въоръжено стълкновение с некоректните си съюзници и с едно решително поражение да отнемем от тях възможността завинаги да ни пречат на реализирането на нашите национални задачи” [121].

Генерал Савов упрекна Гешов: „Ще бъде една непоправима грешка, ако пропуснем тоя удобен момент. Успехът е несъмнен. Войната няма да бъде продължителна.” Той изложи военностратегическите си съображения, според които „най-късно до четири дена” гърците, отделени от сърбите, щяха да молят за сключване на спасителния отделен мир. Тогава цялата действуваща армия можеше да се стовари върху сръбската, обречена да не издържи българската стремителност. Единственото непреодолимо препятствие се видя в забавянето на военните доставки — поне храна, облекло и ботуши, което връзваше ръцете на Главното командуване и му пречеше да сформира нови съединения. По този начин правителството нямаше да разполага „с достатъчно средства на западната граница, за да поддържа политиката си срещу Сърбия”: „Ние рискуваме да не можем да се подготвим за третата (втората — б. а.) война, толкова повече, че както предвиждам, събитията бърже ще се развият и ще ни наложат една безусловно бърза готовност. Нека Министерският съвет най-после постъпи, както намери за най-целесъобразно, но с едно условие — да улесни задачата на командуването по доставките, иначе то не ще бъде в положение да отговаря на важните задачи, които недалечното бъдеще ще му наложи” [122].

Високата порта внимателно следеше изострянето на противоречията между съюзниците, за да може навреме да се възползува от неговото зло развитие. Хилми паша говореше пред общи приятели във Виена, че е готов да работи за сближение между двете държави, като се улесни България чрез „приятелски неутралитет” в нейната борба със съюзниците при подялбата на Македония. Той покани Салабашев да разменят мисли „на четири очи”. Гешов разреши на пълномощния министър да се срещне с османския посланик, когото да изслуша мълчешком — без да прави никакви заявления и обещания. От свое име Салабашев трябваше да узнае дали Портата е готова да подпише отделен мир и ще пожелае ли веднага след мира да влезе в съглашение с България, „тъй като сега няма вече Македония да ни дели, а има маса жизнени интереси, които ни съединяват” [123].

Градейки своите съображения, помощник-главнокомандуващият поиска да узнае дали Портата наистина е склонна да сключи сепаративен мир, „или е повече наклонна да използува създаденото положение от съюзниците и да търси под разни предлози да поддържа настоящето крайно лошо за нас състояние на нещата?” Като се позова на Данев и Салабашев, Гешов отговори, че „турците желаят да сключат отделен мир”, поради което е нужно да се задоволят някои техни искания като това за размяната на задържаните одрински чиновници и отвлечените български първенци. Международната обстановка налага „да бъдем внимателни и снизходителни към приятелите на младотурското правителство” [124].

Възможността разгневените българи да сключат мир, без да чакат разиграващите ги съюзници, накара Сазонов на 6 май строго да предупреди, че „те ще вземат почина да скъсат съюза, след което не могат да разчитат на спазване на съюзния договор от страна на Сърбия”. Засегнал болното място на българската външна политика, той осъди заплахите на Данев за възобновяване на военните действия като съвършено неуместни, защото никой не допускаше „България да воюва едновременно със съюзниците и Турция” [125]. Последвалите събития го опровергаха за жалост в най-лошия смисъл.

На неверието, изказано от Сазонов, че Сърбия и Гърция могат да нападнат България, Бобчев възрази: „Това е най-вероятното, защото те са в положението на държащи владението.” Поради това съюзниците бяха длъжни да опразнят окупираните български земи, а Николай II да се произнесе по „спорната зона”. Външният министър увери, че арбитражът ще бъде задължителен, за да послужи за запазването на Балканския съюз след войната [126]. Доброто пожелание се нуждаеше от доказателства.

Сазонов предостави на българското правителство да определи деня за подписване на предварителния договор, като покани и съюзниците да сторят същото. На 6 май той прояви готовност да пристъпи към арбитража при двояко подразбраното условие — арбитражът ще бъде задължителен и за двете страни, като съюзният договор остане в сила. Главното затруднение стопанинът на Певчески мост откриваше в натиска на генералите върху техните правителства, поради което предложи след подписването на прелиминарния мир да се извърши едновременно и равномерно съкращение на въоръжените сили до една трета или една четвърт от мобилизирания им състав. Българо-гръцкият спор подлежеше на едновременен арбитраж. Опитът на руския външен министър да се прави на оптимист не мина пред Бобчев, чийто извод бе пределно ясен: „Не трябва да ни приспива (Сазонов — б. а.) и да ни спира да вземем военни мерки, за да бъдем готови и барутът ни да бъде сух” [127].

В началото на май 2-ра армия се прехвърли в Югоизточна Македония като недостатъчна противотежест на значителното гръцко военно присъствие. На 7 май генерал Савов нареди на генерал Иванов, чийто щаб се премести в Сяр, да избягва всяко предизвикателство „предвид на особено деликатното политическо положение в настояще време”. Според необорими сведения Гърция и Сърбия вече бяха в съюз против България. Войските не трябваше в никакъв случай да отстъпват заетите места, като осигурят двата бряга на Струма и Ангиста „с цел при нужда да можете (генерал Иванов — б. а.) да преминете в настъпление със значителни маси и през двете реки”. Постепенно и „без бой” 2-ра армия трябваше да се утвърди на изходни позиции за настъпление: „Имайте предвид, че в случаи на откриване военните действия като първа задача Вам вероятно ще бъде поставена отрязването на цялата гръцка армия, изходяща се между Кавала и левия бряг на Вардар от Солун, а след това и завземането на Солун” [128]. Армията се прегрупираше с оглед на нововъзникналите военностратегически намерения.

Обиколките по посолствата взеха да омръзват на Данев и той предупреди Никълсън, че ако Европа не може да наложи волята си на съюзниците, България ще намери средства да наложи мира, защото всъщност само българи и турци са воюващи страни. На 7 май първият български делегат се обърна към Грей с молбата, щом съюзниците протакат, силите да улеснят сключването на отделен мир. Ръководителят на Форин офис съобщи, че турците са готови да подпишат предварителния мир, който веднага да влезе в сила, обаче отказа да се намесва в „семейните спорове” на Балканския съюз, а сключването на отделен мир означавало разтуряне на съюза — „цял скандал”. Данев възрази, че споровете между съюзниците засягат пряко въпроса за мира, а „колкото до скандала, той вече съществува предвид сключения съюз между Сърбия и Гърция против България”. Същата вечер посланическата конференция одобри българското становище и реши да настои по-енергично пред съюзниците да подпишат „час по-скоро” предварителния мир, като им се даваше право да си кажат думата по въпросите, предоставени за разрешение на силите [129].

Събрани на 7 май следобед, съюзническите делегати пак поискаха да изземат запазените права на силите относно границите на Албания, Беломорските острови и финансовата конференция. Данев разясни становището на българското правителство „да се подпише без забава прелиминарният мир тел-кел (непроменен — б. а.)”. Ако съюзниците държаха да нанесат своите поправки на договора, той се съгласи на лична отговорност да почака от 24 до 48 часа, за да убедят силите да ги приемат и чрез тях Османската империя. Първият български делегат заяви, че е излишно да се събират отново по този въпрос, понеже не е дошъл изобщо да преговаря по предварителния мир, чиято формула е одобрена от силите [130]. И напусна салона.

Министерският съвет не виждаше друг изход, освен силите да заставят съюзниците да подпишат, като техните искания се поместят в приложените протоколи, и ако не се съгласят — да позволят на България да подпише отделен мир. Спомена се за съвета на Сазонов българската делегация да определи деня и съюзниците да подпишат без отлагане — „ако не остава друга надежда” [131].

Водачът на османската делегация Осман Низами паша не посмя да предложи на Данев сключването на отделен мир, но бе готов да възприеме този последен дипломатически ход. Той бързаше да подпише договора за мир, който незабавно да влезе в сила, пожелание, охотно прието от българска страна. Доскоро непримиримият младотурчин сметна за необходимо да се оттеглят и демобилизират войските, като се опразни територията между Чаталджа, Булаир и линията Мидия — Енос. Данев обеща да се напусне посочената територия, щом се определи новата граница, но тези въпроси подлежали на разглеждане след подписването на мира [132]. Високата порта търсеше начин да възвърне част от позициите си в Тракия.

Правителството чакаше с нетърпение да се съсредоточат сборните дружини около София, но Министерството на войната не осигуряваше нужното количество хранителни припаси чрез реквизиционните комисии и прехвърли тежката грижа върху Главното тилово управление. Генерал Савов използува случая да ухапе Министерския съвет: „Не сме в състояние да посрещнем нуждите на 20 000 души, ами какво ще правим тогава, когато ще ни се наложи само в няколко седмици да съсредоточим 100 000 души?” Напредваше сформирането на 5-а -армия съгласно тайната заповед № 218 на помощник-главнокомандуващия от 7 май 1913 г. и оповестено на 12 май в София от нейния командуващ генерал Тошев [133].

Генерал Савов помоли генерал Никифоров да не се намесва в неговите чисто оперативни разпореждания, което водело до толкоз изстраданото двувластие. Ако това продължеше, той не виждаше друго, „освен да се откажем да водим всяка нова война”. Военният министър трябвало да знае по-добре от Главното командуване спешните изисквания на политическата обстановка. Полковник Нерезов направо телеграфира, че щабът на действуващата армия ще прави всичките си разпореждания „мимо него (Военното министерство — б. а.) и в нищо няма да иска неговата помощ” [134]. Двамата меродавни дейци в Главната квартира притискаха изпадналия в царска немилост генерал Никифоров дори по въпроси на тила. Неуреденото снабдяване предизвикваше чести пререкания.

Запитан от министър-председателя, помощник-главнокомандуващият изказа на 8 май мнението да се отиде на отделен мир с Османската империя, ако е искрено желан от Портата и не се срещнат „някои затруднения или неудобства” по най-целесъобразно намерения от правителството начин. Той предложи да се прекратят военните действия за шест месеца, като двете страни оттеглят войските си от Чаталджа и Булаир. След определянето на неутрална зона двете се задължаваха да не оставят в Тракийския оперативен театър повече от една пехотна дивизия с полагащата й се артилерия и кавалерия. Ако в определения срок не се сключеше мирът и военните действия се подновяха, предупреждението се правеше 45 дни по-рано. Този път условията трябваше да бъдат отбелязани писмено, а споразумението сключено между двамата главнокомандуващи и потвърдено от техните правителства [135].

В случай на затруднения при сключването на отделен мир и при липса на надежда заплашващите съюзници да се съгласят веднага да подпишат предварителния мир, тогава генерал Савов предлагаше да се постигне споразумение с Портата за окончателното прекратяване на военните действия. Ако в Цариград приемеха предложената от великите сили граница с точното й и подробно прокарване от една смесена комисия, включваща представители на великите сили, можеше да се извърши демобилизация на армиите само за двете воюващи страни. Българските войски щяха да се оттеглят на линията, искана за граница, а османските войски се задължаваха да напуснат Чаталджанската позиция, като до сключването на мира двете страни да не държат в Тракия повече от една пехотна дивизия [136]. Предложение, осъществено за зла участ едностранно.

Подскокоросан от Белград и Атина с обвинението срещу Данев в липса на „задружност”, Сазонов обърна внимание на българите да не проявяват „излишна привързаност”, защото, ако сключат мир, без да дочакат съюзниците си, „то те ще вземат върху себе си началото на разрива на съюза, после което те не могат да разчитат на уважение на съюзния им договор от страна на Сърбия”. Заплашването на Данев за възможно подновяване на бойните действия на Чаталджа и Булаир се сметна неуместно, понеже не се предполагаха „сериозни намерения от страна на България, едновременно да воюва и със съюзниците, и с Турция”. Гешов на 8 май възложи на Бобчев да обясни, че бързането да се подпише мирът „е много естествено”, защото войските се намират в „ужасно бездействие'', правят се непосилни парични жертви, войнишките семейства гладуват. Опозицията обвиняваше Русия, че не е допуснала диктуването на мира в Цариград, бичуваше и съюзниците, че умишлено протакат преговорите и отлагат подписването на мира. Министър-председателят постави Сазонов пред избора или да накара съюзниците да подпишат колективно мира, или да се съгласи българската делегация да определи срока, в който предварителният мир да бъде непременно подписан дори без съюзниците [137].

С ловки подмятания съюзниците успяха да внушат на Сазонов парещото го подозрение за някакво „шушу-мушу” между България и Австро-Унгария, което било „опасна игра”. Той лично не вярваше, че България ще се реши да отиде против Русия и Съглашението, защото „имал и средства да ни вкара в правия път”. Бобчев се опита да поясни, че България не може да изостави своите сънародници в Македония, търпящи всекидневните насилия на чуждите окупационни власти. Тя „води и ще води национална политика, а и славянска, доколкото не е в противоречие с интересите ни”: „Русия трябва да държи за България, без която на Балканския полуостров няма славяни.” Сазонов недоверчиво подхвърли, че българите били „прусаци на Балканите”, и пак настоя споровете да се уреждат бързо, без да бъдат докарвани до конфликт, представян като „подшушнат отвън” [138]. В Петербург все повече си пробиваше път уравнителството — Одрин за България, Скопие за Сърбия, Солун за Гърция.

Генерал Хьотцендорф възнамеряваше да подготви военна намеса в очертаващото се сблъскване между съюзниците, като смаже Сърбия още преди Русия да й окаже помощ. Но Франц Йосиф възрази, че подобна стъпка е в зависимост от държането на Румъния. А то било против България. Граф Берхтолд пък се ограничи да осигури тила на България, което също не сполучи [139]. Съюзниците продължиха да бият пробития тъпан за „австрийските агенти на Балканите”.

През втория етап на конференцията българските делегати се бореха не с представителите на противника, а с извъртащите представители на съюзниците. Преодолееше ли се едно препятствие по пътя към мира, веднага се издигаше друго. Измислиха се седем поправки на проекта Грей, макар посланическата конференция да отхвърляше всяка промяна на текста.

На 8 май Маджаров пак изтъкна във Форин офис, че ако продължава съюзническата тактика на протакане, България ще се види принудена да се разбере направо с Портата. Сърбия и Гърция не само нарочно бавеха, но и действуваха за привличане на Румъния в обкръжаването на България. Сър Едуард каза, че не е дошло време за тази крайна стъпка, обаче даде да се разбере, че „това може да стане и че ако Турция се противи, Англия може да отстрани мъчнотиите”. Но силите не желаеха да вземат инициатива за пряко споразумение. Граф Бенкендорф предупреди, че това ще се претълкува в Петербург като „край на съюза”. Маджаров възрази, че Русия трябва да упражни цялото си влияние върху съюзниците да подпишат договора без всякакво отлагане, защото на България не остава друго, освен до няколко дена да се споразумее направо с Портата или да й продиктува мира след нови победи. Данев допълни, че е необходимо „мълчаливото съгласие” на силите за преки и отделни преговори с империята, като се постави ребром въпросът — „другояче бихме били принудени да форсираме Чаталджанските укрепления” [140].

Заклинанието на Сазонов „по никой начин” да не се пристъпва към подписване на отделен мир, понеже височайшият арбитър ще зареже мисията си, подтикна Гешов на 9 май да поиска от Съглашението да се приемат разгласените от съюзниците изменения в проектодоговора. Той се позова на сръбската нота, упрекваща България в отцепничество, след като било решено всички отговори да се дават единодушно. Тогава Данев предложи да се повдигне отново въпросът за точното определяне на границата в Тракия, щом протакането е налице. Мъчнотията произлизаше от решението на посланиците да държат на проекта „тел-кел” и да приемат като поправка само уговореното по взаимно съгласие между воюващите държави [141].

Уморен от скъпо струващите „дивотии”, на 10 май Гешов се оплака горчиво на Теодоров: „С неотстъпчивостта си станахме причина да се сдружат нашите съюзници-съперници.” Вместо предложения от Сазонов арбитраж на Съглашението по българо-гръцкия спор правителството предпочете този на целия „европейски концерт”. Силно нараснаха съмненията, че Сърбия ще се подчини на договорния арбитраж. Министър-председателят се боеше да не се даде повод да избухне нова война, преди да са се оттеглили войските от Чаталджа и Булаир, поради което заповяда на генерал Савов да вземе всички мерки за избягване на всякакви инциденти. Той се възпротиви на Главното командуване, мечтаещо за 2—3 дена да се завземе Солун, създавайки „един свършен факт”, понеже желаеше споразумение. Гешов се обърна към царя: „Дано се намери средство, за да се тури край на тая твърде опасна игра — опасна, защото ще застави съюзниците ни да отлагат подписването на прелиминарния мир, опасна, защото може да им даде очакван от тях повод да ни нападнат.” В Министерския съвет се изказа мнението, преди да се вземе това съдбоносна решение, да се извикат генералите, за да се разискват всестранно въпросите, както преди войната с Османската империя — дали България е готова и дали с осигурена „откъм гърба”. Полковник Романовски откровено предупреди, че ако при една война със Сърбия Австро-Унгария я нападне, не е изключено от Петербург „да натиснат турците да ни нападнат изотзад”, а и Румъния нямало да остане неутрална без ново „възнаграждение”. Потиснат от гледката на мрачния небосклон, Гешов въздъхна мъченически: „Бог да пази България!” [412]. След като нито управниците в София, нито великите сили можеха да я опазят.

Генерал Савов призоваваше командуващия 2-ра армия да се въоръжи с търпение както под Одрин, докато 4-а армия заеме мястото си в Македония: „Тогава веднага ще повдигнем тона на нашите действия.” Но продължавайки да „пъплят” в освободените от българските войски земи, гръцките части се насочиха към мостовете Кючуккюпрю и Вълчиста на р. Ангиста, за да ги завземат и срежат железопътното съобщение между Тракия и Македония. Тук на 9 и 10 май Серската бригада, разположена по околните височини, спря и отхвърли назад нашествениците, достигайки линията чифлика Доксамбос при Тахинското езеро — върха Исар южно от с. Радолево. В ожесточения бой, първо бойно кръщение на младите македонски българи, се употребиха картечници и оръдия, чиито гърмежи предвещаваха скорошен сблъсък в големи размери. От българска страна жертвите наброяваха 28 убити, 130 ранени и 10 безследно изчезнали, а от гръцка — 107 убити и 550 ранени. Гешов узна от БТА, че при Ангиста избухнали „формени сражения”, и веднага поиска подробности от генерал Савов: „Гледайте да се тури край на сражения, които могат да ни докарат неизчислими злини, чрез даване повод за една атака от страна и на сърби, при обстоятелства, съдбоносни за нас предвид на положението, в което се намираме. Противниците ни могат нарочно да искат да предизвикат това. Бъдете крайно внимателни” [143]. Основателно предупреждение, забравено на 16 юни 1913 г.

Гръцкото правителство избърза да връчи чрез Папас оплаквателна нота и Гешов помоли Главното командуване да се спре всякакъв огън. Генерал Савов възрази, че на гърците не се полага да протестират, щом са нахълтали в освободени вече земи, където са неканени гости. Той не допусна да се говори за неутрална зона, и то с езика на победител към победен: „На тая нота трябва да се отговори с още по-голяма енергичност. Това ще накара гърците да се наврат в черупката си. Толкова повече, че те добре знаят, че каквото и да стане, те ще бъдат в два дни унищожени, защото над главите им като чук стои една грамадна българска маса. . . Аз не мога да препоръчам друго, освен гърците да се оттеглят и опразнят територията, която неправилно са заели.” Помощник-главнокомандуващият прецени, че е време да се изтегли гарнизонът от Солун, тъй като крал Костантинос се готви за война „в твърде скоро време” [144]. Царят одобри предложението.

Венизелос ловко използува значителния инцидент, за да обяви пред вестникарите хитро скроения сценарии, по който се разигра генералната репетиция за 16 юни. България „без декларация обявила война на Гърция”, обаче неговото правителство решило спокойно да държи очаквателно положение, понеже лично все още бил наклонен да вярва, че българското правителство било „чуждо на тая инициатива на българския военачалник”. Той отрече съществуването на отделен договор между Гърция и Сърбия, слуховете били „чиста фантазия”, нямал дори такова намерение, „обаче между Гърция и Сърбия съществуват тъждествени интереси, които могат да бъдат донейде в разрез с българските интереси и при известна евентуалност да им наложат известни кооперации”. По сведения на генерал Ейду почти цялата гръцка армия бе вече съсредоточена в Южна Македония — 215 000 души, от които 140 000 в първа линия. Коромилас се мъчеше да издействува споровете между тримата съюзници да се решат „чрез същия арбитраж”, като се свърже с „известно равновесие”, идея, внушена от съглашенските дипломати [145].

Подозирайки, че генерал Савов може да върши работи „на своя глава”, на 12 май Министерският съвет нареди Главното командуване да влезе в преговори с гръцката Главна квартира за постигане на съглашение, което да тури край на зачестилите инциденти, заплашващи да докарат „извънредно” голяма опасност за отечеството”. Генерал Иванов и Сарафов се упълномощиха да разискват в Солун за определянето ако не на неутрална зона, то поне на демаркационна линия между двете армии [146]. Без да се предрешава подялбата.

Отзвукът от боя при Ангиста достигна монархическите върхове на Европа. Сватбен случай събра Вилхелм II, Николай II и Джордж V в Берлин на 11 май, когато долетя телеграма от сестрата на кайзера за предстоящи военни усложнения между Гърция и България поради навлизане на български войски в несъществуващата „неутрална зона”. След бърза размяна на мисли Николай II изпрати телеграма до Фердинанд, в която го предупреди строго да не се стига до военни усложнения, „отговорността за които ще падне върху България”. „Виновникът” се посочи веднага, без да се провери умишлено скроеното оплакване на кралица София. Императорът, „много сърдит на България”, помоли и кайзерът да обърне нужното височайше внимание на Фердинанд „върху големите опасности, които би имало едно ново пламваме на Балканската война за участвуващите държави”. Германската политика не смяташе времето подходящо за ново сблъскване на полуострова. Крал Джордж се изказа много остро срещу личността на Фердинанд, който могъл да провали конференцията в Лондон. Царят отговори, че „България не е никога предизвиквала никого и е въодушевена от силното желание да избегне конфликта”, обаче подобни намерения трябва да имат и в Атина и Белград [147]. За разлика от балканските си съперници Фердинанд не разполагаше с опора в никоя от големите управляващи династии.

Гешов се възползува по друг начин от случая Ангиста, за да потвърди мнението си, че протакането на преговорите за мир прекалено възбуждало военните и гражданските среди в България, та се създавала нагорещена атмосфера против съюзниците, бавещи нарочно подписването на мира. На 11 май той възложи на Хаджимишев да заяви на Коромилас, че протакането не води до мирно уреждане на споровете, вреди на съюза, следователно мирът трябва да се сключи по-скоро, за да се пристъпи към „радикално уреждане” на всички спорове [148]. Съюзниците обаче влагаха съвсем друг смисъл в определението „радикално уреждане”.

Държейки правителството под напрежение, генерал Савов на 10 май го предупреди да не смята положението осигурено след прехвърлянето на някои бойни части от югоизток на запад: „Това е само паяжина, която при първия натиск на силен противник ще се скъса. Положението ни следователно от стратегическа гледна точка продължава да е критическо. Политиката ще го направи критическо-непоправимо, ако старият метод за протакането преговорите в Лондон и при сегашните преговори се повтори. Веднъж Турция е склонна да подпише сепаративен мир с нас, това според моето скромно мнение трябва да стане безогледно, за да можем час по-скоро да си съсредоточим войските там, дето висшите народни интереси ги викат. Всяко бавене в сключването на мира ще бъде катастрофално за България.” Той напълно сподели възгледа на Гешов, че гърци и сърби могат нарочно да предизвикат въоръжено стълкновение, но не допускаше в никакъв случай да се прекъсне железопътната връзка между Тракия и Македония. Въпреки отстъпките предизвикателствата на непрестанно „пъплещите” гърци щяха да продължат. И помощник-главнокомандуващият пак посочи изхода: „Мир с Турция по-скоро, за да можем по-скоро да си съсредоточим войските. Всяко бавене е пагубно за нас и ще постави командуването в абсолютна невъзможност да си изпълни дълга” [149]. От „политиканите” се изискваше незабавен мир в Тракия, без да се осигури неговото дългосрочно гарантиране.

Министерският съвет си взе „сериозна бележка” от мнението на генерал Савов, но му се напомни на 11 май за съглашенските предсказания, че подписването на отделен мир ще се сметне от съюзниците за нарушение на договорите, което пък би им дало удобен повод да ги обявят за невалидни. Съображението на Гешов бе да не се плашат съюзниците, протакащи нарочно подписването с цел да се задържат повече време българските армии на Чаталджа и Булаир. Без да приема арбитража с Гърция, правителството се произнесе да бъде теглена демаркационна линия в Югоизточна Македония върху основата на статуквото [150].

За да не се бави повече подписването на мира и не се дава повод на съюзниците да се връщат на стари искания, Министерският съвет единодушно постанови уточняването на границата Мидия — Енос да се впише само като решение в протоколите на посланическата конференция. След като международната комисия прокараше на място граничната линия, българските войски щяха да се оттеглят на новата държавна граница, а османските — от Чаталджа, със задължението да не се държи в Тракия повече от една пехотна дивизия до окончателното сключване на мира. Данев обаче продължи с променлив успех да наобикаля и убеждава посланиците да наложат на Портата уточняване на границата като приложение към договора. Той разбираше, че този въпрос сега не може да те разреши, но искаше чрез неговото повдигане да натисне върху съюзниците — особено гърците, погубили му цяла седмица в безплодни преговори [151]. Надеждата се възложи на сър Едуард, който бе в положение да застави протакащите делегати да приемат предложената формула с поправката, че договорът веднага влиза в сила.

Помощник-главнокомандуващият заповяда със стиснати зъби: „До разяснение на политическото положение вземете строги мерки никакви поводи за предизвикване от наша страна да не се дават. Също да се спрат всякакви активни действия.” Генерал Иванов отговори, че гърците предизвикват инцидентите, като последният „се разви в опасен бой”. Той настоя по дипломатически път да се тури край на подобни, далеч водещи сблъсквания. Генерал Савов се позова на правителствената заповед и разпореди: „Засега да се спре всякакво движение на нашите войски напред, за да не се създадат някои непоправими сериозни усложнения.” Българските войници обаче трябваше да отговарят на огъня с огън, на атаките с контраатаки. „Изтикването” на съюзниците се отложи. Налагаше се избягването на всякакъв вид инциденти, за да не се създават „сериозни затруднения на висшето командуване и на правителството” [152].

В срещите си на 10 и 11 май Хилми паша каза на Салабашев, че Високата порта желае скорошното сключване на мира и ако Сърбия и Гърция разиграват, ще го подпише само с България. Той възнамеряваше да предложи постигане на споразумение за „приятелски неутралитет” с петгодишен срок. Като познавач на Македония посланикът говори на колегите си и в Балплац, че „Костур, Охрид, Дебър, Тетово, Скопие и Куманово са чисто български и че всичките местности на изток от изброените градове са населени само с българи, с твърде малко изключение”: Тези българи са по-силно националистически настроени, отколкото даже населението от София.” От собствен опит Хилми паша предричаше, че ако македонските българи останат под чужда власт — „на Балканския полуостров няма да има траен мир”. Той прегърна съвета на граф Берхтолд да се установят тесни приятелски отношения със силна България. В същото време гръцкото правителство удвои усилията си в преговорите чрез Вехиб бей, брат на Есад паша, за привличане на довчерашния враг в противобългарската коалиция [153].

Най-сетне на 11 май Грей съобщи на Маджаров, че османските делегати са готови да подпишат без изменение предложения от посланическата конференция договор за мир. Резервите можеха да се направят при подписването, за да ги разгледат по-късно посланиците: „Ако България е готова да подпише договора, Европа ще може да наложи, тия дни и на останалите съюзници да го подпишат без изменение.” Пълномощният министър напомни, че България чака от десет дни подписването на мира и за да не го забави „нито един ден”, отложи в особен протокол искането си за уточняване на границата в Тракия. Той посъветва правителството, ако сър Едуард не сполучеше в натиска си, да се отиде на отделен мир с Портата предвид споразумението между Сърбия и Гърция срещу България. Гешов се отнесе незабавно до Сазонов с молба да въздействува здраво в Белград и Атина, защото инак България ще бъде принудена да даде срок за подписването. Растящото негодувание срещу неверните съюзници застрашавало „да помете” Балканския съюз. На свой ред Теодоров обърна внимание на Поанкаре, че опасността за съюза произлиза от Гърция и Сърбия, съсредоточили всичките си сили против България [154]. Исканията на съюзниците не се приеха от посланическата конференция за включване в предварителния договор, следователно трябваше да бъде подписан без отлагане, щом не се преодоля упорството на „европейския концерт”.

Преди още да се подпише договорът за мир, сръбското правителство побърза д оповести ревизията на съюзния договор с България. На 12 май Спалайкович връчи на Гешов вербална нота, с която цяла Македония се обяви за „спорна територия”, подлежаща на дележ чрез общо споразумение между съюзниците. И всичко това в името на „нужното равновесие на Балканите”. Нито дума за волята на населението, живеещо в освободените земи. Измисляйки някакви „извъндоговорни услуги” и преповтаряйки мнението си за недопускане до Адриатическо море, сръбското правителство търсеше възнаграждение и обезщетение в Македония. На съвета от Петербург да се търси разширение към идващата наред Хабсбургска монархия то упорствуваше, че не може да изпусне от ръцете си Македония, „за да гони гълъба, който е още на покрива” [155]. Всъщност управляващите кръгове в Белград се стремяха да вкарат повече гълъби в кафеза на своята държава.

Чувствителният Гешов бе разочарован до дъното на душата си и не намираше достатъчно силни думи да изрази възмущението си. Той хранеше съмнения, че меродавните фактори на Сава искат да се възползуват от боя при Ангиста, за да изострят още повече междусъюзническите отношения. На Бобчев бе предадено поверително, че царят и правителството са решени да турят точка на инцидентите, но „военните са много възбудени против нашите съюзници като виновници за отлагането подписването на мира”. Министър-председателят обясни, че България ще даде къс срок за подписване на договора, за да се потуши всекидневно нарастващият гняв против протакащите съюзници [156]. Съществуваше и друг категоричен начин — да се подпише с Портата един акт за прекратяване на войната, гарантиран от великите сили.

Изпратен в Париж по финансови въпроси, Теодоров разрешаваше дипломатическите. Той се зае да убеждава колебаещите се в ползата от общия арбитраж на силите по спора между България и Гърция, за да се запази влиянието на Съглашението в тези две страни, понеже не могат да бъдат задоволени едновременно и еднакво. Теодоров не споделяше становището на Данев и неговите съпартизани, че „трябва да наложим със сила на гърците нашата воля”, а се надяваше с помощта на великите сили „въпросът да се реши без война” [157].

Състоялото се на 13 май следобед заседание на Министерския съвет не доведе до единомислие. Извиканият от Белград Тошев бе уверен, че сърбите се готвят да нападат. Войната изглеждаше предстояща, поради което се налагаше да се печели време, докато българските армии се съсредоточат на запад. Реши се Гешов да се срещне с Пашич в Цариград. България щеше да се бие за правата си или ако бъде нападната, или ако сърбите не се подчинят на арбитражното решение. Но тя се нуждаеше от съдействието на силите и истинския неутралитет на Румъния, които не бяха осигурени. Карол пак напомни, чe няма да позволи създаването на голяма българска държава и ще се намеси против нея при първия сгоден случай. Фердинанд се въздържаше да тръгне с Тройния съюз и по финансови причини: „Ще умрем от глад, господин Гешов.” А добросъседството на север изискваше нова териториална жертва, и то значително по-голяма, за каквато в Букурещ „си точеха зъбите”. Там заявиха, че както Австро-Унгария не би позволила създаването на Велика Сърбия за сметка на Велика България, така и Румъния не би понесла образуването на по-голяма българска държава [158]. И се вслушаха в предложението за противобългарска коалиция.

Вечерта Сазонов съобщи на Бобчев, че арбитражът се приема с известни уговорки. България и Сърбия трябвало да се споразумеят върху какви годе отстъпки”: „Ние не ви предлагаме нищо и не ви се бъркаме, но вие от себе си направете възможното.” Пълномощният министър отговори категорично: „Възможното сме направили. То е в спорната зона, вън от която нищо не отстъпваме.” От „спорната зона” се очакваше да се получи поне полагаемото — Струга и Кичево. Сазонов си направи оглушка и посъветва да се приеме и извърши едновременно арбитраж на Съглашението по спора с Гърция [159]. Докато Бобчев търсеше справедливостта — „да ни се даде, що ни се пада”, съюзниците щедро раздаваха златни монети и ордени все първа степен.

Проявявайки настойчивост, Сазонов нареди на Неклюдов да склони Гешов заедно с карта в ръце да обсъдят „какво би могло, без сериозни лишения за българите, да бъде отстъпено на Сърбия, за да се облекчи положението на нейното правителство, намиращо се под натиска на армията”. Следователно, за да приеме Сърбия изпълнението на руския арбитраж, бе необходимо: „България да възприеме известни отстъпки за закръгляване на границите й” [160]. За настроенията в българската армия нe се държеше сметка.

Друг съвет се чу от Берлин, където Цимерман изрази желанието на великите сили за мир чрез „полюбовно споразумение между съюзниците и взаимни отстъпки, и жертви даже, понеже в този момент една втора война на Балканите няма да бъде уместна”. Според него българите трябвало да предпочетат търпението „за някоя и друга година”, вместо сега да бъдат непримирими. В случай на война обаче се препоръчваше предварително споразумение с Румъния с цената на други компенсации” [161]. Търпението не стигна до следващата година. Понеже силите бяха поставени в унизителното положение да бъдат изнудвани по въпросите за Албания и островите, Грей започна да държи твърд език.. На 13 май в заседание на посланическата конференция умореният от чакане председател предложи да се поканят на следващия ден делегатите на воюващите страни да подпишат договора за мир „тел-кел”. В случай на отказ от съюзниците на България Европа щеше да се погрижи „да не шават”, а България и Османската империя можеха да подпишат мира, защото всъщност само техните армии стояха една срещу друга на Чаталджа и Булаир. И действително на 14 май сър Едуард произнесе знаменитите си думи: „Които делегати желаят да подпишат, нека сторят това, които не желаят, нека си отидат.” Нещо небивало в дипломатическата история. За да се предотврати всякакво по-нататъшно протакане, Данев, почувствувал „морална подкрепа”, се съгласи да подпише, като направи резерва само за границата в Тракия и правата на делегатите в Парижката финансова конференция, а в едно приложение България и Османската империя щяха да заявят, че за тях договорът влиза в сила с подписването му [162]. Великите сили показаха силата си.

Сръбските делегати се оправдаваха с липса на наставления от Белград, а гръцките разпространяваха в печата разни небивалици за боя при Ангиста. Маджаров отбеляза пред Никълсън, че се подготвя „срамно нападение” срещу България. „Европейският концерт” щял твърде късно да вземе необходимите строги мерки. Държавният подсекретар се надяваше, че решителността на сър Едуард ще предотврати войната между съюзниците. Пълномощният министър защити мнението, че ако още в началото бе подписан отделен мир с победената империя, съюзниците на България също щяха да подпишат, когато видят, че българските армии не са приковани към Чаталджа и Булаир. Теодоров, смятащ вероятна войната между съюзниците, се обади от Париж, че Сазонов трябва да бъде предупреден, че ако не се подпише веднага мирът, правителството ще напусне властта, защото „не се вижда доста поддържана от Русия” [163].

Различията между ръководителите на двете управляващи партии проличаха и в дипломатическата преписка. На 14 май Данев не сдържа недоволството си в телеграма до Гешов по повод чутото от един посланик, че „българите държат за Солун само за галерията, което той знаел от най-добър източник”: „След зряло обсъждане на въпроса и особено след установеното вече съглашение между Сърбия и Гърция отговарям, че не съм по никой начин съгласен да се предостави българо-гръцкият спор на арбитраж, според както предлага Сазонов“ [164]. Становище на следващия министър-председател.

Ризов не донесе нищо обнадеждаващо от двудневния си престой в сръбската столица. Решението да се задържат всички окупирани земи в Македония, „даже с риска на една война”, бе непоколебимо и непримиримо. Хартвиг, наречен „подкрал” на Сърбия, обещаваше „обезщетение” в безспорната зона и обща граница е Гърция. Сръбската армия завърши съсредоточаването си срещу България и войната изглеждаше неизбежна, ако не се намесеше лично Николай II. Ризов обаче се съмняваше дали в Белград щяха да се подчинят дори на неговото арбитражно решение, понеже пренасяха арбитража върху въпроса за ревизията на договора и отказваха да го разбират като негово точно изпълнение [165]. Половинчатата теза, че Сърбия нямала юридическо право, но имала морално основание да добие повече, отколкото се предвиждаше, си пробиваше път до Нева.

Много показателен разговор за морала в политиката се проведе между Ив. Ст. Гешов и Жюл Камбон на 13 май. Българският дипломатически представител припомни, че българските армии не пробиха Чаталджанската позиция и не спряха поне в Сан Стефано или Макрикьой, пред вратите на Цариград, не по военни, а по политически причини. България не можеше да си позволи сблъсък със своята освободителка и прекрати бойните действия срещу обещанието да се сключи по-скоро мирът и да се приложи буквално договорът със Сърбия. Той смяташе, че никой „сериозен и почтен арбитър” няма да вземе в съображение сръбските претенции извън „спорната зона”, защото договорът бе толкоз ясен и категоричен, че не подлежеше на никакво тълкуване. Камбон съветваше чрез благоразумие, хладнокръвие и умереност да се постигне „полюбовно споразумение”, понеже запазеният и укрепен Балкански съюз ще представлява „една нова велика сила, в която пруската роля ще играе безспорно България, така че не бивало да се пренебрегне тая първенствуваща роля в замяна на някои градовце и паланки”. Гешов говори за споразумение съгласно договорните условия със Сърбия и арбитраж с Гърция: „Но ако не стане нито едното, нито другото, нашите войски са готови да запазят интересите на българския народ със същата енергия и патриотичен полет, както бе ураганът ни срещу Турция през октомври т. г., и в такъв случай не те, не царското правителство, не България ще бъдат отговорни за новата война и последиците й, а други, съвсем други!. . .” [166].

Граф Берхтолд не преставаше да настоява за бързо разбирателство между България и Румъния, за да бъдат предотвратени „непоправими злини”. Макар и още неподписан формално, съюзът между Сърбия и Гърция съществуваше на дело. Той изрази на 15 май готовността на Австро-Унгария да подкрепи България „дори и с демонстрация на войските” по границата със Сърбия, ако българското правителство се откаже открито от съюза си с нея [167]. Но Румъния също щеше да се намеси срещу България, с което Балплац трябваше да се съобразява.

Опрян върху „изключителното надмощие” над съюзниците и уверен в „абсолютно гарантирания успех” при кръстосване на оръжията, на 14 май генерал Савов препоръча на правителството да държи неотстъпчиво рязък език: „Единственото средство, за да се избегне войната, е да бъдем готови всяка минута да я обявим, щом не бъдем удовлетворени.” Така помощник-главнокомандуващият се надяваше да повлияе благотворно на Съглашението, от чиито среди съюзниците черпели кураж да предявяват неудовлетворими претенции. Генералът се впусна смело в областта на голямата политика, правейки крайно погрешния извод, че и двете империалистически групировки ще предпочетат да спечелят България, защото „тя повече тегне на везните” с въоръжените си сили — от първостепенна важност за общоевропейската политика. България щяла да наклони везните в борбата между Тройния съюз и Съглашението и тъй като засега надмощието било на страната на Тройния съюз, то Съглашението ще се старае да задържи България, като я предпочете пред Сърбия и Гърция. Генерал Савов искаше да се всели в съглашенските сили убеждението с думи и дела, че „ние сме решени да отидеме докрай, ако тия ни права не бъдат удовлетворени”. Той пак настоя да се сключи отделен мир, ако съюзниците продължат умишлено да протакат, за да се прехвърлят още една-две дивизии срещу сръбските войски в Македония. По този начин сърбите щели „да се скрият в черупката си”, както направили гърците, а пък съглашенците ще побързат да ги посъветват да зачетат справедливите права на България: „Това е най-сигурният път за удовлетворяване на нашите искания при подялбата” [168]. Път, довел страната до крушението. Политическите разсъждения на висшите военни все още бяха в областта на теорията, поради което не вдъхваха опасения у правителството.

За да възстанови телеграфните и железопътните съобщения между Солун и Карасули, генерал Иванов не виждаше подходящи средства: „Не могат да бъдат други освен атакуване, което, за да предприема, чакам Вашето (на генерал Савов _ б. а.) разпореждане.” Помощник-главнокомандуващият се обърна към министър-председателя за наставления и с молба да се протестира срещу „неокачествимата нахалност” на гръцките войски, стигнали до р. Галик. На 14 май Гешов най-строго насочи вниманието на Главното командуване „върху гибелните последствия за отечеството в днешното му неприготвено положение от подобни атаки”. Те можеха да докарат война с Гърция и Сърбия: „Заявявам Ви най-категорично, че сегашното правителство няма да се съгласи да бъде въвлечено въз втора война, ако тя не бъде разисквана и приготвена, както първата. Велико престъпление ще бъде да се постъпи в тоя случай другояче” [169].

Министър-председателят държеше на поразклатеното си становище, че не са изчерпани още дипломатическите средства и отново настоя да се преговаря с гръцката Главна квартира за определяне на неутрална зона или прокарване на демаркационна линия, което според него нямаше да има никакво значение при разпределението на освободените земи. Генерал Савов се засегна от острата критика, почувствувана като съвсем незаслужена, понеже не откриваше „легален начин” за спиране на противосъюзническото гръцко настъпление. Той отхвърли като неоснователно обвинението, че „Главната квартира едва ли не се стреми да въвлече правителството в една война с досегашните ни съюзници, защото във всички свои мероприятия по отношение на тях не е правила нищо повече от онова, което е искало правителството”. В потвърждение се изтъкнаха исканията за прикриване на столицата и за съсредоточаване на войски в Югоизточна Македония. Помощник-главнокомандуващият поддържаше с още по-голяма увереност, че „сега е най-удобният момент за една война със Сърбия и Гърция, за да си осигурим веднъж завинаги първенството на Балканския полуостров”. Като развиваше своя възглед за „една борба с шансове на успех едновременно и срещу сърби, и срещу гърци”, генерал Савов подчерта чисто военното му съдържание: „Не може да служи за основание на правителството да предполага, че аз се стремя да го въвлека в една война, защото държи всичките и най-тънките нишки на политиката в ръцете си. То е следователно в положение да знае дали може да се воюва, или не, то има правото на вето” [170]. Вето, което можеше и да бъде уважено, ако царят не представляваше важна част от Главното командуване.

Победоносният мир носеше награди. За да поласкаят Фердинанд с оглед по-нататъшното развитие на събитията, внушавайки му липсващите качества на пълководец, генерал Савов и полковник Нерезов взеха инициативата Орденската дума, която се състоеше от командуващите отделните армии, да подпише на 2 май акт за връчване на изработения в Берлин фелдмаршалски жезъл точно в деня на мира. След като се посъветва с генерал Фичев, царят прецени на 15 май, че „момента за подобно тържество е много зле избран” — „опасни времена” за отечеството и „тъжно настроение” сред армията и народа: „Сега ни предстои разрешаването на съвсем други задачи, за които Господ Бог да е нам на помощ!” [171]. И великите сили също. Жезълът остана на съхранение у генерал Савов, който дълбоко в себе си смяташе, че го заслужава повече от формалния главнокомандуващ.

Въпреки честото застраховане при изказване на мнения в политическата област на 15 май генерал Савов предрече на Фердинанд, че управляващите кръгове в Петербург „в края на краищата ще отстъпят само и само да не изгубят България, от своята сфера на влияние”: „Но затова спрямо тях ние трябва да се държим достойно и с пълно съзнание на онова голямо значение, което принадлежи на България за в бъдеще да има за общоевропейската политика благодарение на нейната военна сила.” Той изключи всякакво „извъндоговорно възнаграждение”, защото между България и Сърбия се спазило правилото — „услуга за услуга”. Без помощта на двете български дивизии в Македония сръбската армия нямаше да надделее в сражението при Куманово, нито пък да завземе Скопие и Битоля. Предупрежденията за разваляне на Балканския съюз генерал Савов пренасочи към Сърбия, защото „България, опирайки се на своите права, произхождащи от договора и от необоримия факт, че тя положи най-големи усилия за сломяването на врага и понесла най-големи жертви при това сломяване, има безусловното право да си вземе онова, което по текста на самия договор е нейно” [172].

Помощник-главнокомандуващият лекомислено отхвърли заплахата, че „България ще бъде блокирана от неприязнени съседи”, понеже всякога щяла да има надмощие „над тоя неустойчив и с памучен конец вързан блок”. Той виждаше в сближението с Румъния „широка перспектива за първенството на Балканския полуостров”. При неуспех на преките преговори с Гърция политиканствуващият генерал предпочиташе арбитража на всички велики сили. Уреждането на спора със Сърбия обаче имаше предимство поради влиянието си върху българо-гръцките отношения и върху становището на силите. Помощник-главнокомандуващият не допускаше намесата на трета страна по „вътрешния” въпрос на демобилизацията. Съюзниците сами трябваше да се споразумеят колко войски да оставят в Македония, като българските са най-малко равни на сръбските и гръцките, взети заедно. Предложението на Сазонов не се прие, защото неговите норми — „имат за пряка цел да ни омаломощят и поставят в положение да бъдем без сигурни средства да защитим своите права, когато ще се водят преговорите за подялбата на Македония” [173].

Гешов изпрати Ризов и Тошев на 15 и 16 май в Одрин, за да помолят да бъде ускорено превозването на войските към столицата и същевременно лично се запознаят с духа на Главната квартира. А тоя бе доста войнствен. Полковник Нерезов говореше разгорещено за образуването на „истински чук”, който ще се стовари върху новите противници, ако се осмелят да нападнат. Генерал Савов се нуждаеше от 30—40 дни за завършването на съсредоточаването срещу сърби и гърци, след което — „ако не влезели в правия път, сме могли буквално да ги смажем”. И двамата обещаваха успех „сто на сто”, но дипломацията трябвало само да гарантира тила откъм Османската империя. Дошло време за ориентиране към Тройния съюз [174]. Такива препоръки се даваха от хора, представящи се за уж некомпетентни в областта на външната политика, но можещи да й попречат.

Почувствувал се действителен главнокомандуващ, макар и без фелдмаршалски жезъл, Фердинанд заповяда на 15 май генерал Савов да направи незабавно разпореждане за бързо прехвърляне на една дивизия за защита на столицата. Той съвсем не очакваше да му бъде изнесена продължителна лекция по военна стратегия, с която обидно да се изтъкне неговата самодейност по военно дело. На 16 май забравилият царския указ помощник отговори поучаващо, че София не може да се осигури с една дивизия, а чрез ускорено съсредоточаване на войските в Македония. Политическата обстановка не позволяваше да се изтегли от Чаталджа нито една дивизия, което според генерала не само можеше да бъде фатално, но и оставането на другите дивизии ставаше „съвсем безумно и безпредметно”: „Ето защо нужна е политическа обстановка, която да позволява освобождаването на цялата ни армия от Тракийския театър, а тая обстановка може да настъпи само когато се подпише мирът” [175]. И като се оголи гърбът откъм Тракия?!

На генерал Савов омръзна да слуша от цял месец, че мирът ще се подпише „утре”, та преди неговото сключване отказваше да разхвърля войските насам-нататък: „Това е противно на азбуката и правилата за воденето на войната.” Понеже и правителството не отговори на предложението да се отслабят „до минимум” войските на Чаталджа и Булаир и да се съсредоточат главните сили срещу Сърбия, помощник-главнокомандуващият го сметна за указание, че „политическата обстановка не благоприятствува за такава една рискована акция”. Той не допускаше разделянето на армиите на парчета, пръснати на фронт от Видин до Деркос: „Българската армия е твърде слаба по количество, за да се бие едновременно на четири фронта. Да сторим това, то е равносилно да се поставим в положение навсякъде да бъдем бити, защото ще бъдем навсякъде слаби” [176]. Умни мисли, забравени скоро под напора на чувствата, обзели главозамаяния военачалник.

Най-жежко опари царя забележката, че не бива да взема решения по оперативни въпроси и да отдава „формални заповеди” по тях, преди да поиска мнението на своя компетентен помощник. Откровеното предупреждение, че подобна любителска намеса връзва ръцете на генерала и го лишава от свободата на действие, необходима за успешното водене на войната, от което Фердинанд може да бъде сполетян от съдбата на Наполеон III при Седан, нарани дълбоко самолюбието на монарха. Непослушният заместник държеше да бъде самостоятелен в стратегическите си съображения като лице, единствено отговорно за изхода на операциите, в противен случай си подаваше оставката. Посочвайки, че отечеството „благодарение погрешките на дипломатите” се намира пред прага на „една грозна катастрофа”, той съзираше спасението в „един пълководец със силна воля, със силен и самостоятелен дух, с твърд и хладнокръвен характер, пълководец, който в своите съображения по операциите и групировката на армиите да не се влияе нито от атмосферата на софийските критици, нито от късогледството на някои политиканствуващи генерали, защото някога докараха детронирането на един княз, а от трезвата логика на нещата, която му рисува истинската военна обстановка, от която само неговият дух трябва да се влияе, защото тя е истинската повелителница на войната” [177]. А не опиянението от победите.

Генерал Савов не пропусна да изтъкне, че „когато още всички в София спяха спокойно в очакване на благата, които ще ни донесе съюзът”, взел енергични мерки за засилване на войските срещу съюзниците: „Направих всички съображения за групировката на армиите и тяхното съсредоточаване за новата възможна война. Но повече от това при тази обстановка аз не мога да направя, не мога да тегля повече войски от тука, защото на мене е възложена задачата да водя войната с Турция, да браня земите, които сме завзели от нея, против едно нейно нападение.” Помощник-главнокомандуващият отказа „на своя глава” да оголи югоизточната граница. На 1-ва софийска дивизия бе заповядано да се подготви за поход, без командуващият 1-ва армия да знае каква е нейната нова задача, но прехвърлянето й зависеше от сключването на мира: „Това става не вследствие заповедта на Ваше Величество, а защото влиза в съображенията ми за съсредоточаването на войските на оня театър. Иначе аз нямаше да изпълня заповедта на Ваше Величество, макар и с риска да бъда наказан” [178]. Следователно генерал Савов имаше характера да не изпълни и устната заповед за нападението през нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г., ако бе в разрез с неговото убеждение.

Помощник-главнокомандуващият се обяви против всякаква привързаност, защото дипломацията трябваше да даде на армията необходимите й 25—30 дена да се подготви за нова война. С прехвърлянето на войските в Македония: „Войната е избегната и сърбите няма да посмеят да направят ни крачка към София, защото ще бъдат ударени във фланг и тил от превъзходни наши сили, но затова трябва, първо — време, и, второ — политическа обстановка” [179]. От ловкостта и умението на дипломатите се очакваше незабавно сключване на мира с победената империя, което да откъсне армиите от Чаталджа и Булаир, и да се спечели време за тяхното съсредоточаване на запад, като се избегне преждевременното въвличане във война със съюзниците.

Невярващ още на очите си, Фердинанд драсна гневно върху телеграмата: „Такъв престъпен тип!” Заплахите с държавен съд вече не минаваха, защото генерал Савов се окичи с лаврите на победителя: „Не Ви позволявам да правите шантаж с тоя процес. Аз съм в състояние да отговарям пред съдиите!” Извикан по тревога на 16 май в 22 ч., генерал Фичев завари царя прав, бледен и размахващ неколцина листа: „Генерале, четете! Нашият помощник, този престъпен тип, ще ме детронира. Какво трябва да се направи, за да се отдаде този час на военен съд и строго да се накаже?” Началникът на щаба се постара да успокои треперещия от възмущение монарх и го насочи към съветите на министър-председателя и главния прокурор, след което да се вземе подходящото решение. На следващия ден вечерта Фердинанд отново повика генерал Фичев, за да му извести, че е решен окончателно да се раздели с генерал Савов, когото ще даде под съд за нанесеното оскърбление, а той да поеме командуването на действуващата армия. Началникът на щаба постави условията — никаква война против съюзниците, разпрата да се предостави за уреждане от височайшия арбитър, незабавно спиране прехвърлянето на войски в Македония, а намиращите се там да заемат отбранителна положение. Царят прие условията и нареди на генерала да замине за Одрин, където ще получи и писмена заповед за отстраняването и заместването на дръзкия помощник-главнокомандуващ [180].

Фердинанд обвини генерал Савов, че искал „да упражнява диктатура в България”, като си въобразил, че станал „голям човек, направляващ участта на България”. Недоволният предишен военен съветник, все по-често наричан „незаменим”, не щеше да бъде турян на равна нога с генерал Р. Петров, който бил „само чистил гащите на князчетата”, а получавал същите почести и награди. Генерал Савов сподели пред най-близките си хора, че не се бои от бъдещия процес, понеже „на дъното на куфара си” криел документи, компрометиращи страшно царя. Неговата слава и главозамайване достигна върха си. Генерал Сарафов му призна „широк ум и поглед”: „На Савов ние дължим поне половината от победите, защото той организира и снабди армията с почти всичко от времето, когато беше министър.” Генерал Вазов писа на помощник-главнокомандуващия: „Лично за теб, разбира се, две мнения няма. Твоите заслуги от всички се признават и в края на войната ти ще получиш всичко, каквото може да получи у нас едни пълководец” [181]. Но дойде друга война, отнела лаврите на генерал Савов.

Изпратен с благопожелания за работа на новата длъжност, на 18 май генерал Фичев пристигна в Одрин и издържа четиричасов разговор с първия човек на Главната квартира. Генерал Савов пак изтъкна, че щом го е облякъл с прерогативите на главнокомандуващ, царят няма право да стеснява свободата му. Той спокойно заяви, че „няма да допусне чужда намеса, догдето той стои начело на армията и носи отговорността за воденето на войната”. Напразно генерал Фичев чакаше обещаната височайша заповед. Вместо нея се появиха Добрович и Ив. Стоянович, които успяха да помирят монарха и помощник-главнокомандуващия. Генерал Савов поднесе „най-искрени извинения” за неспазване на дължимия към царя начин на държане, което не направил умишлено и преднамерено за оскърбяване, а се поддал на „нервната атмосфера” [182]. Решаващо обаче бе становището на правителството, което скоро щеше да се кае.

Фердинанд се оплака на Гешов от „чудачеството” на своя помощник, който го „просто изгонил от театъра на войната”. Министерският съвет обаче изказа мнението да не се избързва с отстраняването на генерал Савов от Главното командуване: „Не е време. Ако има някой, който да знае лудориите на Савов, това е Министерският съвет. Но интересите на България стоят по-горе от личните ни.” Царят уважи мнението на правителството, за да бъде избягнато неблагоприятното впечатление от една смяна сред армията и в чужбина. Но той бе допълнително възмутен от предложението на група младши офицери, обнародвано във вестниците, да се издигне паметник на генерал Савов, чието единствено достойно място според сполучливия израз на Малинов щеше да бъде мястото на Народното събрание, ако се срути. Самият генерал Савов не одобри апела и заяви, че няма „най-заслужил победител”, защото всички, от редника до генерала, изпълнили дълга си, всеки в кръга на възложената задача. Той призова офицерите да положат всичките си усилия за изкарване до края святото дело [183]. Паметникът бе издигнат посмъртно над гроба на генерала, обърнат по негова последна воля в посока към Македония, която неговата заповед от 15 юни 1913 г. хвърли в още по-тежко положение.

Новината за енергичната постъпка на Грей се разнесе „като гръм” в столиците на съюзниците. Гръцкото правителство обеща да подпише предварителния мир, но след незабавна съвместна демобилизация и арбитраж на Съглашението. Хаджимишев изрази на 15 май опасенията си, че България ще бъде сериозно ощетена от руски или съглашенски арбитраж: „За да бъдем колкото-годе сигурни, че жертвите, които пак от нас ще се искат в полза на бъдещето на Балканския съюз, ще бъдат по-малки, нам се налага дълга да настояваме неизменно, щото въпросният арбитраж да бъде поверен на шестте сили“ [184]. Вилхелм II обаче поддържаше своя зет Костантинос, а Австро-Унгария не се стряскаше от разширяването на Гърция за разлика от случая със Сърбия.

Въпреки споразумението за среща в Цариброд на 15 май Пашич оповести високо в Скупщината искането за преразглеждане на договора. Дълбоко впечатлен, Гешов се обърна към Сазонов: „Очевидно Сърбия не ще се подчини на никакъв арбитраж и стремглаво върви към ужасите на една братоубийствена война. Русия решена ли е да спре тая война и как?” Той отказа да приеме едновременен арбитраж по споровете със Сърбия и Гърция. Правителственият делегат Сарафов трябваше да опита в преките преговори с Венизелос да разреши миролюбиво въпроса за подялбата [185]. После можеше да се отиде и на отделен арбитраж.

Интересна идея разви Теодоров, пребиваващ в Париж във връзка с подготвянето на международната финансова конференция. Той одобри свиждането с Пашич като „отлагателно средство” и препоръча да се направи всичко и с Гърция „за забавяне избухването на войната, защото отлагането днес е нейното отстраняване или спечелване утре”. Вторият човек в Народната партия бе за отлагане с „възможно повече дни” едновременната война със Сърбия и Гърция, предполагайки, че и след победа „ще дойде да се разправяме и с трета, даже и четвърта наша съседна държава” [186]. Това мрачно пророчество, трябваше добре да се проумее и запомни в Главната квартира.

Постоянните търкания със съюзниците извадиха от равновесие дори такъв разсъдлив дипломат като Маджаров, който пак на 15 май писа със съжаление до Теодоров: „Поведението на сърбите погребва Балканския съюз. Сърбите ще изпълнят задълженията си само в един случай — когато видят, че ще бъдат бити.” За Гърция предвиждаше общоевропейско решение, като Петербургския протокол. Пълномощният министър бе склонен да се отстъпи на гърците нещо, но не и на сърбите: „Поведението на тия хора е тъй безчестно, щото всяка отстъпка ще означава съучастничество в едно престъпление... Те мислят, че са победили целия свят и че ще си пият кафето в София. Е, добре, нека заповядат” [187]. Напомни се за незадоволеното желание на крал Милан през есента на 1885 г.

Министърът на финансите успя да изкопчи от парижките банки едва 25 000 000 франка заем, а бяха нужни поне още толкова. Френското правителство не позволи, понеже искаше да накара България да прояви отстъпчивост пред своите съюзници. Теодоров на 16 май отговори на Маджаров, че още преди 40 дни предсказал, че „ние не можем да избегнем войната срещу Сърбия и Гърция”. „Истинското злощастие”, което било необходимо да се предотврати или забави поне с няколко дни след подписването на мира [188].

Неутралната зона между българските и гръцките войски в Южна Македония не можеше да се определи, защото те не бяха воюващи страни въпреки избухналите кървави стълкновения. Генерал Савов възрази против нейното приемане, за да не се признаят гръцките претенции в спорните райони, откъдето постепенно се изтласкаха малочислените български подразделения. Той предложи съюзниците да очистят Правищка и Нигритска околия и да се оттеглят на почетно разстояние. Гръцките кораби вече застрашаваха Кавала, поради което се наложи да се премине от предупредителна стрелба с халосни снаряди към бойна. Помощник-главнокомандуващият предпочиташе преките преговори, защото според него чрез арбитраж, нямало да се постигне желаното: „Толкова повече, че нашето стратегическо положение спрямо тях в настояще време е такова, че ние бихме могли да ги подчиним на нашата воля” [189]. Въпреки нежеланието на генерал Савов да одобри прокарването на разделителна линия, правителството реши да се преговаря и състави протокол, като двете армии се задължеха да не напускат временно заеманата територия зад линията. Дипломатическите средства бяха на изчерпване.

Одобрил споразумението със Сърбия срещу България, Венизелос го прикриваше с благи приказки. На 16 май в Солун; той разви пред генерал Хесапчиев наглед миролюбивото си схващане за належаща необходимост от уреждане на спорните въпроси „по приятелски начин чрез взаимни отстъпки, като за запазване на великото дело не се караме за някаква си околия или за няколко хиляди души повече или по-малко, които ще вземе едната или другата страна”. В краен случай могло да се отиде на съглашенски арбитраж. На предаденото от генерала искрено намерение на българското правителство да дойде до задоволително уреждане на бъдещата граница министър-председателят подхвърли, че лично в Гешов има доверие,, но го подозира да „се влияе от армията”. Както и сръбското-правителство не било свободно в действията си, защото Главната квартира налагала волята си. Българският военен представител, засегнат, отбеляза: „Нашата армия е доста дисциплинирана и не се занимава с политика” [190]. С решаващото изключение на висшето командуване.

Венизелос сподели по-откровено със Сарафов, че не вярва в успеха на преките преговори. Гешов не бил още отговорил на неговите предложения за подялба. Ето защо гръцкият министър-председател се залови здраво за арбитража, и то не само по спорните въпроси между България и Гърция, а и относно повдигнатия от Белград въпрос за ревизия на договора. Той настоя за обща граница между Гърция и Сърбия. На македонските българи щели да дадат пълни права. Така щял да се запази Балканският съюз и „главно да се избягнат военните стълкновения между съюзниците”. Целесъобразно било самите съюзници задружно да си разделят отстъпените територии,, като станат „съпределни”, макар Сарафов да възрази, че хора не могат да се делят като „мъртви вещи”. Що се отнасяше до предстоящите военни преговори, Венизелос разбираше разделителната линия като преминаваща през средата на една неутрална зона. Хаджимишев донесе, че крал Костантинос начертал върху картата с червен молив „крайните отстъпки” — от залива Лефтера до Сяр включително, като се „отказват” от Драма и Кавала. Но понеже Коромилас не се отказвал от Сяр, на 9 април била представена неопределена линия [191]. Самочувствието на гръцките ръководители доказваше, че вече са постигнали споразумение със Сърбия за задружни действия.

Декларацията на Пашич в Скупщината, че Австро-Унгария предложила на Сърбия „цялата долина на Вардар със Солун”, ако се откаже от излаз на Адриатическо море срещу излаз на Бяло море, издаваше докъде стига сръбската експанзия на юг. Тошев намери, че при подобен език срещата в Цариброд става излишна. Стремежът за обща граница между Сърбия и Гърция за сметка на България не биваше ни най-малко да се поощрява. Генерал Савов поиска да знае „какво мисли правителството”, за да гради по-нататъшните си военностратегически съображения. Министерският съвет отговори на 17 май, че е решен да не се отклонява от договора: „И тъй като сърбите настояват да искат ревизията му, която ние не можем да приемем, положението продължава да бъде твърде сериозно.” Решимостта на управляващите кръгове в Белград да нарушат на всяка цена договора пролича и от тяхната упоритост да търсят някакво нарушение на военната конвенция с прекратяването на бойните действия при Чаталджа и Булаир, дори когато предстоеше подписването на договора за мир [192]. И след като великите сили наложиха спирането на огъня при Шкодра и опразването на града.

С чисто английски похват на 15 май Форин офис изпрати покани до делегатите със съобщението, че тъй като те всички получили пълномощия да подпишат приложения в препис договор за мир, то нека бъдат добри да сторят това в уреченото време и на посоченото място — 12,30 ч. по Гринуич в Сен-джеймския дворец. Данев сметна мира за „свършен факт” и вече бързаше със сключването на специална конвенция между България и Османската империя, с която да се разрешат въпросите за амнистията, за военнопленниците, за оттеглянето на войските и правото на опция. Той говори на Хакъ паша относно необходимостта от добросъседство в Тракия, но събеседникът му все се вайкаше, че българите завзели Одрин, „прозореца на техен харем”, т. е. заплашвали Цариград. Трябваше да му се напомни, че Цариград бе застрашен и без превземането на Одринската крепост през есента на 1912 г., а оттеглянето на българските войски от Мраморно море ще опровергае казаното опасение [193]. В близко бъдеще опасенията принадлежаха на българската страна.

Най-сетне удари дългоочакваният час. На 17 май 1913 г. Грей се появи на първото и последно заседание на конференцията за мир след възобновяването на преговорите и подкани делегатите на воюващите страни да подпишат договора за мир. Веднага се раздадоха изготвените предварително преписи и точно в 12,35 ч. подписите бяха сложени с невероятна бързина. Султан Мехмед V отстъпваше на балканските съюзници „всички територии на своята империя върху европейския континент, на запад от линията Епос върху Бяло море до Мидия върху Черно море с изключение на Албания”. Точното трасе на новата граница подлежеше на определяне от международна комисия. Великите сили си запазваха правото да се произнесат върху границите на Албания и съдбата на Беломорските острови. Финансовите въпроси се поверяваха за уреждане на международната комисия, свикана в Париж, а на специални конвенции се отреждаха въпросите за военнопленниците, подсъдността, народността и търговията. Договорът предстоеше да бъде ратифициран, като ратификациите се разменят в Лондон „по възможност в най-кратък срок” [194].

Сър Едуард изрази задоволството на силите от историческия акт, без да си въобразява, че всичко е постигнато с едно драсване на перото: „Не можем да не знаем, че остават още въпроси за разрешение, преди да се достигне до пълно съгласие, но иска ми се да вярвам, че със сключването на този мир ще се улесни уреждането на тези въпроси и ще се увеличи към всички ни, уверен съм, благосклонният интерес на другите сили.” Данев благодари на Грей, на чиито постоянни усилия преди всичко се дължеше подписването на мира, и предсказа, че идните дни няма да бъдат спокойни: „Тежките изпитания на войната ще отстъпят място на цял куп въпроси, смущаващи нашето бъдеще” [195]. Най-вече оставеният неразрешен взривоопасен македонски въпрос, по който посланическата конференция се въздържа да се произнесе, за разлика от албанския въпрос. Височайшият арбитър трудно можеше сам да се справи със сложната задача.

Първият български делегат направи резерви относно уточняването на границата в Тракия, като напомни за линията Мидия — Еркене — Муратли — Кешан — Малгара — Енос и за равноучастието на воюващите страни с великите сили във финансовата конференция. Кратки речи произнесоха и пълномощниците на другите държави, след което пак Данев заяви, че трябва да се подпише допълнителен протокол, според който договорът веднага да влезе в сила. Представителите на съюзниците обаче отказаха, под предлог че нямат нужното разрешение от своите правителства. Грей схвана избухването на нова разправия и не желаейки да помрачава забележителния см успех, оповести, че салоните на двореца са на разположение за продължаване на разискванията. И побърза да напусне залата. Тогава пълномощниците на България и Османската империя подписаха протокол притурка, съставляващ неразделна част от договора. В 13,30 ч. след полагащото се ръкостискане пред фотографите всички делегати излязоха от двореца [196]. Въпреки показните усмивки някои държаха лявата си ръка свита в юмрук зад гърба.

Предстоящата международна финансова конференция в Париж обещаваше големи спорове. Балканските съюзници поставиха участието си в османския държавен дълг в зависимост от изплащането на „прилично” военно обезщетение. Заинтересованите велики сили бдяха обезщетението да не бъде по-голямо от съответната част на дълга, а да е по-малко. Разпределянето на османския външен дълг щеше да се извърши според размера на присъединените земи. България, дала най-големи жертви във войната, имаше право на най-голяма част от военното обезщетение. Теодоров изчисли, че Високата порта всъщност печели от загубването на европейските си владения, понеже се освобождаваше годишно от 20 000 000 франка дефицит и 50 000 000 разходи за поддържане на въоръжените сили. Той не прие изплащане от България на 400 000 000 като част от османския публичен дълг, „защото това е унижение за нас, победителите” [197].

Уводната статия на правителствения вестник бе точно озаглавена: „Нерадостен мир”. Повече загриженост, отколкото облекчение лъхаше от редовете и едно късно прозрение: „Ако България не беше добила предварителното задължение на Сърбия, че земите в Македония ще бъдат разделени по договора, то никога, никога и за нищо на света не би отишла да воюва заедно със Сърбия” [198].

Маджаров пръв зарадва Гешов с едно възклицание по телеграфа: „Слава Богу, мирът се подписа!” Министър-председателят незабавно изпрати открита телеграма до генерал Савов в Одрин: „Тоя час получих от Лондон официално известие, че мирът се подписа. Искрено поздравявам доблестната ни армия и Вас със свършването войната с Турция.” Помощник-главнокомандуващият благодари за поднесените поздравления и също се уповаваше на небесата: „Господ Бог да помага всичко да се свърши надобре за България.” Правителството пожела и на царя славното дело „мирно и яко да се закрепи за благото на Отечеството” [199].

Едва дочакал сключването на мира, Гешов подаде оставката на правителството, посочвайки в писмо до Фердинанд, че войната свършила, а за предстоящото разпределение на придобитите територии може да се намери за необходимо да се повери властта на друго правителство. Той пресметна с удовлетворение, че докато Санстефанска България обхващала 172 275 кв. км, то „Лондонската”, без „спорната зона” и някои земи в Южна Македония, достигала 171 060 км. км. По-късно в спомените си бившият първи министър обясни постъпката си с желанието да се постигне дележът без война със съюзниците, да не се разваля Балканският съюз и да се осъществи арбитраж не само със Сърбия, но и с Гърция. Но не срещнал одобрение, напротив, царят приел без негово знание опозиционните водачи на 16 май, а на следващия ден Добрович предал упрека, че единствено миролюбивият Гешев не бил настроен войнствено: „Всичките шефове бяха на мнение противно на Вашата външна политика.” Тогава министър-председателят подал писмено оставката на правителството, връчена официално след новината за подписването на мира [200].

Ръководителят на Народната партия не можеше да признае, че ударът дойде и отвън, направил положението му неудържимо. На 14 май Сазонов обвини българското правителство в упорито нежелание за влизане в каквито и да било преговори със съюзниците, като така то самото изостряло в значителна степен отношенията. Той прецени, че разделителната линия по договора била неудобна поради „крайно кривите линии, при което на много места българската територия се врязва в сръбската”. Следователно в Певчески мост вече даваха цялата „спорна зона” на Сърбия. Без да се натрапва, височайшият арбитър намираше за необходимо България да се съгласи с прокарването на „по-права” граница, с което би могло да се въздействува успешно в Белград [201]. В „Оранжевата книга” се пропусна умишлено уточнението: „Ако България би се съгласила за прокарването на по-права линия, като се даде на Сърбия — Струга, Крушово, Велес и Кратово...” Определянето на точките се предостави на Неклюдов и полковник Романовски. Тук царският министър си позволи едно съвсем неподходящо сравнение. България да последва примера на Петербург, направил съществени отстъпки при очертаването на защитната зона на Цариград, а сега могло и при прокарването на границата Мидия — Енос да не се придържа „о буквата” [202]. Колкото и незначителни да изглеждаха на царизма малките градчета в Македония, те бяха български и скъпи на България, та не можеха да се сравнят дори с изключително високата международна цена на Златния рог.

Министерският съвет в заседание на 16 май се обедини единодушно около мнението, че „за отстъпки не може да става и дума”. Положението се разгледа като извънредно тежко. Всички искаха нови жертви от България. Генерал Фичев докладва относно готовността да се воюва със Сърбия и Гърция — материалната готовност била в съотношение 250 дружини с 600 оръдия против 275 дружини с 800 оръдия, за бойния дух трябвало да се пита генерал Савов. Той се изказа за предотвратяване на новата война. Прехвърлянето на войските на запад радваше министрите, защото в Цариброд Пашич трябвало да знае, че зад Гешов стои армията, която няма да позволи похищаване на националните нрава: „Надеждата е в армията.” Но от Петербург предупредиха, че от Букурещ пристигат крайно обезпокоителни сведения за намеса против България, ако влезе във война със Сърбия [203]. В ход се вкара заплахата с румънската карта.

Победната вест на 17 май не предизвика полагаемата радост в Министерския съвет заради големите мъчнотии със съюзниците и двусмисленото поведение на руската дипломация. Гешов съобщи, че е твърдо решен да подаде оставка още преди завръщането на спешно извиканите Данев и Теодоров за решаването на „съдбоносни въпроси”. Най-възмутителното бе, че Николай II и Сазонов бяха говорили неведнъж на Данев, Теодоров и Бобчев, че България ще получи всичко според договора, особено за да не се атакува повторно Чаталджанската позиция и да се прекратят бойните действия. Царят прие оставката, „за да се въздействува върху русите”, но тя трябваше да се запази в тайна до пристигането на Данев и Теодоров. Гешов не се чувствуваше вече сигурен нито в подкрепата на колегите си, нито в поддръжката на мнозинството народни представители. Вдигането на покровителствената императорска ръка предвещаваше вместо очакваното справедливо решение сблъсъци с непредвидени последици.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

120. Пак там, с. 246; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 86; GP, Bd. 34, S. 838—839.

121. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 141.

122. Пак там, л. 142.

123. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 115, 119.

124. Пак там, л. 111, 113, 147.

125. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 864, л. 25.

126. БИА, ф. 273, а. е. 286, л. 42—43.

127. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 118; ДПИК, т. 1, с. 467, 472— 472; В. Мир, № 3878—3879, 6. — 7. V. 1913; Руската оранжева книга... с. 91—92.

128. ДПИК, т. 2, с. 391.

129. Пак там, т. 1, с. 354—355; BD, V. 9, Р. 2, р. 798; Grey, Е., Op. cit., S. 252.

130. Пак там, с. 357; В. Мир, № 3880, 9. V. 1913.

131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 757, л. 3.

132. ДПИК, т. 1, с. 355.

133. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 145—146, 149, 170; ЦВА, ф. 51 х, оп. 1, а. е. 1, л. 1; Българска военна история... Т. 2, с. 595—596, 597—598.

134. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 60; ДПИК, т. 2, с. 414—416; т. 4, с. 8.

135. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 153.

136. Пак там, л. 209.

137. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 775—776; ДПИК, т. 1, с. 356; Маджаров, М., цит. съч., с. 138.

138. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 81—82; БИА, ф. 255, а. е. 9192, л. 1—2; OUAP, Bd. 6, S. 507—508, 535—536.

139. Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 311, 315, 329.

140. ДПИК, т. 1, с. 358—359; В. Мир, № 3881, 10. V. 1913; BD, V. 9, Р, 2, р. 807.

141. Пак там, с. 360—361.

142. БИА, ф. 273, а. е. 515, л. 21—22.

143. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 20, л. 100, 112, 163; ДПИК, т. 1, с. 1053— 1054.

144. ДПИК, т. 1, с. 1055—1060. Хаджимишев съобщи, че пътуването на краля от Атина до Солун се предприема „в свръзка с предстоящата война с България”, препоръча миролюбиво разрешение и „повече от всякога да бъдем нащрек, защото лично никога не съм наклонен да вярвам на гърците”. — Пак там, с. 363—364.

145. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, е. е. 1368. л. 23—25; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 545.

146. ДПИК, т. 1, с. 1061—1062.

147. В. Мир, № 3889, 19. V. 1913; HHStA, PA, Geheim XLV/15, Bl. 45—46; GP, Bd. 34, S. 864—865; BD, V. 9, P. 2, p. 809.

148. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 222.

149. ДПИК, т. 1, с. 362—363; Приложение към том първи... с. 256.

150. ДПИК, т. 1, с. 363—364; В. Мир, № 3882, 11. V. 1913.

151. Пак там, с. 361—362; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 228.

152. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 20, л. 201—202, 281—282; а. е. 33, л. 30.

153. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е 1368, л. 184, 205, 229; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 168, л. 1; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 463—467; Високата порта не възнамеряваше да демобилизира след сключването на договора за мир, за да се намеси в назряващото сблъскване между съюзниците. — HHStA, PA, Geheim XLV/9, Bl. 503—504; OUAP, Bd. 6, S. 548, 558; GP, Bd. 34, S. 846, 857, 869.

154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 227; ДПИК, т. 1, с. 365—366; В. Мир, № 3883, 13. V. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 812—814.

155. ДПИК, т. 1, с. 474—480. Спалайкович прибягна до косвено съобщение във Виена, че България се задължила да изпрати срещу Австро-Унгария 200 000 армия. — OUAP, Bd. 6, S. 519—520; Boghitschewitsch, M., Op, cit., Bd. 1 S 333

156. Пак там, с. 480; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 279.

157. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 92.

158. Пак там, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 62; Руската оранжева книга... с. 95; GP, Bd. 34, S. 876-877; OUAP, Bd. 6, S. 640—545.

159. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 87—88, 91—92.

160. Пак там, а. е. 864, л. 13.

161. Пак там, ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 68—69; GP, Bd. 34, S. 877—878.

162. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 367; В. Мир. № 3886, 16. V. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 814—818.

163. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1369, л. 12; ДПИК, т. 1, с. 481; GP, Bd. 34, S. 867.

164. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 885.

165. ДПИК, т. 1, с. 481—482.

166. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 44—48.

167. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 468—470; OUAP. Bd. 6, S. 489—490; GP, Bd. 34, S. 843—844, 870.

168. ДПИК, т. 1, с. 483—484.

169. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 236.

170. ДПИК, т. 1, с. 607—608.

171. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1450; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 53; ДПИК, т. 2, с. 351.

172. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 779—780.

173. Пак там, л. 783.

174. Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 296—297.

175. НАБАН, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 18; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1451.

176. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1451 гръб. Османската армия, макар и победена, чакаше на Чаталджа и Буланр, за да вземе евтин реванш. — АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 269, p. 80, 111, 184—185.

177. Пак там, л. 1452—1453.

178. Пак там, л. 1454. Генерал Савов се вълнуваше от естествено възникващия въпрос: „Тогава с какво ще вардим Чаталджанската позиция?” — ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е 65, л. 15.

179. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1455; Приложение към том първи... с. 376.

180. Пак там, ф. 14, а. е. 4883, л. 152; Фичев, Ив. Балканската война... с. 389—391.

181. НАБАН, ф. 17 к, о.п. 1, а. е. 176, л. 165—167; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 61—62; ф. 14, а. е. 4883, л. 161; ф. 15, а. е. 1377, л. 7—8.

182. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 834; Приложение към том първи... с. 269; Фичев, Ив. Балканската война... с. 392—393; Коцев, Вл., нит. съч., с. 28—29.

183. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 65, 68; БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 268—269; ф. 255, а. е. 3636, л. 6; ЦВА, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, А 90; Нашата дума... с. 274—276.

184. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 23, 59.

185. Пак там, л. 36, 51; ДПИК, т. 1, с. 484.

186. ДПИК, т. 1, с. 484, 608.

187. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 112—113.

188. Пак там, л. 95.

189. ДПИК, т. 1. с. 1063—1065.

190. Пак там, с. 1067—1068; PA. AA., Turkei 203, Bd. 16, Dok. No 86, Bl. 1—2.

191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 80, 84; ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 81; ф. 568, оп. 1, а. е. 869, л. 71—76; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 38—41.

192. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 82—83; ДПИК, т. 1, с. 485. Получиха се сведения, че по този начин Италия поощрява разширението на Гърция в Македония, за да ограничи достъпа й до Адриатическо море и Беломорските острови. — АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 270, p. 49.

193. БИА, ф. 15, a. e. 1815, л. 598—599; ДПИК, т. 1, с. 368.

194. Кесяков, Б., цит. съч., т. 1, с. 51—52; Protocoles des Seances..., p. 33—35.

195. В. Мир, № 3889, 19. V. 1913.

196. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а, е. 209, л. 110—113; В. Мир, № 3890, 20. V. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 142.

197. БИА, ф. 273, а. е. 2319, л. 5—15; НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. л. 366, л. 79—89.

198. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 92, 99, 177; ДПИК, т. 1, с. 368.

199. В. Мир, № 3887, 17. V. 1913.

200. Гешов, Ив. Балканският съюз... 64; Престъпното безумие... с. 109— 110; Приложение към том първи... с. 148, 194; Нашата дума... с. 260—261; OUAP, Bd. 6. S. 554—555.

201. Руската оранжева книга... с. 97; Сазонов, С., цит. съч., с. 101; Kokovtsov. Vl., Op. cit., p. 344, 359—360; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie 76—77; 112, 222—224.

202. ЦДИА. ф. 568, оп. 1, a. e. 864, л. 19; Приложение към том първи...  с. 203; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 646.

203. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 65, 68—69; ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 56—57; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 66—67; БИА, ф. 15, а. e. 1815, л. 576; Приложение към том първи... с. 399; Фичев, Ив. Балканската война... с. 386—387; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 298—299.